Брайън Олдис
Хеликония. Зима (4)

III
„Ограничаване на броя лица, пребиваващи в един дом“

Кориантура беше град на богатство и великолепие. Подовете на неговите дворци бяха инкрустирани със злато, куполите на домовете за удоволствия — покрити с порцелан.

Главната църква на Страшния покой, намираща се в центъра до кейовете, които бяха източник на благополучието в този град, се отличаваше с твърде пищния си лукс, напълно чужд за духа на един суров бог. „В Ашкитош нямат представа от красота“, обичаха да повтарят хората от тукашното паство.

Дори в по-бедняшките квартали, простиращи се към подножието на хълмовете, се срещаха архитектурни детайли, привличащи погледа. Пристрастието към орнаментите и украсите сякаш бе проява на погнуса от иначе властващата тук немотия и се проявяваше ту в неочаквано изискана арка, ту в донякъде неуместно фонтанче в някой вътрешен двор, ту в редица балкони от ковано желязо, разведряващи еднообразието.

Несъмнено, Кориантура също страдаше от ширещите се навсякъде неравенство в богатството и различия във възгледите. Това проличаваше в отношението към лавината от обяви, които печатниците на Олигархията бълваха напоследък, сякаш се мъчеха да удавят в тях градовете на Ушкутошк. В по-заможните райони посрещаха последната прокламация с думите: „О, колко мъдро, чудесна идея!“, докато в другия край се чуваше само: „Гледай ги тия мръсници какво са измислили!“

Повечето гранични градове са потискащи места, в които повеите на новата култура разпръскват остатъците от предишната. Кориантура не се подчиняваше на това правило. Макар в по-ранни периоди от историята си да бе известен под името Утошки, не беше като останалите градове в Ушкутошк. Хора със странни и необичайни нрави, особено пришълците от Горен Хазиз и от Кудж-Джувек отвъд Чалския залив, привнасяха блясък и разнообразие, каквото не се срещаше по другите земи на Сиборнал. Жизнеността им се проявяваше видимо в архитектурата и изкуствата. Или както гласеше любима местна поговорка: „В Кориантура хлябът е скъп, защото билетите за операта са евтини“.

Освен това градът се намираше на важен кръстопът. Оттук минаваха пътищата на юг към Дивашкия континент, а и независимо дали имаше война или мир, търговците лесно можеха да стигнат по море до пристанища като Дордал в Пановалската империя. От Кориантура често отплаваха кораби към далечния Шивенинк и житниците на Каркампан и Брибар.

Градът беше древен и не губеше връзката си с отдавна отминалите епохи. По антикварните сергии в глухите улички още се намираха документи и книги на много стари езици, описващи отдавна забравени нрави и обичаи. Всяка пресечка сякаш водеше назад във времето. Съдбата бе спестила на Кориантура повечето беди, сполетяващи обикновено граничните градове. Зад него се издигаха подножията на високите била, които на свой ред преминаваха постепенно в полярните планини, покрити от ледена шапка. От едната му страна се простираше морето, а от другата имаше почти отвесен склон, който идващите откъм Чалс трябваше да изкачат, за да влязат в града. Нито една армия от Кампанлат, дори да бе издържала на дългия преход през степите, не успя да преодолее това препятствие.

Кориантура можеше да бъде защитен лесно от всичко, освен от настъпващата зима.

Макар в града да бяха настанени множество военни, те не успяха да го принизят до положението на гарнизонно селище. Мирните търговци преуспяваха, а заедно с тях и изкуствата. Точно това бе причината семейство Одим да живее тук.

Складовете им бяха разположени на един от кейовете край Тихия залив. Фамилната къща се намираше недалеч оттам, в квартал, който не беше нито най-богатият, нито най-западналият. Щом привърши с работата за деня, Идап Мън Одим, който изхранваше големия си род, отпрати служителите си, провери грижливо ключалките, катинарите и капаците на прозорците и излезе през една от страничните врати, придружен от любимата си държанка.

Тя беше жизнерадостна млада дама на име Бези Безамитикал. Носеше няколко пакета и чакаше Одим да заключи. Когато се справи с тази задача и остана доволен, той се обърна и й се усмихна мило.

— Ще се видим вкъщи.

— Да, господарю.

— Върви бързо и внимавай с войниците по пътя!

Момичето трябваше само да завие зад ъгъла и да се изкачи по стръмната улица. А Одим тръгна към местната църква.

Макар и вече на средна възраст, Идап Мън Одим вървеше гордо изправен. Стъпваше наперено, въпреки силния вятър. Влезе в църквата навреме, за да присъства на вечерната служба, както правеше всеки ден след края на грижите за търговията. Също като почтените ускути наоколо, той се преклони пред Неживеещия бог. Църковната церемония беше кратка.

През това време Бези Безамитикал стигна до къщата и почука, за да й отвори пазачът.

Домът на семейство Одим беше последен на улицата, спускаща се към Тихия залив. От прозорците на горните етажи се откриваше прекрасен изглед към пристанището и Пановалското море. Сградата бе построена преди два века по поръчка на заможни търговци, произхождащи от Кудж-Джувек. За да избягнат високите цени на земята в града, всеки следващ етаж беше по-широк от долния. Затова под покрива имаше предостатъчно място, докато на първия етаж едва се побираха преддверието и стаичката на вечно намръщения пазач с ъгълче за кучето. Тясна стълба се виеше нагоре. В задушните помещения на втория, третия и четвъртия етажи се побираха множеството страдащи от теснотията роднини на Одим. Горният етаж бе отделен за него, съпругата му и техните деца. Макар и роден в същата тази къща, Идап Мън Одим не забравяше, че корените на рода му са в Кудж-Джувек. Произходът на Бези не беше толкова ясен.

Тя беше сираче и не помнеше родителите си, но според слуховете майка й била робиня от далечния Димариам. Някои разправяха, че придружавала господаря си при поклонническо пътуване към светите места в Харнабхар, но той я изоставил направо на улицата, когато научил, че й предстои скоро да роди. Бези отвръщаше весело, че вярна или не, историята звучи доста правдоподобно. Такива неща се случваха всеки ден.

Като дете тя припечелваше за прехраната си с танци на улиците. Така я забеляза един сановник, пътуващ към двора на Олигарха в Ашкитош. След като изтърпя какви ли не унижения от него, Бези успя да се изплъзне от къщата му, където бе затворена с още няколко жени. Скри се в празно буре за мас.

Оттам я измъкна един племенник на Идап Мън Одим, изпратен от чичо си в Ашкитош с поредната пратка стока. Бези така омая впечатлителния младеж, особено когато му потанцува, че той веднага реши да се ожени за нея. Не се радваха дълго един на друг. Само след четири десети от годината племенникът падна от покрива на един склад и си счупи врата.

Сираче, бивша танцьорка и робиня, а сега и вдовица, Бези не можеше да заеме достойно положение в нито една уважаваща себе си ускутска общност.

Само че семейство Одим произхождаше от Кудж-Джувек, а и главата на рода беше обикновен търговец. Идап Мън Одим взе жената под покровителството си и откри, че може да се възползва не само от очевидните й прелести, но и от бързата й мисъл. Направи я своя главна държанка, за което Бези му беше благодарна.

Напоследък доста се закръгли, положи старания да не се държи лекомислено и започна да помага на Одим в счетоводството. Постепенно усвои сложните тънкости на сметките и графика за товарене и отплаване на корабите. Рядко си спомняше дните, прекарани в двора на Олигарха, както и спасителното буре.

Спря се да поприказва с пазача, после се заизкачва по тясната стълба към стаята си.

Постоя малко пред кухничката на втория етаж, където една престаряла баба приготвяше вечерята с помощта на слугиня. Старицата поздрави Бези и пак се съсредоточи в печенето на сладкишите.

Пламъчетата на лампите се отразяваха от простичките форми на паници и стомни, чинии, лъжици и черпаци, играеха по струпаните в ъглите чували с брашно. Изпъстрените с петна старчески ръце се движеха старателно над тестото и го разточваха в тъничка кора. Младата слугиня се подпираше на стената, зяпаше разсеяно и подръпваше долната си устна. Над въглените в огнището съскаше котле с кипнала вода. Една пекубия пееше в клетката си.

Бези си каза, че чутото днес от Одим не може да е вярно — всъщност нищо не застрашаваше всекидневието в Кориантура, не и докато умелите ръце на бабата продължаваха да оформят съвършените извити месечинки от тесто, напълнени със сладко. Тези малки вкусни хапки бяха символ на задоволството от домашния уют, който нищо не може да разруши. Просто Одим се тревожеше излишно. Но пък той винаги намираше за какво да се тревожи. Нищо лошо нямаше да се случи.

Освен това тази вечер мислите на Бези бяха заети повече с друг човек. В къщата имаше един загадъчен военен, когото тя успя да зърне за миг сутринта.

Всички стаи на долните етажи бяха населени от многобройните роднини на Одим. Образуваха едва ли не отделно градче в града. Държанката отбягваше да говори с почти всички, без да се брои бабата. Дразнеше я начинът, по който тези хора се възползваха от добросърдечието на Одим. Тя минаваше през стаите им с вирнат нос, но пак успяваше да огледа претъпканите помещения.

Тук обитаваха по-възрастни жени, разплули се до чудовищни размери от безделието; по-млади жени с натежали като размъкната вълна тела от носенето и раждането на тълпи дечица; девойки, тънки като върби, разнасящи тежко ухание на парфюм от залдал, бледи от живота на закрито; разбира се, тук бяха и дечурлигата, всички пременени с ярки роклички, така че момченцата трудно се различаваха от момиченцата — щъкаха, боледуваха, препъваха се, драчеха се, сучеха, пищяха, мусеха се или спяха.

Малцината мъже от рода се бяха проснали като безредно разхвърляни възглавници, потиснати от властното женско присъствие. Сякаш зависимостта им от Идап Мън Одим ги бе скопила. Пускаха си превзети бради, пушеха свити листа от вероника, ръмжаха заповеди, които никой не изпълняваше — колкото да утвърдят в собствените си очи превъзходството на своя пол. Всички тези близки и далечни сродници на господаря, независимо от възрастта си, толкова си приличаха със склонността да затлъстяват и да дремят, с еднакво жълтеникавите си лица, увиснали бузи и безжизнени погледи, че само отвращението помагаше на Бези да различава един гнусен Одим от друг.

Но помежду си те спазваха строги разграничения. Колкото и плътно да запълваха пространството в къщата, всеки си стоеше в своето ъгълче от стаята, гълчаха се от удобните кътчета или се изтягаха по своята част от килима. В пренаселените помещения бяха ясно определени тесните пътеки за минаване и ако някое дете си позволеше да нахлуе в чужда територия, дори от сестрата на майка си можеше да очаква шамар без никакво предупреждение. Нощем мъжът можеше да спи в почти пълно и ревниво пазено уединение на една ръка разстояние от своята пищна балдъза. Тези миниатюрни късчета собственост бяха очертани с панделки или парцалчета, или пък със завеси, окачени на опънати върви. Всеки квадратен сантиметър се охраняваше със свирепост, по-достойна за отбраната на цяло кралство.

Ето какво забелязваше неприязненият поглед на Бези. Наблюдаваше как огромното семейство на нейния господар мърсеше стенописите, като че самата лой в телата на тези паразити заличаваше изящните рисунки от мазилката. Картините по стените изобразяваха земи на изобилие, над които властваха две златисти слънца, елени се провираха между високи дървета, а под храстите с пойни птички се излежаваха или свиреха на флейти млади мъже и жени. Идиличните сценки бяха сътворени преди два века, веднага след построяването на къщата. Бяха останка от един забравен свят — долините на Кудж-Джувек в меката есен на малката година.

И стенописите, и постепенното им унищожение подклаждаха гнева в душата на Бези. Но в момента я занимаваше само желанието да се уедини някъде далеч от очите на своя господар. Провирането из стаите вече изчерпваше търпението й, когато чу входната врата да се затваря, а кучето пазач излая пискливо.

Изтича на стълбищната площадка и се надвеси над парапета.

Идап Мън Одим бе приключил с религиозните си задължения и вече изкачваше стъпалата. Бези виждаше кожената шапка, велуреното палто, блясъка на хубавите ботуши. От лицето му забелязваше само края на острия нос и дългата брада. За разлика от всички свои роднини господарят й беше строен, почти мършав мъж. Работата и вечните тревоги за пари не допускаха талията му да изчезне в мастни гънки. Позволяваше си единствено удоволствията на спалнята (както Бези добре знаеше), а и в тях се отличаваше с практична умереност, дори си записваше всичко в малък бележник.

Тя не се сещаше какво да направи, затова остана на мястото си. Одим се изравни с нея и я погледна бегло. Кимна и се усмихна сдържано.

— Не искам да ме безпокоиш — каза той. — Тази вечер не си ми нужна.

— Както желаете — отвърна младата жена с изтъркана от употреба вежливост.

Знаеше какво го измъчва. Идап Мън Одим беше един от прочутите търговци на порцелан, но напоследък продажбите на подобни изделия се сблъскваха с все повече трудности.

Господарят стигна до последния етаж и затвори вратата на покоите си. Съпругата му бе приготвила вечеря. Дразнещият аромат се разнасяше надолу из къщата, където храната не беше толкова лесно достъпна.

Бези стоеше на площадката в сгъстяващия се мрак, сред миризмите на скупчени тела, и слушаше безучастно привичните домашни звуци. Чуваше и тропота на войнишки ботуши навън, отдалечаващ се към Тихия залив. Все още изящните й пръсти потропваха безшумно и ритмично по парапета.

Скрита от погледите на обитателите на долните етажи, тя видя как старият пазач се измъкна от леговището си, огледа се гузно и излезе. Може би отиваше да зяпа войниците на Олигарха. Макар Бези да се бе погрижила отдавна за дружеските отношения помежду им, пазачът никога не би я пуснал извън къщата без изричното разрешение на Одим.

След малко вратата се отвори отново. Влезе мъж с изопнатите рамене на военен, щръкналите дебели мустаци разделяха лицето му на две. Точно този човек беше причината Бези да търси невъзможното уединение в това домашно царство — новият им квартирант, капитан Харбин Фашналгид.

Кучето скочи от своя ъгъл и го залая. Но Бези вече слизаше бързо по стълбата, сякаш пълничък гълъб пърхаше по стръмен склон.

— Тихо, тихо! — подвикна на животното.

Кучето обърна муцуна към нея и се престори, че ще я нападне. После оплези дългия си език и остави слюнките си по ръката й, без да губи заплашителния си вид.

— Лягай! — заповяда тя. — Ето така, добро кученце.

Капитанът прекоси преддверието и стисна ръката й. Взираха се един в друг — нейните очи бяха наситено кафяви, неговите сиви. Той беше висок и строен, типичен ускут с чисто родословие и във всичко беше пълна противоположност на неудържимо размножаващите се членове на семейство Одим. Движението на войските според заповедите на Олигарха бе станало причина точно този капитан да бъде настанен предния ден при Одим и господарят на къщата с неохота му отдели една от стаите на горния етаж. Още когато го видя за пръв път, чувствителната Бези се влюби безнадеждно в него.

Веднага й хрумна нещо.

— Хайде да се поразходим навън — предложи тя. — Пазачът излезе и няма да ни види.

Той я привлече към себе си за миг.

— Навън е студено.

Само едно леко повелително кимване на жената беше достатъчно и те тръгнаха заедно към вратата, озъртайки се притеснено към надвисналите горе площадки на стълбата. Но Одим се бе усамотил и някоя от жените в семейството сега му свиреше на бинадурия и му пееше за изоставените крепости в Кудж-Джувек, където затворени с коварство девойки пускаха бели ръкавици от бойниците в някой съдбоносен ден.

Капитан Фашналгид срита с тежък ботуш кучето, което явно имаше желание да ги последва. В любовните дела той беше решителен мъж. Хвана Бези за ръката и я поведе през настлания с плочи двор към портата, над която гореше маслена лампа.

Свиха надясно.

— Към църквата — отрони Бези.

Повече не продумаха, защото леденият вятър ги блъскаше в лицата, понесъл сковаващия дъх на полярните планини.

Покрай виещата се улица имаше две редици къпинови дръвчета, обронили немощно клони във вечната сянка на къщите, които се издигаха като каменна клисура над тях. Листата им шумоляха в студените повеи. По другата страна на улицата вървяха в колона увити до ушите войници с наведени глави, тропотът на ботушите им отекваше в стените. Всичко сякаш сивееше под тежко надвисналото небе.

В църквата беше светло. Събралото се паство кресливо пееше вечерния си псалм. Тъй като на тази църква й се носеше славата като сборище на донякъде разпуснати бохеми, Одим не прекрачваше прага й. Около външните й стени бяха подредени камъни колкото човешки бой — в памет на онези, чиито дни на този свят бяха отминали. Любовниците тихомълком се провряха между паметниците и се скриха на завет в една ниша. Бези обви с ръце врата на капитана.

Пошепнаха си малко, после той пъхна ръка под кожите и роклята й. Тя потрепери от хладното докосване. Когато отвърна със същото, той изръмжа, че ръката й е студена. Притиснаха се един до друг, усещаха телата си ту ледени, ту пламтящи. На Бези й хареса, че капитанът явно се наслаждаваше на преживяването и не бързаше. Толкова е лесно да се любиш, помисли си тя и промърмори в ухото му:

— Всичко е толкова просто…

Той само се долепи още по-плътно до нея.

Когато плътта им се сля, капитанът я повдигна и я опря в стената. Тя отметна глава върху грапавия камък и задъхано прошепна името му, което научи съвсем наскоро.

По-късно се облегнаха един до друг на стената и Фашналгид каза без излишно вълнение:

— Хубаво беше. Ти доволна ли си от своя господар?

— Защо питаш?

— Надявам се някой ден да си извоювам добро положение. Може би ще успея да те откупя, щом свърши това смутно време.

Бези се сгуши в прегръдката му, но не каза нищо. Животът в армията беше изпълнен с несигурност. Да стане собственост на капитана би било устремно падение спрямо сегашното й положение.

Той извади манерка от джоба на палтото си и я надигна за голяма глътка. Жената надуши острата миризма на алкохол и си помисли, че за щастие Одим няма навика да се налива така. Всички офицери са пияници…

След като преглътна, Фашналгид едва си пое дъх.

— Знам, че не съм някакъв красавец. Момиче, да знаеш как ме гнети сегашното ми назначение… Този път ме въвлякоха в истинска мръсотия заедно с моята рота тъпанари… Струва ми се, че полудявам.

— Не си от Кориантура, нали?

— От Ашкитош съм. Ти слушаш ли ме изобщо?

— Замръзвам вече. По-добре да се прибираме.

Макар и с нежелание, той се съгласи. На улицата капитанът хвана Бези под ръка и това я накара да се почувства почти като свободна жена.

— Ти чувала ли си за архиепископ-командира Аспераманка?

В този вятър тя предпочете само да кимне. Мъжът не се оказа толкова романтичен, колкото й се искаше. Само преди една десета от годината тя бе изслушала проповедта, която Аспераманка изнесе на един от градските площади. Свещеникът говореше особено красноречиво. Жестовете му й се сториха приятни за окото. Аспераманка… Биваше си го в приказките, няма що. По-късно тя и Одим стояха на улицата и гледаха как архиепископ-командирът напусна Кориантура през източната порта начело на армията си. Оръдията тресяха земята. И всички тези младежи се отправиха незнайно къде…

— Когато ме направиха капитан, точно пред Аспераманка положих клетвата за вярност към Олигархията. Доста време мина оттогава. — Фашналгид приглади гъстите си мустаци. — А сега наистина загазих. Абро Хакмо Астаб!

Бези бе отвратена от произнесеното в нейно присъствие проклятие. Само най-изпадналите и отчаяни хора си позволяваха това. Дръпна ръката си и забърза надолу по улицата.

— Онзи човек е спечелил за нас голяма победа срещу Пановал. Чух да разправят в столовата. Само че пазят всичко в тайна. Сиборнал не може да живее без мръсните си тайни. Според тебе защо го правят?

— Ще дадеш ли малко пари на пазача, за да не се раздрънка пред Одим? — предложи Бези, когато спряха пред портата.

Забеляза, че на стената е залепена нова прокламация. Не можеше да я прочете в тъмнината, а и нямаше никакво желание. Фашналгид сговорчиво започна да рови в джобовете си за пари и каза с присъщия си безизразен глас:

— Пратиха ме в Кориантура, за да участвам в организирането на армия, която ще причака в засада войските на архиепископ-командира на връщане. Имаме заповед да избием всички до последния човек, включително и Аспераманка. Как ти се струва, а?

— Ужасно е — промълви Бези. — Най-добре да вляза първа, за да проверя ще си имаме ли неприятности.

 

 

На следващата сутрин вятърът стихна и над Кориантура се стелеше мека кафеникава мъгла, през която едва пробиваше светлината на двете слънца. Бези наблюдаваше сухата кльощава фигура на Идап Мън Одим, който закусваше. Тя можеше да се нахрани едва когато той се насити. Господарят й не говореше, но тя усещаше, че е в обичайното си кротко и благодушно настроение. Въпреки че си мислеше за удоволствието, преживяно с Фашналгид, жената съзнаваше колко е привързана към Одим.

Сякаш за да изпита търпението му, тя пусна в покоите един от по-далечните роднини, втори братовчед, който си въобразяваше, че има поетична дарба.

— Братовчеде, съчиних нещо ново — „Ода за историята“ — поклони се мъжът и започна да рецитира:

Чий е моят живот? Нима историята

е само собственост на овластените?

Нима не може моята душа да я приеме

и насочи, тъй както води ме и тя?

Имаше още много, във все същия дух.

— Много добре — отзова се Одим, докато бършеше брадата си с копринена кърпа. — Възвишени чувства, при това изразени чудесно. Моля те да ме извиниш, но трябва да се заема с работата си, вдъхновен от твоите изящни слова.

— Не заслужавам похвалите ти — скромно отвърна братовчедът и излезе.

Одим допи чая си. Никога не си позволяваше алкохол.

Един слуга му помогна да си облече палтото, после заедно с Бези тръгнаха надолу по стълбата. Слизаха бавно през живата преграда от роднини. Те се бяха накачулили по площадките и стъпалата като ята скорци — подмазваха се, без да прибягват до унизителни молби, тълпяха се, без да се блъскат грубо, подвикваха, без да стигат до писъци, вдигаха към него дечицата, без да му ги тикат в лицето. Същото се повтаряше всеки ден.

— Чичо, малката Джуфла вече смята много добре…

— Чичо, срам ме е, но съм длъжна да ти разкрия още една изневяра, само че насаме…

— Миличък чичко, поспри за малко, искам да ти разкажа ужасния си сън! Едно страшно чудовище, същински дракон… Дойде и изяде всички ни!

— Харесва ли ти новата ми рокля? Да ти потанцувам ли?

— Имаш ли известия от оня човек, на който дължа пари?

— Чичко, ти забрани на Кениг да ме рита и скубе, но той пак ме тормози. Моля те, нека дойда при тебе да ти прислужвам, за да се отърва от него!

— Скъпи Идап, ти рядко се сещаш за хората, които те обичат. Спаси ни от тази немотия!

— Чичо Идап, колко хубав и благороден вид имаш днес!…

Търговецът не показваше нито досада от безкрайните молби, нито задоволство от неискрените им комплименти.

Бавно си проправяше път през скупчените тлъсти тела, през миризмите на пот и благовония. Подхвърляше по някоя дума, усмихваше се, погали одобрително щръкналите гърди на гордо изпъчена племенница, веднъж или два пъти дори пусна сребърна монета в особено нахална ръка. Изглежда вярваше, че най-важно в живота е търпението и че трябва да отстъпва възможно по-рядко, но все пак да проявява достатъчно човечност, за да съхрани самоуважението си.

Едва когато излязоха и Бези затвори портата, той си позволи проява на чувства. На стената бяха залепени две нови прокламации. Одим ядосано вкопчи пръсти в брадата си.

Първият текст предупреждаваше, че ЗАРАЗАТА се е превърнала в заплаха за гражданите на Ушкутошк. Била особено разпространена в пристанищата, най-вече в БЛАГОРОДНИЯ И ДРЕВЕН ГРАД КОРИАНТУРА. Гражданите се известяваха, че отсега нататък публичните сборища са забранени. Съберат ли се повече от четирима души на едно място, ще бъдат подложени на сурово наказание.

Скоро щели да бъдат определени нови ограничения, които да предотвратят разпространението на ДЕБЕЛАТА СМЪРТ. ПО ЗАПОВЕД НА ОЛИГАРХА.

Одим прочете два пъти прокламацията с много сериозно изражение на лицето. После обърна поглед към втората.

ОГРАНИЧАВАНЕ НА БРОЯ ЛИЦА, ПРЕБИВАВАЩИ В ЕДИН ДОМ. Следваха няколко параграфа на трудно разбираем чиновнически жаргон, но последният беше съвсем ясен:

„ТЕЗИ ОГРАНИЧЕНИЯ, отнасящи се до жилищни домове, квартири под наем, странноприемници и подобни помещения, важат преди всичко за сградите, чийто собственик или управител не е от ускутски произход. Установено е, че такива лица са особено податливи на заразата и съответно се превръщат в нейни разпространители. Поради това се налага норма не по-малко от два квадратни метра жилищна площ на едно лице. ПО ЗАПОВЕД НА ОЛИГАРХА.“

Тази заповед не беше неочаквана. Нанасяше удар преди всичко по бохемските квартали на града, където никой не тачеше Олигархията. Приятелите на Одим от градския съвет го бяха предупредили.

Ускутите за пореден път проявяваха расовите си предразсъдъци, от които Олигархията се възползваше охотно. Още преди десетилетия на фагорите бе забранено да се разхождат свободно в сиборналските градове.

Нямаше значение, че Одим и предците му са живели в Кориантура от векове. Новата прокламация го лишаваше от всякаква възможност да закриля семейството си.

Той се огледа нервно, откъсна прокламацията от стената, смачка я на топка и я пъхна в джоба на велуреното си палто.

Тази постъпка разстрои Бези не по-малко, отколкото изреченото от капитана проклятие предната вечер. Никога досега не бе виждала Одим да престъпва закона. Всички знаеха за неговото неподлежащо на съмнение покорство. Тя ахна и го зяпна.

— Идва зима — промърмори той. По лицето му се изписа горчивина. — Хвани ме под ръка, момиче — добави той дрезгаво. — Ще трябва да измислим нещо…

В мъглата над пристанището се издигаха мачти досущ като странна гора. Морето беше като омагьосано. Не се чуваше дори плющенето на платната от вятъра.

Одим не спря да се порадва на красивата гледка, а мина под масивния портал с надпис „Одим — износ на най-фини порцеланови изделия“. Бези вървеше зад него покрай кланящите се писари. Влязоха в личния му кабинет.

Одим спря като от удар.

В стаята имаше натрапници. Армейски офицер се грееше пред разпаленото с лигнитни въглища огнище и си човъркаше зъбите с клечка. Двама войници от личната му охрана стояха до него с непроницаеми лица.

Вместо поздрав майорът изплю клечката на пода и скръсти ръце зад гърба си. Беше висок мъжага в безформено тежко палто. В косата му личаха сиви кичури, устата му се издуваше напред, сякаш зъбите му, обзети от войнствен дух, искаха да изскочат и да захапят цивилния.

— Какво мога да направя за вас? — попита Одим.

Без да отговори на въпроса, офицерът се представи.

— Аз съм майор Гардетерак от Първа гвардия на Олигарха. Много хора ме познават, макар да съм симпатичен на малцина. От вас искам да ми представяте по всяко време списък на корабите, на които възнамерявате на товарите стока. Още днес, както и през останалите дни от седмицата. — Гласът му беше дълбок, изговаряше еднакво отчетливо всяка сричка, все едно думите бяха строеви крачки в дълъг поход.

— Да, в състояние съм да ви предоставя такъв списък. Бихте ли желали да ви поднесем чай?

Зъбите на майора като че щръкнаха още повече.

— Искам списъка, нищо друго.

— Разбира се, господине. Моля ви, настанете се удобно, докато моят главен писар…

— И така ми е удобно. Не ме бавете! Чаках ви точно шест минути. Искам списъка. Веднага!

Макар климатът в Сиборнал да имаше много недостатъци, континентът беше богат с находища на минерали и лигнитни въглища, каквито нямаше другаде по планетата. Освен това тук се намираха всякакви видове глина.

И порцелановите, и стъклените съдове бяха широко разпространени в градове като Кориантура, още по времето, когато дребните тирани на Дивашкия континент сърбаха своя рател от дървени купи. Още с началото на пролетта от Голямата година в работилници, разпръснати от Каркампан до Ушкутошк, започна производството на порцелан в пещи, където лигнитните въглища позволяваха поддържането на температура до 1400 градуса. С вековете тези изящни изделия се търсеха все повече и ставаха обект на колекционерска страст.

Идап Мън Одим не се занимаваше много с производството им, макар да разполагаше с пещи. Той изнасяше фин порцелан. Съдовете и сервизите от Кориантура бяха изпращани в Шивенинк и Брибар, но повечето попадаха в Кампанлат, където Одим беше по-добре приет поради произхода си от Кудж-Джувек, отколкото други негови сиборналски конкуренти. Не беше собственик на корабите, които пренасяха стоката му. Съсредоточаваше се в търговията и боравенето с пари. Дори се случваше да дава заеми на съперниците си. Разбира се, срещу изгодна лихва.

До голяма степен дължеше богатството си на Дивашкия континент, извличаше го от пристанищата по северните брегове — Вейнуош, Дордал, Доуел, дори далечните Поуачет и Поупвин, докъдето конкурентите му не се осмеляваха да стигнат. Точно този елемент на риск сега караше ръката му да потрепва леко, докато подаваше списъка на корабите на майора. Не се съмняваше, че офицерът ще се ядоса от многото имена на вражески градове.

Очите на майора, мъгливокафяви като мътилката навън, се плъзнаха по отпечатания лист.

— Като гледам, повече търгувате с чужди страни — отбеляза след малко с дебелия си глас. — И във всички тези пристанища върлува заразата. А нашият велик Олигарх, осенен от милостта на Неживеещия, се бори да опази народите ни от тази болест, чието огнище се намира именно в Дивашкия континент. От този момент нататък нито един кораб няма да отплава към Кампанлат.

— Нито един кораб?!… Но вие не можете да…

— Мога. Вече казах — нито един кораб! До второ нареждане.

— Добри ми господине, какво ще стане с моята търговия?…

— Животът на жените и децата е по-важен от търговията. Ти си чужденец, нали?

— Не съм. Аз и семейството ми живеем в Ушкутошк цели три поколения.

— Но не си ускут. И видът ти, и името ти те издават.

— Господине, с Кудж-Джувек не ме свързва почти нищо!

— От днес в този град действат военновременни закони. Ще се подчиняваш на заповедите, ясно ли ти е? Ако само една твоя пратка отплава към друга страна, ще бъдеш изправен пред военнополеви трибунал и ще бъдеш осъден… — думите на майора сякаш увиснаха във въздуха, преди да добави с най-безчувствения си тон: — … на смърт.

— Но това е разорение за мен и семейството ми! — опита се да възрази Одим и принуди с усилие устните си да изобразят усмивка.

Майорът кимна на един от редниците, който веднага извади някакъв документ от джоба на туниката си. Офицерът разгъна листа върху масата.

— Тук е казано всичко, до последната подробност. Подпиши, че си се запознал със заповедите. — Отново оголи зъбите си, докато Одим сляпо драскаше името си под документа. — Освен това като чужденец си задължен всеки ден да се явяваш пред назначения от мен офицер, който отговаря за този район на пристанището. Канцеларията му се намира в съседния склад, така че няма да се разкарваш много.

— Господине, позволявам си да повторя, че не съм чужденец. Родил съм се на съседната улица. Оглавявам комитета на местните търговци. Попитайте ги що за човек съм!

Направи красноречив умолителен жест и смачканата прокламация изпадна от палтото му на пода. Бези се наведе припряно и подхвърли хартиената топка в огъня. Майорът не я погледна, изобщо не й обръщаше внимание. Пъхна езика си между зъбите и горната устна, сякаш се замисли за нахалството на Одим, после каза:

— Значи така — от утре всеки ден ще се явяваш да докладваш на моя заместник, както ти заповядах. Това е капитан Фашналгид, ще го намериш в съседната сграда.

При споменаването на капитана Бези наведе глава към огъня. Може би лицето й почервеня само от пламъците на разгорялата се прокламация?

Когато майор Гардетерак и войниците му излязоха, Одим затвори вратата към опаковъчната зала и се отпусна в креслото до огнището. Съвсем бавно се приведе напред, взе от килима сдъвканата клечка и я пусна върху жаравата. Бези коленичи до него и хвана ръката му. Мълчаха дълго.

Най-после Одим се принуди да каже с престорено хладнокръвие:

— Е, мила моя Бези, май закъсахме. Как ще се справим с тези затруднения? Къде ще живеем? Може да се преместим тук. Дали да не съборим онази пещ, която и без това използваме твърде рядко? Там можем да настаним някои от роднините. Помещението е голямо, можем да му придадем приличен вид… Но ако ми забранят да търгувам, значи… значи ни очаква мизерия. И тези злодеи знаят твърде добре това. На ускутите им се иска всички да им станем роби…

— Ама че ужасен човек, нали? Какви очи само… И какви зъби! Приличаше ми на голям рак.

Одим седна по-изправено в креслото и щракна с пръсти.

— Все пак поне в едно нещо ни провървя. Преди всичко трябва да се заемем с онзи Фашналгид от съседния склад. Имаме късмет, че именно този капитан беше настанен на квартира при нас. Може би си го виждала. Доколкото разбрах, чете книги, изглежда ми цивилизован човек. Пък и жена ми се грижи да бъде добре нахранен по всяко време. Току-виж, успеем да го убедим, че е добре да ни помогне.

Хвана брадичката на Бези и принуди младата жена да го погледне в очите.

— Пиленце, човек винаги може да направи нещо, за да си помогне. Я отиди при този симпатичен капитан и го покани да ни посети. Кажи му, че бих искал да му поднеса подарък. Не се съмнявам, че ще го убедим от време на време да пренебрегва заповедите в наша полза. И още нещо, Бези… Той е грозен като планински демон, но това не бива да те притеснява. Бъди много, много мила с него. Нали се разбрахме, душичке? Ако трябва, дръж се по-съблазнително… ясно ти е какво искам да кажа. Даже ако се наложи да престъпиш границите на приличието. Животът ни зависи от неговото добро отношение… — Той чукна с пръст острия си нос и се усмихна окуражително. — Хайде, гълъбче, тичай да го доведеш. И помни — не се спирай пред нищо, за да го спечелиш!