Брайън Олдис
Хеликония. Лято (7)

VII
Кралицата посещава живите и мъртвите

На следващия ден жегата натегна над града още от зазоряване. Кралицата на кралиците се остави прислужничките да я изкъпят. Поигра си малко с Татро, после прати да съобщят на Сартори-Ирвраш, че ще го чака в семейната гробница.

Там отдаде последна почит на своя брат. Скоро щяха да го погребат в подходящата за него земна октава. Трупът бе увит в жълт плат и положен върху голям къс лед от Лордриярдри. Тя печално отбеляза, че дори смъртта с нищо не бе променила толкова обикновените черти на лицето му. Поплака за всекидневното и чудатото, за онова, което се случи и не се случи на нейния брат през живота му. Така я завари канцлерът.

Бе навлякъл широка работна роба, изцапана с мастило. По пръстите му също личаха мастилени петна. Когато сведе глава в поклон, мастило се виждаше и по плешивото му теме.

— Ръшвен, дошла съм тук за последно сбогом, но бих желала и да приветствам духа на брат си, който вече преминава в света под нас. Искам ти да си до мен, докато пребивавам в паук, за да не ме безпокои никой.

Канцлерът не скри тревогата си.

— Госпожо, осмелявам се да припомня две обстоятелства на вашето смутено съзнание. Първо, на общуването с предците — или паук, ако предпочитате остарялото название — вашата църква гледа с лошо око. Второ, не е възможно да се свържете с духовете, преди техните тела да намерят покой в земните си октави.

— И трето, ти бездруго смяташ, че паук е само приказка за дечица.

Кралицата с бледа усмивка си припомни отдавнашния им спор. Сартори-Ирвраш заклати глава.

— Добре си спомням какво съм ви казвал. Но времената се менят. Вече съм склонен да си призная, че и аз се отдадох на умението да общувам с предците, за да се утешавам в разговори с духа на покойната ми съпруга.

Той прехапа устни и отвърна на безмълвния въпрос в очите на кралицата:

— Да, тя ми прости. — Но ученият веднага се пробуди в него и той добави: — Нали разбирате, Ваше величество, от научна гледна точка е трудно да повярваме, че в общуването с предците има нещо друго освен субективно преживяване. Не е възможно да съществуват шепнещи и наставляващи под земята, с които живите да разговарят.

— Но нали знаем, че ги има! И ти, и аз, и милиони селяни говорим с дедите си, когато пожелаем. Какво толкова странно виждаш в това?

— Историческите хроники, с които разполагам в изобилие, единодушно съобщават, че някога наставляващите духове били твари на омразата, само оплаквали окаяната си съдба и изливали презрението си върху живите. Но поколение след поколение и те се променяли. Сега човек чува от тях само мили думи и утешения. А това ни подсказва, че подобни преживявания са изцяло плод на нашите желания, също като самовнушението. Освен това звездната геометрия обори древното схващане, че нашият свят почива върху първичен камък, към който потъват духовете.

Кралицата тропна с крак.

— Нима трябва да повикам някой от свещениците? Нима не ми стигат мъката и напрежението, та трябва да слушам в този час и досадните ти лекции по история?

Тя веднага съжали за гневния изблик и хвана под ръка Сартори-Ирвраш, докато се качваха към нейните покои.

— Каквато и да е истината, това поне е утеха за душата. Благословен да е духовният свят, недостъпен за познанието ни.

— Мила кралице, макар да мразя религията, разпознавам светостта, когато съм близо до нея. — Тя стисна ръката му и канцлерът се осмели да продължи: — Но нали Светата църква така и не се съгласи да включи в ритуалите си общуването с предците? Не знае какво да прави с шепнещите и наставляващи духове. С радост би забранила подобни деяния, но тогава няколко милиона селяци веднага ще се откажат от Църквата. Затова свещениците предпочитат да се преструват, че нищо не забелязват.

Тя сведе поглед към гладката кожа на ръцете си. Вече се подготвяше за предстоящото изпитание.

— Колко разумно от страна на Църквата! — промърмори накрая.

Сартори-Ирвраш също беше достатъчно разумен, за да не каже нищо.

Мирдем-Ингала влезе първа в най-вътрешната стая. Настани се на леглото, съсредоточи се, овладя дишането си и отпусна мускулите. Сартори-Ирвраш тихо седна до леглото, очерта с пръсти свещения знак на кръга пред челото си и се приготви за бдението. Виждаше, че кралицата вече изпада в паук.

Старателно стискаше клепачи, за да не зяпа беззащитната красота пред себе си, само се вслушваше в накъсаното дишане на кралицата.

 

 

Душата няма очи, но вижда в подземния свят.

И душата на кралицата отпрати пред себе си подобието на сетива, когато започна дългото спускане. Под нея се простираше безкрай, по-необятен от нощното небе, по-богат и по-внушителен. Въобще не беше пространство, а неговата противоположност, чужда дори на съзнанието, странна плътност без измерения.

Както онези на брега смятат плаващия в океана кораб за символ на свободата, а моряците, затворени в очертанията на палубата, се отнасят по същия начин към земята, така и царството на забравата представляваше едновременно безкрайността и нейното отрицание.

За съзнанието този свят наистина беше привидно безкраен. В потъването надолу имаше някаква граница само там, където бяха останките на първите прачовешки раси, в зеленикавата, непознаваема утроба на първичната съдница. Пасивното майчинско начало приемаше душите на мъртвите, завръщащи се при източника си. Дори тази прамайчинска същност да бе само вкаменена сянка в скалата, никому не беше по силите да й устои.

Над първичната съдница бяха шепнещите и наставляващи духове, реещи се в неизброимо множество, като че всички звезди бяха подредени според древната идея за земните октави.

Търсещата душа на кралицата се носеше като перце към духовете. Отблизо те приличаха не на звезди, а на изсушени пилета, с празни очни кухини и кореми, с неловко увиснали крайници. Времето ги бе разяло. Изглеждаха прозрачни. Вътрешностите им се въртяха като светещи риби в паница. И устите им бяха отворени по рибешки, напъваха се да пускат мехурчета към повърхността, която никога нямаше да зърнат отново. В по-високите слоеве духовете, още неподдали се на вехтата древност, все още изпускаха редки прашни облачета от призрачните си гърла — последно напомняне за трудно отстъпващия живот.

За някои души, дръзващи да се спуснат тук, редиците покойници бяха ужасна гледка. Но за кралицата бяха източник на помирение с живота. Гледаше надолу към тях, към тези устни, сякаш мариновани в несъкрушимата скала, и отново вярваше, че поне някакви останки се спасяваха от разрухата и съхраняваха битието чак докато планетата потънеше в космическия огън. Кой знае, може би дори и след това…

За реещите се души тук нямаше ориентири. Но все пак посока съществуваше. Първичната съдница беше като магнит. Всичко беше подредено, както камъчетата по морските брегове се разпръсват според размерите си. Духовете се простираха под цялата земя, от Борлиен и Олдорандо до далечния Сиборнал и дори затънтените кътчета на Хеспагорат, до полулегендарния Пеговин отвъд Спокойното море, чак до полюсите.

Душата, същинска нереална лодка, се носеше с несъществуващия бриз и накрая стигна до духа, някога бил нейна майка, дивата Шанана, съпруга на Рантан-Оборал, бившия владетел на Матрасил. Духът на майката наподобяваше дълго ритана клетка за птици, ребрата и костите на таза оформяха златисти извивки в мрака като отдавна смачкан лист в детска книжка. Нещото заговори.

Общуването с шепнещите и наставляващите беше терзание за живия. Като отрицания на битието, те си припомняха само приятните случки от своя живот. Доброто им беше вътрешно присъщо. Бяха изгубили злото и неприятното заедно със свободата да избират постъпките си.

— Скъпа мамо, отново се явявам пред тебе като предана дъщеря, за да се осведомя за благополучието ти.

Това беше ритуалният поздрав.

— Скъпа ми дъще, тук няма тревоги. Всичко е безметежно, нищо не може да се обърка. И когато ти се появяваш, съвършенството е пълно. Моя весела красавице, как съм могла да създам в недостойната си утроба такова чедо? И твоята баба е тук, радостна отново да се събере с тебе.

— И за мен е радост да съм с вас, мамо.

Но думите бяха само заклинание срещу ентропията.

— О, не бива да казваш това, ние сме тези, които се радват. И аз често си мисля как в забързаните дни на своя живот все не намирах време да се погрижа за тебе, да те оценя, колкото заслужаваше по достойнство. Винаги трябваше да свърша толкова неща, но тук човек се чуди колко сили е прахосал за нищожни дреболии, а истинската радост в живота ми трябваше да е, като те гледам да растеш, да сме заедно…

— Ти беше нежна майка, а аз непослушно дете. Винаги съм си била своенравна…

— Своенравна ли! — възкликна духът. — Не, не, никога с нищо не си ме наскърбила. В това си състояние всеки вижда живота другояче, вижда същинското, важното. Малките лудории не са нищо особено и сега съжалявам, че навремето вдигах толкова врява за тях само заради глупостта си. Но винаги помнех, че ти си най-голямото ми съкровище. Да не продължиш живота — ето кое е най-страшният провал. Онези, които не са оставили поколение след себе си, тук доказват това с безкрайното си вайкане.

Тя продължи оживено все за същото и кралицата я остави да си бърбори, омиротворена от думите, защото в живота бе смятала майка си за себична душа, рядко способна да прояви нежност. Сега се наслаждаваше да слуша как тази очукана клетка си припомняше случки от детството й, които дори самата кралица бе забравила. Плътта умираше. Тук паметта се съхраняваше вечно.

Но накрая я прекъсна.

— Мамо, дойдох почти уверена, че ще срещна Йеферал-Оборал, че неговият дух се е присъединил към тебе и баба.

— Ах… значи моят син е стигнал до края на земните си години? О, чудесно, това се казва добра новина! С какъв възторг ще го посрещнем при нас, за да бъдем отново заедно, защото той така и не усвои умението да общува с предците си за разлика от тебе, умното ми момиче. Толкова ни зарадва!

— Мила мамо, той бе застрелян със сиборналски мускет.

— Великолепно! Превъзходно! Ако питаш мен, колкото по-скоро, толкова по-добре… И кога да го очакваме?

— Тленните му останки ще бъдат погребани след няколко часа.

— Ще бъдем нащрек и ще го приветстваме. Някой ден и ти ще бъдеш с нас тук, не се бой…

— Очаквам този миг, мамо. Имам молба, която трябва да предадеш на други духове. Въпросът е труден. Горе има човек, който ме обича, макар никога да не е изразил с думи чувствата си. Но усетих желанието, което излъчваше. Вярвам, че мога да се опра на него, както на малцина бих се доверила. Отпратиха го от Матрасил, за да се сражава в далечни земи.

— Сладкото ми дете, тук нямаме войни.

— Този мой доверен приятел често изпада в паук. Баща му е при вас, в подземния свят. Името на моя приятел е Ханра Толрам-Кетинет. Искам да предадеш послание на неговия баща, за да попита Ханра къде се намира сега. Жизненоважно е да изпратя съобщение на Ханра.

Съскащата тишина пред сянката на Шанана заговори отново:

— Скъпо мое дете, във вашия свят никой не общува пълноценно със себеподобните си. Толкова много неща остават неизвестни за вас! Но тук намираме пълнотата на знанието. Освободиш ли се от плътта, не остават тайни.

— Знам, мамо — отвърна душата.

Плашеше я такова освобождаване от съмненията. Много пъти бе чувала тези уверения. Пак обясни на почитаемия дух какво точно искаше. След не едно отклонение в разговора успяха да се разберат и желанието на душата бе предадено по редиците като вятър, шумолящ в мъртвите листа под дърветата.

Душата трудно поддържаше равновесието си. В нея проникваха отгласи от горния свят, съскане като от пържено месо. Разлюля се завеса, нещо изтрака мъртвешки. Душата пак се зарея въпреки молбите на майчиния дух.

Най-сетне през скалата до нея стигна обратното послание. Нейният приятел все още бил между живите. Духовете на неговото семейство твърдяха, че говорил с тях наскоро и телесната му обвивка се намирала близо до селцето Ут Пхо в джунглите на възвишенията Чуорт, сред източните покрайнини на земите, наричани Рандонан.

— Благодаря ви, това исках да знам! — възкликна душата.

Докато изливаше своята признателност, духът на нейната майка избълва прашинки от гърлото си и заговори.

— Тук съжаляваме за объркания ви живот, за заслепението, наложено ви от телесните очи. Ние сме свързани с велик глас отвъд пределите на познанието ви, където множеството е едно цяло. Ела тук по-скоро и го чуй. Слей се с нас!

Но крехката душа познаваше вече тези примамки. Мъртвите и живите бяха врагове. Паук беше само примирие между тях.

С не един вик на нежност тя напусна онова, що някога беше Шанана, за да се понесе нагоре към привидността на движението и живото дихание.

 

 

Когато Мирдем-Ингала укрепна достатъчно, отпрати с подобаваща любезност Сартори-Ирвраш, без да споменава какво научи по време на своя транс.

Извика Маи Толрам-Кетинет, сестрата на своя приятел, за когото разпитваше в подземния свят. Маи й помогна да се справи с ритуалната баня след паук. Кралицата старателно изми тялото си, сякаш омърсена от пътуването отвъд смъртта.

— Маи, искам да сляза в града — предрешена. Ти ще ме придружиш. Принцесата ще остане тук. Приготви селски дрехи за нас двете.

Щом остана сама, Мирдем-Ингала съчини писмо до генерал Толрам-Кетинет, за да го уведоми за заплашителните събития в двореца. Подписа се, постави своя печат на писмото, затвори го в кожена кесийка, която също запечата, още по-здраво.

Пренебрегна слабостта и световъртежа, облече селската носия, донесена от Маи, и скри в гънките й кесийката.

— Ще излезем през страничната порта.

Там щяха да привлекат по-малко внимание. На главния вход винаги се тълпяха просяци и други натрапници. Имаше и смърдящи глави на престъпници, набучени на пръти.

Стражите ги пропуснаха, без да проявят любопитство и жените тръгнаха по виещия се път надолу към града. В този час Джандол-Анганол най-вероятно спеше. От баща си бе наследил навика да става на разсъмване и да излиза на балкона с корона на главата, за да го видят всички. Този жест не само вдъхваше чувство на спокойствие в целия народ. Всички се стъписваха от работоспособността на краля, умуващ над държавните дела по цели нощи. Работеше „като еднокрак селяк“, според популярния израз. Но обикновено след публичната си поява кралят пак се пъхваше в леглото.

Облаците тегнеха отгоре. Палещият пустинен вятър духаше от югозапад, развяваше полите на двете жени, облъхваше с жега лицата им и гореше очите им. С облекчение се мушнаха в тесните улички под хълма въпреки прахоляка по тях.

— Ще поискаме благословия в църквата — каза Мирдем-Ингала.

Имаше църква в края на уличката, около сградата се виеха широки плоски стъпала според традицията на Стария Борлиен. Всъщност над земята се подаваше само куполът на църквата. По този начин отците подражаваха на желанието на Ползвателите да живеят под скалите — онези свети хора, които бяха натрапили вярата си на Борлиен още преди векове.

Жените не слизаха сами надолу по стълбата. Пред тях се тътреше старец, воден от момче. Протегна им ръка. Разказа, че напуснал имота си, защото жегата съсипала посевите. Дошъл да проси в града. Кралицата му даде сребърна монета.

В църквата цареше мрак. Паството коленичеше в тъма, припомняща на всички, че са смъртни. Отгоре се процеждаха лъчи. Нарисуваният образ на Акханаба зад кръглия олтар беше осветен от запалени свещи. Синьото, продълговато биволско лице, добрите, но нечовешки очи тънеха в играещи сенки.

Към тези осветени от времето елементи бе добавена и съвременна украса. До единствената запалена свещ при входа имаше стилизиран портрет на майка със сведени тъжни очи, разперила ръце. Повечето жени целуваха образа на първичната съдница, когато минаваха оттам.

В момента нямаше официална служба, но щом църквата се напълни до половината, един свещеник започна да се моли с висок носов глас.

— Мнозина идват да почукат на портата ти, о, Акханаба, но други отвръщат лица, без да пристъпят към прага. И на тези, що си отиват, и на онези, що набожно чакат пред вратата. Ти казваш: „Недейте да плачете, недейте да питате кога ще ви отворя. Защото казвам ви, че вратата е винаги отворена и никога не е била залостена.“ Ето какво е пред очите ви, но вие не виждате.

Мирдем-Ингала си припомни казаното от духа на нейната майка. Те общували с по-велик глас. Но духът не спомена нищо за Акханаба. Вдигна поглед към лицето на Всемогъщия и призна в душата си — да, наистина сме заобиколени от неразгадаема тайна. Дори Ръшвен не би могъл да я разбере.

— „Навсякъде около вас е онова, що ви е нужно, ако просто го приемете, а не го вземате насила. Ако само се отдадете, ще ви се открие онова, що е по-велико от вас. Всички неща в този свят са равни, но има и по-велики от тях. И не питайте човек ли съм или звяр, защото съм всичко и трябва да се научите да ме съзирате.“

Напевът продължаваше, подкрепян от хор. Кралицата помисли, че високите алти звучат прекрасно под каменния свод. Тук наистина се сливаха духът и скалата.

Тя пъхна ръка под дрехата и я притисна към сърцето си, за да се успокои.

Колкото и омайно да беше песнопението, не уталожваше страховете й. Притисната от неотложното, тя нямаше време да размишлява за вечността.

Когато свещеникът благослови присъстващите, кралицата веднага излезе. Двете жени покриха главите си с шалове и продължиха нататък във ветровития ден.

Стигнаха до кейовете, където тъмни вълни браздяха река Такиса, сякаш беше тясно море. Току-що доплавалият от Олдорандо кораб акостира трудно. Тук-там товареха малки лодки, но хората отбягваха излишните усилия заради пустинния вятър. Наоколо бяха пръснати празни колички, варели, греди, скрипци и всякакви други приспособления, необходими в едно пристанище. Наблизо плющеше незакрепено покривало. Кралицата продължи уверено към склада, надписът над който гласеше „Лордриярдска компания за търговия с лед“.

Тук беше матрасилското седалище на прочутия търговец на лед Крилио Мунтрас от Лордриярдри.

По склада се виждаха всякакви врати и отвори, на всички етажи. Мирдем-Ингала се насочи към най-малката на приземния етаж и влезе, последвана от Маи.

Озоваха се в покрит с плочи двор, където дебели мъже търкаляха приличащи на тях бурета.

— Искам да говоря с Крилио Мунтрас — каза тя на първия, попаднал пред очите й.

— Зает е. Никого не приема.

Мъжът я изгледа подозрително. Тя бе спуснала воал пред лицето си, за да не я познаят.

— С мен ще говори. — Кралицата смъкна от лявата си ръка пръстен с цвят на морска вода и го даде на мъжа. — Занесете му това.

Човекът промърмори нещо, но се отдалечи покорно. По телосложението и говора му кралицата позна, че е от Димариам, южна страна в континента Хеспагорат. Чакаше нетърпеливо, потропваше с крак по плочите, но след малко мъжът се върна, вече настроен твърде почтително.

— Моля, последвайте ме, за да ви отведа при капитан Мунтрас.

Мирдем-Ингала се озърна към Маи.

— Ще ме чакаш тук.

— Но, госпожо…

— И не пречи на тези хора да си вършат работата.

Влезе в работилница, миришеща на лепила и наскоро рендосвано дърво, където старци и чираци режеха греди и постепенно ги превръщаха в сандъци и бъчви за лед. По скамейките се виеха дълги къдрави стружки. Мъжете любопитно проследиха забулената женска фигура.

Водачът отвори врата, скрита зад завеса. Изкачиха се по прашна стълба до дълга ниска стая, откъдето се откриваше изглед към цялата река. В единия ъгъл писари се бяха привели над книжата си. В другия край имаше бюро с кресло, внушително като трон. От него се надигна затлъстял мургав мъж, лицето му сияеше в усмивка. Поклони се ниско, освободи водача и заведе кралицата в личната си стаичка зад бюрото.

Макар прозорецът да гледаше към конюшня, стаята беше добре обзаведена, с гравюри по стените. Тази изисканост сякаш не подхождаше на останалата част от сградата. На една от гравюрите бе изобразена кралица Мирдем-Ингала.

— Госпожо, горд съм от честта, че мога да ви предложа гостоприемство.

Търговецът на лед пак грейна в усмивка и наклони глава встрани, като че за да вижда по-добре кралицата, свалила воала и шала от главата си. Той носеше най-обикновен чарфрал — дълго одеяние с джобове, предпочитано от повечето жители на екваториалните райони.

Когато настани удобно кралицата и й поднесе чаша вино с пресен лед от Лордриярдри, той протегна ръка към нея и разтвори пръсти. На дланта му лежеше нейният пръстен и търговецът го върна тържествено, настоя сам да го сложи на изящния пръст.

— Най-хубавият пръстен, който съм продал през живота си.

— Тогава бяхте скромен пътуващ търговец.

— Още по-зле — бях просяк, но изпълнен с решимост да преуспея.

Той се тупна по гърдите.

— Сега сте много богат.

— О, госпожо, какво е богатството? Нима можем да си купим щастие с него? Е, признавам, богатият човек поне страда в охолство. И не отричам, че съм доста по-добре от простолюдието.

Търговецът се засмя самоуверено. Без да се притеснява, приседна върху края на масата и вдигна чашата си за наздравица. Гледаше изпитателно кралицата на кралиците и тя отвърна на погледа му. Търговецът на лед наведе глава, за да не се поддаде на страхопочитанието си. Бе се занимавал с жени не по-малко усърдно, отколкото с лед. Но пред красотата на кралицата се чувстваше безпомощен.

Мирдем-Ингала поговори с него за семейството му. Знаеше, че той има умна дъщеря и глупав син и че този непохватен младеж — Див, щеше да поеме търговията с лед след оттеглянето на баща си. Налагаше се Мунтрас да отложи заслужения си отдих. Уж последното му пътуване беше преди една десета и половина, когато завърши Косгатската битка, но Див имаше нужда от още съвети и помощ.

Тя знаеше, че търговецът се отнася търпеливо с глупавото си момче. Обаче бащата на самия Мунтрас го възпитавал сурово — още от дете го пращал да си припечелва прехраната с дребна търговия и просия, за да докаже, че е достоен да поеме в свои ръце командването на един-единствен кораб за превоз на лед. И преди бе чувала тази история, но не изпитваше досада от повторението.

— Животът ви е бил наситен с всякакви случки — отбеляза кралицата.

Вероятно той реши, че в думите й се таи упрек, защото я погледна неловко. За да прикрие неудобството, плесна се по крака и каза:

— Не се срамувам, че преуспях по време, когато на повечето хора се случи обратното.

Мирдем-Ингала се взираше в едрата му фигура и се питаше дали той разбира, че и тя е сред тези „повечето хора“. Но само промълви сдържано:

— Веднъж ми казахте, че сте започнал с един кораб. А сега колко имате, капитане?

— Да, Ваше величество, старият ми баща имаше едно двумачтово корито и аз го наследих. Сега ще предам на сина си двадесет и пет кораба. Бързи морски шлюпове, кечове, шхуни, за реки и за океани, всеки приспособен за нашия занаят. Ето, виждате предимствата на търговията с лед. Колкото е по-горещо, толкова по-нагоре скача цената на къс хубав лед от Лордриярдри. За останалите животът се влошава, а за мен става по-добър.

— Капитане, но вашият лед също се топи.

— Вярно е, чувал съм доста шегички за това. Но ледът от Лордриярдри е от самия чист глетчер и се топи по-бавно, отколкото ледът на другите търговци.

Той се радваше на нейното присъствие, но все пак забеляза помраченото настроение на кралицата, толкова различно от обичайната ведрост.

— Нека ви изясня това с други думи. Ваше величество, вие сте предана на вашата Църква, затова не е нужно да ви обяснявам смисъла на изкуплението. Е, моят лед е като вашето изкупление. Колкото е по-малко, толкова по-рядко се среща и толкова повече струва. Сега корабите ми изминават целия път от Димариам през Орловото море, нагоре по Такиса и Валворал до Матрасил и град Олдорандо и по-нататък чак до Кийвасиен и бреговете на смъртоносните асатаси.

Тя се усмихна, но като че не хареса сравнението между религията и търговията.

— Радвам се, че някой постига успех и в такава лоша епоха.

Не забравяше как го срещна — като млада девойка посети за пръв път Олдорандо и попадна на димариамеца на пазара. Той носеше дрипи, но очароваше с усмивката си. И измъкна от някакъв потаен джоб най-прекрасния пръстен, който тя бе виждала. Нейната майка Шанана й даде парите за покупката. Тя се върна при търговеца на следващия ден и оттогава не се разделяше с пръстена.

— Платихте ми пребогато за този пръстен — продължи Крилио Мунтрас. — С печалбата се върнах у дома и си купих глетчер. И оттогава съм ви вечен длъжник. — И двамата се засмяха. — Госпожо, сигурно не сте дошла тук да се пазарим за доставка на лед, защото вече съм се договорил с иконома на двореца. Бих ли могъл да ви услужа с нещо?

— Капитан Мунтрас, намирам се в затруднено положение и имам нужда от помощ.

Той изведнъж стана предпазлив.

— Не бих искал да загубя благоволението на краля, който позволява на мен, един чужденец, да търгувам тук. Иначе за вас — всичко…

— Добре разбирам това. Но от вас искам само упорството ви и се надявам да се постараете за мен. Нужно е да предадете тайно писмо. Споменахте Кийвасиен, на границата с Рандонан. Можете ли да ми гарантирате, че ще предадете писмото на един господин, сражаващ се в нашата Втора армия, в Рандонан?

Лицето на Мунтрас беше толкова изразително в мрачния си размисъл, че сякаш и бузите му се свиха около устните.

— На война няма нищо сигурно. Според вестите оттам Втора армия е загазила, а и град Кийвасиен е пострадал. Но… но… за вас, кралице… Корабите ми стигат по река Кейсол над Кийвасиен, чак до Орделей. Да, оттам мога да пратя вестоносец. Стига да не е прекалено опасно. Разбира се, ще трябва да му се плати.

— Колко?

Той пресметна на ум.

— Имам едно момче, което ще се заеме с това. На млади години човек не се бои от смъртта.

Каза й сумата. Тя охотно даде парите и му връчи кожената кесийка със запечатаното писмо до генерал Толрам-Кетинет.

Мунтрас пак се поклони.

— Горд съм да направя нещо за вас. Но първо ще трябва да стоваря леда за Олдорандо. Значи четири дни нагоре по реката, два дни престой и два дни обратно. После оттук потеглям на юг към Отасол.

— Толкова дълго! Наистина ли се налага първо да отивате в Олдорандо?

— Налага се, госпожо. Търговия.

— Е, ще оставя на вас да прецените, капитан Мунтрас. Но нали разбирате, че въпросът е на живот и смърт, пълна тайна между нас двамата? Изпълнете задачата си добре и ще се погрижа да бъдете възнаграден.

— Благодарен съм и за възможността да ви помогна.

Кралицата прие още една чаша изстудено вино и се разделиха. Сега се чувстваше много по-бодра и почти весело закрачи обратно към двореца с придворната си дама — сестрата на генерала, на когото изпрати писмото. Вече имаше на какво да се надява независимо от решението на краля.

 

 

В двореца тряскаха врати и се вееха завеси в течението. Пребледнял, Джандол-Анганол беседваше с религиозните си съветници. Накрая един от тях каза:

— Ваше величество, тази държава почита светостта и ние се надяваме, че сърцето ви вече знае вярното решение. Ще сключите новия съюз по възвишени причини, за което ви благославяме.

Кралят отвърна разпалено:

— Ако сключа този съюз, ще е защото съм порочен и се наслаждавам на пороците си!

— Не е така, повелителю! Вашата кралица и нейният брат заговорничеха срещу Сиборнал и тя трябва да получи заслуженото.

Вече наполовина вярваха в лъжата, пусната от краля из двореца. Отначало това беше измислица на стария му баща, но сега принадлежеше на всички и ги обсебваше един по един.

В отредените им покои изпратените тук държавници очакваха да чуят словата на краля, оплакваха се от неудобствата в този жалък тесен дворец и от твърде оскъдното гостоприемство. Съветниците на посланиците се караха помежду си, ревнуваха се един друг заради привилегиите си. Но за едно бяха единодушни — ако кралят реши да се разведе с кралицата и се ожени за Симода Тал, отново ще му поставят въпроса за многобройните фагори в Борлиен.

Древните истории ярко описваха как ордите на двурогите някога връхлетели Олдорандо и го изравнили със земята. Враждата не стихваше. Година след година полагаха усилия да потискат и изтребват фагорите. Важно беше и Борлиен да възприеме същата политика. Застанеха ли Симода Тал и свитата й до Джандол-Анганол, можеха да го притиснат здраво.

И мекосърдечната Мирдем-Ингала нямаше да пречи на гоненията.

Но къде ли беше кралят, какво ли щеше да реши?

Минаваше четиринадесет часа. Кралят стоеше гол в една от горните зали. Край едната стена се люлееше голямо калаено махало и тържествено отброяваше отлитащите секунди. На отсрещната имаше огромно сребърно огледало. В сенките очакваха слугини, приготвили одеждите, с които Джандол-Анганол щеше да се появи пред пратениците.

Кралят ту застиваше, ту крачеше между махалото и огледалото. Нерешително плъзгаше пръст по белега на бедрото си, подръпваше безсилно увисналия си член или се взираше в отражението на проклетите белези на покаянието, от раменете чак до задника му. Ръмжеше срещу кльощавия изтерзан окаяник насреща.

Кралят лесно би могъл да изгони пратениците. Яростта и неговият кхмир бяха предостатъчни за такъв подвиг. Би могъл да сграбчи най-скъпото си същество — кралицата, да изгори устните й с целувки и да се закълне, че никога няма да я отдели от себе си. А можеше и да направи обратното — да бъде злодей насаме с душата си и светец пред останалите, пожертвал всичко за благото на страната си.

Сред онези, които го наблюдаваха отдалеч, беше и кланът Пин от „Авернус“, изучаващ взаимозависимостите в рода на краля. Те твърдяха, че решението вече е взето в далечното минало. Пазеха в архивите си историята на рода шестнадесет поколения назад, когато по-голямата част от Кампанлат бе погребана под снеговете и далечният праотец на Джандол-Анганол — Аозру-Ун, властваше над селото, наречено Олдорандо. И по тази линия проследяваха разделението между баща и син, незабелязано за самите участници в събитията, погребано в отминалите поколения, но все така живо.

Това противопоставяне се таеше толкова дълбоко в подсъзнанието на Джандол-Анганол, че той не го забелязваше. Под наглостта му се криеше презрение към самия себе си, подтикнало го да се отвърне от най-близките си приятели и да се сдружава с фагорите. Детските му години само засилиха отчуждението. Погребано в съзнанието, то все пак надаваше глас и сега отново щеше да проговори.

Кралят рязко обърна гръб на огледалото и на неясната фигура, свиваща се в среброто. Подвикна на слугините. Вдигна ръце и те го облякоха.

— Дайте ми короната — заповяда, докато сресваха вълнистата му коса.

Искаше да накаже чакащите сановници, като изтъкне колко по-високо от тях стои.

След няколко минути сановниците бяха изтръгнати от скуката си и се втурнаха към прозорците. Чуха маршови стъпки. Взираха се отгоре към грамадни глави с блестящи рогове, мускулести гърбове и груби тела, слушаха тропот на вроговени ходила и скърцане на доспехи. Кралската Първа фагорска гвардия бе излязла на парад и гледката вся смут в човешките души, защото двурогите имаха толкова хлабави стави в коленете и лактите, че можеха да свият крайниците си във всяка посока. Фагорите маршируваха нелепо, при всяка крачка свиваха напред краката си под невъзможен ъгъл.

Сержант даде команда да спрат и да застанат мирно. Взводовете се заковаха на място за миг, както умееха само фагорите.

Горещият вятър рошеше дългата козина на съществата. Кралят излезе измежду редиците им и нахълта в двореца. Изтъкнатите пратеници се споглеждаха плахо и в не един ум се мярна подозрението за подготвяно клане.

Джандол-Анганол влезе в залата. Спря и огледа всички поред. Един по един гостите му ставаха. Кралят проточи мълчанието си, сякаш се насилваше да издаде звук. Накрая каза:

— Поискахте от мен да направя тежък избор. Но защо да се колебая? Дал съм тържествен обет да служа на страната си. Твърдо съм решен да не намесвам личните си чувства в този въпрос. Ще отпратя от двореца кралица Мирдем-Ингала. Тя ще напусне още днес и ще се оттегли в дворец на крайбрежието. И ако Светата пановалска църква, чийто смирен служител съм, реши да издаде указ за развода ми, аз ще се разделя с кралицата. И ще встъпя в брак със Симода Тал от кралската династия на Олдорандо.

Чуха се ръкопляскания и приветствени възгласи. Лицето на краля не изразяваше нищо. Преди някой да го доближи, той се извъртя внезапно и излезе.

Пустинният вятър захлопна вратата след него.