Брайън Олдис
Хеликония. Лято (20)

XX
Как възтържествува правосъдието

В небето над града избухваха фойерверки. Навсякъде се събираха тълпи, лееше се рател. В светите места се организираха молебени.

Населението на Олдорандо приветстваше предстоящата сватба на крал Джандол-Анганол и принцеса Милуа Тал. Трезво погледнато, кой знае какви причини за радост нямаше. Кралската фамилия Стунд и тясно свързаната с нея църква добре си живееха на гърба на населението. Ала поводите за радост никак не бяха много и не биваше да се пропускат.

След убийството на принцеса Симода Тал кралското семейство беше обект на всеобщо съчувствие. Подобни трагични събития немалко допринасяха за емоционалния живот на населението.

Годежът на по-малката сестра с бившия годеник на убитата принцеса беше твърде занимателен обрат. Започнаха подробни обсъждания, в които хората със светнали очи гадаеха кога ли е била първата менструация на Милуа Тал и, разбира се, надълго и нашироко разсъждаваха върху сексуалните навици на мадите. Обстойно се дискутираше въпросът, дали половите им сношения са случайни и напълно безпорядъчни, или пък тези същества са изцяло моногамни. Така и не стигнаха до единодушие, въпреки че мъжката половина от населението изразяваше предпочитание към първата възможност.

Джандол-Анганол се радваше на всеобщо одобрение.

Общественото мнение виждаше в него мъж в разцвета на силите си, нито неприлично млад, нито отблъскващо стар. Той се бе оженил и развел с една от най-красивите жени на Кампанлат. А че сега се канеше да се жени за момиче, по-младо от собствения му син… какво пък, такива династични съюзи не бяха рядкост. Детската проституция около Източната порта и Уидок беше достигнала такива мащаби, че крехката възраст на булката не беше в състояние да учуди никого.

Колкото до фагорите, общественото мнение беше далеч по-неутрално, отколкото дворецът предполагаше. Естествено всеки знаеше по нещо от историята и беше чувал за времето, когато фагорските орди разрушили града. Това обаче се бе случило твърде отдавна. Вече нямаше мародерстващи банди от рогати. В Олдорандо рядко можеше да се види фагор. Хората отиваха в Парка на свирещия извор да ги видят, разглеждаха Първа фагорска гвардия през Валворал. Тези същества даже бяха посвоему популярни.

Всичко това ни най-малко не намаляваше негодуванието на крал Сайрен Стунд.

Той не се отличаваше с решителност, затова позволи събитията да излязат от контрола му и не можа да предотврати нежеланото обвързване. Сега се проклинаше, проклинаше и кралицата. Баткаарнет-тя одобряваше този брак.

Мадийската кралица беше обикновена жена. Джандол-Анганол й харесваше. Тя заяви със своя птичи глас, че кралят е „хубав мъж“. Въпреки че не питаеше особена любов към фагорите, кралицата виждаше в непрекъснатите гонения опасен род нетърпимост, която можеше да се прояви и спрямо собствената й раса. И действително, в Олдорандо не харесваха мадите и случаите на насилие срещу тях не бяха рядкост. Ето защо кралицата смяташе, че един крал, който закриля фагорите, ще бъде добър и към единствената й останала дъщеря-полумадийка.

Още по-важно бе, че тя знаеше — Сайрен Стунд отдавна крои планове да омъжи Милуа Тал за Тейнт Индред, принца на Пановал, много по-стар и отблъскващ от Джандол-Анганол. Тейнт Индред не й харесваше. Мисълта, че дъщеря й може да остане цял живот в мрачния Пановал, погребана жива под планините Кузинт, я ужасяваше. Това не беше достойна съдба за една мадийка, нито за дъщеря на мадийка. Джандол-Анганол и Матрасил й се струваха далеч по-приемлива сделка.

Ето защо тя опита да се противопостави на своя крал по присъщия си смирен начин. Това не му позволи да даде израз на гнева си така, както му се искаше. Затова пък отдушникът му беше подръка.

Външно Сайрен Стунд запази приятните си обноски. Той за нищо на света не би признал, че носи отговорност за убийството на Юли и дори покани Джандол-Анганол да обсъдят подробностите около сватбата. Двамата се срещнаха в стая, от чийто таван вееха ветрила, приятно освежена от саксиите с вулуси и ярките мадийски килими, закриващи прозорците според пановалската мода.

Със Сайрен Стунд бяха дошли съпругата му и един съветник по въпросите на вярата — висок мрачен мъж с тясно изсечено лице, който седеше в сянката, не поглеждаше към никого и дума не обелваше.

Джандол-Анганол се яви в най-блестящия си вид, съпроводен от един от своите капитани, енергичен на вид мъж, който явно се чувстваше притеснен в непривичната роля на дипломат.

Сайрен Стунд наля вино и го предложи на Джандол-Анганол.

Последният отказа.

— Вашите лозя са прочути надлъж и нашир, но съм забелязал, че виното ми действа приспивно.

Сайрен Стунд реши да не се занимава повече с виното и пристъпи към въпроса.

— Радваме се, че решихте да се ожените за принцеса Милуа Тал. Намерението ви, както си спомняте, беше да се венчаете с убитата ми дъщеря в Олдорандо. Ето защо ви молим церемонията да се състои тук, в милостивото присъствие на самия Свещен Ц’сар, когато пристигне.

— Ваше величество, доколкото си спомням, вашето желание беше да напусна града днес.

— Това беше просто недоразумение. Научихме, че опитоменото създание, което ни оскърбяваше с присъствието си, е отстранено. — Кралят хвърли поглед към мрачния си съветник, сякаш търсеше подкрепа. — Ние ще устроим тук тържества, достойни за вас, можете да бъдете уверен.

— Сигурен ли сте, че Ц’сарят ще пристигне в близките три дни?

— Пратениците му вече са тук. Нашите доверени хора се свързаха със свитата му и съобщиха, че вече е преминала езерото Дорзин. Утре очакваме и други високопоставени гости, какъвто е принц Тейнт Индред от Пановал. Вашата сватба ще се превърне във важно историческо събитие.

Джандол-Анганол разбра, че с това отлагане Сайрен Стунд цели да вземе надмощие над него, затова се отдръпна в един ъгъл да се посъветва със своя офицер. Желанието му беше да си тръгне колкото е възможно по-скоро, за да избегне някое ново вероломство. Само че за тази цел се нуждаеше от кораб, а всички кораби бяха в разпореждане на Сайрен Стунд. Освен това, както му напомни капитанът, трябваше на всяка цена да се реши въпросът със Сартори-Ирвраш, който лежеше вързан в гардероба на Фард Фантил, със запушена уста и почти задушен.

Кралят се обърна към Сайрен Стунд:

— Имаме ли основания да бъдем сигурни, че Свещеният Ц’сар ще се съгласи да извърши обреда лично? Доколкото ми е известно, той е съвсем грохнал.

Сайрен Стунд се намръщи:

— Вярно, че е възрастен. На почтена възраст, може да се каже. Но чак пък грохнал… в никакъв случай не бих казал такова нещо. Някъде около тридесет и девет годишен, може би още една-две десети отгоре. Е, разбира се, той би могъл да има някакви възражения против този съюз с оглед на това, че Борлиен продължава да дава убежище на фагорите и отказва да се подчини на призива за изтребването им. Аз, разбира се, не мога да бъда категоричен — по всички проблеми, касаещи вярата, е редно да чуем компетентно становище от неговите свети уста.

Страните на Джандол-Анганол пламнаха от гняв.

Той заяви сдържано:

— Имаме всички основания да вярваме, че нашата дълбоко тачена религия, която ми е скъпа като на никой друг, води началото си от просто преклонение пред фагорите — когато и двурогите, и хората са живели по-примитивно. Въпреки че историята на Светата църква се стреми да скрие този факт, някога видът на Всемогъщия твърде много е наподобявал рогатите. През последните векове в общодостъпните изображения тази прилика е доста туширана. И въпреки всичко тя е налице. Днес никой вече не си прави илюзии, че фагорите са всемогъщи. Аз знам от личен опит колко послушни могат да бъдат, когато ги управляваш твърдо. Но независимо от всичко нашата религия произхожда директно от тях. Ето защо би било несправедливо да ги преследваме по религиозни съображения.

Сайрен Стунд потърси с поглед подкрепа от светия си съветник. Онзи произнесе глухо, без да поглежда никого:

— Това мнение едва ли ще има някаква тежест пред Негово светейшество Ц’саря, който най-вероятно ще сметне, че кралят на Борлиен богохулства, принизявайки образа на Акханаба.

— Точно така — побърза да се съгласи Сайрен Стунд. — Това мнение няма да натежи и пред нас, братко. Ц’сарят трябва да ви венчае, ето защо най-добре ще е да пазите възгледите си за себе си.

Срещата приключи бързо. Когато остана насаме със съпругата си и своя мрачен съветник, Сайрен Стунд доволно потри тлъстите си ръчички:

— Сега той ще остане да чака Ц’саря. Имаме три дни, за да предотвратим този брак. Трябва ни Сартори-Ирвраш. Проверени бяха казармите на фагорите в Парка на свирещия извор, но той не беше там. Значи е някъде в двореца. Трябва да се претърсят покоите на краля. Нито едно ъгълче не бива да остане неогледано.

Мрачният съветник се прокашля.

— Трябва да помислим и за жената, Оди Джесератабхар, която пристигна заедно със Сартори-Ирвраш. Тази сутрин тя е потърсила убежище при посланика на Сиборнал и е била доста разтревожена от изчезването на приятеля си. Доколкото разбирам, тя е някакъв адмирал. Моите агенти ми докладваха, че не се радва на добър прием. Посланикът сигурно гледа на нея като на предател. Независимо от това той едва ли ще ни я върне — поне засега.

Сайрен Стунд отпи глътка вино, като си вееше с ветрилото.

— Ще се справим и без нея.

— Има още едно обстоятелство в полза на Ваше величество, върху което моите адвокати от Църквата ми обърнаха внимание — продължи духовният наставник. — Разводът на крал Джандол-Анганол с Мирдем-Ингала е уреден с указ, който все още се намира у Алам Есомбер. Въпреки че е подписан от краля, който мисли, че разводът му е приключен, според един древен акт на Пановалския каноничен закон разводът на една кралска особа не може да се смята за напълно валиден, докато документът не премине пряко в ръцете на Ц’саря. Този указ е издаден с цел да се предотвратят необмислени династични бракове. Така че в настоящия момент крал Джандол-Анганол на практика още не е разведен окончателно.

— И не може да се ожени отново?

— Всеки брак, сключен преди легализирането на развода, е невалиден.

Сайрен Стунд плесна с ръце и се засмя.

— Чудесно! Чудесно! Сега вече никакво нахалство не може да го спаси.

— Но съюзът с Борлиен ни е необходим — пропя тихо кралицата.

Съпругът й дори не я погледна.

— Мила моя, достатъчно е само да подкопаем позициите му, да го очерним и Матрасил ще го отхвърли. Нашите агенти ми докладват, че броженията там продължават. Аз бих могъл да се явя като избавител на Борлиен и да управлявам и двете кралства, както някога Олдорандо е управлявал Борлиен. Спомни си историята!

 

 

Джандол-Анганол си даваше ясна сметка за трудностите, с които изобилстваше сегашното му положение. Когато усетеше, че решителността го напуска, той съзнателно разпалваше у себе си гняв, припомняше си вероломството на Сайрен Стунд. Едва се бе съвзел достатъчно от шока, който му причини обезглавеното тяло на Юли, и се натъкна на главата му в коридора. Няколко крачки по-нататък лежеше смъртно ранен поставеният от него страж-човек. Лицето му беше жестоко насечено с меч. Джандол-Анганол повърна. Един ден по-късно все още продължаваше да му се гади. Въпреки горещината го полазваха ледени тръпки.

След срещата със Сайрен Стунд той се запъти към парка, където малка тълпа го посрещна с приветствени възгласи. Близостта на фагорската гвардия донякъде го успокои.

Той огледа казармите по-грижливо от друг път. Зад него вървяха командирите на фагорите. Един от павилионите беше подреден като за гости и много приятно обзаведен. Горният му етаж представляваше удобен апартамент.

— Този апартамент ще бъде за мен — каза кралят.

— Той е предназначен за вас. Никой в Хърл-Дра Ндо няма достъп до него.

— Това се отнася и за фагорите.

— И фагорите също.

— Вие ще го пазите.

— Разбира се.

Кралят ни най-малко не се разтревожи от обстоятелството, че гилотата употреби старото фагорско име на Олдорандо, въпреки че добре знаеше колко древни и неизкореними са спомените им за случилото се някога. Отдавна беше свикнал с архаичния им език.

Докато се връщаше през парка, съпровождан от четирима фагори, земята се разтърси. Трусовете бяха нещо обичайно за Олдорандо. Този беше вторият, откакто пристигна. Кралят се загледа в двореца оттатък площада Лойлбрайден. Искаше му се земята да се разтърси така, че да го срине до основи, но дървените колони по протежение на фасадата му осигуряваха изключителна стабилност.

Зяпачите и безделниците не изглеждаха разтревожени. Един продавач на вафли въртеше търговията си бойко както обикновено. Потрепервайки вътрешно, Джандол-Анганол се запита дали не идва краят на света въпреки всички мъдри предсказания.

— Дано свърши всичко — каза си той.

После се сети за Милуа Тал.

 

 

Малко преди да залезе Баталикс, в двореца се втурнаха съгледвачи и уведомиха за неочаквано ранното пристигане на принц Тейнт Индред. На Джандол-Анганол и свитата му беше изпратена официална покана да присъстват на приветствената церемония на площад Лойлбрайден. Подобна покана трудно можеше да бъде пренебрегната.

Напълно равнодушен към държавни дела от всякакъв вид и към водещите се навсякъде войни, Тейнт Индред беше ходил на лов в Кузинт и сега се връщаше, натоварен с ловни трофеи — кожи, пера и ценна кост. Той се бе разположил в паланкин, а подире му караха няколко клетки с уловени от него животни. В една от тях дузина нечовеци ломотеха нещо към тълпата или гледаха потиснато и безучастно. Триумфалният ход на процесията беше съпроводен с бодрото свирене на оркестър от дванадесет души, развяваха се знамена. Влизането на Тейнт Индред в града беше по-ефектно от това на Джандол-Анганол. Пък и принцът не беше принуден да се унижава с пазарлъци, опитвайки се да измъкне някакви пари от търговците на роби.

В свитата на принца Джандол-Анганол забеляза един от малкото си приятели в пановалския двор, Гуадъл Улбобег. Възрастният мъж изглеждаше изтощен от пътуването. Когато официалната приветствена церемония започна да се превръща в продължителен запой, Джандол-Анганол намери начин да поговори с приятеля си.

— Прекалено съм немощен вече за такива експедиции — оплака се Улбобег, после снижи гласа си до шепот: — Между нас да си остане, Тейнт Индред с всяка изминала десета става все по-досаден. Ужасно ми се иска да се оттегля от службата си при него. В края на краищата вече съм минал тридесет и шестте.

— Тогава защо не го направиш?

Гуадъл Улбобег положи длан върху ръката на Джандол-Анганол. Неволното дружелюбие на жеста трогна краля.

— Заедно с длъжността ми върви и епископията на Прайн. Не си ли спомняш, че съм един от епископите на Свещената пановалска империя, бог да я благослови? Ако се оттегля, преди да са ме помолили, ще изгубя сана и всичко, произтичащо от него… Между другото, длъжен съм да те предупредя, че Тейнт Индред никак не те обича.

— Знам, че всички ме мразят — засмя се Джандол-Анганол. — Но как ли съм оскърбил Тейнт Индред?

— Публична тайна е, че нашият надут приятел Сайрен Стунд имаше намерение да омъжи Милуа Тал за него. Докато ти не се набърка.

— Откъде знаеш това?

— Аз знам всичко. Знам и че ей сега ще ида да се изкъпя и ще си легна. На моята възраст пиенето е вредно.

— Ще поговорим сутринта. Приятна почивка!

 

 

Рано вечерта трусовете се подновиха. Този път бяха достатъчно сериозни, за да предизвикат тревога. В по-бедните части на града изпопадаха керемидите и балконите. По улиците с писъци изскачаха ужасени до смърт жени. В двореца робите сееха паника.

Джандол-Анганол беше доволен. Той имаше нужда от нещо, което да отклони вниманието от него. Неговите офицери бяха проучили цялата околност на двореца и бяха открили в задната му част множество изходи, както можеше да се очаква в сграда, която не беше предназначена дълго да задържа вражески напор. Човек трябваше само да ги познава. Някои бяха дело на самия персонал, който ги използваше за собствено удобство. Въпреки че пред двореца стоеше стража, всеки би могъл да го напусне откъм задната му част. Както направи Джандол-Анганол.

Дворецът явно също не бездействаше. По алеята, водеща навън откъм североизточната страна на сградата, се приближи фургон, теглен от шест хокснита. От него слязоха четирима яки мъже. Единият остана да държи животните, докато другите трима се заеха да измъкват дъски от една задна врата. След като отвориха широко вратата, те извикаха на някого, който беше вътре във фургона. Никой не се отзова. Двама от мъжете се качиха горе и с ритници и ругатни измъкнаха навън овързана фигура. Главата на пленника беше увита с покривало. Той силно изстена, за което получи удар по гърба.

Без да бързат, тримата мъже отключиха една желязна врата и влязоха в страничното крило. Вратата се затръшна зад гърбовете им.

Джандол-Анганол наблюдаваше случката иззад един портик. Близо до него се гушеше крехката фигурка на Милуа Тал. От мястото си до стената двамата долавяха тежката миризма на залдал, върху която Сайрен Стунд бе обърнал вниманието на госта си по-рано.

За убежище трябваше да им послужи павилионът в Парка на свирещия извор, който те наричаха Белия павилион. Под защитата на фагорската гвардия тук щяха да бъдат в безопасност. Кралят все още беше погълнат от мисълта за случилото се току-що около двореца.

— Мисля, че баща ти има намерение да ме убие, преди да съм успял да избягам от Олдорандо.

— Това не е най-лошото. Той като че ли е решил по някакъв начин да те опозори. Ще се опитам да разбера как, но сега той през цялото време ме гледа накриво. Ох, защо кралете са такива опаки хора? Надявам се, че ти няма да бъдеш такъв, след като избягаме в Матрасил. Толкова съм любопитна да го видя и да се спусна по течението на Валворал! Корабите сигурно развиват фантастична скорост по течението и плуват по-бързо от птиците. Има ли в Борлиен пекубии? Искам да имам като мама няколко в стаята си. Поне четири, дори пет — ако ти ми позволиш. Баща ми казва, че ще ме убиеш за отмъщение и ще ми отрежеш главата, но аз само се изсмях и му се оплезих. Виждал ли си какъв ми е дълъг езикът? Аз го попитах: „Отмъщение за какво, глупав стар кралю?“ Това го вбеси. Помислих, че ще получи удар!

Тя продължи да бърбори щастливо, докато оглеждаше апартамента.

Джандол-Анганол държеше единствената свещ. Изрече:

— Няма да ти причиня зло, Милуа. Можеш да ми вярваш. Всички си мислят, че съм злодей. Аз съм в ръцете на Акханаба като всички нас. Не бих причинил зло дори и на баща ти.

Тя седна на леглото и се загледа през прозореца. Орловият й профил се очертаваше още по-ясно в светлината му.

— И аз това му казах или нещо подобно. Но той беше толкова побеснял, че се изпусна за нещо, което не биваше да казва. Познаваш ли Сартори-Ирвраш?

— Доста добре.

— Той отново е в ръцете на баща ми. Хората му са го намерили в стаята на онзи гърбушко.

Кралят поклати глава:

— Не е възможно. Той още е вързан и със запушена уста в гардероба. Моите офицери ще го докарат тук за по-сигурно.

Милуа Тал се засмя със звънливия си смях.

— Той те е надхитрил, Джан. Това е бил друг човек. Заменили са го в тъмното с някакъв роб. Те са намерили истинския Сартори-Ирвраш, докато всички посрещаха тлъстия стар принц Тейнт.

— По дяволите, ще си имам разправии с този човек! Той беше мой канцлер. Какво ли знае?… Милуа, каквото и да се случи, аз не се плаша. Ще го посрещна с открито лице, това е въпрос на чест!

— О, майчице! „Въпрос на чест“! Все едно слушам баща си. Не е ли редно да кажеш, че моята невинна красота те подлудява или нещо в този дух?

Той хвана ръцете й.

— Може би, хубава моя Милуа! Мисълта ми е, че подобна лудост няма да ми донесе нищо добро, ако не съм достатъчно силен, за да й се отдам. Аз трябва да понеса безчестието, да оцелея, да остана неопетнен. Тогава ще мога да си върна честта. Всички ще ме уважават за това, че съм оцелял. И тогава ще бъде възможно да се изгради съюз между моята страна и твоята — такова е отколешното ми желание. И аз ще го изградя независимо дали с баща ти или с онзи, който ще го наследи.

Тя плесна с ръце:

— Аз съм тази, която ще го наследи! И тогава всеки от нас ще владее цяла държава!

Независимо от измъчващите го лоши предчувствия, че тепърва ще го връхлитат нови беди, той избухна в смях, сграбчи я и притисна силно крехкото й тяло до гърдите си.

Земята отново се разтърси.

— Можем ли да спим тук заедно? — прошепна тя.

— Не, не бива. Сутринта ще отидем да видим моя приятел Есомбер.

— Мислех, че не ти е приятел.

— Аз мога да го направя такъв. Той е суетен, но не е злодей.

 

 

Трусовете постепенно затихнаха. Отиде си и нощта. Фрейър се издигна високо и този път забулен от жълтата мъгла. Температурата се покачи.

През деня из двореца рядко можеха да се срещнат важни особи. Крал Сайрен Стунд обяви, че няма да дава аудиенции. Онези, които бяха изгубили покрива над главата си или дете по време на трусовете, напразно оплакваха съдбата си из пустите приемни, останалите направо бяха отпращани. Крал Джандол-Анганол, както и младата принцеса, също не се виждаха никъде.

На следващия ден осемчленен отряд от гвардията на Олдорандо арестува Джандол-Анганол.

Сграбчиха го, докато слизаше по стълбите откъм стаята си. Той се опита да се съпротивлява, но войниците го вдигнаха и го понесоха към затвора. Изритаха го по извитата каменна стълба и вратата на тъмницата се захлопна зад него.

Няколко минути той лежа запъхтян на пода, заслепен от гняв.

— Юли, Юли! — повтаряше безспир. — Толкова бях потресен от това, което направиха с тебе, че не видях в каква опасност се намирам аз самият… Никога не бих допуснал… — След няколко минути на трескав размисъл изрече на глас: — Бях прекалено самоуверен. Винаги съм правил тази грешка. Твърде силно вярвах, че мога да подчиня обстоятелствата на волята си…

Измина доста време, преди кралят да се изправи на крака и да се огледа наоколо. Издатина в стената служеше като легло и пейка. През прозореца високо горе се процеждаше светлина. В един от ъглите стоеше корито за санитарни нужди. Той се отпусна на пейката и се замисли за дългото затворничество на баща си.

Когато се почувства още по-отчаян, кралят се сети за Милуа Тал.

— Сайрен Стунд, ако от главата й падне дори един косъм, аз ще те…

Седя известно време неподвижен. С усилие на волята си наложи да се отпусне и се облегна на влажната стена на килията, но след малко скочи с рев и закрачи напред-назад между пейката и вратата.

Отвън се чу скърцане на обувки. Някой слизаше по стълбите. Ключ се превъртя шумно в ключалката и в килията влезе облечен в черно свещеник, придружен от двама въоръжени стражи. Той сковано се поклони и Джандол-Анганол позна съветника на Сайрен Стунд с изсеченото лице, Криспан Морну.

— Какъв подъл закон ви дава право да ме държите тук като затворник — мен, краля на приятелска страна, пристигнал на посещение?

— Дошъл съм да ви уведомя, че сте обвинен в убийство и утре сутрин, след като изгрее Баталикс, ще се изправите пред кралски църковен съд — изрече с гробовен глас свещеникът и добави: — Пригответе се.

Джандол-Анганол направи крачка напред, обзет от ярост.

— Убийство? Убийство ли казахте, вие, банда престъпници! Каква нова подлост сте измислили? Чие убийство ми приписвате?

Стражите кръстосаха копия пред него.

Свещеникът каза:

— Обвинен сте в убийството на принцеса Симода Тал, по-голямата дъщеря на крал Сайрен Стунд от Олдорандо.

Той още веднъж се поклони и излезе.

Кралят остана на мястото си, загледан във вратата. Немигащият му поглед беше прикован в дебелите дъски, сякаш Джандол-Анганол се беше заклел, че няма да мигне, докато не го освободят.

През цялата нощ почти не помръдна. Жизнеността, която бушуваше в него, напираше да избликне от затвора си. През дългите часове на мрака той поддържаше у себе си дръзката войнственост, готов да се хвърли в атака срещу всекиго, който се осмели да влезе в тъмницата.

Никой не се появи. Не му донесоха храна или вода. През нощта долови далечни трусове — на такова разстояние, че по-скоро би трябвало да идват от някой подземен коридор, отколкото от земята. Мазилката се посипа като фин прашец по каменния под. Това беше всичко. Не се появи дори плъх, който да разнообрази затворничеството на Джандол-Анганол.

Когато светлината започна да си пробива път през тясното прозорче, той се покачи върху каменното корито и пъхна пръста си в една дупка между камъните, пробита от някой негов предшественик. Крепейки се по този начин, успя да надникне през неостъкленото прозорче. Оттам полъхна свежа струя и погали бузата му.

Тъмницата беше разположена в предната част на палата, близо до ъгъла откъм катедралата, поне така прецени затворникът. Сега имаше възможност да хвърли един поглед към площад Лойлбрайден. Наблюдателницата му беше разположена твърде ниско, за да види нещо оттатък площада, ако не се смятат върховете на дърветата в парка.

Площадът беше пуст. Той си помисли, че ако почака достатъчно дълго, може би ще зърне Милуа Тал, стига тя също да не е пленница на баща си.

Прозорчето гледаше на запад. На миниатюрното късче небе, което можеше да зърне кралят, не се виждаше и следа от мъгла. Баталикс хвърляше по паважа дълги сенки. После те избледняха, а когато изгря Фрейър, се раздвоиха. По-късно облачната пелена отново се появи, сенките изчезнаха, а температурата започна да се покачва.

По някое време на площада дойдоха работници — носеха широки дъски и греди. Имаха покорния вид на всички, които си изкарват хляба като тях — бяха готови да си свършат работата, но не и да се съсипват от бързане. Не след дълго на площада се издигна ешафод.

Джандол-Анганол слезе, седна на пейката и стисна главата си с ръце.

Стражите дойдоха да го изведат. Той се бореше с тях, но напразно. Оковаха го във вериги и без да им мигне окото, го заблъскаха нагоре по каменната стълба.

 

 

Всичко се развиваше така, както би си пожелал Сайрен Стунд. Превратностите на съдбата, склонна понякога да преобръща всичко наопаки, сега му даваха възможност да възтържествува над човека, който съвсем неотдавна тържествуваше над самия него. Кралят подскачаше от радост, издаваше ликуващи викове и прегръщаше Баткаарнет-тя, като не забравяше да хвърля по някой и друг злорад поглед към унилата си дъщеря.

— Виждаш ли, дете, ти се метна на врата на един злодей, който ще бъде заклеймен пред всички като убиец! — Той се приближи към нея с кръвожадни искрици в погледа. — Само след един ден ще ти дадем трупа му — да го прегръщаш колкото си искаш. Да, само след двадесет и пет часа твоята непорочност ще бъде завинаги запазена от посегателствата на Джандол-Анганол.

— Защо не обесиш и мен, татко, и така да се избавиш от всичките си дъщери, които ти носят само грижи?

В двореца беше избрано специално помещение, което да послужи за съдебна зала. Църквата я освети като храм на правосъдието. Украсиха я с клонки от вероника, скантиом и планински чай — смяташе се, че всички тези треви имат свойството да разхлаждат. Предназначението им беше да намалят задухата и да разпространяват целебния си аромат в залата. Бяха се събрали множество дворцови и градски величия. В никакъв случай обаче не можеше да се твърди, че всички те са безусловно съгласни с владетеля си, каквото и да си мислеше той.

Трите главни действащи лица в представлението бяха кралят, неговият мрачен съветник Криспан Морну и един съдия на име Кимон Еурас, който изпълняваше в Църквата длъжността управител на архивите.

Кимон Еурас беше толкова слаб, че се прегърбваше, сякаш само опъването на кожата му го задържаше прав. Беше плешив, по-точно на главата му нямаше видими следи от коса, а сивкавата кожа на лицето му с бледността си напомняше поверените му пергаменти. Когато се изкачи до мястото си, облечен в черни одежди, спускащи се до патравите му ходила, кръвожадният му паешки вид убеди присъстващите, че милосърдието едва ли ще бъде основната му цел в този процес.

Когато тези достолепни сановници заеха местата си, удари гонг и двама яки стражи довлякоха крал Джандол-Анганол в залата. Накараха го да застане по средата, така че всички да го виждат.

Границата между затворника и свободните хора е ясно изразена във всеки съд. Тук тя биеше на очи още повече. Краткото затворничество на краля беше достатъчно, за да му придаде занемарен вид. Туниката му беше мръсна. Той обаче стоеше с високо вдигната глава и пронизваше присъстващите с орловия си поглед. Повече наподобяваше хищна птица, която търси да открие слабост, отколкото човек, търсещ милост. Гордото спокойствие на движенията и чертите му си оставаше неотменна част от него.

Кимон Еурас подхвана със стържещ глас нескончаема реч. Древният прах на поверените му документи сякаш беше заседнал в гърлото му. Последните думи съдията произнесе, повишавайки максимално глас:

— … жестокото убийство на нашата обичана принцеса Симода Тал в същия този дворец с удар на фагорски рог. Крал Джандол-Анганол, вие сте обвинен като подбудител на това престъпление.

Джандол-Анганол издаде възглас на несъгласие. Един съдебен пристав веднага го удари по гърба и изрече:

— Затворникът няма право да говори. Още едно прекъсване на съдията и ще ви върнем обратно в килията.

За случая Криспан Морну беше успял да изнамери отнякъде костюм в още по-траурен черен цвят. Той се отразяваше върху брадичката и бузите му, тъмнееше в очите му, а когато заговореше — и в самото му гърло.

— Нашето намерение е да ви докажем, че вината на този борлиенски крал е неоспорима и че той е дошъл тук с единствената цел да унищожи принцеса Милуа Тал, като по този начин прекъсне родословната нишка на династията Стунд. Ще ви покажем копие на оръжието, с което е била жестоко убита принцеса Симода Тал. Ще ви покажем също и фактическия извършител на престъплението. Ще приведем необорими доказателства, че всички факти еднозначно сочат обвиняемия като инициатор на жестокия заговор. Донесете кинжала.

Един роб се втурна презглава с въпросното веществено доказателство в ръце, сякаш от скоростта му зависеше изходът на процеса.

Неспособен да остане повече настрана, Сайрен Стунд протегна ръка и грабна ножа още преди Криспан Морну да го е поел.

— Това е фагорски рог. Той има два остри върха и следователно не може да бъде сбъркан с нищо друго. Формата му напълно съответства на раната в гърдите на принцесата. Бедното дете!

— Ние няма да се опитваме да представим този рог като оръжие на престъплението. Оръжието, с което е извършено убийството, не е намерено. Това е просто един подобен рог, неотдавна изтръгнат от главата на фагор. Искам също така да напомня на съда, който ще прецени дали този факт има някакво отношение към делото, че обвиняемият държеше като свой домашен любимец един фагор. Той богохулствено го беше нарекъл на името на един от големите воини-светци на нашия народ — Юли. Тук не е нужно да изясняваме дали това оскърбление се дължи на зла умисъл или на невежество.

— Сайрен Стунд, твоето вероломство ще ти се върне тъпкано! — извика Джандол-Анганол и беше награден с енергичен удар.

Кинжалът от фагорски рог тръгна от ръка на ръка. Сгърчената фигура на Кимон Еурас се изправи достатъчно, за да чуят всички въпроса:

— Може ли обвинението да посочи някакви други улики срещу обвиняемия?

— Видяхте какво представлява оръжието, с което е извършено престъплението — произнесе с гробовния си глас Криспан Морну. — Сега ще ви покажем лицето, което го е използвало, за да убие принцеса Симода Тал.

В залата беше внесен съпротивляващ се младеж. На главата му беше метнато покривало и Джандол-Анганол веднага си помисли за пленника, когото видя да измъкват през онази нощ от фургона.

Човекът беше завлечен насила пред съда. По заповед на съдията смъкнаха покривалото от главата му.

Пред погледите на множеството се появи младеж с коса като разрошена грива, пурпурночервено лице и дрипава риза. След един-два силни удара младежът започна да хленчи, вместо да се съпротивлява, и тогава го познаха. Пред съда стоеше Робайдей-Анганол.

— Роба! — изкрещя кралят и беше сръган в бъбреците, което го накара да се превие от болка.

Той се отпусна на пейката, съкрушен от гледката — Роба, собственият му син, който така се боеше от пленничеството, сега беше пленник!

— Този младеж беше задържан от агентите на Негово величество в пристанището на Отасол в Борлиен — обяви Криспан Морну. — Никак не беше лесно да бъде проследен и хванат, тъй като се преструваше на мадис, приемайки навиците и облеклото им. Той обаче е човек. Името му е Робайдей-Анганол. Той е син на обвиняемия, широко известен със своята необщителност.

— Вие ли убихте покойната принцеса Симода Тал? — попита съдията с глас, който наподобяваше разкъсването на пергамент.

Робайдей избухна в ридания, сред които можеше да се чуе, че никого не е убивал, че никога досега не е бил в Олдорандо и че единственото му желание е да го оставят на мира да продължи жалкото си съществуване.

— Вашият баща ли ви подтикна да извършите това убийство? — запита Криспан Морну. Всяка негова дума звучеше като бърз удар с брадва.

— Аз мразя баща си! Боя се от него! Никога не бих изпълнил негова заповед!

— Тогава защо убихте принцеса Симода Тал?

— Не съм! Не съм я убил! Невинен съм, кълна ви се!

— А кого убихте?

— Никого не съм убивал!

Криспан Морну сякаш цял живот беше чакал да чуе именно тези думи. Той вдигна високо луничавата си ръка и вирна брадичка. Носът му заблестя на светлината като шлифован.

— Чухте този младеж да твърди, че никого не е убивал. Сега ще призовем един свидетел, който ще докаже, че той лъже. Въведете свидетелката.

В залата влезе млада жена, която пристъпваше нервно и същевременно доста самоуверено между двама стражи. Посочиха й свидетелското място в подножието на трибуната. През това време дворът я разглеждаше с жаден интерес. Красотата и младостта й бяха трогателни. Бузите й бяха ярко начервени. Тъмната й коса беше подредена в главозамайваща прическа. Носеше плътно прилепнал чагирак на цветя, който подчертаваше фигурата й. Тя стоеше в донякъде предизвикателна поза, с ръка на хълбока, и успяваше едновременно да изглежда невинна и съблазнителна.

Съдията Кимон Еурас наклони алабастровия си череп напред и може би беше възнаграден за усилието, успявайки случайно да надникне в деколтето й. Във всеки случай в гласа му прозвучаха по-човечни нотки:

— Как е името ти, млада жено?

Тя отговори с нежен глас:

— Абат-Васидол, ваша светлост, но приятелите ми обикновено ме наричат Абати.

— Сигурен съм, че имаш много приятели — подметна съдията.

Криспан Морну заяви, без да обръща внимание на намека:

— Тази дама също беше доведена тук от агентите на Негово величество, но не като затворничка, а по своя воля, и ще бъде възнаградена за усилията си да ни помогне в разкриването на истината. Абати, ще ни кажеш ли кога за последен път видя този младеж и при какви обстоятелства?

Тя навлажни с език устните си, които вече бяха започнали да изпръхват, и отговори:

— Бях в стаята си, господине, в моята малка стаичка в Отасол. С мен беше приятелят ми Див. Двамата седяхме на леглото и си приказвахме. И изведнъж този човек тук…

Тя млъкна.

— Продължавай, момиче.

— Толкова е ужасно, господине…

В залата цареше гробна тишина. Сякаш и освежаващите треви бяха клюмнали в непоносимата жега.

— Този човек, господине… нахълта с нож. Караше ме да тръгна с него, а аз не исках. Аз такива неща не правя. Див се опита да ме защити и този човек го удари с ножа — с рога, де, нали знаете — и го уби. Прободе го в корема.

С изящно движение тя показа къде точно е бил прободен Див и целият съд като един човек проточи вратове.

— Какво стана после?

— Ами, господине, този човек взе тялото и го хвърли в морето.

— Всичко това е лъжа, мръсен заговор! — извика Джандол-Анганол.

Този път му отговори младата жена, която се почувства засегната от това обвинение. Тя вече беше свикнала достатъчно с ролята си и дори започваше да й харесва. Абати заяви възмутено:

— Не е лъжа! Самата истина е. Затворникът отнесе тялото на Див и го хвърли в морето. И най-странното е, че след няколко дни то се върна — тялото, де — в Отасол, в един кош с лед. Аз го видях в дома на моя приятел и покровител, Бардол Кара-Бансити, който после за известно време стана канцлер на краля.

Джандол-Анганол се изсмя приглушено и се обърна направо към съдията:

— Кой ще повярва на такава безсмислица?

— Не е безсмислица и аз мога да го докажа — живо възрази Абати. — Див имаше един накит, часовник с три прозорчета, на които цифрите се движеха. Цифрите бяха като живи. Див го държеше в пояса си на кръста. — Тя отново посочи въпросното място върху собственото си тяло и отново съдиите колективно проточиха шии. — Същият този накит бе попаднал в ръцете на Кара-Бансити, а той го дал на Негово величество. Сигурно и сега е у него! — Младата жена с театрален жест посочи Джандол-Анганол.

Кралят беше видимо потресен и не промълви нито дума. Часовникът лежеше забравен в джоба на туниката му.

Сега той си спомни — уви, твърде късно! — как през цялото време се боеше от часовника като от някакво дяволско изобретение, произведение на чужд разум, на което не биваше да се доверява. Когато Билиш-Оупин, който твърдеше, че е дошъл от друг свят, му предложи часовника, Джандол-Анганол го хвърли в лицето му. По някакъв загадъчен начин предметът се върна при него чрез анатома. И въпреки намерението си да се отърве от тази вещ кралят така и не го направи.

Сега часовникът му изигра лоша шега.

Кралят не беше в състояние да каже нищо. Той виждаше, че е жертва на някаква зла магия, но не можеше да каже кога е започнало всичко. Цялата му преданост към Акханаба не успя да го предпази от злите сили.

— Така значи, Ваше величество, така, братко! — злорадо се обърна към него Сайрен Стунд. — Този накит с подвижните цифри у вас ли е?

Джандол-Анганол изрече със слаб глас:

— Имах намерение да го поднеса като сватбен подарък на принцеса Милуа Тал…

Залата забръмча като кошер. Хората наскачаха от местата си, длъжностните лица призоваваха към спокойствие, а Сайрен Стунд беше закрил лице с длани, за да скрие ликуването си.

Когато редът беше възстановен, Криспан Морну се обърна с нов въпрос към Абати:

— Сигурна ли си, че този младеж, Робайдей-Анганол, синът на краля, е убил твоя приятел Див? Виждала ли си го оттогава?

— Господине, той направо ме измъчи. Не искаше да си тръгне. Не знам какво щеше да стане с мен, ако вашите хора не го бяха арестували.

В залата за известно време се възцари тишина. Всички гадаеха какво ли би могло да се случи на такава привлекателна млада жена.

— Искам да ти задам един последен, доста личен въпрос — каза Криспан Морну, втренчил в Абати гробовния си поглед. — Ти явно произхождаш от простолюдието и въпреки това имаш доста високопоставени приятели. Слуховете поставят името ти редом с това на един сиборналски посланик. Какво ще кажеш по този въпрос?

— Позор! — чу се глас откъм пейките.

Но Абати отговори най-невъзмутимо:

— Аз наистина имам удоволствието да познавам един сиборналски господин. Сиборналците ми харесват заради добрите си обноски, господине.

— Благодарим ти, Абати, твоите показания са изключително ценни. — Усмивката на Криспан Морну притежаваше топлотата на кама. След като момичето излезе, той се обърна към съда:

— Моето мнение е, че по-нататъшни доказателства не са необходими. Тази невинна девойка ни каза всичко, което искахме да знаем. Лъжите на принца на Борлиен, напротив, го изобличават като убиец. Чухме как е извършил убийството в Отасол, по всяка вероятност по нареждане на баща си, само за да се сдобие с тази дрънкулка. Предпочитаното от него оръжие е фагорският рог — той вече е убил Симода Тал със същото оръжие. Неговият баща в това време се е запътил насам, за да злоупотреби с гостоприемството ни и да осъществи пъклените си планове спрямо единствената останала дъщеря на Негово величество. Ние тук разкрихме един подъл заговор, с каквито е изпълнена историята. Ето защо без колебание настоявам от името на двора и на целия наш народ и на двамата — бащата и сина — да бъде наложено смъртно наказание.

Съпротивата на Робайдей-Анганол беше сломена още при влизането на Абати в залата. Сега той изглеждаше просто един хлапак, който прошепна с треперещ глас:

— Моля ви, пуснете ме да си вървя. Аз съм създаден за живот, не за смърт и гнусни заговори. Не съм влизал в заговори с баща си! Отричам и това, и всички останали обвинения.

Криспан Морну театрално се завъртя и се изправи срещу младежа.

— Продължавате ли да отричате убийството на Симода Тал?

Робайдей облиза пресъхналите си устни.

— Може ли един откъснат лист да убива? Аз съм само един обрулен лист, господине, носен от вихъра на живота.

— Нейно величество кралица Баткаарнет-тя е готова да ви разпознае като странника, посетил двореца преди известно време, когато сте дошъл, преоблечен като мадис, с ясното намерение да извършите това гнусно деяние. Искате ли Нейно величество да влезе в залата и да ви идентифицира?

Робайдей се разтрепери:

— Не!

— Тогава случаят е ясен. Този младеж — не някакъв голтак, а принц по рождение! — е влязъл в двореца и по нареждане на баща си е убил нашата обичана от всички принцеса Симода Тал.

Всички погледи се насочиха към съдията. Той сведе очи, преди да произнесе присъдата.

— Решението на съда е следното: ръката, извършила това подло убийство, принадлежи на сина. Умът, насочвал ръката, е на бащата. Къде тогава е първоизточникът на вината? Отговорът е ясен…

От гърдите на Робайдей се изтръгна вик на болка. Той протегна ръка, сякаш искаше да сложи преграда пред думите на съдията.

— Лъжа! Лъжа! Всичко в този съд е лъжа! Ще ви кажа истината, макар тя да ми носи гибел. Признавам, че аз сторих това със Симода Тал, но не го направих, защото съм в сговор с баща си, краля. О, не, това не може да стане! Ние с него сме като деня и нощта. Направих го, за да му навредя. Погледнете го — ето го пред вас, човек като всички останали, а не крал! Да, просто човек, докато майка ми си остава кралица на кралиците. Аз да съм в сговор с него? Толкова бих убил по негово желание, колкото и да се оженя по волята му… Заявявам ви, че този злодей е невинен. Ако трябва да умра с гнусната смърт, на която ме обричате, нека поне никой да не може да каже, че съм бил в съюз с него. Макар че бих искал да бъда. Защо ми е да помагам на човек, от когото не съм видял никаква помощ?

Той сграбчи главата си с ръце, сякаш искаше да я изтръгне от раменете.

В последвалата тишина Криспан Морну изрече хладно:

— Ако искахте да му навредите, по-добре да бяхте мълчал.

Робайдей го изгледа със студен проницателен поглед.

— Това, от което се страхувам, е злото начало у човека, а у вас го виждам далеч по-ясно, отколкото у този нещастник, принуден да носи бремето на борлиенската корона.

Джандол-Анганол вдигна очи към тавана, сякаш искаше да се откъсне от всички земни вълнения, но тялото му се разтърсваше от ридания.

Съдията смутено се прокашля, преди да произнесе окончателната присъда.

— С оглед самопризнанието на сина бащата, разбира се, се признава за невинен. Историята познава не един неблагодарен син… Ето защо постановявам, по волята на Акханаба Всемогъщия, бащата да бъде освободен, а синът да бъде обесен веднага, щом Негово величество крал Сайрен Стунд сметне за необходимо.

— Нека аз да умра вместо него, а той да заеме престола вместо мен!

Тези думи бяха произнесени твърдо от Джандол-Анганол.

— Присъдата е окончателна. Съдът прекратява делото.

Шумът от стъпките не успя да заглуши гласа на Сайрен Стунд:

— Не забравяйте, сега ще отидем да се освежим, но този следобед ни очаква още едно зрелище. Ще видим какво има да ни каже Сартори-Ирвраш, бившият канцлер на Джандол-Анганол.