Брайън Олдис
Хеликония. Зима (15)

XIV
Най-страшното престъпление

 

 

Един такъв въображаем свят беше съвършено функциониращата сиборналска държава, както си я представяше Олигархията. Втори подобен свят беше безупречно действащата вселена на Неживеещия бог в умовете на йерарсите от Църквата на Страшния покой. След отправеното чрез указите на Олигарха предизвикателство и последвалото изгаряне на главата на църквата Чубсалид, двете съвършени системи вече не съставляваха едно цяло. След дълъг период едва ли не на сливане помежду им Църквата и Държавата откриха за свой неописуем ужас, че са противници.

Много от представителите на висшето духовенство като Аспераманка бяха прекалено тясно свързани с държавата, за да се опълчат срещу нея. Тревога вдигнаха онези, които бяха най-близо до народа — редовите членове на Църквата, стоящите най-долу в стълбицата свещеници и нищожните монаси.

Един от членовете на Олигархията нададе вик срещу „онези всезнайковци в расо, които сноват насам-натам и разнасят лъжливи слухове сред простия народ“, и по този начин несъзнателно последва примера на Еразъм на Земята много столетия преди това. Ала Олигархията не беше защитник на хуманизма. Тя можеше да предложи на угнетените единствено още по-голям гнет.

За кой ли път се проявиха прищевките на съдбата. Тъкмо се сгъстяваха редиците — и зейваше празнина. Когато единството беше най-постижимо, пропастта ставаше най-широка.

Олигархията използваше всичко това за своите цели. Новите безредици можеха да послужат в управляваните от нея страни като извинение за още по-строгите мерки. Армията, завърнала се от успешния си поход в Брибар, беше настанена в градовете и селата на Ушкутошк. Изплашеното и изпаднало в униние население си мълчеше, докато разстрелваха селските свещеници.

Раздорите не подминаха дори Харнабхар.

Ебсток Есикананзи покани Лутерин да обсъдят положението и го гледаше не толкова в очите, колкото в устата, когато той се опита да препоръча повече сдържаност. Бяха повикани и други изтъкнати мъже, представляващи всяка от страните. Лутерин прекара много часове в съвещание със секретаря Еванпорил и неговите помощници. Собствената съдба му създаваше предостатъчно проблеми, за да бъде в състояние да реши тези на своята област.

В обсъждането беше включено и Великото колело. То се ръководеше от Църквата, но територията му се управляваше от светски губернатор, назначен от Пазителя. Пропастта между миряни и духовенство се разширяваше все повече. Чубсалид не беше забравен.

След два дни, прекарани в спорове, Лутерин направи това, което беше правил и по-рано, когато се чувстваше потиснат — избяга.

Взе със себе си една обучена хрътка и егер за придружител. Отправи се към пущинаците, към почти неизбродните диви гори в планините около Харнабхар. Наоколо бушуваше снежна буря, но той не й обръщаше внимание. Тук-там, сгушени из долините и просеките в каспиарновите гори, се кътаха ловни хижи и малки параклиси, където човек можеше да подслони себе си и животните и да преспи. Също като своя баща Лутерин просто изчезна от полезрението на обкръжаващите го.

Той често си представяше как се среща случайно с баща си. Тази среща изникваше ясно пред мисления му взор. Лутерин виждаше баща си в центъра на групата от добре екипирани егери, а около тях кръжаха снежинките. Закачулените соколи бяха кацнали върху кожените ръкавици. Един двуйелк теглеше натоварената с убит дивеч шейна. Дъхът на хрътките се издигаше във въздуха. Баща му слизаше сковано от седлото и се приближаваше към него с протегнати ръце.

Както винаги, баща му вече знаеше за проявения от него героизъм при Истуриача и го поздравяваше със спасението му при Кориантура. Те се прегръщаха…

Той и придружителят му никого не срещнаха, не чуха нищо, освен сблъсъка на ледниците. Двамата спяха в затънтени хижи и само зората блещукаше високо над върховете на дърветата.

Колкото и да се изморяваше денем Лутерин, колкото и богата да беше плячката им през деня, нощта му беше изпълнена с тревожни сънища. Едно и също натрапчиво видение го преследваше през цялото време — той се промъкваше, но не сред гъсти гори, а през някакви стаи, претъпкани с ненужни мебели и стари вещи. Неизречен ужас тегнеше над тези помещения. Той не можеше нито да види, нито да избяга от онова невидимо нещо, което го дебнеше.

Често Лутерин се събуждаше и си представяше, че отново лежи парализиран. Съзнанието за обкръжаващата го обстановка се връщаше бавно. Тогава се опитваше да успокои ума си с мисълта за Торес Лал — но всеки път до нея заставаше Инсил.

Добре поне, че майка му се бе разболяла след тържеството, което даде в негова чест, та новината, че няма да се ожени за Инсил, не успя да се разпространи.

Той разбираше колко подходяща е Инсил за негова съпруга през годините, които ги очакваха. В нея живееше истинският непреклонен харнабхарски дух.

Торес Лал, напротив, беше една изгнаница, чужденка. Не й ли беше казал, че ще се ожени за нея, само за да докаже своята независимост?

Нерешителността го изпълваше с яд към самия себе си. Не беше възможно обаче да вземе решение, преди собственото му несигурно положение да се изясни. Това щеше да доведе до сблъсък с баща му.

Нощ след нощ, докато лежеше с разтуптяно сърце в спалния си чувал, той все повече се убеждаваше, че сблъсъкът е неизбежен. Можеше да се ожени за Инсил само ако баща му престанеше да го принуждава. Баща му трябваше да приеме неговата гледна точка.

Той трябваше да бъде или герой, или изгнаник. Друга възможност не съществуваше. Налагаше се да посрещне смело отказа. В края на краищата, трябваше да се възползва от привилегированото си положение на мъж.

Когато зората хвърляше отблясъците си в тъмната хижа, той виждаше лицето на брат си Фейвин. Дали и той се бе противопоставил по някакъв начин на баща си и бе загубил?

Лутерин и егерът ставаха на разсъмване, когато нощните птици още летяха. Те разделяха храната си като равни, но никой от тях не си позволи да сподели с другия някоя съкровена мисъл.

Колкото и зле да минаваха нощите, поне дните бяха изпълнени с радост. Светлината и местностите се сменяха с всеки изминат час. Навиците на животните, които преследваха, също се меняха. Малката година отиваше към края си и дните ставаха все по-къси, а Фрейър през цялото време оставаше близо до хоризонта. Понякога изкачваха някой хребет и успяваха да зърнат през гъстите листа стария небесен господар, все още пламтящ, да сипе светлината си в някоя съседна долина, изпълвайки сенчестите й недра със светлосенки, както някой крал би напълнил безгрижно чаша с вино.

Дълбоката тишина на природата ги заобикаляше отвсякъде и засилваше усещането им за безкрайност, пронизваща всичките им сетива. Скалите, по които се спускаха пълзешком, за да пийнат вода от някой заснежен планински поток, им изглеждаха нови, незасегнати от времето. В тишината звучеше величествена музика, която отекваше в кръвта на Лутерин като глас на свободата.

На шестия ден от скитанията си из горските дебри те забелязаха група от шестима фагори, които прекосяваха глетчера, яхнали кайдо. Издадоха ги белите птици, които кръжаха над раменете им. Двамата дебнаха фагорите ден и половина, докато успяха да ги изпреварят и да ги нападнат от засада в една теснина.

Всичките шест фагори бяха избити. Белите птици избягаха с писък. Кайдо бяха добри екземпляри. Лутерин и егерът успяха да заловят пет от тях и решиха да ги закарат у дома. Може би в оборите на Шокерандит щяха да успеят да отгледат питомна порода кайдо.

Експедицията завърши със скромен триумф.

Печалният звън на камбаните в имението можеше да се чуе дълго преди очертанията на сградата да изникнат от синкавата мъгла.

И така, Лутерин се завръщаше у дома, за да бъде посрещнат там от шум и суматоха. Йелкът на баща му вече беше почистен и вързан в обора, навсякъде се виждаха купища избит дивеч, а телохранителят на баща му носеше към оръжейната току-що сварен ядал.

 

 

В действителност срещата на Лобанстер Шокерандит със сина му протече съвсем не така, както Лутерин си представяше — прегръдки нямаше.

Лутерин се втурна към приемната зала, смъквайки от себе си само горните дрехи, без да свали обувките, револвера и звънеца. Косите му бяха дълги и разчорлени и се вееха край лицето му, докато тичаше към баща си.

Из стаята се прокрадваха петнисти хрътки и препикаваха драпериите по стените. До вратата, с гръб към основната група, стояха няколко въоръжени мъже и се оглеждаха подозрително, сякаш заговорничеха.

Около Лобанстер Шокерандит се бяха струпали посрещачите — съпругата му Лурна и сестра й и няколко приятели, сред които семейство Есикананзи — Ебсток, жена му, Инсил и двамата й братя. Всички бяха улисани в разговор. Лобанстер беше застанал с гръб към Лутерин, затова първа го видя майка му. Тя извика името му.

Разговорът замря. Всички се обърнаха да го погледнат.

Нещо в лицата им — някакво мълчаливо и неприятно съучастие — го увери, че са говорели за него. Той се поколеба и забави крачка. Започнаха да го приветстват, но вниманието им си оставаше насочено към облечения в черно мъж по средата на групата.

Лобанстер Шокерандит можеше да завладее вниманието в което и да било обкръжение. Причината не беше в ръста му, който едва ли надвишаваше средния, а по-скоро в самоувереното спокойствие, което излъчваше. Всички забелязваха това негово свойство, но никой не можеше да намери дума за него. Онези, които го мразеха — слугите и робите — казваха, че той те смразява с поглед. Приятелите и съюзниците му твърдяха, че притежава удивителна сила да господства над другите и че е изключителна личност. Хрътките не казваха нищо, но се промъкваха край него с подвити опашки.

Ръцете му бяха изящни и добре поддържани, със заострени нокти. Бяха забележителни ръце. Те живееха свой живот, докато цялото му тяло оставаше неподвижно. Често се насочваха към гърлото му, винаги обвито в черна коприна, и стремителният им полет наподобяваше движенията на раците и ястребите, търсещи спотаената плячка. Лобанстер боледуваше от гуша. Шалчето му скриваше този факт, но ръцете го издаваха. Гушата придаваше на шията му масивността на каменна колона, способна да издържи тежестта на едрата глава.

Белите коси на тази забележителна глава бяха сресани назад, сякаш събрани с гребло от самата основа на челото. Нямаше вежди, но бледите му очи бяха обкръжени от гъсти тъмни ресници — толкова гъсти, че хората подозираха мадиска кръв у някого от предците му. Отдолу очите бяха подпрени от сиви торбички. Тези болезнени подутини служеха като укрития, иззад които очите наблюдаваха света. Устните, макар и пълни, бяха почти толкова бледи, колкото и очите, а кожата на лицето — бледа почти колкото устните. Мазна пот покриваше челото и страните му — понякога неуморните ръце се вдигаха, за да я изтрият — така че лицето му блестеше, сякаш притежателят му току-що беше излязъл от морето.

— Приближи се, Лутерин — каза той.

Гласът му беше дълбок и малко провлачен, сякаш брадичката неохотно се решаваше да обезпокои болезненото хълмче под нея.

— Радвам се, че се върна, татко — изрече Лутерин, пристъпвайки напред. — Успешен ли беше ловът?

— Не беше зле. Ти си толкова променен, че едва те познах.

— Щастливците, успели да преживеят Дебелата смърт, придобиват друга форма, за да посрещнат Голямата зима, татко. Уверявам те, че се чувствам напълно способен да се справя с това.

Той хвана изящната ръка на баща си.

Ебсток Есикананзи се обади:

— Предполагам, че и фагорите се чувстват в състояние да се справят, но независимо от това се оказаха преносители на заразата.

— Аз вече се възстанових. Не бих могъл да я предам.

— Надяваме се, че е така, скъпи — обади се майка му.

Той се обърна към нея, но в този миг баща му изрече строго:

— Лутерин, искам да ме почакаш в преддверието. След малко ще дойда. Трябва да обсъдим някои юридически въпроси.

— Случило ли се е нещо?

Цялата сила на бащиния поглед се стовари върху младежа. Той наведе глава и си тръгна.

Лутерин нервно закрачи напред-назад, без да обръща внимание на звука на звънчето. Не можеше да си представи какво правеше баща му толкова напрегнат. Вярно е, че тази августейша особа винаги беше някак отчуждена, дори когато се намираше съвсем близо, но това беше едно от качествата на баща му, което се разбираше от само себе си, също като неговата гуша.

Повика един роб и му нареди да доведе Торес Лал.

На лицето й беше изписан въпрос, когато влезе. Докато се приближаваше, той си помисли колко привлекателна я прави видоизменената й външност. Белезите от измръзване по лицето й бяха зараснали.

— Защо те нямаше толкова дълго? Къде беше?

Във въпроса й се долавяше укор въпреки усмивката и ръката, която протегна към него.

Той я целуна.

— Имам пълно право да избягам от време на време и да ида на лов. Това ми е в кръвта — семейна черта. А сега слушай, тревожа се за тебе. Баща ми се е върнал и явно е недоволен от нещо. Това може би е свързано с тебе — ако майка ми и Инсил са му говорили.

— Колко жалко, че не беше тук да го посрещнеш, Лутерин.

— Станалото станало! — Явно не му се говореше за това. — Виж какво, искам да ти дам нещо.

Той се запъти към една ниша в дъното, където стоеше дървен шкаф, извади от джоба си ключ и го отключи. Вътре бяха окачени около дузина тежки железни ключове, всичките белязани. Лутерин се намръщи и прокара пръст по редицата.

— Баща ти страда от манията да заключва всичко — каза тя насмешливо.

— Говориш глупости. Нали е Пазител! Домът му трябва да бъде не просто дом, а крепост.

Той намери каквото търсеше — ръждив ключ, дълъг близо педя.

— Никой няма да забележи, че го няма — обясни той. — Вземи го и го скрий. Това е ключът от онзи параклис, който твоят земляк, кралят-светец, е построил. Спомняш ли си го, в гората? Тук може да възникне малък проблем, не мога да ти кажа точно. Може би заради паук. Не искам да пострадаш. Ако ми се случи нещо, ти ще бъдеш заплашена най-малкото от арест. Тогава върви и се скрий в параклиса. Вземи със себе си някоя робиня — всички те мечтаят да избягат. Избери някоя жена, която познава Харнабхар, по възможност селянка.

Тя пусна ключа в джоба на новата си дреха и сграбчи ръката му.

— Какво би могло да ти се случи?

— Може би нищо… но имам някакво предчувствие…

Той чу вратата да се отваря. Хрътките изтичаха вътре, потраквайки с нокти по плочките. Лутерин бутна бързо Торес Лал в сянката зад шкафа и пристъпи напред. Появи се баща му. След него влязоха онези мъже със затворническия вид.

— Ще говорим в тяхно присъствие — каза Лобанстер, вдигнал предупредително пръст.

Той се запъти към една малка, облицована с дърво стаичка на приземния етаж. Лутерин го последва, а тайнствените мъже тръгнаха след тях. Последният заключи вратата отвътре. Освободеният биогаз засъска в лампите.

Мебелировката на стаята се изчерпваше само с дървена пейка и маса — помещението беше предназначено за разпити. Имаше и дървена врата, подсилена с железни пръчки, която винаги беше заключена. Стълбата зад нея водеше надолу към подземието, където бликаше незамръзващ извор. Според легендата долу били отвеждани породистите животни за разплод и там оцелявали през най-студените столетия.

— За каквото и да говорим, то трябва да си остане между нас, татко — възрази Лутерин. — Аз дори не знам кои са тези господа, въпреки че се разполагат така свободно из цялата ни къща. Това не са твоите егери.

— Те се връщат от Брибар — обясни Лобанстер с някакво хладно удоволствие. — Високопоставените особи имат нужда от телохранители в тези времена. Ти си твърде млад, за да разбереш какво разложение е в състояние да причини заразата из държавата. Тя разрушава първо по-малките общности, а после и големите. Страхът от нея разединява народите.

Всички непознати имаха много сериозен вид. В толкова ограничено пространство беше невъзможно да си далеч от тях. Единствен Лобанстер беше застанал отделно, изправен зад масата, и потропваше с пръсти по плота.

— Татко, оскърбително е да разговаряме в присъствието на чужди хора. Това ме обижда. Все пак ще ти кажа — а и на тях, ако са в състояние да ме чуят — че в това, което казваш, може и да има истина, но ти си затваряш очите пред по-голямата истина. Има и други начини да се разединят народите освен чрез епидемията. Строгите мерки, предприети срещу паук, срещу обикновените хора и Църквата, жестокостта, която се крие зад тях — това може да доведе до по-голямо разложение, отколкото е в състояние да причини Дебелата смърт…

— Стига, момче! — Ръцете на баща му се метнаха към гърлото. — Жестокостта също е част от природата. Къде другаде има милост, освен при хората? Хората са измислили милосърдието, но преди него е жестокостта. Природата е като преса. От година на година тя ни притиска все по-жестоко. Няма друг начин да й се противопоставим освен със същото. Заразата е последният удар на природата и ние трябва да се борим с нея със собствените й оръжия.

Лутерин стоеше безмълвен. Под този хладен, блед поглед той не можеше да намери думи, за да обясни, че ако в тези обстоятелствата е допустима някаква непреднамерена жестокост, то издигането й в морален принцип е извращение на природата. Да слуша подобни изявления от баща си беше ужасно. Успя само да изрече:

— Ти си приел съвсем дословно думите на Олигарха.

Един от мъжете заяви високо и дрезгаво:

— Това е дълг на всеки от нас.

Звукът на този чужд глас, клаустрофобията от тясната затворена стая, напрежението и студенината на баща му — всичко това накара кръвта да нахлуе в главата на Лутерин. Сякаш някъде отстрани той се чу да крещи:

— Мразя Олигарха! Олигархът е чудовище! Той погуби армията на Аспераманка. Аз съм тук като беглец, не като герой! Сега той ще погуби и Църквата. Татко, пребори се с това зло, преди то да те е унищожило!

Изрече това и много други неща сякаш в умопомрачение, затова дори не забеляза как го изведоха от стаята и го изтласкаха навън. Усети студеният вятър да го пронизва. Снегът удряше в лицето му. През задния двор, в който извеждаше стаята за разпити, го изблъскаха до помещението, където се пазеше снаряжението на животните.

Конярите бяха отпратени, тайнствените мъже — също. Лутерин остана насаме с баща си. Не можеше да го погледне в лицето и стенеше, стиснал главата си с ръце. Трябваше му известно време, за да вникне в това, което му говореше баща му.

— … единственият син, който ми е останал. Аз трябва да те подготвя за ролята на Пазител. Предизвикателствата към тебе ще бъдат много големи и ти трябва да ги посрещнеш смело. Трябва да бъдеш силен…

— Аз съм силен! Не съм съгласен с тази система!

— След като ни е наредено да изтрием паук от лицето на земята, трябва да го направим! Казано ли е да унищожим всички фагори, ще ги унищожим! Да не го направим би било слабост. Не можем да живеем без системата — всичко друго означава анархия. Разбрах от майка ти, че някаква робиня имала голямо влияние над тебе. Лутерин, ти си Шокерандит и трябва да бъдеш силен. Тази робиня трябва да бъде премахната, а ти да се ожениш за Инсил Есикананзи, както сме решили още докато бяхте деца. Не ти остава нищо друго, освен да се подчиниш. И ще се подчиниш не заради мен, а заради свободата и Сиборнал.

Лутерин се изсмя.

— За каква свобода ми говориш? Знам, че Инсил ме мрази, но това не те интересува. При законите, които са наложени сега, няма свобода!

Лобанстер сякаш за пръв път се раздвижи. Това беше простичък жест — свали ръката си от гърлото, за да я протегне умолително към сина си.

— Да, законите са строги, признавам. Но без тях няма нито свобода, нито живот. Без твърдо следване на законите ще загинем. Точно както Кампанлат загива без закони, въпреки че климатът му е по-благоприятен от сиборналския. Кампанлат вече е разединен пред настъпването на Голямата зима. Сиборнал може да оцелее. Нека ти напомня, сине, че Голямата година има хиляда осемстотин двадесет и пет малки години. До края на сегашната остават още петстотин и шестдесет — чак тогава тя ще си иде и ще настъпят най-големите студове, по време на зимното слънцестоене, когато Фрейър ще бъде най-отдалечен от нас. През идните векове ще трябва да бъдем от желязо. После заразата ще изчезне и условията на живот ще се подобрят отново. Тези факти са ни известни още от рождение, защото ние управляваме Харнабхар. Смисълът на Великото колело е именно в това — да ни преведе през този мрачен период и отново да ни изведе до светлината и топлината…

Този път Лутерин намери сили да възрази и изрече сдържано:

— Съгласен съм, че Великото колело прави именно това, татко. Защо тогава одобряваш — и твърдиш, че така е нужно — злодейства като изгарянето на Чубсалид, Върховния отец на нашата Църква, и всички тези гонения, насочени срещу самата Църква?

— Защото Колелото е един анахронизъм. — Лобанстер издаде гърлен звук, наподобяващ смях и гушата му се разтресе под черното шалче. — Спокойно можем да минем и без него. То не може да спаси Хеликония. Не може да спаси и Сиборнал. То е един сантиментален символ. От него има полза само когато там биват затваряни убийците и неплатежоспособните длъжници. Колелото противоречи на научните закони на Олигархията. Тези закони — и единствено те, могат да ни преведат през Голямата зима, чиято сила още децата ни ще изпитат на гърба си. Не можем да си позволим да имаме два вида закони, които са в конфликт помежду си. Затова Църквата трябва да бъде унищожена. Приемането на закона срещу паук е първата стъпка в това отношение.

Лутерин отново не знаеше какво да каже.

— Затова ли ме извика? — най-сетне промълви той.

— Не исках други да чуят разговора ни. Силно съм обезпокоен от твоето несъгласие със законите, касаещи паук и изтребването на фагорите, за което ми докладва Еванпорил. Ако не беше мой син, щях да наредя да те убият. Разбираш ли това?

Лутерин отново поклати глава. Стоеше с поглед, забит в пода, и както в детството си не смееше да погледне баща си в очите.

— Разбираш ли?

Лутерин продължаваше да мълчи, потресен от пълното незачитане, което проявяваше баща му към неговите чувства.

Лобанстер изтри лъщящото си чело и се приближи към масата, на която сред хамутите бяха поставени кожени дисаги. Той рязко дръпна закопчалката и отвътре се изсипаха куп хартии. Лобанстер подаде един лист на сина си.

— Понеже много обичаш прокламациите, хвърли един поглед на последната.

Лутерин с въздишка взе листа, но един поглед му беше достатъчен, за да го пусне на пода. Хартията плавно отлетя към ъгъла на стаята. Там с тлъсти черни букви беше написано, че като следваща мярка в борбата за предотвратяване на епидемията всички хора с преобразена външност ще бъдат ликвидирани. По заповед на Олигарха.

Лутерин премълча, а баща му отново заговори:

— Сам виждаш, че ако не изпълняваш това, което искам от тебе, не мога да те защитя. Така ли е?

Лутерин вдигна изпълнен с болка поглед към баща си.

— Винаги съм ти служил, татко. Цял живот съм правил това, което искаш. Отидох в армията без възражения и се държах добре. Аз бях твоя собственост — и нищо друго не съм искал. Не се съмнявам, че същото е чувствал и Фейвин, когато се е хвърлил към смъртта. Сега обаче съм длъжен да ти се противопоставя. Не заради себе си. Дори не и заради религията или държавата. Какво са те в края на краищата, ако не една абстракция? Правя го заради тебе самия. Не знам дали причината е в сезона или в Олигарха, но ти не си на себе си.

Някаква страховита искра пробяга по лицето на баща му, но очите му си оставаха все така хладни.

Грабна оставения на масата нож за подковаване и го протегна на сина си.

— Вземи го, глупако, и излез с мен навън. Сега ще ти покажа кой от нас е луд!

Навън се носеше плътен бял вихър и снежинките кръжаха около сивия ъгъл на сградата, сякаш се опитваха да затрупат стените до самия покрив колкото е възможно по-бързо. Загадъчните мъже стояха скупчени под един портик с пъхнати под коланите ръце и удряха пети една в друга да се стоплят. Отстрани стояха все още оседланите йелки, там беше и угриженият коняр. Недалеч бяха струпани на купчина трупове на фагори. Изглежда, бяха мъртви от доста време, защото снежинките падаха върху тях, без да се вдига пара.

По-нататък, близо до външната порта, от една стена на височина малко над човешки ръст стърчаха редица ръждиви железни куки. На тях бяха провесени голите тела на четирима мъже и една жена.

Лобанстер тласна сина си в гърба да върви напред. Допирът на ръката му беше като изгаряне.

— Прережи въжетата на тези мърши и ги огледай. Виж хубаво какви чудовища са и после се запитай дали Олигархът не е прав. Хайде!

Лутерин пристъпи напред. Убийството явно беше станало съвсем наскоро. Върху разкривените лица на мъртвите все още се виждаше влага. Всичките пет трупа бяха на хора, преживели заразата и преминали през метаморфоза.

— Законите трябва да се спазват, Лутерин, строго да се спазват. Законите правят обществото, а извън обществото хората са просто животни. Заловихме тези хора днес по пътя за Харнабхар и ги обесихме тук в името на закона. Те умряха, за да оцелее обществото. Продължаваш ли да мислиш, че Олигархът е луд?

Докато Лутерин се колебаеше, баща му продължи сурово:

— Хайде, срежи въжетата, виж агонията на лицата им и си задай въпроса кое е за предпочитане — дали това състояние или животът? Когато намериш отговора, можеш да дойдеш и да паднеш на колене пред мен.

Младежът погледна умолително баща си.

— Аз те обичах както кучето обича господаря си. Защо ме караш да правя това?

— Хайде, режи!

Ръката на баща му се стрелна конвулсивно към гърлото.

Лутерин задъхан се приближи до първия труп. Вдигна ножа и се вгледа в разкривеното лице.

Познаваше този човек.

Поколеба се за миг. Не, това лице не можеше да се сбърка, дори и без мустаците. В паметта си видя отново как изглеждаше то в тунела Нуунат — мораво от напрежение. Той замахна с ножа и преряза въжетата, крепящи трупа на капитан Харбин Фашналгид. В същия миг в главата му просветна. За част от секундата той отново беше момчето, което предпочете да лежи парализирано цяла година, вместо да приеме истината.

Лутерин се обърна към баща си, който му говореше:

— Добре. Този беше единият. Сега следващия. За да управляваш, трябва да умееш да се подчиняваш. Брат ти беше слаб. Ти можеш да бъдеш силен. Чух за подвизите ти в Истуриача, докато бях в Ашкитош. Ти можеш да бъдеш Пазител, Лутерин, ти и децата ти. Можеш да бъдеш нещо повече от Пазител.

От устата му хвърчаха пръски слюнка, които вихърът подхващаше и отнасяше. Изражението на сина му го накара да млъкне. Само за миг цялото му държание се промени. Звънецът на хълбока му се разтърси за пръв път, когато се обърна и погледна към загадъчните мъже.

Лутерин избухна:

— Татко, ти си Олигархът! Ти! И Фейвин го е разбрал, така ли е?

— Не!

От властното държание на Лобанстер нямаше и следа. Той вдигна хищните си ръце. Всяка частица от тялото му излъчваше страх. Сграбчи ръката на сина си, вече насочила ножа право нагоре, към гърдите му, за да прониже сърцето. Кръвта бликна през разкъсаната дреха и обагри ръцете на двамата.

В задния двор настъпи суматоха. Първият, който се раздвижи, беше конярят. Той изкрещя от ужас и побягна към портата. Човекът знаеше какво очаква слугата, станал свидетел на убийството на господаря си. Загадъчните мъже реагираха по-бавно. Господарят им се отпусна на колене в снега и бавно се свличаше върху тялото на Фашналгид, посягайки немощно с едната си обагрена в кръв ръка към гърлото. Мъжете стояха неподвижно, като парализирани.

Нямаше време за губене. Колкото и да беше уплашен, Лутерин изтича към йелките и се метна на гърба на един от тях. Докато препускаше през двора, се разнесе изстрел и той чу как мъжете се втурват да го преследват.

Замижал срещу снега, Лутерин пришпори животното и прекоси задния двор. Чуваха се викове. Наскоро завърналата се кавалерия на баща му още беше оседлана. Пред него изтича някаква жена, изпищя, подхлъзна се и падна. Йелкът я прескочи. На портата се опитаха да го спрат, но в действията на стражите пролича колебанието им. Той размаха револвера си, опитвайки се да разбие лицето на един страж, който понечи да хване юздите на животното. В следващия миг вече препускаше през парка.

Докато се носеше към ивицата дървета, обграждащи пътя, той отново и отново си повтаряше нещо. Умът му изгуби способността да мисли логично. Едва по-късно осъзна словата, които произнасяше:

„Отцеубийството е най-страшното престъпление“.

Препускаше в ритъма на тези думи.

Лутерин едва ли си даваше ясна сметка къде отива. В цял Харнабхар имаше само едно място, където можеше да се укрие от преследване. От двете му страни се мяркаха дърветата, размиващи се пред премрежения му поглед. Беше свел глава ниско над врата на йелка, вдишваше мъглата на дъха му и крещеше на невинното същество, че отцеубийството е най-страшното престъпление.

В бързо спускащия се здрач изникнаха очертанията на портата към имението на Есикананзи. Проблесна светлина, в която се видя притичващият силует на мъж. После човекът се изгуби от погледа на Лутерин. Сред тропота на копита и воя на вятъра той долови шум, който му подсказа, че преследвачите са наблизо.

Още преди да е познал селото, младежът вече беше навлязъл в него. Докато подминаваше първия манастир, в ушите му звъняха камбани. Наоколо се мяркаха хора, които той успяваше само смътно да различи. Поклонниците се разпръскваха пред него. Пред погледа му се мярна преобърната сергия за вафли, после и тя изчезна. Останаха само къщичките на караула, а когато и те се скриха, в мрака изникнаха очертанията на крепостния вал на Харнабхарската планина. Пред него беше тунелът с внушителните статуи от двете страни.

Лутерин дръпна юздите и скочи от йелка още преди животното да е спряло. Някъде над главата му биеше голяма камбана, чийто тържествен глас известяваше на всички за неговата вина. Ала инстинктът за самосъхранение го тласна напред. Той изтича надолу по тунела. Насреща му се задаваха някакви хора, явно свещеници.

— Войниците! — изграчи той.

Те го разбраха. Войниците вече не бяха техни съюзници. Въведоха го вътре в полумрака, а в това време тежките железни порти треснаха зад гърба му.

Великото колело го погълна.