Тимъти Зан
Войната на завоевателите (1)

1.

Точно отпред небето сияеше ярко и беше безоблачно синьо. От всички страни, чак до далечната черта на хоризонта, кафявото, сивото и бледозеленото на планетния пейзаж се смесваше до странен начин с небесната синева. Отгоре и малко назад слънцето беше блед червеникавооранжев глобус.

А пък директно под тях бе разположена вражеската територия.

— „Самурай“, засичам раздвижване — отекна гласът на навигатора на корвина в шлемофона на командир Рафе Таока. — Трийсет и четири километра зад нас. Още не мога да определя вида им, но са пет на брой.

— Виждам ги на екрана — потвърди Джъглър, вторият пилот на Таока. — Виждам и позивните на „Талисман“.

— Прието — обади се Таока и премигна с левия клепач, за да включи задния тактически-сензорен монитор на изтребителя „Кетбърд“. Изображението се насложи върху картината на пейзажа пред и под него и той присви очи, за да разгледа премигващите точки, маркирани от Джъглър. Все още не се виждаха никакви подробности, но ако се съдеше по цветните изменения в схемата, определено ставаше въпрос за термо– и турбулентни изменения.

— Густо, издигни се с половин километър — искам „Талисман“ да държи под око тези сигнали. Джъглър и Аргус, ще следите предното сканиране.

— Прието — обади се Густо от корвина и в гласа му се долови напрежение. — Не трябва ли да преминем към режим Х?

— Ще следваме разпореждане номер три, Густо — чу се гласът на Кросфайър от втория „Кетбърд“, който летеше на десетина метра зад този на Таока. — Не бива да преминаваме към режим Х, когато наблизо има противник.

— Кросфайър, това не е тренировъчен полет — тросна се Густо. — Няма да има връщане.

— Знам го по-добре от теб — отвърна с привидно спокойствие Кросфайър. — Искам само да запазиш спокойствие. Засега се справяме отлично.

— Слушам, сър — промърмори Густо. — Ще запазя спокойствие, сър.

— Не изглежда много доволен, а? — подметна Джъглър от задната част на пилотската кабина.

— Не мога да го виня — отвърна Таока. Всеки член на Миротворческата триада знаеше, че разпореждане номер три е пълна идиотщина. Режим Х, или цялостно телепатично взаимодействие между пилот, навигатор и самата бойна машина, беше крайната фаза в действията на копърхед. Връзката от тип А, която използваха в момента, не се отличаваше с нищо от стандартната връзка между пилоти, летящи на „Ексхед“ или „Драгонфлай“.

Но от друга страна, разпореждане номер три не беше измислено от военните. Това беше политическо решение, наложено на копърхед от Севкоордския парламент преди няколко години. Беше необмислена реакция, целяща да опъне юздите на копърхед, по идея на свръхамбициозния лорд Стюарт Кавана.

Какво да се прави — от политиците можеха да се очакват само глупави и недалновидни решения. Но това, което най-много ядоса Таока, бе фактът, че подхванатият от Кавана кръстоносен поход бе подкрепен от един бивш копърхед. И което бе още по-лошо, от копърхед, който навремето си бе извоювал почти легендарно положение — Адам Куин, по прякор Маестрото.

Или, както предпочиташе да го нарича Таока — Адам Куин Предателя.

Това беше неприятно и унизително време и Таока се бе заклел никога да не забравя болката. Но може би всички неприятни спомени с времето бяха отишли там, където им е мястото. Последното съобщение, достигнало тактическата група на „Трафалгар“, преди да напуснат космическото пространство на Федерацията, включваше и новината, че Куин е бил арестуван по обвинения за кражба на собственост на Миротворците. С малко късмет може би и лорд Кавана щеше да бъде въвлечен в тази интрига, Таока бе дочул слухове, че напоследък двамата работели заедно. Готов бе да приеме, че сметките им са уредени, ако ги приберат за няколко години на топло.

Трите изтребителя профучаха над няколко сгради с познатия дизайн на свързани помежду си шестоъгълници, използван от чуждоземците за техните бойни кораби. За миг Таока мярна на площада термоизображение на самотен завоевател, който без съмнение бе изцъклил очи при появата им — а след това се понесоха над широка площадка, из която бяха разхвърляни различни по калибър въздушни и космически съдове.

— Улавям термосигнали — докладва отзад Джъглър. — Някои от корабите долу се подгряват за излитане.

— Изглежда, новината е стигнала и дотук — добави Густо.

— Връзката им работи безупречно — съгласи се Таока и отново повика на екрана изображението отпреди малко. — Добре, че не са толкова чевръсти в излитането.

— Май са достатъчно чевръсти — намеси се Кросфайър. — Аргус докладва за две приближаващи се групи: на двайсет и четиридесет градуса, разстояние двеста километра. На прехващащ курс са.

Таока се засмя мрачно.

— Добре, група „Самурай“. Искахте го и си го получихте. До всички копърхед, премини на режим Х.

 

 

— Комодор, получихме съобщение от група „Самурай“ — докладва командирът на изтребителното крило от другия край на мостика на „Трафалгар“. — Засекли са неприятел. „Самурай“ е наредил да преминат на режим Х.

— Прието, Швайгофър — отвърна комодор лорд Александър Монтгомъри и плъзна може би за стотен път, откакто бе излетяла разузнавателната група, поглед по мониторите. Командването на Миротворците го бе уверило, че неочакваното им пристигане ще завари противника неподготвен, но изглежда, информацията, с която разполагаха в щаба, не бе съвсем достоверна. Той обаче нямаше никакво намерение да позволява на зхиррзхианците да вземат превес в играта още от самото начало. Не и по наивния начин, по който Трев Диами бе изгубил своя „Ютландия“. — Смит, имаме ли визуална връзка с външния периметър?

— Да, сър — отвърна координиращият офицер. — Както визуална, така и лазерна. Никаква реакция от страна на противника.

— Това няма да продължи дълго — промърмори капитан Томас Джърмейн от креслото зад Монтгомъри — Не може да нямат в тази система сили, с които да ни отвърнат. Въпросът е само къде ги крият.

— Съгласен — кимна Монтгомъри и замислено опипа брадичката си. Постовите катери държаха под пряко наблюдение както двете луни, така и всички по-големи космически отломъци. Освен ако противникът не се бе окопал под земята…

— „Антилопа“ докладва за противников кораб, който излита от планетата — обади се Смит. — Координати пет-пет-делта.

Джърмейн вече бе превключил главния монитор на подавания от „Антилопа“ сигнал. Зхиррзхианският кораб, който летеше към тях, не беше голям, може би наполовина колкото онези, срещу които се бе изправил „Ютландия“ на няколко светлинни години от Доркас.

Ала въпреки това, като се имаше предвид с каква лекота четирите другопланетни кораба бяха пробили отбраната на „Ютландия“, състояща се от осем тежковъоръжени съда, появата на дори само един зхиррзхиански кораб не биваше да се приема с нехайство.

На две хиляди километра от тях, заела позиция на външния периметър на отбраната, „Антилопа“ с лекота можеше да се превърне в подвижна мишена.

— Мендоса, по-добре изчезвайте оттам — нареди той на капитана на „Антилопа“. — Отдалечете се максимално бързо и ни чакайте при Пойнт Виктор.

Сякаш за да потвърди неотложността на издадената заповед, издигащият се конгломерат от шестоъгълници откри лазерен огън, който вдигаше миниатюрни облаци от изпарен метал от обшивката на „Антилопа“.

— Прието, „Трафалгар“ — чу се гласът на Мендоса. — Искате ли да се извъртя и да дойда зад вас?

— В никакъв случай — отекна гласът на Монтгомъри — Просто скочете и изчезвайте. До всички кораби от сектор Браво: съсредоточете отбраната срещу приближаващия се противник. Всички изтребители да се приберат незабавно на корабите си, включително и разузнавателните групи.

— Сър, група „Самурай“ влиза в бой — припомни му Швайгофър.

— Предай на „Самурай“ да се връщат веднага!

— Прието.

Монтгомъри вдигна поглед към намръщеното лице на Джърмейн.

— Тръгваме ли си? — попита го офицерът. — Мислех, че ще можем да се справим с няколко вражески кораба.

— Дързостта е полезно качество за войника — отвърна му тихо Монтгомъри — Но е по-подходяща за вашите подразделения и за хора, които носят униформи като твоята. Задачата на нашата мисия е да съберем географска информация и да проверим предположението, че зхиррзхианците няма да са в състояние да засекат тахионните изпреварващи вълни на приближаващите се кораби. Изпълнихме и двете задачи. Нищо няма да спечелим от директен бой.

— Освен възможността да намалим вражеската заплаха — възрази Джърмейн. — Дори без „Антилопа“ разполагаме с превъзходство от петнайсет срещу един, плюс четирите ескадрили от копърхед и Диаманти. Това е точно възможността…

— Комодор, приближава се втори кораб — прекъсна ги Смит. — „Каскадия“ е засякла старт от едно-шест-чарли.

— Разгърнете отбранителен кордон — нареди Монтгомъри, докато Джърмейн извикваше новата картина на екрана. Новопоявилият се противник изглеждаше малко по-голям от първия и с различна подредба на шестоъгълниците, доколкото можеха да преценят.

— Да имаш представа откъде идват?

— Изглежда, сякаш никнат право под нас, сър — отвърна Кюн Ю от сензорно-засичащата станция. — Вече проверих — разузнавателният отряд ги е маркирал като сгради. Трябва да имат невероятни двигатели, за да вдигнат нещо с подобни размери от повърхността.

Монтгомъри направи кисела физиономия. Лазерни оръжия, способни да разсичат обшивките на миротворческите кораби, практически неразрушими керамични корпуси, метод за мигновена комуникация на междузвездни разстояния, а сега и непознат, но очевидно високоефикасен способ за приземяване и излитане от планетата. Дори само това бе достатъчно тези чуждоземци да бъдат определени като потенциална заплаха за човечеството.

Дори само опитът им да нахлуят в космическото пространство на Федерацията вече подсказваше, че тази заплаха едва ли може да се нарече потенциална. Заради това бяха кръстили зхиррзхианците „завоеватели“.

— Комодор, „Антилопа“ напусна сектора — докладва Смит. — Първият противник смени курса към „Галилео“ и „Улвърин“. Вторият влиза в бой с „Каскадия“ и „Нагоя“.

— Удариха „Нагоя“! — извика Кюн Ю. — Залп с лазерните оръдия от втория противник. Изглежда, има тежки разрушения в няколко отсека.

— Потвърждавам — заговори Смит. — Поразен е командният център, тежки повреди на сензорите и предните ракетни силози.

— „Каскадия“ изстреля няколко ракети срещу противник номер две — продължи с доклада Кюн Ю. — Ракетно попадение… без видими поражения. Вторият отново атакува „Нагоя“.

— Пробив в десния борд на „Нагоя“ — намеси се Смит. — Командният център не отговаря, Прасад е наредил на екипажа да се евакуира. Първият противник влиза в бой с „Улвърин“.

— Траутман, премести ни в тила на „Каскадия“ — нареди Монтгомъри на рулевия. — Кюн Ю, докладвай за състоянието на „Нагоя“.

— Все още нямам информация — отвърна напрегнато Кюн Ю. — Нов залп от противника… чакайте малко, долавям сигнали от спасителни капсули… — Той млъкна за момент, сетне добави: — Сигналите прекъснаха, комодор.

— Проклети да са тия гадини! — изруга Джърмейн.

Монтгомъри стисна юмруци, за да прогони надигащия се в гърлото му гняв. Ето, че всичко пак се повтаряше. Брутално, арогантно, безмилостно, завоевателите избиваха дори оцелелите от техните атаки. Унищожаваха ги в безвредните им спасителни капсули.

— Ракетна атака — нареди той. — Залпов огън!

— Късно е, комодор — предупреди го тихо Смит. — „Нагоя“ е разрушен.

Няколко мъчителни секунди Монтгомъри стоеше като парализиран, загледан в останките на „Нагоя“ — облак от святкащи отломъци, попаднали под огъня на вражеските лазери. Имаше толкова много неща, които би искал да изкрещи в лицето на тези завоеватели. Но той беше севкоордски офицер, наследник на великите британски традиции. Хора като него никога не губеха самообладание.

— Какво е положението с изтребителите? — попита той.

— Група „Самурай“ тъкмо се прибира в хангарите — докладва Швайгофър. — Всички останали изтребители вече са в корабите си. По-точно онези, които успяха да се приберат.

Монтгомъри отново стисна юмруци. Е, щяха да отчитат загубите по-късно. В момента от него се искаше да вземе мерки да не се увеличава броят им.

— Изстреляйте още един залп срещу противник номер две — нареди той на оръдейния офицер. — До всички кораби: да заемат отбранителна формация, скок по заповед. Среща при Пойнт Виктор.

Усещаше почти физически погледа на Джърмейн в гърба си, докато останалите офицери рапортуваха за изпълнение на заповедите. Но заместникът се въздържа от коментари. А може би нямаше какво да каже. Петнадесет бойни кораба на Миротворците да бягат от два вражески кораба, при това след тежки загуби. А нито един от вражеските съдове не бе получил дори драскотина.

Но поне не бяха изгубили цялата си сила — така, както се бе случило с Диами и „Ютландия“.

Пък и в края на краищата изходът от схватката със зхиррзхианците тук едва ли щеше да има някакво значение. В този момент Севкоордският парламент вероятно вече бе одобрил употребата на КИОРО — това ужасяващо по сила оръжие, използвано преди четиридесет години, за да бъде сложен край на Поулианската война, и разглобено веднага след това заради всеобщата безопасност. Напълно бе възможно компонентите на това оръжие, които досега се съхраняваха на десетина различни планети, вече да са събрани. Някъде далеч в тила на Федерацията — на Земята или на Селадон, а нищо чудно и в открития космос — най-добрите оръдейни техници на Севкоорд сигурно вече сглобяваха тези компоненти в най-ужасната машина за убиване, позната на човечеството.

Нека сега врагът да преследва и убива. Скоро обаче щеше да се изправи срещу КИОРО и тогава Миротворците щяха да имат последната дума.

И зхиррзхианците щяха да разберат кои са истинските завоеватели.