Брайън Олдис
Хеликония. Зима (16)

XV
В колелото

 

 

Едва ли имаше човек, който да не е чувал за Великото колело на Харнабхар, но малцина бяха имали възможността да го посетят. И никой от тях не го бе видял докрай.

Великото колело беше разположено под земята, погребано в сърцето на Харнабхарската планина. Беше построено от Архитектите и оттогава никой дори не успяваше да се доближи до тяхното изкуство.

За Архитектите на Харнабхар не се знаеше нищо, но едно беше сигурно: били са набожни и благочестиви хора. Живели са с убеждението, че вярата е способна да движи светове. Бяха построили каменна машина, която можеше да преведе Хеликония през тъмата и студа, докато планетата се озовеше отново под топлите лъчи на слънчевия бог. Машината и досега работеше безотказно.

Двигател й беше вярата в сърцата на хората.

В продължение на цели епохи начинът за влизане в Колелото не се беше променил. След предварителната церемония пред вратите на тунела повеждаха новопристигналия надолу по широко стълбище, което се виеше дълбоко в недрата на планината. Пътят се осветяваше от лампи с биогаз. В подножието на стълбата имаше помещение, едната стена на което представляваше част от самото Колело. Новопристигналият в зависимост от състоянието му беше отвеждан или натикван насила в килията, следваше тласък и Колелото се завърташе. Гледката на външния свят бавно се скриваше, отрязана от погледа на новия обитател на килията от каменната стена. Светът се изгубваше. Новакът оставаше сам — ако не се смятат обитателите на другите килии наоколо, които не му беше съдено да види до края на пребиваването си в Колелото.

Лутерин не се различаваше от всички, които влизаха в Колелото. И те търсеха спасение. Някои от тях бяха светци, други — грешници.

Отначало замисълът на Архитектите беше следван стриктно от църквата. Не липсваха доброволци да заемат мястото си във Великото колело и да го преведат през мрака до полагащото му се място близо до Фрейър. Но когато най-сетне дългите векове на светлината се върнаха, когато изгревът отново окъпа Сиборнал, вярата започна да залязва. Стана по-трудно да бъдат привлечени вярващите, да бъдат убедени да се потопят в тъмата.

Колелото щеше да спре напълно, ако държавата не се бе притекла на помощ на църквата. Тя започна да изпраща в Харнабхар престъпниците, за да излежат присъдите си в Колелото и натъпкани в скалата, да довлекат своя свят и себе си до желаната свобода. Така беше изградено тясното сътрудничество между Църквата и Държавата, поддържало силата на Сиборнал в продължение на повече години, отколкото някой можеше да си спомни.

През лятото и дългата мудна есен Колелото беше задвижвано толкова често от престъпници, колкото и от вярващи. Едва когато животът отново стана труден, когато заваляха снеговете и реколтата започна да гние по полето, старата вяра пак се засили. Тогава и вярващите се върнаха, молейки за сигурно място сред праведниците. Изпращаха престъпниците да служат като моряци или войници, или пък без много церемонии ги стоварваха в Залива на мъченията.

 

 

Мислите на Лутерин образуваха странни плетеници и му се струваше, че така е било цял живот. В тази погребана жива душа времето се отмерваше от протяжното скърцане на триещите се скали и долитащите отнякъде ужасни вопли. Постепенно воплите привлякоха вниманието му. Докато се вслушваше в тях, съзнанието му започна да се прояснява.

Нямаше дори приблизителна представа къде се намира. Представи си, че лежи в подземната бърлога на някакъв голям ранен звяр. Макар и умиращ, звярът продължаваше да го търси, лутайки се насам-натам. Когато го намереше, той щеше да се стовари с цялата си тежест върху него и да го разкъса в последна агония.

Най-сетне се събуди. Това, което чуваше, беше вятърът. Фучеше в отворите на Колелото и воят му се превръщаше в симфония от стонове. Скърцането идваше от въртенето на Колелото.

Лутерин седна. Свещениците от Колелото не само го бяха пуснали да влезе, за да го спасят от онези, които искаха да отмъстят за баща му, но и бяха опростили греховете му, преди да го поведат към килията. Винаги правеха това. Хората, затворени вътре с тегнещото върху плещите им бреме на греха, много по-лесно можеха да полудеят.

Той се изправи. Ужасното деяние изпълваше цялото му съзнание. Лутерин погледна с ужас дясната си ръка и кървавото петно на ръкава си.

Дойде храната. Тя изтрополи надолу по улея, издълбан в скалата над главата му. Състоеше се от кръгла питка със сирене и къс печено месо, всичко увито в платно. Значи горе изгряваше Баталикс. Скоро щеше да настъпи малката зима и Баталикс нямаше да се вижда в продължение на няколко десети. В недрата на Харнабхарската планина обаче това нямаше да се усети. Докато дъвчеше парчето хляб, той се разхождаше из килията и я изследваше с онова внимание, което човек проявява, ако знае, че животът му от този момент нататък ще протича в една тясна кутия.

Край едната стена беше разположен нар, единствената мебелировка на килията. Над него се намираше улеят, откъдето се спускаше храната. В дъното зееше отвор, който служеше за клозет. Изпражненията падаха по една тръба в биогазовите ями под Колелото и заедно с животинските и растителните отпадъци от манастира на повърхността осигуряваха на Колелото метановото му осветление.

Килията на Лутерин бе отделена от съседните със стена, дебела половин метър. Когато седеше на нара, облегнат на нея, той можеше да наблюдава стената отляво — здрава неподвижна скала с едва забележим процеп, отделящ я от останалите стени. В скалата бяха издълбани два реда ниши. В горния ред бяха поставени светилници с биогаз, които осигуряваха светлина и отопление на килиите, а в долния бяха здраво закрепени къси вериги.

Продължавайки да дъвче къшея си, Лутерин се приближи до външната стена и повдигна тежките брънки на една верига. Те като че ли се запотиха в ръцете му. Лутерин пусна веригата, която падна в тясната си ниша. Звената в нея бяха десет и всяко едно от тях означаваше една малка година.

Той остана да стои неподвижен, с поглед, вперен във веригата. Покрай ужаса от това, което бе извършил, в сърцето му се прокрадваше и друг ужас — затворничеството. С помощта на тези вериги с по десет звена Великото колело трябваше да се придвижва в пространството.

Лутерин още не беше готов да поеме веригата. Нямаше представа колко време е лежал в треска, докато мислите прелитаха като птици в главата му. Спомняше си само пронизителния звук на тръбите, надувани от монасите някъде над главата му, и последвалото люшкане, съпровождащо движението на Колелото, което продължи половин ден.

Разглеждането на външната стена стресна Лутерин. След време той щеше да се чувства различно. Тази стена беше единственият променящ се елемент в обкръжението му. Белезите, оставени по нея, оформяха картата на предстоящото пътешествие. По тях опитният затворник би могъл да начертае маршрута си през времето и гранита.

Вътрешните, постоянни стени на килията бяха гъсто изрисувани от предишните й обитатели. Портретите на светци и рисунките на гениталии свидетелстваха за различния им състав. Тук бяха издълбани стихове, календари, признания, изчисления, диаграми. Нямаше нито един свободен сантиметър. Стените съхраняваха паметта за отдавна напуснали живота души. Те бяха древни свидетелства за страдания и надежди.

Можеха да се прочетат и революционни лозунги. Един от тях беше издълбан точно над искрената молитва, отправена към някой си бог Акха. Много от по-ранните надписи бяха заличени от новите — така, както всяко следващо поколение постепенно изглажда паметта за предишните. Някои от ранните писмена, макар и слабо различими, още се четяха и бяха изписани тънко и изкусно. Други бяха с витиевати, вече излезли от употреба букви.

От един от най-слабо различимите и най-сложни надписи, Лутерин узна много неща за основните детайли на Колелото. Това бяха цифри, които имаха власт над всеки, затворен тук.

Колелото можеше най-сполучливо да бъде описано като пръстен, въртящ се около огромна централна ос от гранит.

Височината на Колелото навсякъде беше еднаква — 6,6 метра. Диаметърът му беше 1825 метра — броят на малките години в една Голяма година. 1825 бяха и килиите, разположени по външната периферия на Колелото.

В непосредствена близост до тези изчисления можеше да се види любопитна рисунка, останала като по чудо непокътната. Тя изобразяваше Колелото в точните му пропорции, вградено в скалите. Над него беше разположена пещера, достатъчно голяма, за да могат монасите от манастира да се качват на върха на Колелото и да пускат отгоре храна на затворниците. В пещерата можеше да се влезе само през манастира Бамбек, кацнал на един от хълмовете на Харнабхарската планина над заритото в земята Колело.

Който и да бе изсякъл тази рисунка в гранита, явно е бил добре осведомен. Беше изобразена и реката под Колелото, следваща неговите извивки. Други линии свързваха центъра на Колелото с Фрейър и Баталикс и със съзвездията от десетте дома на зодиака — Прилепа, Бика на Утра, Канарата, Нощната рана, Златния кораб и всички останали.

— Абро Хакмо Астаб!

Лутерин произнесе за пръв път забраненото проклятие. Мразеше тези предполагаеми връзки. Те лъжеха. Нямаше никакви връзки. Съществуваше единствено той, зазидан в скалата, сякаш беше някакъв призрак. Младежът се хвърли по очи на нара.

Още веднъж изрече проклятието. Той беше един от прокълнатите и всичко му беше позволено.

 

 

Колкото по-малка е видимостта, толкова повече слухът се изостря. Лутерин предполагаше, че когато Колелото не се движи, останалите му обитатели спят. Той лежеше буден и обхождаше с безучастен поглед своята кутийка.

Водата за пиене се стичаше по един улей в каменно корито под леглото. Капането и слабото плискане се чуваха съвсем близо до него, равномерни като тракането на часовник.

Отдолу, под подвижния скален под, плискането на водата беше по-дълбоко — някакво глухо боботене, напомнящо непрекъснат пиянски монолог. Лутерин го намираше за успокояващо.

Някъде по-отдалеч до слуха му достигаха други шумове на течаща вода, която бълбукаше и му напомняше за останалата извън затвора природа, за свободата и лова. Той си представяше как броди волно из каспиарновите гори. Ала тази илюзия не можеше дълго да бъде задържана. Отново и отново виждаше лицето на баща си в предсмъртна агония. Ручеите, водопадите, планинските порои изчезваха от мисления му взор, а на тяхно място бликваше кръвта.

Само веднъж летаргията го напусна — когато отвори пакета с дневната си дажба и намери вътре бележка.

Той поднесе парчето хартия към светилника на външната стена и се вгледа в него. Някой бе написал с дребни букви: „Тук всичко е наред. Обичам те.“

Нямаше подпис, нито дори инициали. От майка му? От Торес Лал или Инсил? От някой приятел?

Липсата на подпис дори го окуражи. Там, отвън, имаше някой, който мислеше за него с добро чувство и бе успял — та макар и само веднъж — да стигне до него.

Този ден, когато прозвучаха тръбите на монасите, Лутерин скочи и грабна края на висящата в нишата верига. Опрял крака в преградната стена, той се напрегна и започна да тегли. Килията се залюля — Колелото се движеше.

Още един напън, и този път съпротивата беше по-малка. Килията се придвижи с няколко сантиметра.

— Дърпайте, мързеливци! — извика той.

Насърчителният зов на тръбите звуча на интервали в продължение на дванадесет часа и половина, после замлъкна за дълго. В края на работния ден Лутерин беше напреднал с някакви си сто и деветнадесет сантиметра — половината от ширината на килията. Пламъкът, който я осветяваше, беше вече близо до преградната стена. Към края на следващия работен ден той щеше да се скрие — да отиде в съседната килия — и да се появи нов.

Трябваше да бъде преместена маса от 1 284 551,137 тона — такова беше бремето, което праведността стоварваше върху раменете на грешниците. На пръв поглед ставаше дума за чисто физическа работа. Но с течение на дните Лутерин щеше да открие, че все повече гледа на нея като на духовна задача. За него щеше да става все по-очевидно, че връзките, простиращи се от Колелото и от сърцето му към Фрейър, към Баталикс и далечните съзвездия, не са плод на нечие въображение. Щеше да се появи убеждението, че Колелото не означава само лишения. Легендата твърдеше — и с основание — че в него се съдържат наченките на мъдрост.

— Теглете! — крещеше той. — Теглете, светци и грешници!

От този ден се превърна във фанатик и всеки път, когато чуеше очаквания сигнал, скачаше поривисто от нара си. Проклинаше онези, които не се втурваха така настървено на работа като него, а такива имаше непременно. Проклинаше и онези, които изобщо не желаеха да работят. Не можеше да проумее защо работният ден не е по-дълъг.

През нощта — макар че тук имаше само нощ — Лутерин лягаше да спи, изпълнен с мисли за това огромно, бавно въртящо се Колело, което смилаше живота на хората като воденичен камък. То продължаваше движението си всеки ден и така беше, откакто Архитектите са го построили.

Движеше го една горчива ирония. Пленниците, натикани като личинки всеки в отделна клетка, бяха принудени сантиметър по сантиметър да си проправят пътя през сърцето на гранитната планина. Единствено ако се подчиняваха на правилата в това жестоко пътуване, щяха да се доберат до свободата. Само след като се потопиш дълбоко в недрата на планината, ставаше възможно да излезеш оттам свободен човек.

— Теглете, теглете! — крещеше Лутерин и напрягаше всеки свой мускул.

Той мислеше за останалите хиляда осемстотин двадесет и четири души, всеки зазидан в своята килия, принудени да теглят, ако искат някога да излязат оттам.

Нямаше ни най-малка представа за кризите, разтърсващи света отвън. Не знаеше нищо за потока от събития, който самият той беше отприщил. Не знаеше дори кой е жив и кой мъртъв. Постепенно, докато десетите се нижеха една след друга, сърцето му се изпълваше с омраза и отвращение към онези, които не теглеха веригата с цялата си сила, макар че не беше изключено някои от тях да са болни или дори умрели. Струваше му се, че сам е поел цялата тежест на скалата върху плещите си, че сам тегли Колелото през гранитния небосвод към светлината и деня.

 

 

Десетите се нижеха, изминаваха една след друга малките години. Единственото, което се променяше, бяха драсканиците на външната стена. Иначе всичко си оставаше същото.

Това еднообразие се отрази твърде потискащо върху младежкия дух на Лутерин. Той стана вял и смирен. Вече не скачаше така припряно всеки път, когато тръбите горе изсвиреха, а пронизителният им звук, деформиран от дебелата скала над главата му, не го изпълваше с ентусиазъм.

Мислите за баща му постепенно избледняха. Съвестта му се успокояваше от убеждението, че Лобанстер също е бил измъчван от чувство за вина и че е подал ножа на сина си, след като умишлено е бил рязък и язвителен, защото сам е търсил смъртта си. Неговото лице, винаги лъщящо от пот, беше като живо въплъщение на страданието.

Лутерин дълго обмисля възможността да се срещне с баща си с помощта на паук. В края на краищата тази мисъл го завладя напълно. Един ден на втората година от затворничеството си той легна на нара и се отпусна. Не му беше съвсем ясно какво трябва да прави. Постепенно паук го завладя и той се потопи в мрак, по-дълбок от мрака в недрата на планината.

Никога дотогава Лутерин не бе навлизал в този меланхоличен свят на призраци. Тук всички, живели някога и разделили се с живота, бавно се потапяха в ужасното безмълвие и небитието. Вече беше невъзможно да се ориентира. Отначало не можеше да потъне в забрава, после не можеше да спре потъването. Той бавно се спускаше към блещукащата мъгла под него, която напомняше за угасващи звезди, подредени в неподвижни еднакви редици, възможни само в тайнствените владения на смъртта.

Лодката на неговата душа плаваше бавно, вглеждайки се без очи в тълпите призраци, които през целия път плавно се спускаха отгоре, насочвайки се към сърцето на Прасътворителката. По-отблизо всеки от духовете наподобяваше опърлена птица, окачена да съхне. През гръдния кош и прозрачния стомах можеха да се видят дребни прашинки, които кръжаха бавно като мухи в шише. В неясно очертаните им глави през празните очни орбити проблясваха малки искрици. Следвайки някакво направление, което никой компас не би могъл да определи, душата на Лутерин запърха пред духа на Лобанстер Шокерандит.

— Татко мой, само една твоя дума е достатъчна, за да си ида — аз, който те обичах най-много и най-силно те нараних.

— Лутерин, Лутерин, аз чакам единствено с надеждата да те видя. Коя гледка би ме зарадвала повече? Как вървят дните ти в редиците на онези, които тепърва ще срещнат смъртта, дете мое?

При последните думи от устата му изхвърча облаче от миниатюрни искрици.

— Не питай за мен, татко. Говори за себе си. Аз никога няма да прогоня мислите за престъплението, което извърших. Тези ужасни мигове винаги ще ме преследват.

— Трябва да си простиш, както ти простих аз, щом се озовах тук. Ние сме от различни поколения, твоят ум още не е улегнал. Ти не беше в състояние да прозреш човешките дела и да погледнеш като мен в бъдещето. Също като мен и ти следваше свои принципи. В това има някаква доблест.

— Не исках да те убивам, скъпи татко, исках да убия Олигарха!

— Олигархът никога не умира. На негово място винаги идва друг.

Докато призракът говореше, от мястото, което някога беше устна кухина, се разпръсна облаче от прашинки. Те се задържаха във въздуха, после се посипаха като сняг върху купчина въглища.

Останките на Лобанстер разказаха по какъв начин е поел върху себе си отговорността на Олигарха. Той вярвал, че в Сиборнал има ценности, които трябва да бъдат съхранени. Духът говори дълго за тези достойнства и неведнъж по време на разказа си се впускаше в отклонения.

Разказа как е успял да скрие истината за високото си положение от семейството си. Дългите му ловувания бяха нещо по-различно от това, за което ги представяше. Намерил тайно убежище някъде из гъстите планински дебри. Оставял кучетата и с малък отряд поемал към Ашкитош, а на връщане прибирал хрътките. Веднъж по-големият му син открил кучетата и доловил истината в откъслечните факти. Вместо да разкаже някому за откритието си, Фейвин предпочел да се хвърли с настървение към смъртта си.

— Лесно можеш да си представиш болката, която изпитах, сине. По-добре е да съм тук, спокоен и недосегаем сред обсидиановите скали, и да знам, че повече никакви удари на съдбата няма да достигнат тялото и духа ми.

Този монолог подейства угнетяващо на сина му, но не успя да го убеди.

— Какво те спираше да ми се довериш, татко?

— Исках да не стигаш по-далеч от догадките, докато не настъпи времето да ти кажа. Заразата трябва да се спре, хората трябва да се научат на покорство. В противен случай цивилизацията ще западне и ще загине, смазана от вековете на студ. Единствено ръководен от тези убеждения, аз можех да следвам начертаната линия.

— Уважаеми татко, не можеш да представляваш цивилизацията, когато ръцете ти са обагрени с кръвта на хиляди хора.

— Те сега са тук с мен, сине, хората от армията на Аспераманка. Да не мислиш, че ме упрекват за каквото и да било? Или брат ти, който също е тук?

Душата на Лутерин изстена:

— След смъртта е друго! Чувствата не съществуват, остава само добрата воля. Какво ще кажеш за ненужната война със съседите ни в Брибар, която избухна по твоя вина? Тогава, когато беше унищожен древният град Ратагон? Това не беше ли връх на жестокостта?

— Ако необходимостта може да се нарече жестокост. Най-краткият път от Харнабхар до далечния Ашкитош беше да свия на запад към Нуунат и да се спусна по брибарската река Джердал — далеч по-плавателна от нашия своенравен Вендж. Така стигах до морския бряг, където ме чакаха кораби, без да ме познае някой — в Ривенджк непременно щяха да ме познаят. Казвам ти всичко това, за да ти помогна да сложиш мислите си в ред. За Олигарха е важно да остане анонимен. Това намалява опасността от посегателства върху живота му и от съперничество между различните народи. Само че една група благородници от Ратагон, която плаваше към Джердал, ме позна. Враждата между нашите народи беше причината да пожелаят да се избавят от мен. Вместо това аз се избавих от тях — нормална самозащита. Ще трябва и ти да постъпваш така, скъпи ми синко, когато дойде твоят ред. Грижи се за себе си и се пази.

— Това няма да стане, татко!

— Е, какво пък, имаш достатъчно време да узрееш — снизходително изрече блещукащата сянка.

— Не е само това, татко, ти нанесе удар и на църквата. — Той замълча. Беше му невъзможно да се владее, обзет едновременно от благоговение и омраза към тази смътно очертана фигура. — Мислиш ли, че Бог въобще някога слуша или говори?

Кухината, която някога беше представлявала уста, остана неподвижна, но отговорът се чу ясно:

— Ние, духовете, имаме дарбата да усещаме откъде идват гостите ни. Знам добре, сине, че се намираш в сърцето на нашата светиня, затова те питам: чул ли си някога в това чистилище Бог да говори? Усещал ли си го да те слуша?

Във въпроса заплашително се размърда нещо зло, сякаш нещастието може да намери радост само ако обсеби целия свят.

— Ако не бяха греховете ми, може би щеше да ме чуе, да проговори. Сигурен съм.

— Ако имаше Бог, момче, мислиш ли, че нашите безчетни легиони тук, долу, нямаше да знаят? Огледай се наоколо. Виждаш ли нещо, освен обсидиан? Бог е най-голямата заблуда за човечеството, преграда срещу суровите житейски истини.

За душата на Лутерин това беше като силно течение, което го повличаше към някакво непознато място. Младежът усети, че е близко до задушаването.

— Трябва да си вървя, татко.

— Приближи се, искам да те прегърна.

Привикнал да се подчинява, Лутерин се приближи към деформираната гръд. Той понечи да посегне ласкаво към баща си, но в този миг призракът изригна силна струя от прашинки, които го обгърнаха като пламък. Лутерин отскочи. Блясъкът помръкна. Точно навреме младежът си спомни историите, според които духовете, при цялата си покорност пред смъртта, понякога се опитват да сграбчат някоя жива душа и да сменят мястото си с нея.

Той още веднъж увери баща си в своята привързаност и обич и бавно се заиздига нагоре през обсидиана, докато армията от духове се смали и се превърна в блещукащо звездно небе. Отново беше в собственото си проснато тяло в килията. Усещането за топлината на живота постепенно се връщаше.

Оставаха още осем години, през които килията му щеше бавно да се влачи към изхода, и цели три, преди да преполови пътя от гранитното сърце на печалната планина.

 

 

Килията беше неизменна. Но неговото отвращение от самия себе си остаряваше и се губеше, заменено от други мисли. Лутерин започна да разсъждава върху различията, възникнали между Църквата и Държавата. Какво щеше да стане, ако те се задълбочаха и по някаква причина набирането на хора за Колелото спреше? Ако прекаралите десет години в него си излезеха на свобода, а нямаше кой да ги замени? Постепенно движението на Колелото щеше да се забави. Твърде малко щяха да останат, за да движат огромната му маса. Тогава и целият свят да затръбеше с тръбите, Колелото щеше да спре. Той щеше да се окаже погребан жив под планината. Бягството щеше да бъде невъзможно.

Тази мисъл го преследваше като някаква досадна муха дори насън, а без съмнение така беше и с много от останалите затворници. Откакто Архитектите бяха свършили работата си преди много години, Колелото не спираше, това беше известно. Само че миналото не даваше сигурност за бъдещето. Тревогата се превърна в негово присъщо състояние, което едва ли можеше да се нарече живот. Той примирено си спомняше старата поговорка: „Сиборналецът работи цял живот, жени се за цял живот и цял живот копнее да живее“. Като се изключи частта с женитбата, той би могъл да се закълне, че пословицата се е зародила някъде в Колелото.

Измъчваха го и мисли за жени, както и липсата на мъжка компания. Той се опита да сигнализира по стената на съседите си по нещастие, но отговор нямаше. Бележки отвън също не се получиха повече. Умря и надеждата за тях. Всички го бяха забравили. В промеждутъците между работата и последвалото безмълвие постоянно го преследваше една загадка. От всичките 1825 килии само две имаха достъп до външния свят по едно и също време — тази, в която влизаше новият обитател, и съседната, която напускаха. Как тогава беше заселено Колелото от своите колонисти в началото? Как великаните, построили тази машина, я бяха задвижили?

В главата му се мяркаха ремъци, стоманени въжета и макари, представата за бурни подземни реки, които превръщаха Колелото във водно колело. Удовлетворителен отговор на този въпрос обаче така и не намери.

Дори и протичащите в ума му процеси си оставаха затворени в свещената планина.

От време на време някое ракообразно прекосяваше пълзешком пода на килията му. Той го хващаше зарадван, държеше го нежно и се любуваше как мърда крехките си ресничести краченца, мъчейки се да се освободи. Рачето знаеше какво е свобода и с цялото си същество се стремеше към нея. Несравнимо по-сложният човек далеч не беше толкова уверен.

Каква беше тази трансцендентна болка, която караше хората да се затварят доброволно за една голяма част от живота си във Великото колело? Може би това наистина беше пътят към самопознанието?

Лутерин се питаше дали рачето е наясно със себе си. Усилията му да се отъждестви с тези крехки същества, за да се наслади поне на частица от тяхната свобода, изчерпваха всичките му душевни сили. Часове наред той лежеше на пода на килията и наблюдаваше нищожните твари, пълзящи по пода, малките бели мравки и микроскопичните червейчета. Понякога забелязваше, че го наблюдава някой плъх или мишка с розови очи. Ако умра, мислеше си той, това ще бъдат единствените свидетели. Съществата, от които никой не се интересува.

Сигурно немалко хора умираха по време на затворничеството си в утробата на Колелото. За мнозина от тях това затворничество беше въпрос на избор, както някои оставаха ергени по собствена воля. Може би ги тласкаше желанието да избягат там, където нищо не се променя, далеч от светската суета — онази суета, която, ако правилно разбираше астрономите, беше частица от всеобщата суматоха във вселената.

Колкото до него, тази неизменност беше своего рода смърт. Тук не съществуваше вчера. Нямаше утре. Духът му се съпротивляваше на този бавен процес на умиране.

Тогава гръмваха фанфарите и той скачаше, втурваше се към външната стена на килията и сграбчваше най-близката верига. Придвижването на Колелото през скалата беше единствената смислена дейност, която му беше достъпна. Със сто и деветнадесет сантиметра на ден машината придвижваше всеки от обитателите си през мрака към свободата.

Не се опита да изпадне отново в паук. Посещението при духа на баща му свали тежкото бреме на вината от плещите му. След известно време Лутерин откри, че е престанал да мисли за баща си, а ако изобщо се сещаше, в представите му изникваха блещукащите звезди в света на мъртвите.

Изчезна бащата, когото познаваше, смелият ловец, промъкващ се през непроходимите дебри на каспиарновите гори заедно с храбрите си приятели. На негово място се появи човекът, предпочел пред този волен живот доброволното затворничество на Исенския хълм, в сивия замък на Ашкитош.

Умрелият и Лутерин си приличаха по един любопитен начин. Самият Лутерин също беше доброволен затворник.

За трети път животът му стигаше до задънена улица. След едногодишната парализа на прага на възмъжаването последва бялото петно по време на Дебелата смърт и метаморфозата след нея. А сега това. Щеше ли най-сетне да престане да бъде онова, което Харбин Фашналгид наричаше „продукт на системата“? Дали не го чакаше някоя нова метаморфоза?

Оставаше да разбере дали ще успее да се освободи някога от влиянието на баща си. Баща му, макар и начело на системата, също беше нейна жертва, а чрез него и семейството му. Лутерин се замисли за майка си, затворена завинаги сред стените на семейния дворец — би могла да се озове и на неговото място, без да почувства особена разлика.

Годините се нижеха и образът на Торес Лал постепенно избледняваше в представите му. Светлината на нейното присъствие си беше отишла. Попадайки в робство, тя се беше превърнала в обикновена робиня. Както веднъж отбеляза майка му, нейната преданост беше предаността на роба — користна, целяща да я предпази, която не извираше от сърцето. Изгубила своето социално положение — мъртва за обществото, както обичаха да казват за робите — тя се бе лишила и от дарбата да следва поривите на сърцето. Ако изобщо можеше да трепне сърцето на една робиня, то беше само от пресметливост. Лутерин започваше да осъзнава, че не е възможно робът да не изпитва омраза към поробителя си.

Затова пък с всеки изминат месец и сантиметър образът на Инсил Есикананзи ставаше все по-ярък в съзнанието му. Затворена в стените на собствения си дом, погребана жива сред семейството си, тя все пак носеше у себе си бунтарски дух. Под коприната и кадифето биеше непримиримо сърце. Той често разговаряше с нея в мрака. Тя винаги му отговаряше пренебрежително, с презрение към неговата приспособимост и смирение, но той се успокояваше, долавяйки в това загриженост за съдбата му и житейска мъдрост.

Затова, щом чуеше зова на тръбите, Лутерин с нови сили сграбчваше своята верига.