Брайън Олдис
Хеликония. Лято (17)

XVII
Смъртен полет

Генерал Ханра Толрам-Кетинет носеше широкопола шапка и стар панталон с напъхани крачоли във високите до коленете армейски ботуши. Върху голите му гърди бе провесен чудесен нов мускет. Над главата си развяваше борлиенски флаг. Нагази в морето към наближаващите кораби.

Зад гърба му неговият малък отряд го насърчаваше весело. Начело на дванадесетте мъже беше способният млад лейтенант Гортор-Ланстатет. Стояха на проточил се във водата пясъчен език. Зад тях се виждаха джунглата и тъмното устие на река Кейсол. Тук свърши плаването им от Орделей, отдалечило ги от поражението. С „Морячето на Лордриярдри“ минаха и през бързеи, и през разливи от толкова застояла вода, че от дълбините се надигаха тръбести растения, борещи се помежду си подобно на сплетени ята от змиорки, за да стигнат повърхността и разнесат навсякъде своята смрад на мърша. Тази воня беше проклятието на джунглата.

И по двата бряга на Кейсол гората се гърчеше и кривеше във възли и кълбета, не по-малко отблъскващи от зелените пипала, които се виеха по мудното течение. По тези места джунглата изглеждаше наистина непроходима. Не личаха никакви широки пътеки, по каквато само преди половин десета генералът мина невредим, защото реката бе увлякла до самия край на джунглата жадни за слънце лиани и бръшлян. Тук дърветата се смаляваха постепенно, преминавайки от същинска тропическа гора в крайбрежни мусонни гъсталаци, и тежкият непроницаем покров надвисваше ниско над главите на борлиенските войници.

Там, където реката най-после изливаше кафеникавите си води в морето, задушни утринни мъгли се стелеха по грозните склонове, надигащи се към масива на рандонанските планини.

Мъглата сякаш им изпрати предупреждение, че ще ги следва неотлъчно, още щом без съпротива завладяха „Морячето“ на пристанището в Орделей. Вдигнаха капаците на трюма и ги лъхнаха гъсти изпарения от топящия се лед. Новите собственици хвърлиха зад борда остатъците от товара и се заеха да изучават потайните кътчета на трюмовете. Бяха възнаградени с голямо количество скрити сиборналски мускети, увити в намаслени парцали, за да не се повредят от влагата. Капитанът на корабчето въртеше своя търговия, за да се обезщети за опасните маршрути, по които го пращаше „Лордриярдската компания за търговия с лед“. Неочаквано сдобили се с мощни оръжия, борлиенците отплаваха по мазната вода и скоро изчезнаха в завесите от ситни капчици, неотделими от самата река.

Сега гледаха как техният генерал наджапа в плиткото, за да е по-близо до корабите. Стояха на пясъчната ивица, извиваща се като шпора от малкия, каменист и обрасъл с гори остров Кийвасиен, разположен между реката и морето. Мрачният зелен тунел, гадните миризми, мъглите останаха само като спомен. Морето ги зовеше. Радваха се на наближаващото спасение, засенчили очи с длани, за да не ги заслепява утринното сияние по водата.

Едва ли тези кораби можеха да се появят в по-подходящ момент. Предния ден, след залеза на Фрейър, джунглата се превърна в хаос от неясни очертания под клонящия надолу Баталикс. Решиха, че е по-добре да спрат до брега, някъде между гигантските стърчащи корени, червени като вътрешности на изкормено животно. Най-неочаквано кълбо от шест змии, всичките по-дълги от седем стъпки, падна от надвисналите клони. Бяха от тъй наречените глутнични змии, подтиквани от нищожния си зачатъчен интелект да ловуват заедно. Никой друг звяр не би могъл да вдъхне такъв ужас в екипажа. Застаналият до руля мъж, щом видя близо до себе си бързо разпълзелите се страшни твари и чу яростното им съскане, предпочете да скочи през борда, без да се замисли. Но във водата мигновено го захапа грейб, дотогава успешно преструвал се на гниещ дънер.

Успяха да убият всички змии. Но корабът вече се въртеше по течението, бордовете стържеха по рандонанския бряг. Докато успеят да го насочат правилно, рулят се счупи при удар в подводен камък. Опитаха да се оттласкват с пръти, но тук реката беше значително по-дълбока и не постигнаха нищо. Остров Кийвасиен се изпречи отпреде им в здрача, а те бяха безсилни да се насочат наляво или надясно, към Борлиен или към Рандонан. Неуправляемото „Моряче“ се натъкна на скалите в северния край на острова и бе изхвърлено на плитчините с пробит корпус. Течението заплашваше да го отнесе всеки момент. Войниците взеха, каквото можаха, и скочиха на брега.

Притъмняваше. Вслушваха се в неуморния прибой, напомнящ артилерийска канонада. Толрам-Кетинет разбираше колко са уплашени хората му и реши да останат тук през кратката нощ, вместо да тръгнат към близкия град Кийвасиен.

В мрака наоколо цареше внезапната смърт. Дребни насекоми жужаха в ярките петънца светлина, струяща от главите им, крилцата на пеперуди блещукаха с вцепеняващи безжизнени очи, зениците на хищници грееха като въгленчета. И през цялото време двете разклонения на реката се плъзгаха край камъните, понесли със стон фосфоресциращите си води през сънищата на уморените мъже.

Фрейър се издигна над облаците. Войниците се събудиха и станаха, заети да чешат телата си, нахапани навсякъде от комари. Толрам-Кетинет и Гортор-Ланстатет ги накараха да се размърдат по-живо. Трябваше да се изкачат върху скалистия гръбнак на острова, за да огледат борлиенския бряг оттатък реката. Там се намираше Кийвасиен, най-западното пристанище на родината им Борлиен, родно място на легендарния мъдрец от древността Ярап-Ромбри.

Менящите се лилави оттенъци на светлината отначало не им позволиха да видят истината. Дълго се взираха в хлътналите покриви и опушените стени, преди да възкликнат в един глас:

— Градът е изгорял!

Фагорите от мусонните гори пак бяха разменили с рандонанските племена своите гърнета, пълни с вулумунвун, срещу полезни занаятчийски изделия. Великият дух отправи словата си към племената. Рандонанците уловиха неколцина получовеци в короните на дърветата, вързаха ги за бамбукови кресла и поеха през джунглата, за да опожарят града. Нищо не бе оцеляло в пламъците. Никакви признаци на живот, освен печалните крясъци на птици. Войната продължаваше. Попадналите на парчето земя мъже си оставаха и нейни причинители, и нейни жертви.

Мълчаливо тръгнаха към южния край на острова и се спуснаха към пясъка, за да се отърват от гъстите тръни, задушаващи всяка педя земя по вътрешността.

Пред тях се простираше морето, синевата му се открояваше отвъд мътнокафявите струи на Кейсол. Дълги вълни се разбиваха в бяла пяна по стръмните брегове. На запад виждаха големия остров Пурич, разделящ Орловото море от Нармосетското. Иззад острова се показаха четири кораба — две караки и две каравели.

Сграбчил борлиенския флаг, който беше открил сред всякакви други държавни знамена в сандъците на „Морячето“, Толрам-Кетинет нагази в пяната, за да посрещне спасителите.

 

 

Диену Пашаратид стоеше с изострени сетива до фалшборда на „Златна дружба“, докато малката флотилия бавно напредваше към устието на Кейсол в търсене на безопасно място, където да пуснат котва. Пръстите й стискаха силно релинга. Нищо друго не издаваше ликуването, зазвъняло в душата й, когато подминаха остров Пурич и борлиенският бряг се очерта смътно в утринната мъгла.

Шест хиляди морски мили останаха зад тях, откакто поправиха корабите и напуснаха уютното заливче до нос Финдоуел. През това време Диену се бе посветила почти изцяло на общуването с Неживеещия бог. Безкрайната шир на океана я приближи повече от всякога до неговото невидимо, повсеместно присъствие. Тя се увери, че връзките й с нейния съпруг Йо са прекъснати завинаги. Заповяда да го преместят на „Единство“, за да не й се мярка пред очите. Разбира се, и в този случай постъпи като истинска сиборналка, без дори следа от враждебност. Отново беше свободна, за да се радва на живота и близостта си с бога.

Имаше чудесния ветрец, небето, океана… но защо когато опитваше да се потопи цялата във въодушевлението, така неочаквано я сграбчваше мъката? Не й се вярваше да е от ревност към близостта, разцъфтяла (като плевел, повтаряше си Диену, като плевел) между свещеник-адмирал Оди Джесератабхар и бившия канцлер на Борлиен. Нито пък намираше в себе си дори мъждукаща искрица на влечение към Йо.

— Мисли за зимата! — напомни си гласно ускутската поговорка, чийто смисъл беше „Вледени надеждите си“.

Даже и общуването с Неживеещия, от което тя не би могла да се откаже, вече я изпълваше с объркване и недоволство. Сякаш Неживеещия не бе оставил до себе си място за Диену Пашаратид. Въпреки благочестието й богът оставаше равнодушен. Не го трогваха нито достойното й поведение, нито нейното благоразумие.

Поне в това Властелинът на Църквата на страшния покой се оказа стъписващо подобен на Йо Пашаратид. И Диену трудно намираше утеха от гнетящите я мисли в нескончаемите, еднообразни мили на океана. Всичко, което би й помогнало да се разсее, беше добре дошло. И щом борлиенският бряг се разкри пред погледа й, тя се обърна рязко и извика на тръбача да изсвири сигнала „Добра вест“.

Скоро по фалшбордовете на четирите кораба се струпаха войници, жадни да зърнат за пръв път страната, която трябваше да завладеят и покорят.

Сред последните, качили се на палубата, беше Сартори-Ирвраш. Постоя малко на чист въздух, изтупваше дрехите си и вдишваше дълбоко, за да се отърве от фагорската воня. От косматото същество бе останала само горчивата миризма. И частичка ново знание.

След отплаването от Финдоуел „Златна дружба“ се насочи на югоизток през Понипотския залив и мина през Кадмерския пролив — най-тясната водна ивица между Хеспагорат и Кампанлат. Легендите често споменаваха тукашните земи. Според някои по тези места се бяха появили първите човеци, според други — някъде наоколо прозвучали първите думи от човешката реч. Това беше Понипот — или Понпт, за който принцеса Татро четеше в книжката с приказки, почти безлюдният Понипот, с едва мъждукащ живот в древните му градове, чиито имена още отекваха в паметта на хората — Поуачет, Прауош, Гал-Дундар на река Ейза.

След Понипот безветрието ги прикова край каменистите ридове на Рададо — високата пустиня, южния край на Преградните планини. Разправяха, че в този затънтен край нямало и един милион обитатели за разлика от над трите милиона на съседен Рандонан. Несъмнено тук човеците бяха по-малко от фагорите, защото Рададо представляваше западният край на извънредно дълъг миграционен път на фагорите, пресичащ целия Кампанлат. Към тази върховна цел косматите твари се стремяха през лятото на всяка Голяма година, за да извършват своите неразгадаеми ритуали или просто да клечат неподвижно и да гледат съсредоточено над Кадмерския пролив към Хеспагорат, в недостъпен за другите форми на живот унес.

Спокоен или разгорещен, Сартори-Ирвраш беше доволен от живота през мудните горещи дни на едва пъплещия кораб. Бе избягал от своите научни занимания в широкия свят. В здрачните часове се радваше на дългите смислени разговори с дамата, носеща и званието „свещеник-адмирал“ — Оди Джесератабхар. Сближиха се. Оди престана да си служи със сложно оплетените официални глаголни времена и вече се изразяваше по-простичко. Неволните докосвания в теснотията на каютите се превърнаха в желани, скъпоценни мигове. И двамата станаха разсъдливи, сдържани любовници. Дългата обиколка около Дивашкия континент беше и време за пътешествие на душите.

Седнали един до друг на палубата в този сякаш омагьосан, застинал въздух, двамата застаряващи влюбени, борлиенецът и ускутката, гледаха неподвижното море. Рададската пустиня се криеше в мараня. Откъм левия борд по-ясно се различаваше остров Глиат. Вдясно още три острова сякаш се плъзгаха по гръдта на водата като потопени планински върхове.

Оди Джесератабхар посочи натам.

— Почти успявам да си въобразя, че съзирам бреговете на Хеспагорат или по-точно земите, наричани Троса. Навсякъде можем да забележим свидетелства, че някога Хеспагорат и Кампанлат са били свързани от провлак, по-късно унищожен от някой силен земен трус. Ти какво мислиш, Сартори?

Той плъзна поглед по гърбицата на Глиат.

— Ако си позволим да вярваме на преданията, фагорите са се появили в Пеговин, далечна част от Хеспагорат, където живеели черните двуроги. Вероятно фагорите от Кампанлат все така идват в Рададо, защото още се надяват да намерят отново провлака, водещ към родната им земя.

— Ти виждал ли си черен фагор в Борлиен?

— Веднъж, беше пленник. — Сартори-Ирвраш вдиша дима на верониката. — Всеки континент си има свои, различаващи се животински видове. Ако някога е имало земен мост между континентите, бихме могли да очакваме, че игуаните от Хеспагорат ще се срещат и по бреговете на Рададо. Е, Оди, тук има ли игуани?

В прилив на вдъхновение тя каза:

— Мисля, че ги няма, защото хората са ги изтребили. Рададо е безплодна пустош, всичко живо служи за храна. Ами Глиат? Докато трае това безветрие, имаме достатъчно свободно време. Защо не го използваме, за да увеличим човешкото знание? Ти и аз ще отидем до острова с лодка, да видим какво можем да открием там.

— Възможно ли е?

— Щом аз заповядам…

— А помниш ли как се разминахме за малко със смъртта в Залива на страданията?

— Тогава ме помисли за луда.

— Аз и сега мисля, че си луда.

Засмяха се и той стисна ръката й.

Свещеник-адмирал Джесератабхар повика боцмана. На няколко роби бяха дадени заповеди. Голямата лодка на кораба бе спусната на вода. Оди Джесератабхар и Сартори-Ирвраш седнаха на носа. Усилията на гребците ги пренесоха бързо през двете мили огледално море. Придружаваха ги дванадесет въоръжени с мускети войници, доволни да избягат замалко от твърде ограниченото пространство на омразния кораб.

Остров Глиат беше дълъг към седем-осем километра. Лодката спря до високите дюни в югоизточния край. Оставиха там часови и тръгнаха към вътрешността.

Игуани се препичаха по скалите. Не проявиха никакъв страх при появата на хората, затова няколко от опашатите влечуги бяха промушени с копия, за да внесат желано разнообразие в корабната кухня. Но тези твари бяха дребосъци в сравнение с гигантските черни игуани в Хеспагорат. Едва достигаха метър и половина. Бяха петнистокафяви. Дори раците, живеещи в симбиоза с тях, бяха малки и само с по осем крачета.

Тъкмо Сартори-Ирвраш и Оди Джесератабхар започнаха да тършуват под скалите за яйца на игуани и експедицията бе нападната. Четирима фагори изскочиха иззад укритието си и се втурнаха към хората с копия в ръце. Двурогите бяха с проскубана, сплъстена козина, под която личаха ребрата им.

Изненадата им помогна да убият двама войници и в устрема си почти изтикаха останалите до водата. Но опитните мъже се опомниха. Игуаните се пръснаха из процепите между камъните, чайките се разлетяха с писъци. Кратко преследване из скалния лабиринт и схватката приключи. Фагорите бяха мъртви — освен една гилота, пощадена по заповед на Оди Джесератабхар.

Беше значително по-едра от другите и с гъста черна козина. Вързаха здраво ръцете й зад гърба и я отведоха с лодката на „Златна дружба“.

Останали насаме, Оди и Сартори се прегръщаха, поздравявайки се с откриването на истината в прастарите предания за провлака, свързващ континентите. И се радваха, че оцеляха.

След още един ден мусоните задухаха и флотилията пак пое на изток. Отляво край тях се проточваше брегът на Рандонан в цялото си диво великолепие. Но Сартори-Ирвраш прекарваше почти цялото време под палубата изучаваше пленената гилота, която нарече Глиат.

Тя говореше само на чудат фагорски диалект. Сартори-Ирвраш не знаеше нито езика на двурогата раса, нито дори хурду, затова се наложи да общува с пленницата чрез преводач. Оди слезе в тесния тъмен трюм, за да види с какво се занимава той. Разсмя се.

— Защо си губиш времето с тази миризлива твар? Вече доказахме, че Рададо и Троса някога са били свързани. Неживеещия бог прояви благосклонността си към нас. Малката колония игуани на Глиат се състои от по-изостанала разновидност, откъсната от основната маса техни сродници на южния континент. А това същество, живяло с белите фагори, вероятно е някаква издънка на черната порода от Пеговин в Хеспагорат. Несъмнено са обречени да измрат на такъв малък остров.

Той поклати глава. Възхищаваше се на пъргавия й ум, но забелязваше, че Оди е склонна да прибързва в заключенията си.

— Твърди, че тя и спътниците й са единствените оживели от корабокрушение до острова през предишния сезон на мусоните.

— Очевидна лъжа! Фагорите не са мореплаватели. Нали ненавиждат водата.

— Били са роби на една галера от Троса.

Оди го погали по рамото.

— Слушай, Сартори, убедена съм, че можехме да докажем връзката между континентите в миналото и само с един поглед в старите карти. На брега на Рададо има Пурпориан, а на брега на Троса — пристанище Поупвин. „Пууп“ означава „мост“ на чист олонецки, както „пуп“ или „пу“ означават същото на местното наречие. Ключът към миналото е скрит в езика, ако човек знае как да го потърси.

Макар тя да се засмя, Сартори-Ирвраш се подразни от сиборналското й високомерие.

— Мила, ако вонята ти пречи, по-добре да се върнеш на палубата.

— Скоро ще наближим Кийвасиен. Крайбрежен град. Както знаеш, „ас“ или „аз“ на чист олонецки е думата за море, а на понптийски диалект е „аш“.

С това последно учено самохвалство тя усмихнато и делово се качи към палубата.

На другия ден Сартори-Ирвраш с изненада установи, че Глиат е ранена. По дъските под нея жълтееше локва кръв. Попита я как е чрез преводача. Вторачи се напрегнато в нея, но не забеляза никаква проява на чувства, докато му отговаряше.

— Не, не е ранена. Казва, че се разгонвала. Имала менструално течение.

Лицето на преводача изрази погнусата му, но беше дребен служител и се въздържа да изрази мнението си за косматата твар.

Омразата на бившия канцлер към фагорите бе толкова силна (но и тя вече остана в миналото заедно с толкова други неща), че винаги пренебрегваше тяхната история, както и не си направи труда да научи езика им. Остави тези занимания на Джандол-Анганол с неговата извратена доверчивост към страшните същества. Обаче сексуалните навици на двурогите бяха прицел на мръснишки шегички, с лекота излизащи от устите дори на едва проходилите хлапета по матрасилските улици. Ученият си спомни, че женските фагори — нито хора, нито зверове — имат еднодневно кървене от матката, преди да се разгонят и да са готови за зачеване. Може би точно споменът за чутите пошли подмятания му внуши, че миризмата на пленницата е станала още по-тежка днес.

Почеса се по бузата и попита:

— Тя каква дума използва за своя цикъл?

— Нарича го „тенхър“ на своя език. Да накарам ли някой да я измие с маркуч?

— По-добре я попитай колко чести са тези цикли.

Наложи се да подритнат вързаната гилота, преди да им отговори. Нейният дълъг розов език се мушна в едната й ноздра. Накрая призна, че имала десет цикъла за една малка година. Сартори-Ирвраш кимна и се качи на палубата да подиша чист въздух. „Горката твар — помисли разсеяно. — Жалко, че не можем да живеем в мир с тях.“ Проблемите между хората и двурогите все щяха да стигнат принудително до някакво окончателно решение, по един или друг начин. Само че тогава той щеше да е отдавна мъртъв и забравен.

Мусонните ветрове ги тласкаха напред през цялата нощ, както и на другия ден, после и през втората нощ. Дъждът често толкова се усилваше, че застаналите до релингите на „Златна дружба“ не различаваха останалите кораби. Излязоха от Кадмерския пролив. Прекосяваха сивеещото Нармосетско море с дългите му разпенени вълни. Сякаш целият свят бе покрит с вода.

През петата нощ ги връхлетя насрещна буря и караката едва не се изправи с носа нагоре. Стихията за миг отнесе от палубата всички незакрепени дреболии и мнозина се уплашиха, че корабът ще се преобърне. Моряците с присъщото им суеверие се примолиха на капитана да хвърлят зад борда пленената гилота, защото всекиму беше ясно, че фагорите носят лош късмет в океана. Капитанът се съгласи. Нямаше с какво друго да омилостиви бурята.

Въпреки късния час Сартори-Ирвраш не беше заспал. Никой не би могъл спокойно да се унесе в сънища при този свиреп вятър. Възпротиви се на решението на капитана. Но не бяха в настроение да слушат възраженията му. Като чужденец и той можеше да послужи за изкупителна жертва. Побърза да се скрие в каютата си, докато моряците извличаха Глиат от смрадния трюм, за да я хвърлят в побеснялата вода.

След не повече от час яростта на вятъра стихна. В предутринната мъждива светлина, когато вече забелязваха далечните очертания на Пурич, вече подухваше само малко по-силен бриз. На разсъмване видяха и другите три кораба, невредими като по чудо, при това съвсем наблизо. Неживеещия бог пак бе проявил добротата си. Скоро щяха да зърнат устието на Кейсол през виолетовите изпарения.

Но въпреки доброто начало на деня по линията на хоризонта като че се таеше неестествена тъма. Безброй делфини изпълваха водата около сиборналските кораби, стрелкаха се под самата повърхност. Смесени ята от морски и земни птици кръжаха над мачтите. Не крещяха, но плясъкът на крилете им звучеше като порой без вода. Птиците не се пръснаха и когато сигналът „Добра вест“ отекна в брега.

 

 

Вятърът отслабна, тросовете се отпуснаха и биеха по мачтите. Четирите кораба се събраха и заедно доближиха сушата.

Диену вдигна пред дясното си око далекоглед и го насочи към вклинилата се между вълните пясъчна ивица. Преброи дузина мъже, застанали до водата. Единият нагази напред. В дните на мусонните ветрове корабите се движеха край брега на Рандонан. Но тук започваше Борлиен — територията на врага. Беше особено важно вестта за флотилията да не стигне с бързината на мълния до Отасол. Както в повечето военни кампании, изненадата беше сериозно преимущество.

С всяка минута ставаше по-светло. На „Златна дружба“ вдигнаха сигнални флагове, за да оповестят за опасността „Единство“, „Добра надежда“ и бялата каравела „Молитвата на Ваджабхар“.

Мъжът с широкопола шапка на главата джапаше в пяната. Зад него в устието на реката се виждаше полускрит корпус на кораб. Не биваше да забравят, че е възможно да се натъкнат на засада и при промяна в посоката на вятъра да се хванат в капана. Диену стоеше напрегнато до релинга на квартердека. За миг й се прииска неверният Йо да е до нея. Той винаги бързо намираше решение.

Навлезлият до коленете във вълните мъж вдигна флаг над главата си и го развя. Символите на Борлиен.

Диену заповяда на стрелците да заемат позиция по обърнатия към сушата борд.

Разстоянието намаляваше. Мъжът не пристъпваше към по-дълбокото. Размахваше самоуверено своя флаг. Тези побъркани борлиенци…

Диену обясни на капитана на стрелковата рота какво иска от него. Той отдаде чест и слезе на долната палуба. Войниците се подредиха по двама — единият се прицелваше с мускета, другият крепеше цевта.

— Огън! — извика капитанът.

След миг залп разкъса тишината.

Така започна битката при плитчините на Кийвасиен.

 

 

„Златна дружба“ беше достатъчно близо до Ханра Толрам-Кетинет, за да може той да види ясно лицата на войниците. Разбра, че се целеха в него.

А и знаците по платната вече му подсказаха, че има насреща си сиборналски кораби — учудващо далеч от северния континент. Питаше се дали неговият крал, всепризнат с умението си да се нагажда към обстоятелствата, е постигнал споразумение със сиборналците да се намесят в Западните войни на страната на Борлиен. Нямаше причина да предполага враждебни намерения, преди да види оръжията.

„Златна дружба“ се завъртя с борд към него, за да осигури на войниците най-добро положение за стрелба. Толрам-Кетинет прецени, че дълбоко газещият кораб не би могъл да напредне повече към брега. „Единство“ изпревари флагманската карака и се насочи вляво от генерала, в неприятна близост до източния край на остров Кийвасиен. Заповедите се носеха отчетливо над водата. Видя как моряците свиваха платната по гротмачтата и бизанмачтата на „Единство“.

Двата по-малки кораба напредваха вдясно от него. „Добра надежда“ още се бореше с широката ивица кафява вода откъм западното разклонение на Кейсол, а „Молитвата на Ваджабхар“ вече отмина речния ръкав. Всъщност намираше се почти точно зад гърбовете на борлиенците, макар и още далеч от острова. Толрам-Кетинет виждаше проблясъците по стоманените цеви на пушките навсякъде, освен на борда на „Добра надежда“.

Чу заповедта за стрелба. Пусна флага, извъртя се и се гмурна във водата, заплува с всички сили обратно към пясъка.

Гортор-Ланстатет вече бе заповядал на своите войници да отвърнат на огъня, за да прикрият генерала. Накара ги да залегнат зад стърчащите от пясъка шистени плочи. Половината мускети бяха насочени към флагманския кораб, другата половина — към бялата каравела, която бързо скъсяваше разстоянието, насочила се право към тяхната позиция. Лейтенантът имаше подръка чудесен стрелец с арбалет. Заповяда му с още един войник да приготвят стрели със запалени върхове.

Оловните топчета плющяха силно по водата около генерала. Той излизаше на повърхността колкото можеше по-рядко, за да си поема въздух. Долавяше движенията на кръжащите наблизо делфини, но нито едно животно не се опита да му попречи.

Изведнъж стрелбата спря. Толрам-Кетинет изскочи над вълните и се огледа назад. Бялата каравела с грамадния символ на Великото колело на платната се бе напъхала твърде безразсъдно между него и „Златна дружба“. Войниците от Шивенинк, струпали се на горната палуба, бяха готови да обстрелват защитниците на брега.

Вълните се разбиваха над главата му. Брегът му се стори неочаквано стръмен. Толрам-Кетинет се вкопчи в някакво коренище и се издърпа сред храстите, пропълзя два-три метра навътре и замря. Дишаше тежко, притиснал лице в кафявия пясък. Беше невредим.

В съзнанието му изплува споменът за прекрасното лице на кралица Мирдем-Ингала. Тя му говореше сдържано и сериозно. Припомни си движенията на устните й. Да, биваше го да оцелява. И сега щеше да се пребори с опасността — заради нея.

Признаваше пред себе си, че не е особено умен и изобретателен. Не биваше да го правят генерал. Не притежаваше вродената способност да ръководи хората, каквато имаше Ланстатет. И все пак…

Откакто в Орделей научи за посланието от кралицата на кралиците (която за пръв път се обръщаше лично към него, пък макар и да чу думите й от друг), непрекъснато размишляваше за решението на краля да се разведе с нея. Верността му към короната се раздвои. Естествено, разбираше династичните нужди, подтикнали Джандол-Анганол към тази постъпка, но въпреки това отношението му към краля се промени. Преди си повтаряше, че влечението му към кралицата се равнява на държавна измяна. Но след прогонването й положението вече беше коренно различно. Не можеше и дума да става за измяна. Нито трябваше да се съобразява с верността си към един крал, пратил го от ревност на сигурна смърт в рандонанските джунгли. Толрам-Кетинет се надигна и побягна към обкръжения бряг при Гортор-Ланстатет.

Неговите борлиенски войници го посрещнаха с радостни викове, когато се хвърли по корем сред тях. Прегърна за миг най-близките и надникна към морето зад несигурната защита на крехкия камък.

Само за минута-две разположението на силите се бе променило драматично. „Златна дружба“ сви платна и спусна котви от носа и кърмата. Намираше се на не повече от двеста метра пред тях. Сполучлив изстрел с арбалета бе подпалил част от бушприта заедно с фокмачтата. Моряците хвърляха кофи морска вода по пожара, а в това време две големи лодки, пълни с войници, вече се отдалечаваха от кораба. Толрам-Кетинет дори не подозираше, че в едната беше самата Оди Джесератабхар, а настоялият да я придружи Сартори-Ирвраш се свиваше доста позорно в краката й.

Отляво „Единство“ почти бе достигнал острова и войниците скачаха направо в плитчините, за да тръгнат решително към брега. Още по-наблизо „Молитвата на Ваджабхар“ бе заседнал в пясъка, а неговата претоварена с войници лодка напредваше тромаво. Точно тя се оказа най-подходящата мишена в момента и честата стрелба от брега причиняваше незначителни загуби на враговете.

Само „Добра надежда“ оставаше на предишното място. Корабът бе хванат като с клещи в напора на Кейсол и едва се задържаше с изопнати до скъсване платна. Засега с нищо не можеше да допринесе в сражението.

— Тези май си мислят, че имат насреща си целия гарнизон на Кийвасиен — подхвърли Гортор-Ланстатет.

— Да, онези нещастници щяха да са ни от полза, ако не се бяха оставили да ги изколят. Стоим ли тук, ще ни сполети същата участ — отвърна Толрам-Кетинет.

Дори за миг не си представяха, че тринадесет мъже, при това не особено добре въоръжени, могат да отблъснат войниците от четири препълнени лодки, и то с по-съвършени пушки от техните.

Тогава морето се надигна, водите му сякаш се разтвориха и изригнаха рибите асатаси.

 

 

От единия до другия край на Орловото море асатасите летяха към брега като къси копия.

Рибарите, познаващи добре морето, бяха определили този и следващия ден за празници и гуляи. През вековете на Голямото лято този повод за препиване се появяваше само веднъж през всяка малка година — в самото начало на лятото. В Отасол до водата бяха проснати платнища. В Гравабагалиниен любимите на кралицата същества я бяха предупредили да стои далеч от смъртно опасния бряг. И което за познавачите беше чакано с нетърпение изобилие, за невежите се превърна в гибелен дъжд.

От далечни места в открития океан неизброими ята асатаси се насочиха към сушата. През Голямото лято техните миграционни пътища опасваха всички водни пространства на планетата. Обитаваха незнайните за хората води на Бурното море. Но достигнеха ли зрялост, ятата започваха дългия си път на изток, срещу посоката на океанските течения. Накрая минаваха през тесния Кадмерски пролив.

По принуда тук асатасите се събираха нагъсто. Тази неизбежна близост на ятата заедно с началото на мусонния сезон в Нармосетско море променяше рязко поведението им. Дългото, мудно плаване, привидно безцелно, изведнъж се превръщаше в бясна надпревара — и тя беше предопределена да завърши в смъртен полет.

Но за да се случи това, за да настъпят часовете на масова гибел по хилядите километри на бреговата линия, беше необходимо въздействието на още един фактор — достатъчната сила на приливната вълна.

През дългите зимни столетия в моретата на Хеликония почти нямаше приливи и отливи. След като планетата преминеше точката в орбитата си, най-отдалечена от Фрейър, влиянието на гигантската звезда отново се засилваше. Чудовищната й маса все по-настойчиво придърпваше окованата в лед Хеликония към себе си заедно с моретата. До периастрона, точката на най-голямо сближаване, оставаха само 118 земни години и гравитационното въздействие върху океана беше значително. Сега настъпи денят от малката година, когато притеглянето на Фрейър и Баталикс действаше в една посока. Силата на прилива надвишаваше с шестдесет процента средната за зимните векове.

Тесните морета между Хеспагорат и Кампанлат и силното западно течение тласкаха приливните вълни да връхлитат брега с изненадваща сила и бързина. И понесени от водната стихия към сушата, ятата асатаси се изстреляха.

Корабите от сиборналската флотилия изведнъж се озоваха без сантиметър вода под киловете, а после ги блъсна свирепо приливът, набъбнал от морето без предупреждение. И преди моряците да осъзнаят какво ги сполетя, настигна ги и смъртният полет на асатасите.

Те са некрогенни риби, по-точно рибогущери. При съзряването си достигат на дължина почти половин метър. Имат две големи, многофасетъчни очи. Но основният им отличителен белег е дългият костен шип, продължаващ в костен череп. При смъртния си полет асатасите достигат скорост, достатъчна шипът им да прониже човек в сърцето.

При Кийвасиен ятата им излетяха във въздуха на стотина метра пред „Златна дружба“. Бяха толкова нагъсто, че носещите се ниско над водата и достигналите петнайсетина метра височина образуваха плътно тяло от свистящи рибогущери. Блестяха като милиони остриета. Самият въздух се превърна в гигантски меч.

Набучиха се в корпуса на флагманския кораб открай докрай. Всеки стоящ на палубата бе ударен. Откъм открито море бордът на „Златна дружба“ приличаше на четка заради заседналите с шиповете си твари. Същото се случи и на другите три кораба. Но най-зле пострадаха лодките, вече залети с вода от прилива. Всички бяха ранени, някои умряха мигновено. Надупчените лодки потънаха.

Писъците на болка и ужас заглъхнаха във врявата на птиците, спускащи се устремно да сграбчат храната си направо от въздуха.

Първият напор на асатасите продължи цели две минути.

Само хората на Толрам-Кетинет оцеляха без драскотина. Грамадната вълна се стовари отгоре им, затова още лежаха в полусвяст, докато асатасите прелитаха над тях.

Когато страшният природен обстрел спря, мъжете надигнаха глави да огледат околния хаос. Сиборналските войници се мъчеха да избягат от водата, но едри хищни риби вече се събираха край тях. „Добра надежда“ изглеждаше неуправляема, носеше се безпомощно към морето с пречупена гротмачта. Пожарът неудържимо поглъщаше мачтите и платната на „Златна дружба“. Навсякъде по камънаците и под дърветата се виждаха смазани и натрошени от удара риби. Много асатаси се бяха заклещили с шиповете си в стволове и клони или в процепи между скалите. Смъртният полет бе пренесъл голяма част от тях навътре в сушата. Мрачните джунгли, надвесени над устието на Кейсол, сега гъмжаха от рибогущери, чиито трупове щяха да изгният още преди залеза на Баталикс.

Поведението на асатасите през този сезон от малката година съвсем не беше извратен каприз на природата. По-скоро доказваше колко разнообразни могат да бъдат средствата, чрез които различните видове се възпроизвеждат и съхраняват. Подобно на иначе напълно различните от тях двуйелки, йелки и гунаду, обитаващи ледените полета на Кампанлат през зимата, асатасите бяха некрогени и раждаха следващото поколение само с цената на собствената си смърт.

Тези рибогущери бяха хермафродити. Твърде примитивното устройство на организма не им позволяваше да развият нормален начин за възпроизводство, затова зрелите екземпляри трябваше да се самоунищожат, за да продължат рода. Зародишите набъбваха в стените на червата им и се превръщаха в приличащи на конци личинки. Защитени от тъканите на родителя, те оцеляваха при удара след смъртния полет и се хранеха с разлагащия се труп.

Прояждаха си изход към външния свят. Личинките израстваха в ларви с крака, напомнящи миниатюрни игуани. През есента на малката година дребните създания, дотогава приковани на сушата, се връщаха към необятното породило ги море и изчезваха в него безследно като песъчинки, за да подхванат отначало жизнения цикъл на асатасите.

Нечаканият обрат беше толкова стъписващ, че Толрам-Кетинет и Ланстатет се изправиха в цял ръст, за да обходят с поглед полесражението. Великанската вълна, заляла целия бряг, се оказа само предвестник на мощния прилив, който затрудняваше още повече оцелелите сиборналски войници да излязат на сушата.

Първата вълна бе нахлула и дълбоко в устието на Кейсол. Изчерпалите силата си води сега се завръщаха, повлекли черна мътилка в морската синева. Толрам-Кетинет забеляза зловещо явление — реката носеше множество трупове, придружени от кряскащи морски птици. Генералът се досети, че вижда изкланите защитници на град Кийвасиен на път към своя безкраен гроб в океана.

 

 

Надигналата се вода преобърна голямата лодка на „Златна дружба“. Онези, които не останаха достатъчно дълго под повърхността, се изправиха срещу плътния облак от рибогущери.

Сартори-Ирвраш се мяташе във вълните заедно с ранените, сред които скоро откри Оди Джесератабхар. Едната й буза беше разкъсана и шипът на рибогущер се бе забил отзад във врата й. Едри чайки вече нападаха отгоре ранените. Сартори-Ирвраш установи, че изобщо не е пострадал. С немалко усилия се добра до Оди, вдигна я на ръце и закрачи тежко към брега. Трябваше да преодолява съпротивата и на бързо прииждащото море.

Лицето му беше близо до голямото фасетъчно око на съществото, забило се в шията на Оди.

— Но как човечеството да издигне преградни стени пред природата, когато тя постоянно ги залива и събаря, безразлична какви опасности е понесла със себе си? — говореше си бившият канцлер. — Ето колко струваш и ти, Акханаба, плужек такъв!

Едва успяваше да държи над водата главата на изпадналата в несвяст Оди. На броени метри от себе си виждаше тясната пясъчна ивица, но и приливът бързо се надигаше към лицето му. Извика от уплаха и тогава видя на пясъка мъж, приличащ на Толрам-Кетинет, омразния за Джандол-Анганол генерал.

А в това време Толрам-Кетинет и Гортор-Ланстатет наблюдаваха внимателно сиборналския кораб „Молитвата на Ваджабхар“, заседнал съвсем близо до тях. Връщащата се от Кейсол вода отново му позволи да изплава. Без да се броят асатасите, заболи се нагъсто в единия борд, корабът беше невредим. Уплашеният до слисване екипаж скачаше на брега и търсеше скривалища из храсталаците.

— Гортор, този кораб сам ни падна в ръцете. Какво ще кажеш?

— Не съм моряк, но откъм брега подухва добър ветрец.

Генералът се обърна към войниците:

— Мъже, вие сте най-храбрите ми бойни другари. Показахте, че никому от вас не липсва смелост. Дори един да бе трепнал миг, всички щяхме да намерим смъртта си тук. Няма кой да ни помогне в Кийвасиен, значи сме принудени да отплаваме покрай брега. Ще присвоим ей онази бяла каравела. Тя е дар от съдбата, но може би ще се наложи да си го вземем с оръжие в ръце. Бъдете нащрек и ме следвайте!

Докато тичаше по пясъка начело на войниците, едва не връхлетя върху някакъв мъж с окаян вид, който носеше жена на ръце и се опитваше да излезе от водата. Човекът го извика по име.

— Ханра, помогни ми!

Генералът с изумление разпозна канцлера на Борлиен, но после му хрумна, че може би среща още някой измамен от Джандол-Анганол…

Даде знак на хората си да спрат. Ланстатет издърпа Сартори-Ирвраш от упоритата прегръдка на морето, двама войници подхванаха жената. Тя стенеше и като че започваше да се опомня. Всички отново се втурнаха към „Молитвата на Ваджабхар“.

Екипажът и войниците на кораба от Шивенинк бяха дали немалко жертви. Ранените вече се намираха на острова. Около такелажа се стрелкаха птици и отмъкваха заседналите там асатаси. На борда оставаха шепа войници с двама-трима офицери, но не бяха особено настроени за отпор. И без това Толрам-Кетинет и отрядът му не им оставиха време за размисъл и подготовка. Обезсърчените противници се предадоха и бяха изритани от кораба. Гортор-Ланстатет прати трима да огледат трюмовете и да изгонят всеки, когото намерят. Само няколко минути след като завзеха каравелата, вече бяха готови да отплават.

Осем войници напрегнаха мускули и забутаха кораба. Корпусът му се завъртя бавно и вятърът изду платната, макар да бяха разкъсани от рибогущерите.

— Качвайте се! Качвайте се! — викаше настойчиво Толрам-Кетинет.

— Мразя корабите — промърмори Гортор-Ланстатет.

Падна на колене и вдигна ръце над главата си в молитва. Мощен трясък заглуши думите му и водни пръски окъпаха всички на палубата.

На „Златна дружба“ забелязаха нападението. Един канонир ги обстреля с оръдие от най-много двеста метра.

„Молитвата на Ваджабхар“ се плъзна мудно изпод надвисналите клони на джунглата и бе подхванат от по-силен вятър. Без да чакат заповед, двама борлиенски стрелци скочиха на оръдейната палуба и завъртяха един голям колесен мускет към врага. Успяха да стрелят само веднъж по „Златна дружба“, после ъгълът между корабите стана толкова остър, че вече нямаше как да насочат оръдието към флагмана.

Оръдейниците на „Златна дружба“ се сблъскаха със същия проблем. Още едно гюле се пръсна в храстите на острова и обстрелът бе прекратен. Осмината се покатериха по въжетата и весело закрещяха на палубата, докато „Молитвата“ набираше скорост.

Плътната зеленина на острова се плъзгаше край левия борд. Дърветата гъмжаха от крилати любители на мърша, поглъщащи стръвно асатасите, а наоколо свирепо бръмчаха обезпокоените стършели и пчели. „Молитвата“ щеше да доближи ускутския кораб „Единство“, чийто нос още беше затънал в пясъка.

— Можете ли да го пръснете, когато минем край него? — с все сила викна Гортор-Ланстатет към оръдейната палуба.

Стрелците се втурнаха към отсрещния борд, вдигнаха капака на бойницата и заредиха неудобното за обслужване оръдие. Но вече се движеха твърде бързо, за да успеят, преди да са се разминали с другия кораб.

Изпадналият в немилост Йо Пашаратид беше един от избягалите от „Единство“, за да се спасят в гъстата джунгла от смъртния полет. Скочи пръв. Постъпката му се дължеше на пресметливост, а не на паника.

Единствен той сред сиборналците от флотилията бе идвал и преди в Кийвасиен. Тогава още беше посланик на Сиборнал в борлиенския кралски двор. Никак не харесваше това място, но бе намислил да се снабди тук с припаси, за да разнообрази малко досадните и оскъдни корабни порции. Каза си, че и да изчезне за два часа, при този хаос и уплаха едва ли някой щеше да забележи.

Но видът на обгорелите руини на града го накара да се откаже от намерението си. Върна се навреме, за да види как „Молитвата на Ваджабхар“ се плъзна недалеч от неговия кораб, а Ханра Толрам-Кетинет, любимецът на кралицата на кралиците, стоеше гордо изпъчен на квартердека.

Йо Пашаратид не се ръководеше в постъпките си изцяло от себични подбуди, но в този миг и ревността му изигра някаква роля. Втурна се напред и трескаво започна да събира своите подчинени, клечащи страхливо в храстите. Подгони ги обратно към „Единство“. Приливната вълна бе забила техния кораб в пясъчните плитчини, без да го повреди.

С помощта на весла и пръти успяха да отблъснат караката от брега. Вдигнаха платната и след малко бушпритът вече сочеше открито море.

Издигнаха сигнални флагове, за да известят, че „Единство“ преследва пиратите, отнели им скъпоценната каравела. Съобщението бе предназначено за очите на Диену Пашаратид на флагмана „Златна дружба“. Но тя нямаше да го види. Диену беше сред първите жертви от смъртния полет на асатасите.

Едва когато напуснаха залива и вятърът в платната бавно ги тласкаше срещу тукашното океанско течение, Толрам-Кетинет и Сартори-Ирвраш можаха да се прегърнат.

Набързо споделиха един с друг преживелиците си и генералът заключи:

— Нямам с какво да се гордея. Войник съм и не бива да се оплаквам, че са ме пратили някъде против желанието ми. Но командвах армията си така, че я загубих, без дори да влезем в сражение. Този позор ще тегне над мен до края на дните ми. Рандонан просто поглъща хората.

Бившият канцлер помълча, преди да отвърне.

— Радвам се, че пътешествах, макар и плановете ми да не бяха такива. Сиборналците се опитаха да ме използват, но пък намерих нещо ценно. Дори повече от ценно.

Обърна се и посочи Оди Джесератабхар, чиято рана бе превързана и сега тя седеше на палубата, затворила очи и заслушана в разговора на двамата мъже.

— Ханра, аз вече остарявам, а любовта на старците винаги е смешна за младоци като тебе. Не, не отричай — засмя се Сартори-Ирвраш. — Научих и още нещо. За пръв път в живота си осъзнавам какъв късмет имат нашите поколения, защото живеят във вековете на Голямата година, когато властват жегите. Как ли са преживели зимата нашите праотци? Колелото ще се завърти и отново ще настъпят студовете. Каква злощастна съдба е да се родиш, когато Фрейър свети безсилно в небето, и да не познаваш никакъв друг живот. В някои земи на Сиборнал хората изобщо не виждат Фрейър през зимните столетия.

Младият генерал сви рамене.

— Както им отреди случайността.

— Но този гигантски размах на растежа и разрухата… Вероятно грешките ни се коренят в представата, че сме нещо отделно от природата. Е, аз отдавна знам, че подобни разсъждения не те привличат. Но съм длъжен да ти кажа, че намерих отговора на един отдавнашен въпрос и той има такова неизмеримо значение…

Запъна се и потри разсеяно мокрите си бакенбарди. Усмихнатият Толрам-Кетинет го подкани да продължи.

— Вярвам, че стигнах до прозрение, недостъпно досега за когото и да било. Тази дама ме дари с вдъхновение. Трябва да отида в Пановал или в Олдорандо, за да изложа мислите си пред висшите сановници на Свещената пановалска империя. Несъмнено ще бъда възнаграден, така Оди и аз ще можем да живеем без излишни грижи.

Генералът се вторачи в очите му.

— Мисли, за които да ти платят?! Сигурно наистина са твърде важни.

Това момче е доста глупаво, винаги съм знаел това, каза си бившият канцлер, но не устоя на изкушението да изложи идеите си.

— Разбираш ли — подхвана Сартори-Ирвраш толкова тихо, че гласът му едва се чуваше през плющенето на платната, — за разлика от бившия си господар аз никога не съм могъл да понасям двурогата раса. Това бе и основната причина за раздорите помежду ни. Моите мисли, моето прозрение дава тежък довод срещу търпимостта към фагорите. Затова и ще бъда възнаграден в пълно съответствие с указите, издадени от властниците на Пановал.

Оди Джесератабхар се надигна от платнения стол, хвана любимия си под ръка и се обърна към Толрам-Кетинет и Ланстатет, току-що присъединил се към тях.

— Може би не знаете, но крал Джандол-Анганол е унищожил труда на целия живот на своя канцлер — неговата „Азбука на историята и природата“. Това е непростимо престъпление. Прозрението му, както той скромно го нарича, ще бъде неговото отмъщение срещу Джандол-Анганол и вероятно ще позволи на двама ни да работим заедно за възстановяването на „Азбуката“.

Ланстатет се озъби:

— Госпожо, вие сте от враговете, посветили се на гибелта на нашата родина. Би трябвало да ви хвърлим окована в трюма.

— Това остана в миналото — възрази с достойнство Сартори-Ирвраш. — Сега сме само бродещи учени… при това бездомни.

— Значи, бродещи учени… — На генерала всичко това му дойде до гуша и затова зададе по-практичен въпрос: — А как смятате да стигнете до Пановал?

— Ще се задоволя и с Олдорандо. По-наблизо е и се надявам да изпреваря краля, ако вече не е там, за да му причиня възможно най-големи неприятности, преди да се ожени за своята принцеса-мадийка. Ханра, ти също не си му приятел, затова си най-подходящият човек да ме придружи дотам.

— Отивам в Гравабагалиниен — мрачно отсече Толрам-Кетинет, — ако това корито не потъне дотогава и ако враговете не ни настигнат.

Всички се озърнаха. „Молитвата на Ваджабхар“ вече се намираше в открито море и мъчително напредваше на изток, следвайки очертанията на брега. „Единство“ също излезе от Кийвасиенския залив, но беше далеч зад тях. Засега нямаше непосредствена опасност да бъдат нападнати от преследвачите си.

— В Гравабагалиниен ще можеш да се видиш със сестра си Маи — каза Сартори-Ирвраш на генерала, който се усмихна, но премълча.

По-късно през деня забелязаха в далечината и „Добра надежда“, впуснала се в гонитбата с набързо приспособена гротмачта. Двата кораба се загубиха в сенките на буреносните облаци, надвиснали от запад, с обагрени в медночервено краища. Под тях беззвучно се забиваха мълнии.

Втора вълна от асатаси изригна от морето като разперило се крило и полетя към сушата. „Молитвата“ беше на безопасно разстояние от брега и не можеше да пострада. Само няколко рибогущера се стрелнаха край кораба. Всички наблюдаваха спокойно явлението, което сутринта ги бе вцепенило от изумление. Все така пълзяха към Гравабагалиниен. Падна мрак, вече разтърсван от гръмотевици, а по брега се виждаха светлинки — местните хора пируваха с изскочилата от морето благодат.

 

 

А към дървения дворец, където сега живееше кралицата на кралиците, приближаваше труп на човек.

Робайдей-Анганол бе се промъкнал на кораб, плаващ от Матрасил за Отасол, за да изпревари баща си. Където и да отиваше, той ходеше особено припряно, винаги хвърляше по някой поглед зад гърба си. Дори не подозираше каква прилика с неговия баща му придаваше този вид на преследван човек. Сам той се смяташе за преследвач. Умът му изгаряше от кроежи как да отмъсти на баща си.

Щом се добра до Отасол, вместо да отиде в подземния дворец, където щеше да се настани кралят, Робайдей посети стар приятел на Сартори-Ирвраш — анатома Бардол Кара-Бансити. Но двойновиждащият не бе доброжелателно настроен нито към Джандол-Анганол, нито към неговия чудат син.

В дома му гостуваха членове на научното дружество от Валгос. Затова предложи на Робайдей подслон в къщата си на брега, близо до пристанището, и увери младежа, че там някакво момиче щяло да се погрижи за нуждите му.

Интересът на Робайдей към жените се събуждаше рядко. Въпреки това веднага установи, че младата жена в къщата до пристанището го привлича с дългата си кестенява коса и загадъчната си властност, сякаш тя знаеше недостъпна за никой друг тайна.

Представяше се с името Мети, но младежът я помнеше. Бе й се радвал понякога в Матрасил. А нейната майка бе помогнала на баща му, когато се връщаше ранен от косгатската битка. Истинското й име беше Абати.

Тя не го позна. Несъмнено тази млада дама имаше немалко любовници. Отначало и Робайдей не й разкри кой е. Безучастно я остави тя да търси подход към него. За да му направи впечатление, момичето му разказа за скандалните си връзки с издигнати сиборналци от посолството в Матрасил. Той се взираше в изражението на лицето й и размишляваше колко се различава нейната представа за света от неговата, като че всичко опираше само до потайно, мръсничко шушукане и удари с нож в гърба.

— Не можеш да ме познаеш, защото напоследък съм неузнаваем, но имаше дни, когато ресниците ти не тежаха толкова от мазила, а с тебе бяхме близки като езика и зъбите…

Тогава тя произнесе името му и го прегърна с престорена радост.

По-късно му обясняваше колко благодарна била на своята майка, че я научила как да се държи с мъжете, и затова редовно й изпращала пари. Вече придобивала вкус само към високопоставените и могъщите. Заяви, че била безсрамно съблазнена от Кара-Бансити, но можела да се надява на по-добър живот. Пак го целуна.

Пусна чарфрала си да се свлече, за да открие бледите й крака. Склонен да съзира само жестокото в живота, Робайдей я виждаше като коварна паяжина, но охотно влезе в клопката. После лежаха един до друг и се целуваха, Абати се смееше с приятния си глас. Той я обичаше и мразеше.

Волята му крещеше безумно да бърза към Олдорандо, но Робайдей остана при нея още един ден. И пак я мразеше и обичаше.

Втора вечер с нея в къщата. Струваше му се, че дори историята ще спре, ако той остане тук завинаги. Тя отново пусна чудесната си коса и вдигна полата си, за да седне върху него на дивана.

Прегърнаха се. Любиха се. Тя беше неизчерпаем извор на наслаждение. Абати тъкмо започна да го разсъблича, за да се заемат с удоволствията по-сериозно и задълго, но някой заблъска по вратата на къщата. И двамата се сепнаха.

Още по-тежки удари. Резето изхвръкна и вратата зейна, вътре нахлу як младеж в типичните нелепи дрехи на димариамците. Беше Див Мунтрас, устремил се като разярен бик към любовта.

— Абати! — извика той.

Отвърна му само нейният писък.

След самотното си плаване до Отасол Див усърдно разпитваше и накрая откри къде беше Абати. Разпродаде всичките си вещи освен магическия часовник, откраднат от Билиш. Бе го скътал на сигурно място в пояса си. И тук, в края на дългия път, откри момичето, обсебило мислите му, откакто се изтягаше сладострастно с баща му върху палубата на „Дамата на Лордриярдри“. Но я завари легнала с друг мъж.

Лицето му се разкриви от неудържим бяс. Вдигна свитите си юмруци, изрева и скочи към тях.

Робайдей мигновено се изправи на дивана, опрял гръб до стената. Лицето му се зачерви гневно от нетърпимата наглост. Този простак си позволяваше да вика на един кралски син, и то в такъв момент! В пояса му бе затъкнат кинжал, изработен от фагорски рог — опасно двуостро оръжие. Сграбчи дръжката.

Див още повече се разяри, щом видя острието. Ей сега щеше да му даде да се разбере на този кльощав нещастник, на това нищожество!

Абати му крещеше, но той не я чуваше. След миг тя застина, закрила с длани хубавата си уста, облещена от ужас. Това хареса на Див. Скоро щеше да дойде и нейният ред.

Скочи с цялата си мощ към дивана. Върхът на кинжала се заби точно под ребрата му и остърга най-долното, когато проникна в плътта. От напора на Див острието се заби до дръжката, разряза далака и стомаха му. Ножът се пречупи в ръката на Робайдей.

Озадаченият Див изпъшка. Кръвта му плисна по стената, той се свлече по нея към пода.

Разяреният Робайдей не обръщаше внимание на плачещото момиче. Намери двама мъже, които го отърваха от трупа — просто го хвърлиха в река Такиса.

Робайдей избяга от града, сякаш го гонеше глутница прегладнели кучета. Никога не се върна в онази стая, при момичето. Имаше среща с участта си, която бе на път да забрави — в Олдорандо. Неспирно хлипаше и ругаеше по пътя.

Понесено от течението, тялото на Див Мунтрас заплува между корабите към устието на реката. Никой не го забеляза, защото повечето хора, дори робите, увлечено се занимаваха с празничното пържене на безбройните асатаси. По някоя риба отделяше малко време на подутия труп, който накрая попадна в пастта на морето, за да стане част от движението на водата в западна посока, към Гравабагалиниен.

 

 

Тази вечер, след залеза, обикновените хора слязоха към борлиенските брегове. Подтикваше ги желанието да празнуват и да изкажат благодарността си. Във всички страни край малките морета — Рандонан, Трибриат, Искаханди, Димариам, Троса — се сбираха подобни тълпи.

Тук свършваше годишният пир, осигурен от асатасите. Сега беше време да поспрат до водата и да отдадат възхвала за изобилието на духа, обитаващ океана.

Жените пееха и танцуваха на брега, а техните мъже нагазиха в плиткото, понесли малки лодчици, направени от листа, в които горяха къси свещи с приятен аромат.

Навсякъде със спускането на мрака отплаваха цели флотилии от свити листа. Някои дълго се носеха по вълните с мъждукащите си пламъчета и може би напомняха на суеверните за шепнещите и наставляващите духове, затворени в своята вечна тъма. Отделни лодчици стигнаха навътре в открито море, преди светлинките им да угаснат.