Брайън Олдис
Хеликония. Лято (3)

III
Прибързан развод

Борлиенците, въпреки че тяхната страна граничеше с морето, не бяха народ от моряци. А от това следваше, че и като корабостроители отстъпваха на сиборналците и дори на някои от народите на Хеспагорат. Корабът, понесъл краля към Гравабагалиниен, беше малък бриг със заоблен нос. Повечето време се движеше близо до брега и се управляваше чрез насочваща греда, по която с помощта на набитите в нея клинове при всяка нова вахта сверяваха приблизителния курс.

Втори, още по-тромав кораб следваше първия. Превозваше Първа фагорска гвардия.

Кралят отпрати придружителите си веднага след отплаването и застана до релинга с поглед, зареян далеч напред, сякаш не искаше да отстъпи другиму правото пръв да зърне кралицата. От люлеенето на кораба Юли се бе почувствал зле и сега лежеше проснат до кабестана. За разлика от друг път кралят не прояви никакво съчувствие към любимеца си.

Корабът неловко цепеше вълните, въжетата скърцаха.

Кралят внезапно се строполи на палубата. Придворните се втурнаха да го вдигнат. Занесоха го в неговата каюта и го положиха на леглото. Мъртвоблед, кралят се мяташе на ложето и криеше лицето си.

Лекарят го прегледа и нареди всички, с изключение на Кара-Бансити, да напуснат каютата.

— Останете с Негово величество. Най-обикновен пристъп на морска болест, нищо повече. Щом стъпи на брега, отново ще бъде свеж и бодър.

— Доколкото знам, един от признаците на морската болест е повръщането.

— Хъм, да, в някои случаи. При простолюдието. Кралските особи реагират по друг начин.

Докторът се поклони и излезе.

След малко неясното жално ломотене на краля стана по-членоразделно.

— Гнусно е това, което правя… Моля се на Акханаба да се свърши час по-скоро…

— Ваше величество, хайде да обсъдим разумно един важен въпрос. Това ще поохлади мозъка ви. Онази уникална гривна, дето я взехте от мен…

Кралят повдигна глава и впери в него присъщия си непоколебим поглед.

— Вън оттук, кретен! Ще заповядам да те хвърлят през борда за храна на рибите. Няма нищо важно на този свят, нищо!

— Дано Ваше величество се опомни по-скоро — пожела Кара-Бансити и измъкна заднешком тежкото си туловище от каютата.

 

 

Корабът доста бързо напредваше на запад и сутринта на втория ден от плаването хвърли котва в малкия залив на Гравабагалиниен. Джандол-Анганол, съвзел се за неимоверно кратко време, слезе по трапа направо в разбиващите се вълни — Гравабагалиниен нямаше пристан, — следван по петите от Есомбер, който придържаше високо полите на плаща си.

С посланика пътуваше и свита от десетина сановници от висшата църковна управа, наричани от Есомбер „моето стадо пастири“. Кралската свита се състоеше от военачалници и оръжейници.

По-навътре на брега ги очакваше дворецът на кралицата — безмълвен, без признаци на живот. Кепенците на тесните прозорци бяха плътно затворени. На една от кулите потрепваше полуспуснат черен флаг. Лицето на краля, обърнато натам, беше не по-малко безизразно от затворените прозорци. Никой не се осмеляваше да задържи погледа си върху него, за да не попадне в полезрението на орловите му очи.

Вторият кораб навлезе тромаво в залива. Въпреки нетърпението на Есомбер, Джандол-Анганол настоя да го изчакат. От кораба към брега беше спусната дървена пътека, за да слязат гвардейците-фагори на сушата, без да стъпват във водата.

Кралят ги строи и се обърна към тях на родния им език. След това вече беше готов да измине половината миля до двореца. Юли припкаше пред него, подскачаше по пясъка, подрипваше и изглеждаше безкрайно доволен, че отново има твърда земя под краката си.

Посрещна ги много стара жена в черен сукман и бяла престилка. От една бенка на бузата й стърчаха бели косми. Старицата се подпираше на бастун. До нея стояха двама невъоръжени пазачи.

Отблизо личеше колко запуснат е златно-белият дворец. Навсякъде зееха празнини, показващи откъде са падали плочи на покрива, дъски от терасите, напречници от парапетите. Нищо не помръдваше, освен стадото елени, което пасеше на далечен хълм, и морето, нахвърлящо се с настървение върху брега.

Облеклото на краля напълно съответстваше на всеобщото мрачно настроение. Бе облякъл проста туника без украса и тъмносин, почти черен брич. А Есомбер, напротив, се кипреше в ярък морскосин панталон и къса розова пелерина. Тази сутрин бе употребил парфюми, за да прикрие неприятните корабни миризми.

Един капитан от пехотата наду рог, за да извести пристигането на краля.

Вратата на двореца остана затворена. Старицата закърши ръце и измънка нещо неразбираемо.

Джандол-Анганол рязко се запъти към вратата и заудря по дървото с дръжката на меча си. Шумът отекна във вътрешността на двореца и накара кучетата да се разлаят.

Чу се превъртане на ключ. Вратата бавно се отвори и се подаде друга стара вещица, която направи скован реверанс към краля и застина така, примигвайки.

Вътре цареше мрак. Кучетата, вдигнали такава врява при отварянето на вратата, сега се изпокриха из закътаните ъгли на сградата.

— Да не би Акханаба, с малко буйното си милосърдие, да е изпратил чума и да е избавил тукашните обитатели от земните им грижи, а нас да е удостоил с това ненужно пътуване? — предположи Есомбер.

Кралят нададе приветствен възглас, за да извести присъствието си в двореца.

В горния край на стълбището се появи бледа светлинка. Всичко останало тънеше в тъма. Новодошлите вдигнаха глави и видяха някаква жена със свещ в ръка. Държеше светлината над главата си, така че лицето й оставаше в сянка. Докато пристъпяше надолу, стъпалата скърцаха зловещо. Жената доближи чакащите долу, падащата отвън светлина показа лицето й, но и преди това нещо в нейната осанка им подсказа коя е. Дневното сияние разкри пред погледите им чертите на Мирдем-Ингала. Тя спря на няколко крачки пред Джандол-Анганол и Есомбер. Поклони се последователно на двамата.

Красотата й беше избледняла, пепелява, а устните й почти нямаха цвят. Очите бяха хлътнали дълбоко на нездраво бялото лице. Косата се спускаше в тъмен водопад към раменете й. Кралицата носеше светлосива рокля до земята, закопчана на шията, за да скрива гърдите.

Нареди нещо на старицата, която отиде да затвори вратата и остави Джандол-Анганол и Есомбер на тъмно, с досадния фагор помежду им. Този мрак ставаше почти осезаем заради прорязващите го светли нишки. Паянтовият дворец бе построен изцяло от дърво. Когато слънцата го осветяваха, под ярките лъчи прозираше скелетът му. Кралицата ги поведе към една странична стая. Снопчетата светлина позволяваха да проследят движенията й.

Изчака ги по средата на помещението, разчертано от тънки ивици там, където върху пода се процеждаше светлина през капаците.

— Сега в двореца няма никой — каза Мирдем-Ингала. — Тук сме само аз и принцеса Татроман-Адала. Можеш да ни убиеш още сега, без други свидетели, освен Всемогъщия.

— Госпожо, не искаме да ви сторим зло — обади се Есомбер.

Приближи се до един прозорец и отвори кепенците. Обърна се в прашната светлина и се загледа в двамата съпрузи, застанали насред почти празната стая.

Мирдем-Ингала сви устни и духна свещичката.

— Кюн, вече ти казах, че този развод е въпрос на държавна политика — изрече Джандол-Анганол.

— Можеш да ме заставиш да го приема, но не ще ме накараш да оправдая това.

Есомбер отвори прозореца и повика своята свита и Абстрог-Атенат.

— Госпожо, церемонията няма да отнеме много време — каза той, наперено пристъпи към средата на стаята и се поклони. — Името ми е Есомбер от рода Есомбер. Аз съм посланик и пълномощник в Борлиен на Великия Ц’сар Киландар IX, Върховен отец на Църквата на Акханаба и Император на Свещения Пановал. Възложено ми е да присъствам като свидетел от името на Върховния отец по време на тази кратка церемония. Това е мой дълг пред обществото. А личното ми задължение е да ви уверя, че сте по-красива от всички ваши портрети.

Кралицата едва чуто промълви към съпруга си:

— След всичко, което бяхме един за друг…

Есомбер продължи без най-малка промяна в гласа си:

— Церемонията ще освободи крал Джандол-Анганол от всякакви по-нататъшни брачни задължения. Чрез този указ за развод, одобрен лично от Върховния отец, вие двамата преставате да бъдете съпруг и съпруга, брачният обет се разтрогва и вие вече няма да сте кралица.

— Господине, на какво основание ми се налага този развод? Какви са мотивите? Какво престъпление съм извършила според съветниците на високопочитаемия Ц’сар, та да се отнесат така с мен?

Кралят стоеше като в унес и гледаше празно в една точка. Алам Есомбер извади документ от джоба си и го разгъна.

— Госпожо, имаме свидетели, които са готови да докажат, че по време на престоя си в Гравабагалиниен — той направи доста неприличен жест, — сте влязла в морето без никакви дрехи и че сте общувала плътски с делфините. Това противоестествено деяние, забранено от Църквата, е било извършвано нееднократно, често в присъствието на вашата дъщеря.

— Знаете, че това е глупава измислица — отвърна тя хладно и се обърна към Джандол-Анганол: — Нима държавата ще оцелее, ако стъпчете в калта доброто ми име, ако ти паднеш по-ниско и от най-презрения роб?

— Ето го и Кралския свещеник, госпожо, той ще изпълни церемонията — прекъсна я Есомбер. — От вас се иска само да мълчите. Това е единственото неудобство, което се налага да изтърпите.

Влезе Абстрог-Атенат и в стаята сякаш се усети леден повей. Вдигна ръка за благословия. Зад него две момченца засвириха на гайди.

Кралицата изрече със същия хладен тон:

— Ако този свят фарс непременно трябва да бъде изигран, настоявам Юли да бъде изведен оттук.

Джандол-Анганол се сепна и заповяда на фагора да напусне стаята. След кратка суетня Юли беше изгонен.

Абстрог-Атенат пристъпи напред с брачния документ в ръка. Постави ръцете на краля и кралицата така, че да хванат листа в двата края, което те сториха като хипнотизирани. Свещеникът зачете с ясен и силен глас. Есомбер наблюдаваше кралската двойка. Те бяха забили погледи в пода. Свещеникът вдигна високо обредния меч, измърмори молитва и замахна надолу.

Хартията се разцепи на две. Кралицата пусна своята половинка, която плавно падна на дъските.

Абстрог-Атенат извади новия документ, Джандол-Анганол го подписа, под него Есомбер написа свидетелското си уверение. Трети постави подписа си Кралският свещеник и връчи документа на посланика, за да го предаде комуто трябва. Свещеникът се поклони на краля и напусна стаята, следван от двете момчета, все така неуморно надуващи гайдите.

— Е, работата е свършена — заключи Есомбер.

Никой не помръдна.

Заваля проливен дъжд. Моряците и войниците се бяха струпали пред прозорците, за да зяпат церемонията. После можеха да се хвалят с това до края на живота си. Сега се разбягаха да търсят подслон, а офицерите се разкрещяха след тях. Пороят се засилваше. Блесна мълния, миг по-късно изтрещя гръм. Наближаваше сезонът на мусоните.

— Както и да е, да се настаним по-удобно — предложи Есомбер с обичайния си лековат тон. — Може би кралицата… извинете, бившата кралица, ще може да ни изпрати нещо освежително по някоя от своите дами. — Извика на един от хората си: — Провери долу в избите. Прислужниците сигурно се крият там. А ако ги няма, поне вино ще се намери.

Дъждът се лееше през отворения прозорец, а зле закрепеният капак хлопаше шумно.

— Тези бури се вземат кой знае откъде и бързо отминават — отбеляза Джандол-Анганол.

— Точно така трябва да приемаш тези неща, Джан. Метафората ти е съвсем подходяща — заяви добродушно Есомбер и потупа краля по рамото.

Кралицата, без да промълви дума, постави угасената свещ на една лавица, обърна се и излезе.

Есомбер придърпа два тапицирани стола и отвори още един кепенец, за да наблюдават стихията навън. Двамата седнаха и кралят стисна с длани главата си.

— Джан, обещавам ти, че след като се ожениш за Симода Тал, нещата ще потръгнат по-добре. Ние в Пановал сме доста заети на северния фронт срещу сиборналците. Както знаеш, сраженията са особено тежки заради традиционните ни религиозни различия. Олдорандо е друго нещо. Превърне ли се тази женитба във факт, ще установиш, че в Олдорандо са готови да застанат на твоя страна. И те си имат проблеми, но твърде вероятно е Кейс да поиска мир с тебе след сключването на брака. В края на краищата Кейс и Олдорандо имат кръвни връзки помежду си. През тези две страни на изток и запад минават миграционните пътища на фагорите и на някои нисши раси като мадите. Хъм, както знаеш, майката на скъпата ни Симода Тал е от нисшите… е, по-добре да ги наричаме протогностици. Тази думичка „нисш“ е вредна. А и кейсианците… Вярно, дива страна са. Така че, ако сключат мир с Борлиен, кой знае, току-виж ги убедим да нападнат Рандонан. Това ще ви развърже ръцете да се справите с проблемите си с Мордриат и с онези типчета със смешните имена.

— Което ще е твърде задоволително за Пановал — вметна Джандол-Анганол.

Есомбер кимна.

— Така ще е добре за всички ни. Аз съм за това всички да са доволни, а ти?

Човекът на Есомбер се върна, съпроводен от тътена на бурята и пет изплашени жени, които носеха кани с вино, а фагорите ги побутваха по-бързо да влязат в стаята.

Появата на жените внесе оттенък на оживление сред присъстващите, който не подмина дори краля. Той стана и закрачи из стаята, сякаш сега се учеше за пръв път да използва краката си. Жените, щом усетиха, че не ги грози непосредствена опасност, започнаха да се усмихват и скоро влязоха в обичайната си роля — да забавляват гостите от мъжки пол и да им наливат колкото може по-бързо и колкото може повече вино. Кралският оръжейник и капитаните надничаха уж за малко и оставаха с компанията.

Бурята все така вилнееше и трябваше да запалят лампите. Доведоха нови хубавички пленнички, засвири музика. Войниците също си направиха пиршество на брига, под платнени навеси.

Кралят пиеше вино от фурми и ядеше сребрист шаран с ориз, пикантно подправен с шафран.

По едно време покривът протече.

— Ще поговоря с Мирдем-Ингала и ще се видя с дъщеричката си Татро — реши кралят.

— Не, това ще бъде неблагоразумно. Жените понякога унижават мъжете. Ти си крал, а тя е едно нищо. Когато си тръгнем, можем да вземем дъщеря ти с нас. Само да се успокои морето. Предлагам да прекараме нощта в това твое гостоприемно решето.

Малко по-късно Есомбер се опита да изтръгне краля от мълчанието му.

— Имам подарък за тебе. Сега е моментът да ти го поднеса, преди да ни се съберат очите от пиене.

Плъзна ръце по кадифения си костюм, попипа един от джобовете и измъкна малка кутия с извезан капак.

— Това е подарък от Баткаарнет-тя, кралицата на Олдорандо, с чиято дъщеря скоро ще се свържеш в брачен съюз. Кралицата лично я е бродирала.

Джандол-Анганол отвори кутийката. Вътре лежеше миниатюрен портрет на Симода Тал, рисуван за нейния единадесети рожден ден. Принцесата беше с панделка на главата, лицето й беше полуизвърнато, като че от свян или пък кокетство. Косата й беше пищно накъдрена, но художникът не бе успял да скрие папагалското във външността й. Изпъкналите нос и очи на една мадийка си личаха.

Джандол-Анганол отдалечи портрета на една ръка разстояние и се опита да го разгледа, доколкото беше възможно. Принцесата държеше макет на замъка Валворал, който беше част от зестрата й.

— Хубаво момиче, не може да се отрече — заяви въодушевено Есомбер. — Единайсет и половина е най-сладката възраст, каквото и да разправят лицемерите. Честно да ти кажа, Джан, завиждам ти. Макар че по-малката, Милуа Тал, е още по-хубава.

— Образована ли е?

— Че има ли някой образован в Олдорандо? Не, ако всички следват примера на своя крал.

Двамата се засмяха и вдигнаха наздравица с вино от фурми за скритите в бъдещето удоволствия.

 

 

Бурята утихна, преди да залезе Баталикс. Дървеният дворец се тресеше и скърцаше като кораб, готвещ се да пусне котва и да се успокои. Кралските войници се бяха разположили в избите между бъчвите с вино и ледените блокове. Дори фагорите бяха потънали в пиянски сън заедно с тях.

Никой не си направи труда да постави стражи. Едва ли можеха да очакват неприятни изненади в двореца — зловещата слава на Гравабагалиниен държеше настрана неканените гости. Вечерта отмина и шумовете стихнаха. Повръщането, смехът и ругатните секнаха, възцари се тишина. Джандол-Анганол спеше, положил глава в скута на една прислужничка. Не след дълго тя се измъкна и го остави да лежи в ъгъла като прост войник.

На горния етаж кралицата на кралиците стоя нащрек дълги часове. Боеше се за малката си дъщеря. Но мястото на заточението бе добре избрано. Нямаше къде да избяга. Най-после отпрати придворните си дами. Безмълвието долу я поуспокои, но тя остана да бди в преддверието на спалнята, където спеше принцеса Татро.

Някой почука. Кралицата стана и пристъпи към вратата.

— Кой е?

— Кралският свещеник, госпожо, с молба да ме приемете.

Тя се поколеба, въздъхна и дръпна резето. В стаята влезе ухиленият до уши Есомбер.

— Е, не е точно свещеникът, мадам, но е почти същото, обаче аз мога да ви предложа по-истинска утеха от нашия беден пастир.

— Моля ви, излезте. Не желая да разговарям с вас. Не се чувствам добре. Сега ще повикам стражата.

Кралицата пребледня. Ръката, с която се подпря на стената, трепереше. Широката му усмивка не й вдъхваше никакво доверие.

— Всички са пияни. Дори аз съм пиян. Аз, образецът на съвършенството, гордостта на достопочтения си баща, малко си пийнах.

Той затръшна вратата с ритник, сграбчи кралицата за ръката и я тласна пред себе си. Беше принудена да седне на дивана.

— Хайде, госпожо, не бъдете негостоприемна. Посрещнете ме както се полага, защото аз съм на ваша страна. Дойдох да ви предупредя, че вашият бивш съпруг има намерението да ви убие. Положението е тежко, вие и дъщеря ви се нуждаете от закрила. Аз мога да ви осигуря защита, ако се държите достатъчно добре с мен.

— Не исках да се държа нелюбезно. Просто съм изплашена, господине, но страхът не би ме принудил да направя нещо, за което после да съжалявам.

Въпреки съпротивата й той я сграбчи и я притисна силно.

— После! Това, мадам, е разликата между вашия пол и моя. За жените винаги има „после“. Това се обяснява с факта, че вие често забременявате. Пуснете ме в своето благоуханно гнезденце и, кълна се, няма да се наложи да съжалявате за никакво „после“! А аз ще се наслаждавам на своето „сега“!

Мирдем-Ингала замахна и го зашлеви. Той облиза устни.

— Слушайте какво ще ви кажа. Поверихте ми писмото, което изпратихте до Ц’саря, нали така, моя прекрасна бивша кралице? В него твърдите, че Джандол-Анганол възнамерява да ви убие. Вашият куриер ви предаде. Той продаде писмото на бившия ви съпруг, който прочете всички ваши хули за него.

— Скуф-Бар да ме е предал? Не, той винаги ми е служил вярно!

Есомбер хвана ръцете й.

— В новото си положение не разполагате с никого, на когото да се доверите. Никой, освен мен. Аз ще бъда ваш защитник, стига да се държите подобаващо.

Кралицата се обля в сълзи.

— Джан още ме обича, знам това! Разбирам душата му.

— Той ви мрази и жадува за обятията на Симода Тал.

Есомбер започна да се разкопчава. В този миг вратата се отвори. Кара-Бансити нахълта вътре и застана в средата на стаята, опрял ръце на хълбоците си. Пръстите на дясната му ръка опипваха дръжката на ножа.

Есомбер скочи, като придържаше панталона си да не падне, и заповяда на анатома да се махне. Кара-Бансити не помръдна. Лицето му беше страшно от нахлулата кръв. В този миг приличаше на изпечен главорез.

— Господине, трябва да ви помоля незабавно да приключите с утешенията, колкото и да се нуждае от тях нещастната дама. Дръзнах да ви обезпокоя, тъй като дворецът няма стража, а от север се приближава някакъв въоръжен отряд.

— Намери някой друг.

— Няма време. Ще ни изколят като пилци. Хайде!

Кара-Бансити тръгна по коридора. Есомбер се озърна през рамо към Мирдем-Ингала, която се бе изправила и го гледаше предизвикателно. Той изруга и забърза след анатома.

В дъното на коридора имаше балкон, който се издаваше над вътрешния двор на палата. Есомбер застана до Кара-Бансити и се взря в мрака.

Въздухът беше топъл и гъст, сякаш всмукваше в себе си шума на прибоя. Хоризонтът се бе снишил под тежестта на огромното небе.

Съвсем наблизо се движеха трепкащи пламъчета, изчезваха и отново се появяваха. Есомбер, все още полупиян, ги наблюдаваше с недоумение.

— Сред дърветата насам идват хора — обясни застаналият зад гърба му Кара-Бансити. — Може да са само двама. Явно в тревогата си не прецених точно броя им.

— И какво искат?

— Уместен въпрос, ваша светлост. Ще сляза да проверя, ако вие останете тук. Почакайте ме, аз ще разузная и веднага се връщам.

Кара-Бансити стрелна с лукав поглед ухажора.

Есомбер, опрял лакти на парапета, се залюля и за по-сигурно трябваше да се облегне на стената. Чу как Кара-Бансити извика нещо, а пришълците му отговориха. Есомбер затвори очи и се вслуша в гласовете им. Освен тях долавяше много други гласове, някои сърдити, които му отправяха упреци, само че не разбираше за какво го обвиняваха. Светът се клатушкаше.

Той се съвзе, когато Кара-Бансити се обади някъде отдолу.

— Какво казвате?

— Лоши новини, ваша светлост, не мога да викам. Най-добре слезте долу.

— Какво се е случило?

Кара-Бансити не отговори, а продължи да си мърмори с новодошлите. Есомбер се отблъсна от стената, прекоси със залитане коридора и почти се свлече надолу по стълбата.

— По-пиян си, отколкото те мислех, глупако — каза той на глас.

Докато се измъкваше с олюляване през отворената врата, едва не се сблъска с Кара-Бансити и още един мъж с измъчен вид, целият покрит с прах, който държеше факел. Зад него друг мъж, също толкова прашен, се озърташе в тъмното, като че се боеше от преследване.

— Кои са тези?

Окаяният на вид човек изгледа недоверчиво Есомбер и отвърна:

— От Олдорандо сме, ваше благородие, от двора на Негово величество крал Сайрен Стунд. Тежък път изминахме. Прекосихме цялата страна, без дъх останахме. Нося вести за крал Джандол-Анганол и ще ги предам само на него.

— Кралят спи. Какво ви води при него?

— Лоши вести нося, господине, трябва да му ги предам лично.

Есомбер, който вече беше готов да избухне, обясни кой е. Пратеникът го гледаше все така непоколебимо.

— Господине, ако наистина сте този, за когото се представяте, значи е във ваша власт да ме въведете при краля.

— Ваша светлост, бих могъл и аз да го придружа — предложи Кара-Бансити.

И четиримата влязоха в двореца, като преди това угасиха факлите и ги оставиха пред входа. Кара-Бансити поведе останалите към голямата зала, където на пода безразборно бяха налягали спящи мъже. Отиде при краля и го разтърси без много церемонии.

Джандол-Анганол се събуди и тутакси скочи с ръка върху дръжката на меча.

Опърпаният мъж се поклони.

— Ваше величество, простете ми, задето ви събудих. Съжалявам, че толкова закъснях. Вашите войници убиха двама от моите придружители, аз също едва се отървах.

Той извади документи, с които да докаже своята самоличност. Целият се тресеше, защото знаеше каква участ може да сполети понякога вестоносците, донесли лоши новини.

Кралят погледна документите само за миг.

— Хайде, човече, говори.

— Мадите, Ваше величество…

— Какво мадите?

Пратеникът пристъпи от крак на крак и вдигна ръка към лицето си, за да спре тракането на зъбите си.

— Господарю, принцеса Симода Тал е мъртва. Мадите я убиха.

Настъпи тишина. После Есомбер избухна в смях.