Брайън Олдис
Хеликония. Зима (18)

XVII
Залез

 

 

Над главите на множеството зазвучаха фанфари. Мелодията им беше глуха и приятна, с нищо не напомняше тръбния зов, отбелязващ началото на усилията всеки ден дълбоко под тази зала… освен за Лутерин Шокерандит.

Местните величия набързо погълнаха последните соленки и си придадоха благоговейно изражение. Лутерин се чувстваше неловко сред толкова хора с непроменена от болестта външност. Инсил се изгуби от погледа му.

Пазителят и Наместникът се върнаха в залата. Бяха наметнали на раменете си копринени роби в алено и синьо, имаха чудати шапки на главите си. Лицата им сякаш бяха излети от олово.

Заедно закрачиха към закрития със завеса прозорец. Настана тишина, музикантите излязоха, стъпвайки на пръсти по скърцащите дъски.

Пазителят Есикананзи заговори пръв.

— Всички знаете защо манастирът Бамбек е бил построен преди векове — за да обслужва Колелото. Разбира се, знаете и защо Архитектите са построили Колелото. Стоим над най-величественото въплъщение на вярата. Но позволете ми да ви напомня защо нашите достойни прадеди са избрали точно това място, в една твърде отдалечена област на Сиборнал. Нека привлека вниманието ви към желязната ивица, която разделя залата на две. Тя отбелязва географската ширина. Тук сме петдесет и пет градуса северно от екватора — стоим върху линията на Полярния кръг.

В този момент даде знак на един прислужник, който побърза да дръпне завесата. Виждаше се добре чак до хоризонта.

Пазителят продължи:

— Този път ни провървя. Облаците са се разнесли. Имаме привилегията да наблюдаваме паметно събитие за цял Сиборнал.

Сега Наместникът Аспераманка пристъпи напред.

— Позволявам си да повторя думите на моя добър приятел и съратник — „провървя ни“. Да, наистина ни провървя. Църквата и държавата съхраниха единството между народите на Сиборнал. Епидемията е почти напълно спряна, изтребихме и повечето фагори на континента. Знаете, че нашите кораби са господари на моретата. А сега изграждаме и Стената — вдъхновено от вярата дело, което се равнява по размаха си на Колелото. Започва нова епоха на величие. Стената ще бъде висока седем метра и ще мине през северната част на целия Чалс. На всеки два километра ще има стражеви кули. Заедно с нашия флот тя ще възпре враговете. Денят на зимния здрач е предвестник на страшната зима, но ние ще я превъзмогнем, а след нас децата и внуците ни. И през пролетта на следващата Голяма година ще бъдем готови да покорим цяла Хеликония.

Възторжените възгласи и ръкопляскания бяха оглушителни. Аспераманка наведе глава, за да прикрие ликуването си. Ебсток Есикананзи вдигна ръка.

— Приятели, остават пет минути до пладне в този тържествен ден. Наблюдавайте южния хоризонт. Сега е зимата на малката година и Баталикс е под хоризонта. Ще ни освети немощно след четири десети, но…

Думите му се загубиха в шума на тълпата, която се спусна към прозореца.

Долу в селото гореше голям огън. Около него подтичваха хора като мравки, размахваха ръце, покрити с тежки кожи и вълнени дрехи.

Лакеите отново разнесоха пълни чаши за множеството в залата. Повечето присъстващи ги изпразваха на една глътка и протягаха ръце за още. Привилегированото сборище бе обзето от неясен смут.

Отмерен звън на камбана оповести средата на денонощието. Сякаш в отговор на металния звън южният хоризонт се промени.

Освети го изгревът. Появи се тънка червена ивица, тежка и кървава — Фрейър показа част от диска си в небето.

Всички извикаха името на светилото, като че можеха да придобият власт над него с този зов.

Светлината се разпростря над света, окъпа далечните хълмове в розови оттенъци, докато засияха под начумереното небе. Червеното покри и лицата на стоящите пред прозореца. Само селото, където хората подскачаха около огъня, остана в сянка.

Но частицата от слънчевия диск не нарастваше. И най-внимателният наблюдател не успя да улови мига, когато започна да се смалява. Изгревът всъщност беше съдбовен залез.

Светлината напускаше света. Очертанията на далечните хълмове избледняха, погълнати от все по-тежкия здрач.

Скъпоценната частица от Фрейър се губеше от погледите им. Гигантското светило вече беше под хоризонта, оставило след себе си нетраен образ от пречупените през атмосферата лъчи. Бе настъпило времето на зимния здрач, без да се усетят.

Червеното сияние се разпръсна на отделни ярки копия.

И изчезна.

През идните столетия Фрейър щеше да се крие като къртица зад планините, без повече да го видят. В летата на малките години Баталикс щеше да грее както преди, а през зимите Сиборнал щеше да тъне в полумрак под сянката на истинската, вековната зима. Полярните сияния щяха да развяват тайнствените си знамена над върховете. Метеорити щяха да проблясват за секунди. Понякога в небето щяха да се появяват комети. А звездите щяха все така да искрят. По тези земи през следващите деветдесет завъртания на Великото колело главното светило, дало името си на синовете на Фрейър, щеше да остане спомен, предание.

За всички денят на зимния здрач беше тягостно събитие. Невидимото божество, заето с делата на биосферата, не можеше да се намеси. Може би разчиташе на ограниченото въображение на хората, на поглъщащата ги всекидневна суета, за да се омекоти този страшен удар по психиката им. Прасътворителката също се подчиняваше на законите в своя свят. Всъщност Фрейър светеше както винаги. Тъмата се възцари само в тези географски ширини, при това временно.

На повечето живи същества не им оставаше друго, освен покорството пред съдбата. В почвата семената щяха да чакат далечния миг на пробуждането. Но в моретата сложните хранителни вериги си оставаха все същите. Само човечеството беше способно да надмогне пряката си зависимост от природата. То имаше запаси от мощ, незнайни дори за самото него, и можеше да се опре на тях, когато оцеляването му беше застрашено.

Но умовете на събралите се в залата бяха твърде далеч от подобни размишления, докато гледаха изоставящия ги Фрейър. Поддадоха се на страха. Тревожеха се за семействата си. Бяха изправени пред най-важния въпрос — как да сме сити и на топло?

Страхът е много силно чувство. Но яростта, надеждата и упоритостта го надмогват лесно. Нямаше да измъчва дълго хората. Бавната година на Хеликония щеше да продължи към деня на зимното слънцестоене. Дотогава в Сиборнал щяха да се сменят много поколения, които щяха да познават само неизменния здрач. Появата на Фрейър през пролетта щеше да бъде посрещната със същата смирена почит. Страхът щеше да умре преди надеждата.

Но как човечеството щеше да се справи с вековете на тъмната зима, зависеше само от душевните и физическите му сили. Цикълът на историята не беше неизменен. С достатъчна решителност можеха да надмогнат злощастията. Имаха възможност отново да стигнат до светлината.

Пазителят Есикананзи изрече тържествено:

— Дългата зима няма власт над душите на онези, които искрено вярват в Неживеещия бог. С негова помощ ще преведем света през мрака, озарени от божественото величие.

А Наместникът Аспераманка извика въодушевено:

— И нека Сиборнал бъде единен през вековете на тъма и студ!

Тълпата отвърна достатъчно храбро. Но всеки таеше увереността, че нито той, нито децата му, нито внуците му ще видят Фрейър отново. Яркото светило нямаше да се покаже над Харнабхар още четиридесет и две поколения.

Загубата ги терзаеше като смъртта на любимо дете.

Слугите бавно закриха прозореца.

Мнозина останаха, за да се налеят с още ядал. Почти не намираха какво да си кажат. Музикантите се върнаха, но мелодиите не успяха да разсеят потиснатото настроение. Сами или на групи, гостите си тръгваха. Избягваха да се гледат в очите.

Каменните стъпала се виеха надолу през манастира и водеха към изхода. В чест на церемонията бяха покрити с пътеки.

Когато Лутерин също тръгна надолу, на една площадка го хванаха двама мъже, изскочили от сенчеста ниша.

Бореше се с тях и викаше, но те извиха ръцете му зад гърба и го завлякоха в стая с голи каменни стени. Там го чакаше Аспераманка. Бе свалил от плещите си копринената роба, сега си обличаше палтото и опъваше по пръстите си дебелите ръкавици.

Стражите имаха револвери в окачените на коланите им кобури. Лутерин се сети за думите на Инсил: „Всички тези увити в кожи мъже, вечно заети с потайните си дела…“

Приятелският глас на Аспераманка звучеше почти обидно:

— Не можем да оставим нещата така, нали, Лутерин? Недопустимо е да правиш каквото си поискаш в малка общност като Харнабхар. Влиянието ти е твърде разрушително.

— Какво се опитваш да опазиш, освен самия себе си?

— Например честта на съпругата си. Ти май мислиш, че постъпвам лошо. Всички обаче сме принудени да се борим, за да оцелеем. Естествено, така ще съхраним и доброто, и злото в душите си. Повечето хора разбират това, но не и ти. Склонен си да играеш ролята на невинния светец, а такива като тебе винаги сеят неприятности около себе си. Затова ще ти дадем възможност да си истински полезен за общността. Длъжни сме да тласкаме Хеликония към светлината. Ще те върнем в Колелото за още десет години.

Лутерин се изтръгна и се втурна към вратата, но единият от стражите успя да я затръшне навреме. Макар да повали мъжа с яростен удар по челюстта, другият го хвана изотзад.

— Вържете го! — заповяда Аспераманка. — И повече не го изпускайте от очи!

Нямаха въже. Стражът с натъртената челюст свали широкия колан на куртката си. Стегнаха китките на Лутерин зад гърба.

Тръгнаха надолу. Аспераманка изглеждаше много доволен.

— Проявихме смелост в сбогуването с Фрейър. Трябва да се възхищаваш на силата, Лутерин, както аз се възхищавах на твоя баща за безмилостното му управление. Участта на следващите поколения е в наши ръце. Или ще загинем, или след време ще решаваме съдбата на света…

— Или пък ще се задавиш с някоя кост — насмешливо рече Лутерин.

Слязоха в преддверието. През отворената голяма порта се виждаше тълпата около огъня. Обикновените хорица танцуваха край пламъците, лицата им лъщяха. В тълпата щъкаха търговци, които продаваха вафли и печена риба на клечка.

— Колкото и да се правят на набожни, надяват се с тези огньове да върнат Фрейър — каза Аспераманка. — А всъщност само изчерпват запасите си от дърва за горене… Нека се забавляват. Нека общуват с духовете или каквото още им се иска. Върхушката винаги ще оцелее на гърба на селянията, колкото и векове да трае зимата.

Някой се разкрещя в задните редици. Множеството направи път на неколцина войници, водещи някакво съпротивляващо се същество.

— Аха, хванали са още един фагор — изръмжа Аспераманка и веждите му се събраха на натежалото от познатия гняв чело. — Добре. Да погледаме.

Войниците вързаха фагора за прът и го понесоха с главата надолу към огъня.

Зад тях един мъж размахваше ръце и се вайкаше. Лутерин нищо не чуваше заради врявата на тълпата, но веднага позна човека по дългата му брада. Беше старият му учител от един предишен живот — когато лежеше парализиран в дома си. Човекът бе твърде беден да има роби-човеци, затова му прислужваше фагор. Очевидно войниците го бяха открили.

Хората около огъня престанаха да танцуват, вече викаха от възбуда, жените се блъскаха около войниците заедно с мъжете.

— Изгорете го! — дрезгаво изпищя Аспераманка, но само повтори воя на сбирщината.

— Но това е слуга! — възкликна Лутерин. — Безобиден е като псе.

— Той също може да разнесе Дебелата смърт.

Колкото и да се боричкаше, отдавна лишената от рогата си твар бе отнесена до огъня, където войниците изправиха пръта. Разнесе се вонята на опърлена козина. Тълпата заврещя, но изведнъж от по-далеч отекна изпълнен с мъка зов. Чуха и писъци на хора. На площада нахлуха фагори, възседнали грамадни кайдо.

Всеки носеше броня. Яздеха животните зад ниската гърбица, така че да нанасят удари с копията си в движение.

— Фрейър умира! И синове на Фрейър умират! — крещяха с дебелите си гласове.

Многолюдното сборище се люшна като вълна. Само войниците се приготвиха за отбрана. А в това време мозъкът на пленения фагор вреше над пламъците.

Аспераманка се завтече напред, викаше на войниците да стрелят. Лутерин огледа суматохата спокойно и забеляза, че нападателите са всичко на всичко осем. Черните кичури в козината на някои от тях показваха колко са стари. Само един имаше рога — сигурен знак, че това не е заплахата от планините, с която харнабхарците тревожно подхранваха въображението си. Просто няколко бегълци се бяха събрали в този съдбовен ден, когато климатът на Сиборнал започваше завръщането си към условията, преди Фрейър да се появи в небето на Хеликония.

По-тромавите първи ставаха жертви — търговците с подноси, жените с малки деца, сакатите, болните, старите. Някои падаха под копитата на огромните животни. Фагор набучи бебе на върха на копието си и го запрати в огъня.

Аспераманка и двамата стражи побързаха да извадят револверите си и започнаха да стрелят. Рогатият фагор насочи своето кайдо към Наместника. Препускаше устремно, прикрил главата си зад масивния череп на ездитното си животно. В алените му очи не гореше жажда за битка. Двурогият правеше онова, което древната родова памет бе запечатала в мозъка му.

Аспераманка се прицели. Куршумите потънаха в гъстата ръждивокафеникава козина на кайдото, което се препъна и се олюля. Стражите избягаха. Но Наместникът не помръдна, стреляше непрекъснато и крещеше. Изведнъж кайдото се свлече на колене. Копието изсвистя и се заби в Аспераманка, преди да се е дръпнал. Върхът проникна в едното му око и мъжът падна пред входа на манастира.

Лутерин тичаше като луд. В движение успя да освободи ръцете си. Хората наоколо бяха твърде заети да спасяват живота си, за да го забележат. Скри се зад една къща и огледа площада.

По утъпкания сняг бяха пръснати трупове. В тъмносиньото небе блестеше ярка звезда — Аганип. Ставаше все по-студено.

Тълпата бе наобиколила едното кайдо и дърпаше ездача му. Другите препускаха към планините, за да оцелеят — още едно доказателство, че не бяха част от войнствено фагорско племе, което не би напуснало схватката толкова бързо.

Никой не го спря, когато тръгна към Улицата на светостта за срещата си с Торес Лал.

 

 

Уличката беше тясна, а къщите по нея — високи. Явно бяха построени в по-добри дни, за да приютяват поклонниците. Сега капаците бяха здраво закрепени на прозорците. Пред повечето врати имаше заключени решетки. По стените имаше надписи като „Бог да е с Пазителя“ или „Подчиняваме се на Олигарха“. Хората бързаха да се опазят от неприятности. В задните дворове преспите стигаха до стрехите.

Лутерин вървеше бавно и се озърташе. Все още ликуваше от неочакваното си спасение. Отвъд края на улицата като че започваше вечността — безкрайни снежни хълмисти простори, осеяни с единични дървета. В далечината се виждаше нежнорозова ивица — отблясъците на Фрейър по южния ръб на полярната ледена шапка. Тази гледка го насърчи още повече, напомни му огромните възможности на планетата, надхвърлящи несравнимо човешката дребнавост. Каквато и тирания да потискаше хората, светът не изчерпваше богатството си от форми и оттенъци. Струваше му се, че съзира лицето на самата Прасътворителка.

Подмина нишата, в която някой се бе сгушил. Чу името си и се обърна. Различи в здрача жена, увита в дебело кожено наметало.

— Почти стигна до уреченото място. Вълнуваш ли се?

Той я сграбчи и усети слабото й тяло под дрехите.

— Инсил, ти си ме чакала!

— А, не съм тук само заради тебе. Гади ми се след глупавото представление, след всички празни слова. Въобразяват си, че ще покорят природата, ако я задушат с гръмки речи. И разбира се, проклетият ми съпруг не спира да си плакне устата с думата „Сиборнал“… Зле ми е, трябва да се упоя, за да ги понасям. Какво проклятие изрича простолюдието, за да пожелае оскверняване на двете слънца? Как звучи тази мръсотия? Кажи ми я.

— Питаш ме за „Абро Хакмо Астаб“?

Тя повтори проклятието с наслада. После го изкрещя.

Това го разпали още повече. Притисна насила устните си към нейните. Стори му се, че слуша отстрани гласа си:

— Инсил, нека те обладая още тук, отдавна жадувам за тебе. Знам, че не си студена. Всъщност ти си истинска кучка. Желая те!

— Ти си пиян! Махни се! Торес Лал те чака.

— Нищо не ме свързва с нея. Ти и аз сме предопределени един за друг още от деца. Нека задоволим желанията си! Сега е моментът, Инсил!

Грамадните й очи бяха толкова близо.

— Плашиш ме. Какво те е прихванало? Пусни ме.

— Не, не, вече не съм принуден да страня от тебе. Инсил… Аспераманка е мъртъв. Фагорите го убиха. Можем да се оженим, да правим каквото поискаме, само ми се отдай. Моля те!

Тя отскочи сепнато.

— Той е мъртъв? Мъртъв? Не, не може да бъде! Ах, мръсникът!…

Инсил писна и затича по улицата, вдигнала краищата на наметалото си над калния сняг.

Лутерин се втурна след нея, ужасен от състоянието й.

Опита се да я възпре, но тя все повтаряше нещо неразбираемо за него — искала една лула окара.

Както му бе казала, къщата на търговеца беше в края на улицата. Пред някогашната витрина бе построен още един портал, за да не внасят посетителите и студа. Над вратата имаше табела — „Най-вкусната риба от Одим“.

Влязоха в зле осветена стая, където стояха неколцина дебело облечени мъже, всички с преобразена от болестта външност. На куки по стените висяха одрани тюленчета и големи риби. В бъчонки с лед бяха наредени раци и змиорки. Лутерин не обърна никакво внимание на обстановката, загрижен за Инсил, на която малко оставаше да припадне.

Но мъжете я познаваха.

— Знаем какво й е нужно сега — ухили се единият и поведе Инсил към една от задните стаи.

Друг дойде при Лутерин.

— Помня ви, господине.

Беше младеж с вид на чужденец.

— Казвам се Кениг Одим. Заедно пътувахме от Кориантура до Ривенджк. Тогава бях хлапе, но може би не сте забравил баща ми — Идап Мън Одим.

— Разбира се — разсеяно отвърна Лутерин. — Търгуваше с нещо, май със слонова кост.

— Порцелан, господине. Той още живее в Ривенджк и се грижи за доставките на качествена риба. Получаваме товарите всяка седмица. Печелим добре, а напоследък никой не се интересува от порцелан. Трябва да призная, че животът в Ривенджк е по-приятен. Тук добрите обноски се ценят не повече от порцелана.

— Да, да, съгласен съм.

— Господине, освен това продаваме окара. Ако желаете, ще ви поднеса една лула безплатно. Вашата спътница е наша редовна клиентка.

— Да, човече, дай ми една лула. Благодаря ти. Какво става с една жена на име Торес Лал? Да не е тук?

— Очакваме я.

— Добре.

Той влезе в задната стая. Инсил седеше отпуснато на един диван и пушеше дълга лула. Вече изглеждаше непоклатимо спокойна. Не му проговори.

Лутерин седна до нея и скоро младият Одим донесе запалена лула и за него. Вдиша дима с удоволствие и веднага го обзе странна смесица от примирение и твърда решимост. Чувстваше се способен на всичко. Вече разбираше от какво са се разширили зениците на Инсил. Стисна ръката й.

— Съпругът ми е мъртъв! — обяви тя. — Ти знаеш ли? А казах ли ти какво ми направи в първата ни брачна нощ?

— Чух предостатъчно признания за един ден. Тази част от живота ти е вече минало. Още сме млади. Можем да се оженим и да бъдем щастливи или да тънем в отчаяние. Както се случи.

Тя се обви в дим.

— Ти си беглец, а аз имам нужда от дом. Искам някой да се грижи за мен. Вече не се стремя към любовта. Стигат ми лулите с окара. Искам някой да ме пази от живота. Искам да ми върнеш Аспераманка!

— Невъзможно е. Той умря.

— Лутерин, щом и това не ти е по силите, млъкни и ме остави насаме с мислите ми. Вече съм вдовица, а вдовиците не оцеляват дълго през зимата…

Той седеше до нея, вдишваше ароматния дим, а съзнанието му се освободи напълно.

— Ако можеше да убиеш и моя баща Наместника, току-виж, тази нещастна земя се върне към естествения живот. Колелото ще спре. А заразата нека си върлува на воля. Поне оцелелите от нея ще преживеят зимата.

— Винаги ще има оцелели. Това е природен закон.

— А, благодаря, моят съпруг ми показа твърде добре какви природни закони има. Не ми трябва втори като него.

Пак млъкнаха. Младият Одим влезе и съобщи, че Торес Лал чакала на втория етаж. Лутерин изпсува и се затътри след него по разнебитената стълба, без да погледне Инсил. Сигурен беше, че тя ще остане тук още доста време.

Влезе в малко помещение със завеса вместо врата. Леглото вътре беше единствената мебел. Насред стаята стоеше Торес Лал. Той се учуди на едрото й тяло, но си спомни, че също изглежда така.

Нямаше съмнение, че е остаряла. Имаше сиви кичури в косата си. Бузите й бяха загрубели от студа. Клепачите й тежаха над очите, които светнаха, щом позна влезлия мъж. Във всичко се различаваше от Инсил и не на последно място по хладнокръвната самоувереност.

Носеше ботуши. Дрехите и бяха стари и закърпени. Неочаквано свали кожената шапка от главата си, но не му стана ясно дали за поздрав или защото й беше топло.

Пристъпи към нея. Тя веднага го прегърна, целуна го по бузите.

— Добре ли си? — попита Лутерин.

— Видях те вчера. Чаках пред входа на Колелото да те пуснат. Повиках те, но ти не ме чу.

— Беше твърде светло и се обърках.

Все още замаян от изпушената окара, той не се сещаше какво да каже. Очакваше от нея хапливи шеги като от Инсил. Накрая я попита:

— Познаваш ли Инсил Есикананзи?

— Тя ми стана добра приятелка. Подкрепяхме се взаимно. Дълги бяха тези години, Лутерин… Какво ще правиш сега?

— Знам ли…

— Все имаш някакви планове за бъдещето.

— Простодушният окаяник пред тебе отново е беглец. Кой знае дали няма да ме обвинят и за смъртта на Аспераманка.

Той се отпусна тежко на леглото.

— Значи е мъртъв? Добра вест… — Тя се поколеба. — Лутерин, ако ми се довериш, мога да те заведа в малкото си убежище.

— Опасността винаги е на крачка след мен.

— Свикнах с това отдавна. Още съм твоя, ако ме искаш. — Не чу никакъв отговор и изрече умолително: — Лутерин, имам нужда от тебе. Вярвам, че някога ме обичаше. Нима ще останеш тук, заобиколен от толкова врагове?

— Човек винаги може да им се опълчи — засмя се той.

Слязоха заедно по стълбата, стъпваха предпазливо в мрака. Лутерин надникна в задната стая. За негова изненада Инсил си бе отишла.

Сбогуваха се с младия Одим и излязоха в нощта.

 

 

Мракът скри селото зад тях. Торес Лал се опитваше да поддържа разговора. Северният вятър ги брулеше със снежни вихри.

Лутерин мълчеше. Накрая жената каза, че му е родила син, вече бил на десет години. Разправи му смешни случки за лудориите на детето.

— Чудя се дали и той един ден ще убие баща си — само промърмори Лутерин.

— Той е готов за зимата като нас. Истински наш син. Дано оцелее и създаде годно за зимния живот поколение.

Влачеше се след нея безмълвно. Подминаха изоставена колиба. Лутерин се озърташе.

А Торес Лал не можеше да се откъсне от собствените си мисли.

— Вашата омразна Олигархия още се опитва да изтреби фагорите. Само ако можеха да разберат същината на Дебелата смърт, щяха да осъзнаят, че с гибелта на двурогата раса подготвят смърт и за хората.

— Добре знаят какво правят.

— Не, Лутерин. Ти ми даде ключа от параклиса на Джандол-Анганол. Там живея. Един ден на вратата почука Инсил Есикананзи.

Той я погледна любопитно.

— И как е научила, че ти си там?

— Не е знаела. Избягала от Аспераманка. Тъкмо се бяха оженили и той се погаврил жестоко с нея първата нощ. Беше отчаяна и страдаше от раните си. Спомнила си за параклиса — твоят брат Фейвин я довел веднъж там, в по-щастливи за нея дни. Грижих се за Инсил, докато оздравя. Сприятелихме се.

— Ами… радвам се, че е имала близка душа.

— Показах й надписите, останали от Джандол-Анганол и една жена на име Мунтрас. Там е обяснено, че един паразит пренася болестта от фагорите върху хората. Това е необходимо, за да се съхрани човечеството в крайните промени на сезоните. Инсил се опита да предаде знанията на Пазителя и Наместника, но те дори не пожелали да я изслушат.

Лутерин се засмя зло.

— Не са искали, защото знаят и без това. Защо да търпят намесата на Инсил? Нали те дърпат юздите тук? Знаели са. И баща ми е знаел. Да не мислиш, че това е някаква тайна? Църквата отдавна е разпространила тези сведения.

Склонът се спускаше стръмно и двамата внимаваха къде стъпват. Вървяха към каспиарновата гора.

Торес Лал попита:

— Олигархът е знаел, че ако унищожи фагорите, може да погуби и хората, но въпреки това е налагал законите си? Не мога да повярвам.

— Не оправдавам нито баща си, нито Аспераманка. Но тези знания просто не са им вършели работа. Това е. Чувствали са се длъжни да предприемат нещо въпреки опасността.

Вече надушваше леко киселия дъх от листата на каспиарните. Навя му спомени от друг свят. Вдиша благодарно с пълни гърди. Торес Лал бе вързала два йелка за гъстите клони на дърветата. Галеше ги по муцуните, докато той говореше.

— Баща ми не е бил сигурен какво ще се случи в Сиборнал, ако премахне завинаги фагорите оттук. Само е вярвал, че е необходимо да направи това независимо от последствията. И ние не знаем какво ще стане, каквото и да е написано по стените на параклиса… Според мен е доловил, че ни е нужно да се откъснем отведнъж от миналото, на каквато и да е цена. И той се е опълчил срещу съдбата. Някой ден може да се окаже, че е бил прав. Природата ще се погрижи за нас. Тогава ще го превърнат в светец като злия Джандол-Анганол. Да се опълчиш срещу съдбата… това е присъщо на хората. Няма полза само да се излежаваш и да пушиш окара. Иначе ще тъпчем на едно място. Разковничето е в бъдещето, а не в миналото.

Вятърът се усилваше, снегът валеше неспирно.

— Прасътворителко! — промълви Торес Лал, притиснала ръка към устните си. — Много корав си станал. Ще дойдеш ли с мен? — Не чу нито дума от него и добави след малко: — Нужен си ми.

Той се метна на седлото, ободрен от познатото движение и от покорната готовност на животното под него. Потупа топлия хълбок на йелка.

Беше изгнаник в собствената си страна. Но щеше да сложи край на това. С Аспераманка беше свършено. Идваше време и гнусният Ебсток Есикананзи да си плати за всичко. Не се стремеше към поста му. Искаше възмездие. Загледа се мрачно в козината по гърба на йелка.

— Лутерин, готов ли си? Нашият син ни чака в параклиса.

Той се вторачи в смътно различимото й лице и кимна. Снежинките се задържаха по ресниците му. Подкараха йелките надолу между дърветата. Тежки буци сняг падаха по раменете им от надвисналите клони. Пътеката водеше към закътания параклис. Минаха край някогашния водопад, превърнал се в ледена колона.

Лутерин се изправи на седлото и се обърна за последен път към селото. Светлинките се отразяваха в ниските облаци.

Хвана юздите по-здраво и пришпори йелка в сгъстяващата се тъма. Торес Лал му подвикна тревожно, но Лутерин чувстваше буйството на живота във вените си.

Размаха стиснат юмрук над главата си.

— Абро Хакмо Астаб! — изкрещя на невидимата гора.

Вятърът пое звука и го погреба във виелицата.