Брайън Олдис
Хеликония. Лято (22)

Епилог

Войниците от „Добра надежда“ и „Единство“ акостираха на борлиенския бряг и се отправиха на запад към Гравабагалиниен, предвождани от Пашаратид.

Докато войската му напредваше, сиборналецът успя от откъслечните сведения да си изгради доста ясна картина на събитията, разтърсващи Матрасил. Вестта за клането на Мирдолаторите бавно, но сигурно си проправяше път към съзнанието на хората и събуждаше съвестта им. Едва ли кралят можеше да очаква сърдечен прием след завръщането си.

В ума на Пашаратид се зароди план, чиято простота и сигурност правеха провала му почти невъзможен. Той щеше да плени кралицата на кралиците — Гравабагалиниен щеше да падне пред силата му, а с него и тя. Матрасил щеше с радост да я приеме за своя кралица, той самият щеше да управлява като консорт. Политическите му амбиции в никакъв случай не бяха прекалени. Неговото минало, увъртанията, разочарованията и униженията — с всичко това щеше да се свърши веднъж завинаги. Един нищожен въоръжен сблъсък и всичко, към което се стремеше, щеше да бъде негово.

Съгледвачите, които Пашаратид изпрати напред, докладваха за защитни насипи около дървения палат. Атаката започна на разсъмване, когато над земята беше надвиснала мъглата. Стрелците му се придвижваха двама по двама, с готови за стрелба мускети, а до тях вървяха охраняващите ги пехотинци с насочени копия.

Зад укрепленията се вееше бяло знаме. На откритото пространство предпазливо се показа една набита фигура. Пашаратид даде сигнал на войниците си да спрат и излезе напред сам, наслаждавайки се на съзнанието колко смел и доблестен е. С всяка своя стъпка той се чувстваше победител.

Набитият мъж се приближи. Двамата спряха един срещу друг. Разстоянието между тях не надхвърляше дължината на едно копие.

Бардол Кара-Бансити заговори. Той искаше да знае защо войниците са тръгнали в атака срещу един почти незащитен дворец.

Пашаратид високомерно заяви, че е човек на честта и не желае нищо друго, освен капитулацията на кралица Мирдем-Ингала, след което мирно и тихо ще се оттегли.

Кара-Бансити осени челото си със свещения кръг и шумно подсмръкна. Уви, кралицата на кралиците беше мъртва, повалена от стрелата на кралски шпионин — някой, изпратен от бившия й съпруг Джандол-Анганол.

Пашаратид го изгледа гневно, убеден, че го мамят.

— Погледнете сам — каза Кара-Бансити.

Той посочи към морето, което се плискаше мътно в сутрешния здрач. Няколко мъже спускаха на вода погребална ладия.

И наистина Пашаратид можеше сам да се убеди в чутото. Той заряза войниците и се втурна към брега. Четирима мъже със сведени глави носеха ковчег, в който под покривало от бял муселин лежеше женско тяло. Краищата на покривалото трептяха под напора на усилващия се бриз. Върху тялото беше положен венец от цветя. Старица с космата бенка на бузата ридаеше до самата вода.

Четиримата мъже благоговейно положиха ковчега на палубата на бялата каравела. Разбитите бордове бяха достатъчно добре закърпени, за да отнесат някого в последното му пътешествие. Мъжете оставиха ковчега под мачтата и си тръгнаха.

Управителят на двореца Скуф-Бар, целият в черно, се качи на борда със запален факел в ръка. Поклони се дълбоко пред увитото в саван тяло и поднесе факела към купчината съчки, струпани на палубата.

Пламъците обхванаха кораба. Попътният вятър бавно го понесе навън от залива към открито море. Димът се вееше над водата като дълги разпуснати коси.

Пашаратид захвърли шлема си на пясъка и бясно изкрещя към войниците:

— На колене, дръвници! Паднете ничком и се молете на Неживеещия за душата на тази красива жена! Кралицата е мъртва, о, кралицата на кралиците е мъртва!

 

 

Кара-Бансити от време на време се усмихваше, докато яздеше кафявото хоксни на път към Отасол и към жена си. Той имаше ум в главата си и последната му сполучлива уловка го потвърждаваше — домогванията на Пашаратид бяха пресечени. На малкия пръст на лявата му ръка блестеше подаръкът на кралицата — пръстен с морскосин камък.

Кралицата напусна Гравабагалиниен само няколко часа преди пристигането на Пашаратид. С нея тръгнаха генералът, сестра му, принцеса Татро и шепа придружители. Групата потегли на северозапад, през плодородните земи на Борлиен, към Матрасил.

Откъдето и да минеха, при тях идваха селяни — мъже, жени и деца, и благославяха Мирдем-Ингала. И най-големите бедняци тичаха да нахранят свитата й и помагаха с всичко, което можеха.

Сърцето на кралицата преливаше от радост. Но това вече не беше някогашното й сърце — чувствата в него бяха изстинали. Може би след време щеше да приеме Толрам-Кетинет. Времето щеше да покаже. Първо трябваше да намери сина си и да го утеши, после можеше да решава бъдещето си.

Пашаратид остана още дълго на брега. Стада сърни слизаха да търсят храна до самите вълни, но не му обръщаха никакво внимание.

Погребалният кораб бавно се насочваше към открито море и отнасяше тялото на една слугиня, загинала от раните си след избухването на изсипано буре с барут. Над него се издигаха пламъци, а димът се стелеше над водата и се стапяше във вълните. До слуха на Пашаратид достигаше скърцането на дъските.

Зарида и разкъса туниката, си. Мислеше за всичко, на което не беше съдено да се сбъдне. Падна на колене в пясъка и се помоли горещо смъртта да споходи и него.

Известно време морските животни кръжаха около разнебитения кораб, после изчезнаха. Те напуснаха крайбрежните води и се насочиха към ширналата се бездна. На организирани ята морските обитатели отплуваха нататък, където още нито един човек не беше достигнал, за да се слеят с развълнуваната водна пустиня на Хеликония.

 

 

Отгоре сияеше Т’Сен-Хър. Лунната светлина беше синкава. Дори и през деня, когато лъчите на Баталикс пронизваха студените мъгли, светлината на деня беше синкава.

Всичко наоколо беше от полза за фагорската раса. Температурите бяха ниски. Фагорите бяха вдигнали високо глави и не виждаха необходимост да бързат. Те обитаваха тропическите планини и гори на полуостров Пеговин в Хеспагорат и живееха в мир помежду си.

Малките им бавно узряваха, а козината им с времето ставаше гъста и черна. Под това безформено руно се криеше огромна сила. Грубите копия, които използваха, можеха да убиват на стотина метра разстояние. Това оръжие беше смъртоносно за представителите на другите племена, дръзнали да нарушат териториите им.

Фагорите притежаваха и други умения. Бяха успели да укротят огъня и да го накарат да им служи. Те тръгваха на път с огнищата на раменете си и често можеха да бъдат видени как слизат до брега на риболов с тежките каменни плочи на широките си плещи, от които се издигаха пламъци.

Фагорската раса познаваше бронза. Този метал им служеше за украшение — често в планинските им пещери около димящите огнища можеше да се долови топлият отблясък на бронзов накит. Познаваха грънчарството дотолкова, че да правят заоблени съдове, често доста сложно украсени, оформени като плодовете, с които се хранеха. Грубото им облекло беше изтъкано от тръстика и пълзящи растения. Езикът също беше сред даровете, от които се ползваха. Сталуните и гилотите ходеха заедно на лов, заедно отглеждаха оскъдните си зеленчуци на почистените късове земя. Самците и самките никога не влизаха в пререкания.

Фагорските племена отглеждаха животните като свои домашни любимци. Асокините живееха в тясна близост до господарите си и им служеха като ловни кучета по време на лов. Практическата полза от получовеците беше по-малка — техните хитри номера, кражбите и лудориите им се прощаваха охотно, дори забавляваха немалко стопаните им.

Когато Баталикс се скриеше и последните лъчи се отдръпнеха тихо от студената планета, фагорите потъваха в безличен сън. Заспиваха кротко и безропотно като добитък, където ги завареше унесът. Никакви сънища не ги спохождаха през тихите нощни часове — те просто изключваха съзнанието си за всичко обкръжаващо ги.

Само когато луната Т’Сен-Хър беше пълна, те се чифтосваха или ловуваха, вместо да спят. Това беше техният върховен миг. Тогава убиваха всичко живо, което се изпречваше на пътя им — животно, птица или друг фагор. Нямаше причини да убиват, но те го правеха — така им диктуваше природата.

През деня някои от племената, които живееха на юг, отиваха на лов за фламбреги. Огромният южен континент Хеспагорат, простиращ се до полюса, гъмжеше от тези животни, които наброяваха милиони глави. С тях се движеха цели облаци от мухи и сред тях — жълтата муха. Фагорите избиваха фламбрегите, изколваха ги поотделно или на цели стада — водачите на стадото, самките, дори и бременните, малките им, като се опитваха да застелят цялата земя с труповете им.

Фламбрегите упорито продължаваха да напират на север през равнинния полуостров Пеговин. Фагорите от своя страна никога не се уморяваха да ги избиват. Годините идваха и си отиваха, минаваха векове, а огромните стада все така се хвърляха срещу неуморните копия. Племената на двурогите нямаха своя история — тя се свеждаше до непрестанни убийства.

Чифтосването ставаше при пълнолуние. Година по-късно, отново при пълнолуние, се раждаха малките. Те растяха бавно. Всичко ставаше бавно при фагорите, сякаш биенето на сърцето отнемаше цялото им време, а бавният растеж на дърветата определяше битието на всички живи същества. Когато огромният бял диск на луната се скриеше в мъглите на хоризонта, всичко си оставаше точно такова, каквото беше няколко часа преди това — когато нощното светило изплуваше от същите тези мъгли. Сами сред този величествен покой, фагорите се подчиняваха на неговото темпо — в техните смътни умове нямаше място за понятието време.

Любимците им умираха. Когато някой от тях склопеше очи, хвърляха небрежно тялото му някъде по пътя или пък го оставяха извън лагера за храна на лешоядите. Огромните черни фагори не познаваха смъртта — за тях тя значеше толкова малко, колкото и времето. Когато остарееха, движенията им се забавяха. И въпреки че привидно оставаха в рамките на неясно разграничените си семейства, те ставаха все по-самотни. От година на година уменията им все повече намаляваха. Най-напред изгубваха способността си да говорят, а след време и да се движат.

Тогава племето започваше да проявява грижа към тях. Това не беше загриженост за отделните индивиди. Фагорите отглеждаха малките си, но единствено престарелите се радваха на изключително внимание. Когато грохнеха напълно, съплеменниците им ги отвеждаха на безопасно място, оказваха им всячески уважение и ги извеждаха само при тържествени случаи, например когато тръгваха на поход срещу някое съседно племе.

Престарелите фагори, сякаш някакво въплъщение на бавния ход на времето, преминаваха без осезаема промяна отвъд здрачната граница, отделяща живота от неизвестното. Времето застиваше в утробите им. Те се свиваха, за да се превърнат след много години в дребно кератиново подобие на самите себе си. Но дори и тогава искрицата, която мъждукаше в тях, не изчезваше напълно. С тях се съветваха и съобразяваха. Старците продължаваха да играят важна роля в живота на племето. Едва когато се разпаднеха на съставните си части, можеше да се каже, че са си отишли окончателно. Но за мнозина от тях се грижеха така всеотдайно, че те оцеляваха в продължение на столетия.

Този безпросветен начин на живот продължи дълго. Лятото и зимата не се отразяваха особено на ивицата земя, простираща се почти до екватора. Някъде другаде през зимата моретата може би замръзваха, но на полуострова, в планините и обраслите с гори равнини летаргичният рай се запазваше неизменен в продължение на много, много луни и на много епохи.

Фагорската раса трудно свикваше с промените. Непознатата звезда — нечаканата и с нищо несравнима гостенка, дълго време беше блестяща искрица в небето, преди племената да я забележат и да я приемат като част от живота си.

Появата на първите фагори с бяла козина беше посрещната с безразличие. Повечето от тях доживяха до полова зрялост и дадоха бяло потомство. Едва тогава племето ги отритна. Изгнаниците живееха край унилите брегове на морето Коуас и се хранеха с игуани. Техните питомни любимци получовеците яздеха на гърбовете им и от време на време хвърляха изсушени водорасли в преносимите огнища.

На здрачаване фагорите заедно с техните любимци можеха да бъдат видени в тъжна колона край брега, поели безнадеждно на изток, а пламъците и димът се виеха над широките им рамене. Годините минаваха и белите фагори ставаха все по-многобройни, а масовото преселение на изток се превръщаше в нещо обичайно. Те оставяха по пътя си каменни колони, може би с надеждата един ден по тях да открият пътя към дома, ала никога не се завръщаха.

Вместо това ярката звезда в небето простираше пипалата си над планетата и ставаше все по-силна, затъмняваше всички други звезди наоколо, докато накрая започна, също като Т’Сен-Хър, да хвърля сянка през нощта. Тогава фагорите дълго се съветваха със старците в покой и й дадоха името Фрейър, което означаваше „страх“.

Със смяната на поколенията не се наблюдаваше видима разлика в размерите на страшната звезда. Но все пак те нарастваха. И от поколение на поколение мутиралите бели фагори ставаха все повече и повече по бреговата ивица на Хеспагорат. В западната част на полуостров Пеговин ги спираха мрачните блата на земите, наречени по-късно Димариам. На изток те постепенно заселиха високопланинските земи на Троса, за да достигнат до провлака Кадмер, три хиляди километра по-нататък. Всичко това се правеше с типичната за фагорите мудна решителност.

Оттатък провлака, простиращ се през Рададо, те навлязоха в земи, където климатът повече напомняше този на Пеговин. Някои се установиха там, други, пристигнали по-късно, се запътиха да си дирят прехраната по-надалече. Навсякъде, където минеха, те издигаха своите каменни колони, за да отбележат здравословните въздушни октави, водещи обратно към изконния им дом.

Времето на катастрофата наближаваше. Стареещата звезда Баталикс заедно с пръстена си от планети беше хваната в капана на страховития пришълец — млад, неукротим, изпълващ пространството около себе си с радиация. Звездата на страха имаше и един по-блед спътник. В космическото безумие, което последва, докато се установят новите орбити, този блед спътник се изгуби. Той се понесе нанякъде в неизвестна посока и отвлече със себе си една от планетите на Баталикс и луната на Хеликония, Т’Сен-Хър. Самият Баталикс попадна във властта на страховитата звезда. Такава беше Катастрофата, която никога нямаше да избледнее напълно в мозъците на фагорската раса.

В последвалата бъркотия, връхлетяла планетата, древният провлак беше разрушен от бурните ветрове и приливите. Връзката между Хеспагорат и Кампанлат беше прекъсната.

През това време на промени се промениха и получовеците. Те бяха по-дребни от стопаните си, но ги превъзхождаха по ловкост и съобразителност. Изселването от Пеговин беше променило и позицията им спрямо фагорите — сега вече ги третираха не просто като домашни любимци, които да запълват свободното време. Задачата им беше да търсят храна за племето.

Революционната промяна настъпи случайно.

Група получовеци търсеха храна на брега на Рададо, когато настъпващият прилив им отряза обратния път. Временно те останаха на нещо като необитаем остров, чийто залив им предлагаше в изобилие маслена риба — една от демонстрациите на променящата се екология. Рибите се плодяха в огромни количества, а получовеците през това време пируваха.

По-късно, когато се отърваха от опекуните си, те се изправиха на крака и поеха на северозапад към полупустинните земи, които нарекоха Понпт. Тук беше положена основата на десетте племена, или Оле-онейците. С времето техният език, силно изопачен вариант на фагорския, който по-късно стана известен като олонецки, се разпространи из целия Кампанлат. Това, разбира се, стана след много столетия, през които пустинята бавно се превръщаше в годна за живеене земя.

Самите получовеци също се развиваха. Десетте племена се разпаднаха и станаха многобройни. Те се приспособиха бързо към новите условия. Някои от племената не можаха да приемат заседналия живот и започнаха да кръстосват новия континент надлъж и шир. Най-заклетите им врагове бяха фагорите, които въпреки това в техните очи си оставаха богове. Тази заблуда, този неосъзнат стремеж беше неотменна част от живота им, техният отклик на света, в който търсеха своето място. Те се веселяха, ловуваха, размножаваха се, а новото слънце пръскаше лъчите си над тях.

С настъпването на първата Голяма зима, когато онова първо бурно Лято постепенно избледня и студът започна своето настъпление, а падналите снегове се задържаха понякога в продължение на месеци, животът сякаш потече в нормалното си русло или поне така се отрази промяната в първобитните мозъци на фагорите. Това беше времето, когато Десетте племена бяха подложени на върховно изпитание — генетично неустойчиви, оцеляването им зависеше от това, доколко успешно щяха да посрещнат столетията на апастрона, когато Баталикс щеше да напредва бавно по най-ниската дъга на новата си орбита. Племената, които успяха да се приспособят, излязоха от тази зима с ново самочувствие. Те се бяха превърнали в Човеци.

И мъжете, и жените се радваха на новите си умения. Те чувстваха, че светът и бъдещето им принадлежат. Имаше обаче мигове, когато, седнали край своите огньове под блещукащия звезден прах, усещаха в живота им да се разтваря някаква тайнствена бездна и сякаш надничаха в тъмните дълбини на нещо, към което не можеше да бъде прехвърлен мост. Тогава се връщаше родовата памет за времето, когато бяха управлявани от по-големи същества, налагали им своята сурова справедливост. Те тихо отиваха да си легнат, а на устните им беззвучно напираха думи, жадуващи да бъдат изречени.

Нуждата да се прекланят и да се подчиняват някому — и същевременно да се бунтуват срещу тази власт — не ги напускаше, дори и когато Фрейър отново предяви правата си.

Новият климат с по-високите си енергии не беше благоприятен за фагорите с бяла козина. Фрейър над главите им беше символ на всички злини, които ги сполетяваха. Те започнаха да дълбаят върху своите каменни колони символи, които да ти предпазват — две концентрични окръжности, свързани с лъчи, които наподобяваха спици на колела. За фагорите отначало това беше изображение на Т’Сен-Хър, която се отдалечава от Хърл-Ихор Ихар. По-късно символът започна да се възприема по-иначе — като картина на Фрейър, чиито лъчи опустошават Хърл-Ихор Ихар под него.

Докато племената, говорещи олонецки, от поколение на поколение се превръщаха в омразните синове на Фрейър, културата на фагорите бавно изчезваше. Те както и преди си оставаха здрави и силни, с високо вдигнати рогове, защото новият климат не беше изцяло на страната на Синовете.

Фрейър така и не си замина, но имаше дълги периоди, когато се отдалечаваше дотолкова, че паешките му пипала се загубваха сред блещукащия звезден прах. Тогава фагорската раса отново беше в състояние да наложи господството си над синовете на Фрейър. Когато настъпеше следващото Голямо застудяване, тя щеше напълно да унищожи своя отколешен враг.

Това време още не беше дошло. Но то наближаваше неумолимо.