Брайън Олдис
Хеликония. Лято (18)

XVIII
Чудовищата от дълбините

Всеки пътуващ към Гравабагалиниен можеше още отдалеч да види дървения дворец, където бе подслонена кралицата. Приличаше на играчка, захвърлена върху пясъка.

Според преданията в местността обитаваха духове. В далечното минало на мястото на дървената постройка се издигала крепост, но била разрушена след епична битка.

Само че никой не знаеше какви армии и защо са се сражавали тук. Известно бе единствено, че твърде много войници загинали и били погребани в плитките окопи, където ги настигнала смъртта. А техните сенки, откъснати от подходящите си земни октави, още се явяваха в Гравабагалиниен, поне според мълвата.

Както и да е било в древността, несъмнено сега тук се разиграваше друга трагедия. Защото бе дошло времето, когато крал Джандол-Анганол пристигна с два кораба, натоварени с войници и фагори, с Есомбер и Кара-Бансити до себе си, за да се разведе с кралицата.

Мирдем-Ингала се подчини накрая и прие развода. В двореца се изпи много вино, бяха задоволени и други страсти. А Алам Есомбер, посланикът на Ц’саря, проникна в покоите на кралицата броени часове след като стана свидетел на церемонията по разтрогването на брака. После пристигна вестта, че Симода Тал е била убита в далечно Олдорандо. Скръбната новина бе съобщена на краля още щом първите лъчи на Баталикс оцветиха в жълто олющените външни стени на крехкото здание.

Сега в действията на хора и фагори се усещаше някаква неизбежност, защото събитията доближаваха критичната точка, когато дори основните участници в тях щяха да бъдат повлечени безпомощно — същински комети, потъващи в непрогледния мрак.

С прегракнал от мъка глас крал Джандол-Анганол изливаше душата си пред Акханаба и скубеше кичури от косата и брадата си.

— О, Велики, твоят слуга се простира ничком пред тебе! По твоя воля ме сполетяха беди. Ти пожела моите армии да претърпят разгром. Ти реши, че моят син трябва да ме изхвърли от сърцето си. Ти бе причината да се разделя с любимата си кралица Мирдем-Ингала. Сега допусна да убият и бъдещата ми невяста… Но какво още ще трябва да изтърпя в Твое име? Нека поне народът ми не страда. Приеми моята мъка, о, Всемогъщи, като предостатъчна изкупителна жертва!

Когато се надигна и понечи да облече туниката си, бледоликият и суров Абстрог-Атенат подхвърли равнодушно:

— Вярно е, че армията загуби войната в Рандонан. Но нали всички цивилизовани държави са заобиколени от варварски племена и винаги претърпяват поражение, щом пожелаят да ги усмирят. Редно е да отидем при тях не със силата на меча, а с Божието слово на уста.

— Свещенико, верските походи са отредени на Пановал, а не на бедна страна като нашата — сопна се кралят.

Нагласи плата на туниката върху пресните рани на гърба си и напипа в джоба часовника с трите прозорчета, който взе от Кара-Бансити в Отасол. И сега вярваше, че тази вещ е предвестник на нови злини.

Абстрог-Атенат се поклони така, че камшикът в ръката му помете пода.

— Поне бихме могли да заслужим снизхождението на Всемогъщия, като се придържаме към човешкото и се отречем от нечовешкото.

Във внезапен пристъп на ярост Джандол-Анганол го удари по бузата с опакото на дланта си.

— Ти си гледай Божите дела, а грижите за страната остави на мен!

Твърде добре знаеше какво иска от него свещеникът. Пак му напомняше да прочисти Борлиен от фагорите.

С незакопчана туника, попиваща кръвта от последното бичуване, Джандол-Анганол изкачи стъпалата от подземния параклис към първия етаж на дървения дворец. Юли скочи от пода да го посрещне.

Кралят усещаше в главата си заслепяващо пулсиране. Потупа фагорчето и зарови пръсти в гъстата му козина.

Навън сенките бяха дълги. Джандол-Анганол просто не знаеше какво да прави тази сутрин. Едва вчера пристигна в Гравабагалиниен и се разведе с кралицата в присъствието на Алам Есомбер.

Също като предния ден, всички прозорци на сградата бяха закрити с капаци. Но сега по стаите се търкаляха мъже, още потънали в пиянската си забрава. Тънките ивички светлина, проникващи през цепнатините, караха краля да си представя, че върви по плетена кошница към изхода.

Когато рязко отвори вратата, кралската Първа фагорска гвардия стоеше строена отвън, редиците от дълги челюсти и остри рога не помръдваха. Е, поне си струваше да види тази гледка, каза си Джандол-Анганол в опит да разпъди черните облаци от душата си.

Излезе да се поразходи на чист въздух, преди да е станало прекалено горещо. Виждаше морето и усещаше ветреца, но те не го разведриха. Преди разсъмване Есомбер влезе и го изтръгна от тежкия алкохолен сън. До посланика стоеше новият канцлер Бардол Кара-Бансити. Съобщиха му, че принцесата-мадийка, за която имаше намерение да се ожени, е била убита.

Нищичко не му остана.

И защо трябваше да понесе всички изпитания — само за да се разведе с истинската си съпруга? Каква лудост бе подчинила ума му? Това беше раздяла, която и най-несломимият човек не би могъл да преживее.

Измъчваше го желание да поговори с Мирдем-Ингала.

Някакъв остатък от душевна изтънченост го възпря да изпрати някого да я повика. Знаеше, че се е затворила в стаите си с малката принцеса Татро и чака той да се махне и да отведе оттук войниците си. Вероятно вече бе чула новината. Вероятно се страхуваше за живота си. Вероятно го мразеше.

Извъртя се с присъщата си рязкост. Новият канцлер вървеше към него с тежките си устремени крачки, с потрепващи увиснали бузи.

Джандол-Анганол се вторачи в него, после му обърна гръб. Кара-Бансити беше принуден да заобиколи Юли, за да се поклони тромаво.

Очите на краля сякаш го дълбаеха. Двамата мълчаха. Канцлерът отклони непроницаемия си поглед.

— Заварваш ме в твърде мрачно настроение — изрече кралят.

— Господарю, аз също не съм мигнал тази нощ. Опечален съм от новото злощастие, което ви сполетя.

— Точно сега не понасям не само Всемогъщия, но и тебе, който не си толкова неуязвим.

— Но, господарю, с какво съм заслужил недоволството ви?

Веждите на Орела се събраха на челото и той още повече заприлича на хищната птица.

— Знам, че не си на моя страна. Носи ти се славата на хитрец и зложелател. Забелязах нескритото ти ликуване, когато дойде да ме известиш за смъртта на… знаеш за кого говоря.

— Мадийската принцеса? Господарю, ако изобщо не ми вярвате, не би трябвало и да ме задържате при себе си в ролята на ваш канцлер.

Джандол-Анганол пак му показа гърба си. Кървавите черти по жълтия плат напомняха за някакво древно бойно знаме.

Кара-Бансити пристъпяше от крак на крак. Разсеяно плъзна поглед по олющената боя на двореца. Остро съзнаваше разликата между човека от простолюдието и краля.

Харесваше начина си на живот. Познаваше мнозина, беше полезен на своя град. Обичаше жена си. Благоденстваше. А кралят мина и го отведе, сякаш беше презрян роб.

Прие новата си длъжност и като човек със силен характер се постара да свърши добра работа. А сега този владетел имаше нахалството да твърди, че Кара-Бансити тайно плетял заговори срещу него! Да, безочието на кралете няма граници… Не виждаше как да се измъкне от ноктите на Джандол-Анганол. Налагаше се да го следва чак до Олдорандо.

Всякакво съчувствие към тежкото положение на краля се изпари от душата му.

— Ваше величество, исках да кажа… — започна той решително и сам се изуми на дързостта си, зяпнал окървавения гръб. — Разбира се, това е нищожна дреболия, но преди да отплаваме от Отасол, вие взехте от мен онзи интересен часовник с трите прозорчета. Случайно още да е у вас?

Кралят не се обърна. Изобщо не помръдна, но каза:

— Тук е — в джоба на туниката ми.

Кара-Бансити дълбоко си пое дъх и произнесе много по-жално, отколкото му се искаше:

— Моля ви, Ваше величество, бихте ли ми върнал часовника?

— Избрал си неподходящо време да ме молиш за услуги, когато и самото оставане на Борлиен в Свещената империя е застрашено — изрече кралят с гласа си на Орел.

И двамата стояха, загледани в Юли, който ровичкаше под храстите около двореца и накрая избра един, за да се изпикае.

С отмерени крачки Джандол-Анганол се запъти към морето.

„Наистина не съм нищо повече от един проклет роб!“, мислено възкликна Кара-Бансити, но последва краля.

Фагорчето заподскача до господаря си, който се забърза. После заговори също толкова припряно и не особено чевръстият учен трябваше почти да подтичва, за да чува думите му. Кралят повече не спомена часовника.

— Акханаба бе милостив към мен, пътят ми бе осеян с плод. И вкусът беше по-сладостен от очакването, че ще получавам още и още — утре, вдругиден и по-нататък. Каквото и да пожелаех, щеше да се сбъдне преизобилно. Вярно е, че имах несполуки и поражения, но не губех надежда. Не позволявах неуспехите да ме тревожат твърде дълго. Дори и личното ми унижение в Косгат… Взех си поука и го оставих в миналото, а след време постигнах там голяма победа.

Минаха край засадени в редица гуинг-гуинги. Кралят пътьом откъсна един плод и го захапа до костилката, сокът потече по брадичката му. Ръкомахаше с наядения плод в пръстите си.

— Но днес виждам живота си в нова светлина. Може би вече съм получил всичко, което ми е било обещано… В края на краищата аз съм на повече от двадесет и пет години. — Видимо се насилваше да говори. — Може би сега е лятото на отредените ми дни и в бъдеще не ще падне плод, когато разтърся клоните… Не мога ли вече да се надявам на изобилие? Но и не ни ли предупреждава нашата вяра, че трябва да очакваме времена на глад? Ха!… Акханаба е същински сиборналец, мисли си само за идващата зима.

Тръгнаха покрай ниските скали, отделящи сушата от брега, където кралицата обичаше да плува.

— Я, ми кажи — попита небрежно Джандол-Анганол, — щом си неверник — какъв според тебе е източникът на моите затруднения?

Кара-Бансити мълчеше, склонил зачервеното си лице към земята, като че за да се опази от режещия поглед на краля. Хайде, събери смелост, подканяше се сърдито.

— Е? Кажи каквото мислиш. Няма да се ядосам! Достатъчно ме наби с камшика онзи мой изнежен свещеник, изцеди гнева ми засега…

Кара-Бансити се закова на място и кралят също спря.

— Господарю, наскоро приютих една млада дама, за да услужа на свой приятел. Аз и жена ми приемаме много хора в дома си — някои живи, други мъртви. Също и животни, които режа и изучавам, както и фагори — или като трупове, или като телохранители. Но никой не ми е причинявал толкова главоболия като тази млада дама. Обичам жена си. Но бях обсебен от похотливо желание към младата дама. Презирах я, но я желаех. Презирах и себе си, но въпреки това я исках.

— А имаше ли я?

Кара-Бансити се засмя и за пръв път в присъствието на краля на лицето му се появи весело изражение.

— Господарю, имах я, колкото и вие имате този гуинг-гуинг, плода на здрача — сокът изтече по устните ми… Това беше само кхмир, а не любов, и щом го задоволих, колкото и време да ми отне този процес… щом го задоволих, изпълни ме погнуса към самия себе си и нежелание повече да виждам момичето. Настаних я другаде и й заповядах повече да не ме търси. Както чувам, оттогава тя се посветила на професията на своята майка и причинила смъртта на поне един мъж.

— Но какво общо има това с мен? — надменно промълви Джандол-Анганол.

— Господарю, убеден съм, че движещият принцип във вашия живот по-скоро е похотта, отколкото любовта. От гледна точна на религията вие ми обяснихте, че Акханаба е проявил милостта си към вас и отрупал с плодове вашия път. А според мен вие взимахте каквото можехте, вършихте каквото пожелахте и ви се иска така да продължавате и занапред. Дори към фагорите сте търпим, защото са инструмент за постигане на вашите желания, без да ви е грижа, че тези твари никога не са били покорни. Всъщност никой и нищо не може да застане на пътя ви… освен кралицата на кралиците. Тя е способна да ви възпре, защото единствена в целия свят предизвиква у вас любов, а може би и уважение. Точно в това е причината да я мразите — защото в същото време я обичате. Тя се е изпречила между вас и вашия кхмир. Само тя може да се справи с вашата… двойственост. И вие, и аз, както всички хора, се раздвояваме между тези две водещи начала. Но раздорът в душата ви е толкова по-голям, колкото по-издигнато е положението ви сред останалите. Ако предпочитате да вярвате в Акханаба, приемете тези несполуки като предупреждение, че животът ви е поел в грешна посока. Поправете се, докато имате възможност да сторите това.

Стояха напрегнати един срещу друг на скалата, без да чуват приглушения грохот на вълните. Джандол-Анганол изслуша канцлера, без да трепне, докато Юли се въргаляше в жилавата трева наоколо.

— И според тебе, какво би трябвало да поправя в живота си? — попита кралят.

Някой не толкова самоуверен като Кара-Бансити щеше да се смръзне от гласа му.

— Ето какъв е моят съвет, Ваше величество. Не отивайте в Олдорандо. Симода Тал е мъртва. Вече нямате причина да посещавате столицата на една недружелюбно настроена страна. Като посветен в знанието човек аз не смятам, че е благоразумно да тръгнете натам. — Очите му под рунтавите вежди зорко следяха как Джандол-Анганол приемаше неговите думи. — Мястото ви е във вашето кралство, особено сега, когато враговете ви още не са забравили изтреблението на Мирдолаторите. Върнете се в Матрасил! Вашата законна кралица е тук. Паднете на колене пред нея и я помолете за прошка. Разкъсайте указа, донесен от Есомбер, пред очите й. Върнете си онова, което обичате най-силно на този свят. В нея се крие равновесието на разсъдъка ви. Отхвърлете интригите на Пановал.

Орела впи поглед в морето. Примигваше начесто.

— Ваше величество, посветете се на по-разумен живот. Спечелете отново обичта на своя син. Изритайте пратениците на Пановал, изхвърлете фагорите от страната, върнете се към разума със своята кралица. Отречете лъжливия бог Акханаба, който ви доведе до…

Сега вече прекали.

Неописуем бяс обхвана краля. Той сякаш се превърна във въплъщение на яростта. Хвърли се към Кара-Бансити. Изправен пред това развихрило се безумие, ученият се поддаде на ужаса и падна миг преди кралят да се стовари върху него. Джандол-Анганол го притисна с колене към земята и измъкна меча си. Кара-Бансити изпищя:

— Пощадете ме, Ваше величество! Снощи спасих кралицата от гнусно насилие!

Джандол-Анганол поумува, после се изправи, но не отмести върха на оръжието от свитото върху тревата тяло.

— Е, кой би се осмелил да докосне кралицата, докато аз съм наблизо? Отговори ми!

— Ваше величество… — Гласът леко трепереше и излизаше от почти притисната в пръстта уста, но всичко се чуваше ясно. — Вие се напихте. А посланикът Есомбер влезе в покоите на кралицата с явното намерение да я изнасили.

Кралят рязко пое дъх. Прибра меча в ножницата и се изпъчи.

— Ех, нищожество! Как би могъл да разбереш живота на един крал? Не стъпвам по пътека, която вече съм извървял. Ти имаш само живота си и аз мога да ти го отнема, когато пожелая, но аз имам предопределение и ще вървя натам, накъдето ми сочи Всемогъщият. Хайде, изпълзи обратно в дупката си. Твоите съвети са безполезни. Повече не ми се мяркай пред очите!

Но кралят все така стоеше над сгърчения в краката му анатом. Едва когато Юли доприпка при него, Джандол-Анганол се обърна внезапно и закрачи към дървения дворец.

Стражите се стреснаха от неговия рев. Заповедта гласеше че, след не повече от час потеглят от Гравабагалиниен. Тръгваха към Олдорандо, както бе замислено предварително. Мощният глас на краля, ледената му ярост разбуни двореца, като че пъхна пръчка в гнездо на оси. Чуваше се как вътре свещениците от свитата на Есомбер си подвикват високо.

Врявата стигна и до ушите на кралицата, затворила се в стаите си. Изправи се напрегнато и се заслуша. Маи Толрам-Кетинет седеше с две прислужнички в преддверието и стискаше в прегръдката си Татро. Тежки завеси закриваха прозорците.

Мирдем-Ингала носеше дълга полупрозрачна роба. Лицето й бледнееше като птича сянка на снега. Вдишваше и издишваше тежкия топъл въздух, слушаше шума на щъкащите мъже и хокснита, псувните и командите. Веднъж посегна към завесите. После сякаш се изпълни с пренебрежение към собствената си слабост, отпусна ръка до тялото си и остана в средата на стаята. От жегата по челото й заблестяха като мъниста ситни капчици пот. Веднъж ясно чу гласа на краля.

А Кара-Бансити стана чак когато кралят се отдалечи. Слезе на брега, за да не го види никой, преди да се е опомнил от преживяния ужас. След малко започна да си тананика весело. Поне си върна свободата, макар да се прости с часовника.

Измъченият крал се шмугна в стаичка и залости вратата. Реещите се във въздуха прашинки придаваха призрачен вид на златистите лъчи, проникващи през тесните цепнатини в капандурата на прозореца. Миришеше на птичи пера, плесен и гнило сено. Голите дъски на пода бяха изпъстрени от изпражнения на гълъби, но кралят не им обърна внимание, а легна по гръб и с усилие на волята се потопи в състоянието на паук.

Отделила се от тялото, душата му намери умиротворение. И започна да потъва в кадифената чернота подобно на сухо крилце от здрачна мушица. И когато всичко друго се изплъзваше от ръцете му, тъмата си оставаше все същата.

В това място на забравата, където душата се носеше без посока, се съдържаше неразрешимо противоречие простираше се навсякъде, без граници, но все пак беше позната също както мракът под завивките за всяко дете.

Тук душата не разполагаше с очите на своето тленно тяло. Но имаше друго зрение. През плътната обсидианова скала съзираше мозайка от мъждиви светлинки, неподвижни, но и привидно променящи положението си една спрямо друга, защото душата се спускаше все надолу. Всяка искрица някога бе дух на жив човек. И всяка изпитваше притеглянето на великото майчинско начало, което щеше да съществува и след края на света — прасътворителката, независима от всякакви богове като Акханаба.

Душата пое към светлинка, която я привличаше — духа на бащата.

Искрицата, някога била не кой да е, а самият Варпал-Анганол, крал на Борлиен, напомняше за небрежна рисунка на слънчеви лъчи върху стена, ребрата и тазът едва се очертаваха. От коронованата глава бе останало само подобие на кръгъл камък с бледи въгленчета вместо очи. Под тази уродлива скица — и през нея — се виждаха скупчените прашинки на наставляващите духове на праотците.

— Татко, пред тебе се явява твоят недостоен син, за да измоли прошка за престъпленията си — изрече душата на Джандол-Анганол, увиснала в безвъздушния мрак.

— Мили ми синко, добре дошъл си тук, добре дошъл си, когато и да отделиш време, за да навестиш баща си, вече слязъл сред мъртвите. Нямам за какво да те упрекна. Винаги си бил мой син, скъп на сърцето ми.

— Татко, няма да се опълча срещу твоите упреци. По-скоро бих желал да чуя и най-горчивите укори, защото знам колко непростими са греховете ми спрямо тебе.

Нямаше с какво да измерят мълчанието между думите, защото не дишаха.

— Синко, не е нужно да говориш за грехове тук. Стига ми, че ти беше моят любящ син. Не обременявай душата си с тъга.

Когато духът говореше, от мястото, където някога беше устата му, излизаше облаче светещи прашинки — сякаш посмъртен образ на пламъче от свещ. Димното сияние се издигаше от клетката на ребрата по гърлото.

— Татко — отново започна душата, — умолявам те да излееш върху мен целия си гняв за всичко, което ти сторих приживе, и за това, че причиних смъртта ти. Облекчи гузната ми съвест. Вече не издържам!

— Невинен си, синко, както е невинна и вълната, разбиваща се на брега. Не бива да изпитваш вина за щастието, с което огря живота ми. И щом вече съм тук, нямам гняв, който да излея върху тебе.

— Татко, десет години те държах затворен в подземията на двореца. Как да заслужа прошка за злодеянието си?

Пламъчето се издигна и се разсея в искрящи прашинки.

— Синко, онова време е вече забравено. Почти не си го спомням, защото ти все идваше при мен да си говорим. Това бяха любимите ми мигове, защото ти търсеше моите съвети и аз охотно ти ги давах, доколкото ми беше по силите.

— Но онова място беше толкова мрачно!

— Да, там имах време да размишлявам над грешките в своя живот, да се подготвя за преминаването си тук, в отвъдното.

— Татко, как ме наранява твоето снизхождение към греховете ми!

— Ела по-наблизо, момчето ми, нека те утеша в прегръдките си.

Но в света на прасътворителката бе забранено живите да докосват мъртвите. Ако върховното разделение между тях бъдеше нарушено, баща и син щяха да изчезнат окончателно, без следа. Душата с лекота отлетя по-далече от нещото, увиснало пред нея в каменната бездна.

— Татко, помогни ми отново със съвет, за да намеря спокойствието.

— Говори.

— Преди всичко друго бих искал да знам дали моят измъчен син вече е сред вас. Боя се от твърде многото случайности в живота му.

— О, не се тревожи, дойде ли при нас това момче, ще го приветствам… Но засега се движи в света на светлината.

След малко душата поднови въпросите си.

— Татко, ти разбираш ясно положението ми сред живите. Посъветвай ме къде да отида. В Матрасил ли трябва да се върна? Да остана ли в Гравабагалиниен? Или да продължа към Олдорандо? Къде се крие бъдещето, носещо ми тъй желаното удовлетворение?

— Навсякъде има хора, които те очакват. Но в Олдорандо има една жадуваща за тебе душа, която още не си опознал. Тя държи ключа към съдбата ти. Отиди в Олдорандо.

— Твоят съвет ще ръководи постъпките ми.

Душата все по-бързо се издигаше над блещукащите редици на мъртвите. Някъде тътнеше барабан. Искриците угаснаха, отново потънали към прасътворителката.

 

 

Неподвижното тяло на пода се размърда. Крайниците му потрепваха. Мъжът седна. Очите му се отвориха на безизразното лице.

Единственото живо същество, срещнало погледа му в този миг, беше Юли, който припълзя до него и каза:

— Горкият крал в покой.

Без да отговори, Джандол-Анганол разроши козината му и позволи на фагорчето да се сгуши до него.

— Ох, Юли, какво нещо е животът!… — Помълча и тупна косматия си спътник по раменете. — Добро момче. Не се опитваш да ми навредиш.

Когато Юли се примъкна наблизо, кралят усети ръбовете на някакъв предмет в хълбока си. Извади от джоба си часовника, който отне от Кара-Бансити. Щом погледнеше тази вещ, мислите му се разбъркваха, но не му стигаше воля да я захвърли.

Преди чудатото устройство бе принадлежало на Били, уж дошъл от свят, където Акханаба нямал власт. Непременно трябваше да пропъди спомена за Били от съзнанието си (както все отбягваше да мисли за Мирдолаторите), защото онова странно момче бе истинско предизвикателство към сложния градеж на вярата, върху който се крепеше Свещената пановалска империя. Понякога кралят се измъчваше от опасението, че ще бъде лишен от своята вяра, както остана без толкова много други неща. Сега имаше само религията си и този покорен любимец от чужда на хората раса.

Изстена. Положи немалко усилия, за да се изправи.

След не повече от час Джандол-Анганол вече водеше въоръжения си отряд, възседнал хоксни. До него яздеше посланикът Алам Есомбер, следван от свитата свещеници, а накрая крачеше Първа фагорска гвардия с устремени в далечината алени очи. Както преди много векове, двурогите отново напредваха към Олдорандо.

 

 

През следващите дни умора и униние налегнаха кралицата на кралиците.

Бе загубила всичко ценно, придавало досега на дните й особена свежест. Нали и цветята не вдигат отново главички след бурята. Яростен гняв бушуваше в душата й наред с тежкото чувство за вина, че усилията й да помогне на своя крал са се провалили. Но провалът й не се дължеше на леност и неумение, а годините, през които щедро го даряваше с любовта си тъй естествено, както дишаше, отидоха напразно. Въпреки всичко във възмущението й все още се криеше обич. И това беше най-жестокото. Тя разбираше съмненията на Джандол-Анганол както никой друг. И не й стигаха силите да прекъсне връзката, споила някога душите им.

Всеки ден след молитвата тя изпадаше в паук, за да общува с духа на своята майка. Но и след транса все си припомняше как Сартори-Ирвраш отричаше разговорите с мъртвите предци като породено от невежество суеверие. Неспособна да съхрани предишната си убеденост, Мирдем-Ингала се питаше дали наистина бе посетила духа на майка си, дали всичко това не се случваше само в собствената й глава, дали нечий живот може да продължи и след смъртта, освен в спомените на онези, които оставаха да влачат бремето на земните си дни.

Измъчваха я въпроси. Все пак паук я утешаваше не по-малко от морето. Защото нейният убит брат Йеферал-Оборал вече беше в света на духовете и невъздържано изразяваше обичта си към нея, докато потъваше в скалата към прасътворителката. Досега кралицата не бе посмяла да признае дори пред себе си опасенията, че Джандол-Анганол е заповядал да го убият. Успя да се отърси от гнетящия я страх. Вече знаеше името на престъпника. Поне за това беше благодарна.

В същото време съжаляваше, че се лиши от тази допълнителна причина да мрази краля. Често плуваше в морето с любимите си делфини. Стъпеше ли на брега, отново губеше спокойствието си. Сядаше на трона си и фагорите я отнасяха обратно към двореца. С всяка крачка мястото й ставаше все по-неприятно. Дните се изплъзваха един след друг и с всеки губеше по малко от младостта си. Почти не говореше с Маи. Веднъж кралицата изтича в стаята си и се хвърли на леглото, скрила лице в постелята.

— Ако ви е толкова зле, последвайте краля в Олдорандо и помолете пратениците на Ц’саря да отменят указа за развода — подхвърли Маи, загубила търпение.

— На мое място ти би ли тръгнала след краля? — отвърна Мирдем-Ингала. — Аз не искам.

В паметта й сякаш бяха жигосани спомените как някога тази жена, нейната придворна дама, бе поваляна на спалнята от краля и двете заедно изживяваха удоволствието си, като пропаднали уличници. Никога не споменаваха онези случки, но миналото ги разделяше като острието на меч.

Изтерзана от нуждата да говори с някого, кралицата помоли Кара-Бансити да остане тук още няколко дни, после още няколко. Той я убеждаваше, че жена му го чака с нетърпение в Отасол. Тя пак го умоляваше да остане. Кара-Бансити търсеше убедителни доводи, за да й внуши, че трябва да си тръгне, но колкото и да беше хитроумен, нямаше сили да каже „не“ на кралицата. Всеки ден се разхождаха по брега с недоволната Маи зад тях. Често се натъкваха на стада елени.

Минаха десет дни от заминаването на Джандол-Анганол, Есомбер и придружителите им. Кралицата седеше намусена в стаята си и гледаше към земната част от сегашното си нищожно владение. Вратата се отвори с трясък, вътре влетя Татроман-Адала и пискливо поздрави майка си.

Детето вече профуча през половината стая, когато майката вдигна глава и го изгледа толкова злобно изпод разрошените си кичури, че Татро спря като от удар.

— Мамо, искаш ли да си играем?

А майката се взираше в детското личице, отсега носещо присъщите за рода на бащата черти.

— Махай се от очите ми, изчадие!

Изумление, обида, гняв и стъписване се бореха по лицето на момиченцето, което почервеня и сякаш се разми в обилните си сълзи пред погледа на майката.

Кралицата на кралиците скочи и се втурна към малкото същество. Грубо изблъска дъщеря си извън стаята и яростно тресна вратата. После се хвърли с вдигнати ръце към стената и заплака на свой ред.

По-късно през деня малко й олекна. Намери детето си и с трескава нежност го накара да забрави случката. Унинието отстъпи пред въодушевление. Мирдем-Ингала облече свободна роба и слезе долу. Заповяда да донесат позлатения трон, макар дневната жега да притискаше тежко Гравабагалиниен. Покорните, лишени от рога фагори дойдоха, нарамили трона. Появи се и Скуф-Бар, после принцеса Татро с бавачката си, придружени от слугинята на бавачката, натоварена с детски книжки и играчки.

Малкото шествие се събра, Мирдем-Ингала седна на трона си и всички поеха надолу към пясъчната ивица. В този час придворните дами не проявиха особено желание да ги съпроводят. Фрейър вече се спускаше към висок зъбер, а Баталикс светеше почти точно в зенита.

Ленивите вълнички блещукаха, като че светът бе създаден отново в този ден, гонеха се една друга и се стопяваха до брега. Около подножието на Линиенската скала водата бълбукаше подканящо. Нямаше и помен от скорошния смъртен полет на асатасите, нито пък щеше да има до следващата година.

Мирдем-Ингала постоя на брега. Фагорите чакаха неподвижно до трона. Принцесата възбудено щъкаше наоколо и раздаваше заповеди на бавачката и прислужничката, чиято цел беше построяването на най-непристъпния пясъчен замък в историята. Всъщност упражняваше бъдещата си роля в живота. Примамливият зов на морето беше неустоим. С едно дръзко движение на ръцете кралицата се освободи от робата и развърза препаската под гърдите си. Нейното намазано с аромати тяло се откри за слънчевата светлина.

— Мамичко, не ме оставяй сама! — писна Татро.

— Няма да се бавя много — успокои я Мирдем-Ингала и затича, за да се хвърли в очакващото я море.

Щом се гмурна под повърхността, тялото й заприлича на риба — също толкова гъвкаво и почти толкова бързо. Със силни загребвания тя подмина тъмнеещите очертания на Линиенската скала и подаде глава над водата чак когато навлезе в залива. Тук източната му страна се извиваше и заедно със скалата образуваше сравнително тесен проход. Мирдем-Ингала извика. И незабавно делфините заобиколиха кралицата на кралиците — нейните любимци, с които толкова обичаше да говори.

Тя знаеше, че редът сред тях се определя от съподчинението. Само трябваше да пусне малко урина във водата и неясните сенки се превръщаха в сребристи очертания, въртяха се в кръг около нея, все по-близо, докато накрая би могла да отпусне ръце върху двама от тях, сякаш се опираше на трона си.

Само привилегированите същества от вътрешния кръг можеха да я докосват. Наброяваха двадесет и един. Край тях се нареждаха делфините от външния кръг — шестдесет и четири. Понякога допускаха някой от външния кръг във вътрешния. Отвъд кръговете беше свитата, чиято численост Мирдем-Ингала можеше да определи само приблизително. Кой знае, току-виж бяха точно хиляда триста четиридесет и четири. Свитата се състоеше от повечето майки, деца и старци, принадлежащи към това ято… или народ, както кралицата предпочиташе да ги нарича.

Най-отвън беше стражата, винаги нащрек за възможна опасност. Тя рядко виждаше отделните членове, пък и не я поощряваха да ги доближава, но доколкото разбираше, воините не бяха по-малко от свитата. Освен това й стана ясно, че в дълбините се таят чудовища, вдъхващи страх у делфините. Затова стражата охраняваше свитата, външния и вътрешния кръг, готова да ги предупреди навреме за всяка заплаха.

Мирдем-Ингала се доверяваше на любимците си повече, отколкото на хората, сред които живееше. И все пак, както е във всяка връзка, всеки оставяше по нещо скрито. Както тя не би могла да сподели с тях живота си на сушата, делфините също запазваха някакво мрачно знание за тайните на океанските дълбини.

Вътрешният кръг й заговори с величествения си многогласен хор. Най-близките свирукаха покорно и мило — наистина и под водата я възприемаха като кралица. По-нататък се чуваха дълги баритонови фрази, примесени с дълбоки басови стонове в загадъчно сложен смисъл.

— Какво има, любими мои?

Те й се усмихваха, целуваха я по раменете. Познаваше всеки от вътрешния кръг от пръв поглед, бе им измислила имена.

Нещо ги тревожеше. Тя се отпусна и остави усета си да се разпростре надалеч. Заплува към по-дълбоката вода с тях, усети хладината. Делфините извиваха спирали около нея, понякога я докосваха.

Тайно в себе си тя се надяваше поне веднъж да зърне чудовищата на същинското море. Но не бе прекарала достатъчно време в Гравабагалиниен, за да ги види дори в далечината. Този път нейните любимци я предупреждаваха за друга опасност — приближаваше от запад.

Преди това я предпазиха от смъртния полет на асатасите. Макар да им липсваше нейното понятие за време, тя осъзна, че каквото и да идваше към брега, настъпваше бавно и неумолимо и щеше да се появи скоро. Обзе я странна възбуда. Съществата наоколо се отзоваха на тръпките, преминали по тялото й. Всяко нейно трепване ставаше част от тяхната музика.

Делфините доловиха любопитството й и я поведоха още по-навътре в морето.

Мирдем-Ингала се взираше през кобалтовосините ивици на водата. Нейните спътници я доведоха до границата на плитчините, където водораслите се люшкаха според силата на подчиняващото ги течение. Отплуваха още по-навътре. Тук започваше дълбока пясъчна падина. Цялата свита, редица след редица, беше тук, обърната на запад.

Отвъд това множество се виждаше стражата, събрана ведно — тяло до тяло, простираше се отвъд достъпното за нейния поглед. Никога кралицата не бе имала възможност да огледа цялото ято и едва сега разбра колко огромно е то, от какво множество индивиди се състои. Сложната подредба на делфините звънеше от неописуема хармония на звуковете, отчасти извън границите на човешкия слух.

Тя се насочи към повърхността и вътрешният кръг я последва. Мирдем-Ингала можеше да остава само по три-четири минути под водата, а и делфините имаха нужда от въздух.

Озърна се към брега. Беше далеч. „Един ден, каза си тя, тези прекрасни същества, на които вярвам с цялата си душа, ще ме отведат безвъзвратно от хората. И аз ще се променя.“ Тя не знаеше дали жадува за нов живот или за смъртта.

На брега подскачаха дребни фигурки. Едната размахваше парче плат. Първата възмутена мисъл на кралицата беше, че някой се е възползвал от дрехата й, за да даде сигнал. Едва след това осъзна, че сигналът беше предназначен за нея. Значи назряваше някаква криза. Гузно се сети за малката принцеса.

Внезапна уплаха я накара да притисне ръце към гърдите си. Набързо обясни на вътрешния кръг, че трябва да се насочи обратно към брега. Нейните любимци я последваха, а някои се подредиха като клин пред нея, за да подпомогнат с благоприятната вълна движенията на ръцете и краката й.

Робата си лежеше недокосната на трона, а фагорите-пазачи стояха невъзмутимо. В отчаянието си една от прислужничките бе съблякла припряно собствената си дреха, за да я размаха. Но щом Мирдем-Ингала се показа от водата, прислужничката веднага покри тялото си, защото нямаше никакво желание околните да я сравняват с кралицата.

— Идва кораб! — извика Татро, нетърпелива първа да съобщи новината. — Един кораб зави насам!

Кралицата се изкачи по склона, взе далекогледа от Скуф-Бар и се взря в кораба. Поиска да доведат Кара-Бансити. Докато той дойде, вече се забелязваха още два кораба, все още като неясни петна в мъгливата пелена на западния хоризонт.

Кара-Бансити разтри очи с тежките си длани, след като върна далекогледа на Скуф-Бар.

— Госпожо, според мен най-близкият кораб не е борлиенски.

— Тогава от коя страна е?

— След половин час ще виждаме ясно отличителните му белези.

— Що за упорит човек си! — възкликна кралицата. — Хайде, кажи ми — откъде е този кораб? Не можеш ли да различиш знаците по платната му?

— Ако можех, госпожо, щях да си помисля, че виждам Великото колело на Харнабхар, но това са щуротии, защото какво би търсил сиборналски кораб на такова огромно разстояние от родните си брегове?

Тя грабна далекогледа от ръката на Скуф-Бар.

— Наистина е сиборналски… при това внушителен. С каква ли цел е доплавал по тези места?

Двойновиждащият скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше потиснат.

— Тук сте беззащитна. Нека се надяваме, че се е насочил към Отасол и хората на борда имат добри намерения.

— Моите любимци ме предупредиха за тази опасност — сериозно промълви кралицата.

Денят се точеше мудно заедно с бавното движение напред на кораба. В двореца настана трескаво оживление. Изтъркаляха бурета с катран върху малкото възвишение над заливчето, където очакваха лодката от кораба, ако Гравабагалиниен беше крайната му цел. Покажеше ли екипажът враждебни намерения, поне щеше да се изправи пред огнена стена.

С наближаването на вечерта въздухът сякаш се сгъсти. Вече нямаше никакво съмнение що за знак е изобразен върху платната на кораба. Баталикс потъна в морето сред концентричните си разноцветни ореоли. Хората забързано влизаха и излизаха от двореца. И Фрейър се скри в мъглата, за да изчезне като небесния си другар. Здрачът настъпваше, а в морето платната още светлееха.

С мрака се появиха и първите звезди. Нощният червей се разгоря ярко в небето, а Белегът на кралицата мъждукаше до него. Никой не мислеше за сън. Малобройните обитатели на Гравабагалиниен се мятаха между надеждата и страха, защото знаеха колко са уязвими.

Кралицата седеше в салона, където всички капаци на прозорците бяха затворени. До нея на масата потрепваха пламъчетата на високи свещи от китова мас. По плота играеха рубинени отблясъци от виното с лордриярдски лед, но тя така и не протегна ръка към кристалната чаша. Чакаше и не отделяше поглед от голата отсрещна стена, като че там щеше да разчете бъдещето си.

Влезе слуга и се поклони.

— Господарке, чухме дрънчене на вериги. Пуснаха котва.

Кралицата повика Кара-Бансити. Тръгнаха към брега. Събраха неколцина мъже и фагори, за да подпалят буретата с катран, ако се наложи. Носеха само един горящ факел. Мирдем-Ингала го взе и навлезе в тъмната вода. Дори не забеляза, че дрехите й подгизнаха. Вдигнала факела над главата си, тя вървеше срещу други светлини, насочили се към нея. Веднага усети целувките на своите любимци по краката си.

Сред тътена на вълните се чуваше скрибуцане на весла.

Като смътен фон се виждаше дървената стена на кораба със свити платна. Бяха спуснали лодка. Кралицата различи голите гърбове на мъже, напрягащи се над веслата. Двама стояха в средата на лодката. Единият бе вдигнал маслена лампа, обкръжила лицата им с кълбо от светлина.

— Кой смее да слезе на тукашния бряг? — извика тя.

Отговори й развълнуван мъжки глас:

— Вие ли сте, Мирдем-Ингала, кралице на кралиците?

— Кой пита?

Но тя вече позна гласа, преди да го чуе отново през скъсяващото се разстояние помежду им.

— Вашият генерал, госпожо — Ханра Толрам-Кетинет.

Той скочи от лодката и зашляпа към брега. Кралицата вдигна ръка, за да покаже на застаналите върху възвишението, че не бива да палят буретата. Генералът падна на едно коляно пред нея и хвана ръката й, на която просветваше синият камък на пръстена. С другата ръка Мирдем-Ингала се подпря на главата му, за да не падне. В полукръг зад нея стояха неусетно дошлите фагори от нейната стража, безизразните им лица едва се очертаваха в мрака.

Кара-Бансити пристъпи напред, за да поздрави учудено спътника на генерала, останал в голямата лодка. Притисна Сартори-Ирвраш в мечешката си прегръдка.

— Въобразявах си, че се криеш в Димариам. Веднъж и аз да сбъркам в догадките си.

— Да, рядко грешиш, но този път дори не си познал континента — увери го Сартори-Ирвраш. — Станах пътешественик и почти обиколих света… А ти какво правиш тук?

— Останах, когато кралят продължи по пътя си. За известно време бях принуден от Джандол-Анганол да заема поста, от който те отстрани. Накрая едва не ме уби. Тук съм заради бившата кралица. Горката жена е твърде натъжена.

И двамата едновременно погледнаха към Мирдем-Ингала и Толрам-Кетинет, но не забелязаха никакви признаци на тъга в поведението им.

— А какви новини имаш за нейния син Роба? — попита Сартори-Ирвраш. — Чувал ли си изобщо нещо за него?

— И имам новини, и нямам — намръщи се Кара-Бансити. — Минаха няколко седмици, откакто той дойде в дома ми в Отасол веднага след смъртния полет на асатаси. Това момче съвсем се е побъркало и ще направи някоя беля. Оставих го да преспи една нощ… — Канеше се да добави още нещо, но размисли. — Не споменавай името му пред кралицата.

Докато стояха двама по двама на пясъка и разговаряха, лодката се върна до „Молитвата“, за да откара на брега Оди и Ланстатет. После гребците я издърпаха достатъчно високо, за да не я повлече приливът и всички тръгнаха нагоре към двореца след кралицата и Толрам-Кетинет. В някои от прозорците вече се виждаха светлинки.

Сартори-Ирвраш представи на приятеля си Оди Джесератабхар без да пести хвалбите за нея. Държанието на Кара-Бансити стана забележимо по-хладно. Побърза да изрази мнението си, че присъствието на свещеник-адмирал от сиборналския флот не е желано в Борлиен.

— Напълно разбирам чувствата ви — увери го тихо Оди.

Беше бледа и отслабнала, дори устните й сякаш бяха по-тънки.

Заеха се набързо да приготвят угощение за нечаканите гости, а през това време генералът се видя със сестра си Маи, която се разплака на рамото му.

— Ох, Ханра, какво ще стане с нас? — въздъхна тя. — Отведи ме в Матрасил!

— Сега всичко ще бъде както трябва — увери я нейният брат.

Само погледът на Маи показа, че тя изобщо не му повярва. Желанието й беше да се отърве от кралицата, а не да я има за снаха.

Ядоха риба, после и печено месо в сос от гуинг-гуинги. Пиха каквото вино бе останало след свитата на краля, изстудено с най-хубавия лордриярдски лед. Толрам-Кетинет разказа накратко за страданията на Втора армия в рандонанската джунгла. Начесто се обръщаше за потвърждение към Ланстатет, седнал до сестра му. Кралицата изглежда почти не го слушаше, макар думите на генерала да бяха предназначени за нейните уши. Тя се хранеше без особено желание и скритите й под дългите мигли очи рядко поглеждаха към някого.

Щом слугите разчистиха масата, тя взе свещник и се обърна към гостите:

— Не остана много до края на нощта. Ще ви покажа кой къде ще се настани. По-желани сте тук от предишните ни посетители.

Войниците на Ланстатет се разположиха в задната част на двореца. Отделиха стая за Сартори-Ирвраш и Оди Джесератабхар близо до покоите на кралицата. Заповядаха на една робиня да се погрижи за нуждите им и да превърже раните на Оди.

Щом приключиха с това, Мирдем-Ингала и Толрам-Кетинет останаха сами в глухо отекващия салон.

— Боя се, че сте уморена — тихо й каза той, докато се изкачваха по стълбата.

Кралицата не отговори. Фигурата й излъчваше по-скоро трудно сдържана енергия, а не липса на сили.

В коридора на горния етаж капаците на прозорците потракваха, разлюлени от предутринния ветрец. Кацнала върху една от кулите, ранобудна птица вече подвикваше.

Мирдем-Ингала изгледа косо застаналия до нея мъж и без да се колебае повече, заговори:

— Нямам съпруг, както и ти нямаш съпруга. Нито пък вече съм кралица, макар хората още да споменават титлата ми по навик. И откакто бях затворена в този дворец, не съм се чувствала жена. Ти сам ще се убедиш каква съм, преди да свърши нощта.

Рязко отвори вратата на спалнята си и с жест го подкани да влезе.

Толрам-Кетинет пристъпи нерешително.

— В името на прасътворителката…

— Ако й се иска, нека ни гледа. Отърсих се от вярата си, както ще смъкна сега тези дрехи.

Той прекрачи прага, а тя разкопча роклята си на шията и откри за погледа му стегнатите си гърди с обкръжени от големи тъмни кръгове зърна. Толрам-Кетинет побърза да затвори вратата и изрече името й.

Тя му се отдаде, напрягайки волята си.

Не спаха през малкото останали часове мрак. Ръцете на Толрам-Кетинет я обгръщаха, докато плътта му проникваше в нейната.

Така най-после дойде отговорът на писмото, пратено чрез Ледения капитан.

 

 

С утрото трябваше да си спомнят за заплахата, замалко забравена през нощта. „Единство“ и „Добра надежда“ наближаваха незащитения залив. Предстоеше им да се срещнат с Пашаратид.

Въпреки опасността, Маи настоя нейният брат да й отдели половин час. Но докато тя изливаше пред него раздразнението си от окаяния живот в Гравабагалиниен, той се унесе. Маи плисна чаша вода в лицето му, за да го събуди. Ядосан, генералът излезе от двореца, за да отиде при кралицата на брега. До нея бяха Кара-Бансити и една от стариците. Всички гледаха към открито море.

Слънцата бяха в различни сектори от небето и скоро щяха да бъдат закрити от черни дъждовни облаци. В рязката ослепителна светлина сияеха платната на двата кораба.

„Единство“ вече не беше далеч, „Добра надежда“ изоставаше с около час. Знаците по опънатите платна се различаваха ясно.

Ланстатет вече ръководеше разтоварването на „Молитвата“.

— Акханаба да ни е на помощ, защото онези идват! — извика той на Толрам-Кетинет.

— Но какво прави онази жена там? — попита генералът.

Възрастна жена, която години наред се грижеше за дървения дворец, помагаше на войниците. Така проявяваше предаността си към кралицата. Над нея един мъж търкаляше по подвижното мостче бурета с барут. Старицата ги насочваше, не им позволяваше да паднат настрани и по този начин освобождаваше някой войник да свърши друга работа.

— Помагам ви, какво друго? — кресна тя на генерала.

Тъкмо в мига, когато отклони вниманието си, следващото буре се изтърколи по дъските, удари я по рамото и я събори по лице в пясъка.

Въпреки слабите й уверения, че е добре, изнесоха я на брега и я опряха на един сандък. По лицето й се стичаше кръв. Мирдем-Ингала побърза да отиде при нея и да я утеши.

Толрам-Кетинет застана над кралицата, коленичила до старата слугиня, и докосна рамото й.

— Госпожо, моето идване ви причини само неприятности. Не исках това. Ще ми се да не съжалявам, че не отплавахме направо към Отасол.

Кралицата не отговори. Отпусна в скута си главата на старицата, която вече дишаше по-равномерно.

— Госпожо, наистина се надявам, че не съжалявате за идването ми тук.

Тя се обърна към него, вече не се мъчеше да прикрие умората.

— Ханра, аз пък не съжалявам за нощта, която прекарахме заедно. Такова беше желанието ми. Мислех си, че вече съм свободна от Джан. Но не постигнах това, за което се надявах. Аз съм виновна, а не ти.

— Но вие сте свободна! Той се разведе с вас, нали така? За какво говорите? — гневно попита генералът. — Знам, че не съм особено добър военачалник, но…

— О, стига! — нетърпеливо го прекъсна тя. — Ти нямаш нищо общо. Не ме интересува, че си загубил проклетата си армия! Говоря ти за връзката, за тържествения обет между двама души, продължил толкова време… Някои неща не свършват, когато на човек му се иска. Джан и аз… Същото е, като да не можеш да се събудиш… Не знам как да ти обясня…

Все още ядосан, Толрам-Кетинет каза:

— Преуморена сте. Нека говорим за тези неща по-късно. Знам, че жените често се разстройват. Първо да се заемем с неотложното. — Махна с ръка към морето и заговори делово: — Щом „Златна дружба“ не е с тях, значи повредите са били твърде сериозни. Адмирал Джесератабхар твърди, че и Диену Пашаратид е била на онзи кораб. Вероятно е загинала и ако е така, Йо Пашаратид изгаря от желание да отмъсти.

— Страх ме е от този човек — промълви Мирдем-Ингала. — За съжаление имам сериозни причини да се боя от него.

Нейният генерал я погледна с ъгълчето на окото си.

— Но нали аз съм тук, за да ви защитя от него?

— Ами да — призна тя безучастно. — Поне твоят лейтенант прави нещо за отбраната ни.

Джандол-Анганол се бе погрижил в двореца да липсват оръжия. Но подводните камъни принуждаваха всеки по-голям кораб — като „Единство“ — да се провре между Линиенската скала и сушата, което даваше някакъв шанс на защитниците. Гортор-Ланстатет бе присъединил и фагорите към войниците си. Смъкнаха две оръдия от квартердека на „Молитвата“ и сега ги бутаха мъчително към височината, откъдето щяха да имат поле за стрелба към целия залив.

Скуф-Бар и един слуга дойдоха с носилка, за да приберат старицата в двореца и да наложат с ледени компреси раните й.

Толрам-Кетинет побърза да отиде при подчинените си, за да помогне в избора на позиция за оръдията. Ясно виждаше колко опасно е положението. Без да се броят фагорите и неколцината невъоръжени слуги, можеше да отбранява Гравабагалиниен само с тринадесетте войници, тръгнали с него от Орделей. А на всеки от двата сиборналски кораба, почти стигнали до залива, имаше може би по петдесетина готови за сражение мъже.

„Единство“ вече се обръщаше с борд към брега, където бранителите още дърпаха с все сила въжетата, за да изтеглят второто оръдие.

Кара-Бансити скръсти ръце и заговори на кралицата:

— Госпожо, преди време дадох на краля добър съвет, но той го прие твърде зле. Нека сега дам съвет и на вас, с надеждата да се отнесете по-благосклонно. Вие и вашите придворни дами трябва да яхнете хокснитата и да се отдалечите навътре в сушата, и то незабавно.

Печална усмивка освети лицето й.

— Бардол, благодарна съм ти за загрижеността. Ти върви. Върни се при жена си. Това място стана мой дом. Знаеш, че според преданията Гравабагалиниен е обитаван от духовете на загиналите в отдавнашна битка. По-скоро бих станала една от тях, отколкото да избягам.

Той кимна.

— И това може да се случи. Щом е така, госпожо, и аз оставам.

По лицето й позна, че се зарадва на решението му. Подтикната от внезапно хрумване, кралицата попита:

— Какво мислиш за тази злополучна връзка между нашия приятел Ръшвен и онази ускутка… при това адмирал?

— Тя си мълчи, но и така не ми вдъхва доверие. Мисля, че ще сме по-сигурни, ако отпратим тези двамата. Нали казват, че в ръкавите на сиборналците има не само ръце. Нека бъдем по-хитри, госпожо, защото почти нищо друго нямаме, за да се опазим.

— Тя ми изглежда искрено привързана към нашия бивш канцлер.

— Госпожо, ако това е вярно, значи жената е изменила на сиборналските интереси. Още една причина Пашаратид да се стреми към този бряг. Да я прогоним, за да не пострадат други заради нея.

В морето изригна облак дим и скри „Единство“ до върховете на мачтите. След миг отекнаха изстрелите.

Куршумите паднаха във водата под ниска надвиснала скала. Очевидно при втория залп стрелците щяха да се прицелят по-точно, за да спрат подготовката на оръдията на брега.

Както се оказа, стрелбата беше само предупреждение. „Единство“ се обърна наляво и се насочи право към заливчето.

Кралицата стоеше усамотена, вятърът развяваше пуснатата й коса. Донякъде се бе подготвила за смъртта. Може би само така щеше да реши измъчващите я проблеми. С ужасно объркване в душата си тя осъзна, че не е готова да приеме Толрам-Кетинет — честен, но твърде грубоват мъж. Ядоса се на себе си, че се обвърза с някакво нравствено задължение към него. Неговото тяло, ласките му през нощта само пробудиха у нея непоносим копнеж по Джан. Сега се чувстваше още по-самотна.

И с потискаща увереност усещаше колко самотен е и Джан сега. Можеше да предотврати всичко това, ако се бе показала по-зряла.

Мусонната буря делеше морето на тъмни и светли петна. Дъждът плющеше по водата. Облаците се спускаха все повече. „Добра надежда“ почти се загуби в сенките. А и самото море… Мирдем-Ингала се взря напрегнато — нейните любимци се бяха събрали толкова нагъсто, че потушаваха вълнението на водата.

Дъждът наближаваше бързо, първите капки я боднаха по лицето. В следващия миг всеки трябваше да се бори с тежките струи на пороя.

Оръдието затъна в калта. Някой се подхлъзна и тупна по задник с гръмки псувни. Всички викаха, проклинаха и ругаеха. Трудно можеха да опазят тлеещия фитил в надупчената му тенекиена кутия.

Вече нямаха надежда да насочат добре оръдието. Вятърът непрекъснато сменяше посоката си и тласкаше на пориви „Единство“ към залива.

Когато корабът се изравни с Линиенската скала, делфините се намесиха. Стражата и свитата препречиха входа към залива с телата си.

Моряците от „Единство“, полуслепи от дъжда, крещяха и сочеха гърбовете, гъмжащи под корпуса на кораба, който заскърца и почти спря.

Мирдем-Ингала изпищя, сякаш отприщила превъзбудата си и забравила всякакви грижи. Втурна се надолу към водата. Пляскаше с ръце и викаше насърчително на своите съратници. Песъчинките във вълните драскаха краката й, пяната плискаше под дрехите й. Тя се хвърли напред. Дори Толрам-Кетинет не се реши да я последва. Корабът се извисяваше над нея.

Един от любимците й изскочи над водата, като че очакваше кралицата. Хвана края на дрехата й със зъби. Мирдем-Ингала позна един от членовете на вътрешния кръг и изрече името му. В хаоса на писъците му тя долови тревожно известие — да стои настрана от морето, иначе ще я погълнат незнайни гиганти от далечните дълбини. Те познавали миризмата й.

Дори кралицата на кралиците се стъписа от това предупреждение. Отдръпна се, придружена от делфина, до най-плиткото. Когато тя стъпи на пясъка, притиснала мокрия плат към тялото си, делфинът изчезна в пяната.

„Единство“ се намираше само на няколко корабни дължини от кралицата и нейните хора. Но между брега и караката беше пълно с делфини — вътрешния и външния двор, свитата, стражата. И през плътната завеса на дъжда Мирдем-Ингала позна властната фигура на Йо Пашаратид, изпъчил се надменно на палубата. Позна я и той.

Стоеше висок и заплашителен, с разкопчана непромокаема куртка, с дръпната над очите шапка. Погледна още веднъж към кралицата и изведнъж се изтръгна от вцепенението.

Държеше копие. Наведе се през релинга на кораба и започна да нанася чести удари във водата. С всяко мушкане на острието изригваха малки алени фонтанчета. Трескавите движения на делфините отново разпениха водата. Пашаратид удряше неуморно.

Но за суеверните моряци делфинът беше свещено същество. Съюзник на морските духове, той беше винаги безгрешен и добронамерен в очите на мореплавателите. Който нараняваше делфин, оставяше се във властта на стихията.

Вбесеният екипаж вкупом се нахвърли върху Пашаратид. Изтръгнаха копието от ръцете му и го захвърлиха. Хората на брега наблюдаваха как бившият посланик бе отнесен на палубата, но после неговите войници се намесиха и го освободиха. Боричкането продължи още известно време. Любимците на кралицата бяха преградили успешно достъпа до Гравабагалиниен.

Бурята се развихри с цялата си мощ. Вълните се разбиваха в брега с великолепна ярост. Кралицата закрещя ликуващо и сега приличаше на своята майка — дивата Шанана. Накрая Толрам-Кетинет я издърпа по-навътре от страх, че тя отново ще се втурне във водата.

Мълниите осветяваха надвисналите облаци, последвани от разтърсващ тътен. За миг „Добра надежда“ се очерта в сребристата вода, на половин километър от първия кораб. Екипажът се бореше да не доближава крайбрежните скали.

Колона делфини се устреми към „Добра надежда“, като че нещо ги зовеше натам.

Морето сякаш се сгърчи и кипна край кораба от Лорадж. Поне впоследствие наблюдателите от брега се кълняха, че са видели това. Нещо се мяташе и извиваше във водата. Тъмна маса се надигна, проби вълните с глава и се надвеси над мачтите на „Добра надежда“. Нещото имаше очи. Около внушителните челюсти се мятаха мустаци, подобни на змиорки. Още и още пръстени излизаха от морето, по-дебели от едър мъж. Това чудовище сякаш бе родено, за да живее в бурята.

Надигаха се и други пръстени. Появи се втора гигантска твар. Само че тази беснееше, доколкото можеше да се съди по светкавичните движения на главата й. Като великанска змия тя отскачаше нагоре и забиваше глава във водата, но винаги част от лъскавото тяло оставаше в гъстия, лепкав въздух.

Главата пак се появи и разклати „Добра надежда“. Двете чудовища наглед обединиха усилията си. Безгрижни в похотливата си палавост, те се гърчеха във водата. Мятаща се опашка плесна по борда на каравелата. Разхвърчаха се трески и пирони.

После съществата изчезнаха. Морето си беше същото, както и преди вцепеняващата сцена. Чудовищата се бяха подчинили на зова на делфините, но сега се връщаха в дълбините на океана. Макар да се появяваха рядко пред човешки поглед, продължаваха да бъдат част от цикъла на живота, приспособил се към Голямата година на Хеликония.

В този етап от съществуването си грамадните змии бяха на практика безполови. Отдавна бе отминал периодът на трескавото им съвкупление. Тогава бяха крилати и прекарваха векове наред в любовни игри, забравили що е глад. Продължението на рода не им оставяше време да търсят храна. Като приказни дракони се бяха гонили над двата безлюдни полюса, без врагове или натрапници.

С настъпването на Голямото лято крилатите същества се преселиха в южните морета, а Орловото море беше предпочитано от тях място. Именно тяхната поява бе подтикнала някои не много зорки и твърде невежи моряци да дадат това име на морето. На далечни острови като Пурич и Лордри съществата се освободиха от крилете си. Изпълзяха по корем във вълните и там дадоха началото на нов живот.

И щяха да останат в океана до края на лятото. След време колосалните тела щяха да се разложат, за да се превърнат в храна за асатасите и други морски обитатели. Потомството на гигантите беше познато с наименованието риба-шпигат. Но тези същества нямаха нищо общо с рибите. Когато първите студове на зимата ги подтикнеха към активност, щяха да се появят на сушата и да се променят още веднъж, да се превъплътят във формата, наричана с ужас от някои Червея на Утра.

При сегашната си пълна липса на нагон двете змии се оживиха само защото нещо им напомни далечното минало. Делфините им донесоха този спомен — следа от миризма, оставена във водата от кралицата на кралиците по време на нейния менструален период. Объркани и неспокойни, съществата сплитаха телата си. Но никаква сила не можеше да върне преживяното отдавна.

Тази ужасна изненада изби от главите на сиборналците всякаква готовност за битки. Нашествениците от двата кораба се увериха веднъж завинаги, че Гравабагалиниен наистина е място, обитавано от злото и страха. „Единство“ и „Добра надежда“ опънаха каквито платна им бяха останали по мачтите и се понесоха на изток с бурята. Облаците скоро ги скриха.

Делфините също побързаха да си отидат.

Само вълните бушуваха, разбиваха се високо в Линиенската скала с тъп грохот, отекващ по брега.

Защитниците на Гравабагалиниен се повлякоха под дъжда, обратно към дървения дворец.

 

 

Под тежестта на мусонния дъжд стаите на двореца ехтяха като барабани. Трополенето постоянно променяше звука си — ту затихваше, ту зачестяваше с нова сила.

В големия салон заседаваше военен съвет, свикан и ръководен от кралицата.

— Първо да си изясним с какъв човек си имаме работа — подсказа Толрам-Кетинет. — Нека канцлерът Сартори-Ирвраш ни обясни каквото знае за Йо Пашаратид, поне по-същественото.

Сартори-Ирвраш стана, прокара длан по оплешивяващото си теме и се поклони на кралицата. Щял да бъде кратък, защото не можел да съобщи нищо приятно. Извини се, че бил принуден отново да извади от забвението стари и неприятни случки, но бъдещето било неотменно свързано с миналото по начини, трудно уловими дори за най-мъдрите. Би могъл да даде за пример…

В този момент срещна погледа на Оди Джесератабхар и реши, че наистина е време да говори по същество. През всичките години, прекарани в Матрасил, задълженията му на канцлер изисквали от него да разкрива всички тайни на кралския двор. Когато братът на кралицата, непрежалимият Йеферал-Оборал, бил още жив, канцлерът разкрил, че Пашаратид — тогава посланик на своята страна — се радвал на вниманието на младо момиче, за чиято майка се разнасяли недобри слухове. Той, канцлерът, научил от Варпал-Анганол и че Пашаратид успял тайно да огледа кралицата гола. Така че въпросният човек бил негодник, при това похотлив и безразсъден, сдържан само от своята съпруга, но било почти сигурно, че тя вече не е между живите.

Освен това Сартори-Ирвраш искал да сподели слуха — а може би и повече от обикновен слух, — чут от един водач на име Сочещия пътя, с когото се сприятелил при пътуването към Сиборнал, че Йо Пашаратид е убил брата на кралицата.

— Знам това — снизходително каза Мирдем-Ингала. — Значи имаме предостатъчно причини да смятаме, че Йо Пашаратид е твърде опасен.

Тогава се изправи Толрам-Кетинет.

Отново възприе ролята на военачалник и произнесе реч, изобилстваща с празно красноречие, като често поглеждаше кралицата, за да провери постига ли желаното впечатление. Вече било ясно, че има защо да се опасяват от намеренията на Пашаратид. Много вероятно било този негодник да командва екипажа и войниците на кораба „Единство“ и с помощта на връзките си би могъл да наложи заповедите си и на капитана на „Добра надежда“. Той, Толрам-Кетинет, преценил разположението на силите от гледната точка на врага и стигнал до заключението, че Пашаратид ще действа по следния начин: първо…

— Моля те, карай по-накратко, иначе преди да свършим, онзи мошеник ще нахлуе направо в залата — прекъсна го Кара-Бансити. — Вече се убедихме, че като оратор не си по-добър, отколкото като генерал.

Толрам-Кетинет се навъси и каза, че Пашаратид не се надява да превземе Отасол само с два кораба. Значи му оставало да плени кралицата и така да принуди населението на Отасол да приеме условията му. Следователно трябвало да предположат, че Пашаратид ще стовари силите си някъде източно от Гравабагалиниен, на най-близкото удобно за целта място. После ще поведе войниците си към двореца. Той, Толрам-Кетинет (при тези думи се удари с юмрук в гърдите), заявявал, че незабавно трябвало да се подготвят за отбрана срещу вероятното нападение по суша. Под негова закрила нейно величество била в безопасност.

Последва дълъг спор, после кралицата даде заповедите си. Още не бе завършила първото изречение и от тавана западаха капки върху масата.

— Щом водната стихия е на моя страна, не мога да се оплаквам, че покривът е прокапал — подхвърли тя.

Мирдем-Ингала реши, че трябва да построят отбранителни съоръжения около двореца и че генералът трябва да направи опис на всички налични оръжия и подходящи инструменти, без да забравя останалото на „Молитвата на Ваджабхар“.

След това кралицата се обърна към. Сартори-Ирвраш и му заповяда незабавно да напусне заедно с Оди. Позволи им да вземат три хокснита от конюшните на двореца.

— Много сте любезна, госпожо — изрече Сартори-Ирвраш, макар мишето му лице да показваше, че не е искрен. — Но ще можете ли да се справите без нас?

— Ще мога, стига твоята спътница да е в състояние да язди.

— Не мисля, че се е възстановила напълно.

— Ръшвен, щом Джандол можа да се лиши от тебе, значи мога и аз. Ти го посъветва да избере развода, нали? Що се отнася до новата ти приятелка, доколкото разбирам, тя е или поне е била близка сподвижничка на гнусния Йо Пашаратид.

Възрастният мъж се стъписа.

— Госпожо, бяхме принудени да се съобразяваме с какви ли не обстоятелства… Беше въпрос на държавна политика. Освен това ми плащаха за да подкрепям краля.

— Но често повтаряше, че преди всичко си поддръжник на истината.

Бившият канцлер разсеяно опипа джобовете на своя чарфрал, като че търсеше листа от вероника, но се задоволи само да приглади бакенбардите си.

— Понякога двете ми роли съвпадаха. Знам, че вашето милосърдие и пресметливостта на краля доведоха до търпимостта към фагорите в нашата страна. Но те са основният източник на всички беди на човечеството. През лятото имаме възможност да се отървем от тях, защото сега са малобройни. И точно през лятото ние се вкопчваме помежду си в дребнави разправии и сме най-малко склонни да проумеем, че те са най-страшните ни врагове. Повярвайте ми, госпожо, изучавах древните летописи, от които научих, че…

Досега тя го слушаше доброжелателно, но при тези думи вдигна ръка.

— Ръшвен, стига! Бяхме приятели, но животът ни се промени. Върви си в мир.

Най-неочаквано той тичешком заобиколи масата и стисна ръката й.

— Ще си отидем, да, ще си отидем! В края на краищата свикнал съм да се отнасят жестоко към мен. Но имам последна молба… С помощта на Оди открих нещо, което е жизненоважно за всички нас. Ще тръгнем към Олдорандо, ще представим откритието си пред Светия Ц’сар с надеждата да бъдем възнаградени. Може би ще ви бъде приятно да чуете, че така ще причиним немалко неудобства на бившия ви съпруг…

— Е, каква е молбата ти? — избухна тя. — Ще свършиш ли най-после? Имаме и по-важна работа.

— Госпожо, молбата ми е свързана с това откритие. Когато всички се наслаждавахме на спокойствието в матрасилския дворец, понякога четях на вашата невръстна дъщеричка, макар сега това да не означава нищо за вас. Спомням си, че Татро имаше една очарователна книжка с приказки. Ще ми позволите ли да взема тази книжка и да я отнеса в Олдорандо?

От гърлото на Мирдем-Ингала се изтръгна звук, който не беше нито смях, нито крясък.

— Ние се готвим да посрещнем вражеско нападение, а ти ме молиш да ти дам детска книжка! Разбира се, вземи я, какво ли ме интересува! Но после се махай оттук, заедно е този свой неуморен език!

Той целуна ръката й. Отдалечи се заднешком заедно с Оди. Спря до вратата и се усмихна мрачно.

— Скоро ще престане да вали. Не се притеснявайте, веднага ще напуснем това негостоприемно убежище.

Кралицата замери гърба му с попадналия й под ръка свещник.

 

 

От едната страна на двореца имаше обширна градина, богата на билки и плодни храсти. В единия ъгъл бяха стопанските сгради, където държаха прасетата, козите, пилетата и гъските. Зад тях имаше редица от дървета с разкривени клони. Покрай тази редица минаваха плитки изкопи, отдавна обрасли с трева. Заобикаляха блатистия район, продължаващ на изток. Точно оттам щеше да дойде Пашаратид, ако изобщо дръзнеше да направи това.

Толрам-Кетинет и Ланстатет огледаха местността и решиха да използват старата отбранителна линия.

Първо обмислиха дали да не отведат всички сегашни обитатели на Гравабагалиниен с кораба. Но понеже бяха неопитни в мореплаването, бяха закотвили „Молитвата“ така, че по време на бурята корабът пострада сериозно и едва ли можеха да разчитат на него в открито море.

Всичко ценно беше стоварено на брега. Използваха част от дъските, за да направят наблюдателен пост в клоните на най-високото дърво.

Пръстта постепенно изсъхваше след бурята. Накараха някои от фагорите да струпат земен насип, а други през това време копаеха по-дълбоки окопи.

Това завариха Сартори-Ирвраш и Оди Джесератабхар, когато напускаха околностите на двореца. Яздеха един след друг, а третото хоксни бе натоварено с вещите им. Забелязаха, че Кара-Бансити надзираваше изграждането на защитния вал. Сартори-Ирвраш спря своето животно.

— Длъжен съм да се сбогувам със стария си приятел — каза той и слезе от хокснито.

— Не се бави — предупреди го Оди. — Заради мен вече нямаш приятели тук.

Той кимна, изопна напрегнато раменете си и тръгна към Кара-Бансити.

Двойновиждащият работеше заедно с фагорите на един подгизнал участък. Когато вдигна глава и видя Сартори-Ирвраш, натежалото му лице помръкна, после грейна в усмивка, като че под натиска на неудържимо вълнение. Махна на приятеля си да дойде при него.

— Ето ти го миналото… Тези изкопи са част от много стара отбранителна система. В момента фагорите разкриват истината, скрита и до днес в легендите…

Прекрачи към току-що изкопана яма, последван от Сартори-Ирвраш. Приклекна до ръба, без да обръща внимание на жвакащата кал. На една ръка дълбочина под гъстите туфи трева от торфената пръст се показваше нещо, което отначало бившият канцлер сбърка с черен чувал, стар и празен. Но беше човек, по-точно неговите останки. Изпънатото тяло лежеше на левия си хълбок. Късата кожена туника и ботушите подсказваха, че мъжът е бил войник. Изпод сплесканото тяло се подаваше дръжката на меч. Профилът на мъжа с разкривена от счупените зъби уста бе оформен в зловеща усмивка от натиска на пръстта. Кафявата кожа лъщеше.

Изкопните работи бяха открили и други трупове. Фагорите работеха равнодушно, ровеха земята с пръсти. Друг мумифициран войник имаше страшна рана на гърдите. Линиите на лицето му бяха отчетливи, като надраскани с молив. Изгнилите очни ябълки му придаваха изражение на унило безразличие.

Тежката влажна миризма на пръстта сякаш разяждаше ноздрите им.

— Торфът ги е съхранил — отбеляза Сартори-Ирвраш. — Може би войниците са загинали в голяма битка или пък в някакво друго спречкване. Вероятно са тук от около стотина години.

— От много повече — възрази Кара-Бансити и скочи в ямата.

Изчопли един от многото предмети, които Сартори-Ирвраш взе за камъчета, и го вдигна към него.

— Предполагам, че точно това е убило нашия приятел с потрошените зъби. Виждаш семе от дървото раджабарал, по-твърдо от желязо. Може би се е овъглило и затова не е поникнало. Повече от шест века са минали след пролетта, когато раджабаралите са разпръсквали семената си. Нападателите са използвали тези семена вместо оръдейни гюлета. Точно тук се е водила легендарната битка на Гравабагалиниен. Открихме полесражението, защото отново ще го използваме за отбрана.

— Горкичките!

— Те ли? Или ние?

Кара-Бансити се премести в ъгъла на ямата. Под трупа на ранения в гърдите мъж отчасти се виждаше тяло на фагор. Лицето бе почерняло, козината червенееше от блатната вода и приличаше на сплъстена трева.

— Ето виждаш ли — дори тогава хората и фагорите са се сражавали и загивали един до друг.

Сартори-Ирвраш изпръхтя от погнуса.

— А може и да са воювали раса срещу раса. Не можеш да докажеш нито едното, нито другото.

— Но пък знам, че това е лоша поличба. Не бих искал кралицата да види тези трупове. Толрам-Кетинет също. Момчето е със слаба душица. Най-добре да затрупаме ямата.

Бившият канцлер вече се канеше да тръгне.

— Приятелю, не всички са склонни да прикриват намерените тайни на миналото. Разполагам с факти, които ще изложа пред властниците на Пановал и ще предизвикам свещена война срещу двурогите из целия Кампанлат.

Кара-Бансити се взря преценяващо в него с кървясалите си очи.

— И ще ти платят за разпалването на тази война, а? Аз пък казвам — живей и остави другите да живеят.

— Да, знам, Бардол. Но тези рогати демони не изповядват същия принцип. Вярата им е друга. Ще се размножават, докато започнат да ни превъзхождат по численост, тогава ще ни унищожат, освен ако им се противопоставим. Ако бе видял с очите си безбройните стада фламбреги…

— Недей да се палиш толкова. Пристрастията винаги водят до големи беди… А сега ние ще продължим да си вършим работата. Вероятно тази земя крие още стотици трупове.

Сартори-Ирвраш силно притисна ръцете си към тялото.

— Отнасяш се с мен не по-сърдечно от кралицата.

Кара-Бансити тромаво се изкатери от ямата.

— Нейно величество ти даде каквото ти поиска — книгата и три хокснита.

Захапа кокалчетата на юмрука си и се вторачи в бившия канцлер на Борлиен.

— Бардол, защо и ти си се настроил срещу мен? Нима забрави дните на нашата младост, когато се взирахме през твоя телескоп и наблюдавахме фазите, през които преминаваше Кайдо? И от тях стигнахме до космическата геометрия, чиито закони определят битието ни?

— Не съм забравил. Обаче ти се появи тук заедно с тази сиборналка, която е заклет враг на Борлиен. Животът на кралицата е застрашен, кралството е пред разпадане. Не изпитвам обич нито към Джандол-Анганол, нито към фагорите, но искам животът да продължи без смутове, за да могат и други да гледат през телескопите си. Ако обаче обърнеш кралството с главата надолу, както възнамерявате да постъпите вие двамата, значи ще изпочупиш и всички телескопи.

Едрият двойновиждащ зарея нерадостния си поглед през клоните на дърветата към морето. Накрая сви рамене.

— Ти си видял, че Кийвасиен, някога културно средище, родното място на великия Ярап-Ромбри, е бил унищожен най-безгрижно. Културата може да процъфти по-лесно под петата на стария тиранин, отколкото на новия завоевател. Само това исках да ти кажа.

— Ти защитаваш собствения си живот и привички.

— Да, винаги ще се боря за живота — такъв, какъвто ми харесва. Дори ако това означава да се боря със себе си. Хайде, тръгвай и отведи тази жена… но помни, че в ръкавите на сиборналците винаги има не само ръце.

— Защо ми говориш така? Аз съм жертва. Скитник… изгнаник. Унищожено е делото на целия ми живот. Можех да бъда за своята епоха новият Ярап-Ромбри… Не съм виновен за нищо.

Кара-Бансити поклати голямата си глава.

— Ти си на възраст, когато невинността сама по себе си е престъпление. Върви си със своята възлюбена. Върви да пръскаш отровата си!

Сартори-Ирвраш се върна при Оди Джесератабхар и хокснитата. Възседна своето животно, без да продума, а в очите му напираха сълзи.

Поеха по пътеката, която щеше да ги изведе на пътя, виещ се на север към Олдорандо. Джандол-Анганол и неговият отряд бяха минали оттук само преди броени дни към родния град на убитата годеница на краля.