Брайън Олдис
Хеликония. Зима (10)

IX
Спокоен ден на брега

Зад решетката трептяха пламъци, подхранвани от биогаз. Наблизо седяха двама братя и разговаряха. От време на време кльощавият се пресягаше да потупа по рамото едрия, докато слушаше разказа му. Одирин Нан Одим, наричан Одо от всички свои роднини, беше с година и пет десети по-възрастен от Идап Мън Одим. Доста си приличаха, ако човек не обръща внимание на телесната маса, защото Дебелата смърт още не бе показала страховитото си лице в Ривенджк.

Двамата имаха какво да споделят помежду си, а се налагаше и да обсъдят немалко замисли за бъдещето. В пристанището скоро бе пристигнал кораб с войници на Олигарха и Одо също започваше да се тревожи за мрежата от забрани и ограничения, от която Одим бе опитал да се освободи. Но хората в Шивенинк поначало се подчиняваха на заповеди по-трудно от ускутите. Животът в Ривенджк все още беше поносим.

По-възрастният брат прие с радост новината за докарания от Одим скъпоценен порцелан.

— Скоро ще стане още по-рядък и скъп — отбеляза Одо. — Може и никога повече да не видим изделия с такова прекрасно качество.

— Да, зимата наближава.

— Така си е, братко, а от това следва, че горивото за пещите ще става все по-оскъдно, цената му ще се качва непрекъснато. Когато животът на хората се влоши достатъчно, задоволяват се и с калаени съдове.

— Братко, а ти какво възнамеряваш да правиш занапред? — реши да попита Одим.

— Развил съм чудесни търговски връзки с Брибар, съседната ни страна. Изпращам стоки и чак до Харнабхар, далеч на север. Не е нужно да превозваме само порцелан дотам. Трябва да се нагодим към промените, да продаваме други стоки. Имам идеи за…

Но Одирин Нан Одим рядко намираше спокойствие в дома си. Подобно на брат си издържаше множество сродници. Сега някои от тях, затлъстели и гръмогласни, нахлуха при него, разпалени от свада, която само Одо можеше да укроти. Оцелелите от болестта и премеждията роднини на Идап Мън Одим също бяха настанени в къщата и отново възникна познатият въпрос кой, къде и какво място да заеме.

— Ако нямаш нищо против, ела с мен да видим какво става — предложи по-възрастният.

— С удоволствие. Отсега нататък ще бъда твоя сянка, братко.

Къщите в Ривенджк се градяха около централен двор и бяха защитени от стихиите с висока стена. Колкото по-благоденстващо бе семейството, толкова по-високо се издигаше преградата за външния свят. В различните кътчета на този двор се беше разположила многолюдната челяд от рода Одим, не по-трудолюбива и предприемчива от роднините си в Кориантура.

При хората живееха и домашните им животни, оборите бяха долепени до жилищата. Сега натъпкаха добичетата по-натясно, за да освободят място за новодошлите. Точно тези размествания станаха повод за разправията — тукашните членове на рода ценяха животните си повече, отколкото далечните си братовчеди. И донякъде имаха право.

Санитарните мерки в повечето дворове на Шивенинк се опираха на съжителството между хора и добитък. Всички изпражнения от жилищата и оборите падаха в дупка с формата на бутилка, издълбана в скалата под къщата. Гниещите отпадъци освобождаваха биогаз, състоящ се основно от метан.

Система от тръби отвеждаше газа навсякъде из двора за осветление и готвене. Тази цивилизована система съществуваше отдавна в Шивенинк като средство за борба с крайностите на вековната зима.

Двамата изслушаха оплакванията и установиха, че някои от братовчедите били настанени в обор, където тръбата пропускала и се усещала миризма на газ. Братовчедите се чувстваха оскърбени от необходимостта да търпят вонята и настояваха да се преместят в съседните помещения — и без това претъпкани до пръсване.

Повредата беше поправена. Братовчедите повикаха още малко, колкото да опазят достойнството си, после се върнаха в отредения им обор. На робите бе заповядано да се погрижат по-старателно за изправността на газовия резервоар.

Одо хвана брат си под ръка.

— Църквата е наблизо, както сам ще се убедиш, щом те разведа из града. Уредих тази вечер малък благодарствен молебен. Ще възхвалим Неживеещия бог за спасението ти.

— Признателен съм ти, братко, но съм длъжен да ти призная, че се отърсих от всякаква вяра в боговете.

— Този молебен е една необходимост — изрече по-възрастният с поучително вдигнат показалец. — Там ще се запознаеш официално с всички наши сродници в града. Братко, забелязвам някаква потиснатост у тебе, сигурно се дължи на множеството тежки преживелици. Имаш нужда от добра жена или поне робиня, за да си възвърнеш радостта. Какво е положението на онази чужденка — Торес Лал?

— Тя е робиня и принадлежи на Лутерин Шокерандит. Лечителка е. Извънредно одухотворена жена. А симпатичният младеж е от Харнабхар. Не знам точно какво да ти кажа за капитан Харбин Фашналгид. Той е дезертьор от армията и не мога да го виня за постъпката му. Преди Дебелата смърт да се развихри на кораба ни, с мен беше една жена, която ме даряваше с покой. За нещастие почина от епидемията.

— И тя ли беше от Кудж-Джувек?

— Не, но беше като гълъбица за дървото на душата ми, вярна и добра. Нека ти кажа името й — Бези Безамитикал. Означаваше за мен повече дори от…

Одим млъкна насред изречението, защото Кениг дотича да го запознае с едно от новите си приятелчета. Докато се усмихваше на сина си, брат му каза:

— Нека ти помогна да намериш друга гълъбица за това цъфтящо дърво. Имаш само един брат, но небето е пълно с птички, които мечтаят да кацнат на здрав клон.

 

 

Благодарение на щедростта на Одо, Лутерин Шокерандит и Харбин Фашналгид се настаниха в стаичка под покрива. Светлина им даваше едно прозорче с изглед към двора. Можеха да наблюдават отгоре шетнята на семейството и робите. В една ниша имаше печка, на която робинята да им приготвя храната.

И за двамата бяха поставени дървени легла с крачка, покрити с черги. Предполагаше се, че Торес Лал ще спи на пода.

Но Шокерандит я повика при себе си и цяла нощ не я пусна от прегръдките си, а Фашналгид спеше непробудно. Чак когато младежът се накани да стане, бившият капитан се размърда в леглото си.

— Лутерин, защо не те свърта на едно място? — промърмори той с прозявка. — Снощи не си ли пийна доста от прочутото вино на рода Одим? Почини си бе, човек! В името на Неживеещия, нека се опомним от това ужасно пътуване.

Лутерин го погледна усмихнат.

— Да, пих достатъчно. Сега искам да потегля към Харнабхар, без да се бавя. Тук положението ми е несигурно. А искам и да видя как е баща ми.

— По дяволите бащите! Дано духовете им ядат само подметки от войнишки ботуши.

— Тревожи ме и нещо друго, за което е добре да помислиш. Макар мислите на Олигарха да са заети с войната с Брибар, не е забравил да прати военен кораб в това пристанище. Може да се появят и други. Кой знае дали не търсят и двама ни. Затова предпочитам по-бързо да тръгна към Харнабхар. Защо не дойдеш с мен? Там ще си в безопасност, а баща ми ще ти намери някаква работа.

— Нали всички разправят, че в Харнабхар е или студено, или още по-студено. Колко път има дотам?

— Стигнем ли там, ще бъдем с двайсет и два градуса северна ширина по-близо до полюса.

Фашналгид се разсмя.

— Ти тръгвай, а аз ще си остана тук. Все ще намеря някой кораб, който отплава към Кампанлат или Хеспагорат. Благодаря ти, но където и да попадна, все ще ми е по-приятно, отколкото в онази твоя ледена дупка.

— Както желаеш. С тебе май няма да се сприятелим, а хората трябва да се погаждат добре, за да оцелеят по пътя към Харнабхар.

Фашналгид подаде ръка изпод кожите, с които се бе завил.

— Е, ти се подчиняваш на правилата, а аз съм срещу тях, но не е нужно това да ни разделя.

— Ти още предпочиташ да ме смяташ за послушен поданик, но откакто болестта ме преобрази, вече не се подчинявам.

— Тъй ли? Ама жадуваш да се прибереш по-скоро при татенцето в Харнабхар — ухили се Фашналгид. — Истинските приспособленци дори не съзнават колко са послушни. Доста си ми симпатичен, Лутерин, макар да си убеден, че ти съсипах живота, като те измъкнах от армията. Но е точно обратното — спасих те от ноктите на Олигарха. Можеш да ми покажеш благодарността си, като кажеш на Торес да се прехвърли в моето легло. Бива ли?

По бузите на Шокерандит плъзна червенина.

— Докато ме няма, може да ти донесе вода или нещо за ядене. А за другото… тя е моя! Помоли брата на Одим да се погрижи за желанията ти. Разполага с предостатъчно никому ненужни робини.

Погледите им се срещнаха, после Шокерандит се обърна и понечи да отвори вратата.

— Може ли да дойда с тебе? — обади се Торес Лал.

— Имам много работа. Остани тук.

Щом той излезе, Фашналгид се надигна и седна. Жената се обличаше припряно. Току хвърляше по някой поглед на капитана, който си поглаждаше мустаците и се усмихваше.

— Ей, не бързай толкова. Ела при мен. Сладката Бези е мъртва, а аз искам да си оправя настроението.

Тя не отговори и той стана гол от леглото. Торес Лал скочи към вратата, но мъжът я хвана.

— Нали ти казах да не бързаш толкова? Не чу ли? — Дръпна леко дългата й кестенява коса. — Жените обикновено се радват, когато Харбин Фашналгид им обърне внимание.

— Принадлежа на Лутерин Шокерандит. Току-що ви каза.

Той изви китката й.

— Ти си робиня, така че принадлежиш на всеки мъж. Освен това го мразиш и в червата… нали те виждам какви погледи му хвърляш. Торес, никога не съм насилвал жена, а и като съдя по онова, дето го чух през нощта, мога да те уверя, че ще се зарадваш да разбереш колко по-опитен съм от него.

— Моля ви, пуснете ме. Иначе ще му кажа и той ще ви убие.

— Стига де, твърде си хубава, за да ме уплашиш. Не ставай опърничава! Спасих и тебе от смърт, забрави ли? Двамата щяхте да паднете право в капана. Твоят Лутерин е прекален наивник, за да се оправя в живота.

Фашналгид мушна ръка между бедрата й, а тя освободи дясната си ръка и го зашлеви по лицето. В изблик на ярост мъжът я хвърли на леглото и се стовари отгоре й.

— Сега ме чуй, Торес Лал, преди да съм побеснял заради тебе! Ти и аз сме еднакво загазили. Шокерандит си е добре, ще се прибере вкъщи, където стои на високо стъпало в обществото. А ние двамата загубихме всичко. Отгоре на това се кани да те мъкне през безброй гадни километри на север. А какво има там освен снегове, набожност и едно гигантско колело?

— Там е неговият дом.

— В Харнабхар благоденстват само управниците. Другите измират от студ. Не си ли чувала за Колелото? Някога там е бил най-страшният затвор на планетата. Нима искаш животът ти да свърши на такова място? Опри се на мен. Разбрах що за жена си, а ти вече знаеш достатъчно за мен. Сега съм изгнаник, но мога да се погрижа за себе си. Слушай, жено, преди да те отведат в някаква си ледена крепост, откъдето мърдане няма, попитай разума си и ми се довери. Ще отплаваме оттук към Кампанлат, към по-мекия климат. Може даже да се върнеш в милия на сърцето ти Борлдоран.

Тя пребледня като платно. Смътно виждаше надвесеното над нея лице — нищо освен веждите, пронизващите очи и пищните мустаци. Боеше се да не я удари, да не я убие… и се боеше, че Шокерандит дори няма да се огорчи. Волята й вече се огъваше под бремето на робството.

— Капитане, той е моят собственик, така че защо да си губим времето с празни приказки? Но щом толкова ви се иска, използвайте тялото ми. Защо не? И той прави същото.

— А, така е по-добре. Няма да бъда груб с тебе. Смъквай тези дрехи!

 

 

Лутерин Шокерандит познаваше отдавна пристанището Ривенджк. Хората в Харнабхар винаги говореха за него като за големия град и редките идвания тук ги изпълваха с вълнение. Но младежът вече бе видял част от света и селището му се струваше доста незначително.

Все пак се радваше, че отново е стъпил на брега. Беше готов да се закълне, че още усеща как земята под краката му се клатушка. Слезе към кейовете, влезе в една кръчма и си поръча ядал. Заслуша се в разговорите на моряците.

— Тия войници са големи досадници — споделяше някакъв мъж със сътрапезника си. — Сигурно си чул, че един от тях го наръгаха снощи по Улицата на прозорливите. Нищо чудно!

— Утре ще отплават — осведоми го приятелят му. — Още тая вечер ги връщат всички на кораба. Ще се отървем. — Сниши глас доверително. — Получили заповед от Олигарха да отидат на война с добрите хорица от Брибар. Не знам какво толкова са им направили брибарците.

— Може да са превзели Браджит, ама Ратагон е непристъпен. Олигархът само си губи времето.

— Чух, че бил построен насред езеро.

— Точно така си е.

— Е, нали не съм войник, какво да се главоболя.

— Толкова си тъп, че само за моряк ставаш.

Двамата се разсмяха, а погледът на Шокерандит се спря върху обява, залепена до вратата. Гласеше, че отсега нататък всеки, изпадащ в състоянието паук, извършва престъпление. Това е постъпка, способстваща за разпространението на заразата, известна като Дебелата смърт. Наказанието за първо нарушение е глоба от сто сиба, а за второ — доживотен затвор. По заповед на Олигарха.

Шокерандит отбягваше транса на общуването с духовете, но се отнасяше с неприязън към потока от забрани, които Олигархията изливаше върху страната.

Докато полека изпразваше чашата, мислеше си, че вероятно мрази Олигарха. Когато архиепископ-командирът му заповяда да отнесе съобщението за победата, почувства се поласкан. После Фашналгид го спря пред самата граница на Сиборнал. Трудно повярва на другия мъж, че ще бъде безмилостно убит заедно с другарите си от армията. Още по-трудно му беше да се примири с мисълта, че войските на Аспераманка наистина са били изтребени.

Имаше смисъл от разумни мерки за ограничаване на епидемията. Но забраната на паук беше просто знак, че управниците налагат все по-тиранична власт над континента.

Младежът изтри устни с опакото на дланта си.

Обстоятелствата се обърнаха така, че той вече не беше герой, а беглец. Чудеше се какво ли ще му сторят, ако бъде заловен като дезертьор от армейска служба.

— Какви ми ги приказваше Харбин? — мърмореше си под носа. — Бил съм послушен. Не, сега съм бунтар, изгнаник като него.

Струваше му се съвсем подходящо в случая да се прибере в Харнабхар и да остане под могъщото покровителство на баща си. В далечната северна област не можеше да го достигне дори дългата ръка на Олигарха. Можеше да остави за по-късно двоуменето как да се отнася към Инсил.

Сети се за още нещо. Наистина беше длъжник на Фашналгид. Трябваше да говори с него по-убедително, да го накара да се престраши за мъчителното пътуване на север. В Харнабхар бившият капитан щеше да бъде полезен като свидетел за клането на хиляди младежи от Шивенинк по заповед на управниците на собствената им държава.

Повтаряше си, че щом е бил достатъчно храбър да се сражава, длъжен е да прояви смелост и да се опълчи срещу Олигархията, ако се наложи. Очакваше и други да се присъединят към него, когато научат истината.

Остави монета на масата и излезе от кръчмата.

По широката крайбрежна улица се редяха раджабарали. С падането на температурата дърветата се готвеха за дългата зима. Вместо да се отърсят от листата си, те прибираха своите клони навътре в дебелите дънери. Шокерандит бе чел в книги по естествена история, че клоните и листата се разпадат и образуват плътна запушалка от смола, за да защитят неподдаващото се на гниене дърво, докато настъпи времето за разхвърляне на семена през пролетта на следващата Голяма година.

Под масивните дървета маршируваха войници от кораба, над който се вееха флаговете на Сиборнал и Олигархията. За миг младежът се уплаши, че някой ще го познае. Но преобразената му външност го предпазваше. Сви по една пресечка и тръгна към пазара, където се бяха настанили и посредниците, уреждащи пътуването за желаещите да посетят Харнабхар.

Студеният вятър откъм планините го принуди да наведе глава и да вдигне яката на палтото си. Пред вратата на посредника се тълпяха поклонници, жадуващи да зърнат светинята на Великото колело. Мнозина бяха бедно и оскъдно облечени.

Шокерандит се колебаеше как да постъпи. Можеше да тръгне с поклонниците или да пътува сам, като наеме шейна с кучета, водач и помощник. Първият начин беше по-сигурен, бавен и съвсем не толкова скъп. Но младежът избра втория, защото му се видя по-достоен за сина на Пазителя на Колелото.

Имаше нужда от пари в брой или кредитно писмо.

В града живееха приятели на баща му, при това доста влиятелни в местните дела. Шокерандит поумува малко и накрая реши да се обърне за помощ към един по-обикновен човек на име Хернисарат, който имаше и стопанство, и хан за поклонници в края на града. Човекът го посрещна сърдечно, незабавно подписа кредитно писмо до посредника и настоя гостът да похапне с него и съпругата му.

Когато Шокерандит беше вече на прага, стопанинът го прегърна за сбогом.

— Лутерин, радвам се да помогна на добро и невинно момче като тебе. С всеки ден зимата настъпва и стопанството ни запада полека. Дано се срещнем отново някой ден.

А жена му добави:

— Толкова е приятно да видим един добре възпитан младеж. Моля те, предай почитанията ни на баща си.

Лицето на Шокерандит грееше, докато се отдалечаваше от стопанството. Беше доволен, че е направил добро впечатление на тези хора. А Харбин несъмнено вече се е натряскал. Но защо и Хернисарат му каза, че е „невинен“?

Вятърът понесе снежни вихрушки откъм върховете. Приличаха на стрита захар, разтваряща се бавно в чаша вода. Бялата покривка се трупаше по калдъръмените улици и заглушаваше чаткането на подкованите ботуши. Хората бързаха да се приберат. Облаците се сгъстиха над залива и потопиха Ривенджк в сумрак.

Шокерандит изведнъж се притаи зад дебелия дънер на един раджабарал.

Подмина го друг мъж, придържащ с ръка вдигнатата си яка. Спря до дървото, започна да се озърта, докато тъпчеше на едно място. Накрая забърза към близката пресечка. Шокерандит се усмихна, когато видя табелката с името й — „Улица на прозорливите“.

Това му припомни, че с неприсъща за себе си прозорливост не бе споменал пред спътниците си, че на главата на Героя, пазещ входа към пристанището Ривенджк, имаше хелиографски сигнален пост. Вероятно предупреждението, че на „Нов сезон“ има дезертьори, бе изпреварило брига…

Върна се в къщата на Одо по най-заплетения и заобиколен път, който можа да измисли. Дотогава и виелицата почти спря.

— Тъкмо навреме идвате — посрещна го домакинът. — Аз, брат ми и другите членове на семейството се каним да отидем в църквата, за да отправим благодарствена молитва за благополучното пристигане на „Нов сезон“. Ще бъдете ли така любезен да дойдете с нас?

— О… да, разбира се. Семейна служба ли ще бъде?

— Естествено. Ще присъстваме само ние и свещеникът.

Шокерандит се озърна към Одим, който му кимна насърчително.

— Лутерин, предстои ти още едно пътуване. Познаваме се отскоро, а вече трябва да се разделим. Тази церемония ми се вижда подходяща дори ако не вярваш в силата на молитвите.

— Ще проверя дали и Фашналгид иска да дойде.

Изкачи припряно витата стълба към стаята. Торес Лал се бе увила с кожи на леглото му.

— Трябва да вършиш работа, а не да се излежаваш — подхвърли й той. — Още ли тъгуваш по съпруга си? И къде е капитанът?

— Не знам.

— Ще го потърсиш ли? Сигурно пие някъде.

Втурна се обратно надолу по стъпалата. Щом изчезна, Фашналгид се измъкна изпод своето легло и избухна в смях. Торес Лал не споделяше веселието му.

— Искам да ям, а не да се моля — промърмори мъжът и надникна предпазливо през прозореца. — Добре ще ми дойде и пиенето, дето го спомена твоето приятелче…

Целият род Одим се събираше в двора, където робите още се туткаха и бърникаха с дълги пръти в ямата за отпадъци. Въздухът звънеше от оживено бърборене.

Когато Шокерандит се появи, някои от спътничките му на „Нов сезон“ изтичаха към него да го прегърнат. Той вече не се опитваше да сравнява по-свободните куджджувекски нрави със собственото си твърде строго възпитание.

— Ах, Ривенджк е толкова хубаво място! — възкликна една застаряваща леля, хванала го подръка. — Сградите са чудесни, навсякъде има статуи. Предчувствам, че ще бъда щастлива тук. Може би ще се захвана с издаването на поезия. А твоите сънародници четат ли стихове?

Но преди той да й отговори, възрастната дама вече се бе вкопчила в ръкава на Идап Мън Одим.

— Братовчеде, ти си нашият мил герой, който ни избави от тираните. Моля те, нека стоя до тебе в църквата! Ще бъда толкова горда!

— Това е чест за мен, лельо — отвърна Одим с учтива усмивка.

Шумната тълпа се насочи към портата и излезе на улицата, водеща към църквата.

— Лутерин, радваме се, че идваш с нас — побърза да каже Одим, загрижен младежът да не се почувства отчужден.

Търговецът оглеждаше с удоволствие множеството членове на рода наоколо. Колкото и сродници да им бе отнела Дебелата смърт, видът на оцелелите даряваше с утеха душата му.

Влязоха под високия покрив на църквата и Одим застана до своя брат. Питаше се дали и Одо не вярва в Неживеещия бог. Твърде свикнал бе с вежливостта, за да зададе подобен въпрос. Нали и поговорката напомняше, че където има хора, има и тайни. Ако брат му пожелае да си признае някоя вечер след бутилка вино, негова си работа. Засега на Одим му стигаше, че са един до друг и че религиозната церемония им дава възможност да изразят скръбта си по мъртвите, сред които бяха неговата жена, две от децата му и любимата Бези Безамитикал. И да се радва, че живите са спасени.

Нечий фалцет, като че безтелесен и безполов, виеше нишката на малко показното покаяние и сякаш се издигаше в небето през тавана на църквата.

Докато пееше псалма, търговецът се усмихваше и чувстваше как душата му също се извисява. Нямаше да е зле, ако вярваше искрено. Но дори желанието да вярва го примиряваше с живота.

Родът сливаше гласовете си в благодарствен хор, а през това време десетина тромави войници минаха по улицата край църквата, водени от офицер. Спряха пред портата на Одирин Нан Одим. Пазачът им отвори и се поклони угоднически. Войниците го отпъдиха да не им се мотае в краката и влязоха в двора, тъпчейки вече разкаляния сняг.

Офицерът даде заповеди с лаещ глас. Отдели по един мъж за всяка къща в ъглите, а останалите трябваше да заловят всекиго, който се опита да избяга.

— Абро Хакмо Астаб! — кресна Фашналгид и скочи от леглото.

Досега седеше полуоблечен, зяпаше ту Торес Лал, ту през прозореца, понякога четеше на жената стихчета от малка книга. Тя изпълняваше желанието му да сготви — тъкмо носеше от кухнята факла, с която да запали печката в стаята.

Трепна от гнусното проклятие, колкото и да бе свикнала с войнишките псувни.

— Ах, как обичам милите звуци на войнишките гласчета! — изръмжа бившият капитан. — „И твойта песен несравнима под пролетните небеса…“ Да не говорим пък за мелодичния тропот на ботушите им. Ето ги, натресоха ни се. Гледай оня недорасъл глупак лейтенанта с лъскавата му униформа. Ей такъв бях и аз…

Впи яростен поглед в сцената на двора, където робите продължаваха да прочистват тръбите за биогаз и само понякога хвърляха плашливи погледи към войниците.

Чифт ботуши затропаха по стъпалата към таванската стаичка.

Фашналгид изръмжа и зъбите му се белнаха под черната вълна на мустаците. Докопа сабята си и се заозърта из стаята като впримчен звяр. Торес Лал стоеше вцепенена, притиснала едната си ръка към устата, в другата стиснала пламтящия факел.

— Ха сега!… — изсъска капитанът, изскубна горящата пръчка от пръстите й и се втурна към прозореца, оставяйки димна следа във въздуха.

Промуши главата и раменете си навън и запрати факела с цялата си сила.

Не бе забравил войнишките умения. Дори с граната не би улучил по-точно. Огнената парабола завърши в дупката на газовия резервоар, чийто капак бе вдигнат заради поправките. След миг мъртва тишина сякаш целият двор избухна. Разхвърчаха се камъни, а по средата изригна синкав пламък.

Мъжът изрева доволно, скочи към вратата и я отвори рязко. Там стоеше уплашен млад войник и се озърташе трескаво. Без миг колебание Фашналгид го намушка. Противникът му се преви на две и капитанът с ритник в главата го запрати надолу по стълбата.

— Хайде, жено, трябва да бягаме, за да отървем кожите! — подвикна на Торес Лал и я дръпна към вратата.

— Лутерин… — едва промълви тя, но беше твърде стъписана, за да се противи.

Втурнаха се към изхода. На двора цареше паника. Газът продължаваше да гори. Останалите в къщите хора от рода — твърде стари или млади, за да присъстват на молебена — сега се мятаха насам-натам заедно с домашните животни и се блъскаха във войниците. Напереният лейтенант изстреля един-два куршума към небето. Робите пищяха. Една от къщите се бе запалила.

Никак не беше трудно двамата бегълци да се измъкнат през отворената порта.

Щом се озоваха на улицата, Фашналгид тръгна по-спокойно и прибра сабята в ножницата, за да не се набива в очи.

Влязоха забързано в двора на църквата. Той придърпа жената зад ъгъла и се облегна на стената да си поеме дъх. Отвътре се чуваха псалмите в чест на Неживеещия бог. Фашналгид стисна ръката на Торес Лал.

— Онези мръсници идваха да ни хванат. Даже в тази затънтена дупка…

— Ох, пусни ме, боли!

— Ей сега ще те пусна. Влез в църквата и извикай Шокерандит. Кажи му, че военните са ни открили и тук. Вече няма как да избягаме с кораб. Ако си е уредил шейна, всички незабавно ще тръгнем към Харнабхар. Хайде, влез и му кажи! — Бутна я към входа и веднага добави: — Кажи му, че искат да го обесят.

Когато Торес Лал изведе младежа, на улицата вече се тълпяха хора, при това не само равнодушни зяпачи. Мнозина от рода Одим се завтекоха към дома си с викове на отчаяние. Фашналгид попита:

— Лутерин, погрижи ли се за пътуването? Можем ли да тръгнем веднага?

— Трябваше ли да разрушиш дома на хората, които ни приютиха? — изрече Шокерандит презрително, докато оглеждаше раздърпаните дрехи на капитана.

— Не се доверявай на Одим. И той е като всички търговци. Трябва да се махнем. Сега армията ще се разшета да ни издири. Не забравяй и че твоята прекрасна Торес Лал официално е избягала робиня. Знаеш какво наказание й се полага. Къде е шейната?

— Можем да тръгнем, щом Баталикс изгрее. Май доста внезапно си промени намеренията?

— А къде да се скрием дотогава?

Шокерандит помисли малко.

— Тук има един приятел на семейството ни, казва се Хернисарат. Той и жена му ще ни скрият до сутринта… Но аз искам да се сбогувам с Одим.

Фашналгид мушна дебелия си показалец в гърдите му.

— Да не си посмял! Ще те предаде на властите. Навсякъде е пълно с войници. Ама че си наивник!

— Добре де, а ти си смахнат. Да оставим обидите засега. Защо така изведнъж реши да дойдеш с мен? Нали сутринта разправяше, че ще отидеш в Кампанлат.

Фашналгид се ухили.

— Ами ако ме е обзело желанието да бъда по-близо до Бога? Реших да дойда в Харнабхар с тебе и твоята робиня.