Брайън Олдис
Хеликония. Лято (5)

V
Пътят на мадите

Мадите от Кампанлат бяха особена раса. Обичаите им нямаха нищо общо както с човешките, така и с фагорските. Племената им също бяха откъснати едно от друго.

На няколко дни път от Матрасил едно от мадийските племена бавно се придвижваше на запад през областта Хазиз, превърната в пустиня от промените на климата.

Племето беше на път толкова отдавна, че вече никой не можеше да каже откога. Нито самите мади, нито някой от народите, свидетели на скиталчеството им, помнеха кога и къде е започнал техният път. Мадите бяха чергари. Раждаха се в движение, растяха и се събираха в движение и накрая се разделяха с живота пак на път.

Думата им за „живот“ беше Ахд и означаваше „път“.

Някои хора, проявяващи интерес към Мадите (не бяха много), смятаха, че именно техният Ахд ги прави по-особени. Според други причината се криеше в техния език. Представляваше песен, в която мелодията явно властваше над думите. В него се долавяше богатство и в същото време — някаква незавършеност, определяща неразривната връзка на племето с пътя му и объркваща хората, заели се с изучаването на този език.

Сега един младеж се опитваше да го научи.

Като дете се бе опитвал да говори на този „хр’Мади’х“. Вече пораснал, бе станал по-сериозен и съответно по-последователен в усилията си.

Чакаше край една каменна плоча, на която бе издълбан божествен символ. Обозначаваше една от земните октави, иначе казано — линия на здравето, но младежът не даваше пукната пара за подобни древни суеверия.

Мадите идваха на групи или в колона. Тиха мелодия се носеше пред тях. Подминаваха човека, без дори да го погледнат, но мнозина от възрастните протягаха ръце да погалят камъка, до който стоеше. И мъжете, и жените носеха еднакви, наподобяващи чувал одеяния, хлабаво привързани през кръста. Дрехите имаха дълбоки плътни качулки, които вдигнати при лошо време, придаваха на притежателите си нелеп вид. Дървените им обувки бяха грубо издялани, като че краката, носещи го по безкрайния Ахд, не заслужаваха почти никакви грижи.

Младежът виждаше оставената от мадите следа, виеща се като огърлица през пустинята. Краят й се губеше в далечината. Над нея се носеше прашен облак, който я забулваше. Мадите вървяха и си шепнеха нещо на своя нечовешки език. От време на време някой пропяваше нещо на останалите и тоновете преминаваха по колоната като кръв по артерия. Някога младежът предполагаше, че това са забележки за изминатия път. Сега беше по-склонен да приеме, че думите са част от повествование, но за какво се разказваше в него, нямаше никаква представа, тъй като за мадите не съществуваше нито минало, нито бъдеще.

Младежът чакаше своя миг.

Вглеждаше се в идващите насреща лица, сякаш търсеше нечий любим и изгубен образ, сякаш очакваше знак. Въпреки че на вид мадите бяха хора, израженията на лицата им бяха мъчително неуловими и издаваха лишената от разум невинност, напомняща за животни или цветя.

Всички лица си приличаха. Очите бяха изпъкнали, ирисите с топъл кафяв цвят се криеха под гъсти мигли. Отчетливо очертаните извити носове малко наподобяваха папагалска човка. Челата бяха скосени, долните челюсти — леко издадени напред. Оставяха у младежа впечатление за изумителна хубост. Напомняха му за неговото чудесно дворно куче, което обожаваше в детството си.

Мъжките и женските лица се различаваха само по едно — мъжете имаха по две издатини на долните челюсти и на слепоочията. Понякога бяха гъсто обрасли с косми. Младежът забеляза един, от чиито издатини се подаваха наченки на рога.

Гледаше с нежност отминаващото множество. Простотата на мадите му беше някак близка. Но в същото време в душата му бушуваше омраза. Изгаряше го желанието да убие своя баща, крал Джандол-Анганол от Борлиен.

Въздухът наоколо беше изпълнен с движение и шепот. И изведнъж — неговият знак!

— О, благодаря ти! — извика той и пристъпи напред.

Една мадийка, повела аранг, бе извърнала очи от пътя, за да се взре право в него, да го дари с Погледа на Приобщаването. Изражението в тези очи просъществува само миг, проблясък на ум, изчезнал още с появата си. Младежът тръгна редом с жената, но тя не му обърна повече внимание. Погледът беше приет.

Човекът стана част от Ахд.

Със скитниците вървеше и техният добитък, товарни йелки, уловени из летните пасища, както и полуопитомени породи копитни — аранги, овце и флебихти, сред тях се мяркаха кучета и асокини. Всички изглеждаха също така отдадени на скиталчеството като своите господари.

Юношата се наричаше просто Роба и ненавиждаше титлата си на принц. Спомняше си с презрение как отегчените дами от двореца на баща му се прозяваха от скука и твърдяха, че биха искали да са „свободни като странстващите мади“. А мадите, самосъзнаващи се не повече от едно умно куче, бяха роби на своя начин на живот.

Всяка сутрин преди разсъмване лагерът се вдигаше. По изгрев-слънце племето вече беше поело по пътя и се проточваше в неподредена колона. Понякога през деня спираха да отдъхнат, но за кратко и без значение дали в небето имаше само едно слънце или грееха и двете. Роба все повече се убеждаваше, че подобни неща не занимават спътниците му. Те бяха завинаги обвързани със своя път.

През някои дни срещаха препятствия — река, която се налагаше да прекосят, или планина, по която да се изкатерят. Каквито и да бяха, племето се справяше с тях с обичайния си сдържан нрав. Случваше се да се удави дете, да загине старец, да се загуби овца. Но Ахд продължаваше, а хармонията на общуването оставаше неизменна.

Преди Баталикс да залезе, колоната забавяше ход и накрая спираше.

Тогава многогласният хор започваше да повтаря с обожание двете думи „вода“ и „вълна“. Ако мадите изобщо имаха бог, той се състоеше от вода и вълна.

Мъжете проверяваха дали всички животни в стадото имат какво да пият, след което се заемаха с приготвянето на храната. Жените и момичетата сваляха от гърбовете на товарните животни груби станове и започваха да тъкат килимчета и дрехи от боядисана вълна.

За тях водата беше необходимост, вълната — стока.

— Водата е Ахд, вълната е Ахд!

И да не беше изтънчена, песента отбелязваше истината.

Мъжете стрижеха животните и боядисваха вълната. Всички жени над четиригодишна възраст вървяха с хурките си в ръце и предяха в движение. Каквито и изделия да изработваха, бяха от вълна. Най-фина беше вълната на дългоногия флебихт. Мадите правеха от нея рокли, достойни за кралици.

Вълнените изделия се трупаха върху гърбовете на животните или пък мъжете и жените ги носеха под грубите си горни дрехи. По-късно ги продаваха в някой от градовете по пътя — Дистак, Йич, Олдорандо, Акейс…

След вечерята в сгъстяващия се здрач цялото племе лягаше да спи — мъже, жени и животни един до друг.

Жените рядко изпитваха желание. Дойдеше ли такъв момент, жената, с която вървеше Роба, търсеше от него удовлетворение и той откриваше неизказана наслада в трепетната прегръдка. Във върховния миг песента й преливаше в ликуващ поток от звуци.

Пътят на мадите беше предопределен също като отмерения ход на дните им. Пътищата на изток и на запад минаваха през различни места, понякога се пресичаха или се залутваха, отдалечени на стотици мили. Пътешествието в едната посока отнемаше цяла малка година, затова за времето те говореха като за разстояние. Осъзнаването на този факт беше прагът, който Роба прекрачи, за да навлезе в света на хр’Мади’х.

Беше очевидно, че пътят трае от векове, може би неизброими. Растенията наоколо красноречиво го доказваха. Тези създания с лица на цветя, притежаващи само своя добитък, все пак оставяха някаква следа от пръснати семена и изпражнения. Докато вървяха, жените обикновено беряха билки и треви, за да извличат от тях боите за преждите си — афрам, къна, пурпурна чемерика, мантия. Семената им се разхвърляха край пътя заедно със зърната на ядивните растения като ечемика. Репеи и спори полепваха по козината на животните.

За известно време Пътешествието оставяше след себе си опустошение, лишена от растителност ивица. И в същото време помагаше на земята да роди отново.

Дори ако мадите вървяха през полупустинни местности, край тях шумяха дървета и храсти, растяха треви, случайно посети от самите тях. Даже по безплодните планински склонове цъфтяха цветя, които иначе се срещаха само в равнините. Източният и западният маршрут, наричани от мадите „укт“, се размотаваха като пъстроцветни ленти, понякога преплетени, през целия екваториален континент на Хеликония, рисувайки ярка свежа следа.

Роба вървеше неуморно и забравяше за връзката си с хората и омразата към своя баща. Пътят беше неговият живот, неговият Ахд. В някои моменти се залъгваше, че разбира тихото повествование, втъкано във всекидневния ритъм на прехода.

Въпреки че предпочиташе скитническия живот пред отмереното еднообразие на дворцовия бит, за него беше истинско изпитание да свикне с хранителните навици на мадите. Съхранили първобитния си страх от огъня, те приготвяха храната си твърде примитивно. Правеха плоски клисави питки, наричани лахрап, като разстилаха тестото върху горещи камъни. Лахрап се приготвяше в големи количества, ядяха го и пресен, и корав. Освен него трапезата им се състоеше от животинска кръв и мляко. По време на редките пиршества се случваше да ядат и стрито сурово месо.

За мадите кръвта беше особено важна. Умът на Роба се бореше с цяла плетеница от думи, някак свързани със скиталчеството, кръвта, храната, духа в кръвта. Често се сещаше, че вечерта трябва да внесе малко яснота в мислите си, да подреди наученото, щом бивакът утихне. Но свършеше ли с оскъдната си вечеря, племето веднага потъваше в сън. Заспиваше и Роба.

Никаква сила не беше в състояние да задържи очите му отворени. Спеше без сънища и както се досещаше, така беше и със спътниците му. Понякога си мислеше дали, ако се научат да сънуват, те биха прекрачили пропастта, деляща ги от човешката раса.

Когато жената, притиснала се в него за мимолетния си екстаз, се отпуснеше, в кратките мигове преди да заспи, той често се питаше дали тя е щастлива. Но нямаше как да й зададе този въпрос, нито тя би могла да му отговори. А той самият? Неговата майка, кралицата на кралиците, го отгледа с любов и все пак той знаеше, че човешкото щастие неизменно е съпроводено от болката. Може би мадите си спестяваха тази болка, като пренебрегваха възможността да станат хора.

 

 

Мъгла пълзеше по Такиса към Матрасил, но над самия град и двете слънца грееха ярко. В двореца беше задушно, затова кралица Мирдем-Ингала се изтягаше в хамака си отвън.

Цялата сутрин приемаше молители. Тя познаваше мнозина от поданиците си по име.

Сега Мирдем-Ингала се беше унесла в мечти под сянката на една мраморна беседка. Мислите й не се отделяха от краля, който се възстанови от раните си и веднага, без никакво обяснение, замина. Казваха, че е отпътувал по реката към Олдорандо. Тя не беше поканена да го придружи. Вместо нея кралят взе осиротялото фагорче, оцеляло като него в Косгатската битка.

До беседката старшата придворна дама Маи Толрам-Кетинет си играеше с принцеса Татро. Забавляваше малката с боядисана дървена птица, която пляскаше с крила. Играчки и книжки с картинки бяха пръснати по плочите на беседката.

Без да се вслушва в бърборенето на дъщеря си, кралицата позволи на птицата да литне във въображението й. Тя изпърха и кацна в клоните на един гуинг-гуинг, от които на гроздове висяха едри плодове. Вълшебството на мисълта превърна Фрейър в безобиден гуинг-гуинг, а заплашителното му настъпление към планетата не беше нищо, освен пищно съзряване. По силата на същата дремеща под клепачите й магия тя едновременно беше и не беше меката сърцевина на плодовете.

Отрониха се и кротко тупнаха в пръстта. Налетите през горещите месеци кълба бяха покрити с мъх. Търколиха се под плета в кадифето на тревата, нежно просветваха през зеленината. Тогава дойде глиганът.

Уж беше звяр, но беше и нейният съпруг и повелител, нейният крал.

Глиганът скочи сред плодовете, започна да ги мачка и да ги поглъща, сокове потекоха по зурлата му. И докато сладката мисъл на кралицата заливаше градината, тя продължи да се моли на Акханаба да я спаси от насилието… не, по-скоро да й позволи това наслаждение и да не я наказва за тази неумереност. Комети прорязваха небето, над града се стелеха мъгли, Фрейър сипеше жаравата си, защото тя си позволяваше да мечтае за грамадния глиган.

В бляна й кралят беше върху нея. Огромният четинест гръб се извиваше отгоре като свод. Имаше такива летни нощи, когато той я призоваваше в спалнята си. Тръгваше боса, намазана с аромати. Маи крачеше до нея, вдигнала лампата с китова мас, чийто пламък, затворен в стъкления мехур, приличаше на нажежено до бяло вино. Тя заставаше пред него с увереността, че е кралицата на кралиците. Очите й бяха огромни и тъмни, гърдите й жадуваха за ласка, а бедрата й бяха градина от зрели плодове, очакващи бивните на нейния глиган.

Двамата се сплитаха в прегръдка, всеки път с нова страст. Той я наричаше с най-гальовните имена, сякаш подмамваше прохождащо дете. Плътта им, душите им бушуваха като пяна, кипнала при сливането на два горещи извора.

Маи Толрам-Кетинет беше длъжна да стои до ложето и да осветява любовния им порив. Никой от тях не искаше да се лиши от удоволствието да съзерцава голото тяло на другия.

Понякога момичето, колкото и да беше уравновесено през деня, губеше власт над себе си и пъхаше ръка между бедрата си. Тогава Джандол-Анганол, безогледен в похотта, тръшваше придворната до кралицата и я обладаваше, като че не откриваше никаква разлика между двете жени.

Денем кралицата никога не споменаваше тези нощни похождения. Интуицията обаче й подсказваше, че Маи е разказала всичко на брат си, сега генерал на Втора армия. Погледите на младия генерал потвърждаваха подозренията й. Случваше се да се излежава в хамака през деня и да се чуди в бляновете си как ли щеше да е, ако и Ханра Толрам-Кетинет се присъедини към нощните забавления в кралската спалня.

Но понякога жаркият кхмир подвеждаше краля. Когато литнеха нощните пеперуди и лампата отново се нажежаваше до бяло, Джандол-Анганол идваше по таен коридор в стаята й. Никой друг не чуваше неговите стъпки. Внезапно ставаха забързани и нерешителни, мислеше си тя, сякаш бяха отпечатъци на неговия характер. Кралят се нахвърляше върху нея. Плодовете на гуинг-гуинга си бяха на мястото, но не и бивните. Предателството на собственото му тяло го довеждаше до бяс. Това беше върховната измяна за онзи, който и без това можеше да вярва на малцина в своя дворец.

Тогава го обземаше някаква духовна похот. Можеше да се самобичува така неистово, както преди това я любеше. Кралицата пищеше и ридаеше. На сутринта робините, коленичили със стиснати устни и злорадство в очите, бършеха кръвта на краля от мозайката до леглото й.

Кралицата никога не споменаваше и за тези странности на своя повелител — нито пред Маи Толрам-Кетинет, нито пред останалите придворни дами. Това беше част от него, както и походката му. Кралят се отнасяше към желанията си със същата избухливост, каквато проявяваше спрямо придворните си. Не му достигаше душевен покой, за да се изправи лице в лице със самия себе си, и докато раните му зарастваха, той оставаше самотен в своите мисли.

Кралицата извикваше в представите си натежалите от плодове клони, за да смекчи онова, което си мислеше за краля, и тогава си внушаваше, че моментите на слабост са част от неговата сила. Без тях щеше да е още по-слаб. Но никога не би могла да му каже, че го разбира. Вместо това пищеше. И на следващата нощ гърбавият звяр отново ровеше с бивни под оградата.

В дните, когато чувстваше, че плодовете на гуинг-гуинга са се налели и очакват да бъдат погълнати, тя скачаше гола в басейна, отпускаше се в прегръдката на водата и гледаше отдолу ярката, разпиляна по повърхността жарава на Фрейър. Един ден — знаеше го и с утробата си — Фрейър щеше да избухне и да я овъгли заради несдържаните й желания. Милостиви Акханаба, спаси ме! Кралица на кралиците съм, но също познавам този кхмир!

И, разбира се, тя се взираше внимателно в краля през деня.

Докато разговаряше с придворните си, мъдри или глупави, та дори и с онзи посланик от Сиборнал, от чийто поглед тя изтръпваше уплашено, кралят протягаше ръка и си вземаше ябълка от купата. Сграбчваше я, без да погледне. Можеше да е някоя от червените като кръв ябълки, каквито докарваха по реката от Отасол. Кралят отхапваше. Ядеше плода не подобно на придворните си, обиращи месестата част околовръст и хвърлящи огризката на пода. Кралят на Борлиен дъвчеше с увлечение, макар и без видимо удоволствие, поглъщаше всичко — кората, сочната плът, сърцевината, едрите кафяви семки. Всичко биваше погълнато, докато кралят говореше. После обърсваше с длан брадичката си, сякаш изобщо не бе и помислял за някакъв си плод. И Мирдем-Ингала тайно се сещаше за глигана до живия плет.

Акханаба я наказа за своенравните й мисли. Наказа я чрез осъзнаването, че никога няма да опознае Джан, колкото и да са близки. Също и той — а това беше още по-болезнено — нямаше да я опознае така, както тя жадуваше. Както тайнствено и необяснимо я познаваше Ханра Толрам-Кетинет, без да са разменили и дума.

Магията на бляновете рухна от нечии все по-близки стъпки. Мирдем-Ингала отвори едно око и видя канцлера. Сартори-Ирвраш беше единственият мъж в двореца, ползващ се с благоволението да влиза в личната й градина. Кралицата го удостои с това право след смъртта на неговата съпруга. От гледната точка на нейните двадесет и четири години и половина, неговите тридесет и седем, че и няколко десети отгоре, бяха истинска старост. Значи нямаше да досажда на нейните придворни дами.

Мирдем-Ингала отново затвори очи. По това време канцлерът обикновено привършваше с някакви свои занимания наблизо. Джандол-Анганол й бе казал с рязък неприятен смях, че Сартори-Ирвраш провеждал опити с негодни за нищо пленници, които държи затворени в клетки. Подобен опит бе причинил и смъртта на жена му.

Той свали шапка пред Татро и Маи, голото му теме лъсна под слънцето. Детето го харесваше. Кралицата не се месеше.

Сартори-Ирвраш се поклони първо към легналата кралица, после към принцесата. Говореше на малката като на възрастен човек и това донякъде обясняваше симпатията на Татро. Малцина в Матрасил можеха да се похвалят, че са негови приятели.

Този с нищо незабележим мъж, среден на ръст и небрежно облечен, отдавна държеше в ръцете си значителна власт в Борлиен. Когато кралят лежеше обезсилен от раните си, Сартори-Ирвраш управляваше от негово име и движеше държавните дела от своето разхвърляно писалище. Нямаше приятели, затова пък всички го уважаваха. Защото канцлерът беше безпристрастен и не допускаше около него да се навъртат фаворити. Беше твърде саможив, за да има любимци. Дори смъртта на неговата съпруга не промени видимо живота му. Не ходеше на лов, не пиеше. Смееше се твърде рядко. Беше прекалено предпазлив, за да допусне явна грешка.

Нямаше я дори обичайната тълпа от родственици, търсещи покровителство. Братята му бяха мъртви, сестрите му живееха в далечни краища. Сартори-Ирвраш заслужаваше определението „човек без недостатъци“ — нещо невиждано в природата, но служеше на крал, у когото те изобилстваха.

Все пак в толкова отдаден на религията двор беше възможно да открият някаква слабост у него. Сартори-Ирвраш беше учен и атеист. Но дори на оскърбителното му безбожие гледаха през пръсти. Той не се опитваше да наложи никому своя начин на мислене. Когато не беше зает с държавните дела, канцлерът се занимаваше с книгата си, стараеше се да отсее истината от лъжите и легендите. Това обаче не му пречеше от време на време да се държи като обикновен човек и да чете на принцесата си приказки за вълшебното.

Враговете на Сартори-Ирвраш в скритината не можеха да се начудят как толкова невъзмутим човек като него и кралят, който беше твърде невъздържан, успяват да се разберат мирно и тихо. Всъщност канцлерът предпочиташе да остава в сянка и умееше да преглъща обидите, пък и стоеше твърде високо над другите, за да им се сърди, освен когато го настъпеха прекалено силно. И такова време щеше да дойде, но засега признаци не се забелязваха.

— Ръшвен, мислех си, че няма да дойдеш — каза Татро.

— Значи трябва да се научите да ми вярвате. Аз винаги съм там, където имат нужда от мен.

След малко Татро и Сартори-Ирвраш седяха заедно в беседката и принцесата му пъхаше в ръцете една от книгите си, за да й чете приказка. Той започна с онази, която всеки път лишаваше кралицата от спокойствие — вълшебната приказка за сребърното око.

— „Имало едно време един крал, който властвал над страната Понптпандум на запад, където залязват всички слънца. Хората и фагорите се страхували от своя повелител, защото вярвали, че е магьосник.

Мечтаели да се избавят от него и да имат крал, който да не ги угнетява, но не знаели що да сторят.

Каквото и да намислели поданиците му, кралят все научавал: Бил толкова могъщ магьосник, че сътворил огромно сребърно око. То цяла нощ плувало в небето и узнавало всичко, случващо се в това нещастно кралство. Окото се отваряло и затваряло. Хората знаели, че се отваря напълно десет пъти дневно. Тогава виждало най-добре.

Щом зърнело, че някъде се готви заговор, кралят веднага научавал. Тогава наказвал със смърт заговорниците, били те хора или фагори. Убивали ги пред портите на двореца.

Кралицата тъгувала заради тези жестокости, но нищо не могла да направи. Кралят бил се заклел, че каквото и да стане, никога няма да причини зло на своята хубава кралица. Ако се случело тя да го моли да прояви милост, не вдигал ръка срещу нея, както би постъпил с всеки друг, дори и със своите съветници.

В най-дълбоката тъмница на замъка имало килия, пазена от деветима слепи фагори. Те нямали рога, защото всички фагори, когато пораснели, отрязвали рогата си на ежегодния панаир в Понптпандум, за да приличат повече на хората. Стражите пускали само краля да влиза в килията.

Там живеела една гилота — стара фагорска жена. В цялото кралство само тя имала рога. Благодарение на нея кралят владеел магията. Сам той бил едно нищо. Всяка вечер кралят я молел да изпрати сребърното око в небето и тя винаги се съгласявала. Тогава можел да види всичко, що ставало в кралството. Задавал на гилотата и множество трудни въпроси за природата, на които тя винаги отговаряла безпогрешно.

През една ужасно студена вечер тя попитала краля:

— О, кралю, защо ти е притрябвало цялото това знание?

— Защото знанието е сила — отвърнал кралят. — Знанието прави хората свободни.

Гилотата нищо не казала. Била магьосница и все пак той я държал в плен. Най-сетне старата фагорка изрекла зловещо:

— Значи е дошло времето да ме освободиш.

При тези думи кралят паднал в несвяст. Гилотата излязла от тъмницата си и се заизкачвала по стъпалата.

Кралицата отдавна се чудела защо нейният съпруг всяка вечер се спуска в подземието. Тази нощ не устояла на любопитството си, слязла по стълбата да го проследи и в мрака се сблъскала с гилотата.

Кралицата изпищяла от ужас. За да не вика повече, гилотата й нанесла тежък удар и я убила. Кралят се съвзел при звука на любимия глас, станал и изтичал нагоре по стъпалата. Разбрал какво се случило, измъкнал меча си от ножницата и съсякъл гилотата.

Когато вещицата се свлякла на пода, сребърното око се завъртяло и започнало да се отдалечава. Носело се все по-надалеч и се смалявало, докато накрая съвсем се изгубило. Хората разбрали, че най-сетне са свободни, а сребърното око повече не се показало.“

Татро помълча и промълви:

— Не е ли ужасно, когато убиват гилотата? Ще ми прочетеш ли това още веднъж?

Кралицата се привдигна на лакът и раздразнено попита:

— Ръшвен, защо четеш на Татро тази глупава приказка? Всичко това е измислица.

— Госпожо, чета я, защото на Татро й харесва — отговори той с усмивка и приглади бакенбардите си, както често правеше в нейно присъствие.

— Като знам мнението ти за расата на двурогите, трудно ми е да си представя, че ти доставя удоволствие идеята човечеството някога да е търсило ум и разум от фагорите.

— Госпожо, в тази история ме радва, че кралят е търсил съвет от някого другиго.

Мирдем-Ингала плесна с ръце, възхитена от отговора.

— Е, да се надяваме, че поне в това приказката не е само измислица…

 

 

Следващи своя Ахд, мадите още веднъж минаха през Олдорандо и града, носещ същото име.

Един район от града отвъд Южната порта, наречен Стана, бе отделен специално за скиталците. Тук те спираха за по няколко дни в една от редките си почивки. Правеха и скромни празненства. Мадите ядяха обилно подправено месо от аранг и се впускаха в сложните движения на танца зиганк.

Вода и вълна. В Олдорандо дрехите и килимите, изтъкани по време на странстването, се разменяха срещу някои най-необходими стоки, предлагани от търговците. Един-двама от хората бяха спечелили доверието на мадите. Племената, винаги имаха нужда от домакински съдове и хлопки за животните. Самите те не умееха да обработват метали.

Случваше се някои да останат в Олдорандо до следващото минаване на племето или завинаги. Най-често сакати и болни напускаха Ахд.

Няколко години по-рано, едно куцо мадийско момиче напусна Ахд и си намери работа като чистачка в двореца на крал Сайрен Стунд. Името на девойката беше Баткаарнет-тя. Имаше присъщото за мадите лице — едновременно на цвете и птица. Метеше там, където я пратят, без да показва признаци на умора за разлика от мързеливите олдорандци. Докато работеше, птичките без страх пърхаха наоколо и слушаха песента й.

Кралят видя това от балкона си. През онези дни той още не бе събрал около себе си съветници по церемониите и религиозните въпроси. Нареди да му доведат Баткаарнет-тя. Момичето се отличаваше от повечето мади с живия си поглед, понякога не по-малко съсредоточен от човешкия. Държеше се твърде скромно и това се хареса на нервния Сайрен Стунд.

Той реши, че девойката трябва да научи олонецки, и нае добър учител. Но от уроците нямаше никаква полза, докато кралят веднъж бе осенен от вдъхновението да запее на момичето. И тя му отговори с песен. Все по-лесно научаваше езика, но така и не проговори, само пееше.

Този неин недостатък би довел до лудост всеки друг, но не и краля. Той изпитваше удоволствие. Така Сайрен Стунд узна, че нейният баща бил човек и още като младеж се присъединил към Ахд, за да се спаси от робство.

Напук на всички доброжелателни съвети, кралят се ожени за Баткаарнет-тя, след като я покръсти в своята вяра. Скоро тя му роди двуглав син, но детето умря. После се родиха две нормални дъщери и оцеляха. Първо Симода Тал, след това и вятърничавата Милуа Тал.

Принц Робайдей-Анганол бе слушал тази история като малък. Сега, вече като Роба, облечен в мадийски дрехи, той се запъти от стана към една от задните порти на двореца. Беше написал бележка за Баткаарнет-тя и я предаде по слуга.

Роба търпеливо чакаше в зноя, до виещия се по колоните залдал, цъфтящ само нощем. За принца Олдорандо беше странен град. Не се мяркаше нито един фагор.

Намерението му беше да научи от кралицата-мадийка колкото може повече за съплеменниците й, преди да се върне към пътя. Бе решил непреклонно, че ще стане първият човек, научил се да пее без усилия с мадите. Преди да напусне двореца на баща си, често разговаряше със Сартори-Ирвраш, който му вдъхна страст към учението — още една причина да не намери общ език с баща си.

Роба чакаше пред входа. Бе целунал грапавата буза на своята спътничка, покрита с праха на пътя. Съзнаваше, че никога няма да я намери отново, дори пак да се присъедини към Ахд. Би могъл повторно да срещне Погледа на Приобщаването, дори пак от нея, но как да е сигурен, че ще я познае? Роба остро чувстваше, че индивидуалността е безценен дар, присъщ само на хората и донякъде на фагорите.

След около час видя слугата да се връща с наперената си походка, толкова различна от тътрещите се стъпки на мадите, които ги пренасяха през целия им живот. Човекът, вместо да се изложи на палещото дихание на Фрейър, заобиколи вътрешния двор под сянката на покритите галерии.

— Е, кралицата се съгласи да те приеме за пет минути. И не забравяй да се поклониш, мошенико.

Роба се вмъкна през портичката и се повлече през двора с походката на мадиец, от която гръбнакът се превиваше. Срещу него вървеше мъж, чието колебливо високомерие му личеше и без да има нужда от показност. Беше баща му, крал Джандол-Анганол.

Роба нахлупи износената си качулка и се поклони доземи. Движенията му бяха по мадийски вяли и спокойни. Джандол-Анганол го подмина, без дори да го удостои с поглед, увлечен в разговор с друг мъж. Роба се изправи и продължи към покоите на кралицата.

Куцата кралица седеше в сребърна люлка. По кафявите пръсти на краката й бяха нанизани пръстени. Люлееше я лакей в зелена ливрея. Стаята, където прие Роба, беше потънала в зеленина, наоколо пърхаха пекубии и пееха прийти.

Щом разбра кой е пред нея, а това стана твърде скоро, тя отказа да пее за предишния си живот, а започна да чурулика прекомерни хвалебствия за Джандол-Анганол.

Това никак не се хареса на Роба. Обхвана го някакъв бяс, който го накара да изрече:

— Искам да пея песента на вашия роден език. А във вашата песен звучи проклятието, с което съм се родил. За да опознаете човека, когото възхвалявате, трябва да сте негов син. В сърцето му няма място за хора от плът и кръв, а само за откъснати от всичко ценности — религията, държавата. Не Татро и Роба, а религията и държавата са важни за него!

— Кралете вярват в тези неща, знам. Но знам и че са поставени над нас, за да мечтаят за велики дела, които са ни недостъпни — пропя кралицата. — Където живеят повелителите, е пусто.

— Царствеността е каменна стена — настоя той. — Зад нея баща ми затвори собствения си баща. И мен, своя син, искаше да затвори за две години в манастир. Две години, за да ме научат на царственост! Да дам обет за мълчание в някакъв матрасилски манастир, за да ме посветят в тайните на този каменен Акханаба… Как да се примиря с това? Да не съм червей или някакъв плужек, та да пълзя под камъните? И сърцето на баща ми е от камък, затова избягах като бързоногия вятър и станах част от Ахд и вашите сродници, любезна кралице.

Баткаарнет-тя пак запя.

— Но моите съплеменници са плявата на земята. Ние нямаме разум, а само укт, затова и не сме способни да изпитваме чувство за вина. Как наричате вие това? Липса на съвест. Ние можем само да вървим, да вървим, да извървим целия си живот — освен мен, която за щастие съм куца. Скъпият ми съпруг Сайрен Стунд ме научи да ценя религията, недостъпна за бедните невежи мади. Представете си само, да живееш векове наред, без да подозираш, че всички ние съществуваме единствено по волята и милостта на Всемогъщия! Ето защо уважавам вашия баща за религиозните му чувства. Самобичува се всеки ден, откакто е тук.

Когато песента й стихна, Роба попита горчиво:

— И какво прави той тук? Да не търси мен, една блуждаеща частичка от кралството му?

— О, не. Беше тук, за да разговаря със Сайрен и някакви църковни сановници от далечния Пановал. Така е, видях ги, говорих с тях.

Той застана пред нея така, че лакеят бе принуден да я люлее по-леко.

— Кой разговаря, но не казва нищо? Кой има всичко и иска още?

— Може ли някой да каже за какво си говорят кралете? — пропя тя.

Пъстра птичка изпърха пред лицето му. Той я отпъди с ръка.

— Ваше величество, вие би трябвало да знаете какво са намислили те.

— Рана гори в гърдите на вашия баща. Виждам по лицето му — пееше кралицата. — Той иска народът му да е силен, да смаже враговете си. И за това е готов да пожертва дори своята кралица, вашата майка.

— Как би могъл да я пожертва?

— Ще я принесе в жертва на историята. Та нима женският живот значи повече от мъжката съдба? Ние сме само безсилни играчки в мъжките ръце…

 

 

В душата му нахлу смут. Обзеха го лоши предчувствия. Разсъдъкът отказваше да му служи. Опитваше да се върне при мадите и да забрави човешкото вероломство. Но Ахд изискваше покой или поне липса на разум. След като повървя няколко дни, той се отдели от своя укт и се залута из пущинаците. Живееше по дърветата и в изоставени лъвски бърлоги. Разговаряше сам със себе си на особен свой език. Хранеше се с плодове, гъби и със съществата, криещи се под камъните.

Сред тези твари се срещаше и един вид ракообразно. Гърбавото животинче имаше миниатюрна муцуна, надничаща изпод хитиновата черупка, и двайсетина тънички бели крачета. Цели гъмжила от тези рачета се събираха на уютни купчинки под повалените дървета и скалите.

Той лежеше и ги наблюдаваше, играеше си с тях, подпрял глава на лакът, и лекичко ги побутваше с пръст. Възхищаваше го пълната липса на страх, тяхната неповратливост. Каква беше целта на съществуването им? И как беше възможно да съществуват, щом полагаха толкова нищожни усилия за това?

Обаче малките създания бяха преживели цели епохи. И в нетърпим студ, и в непоносима жега, както му разказваше Сартори-Ирвраш, рачетата не се откъсваха от земята, криеха се и изглежда това беше единственото им занимание, откакто свят светува.

Продължаваше да им се възхищава дори тогава, когато лежаха по гръб, размахали крачетата си в нелепи усилия да стъпят на земята.

Изумлението му отстъпи пред безпокойството. Как биха могли да се озоват тук, ако Всемогъщият не ги е поставил на мястото им?

Докато се излежаваше, мислите нахлуваха с такава сила в съзнанието му, сякаш някой му говореше с думи — може би неговият баща е прав, може би сам той греши. Може би имаше някой Всемогъщ, който направляваше човешките дела. Но тогава много от нещата, които за Роба бяха лоши, всъщност са добри, а той дълбоко се заблуждава.

Младежът се изправи разтреперан, забравил нищожните създания в краката си.

Погледна нагоре към плътните облаци, забулили небето. Говореше ли някой?

Ако Акханаба съществува, тогава той трябва да подчини волята си на бога. Каквото и да заповяда Всемогъщият, трябва да бъде изпълнено. Дори и убийството е оправдано, стига такава да е волята на Акханаба.

Най-сетне той повярва поне в изначалната съдница, в тази първозданна майчинска фигура, възправила се над земята и всичките й дела. Тази неясна фигура, отъждествила се с целия свят, стоеше неизмеримо по-високо от Акханаба.

Дните минаваха, а слънцата препускаха през тях и оставяха опустошителната си огнена диря. Роба се изгуби в пущинака, но едва ли съзнаваше това, лишен от възможността да поговори с някого, да срещне някого. Наоколо се шмугваха нондади, неуловими като мисълта, но той не им обръщаше внимание, а се вслушваше в гласа на Акханаба или може би на Висшата съдница.

Както бродеше из гората, застигна го пожар. Просна се в цял ръст в един поток, вперил поглед в ревящата стихия, която се носеше стремително по склоновете на близките хълмове и бълваше жар. Във вакханалията на пламъците той съзря лицето на Бога. Стелещият се отгоре дим очертаваше брадата и косите, посивели от космическа мъдрост. Също като баща му видението оставяше разруха след себе си. Роба лежеше с лице наполовина във водата, с едно отворено око отгоре, друго отдолу и виждаше две вселени, осветени от нахлулата стихия. Когато нашественикът отмина, младежът се изправи и тръгна нагоре по хълма, сякаш притеглен от могъществото на чудовището. Залута се из тлеещите храсталаци.

Огненият бог бе оставил черна диря. Той и сега продължаваше опустошителния си ход като някакъв смерч на възмездието.

Принц Робайдей-Анганол се разсмя и побягна. Знаеше, че баща му е твърде силен, за да бъде убит. Но около него имаше други, които можеха да бъдат убити и тяхната смърт щеше да отнеме от силата му.

Мисълта се вихреше като пожар в главата му. Без сянка на съмнение това беше гласът на Всемогъщия. Вече не чувстваше болка — бе станал безлик като истински мадиец.