Брайън Олдис
Хеликония. Лято (15)

XV
Пленниците в каменоломната

Един мъж вървеше, метнал торба през рамо. Носеше оръфани останки от униформа. Струйки пот попиваха в туниката му. Ходеше като сляп и твърде рядко вдигаше глава да види какво има насреща.

Прекосяваше унищожен район от джунглата в Чуортските възвишения на Източен Рандонан. Овъглените дървета наоколо още димяха. В далечината се издигаха колони от сив пушек. Възможно бе тропическата жега да е подпалила гората. Или пък искра от ударника на някой мускет бе причинила гибелта на милиони дървета. Защото много десети от годината наред тук се водеха битки. Сега и войниците с оръжията си бяха изчезнали като растителността.

Всичко в този човек показваше затъпяващата преумора на поражението. Но той не спираше. Веднъж се поколеба, щом една от сенките му избледня и изчезна. Черен облак бе закрил Фрейър. След няколко минути погълна и Баталикс. Дойде време и за дъжда. Скитникът наведе глава и продължи напред. Нямаше къде да се скрие, значи му оставаше само да търпи капризите на природата.

Проливният дъжд понякога се превръщаше в истински порой. Пепелищата съскаха. Небето все по-яростно изливаше запасите си от вода, сякаш вкарваше резервни отряди в сражение.

След това промени тактиката — започна да обсипва жертвата с градушка. Жилещите удари принудиха изтощения човек да се затича. Доколкото можа, прикри се в кух дънер. Притиснал гръб в трошащото се дърво, разруши цяло укрепление на малки бели рачета. Лишени от защита, животинките се бореха с истински реки от втечнена пепел.

Без да обръща внимание на причинената от него миниатюрна катастрофа, мъжът се оглеждаше изпод провисналата си шапка и пъшкаше съсипано. Още няколко прегърбени фигури се препъваха в мрака. Това бяха остатъците от неговата армия — някога прочутата борлиенска Втора армия. Един мина равнодушно само на крачка от дънера, ужасната му рана пак кървеше от градушката. Скрилият се мъж заплака. Не беше ранен, ако не се брои драскотината на слепоочието. Чувстваше, че няма право да е още жив.

Като изоставено без утеха дете премаля от сълзи. Заспа въпреки рева на бурята.

И виденията, прекъснали съня му, бяха наситени с градушка. Нещо го жегна по бузата, той отвори очи и видя, че небето отново е ясно. Стресна се, защото парченцата още го удряха по лицето и врата. Изохка ядосано и едно влетя в устата му. Изплю го и се озърна озадачено.

Нагънатите, приличащи на изкривени метли растения наоколо бяха обгорени от пожара. Пламъците бяха втвърдили семенниците, а семената узряваха по-бързо от горещината. Сега кутийките се разпукваха с тихо мляскане като от пресъхнали устни. Семената се разхвърчаваха във всички посоки. Пепеливата почва щеше да им осигури благодатни условия да израснат.

Беглецът изведнъж се засмя доволно. Каквито и безумия да вършеше човечеството, природата продължаваше по неизменните си пътища. Тупна с ръка по ножницата на меча си, нагласи шапката, нарами торбата и тръгна на югоизток.

Около пладне излезе от опустошената територия. Провираше се между бодливите стени на храста шоатапракс. През вековете пътят, по който вървеше военачалникът, представляваше последователно река, сухо речно корито, ледена пътека, предпочитан маршрут за прекарване на добитък. Никой не си спомняше всичките му превъплъщения. По склоновете от двете страни растяха скромни цветя, някои от тях бяха израснали от семена, плод на далечни родители. Склоновете ставаха все по-високи и стръмни. Мъжът се тътреше по хлъзгавия чакъл на пътя. Накрая стигна до надвиснал хълм и видя къщурки сред ниви.

Гледката не го ободри никак.

Полето не бе обработвано отдавна. Много от покривите бяха хлътнали в колибите и стените стърчаха като насочени към небето старчески юмруци. По нивите и постройките, по захвърлените вещи наоколо бе полепнал дебел слой прах, като че всичко бе направено от едно и също сиво вещество.

Само минаването на голяма армия би могло да вдигне толкова прахоляк, каза си странникът. Неговата армия. Но тогава Втора армия тепърва се отправяше към сблъсъка с враговете. Сега той се връщаше сам, преживял разгрома.

Прашният слой поглъщаше звука от стъпките му. Генерал Ханра Толрам-Кетинет вървеше по криволичещата уличка. Един фагор плахо показа безизразното си лице от руините. Мъжът не помнеше това селце — едно от многото, през които минаха в един от многото горещи дни. Стигна до края на уличката и свещената колона, отбелязваща местната земна октава. Видя гъста горичка, извита като подкова. Стори му се, че позна мястото. Разузнавачите му бяха претърсили шубрака за скрити врагове. Значи зад горичката трябваше да има голямо стопанство, където бе поспал няколко часа.

Оказа се, че стопанството е непокътнато. Но външните пристройки бяха изгорели.

Толрам-Кетинет спря на входа и надникна зад оградата. В безмълвния двор се чуваше само жуженето на насекомите. Стиснал дръжката на меча, той прекоси двора. Под навеса лежаха две съсечени хокснита, почернели от мухи. Вонята го блъсна в ноздрите.

Фрейър беше високо в небето, а Баталикс вече клонеше на запад. Кръстосващите се сенки придаваха на къщата мрачен, мърляв вид. Прозорците бяха покрити с прах. Спомни си, че тук живееше стопанка с четири малки деца. Нямаше мъж. Сега тук цареше само звъняща тишина.

Пусна торбата си пред прага и отвори вратата с ритник.

— Има ли някой?

Надяваше се някой от войниците му да е влязъл, за да отдъхне.

Никакъв отговор. Но изострените му сетива подсказваха, че вътре има живо същество. Постоя в изградената от дялан камък дневна. Махалото на големия часовник в ъгъла не помръдваше. С изключение на тази скъпа вещ, налагаше се впечатлението за бедност, присъща на всички земи, превърнати задълго в зона на бойни действия. Сенки се спотайваха в коридорите.

Но той решително тръгна към ниската кухня.

Там стояха шестима фагори, сякаш го очакваха. Тъмнорозовите им очи блестяха. Зад тях през прозореца се виждаха яркожълти цветя. Отблясъците на слънцата по венчелистчетата не му позволяваха да различи ясно очертанията на тварите. Жълти отражения играеха по раменете им, по източените скули. Рогата на единия не бяха отрязани.

Втурнаха се към него, но Толрам-Кетинет очакваше нападението. Усети миризмата им още от дневната. Те насочиха копията си към него, но имаха насреща си опитен боец. Колкото и да бяха пъргави, пречеха си един на друг в теснотията. Военачалникът забиваше острието на меча под ребрата им, където бяха основните органи. Само един от фагорите успя да нанесе удар с копието си. С един-единствен замах Толрам-Кетинет почти отсече предмишницата му. Разхвърчаха се пръски жълта кръв. Тежкото смрадливо дишане на тварите тегнеше в стаята. Умряха, без да издадат друг звук.

По белезите разпозна някои от своите най-доверени лични стражи. Фагорите се бяха възползвали от кървавия сблъсък между синовете на Фрейър, за да се върнат към дълбоко вкоренените си навици. Някой не толкова предпазлив войник лесно би се хванал в клопката. Всъщност вече имаше една жертва. В дъното на кухнята върху масата бе проснат трупът на борлиенски ефрейтор с отхапан гръклян.

Толрам-Кетинет излезе на двора и се облегна на топлата стена. След малко гаденето изчезна. Вдиша дълбоко сгорещения въздух, но близката воня на разлагаща се плът го прогони.

Не можеше да отдъхне тук. Щом посъбра сили, вдигна торбата и отново закрачи по пътя към брега. Към морето и неговите странни гласове.

Гората го погълна. Пътят на юг водеше край увитите колони на „спиралните дървета“ с техните двойни усукани стволове. Това не беше гъста, непроходима джунгла. Под сянката на дървесните корони най-долу не растеше почти нищо, защото твърде малко слънчеви лъчи проникваха до пръстта. Сякаш ходеше из огромно здание, заобиколен от причудливи колони.

А над него се простираха няколкото вертикални пояси растителност, отличаващи горите, които разделяха Борлиен от Рандонан. Високи шубраци, понякога мачкани шумно от провиращи се едри зверове. Най-ниските клони, където се люлееха и подвикваха различни човекоподобни, а понякога бързо скачаха на земята, за да грабнат парче вкусен лишей и светкавично да се изкатерят в безопасността на листака. И накрая същинският покрив на джунглата, осеян с цветя, които Толрам-Кетинет не можеше да види, и птици, които само можеше да чува. Най-високите дървета стърчаха над плътната зелена маса и подслоняваха хищни птици, по-склонни да се озъртат зорко, вместо да пеят.

Мрачната тържественост, сякаш просмукала се в тези тропически гори, внушаваше на всеки човек впечатлението, че те са по-неизменни и дълготрайни дори от саваните или пустините. Но не беше така. Сложният организъм на джунглата успяваше да се поддържа в равновесие през по-малко от половината 1825 малки хеликонийски години на Голямата година. За внимателния изследовател всяко дърво с корените, ствола, клоните и семената си разкриваше начина си на оцеляване в периода на по-суров климат.

В строгото съподчинение на растителните видове съществуваше строг ред, който само за неопитния ум изглеждаше плод на случайността. Всичко — животно, насекомо, трън — заемаше своето място, обикновено в привичната му хоризонтална зона на гората. Получовеците бяха рядко изключение от правилото. И фагорите намираха убежище в джунглата — често правеха колибите си между високите стърчащи корени на по-голямо дърво, а човекоподобните постепенно се примъкваха наблизо и се превръщаха в кръстоска между домашни любимци и роби.

Често петнайсетина-двайсет фагори с малките си се настаняваха в кръг около голямо дърво. Толрам-Кетинет заобикаляше такива места отдалеч. Не се доверяваше изобщо на фагорите и се боеше от нападенията на техните почти лишени от разум слуги, които се втурваха с тояги в ръце, щом забележеха непознат.

Понякога в тези селища се спотайваха и мъже. Колибите им не се различаваха особено от фагорските. Явно двурогите приемаха тези полуголи нещастници като по-големи събратя на маймуночовеците.

Повечето мъже бяха дезертьори от различни части на Втора армия, Толрам-Кетинет говореше с тях, опитваше се да ги убеди, че трябва да тръгнат с него. Някои го послушаха. Полуразумните пазачи хвърляха тоягите си след тях. Мнозина от бегълците признаваха, че мразят войната и са се присъединили към бившия си командир само защото са им омръзнали тайнствените шумове и гладът в джунглата.

Но само след ден-два отново се вживяваха в ролята си на войници и сякаш с облекчение приемаха дисциплината на подчинението, стара като човечеството. Толрам-Кетинет също се промени. Изопна рамене назад и дори предишната му напереност се възвърна отчасти. Бръчките по лицето му се поизгладиха. Пак имаше вид на сравнително млад човек. Колкото повече хора се подчиняваха на заповедите му, толкова по-лесно му беше да заповядва, както му се струваше — с пълно право. С приспособимостта на всяко човешко същество той беше такъв, какъвто го виждаха другите.

Малкият отряд излезе на брега на река Кейсол.

Преоткритият боен дух ги вдъхнови да превземат с изненадваща атака бедняшкото градче Орделей. На свой ред победата окончателно възвърна вярата им в собствените сили.

Освен лодките, на пристанището намериха и кораб за превоз на лед, вдигнал флага на „Лордриярдската компания“. Когато нападателите нахлуха в градчето, „Морячето на Лордриярдри“ се опита да избяга по течението, но Толрам-Кетинет го пресрещна с група бойци, излезли набързо с лодки в реката.

Изтръпналият от ужас капитан заяви, че е от неутрална държава, и дори пожела да му осигурят дипломатическа неприкосновеност. Освен продажбите на лед, имал важна задача в Орделей — трябвало да предаде писмо за генерал Ханра Толрам-Кетинет.

— А знаеш ли къде е сега генералът? — попита го Толрам-Кетинет.

— Някъде из джунглата, губи войната от името на своя крал.

Когато острието на меча погъделичка гърлото му, капитанът обясни, че платил на вестоносец да продължи нататък с писмото. С това задълженията му се изчерпали. Изпълнявал заповед на капитан Крилио Мунтрас.

— Какво съдържаше писмото? — настоя Толрам-Кетинет.

Мъжът се закле, че не знае. Кожената кесийка била запечатана с личния печат на кралица Мирдем-Ингала. Нима би се осмелил да докосне едно кралско послание?

— Ами! Не си могъл да заспиш, докато не го прочетеш. Говори, мошенико!

Но капитанът очевидно щеше да се вслуша само в по-убедителни доводи. Проснат на пода от юмручен удар и почти премазан от обърнатата върху него тежка маса, той призна, че печатът случайно се отлепил. Неволно прочел, че кралицата на кралиците била изпратена в изгнание от крал Джандол-Анганол някъде по северния бряг на Орловото море, в Гравабагалиниен. Страхувала се за живота си. И се надявала някой ден отново да се срещне със своя верен приятел генерала. Молела се Акханаба да го пази от всякакви злини.

Толрам-Кетинет пребледня. Облегна се на релинга и се взря в тъмната мътна вода, за да не видят войниците лицето му. Надежди, страхове и желания се пробудиха в него. Помоли се да има повече сполука в любовта, отколкото във войната.

Отрядът присвои кораба. Свалиха пребития капитан на брега. Позабавляваха се един ден в града, натъпкаха трюмовете с припаси и отплаваха към далечния океан.

 

 

„Авернус“ обикаляше по орбитата си високо над джунглата. Немалко хора в наблюдателната станция не познаваха до тънкости военното дело на планетата и задаваха въпроса каква ли сила е била необходима, за да победи борлиенската Втора армия. Но напразно търсеха пълчищата рандонански патриоти, самодоволно изпъчили гърди, защото са изхвърлили от родната си земя нашествениците.

Нямаше такива. Рандонанските племена бяха полудиви и живееха в хармония с околната природа. Някои отглеждаха по малко ръж и ечемик. Всички прекарваха дните си сред кучета и свине, чиито малки не подбираха от коя точно цицка ще сучат, щом огладнееха. Тези хора убиваха дивеч, за да напълнят казана, а не за удоволствие. Много от племената обожествяваха получовеците от джунглата, но това не ги възпираше да избиват боговете си, ако им се изпречеха, увиснали от някой клон. Според нагласата си други се кланяха на рибите, дърветата, месечните цикли на жените, духовете или двойните дневни сенки.

В кротостта си жителите на Рандонан търпяха фагорските племена, станали бездейни от жегата, пък и сред тукашните двуроги преобладаваха мирните скитници, хранещи се с каквото намерят в гората. Фагорите също рядко нападаха човешките племена, макар и тук да се носеха неизбежните измишльотини как сталуните отнасяли по някоя жена.

Двурогите правеха особена напитка — рафел. В определени случаи приготвяха друго питие, известно сред рандонанците като вулумунвун. Хората вярваха, че основните му съставки са сок от дървото вулу и извлек от някои видове плесен. Не успяха да се научат как сами да варят вулумунвун и затова даваха разни полезни изделия на фагорите срещу няколко гърнета от течността. После настъпваше празник, който продължаваше до среднощ.

И тогава един велик дух говореше на племената. Казваше им да излязат в Пустинята и да се позабавляват.

Рандонанците връзваха по някой маймуноподобен бог на бамбуково кресло и го понасяха на раменете си през джунглата. В похода участваше цялото племе — с бебетата, кучетата, прасетата, папагалите и котките. Пресичаха Кейсол по някой брод и навлизаха в земи, официално смятани за борлиенски. Нахлуваха в богатите обработени поля на централната борлиенска равнина.

Точно тази земя рандонанците наричаха Пустинята. Тя лежеше открита под небето и слънцата я обсипваха с ярка светлина. Тук липсваха големите дървета, гъсто преплетените клони, тайните кътчета, дивите прасета, получовеците. И на това безбожно място след последните глътки вулумунвун те започваха да се забавляват — палеха неожънатите ниви или плячкосваха хамбарите.

В борлиенската равнина живееха набити мургави хора. Мразеха бледите горски твари, налитащи изневиделица като същински призраци. Селяните прогонваха натрапниците с каквото оръжие им попаднеше под ръка. Но и често мнозина от тях се прощаваха с живота, защото диваците изстрелваха натопени в отрова бодли с помощта на дълги тръбички: Вбесени до полуда, селяните напускаха домовете си и тръгваха да опожаряват горите. Накрая се стигна до война между Борлиен и Рандонан.

Нападение и отбрана, атака и контраатака. Докато ротите на Втора армия се разгърнат в гористите планини на Рандонан, във въображението на войниците дребните диваци се бяха превърнали в страховита сила.

Но войската на Толрам-Кетинет бе победена не от въоръжен противник. Племената се отбраняваха, като просто се стапяха в джунглата и нощем крещяха варварски обиди по враговете си. Подобно на получовеците се катереха по дърветата и заливаха с порой от стрелички и пикня бойците на генерала. Не знаеха как да сразят въоръжен противник в истинска война. Джунглата свърши това вместо тях.

Горите криеха болести, срещу които борлиенската армия нямаше никакъв имунитет. Плодовете предизвикваха кървава дизентерия, локвите — малария, въздухът — треска. А насекомите пренасяха гнусни паразити, които изяждаха мъжете отвън навътре или отвътре навън. Войската нямаше с кого да влезе в битка. Бе принудена да оцелява. Един по един или на цели групи борлиенските бойци се отказваха от борбата с джунглата. Напразни останаха амбициите на крал Джандол-Анганол да постигне победа в Западните войни.

 

 

А този крал, толкова далеч от своята разпадаща се армия, се сблъскваше със затруднения, които не отстъпваха по сложност на взаимодействията в джунглата. Бюрократичните процедури в Пановал бяха по-издръжливи и неизменни дори от горската екология, при това бяха развивали своите заплетени отношения още по-дълго време. Кралицата на кралиците бе напуснала Матрасил преди много дни, но указът за развода не пристигаше от столицата на Свещената империя.

Жегите се усилваха и Пановал провеждаше още по-свирепо прочистване на двурогата раса в своите земи. Цели фагорски племена се спасяваха с бягство в територията на Борлиен въпреки враждебността на повечето му жители, които ненавиждаха и се плашеха от косматите твари.

Но отношението на краля към тях беше съвсем друго. В слово, произнесено пред скритината, той приветства бегълците и им обеща земи в Косгат, където можеха да се заселят, ако срещу това подкрепят борлиенската армия и се бият за новата си страна. Така косгатските земи, вече освободени от мрачната сянка на Дарвлиш, щяха да бъдат обработени евтино, а новодошлите се махнаха от погледите на борлиенците.

Но това, че на фагорите бе предложена помощ, не зарадва никого в Пановал и Олдорандо, съответно и указът за развода се забави още повече.

Все пак Джандол-Анганол беше доволен от себе си. Така имаше достатъчно причини да страда и по този начин да успокоява съвестта си.

Облече куртка в ярки цветове и отиде да навести баща си. Отново мина по виещите се коридори на двореца и се спусна в подземието, където бе затворил стареца. Стаите му се видяха по-мрачни от когато и да било. Джандол-Анганол поспря в първата, служила някога за полагане на трупове и изтезания. Тъмата го обгръщаше отвсякъде. Тук не проникваха звуците на света отвън.

— Татко! — подвикна тихо.

Собственият му глас прозвуча неестествено.

Набързо прекоси втората стая и влезе в третата, където през прозорчето се процеждаше бледа светлина. Дървата в скарата едва мъждукаха, както винаги. Старецът, увит в одеялото си, пак седеше пред огъня, отпуснал брадичка на гърдите си. В подземието всичко оставаше все същото с годините. Но сега бе настъпила една-единствена промяна — Варпал-Анганол беше мъртъв.

Кралят постоя, отпуснал длан върху рамото на баща си. Оскъдната плът по костите беше твърда и неподатлива.

Джандол-Анганол се премести под зарешетеното прозорче. Повика баща си. Но главата с побелели коси не помръдна. Извика още по-силно. Никакво движение.

— Умря, а? — презрително подхвърли Джандол-Анганол. — Поредното предателство… В името на първичния камък, нима не ми стигаше, че тя не е тук? — Не последва отговор. — Значи умря? Отиде си, за да ме ядосаш, стар мръснико…

Изрита скарата и жарта се пръсна, цялата стая се задими. В яростта си кралят събори креслото и крехкото тяло на баща му падна на каменните плочи, все така свито.

Джандол-Анганол се наведе над жалките останки, сякаш разглеждаше змия, и изведнъж падна на колене. Но не за да се вглъби в молитва, а за да стисне сухата кожа на гърлото. Устата му избълва поток от думи, повтаряше неспирно, че мъртвецът настроил майка му срещу него, задушил обичта й към своя син. Съскащият глас описа какви ли не случки, докато накрая думите се изчерпаха и кралят остана прегърбен над трупа, обвит в тежки кълба дим. Удари с юмрук по пода и замря неподвижно.

Влагата угаси въглените. Най-после кралят се махна от тъмната стая и забързано се качи по стъпалата, като че искаше по-скоро да отиде на топло.

Между множеството обитатели на двореца беше и една престаряла бавачка, която живееше при слугите и прекарваше повечето време на легло. Още от детските си години Джандол-Анганол не бе влизал в жилищата на слугите. Но намери пътя без колебание и скоро застана пред старицата. Тя подскочи уплашено в леглото. Втренчи се с неописуем ужас в своя повелител през сивите кичури, паднали пред очите й.

— Твоят господар и любовник е мъртъв — безучастно й съобщи Джандол-Анганол. — Погрижи се да подготвят тялото му за погребението.

На следващия ден обявиха едноседмичен траур и кралската Първа фагорска гвардия премина през града в тържествен марш, облечена в черни униформи.

Простолюдието, влачещо еднообразно и мизерно съществуване, побърза да прояви интерес към настроението на краля и се задоволяваше дори със слухове от втора и трета ръка. Хората следяха отблизо събитията в двореца въпреки високите крепостни стени. Всеки познаваше някого, който пък поддържаше връзка с някой от служителите на краля. Така научаваха за пристъпите на възбуда и отчаяние в душата на Джандол-Анганол.

С голи глави под двете слънца тълпите се стекоха към осветената земя, където Варпал-Анганол щеше да бъде погребан с кралски почести в своята земна октава.

Архиепископ Бранза-Багинут лично извърши погребалната церемония. Присъстваха и членовете на скритината, събрани на трибуна, издигната специално за случая и украсена с флагове, на които бе изобразен гербът на височайшия род Анганол. Лицата на тези достойни мъже показваха по-ясно недоволството им от живия крал, отколкото скръбта по починалия негов баща. И все пак бяха дошли за погребението. Опасяваха се от възможните неприятности, ако откажат. По същата причина бяха довели и съпругите си.

Отчужден от всички, Джандол-Анганол стоеше до изкопания гроб. Понякога се озърташе трескаво, сякаш се надяваше да зърне Робайдей. Нервните погледи зачестиха, когато спуснаха трупа на баща му, увит в златотъкан плат. Не поставиха в гроба нищо друго. Всички знаеха какво ги очаква долу, в света на шепнещите духове, където материалните неща вече нямаха никакво значение. Единственото изключение за благородния покойник бяха цветята, хвърлени от дванадесет придворни дами върху вкочаненото му тяло.

Архиепископ Бранза-Багинут притвори очи и занарежда:

— Сменящите се сезони ни носят към октавите на нашия покой. Както има две слънца, по-малко и по-голямо, така битието е разделено на две части — кратка и вечна, живот и смърт. Един велик крал ни напусна, за да се спусне към втората част от битието си…

Високият му глас потисна шепота в тълпата. Хората изопнаха вратове, за да виждат по-добре (както кучетата завираха муцуни по-близо до гроба, за да душат), когато бяха хвърлени първите шепи пръст.

В този миг гласът на краля отекна:

— Този злодей съсипа и живота на майка ми, и моя. Защо се молите за такава отрепка?

Прескочи все още отворения гроб, избута настрани архиепископа и побягна с вик към двореца, издигащ се над хълма. Дори когато се скри от погледите на множеството, продължи да тича и не спря, докато нахълта в конюшните. Яхна припряно своето любимо хоксни и бясно препусна в гората, оставил фагорчето Юли да скимти далеч зад него.

Тази позорна случка, това оскърбление към религията от страна на един уж набожен мъж зарадва неимоверно населението на Матрасил. Обсъждаха произшествието, присмиваха се, хвалеха или заклеймяваха краля дори и в най-схлупената къщурка.

— Голям шегаджия е нашият Джандол — беше често произнасяната и внимателно премислена присъда, постигната след дълъг запой в кръчмите, където смъртта не се радваше на особена почит.

И уважението към най-издигнатия в страната шегаджия нарасна, което сериозно раздразни враговете му в скритината.

Но не само противниците на краля се разгневиха. Ненавист бушуваше и в душата на един строен младеж с бронзова от загара кожа, покрита с дрипи. Бе присъствал на погребението и видя как Джандол-Анганол напусна церемонията. Робайдей живееше не много далеч — на едно островче, населено с рибари, сред тръстиките на езерото, затова навреме чу вестта за смъртта на своя дядо. Върна се в столицата, нащрек като елен, решил да огледа по-отблизо гладен лъв.

Като видя бягството на баща си, младежът се осмели да го последва и побърза да се метне на едно хоксни. Пътеката му беше позната от детинство. Нямаше намерение пак да влиза в сблъсък със своя баща, дори не съзнаваше точно какво ще направи.

А царственият шегаджия, обсебен от мисли без дори намек за веселие в тях, се насочи към място, което не бе посещавал след прогонването на Сартори-Ирвраш — изоставената каменоломна, прикрита от млади раджабарали с восъчно мека кора. Фиданките, на които предстояха стотици години живот, с нищо не подсказваха, че ще се превърнат в дървени крепости, щом Голямото лято още веднъж отстъпи пред наближаващата зима. Вече отърсил се от трескавото желание да избяга, кралят върза хокснито за едно дърво. Опря едната си длан на гладката кора, а с другата притисна челото си. В съзнанието му нахлуха спомени за тялото на кралицата, за ритъма, насищал любовните им нощи. Толкова хубави неща си бяха отишли от живота му, без да усети.

Постоя вглъбен в себе си, после хвана юздата и поведе хокснито край дънера на прастария раджабарал, породил фиданките. Беше черен като угаснал вулкан. Вече наближаваше дървената ограда, препречваща достъпа до каменоломната. Никой не го пресрещна. Бутна портата и влезе.

В предния двор всичко беше запустяло, затова пък бурените благоденстваха. Личеше, че къщата е изоставена неотдавна. Старец с проскубана бяла брада дойде да се поклони доземи на повелителя.

— Къде е стражата? Защо портата е отключена? — попита кралят, но по-скоро небрежно, а не сърдито.

Вече вървеше към клетките.

Старецът, свикнал с променливото настроение на краля, беше достатъчно разсъдлив да не се подмами от привидното нехайство. Надълго и нашироко обясняваше, че всички служители с изключение на него самия били отпратени от каменоломната след падането на канцлера от власт. Дори останал сам, той се грижел за пленниците с надеждата да заслужи благоволението на Негово величество.

Но кралят с нищо не показа да е доволен. Сплете пръсти зад гърба и си придаде потиснато изражение. До отвесната каменна стена бяха построени четири просторни клетки, всяка разделена с прегради на малки ниши, за да е по-удобно на затворниците. Сега Джандол-Анганол отправи невесел поглед към вътрешността на клетките.

В първата бяха затворени маймуночовеци. Висяха по прътите, хванали се с ръка, крак или опашка, както бяха свикнали. Когато кралят тръгна към техния затвор, всички се пуснаха и се притиснаха в прътите, протягаха своите толкова приличащи на ръце лапи, без да съзнават колко високопоставен посетител е дошъл.

Обитателите на втората клетка се отдръпнаха от натрапника. Мнозина се скриха в нишите си. Тяхната клетка бе специално изградена върху скална основа, за да не избягат, като прокопаят тунели в пръстта. Но двама застанаха до прътите и вдигнаха глави към лицето на Джандол-Анганол. Бяха почти разумни същества — нондади, дребни и потайни. Хората често ги бъркаха с получовеците заради приликата им. Стигаха едва до кръста на по-висок мъж и устите им изпъкваха напред като зурли. Прикриваха с оскъдни препаски слабините си. Навсякъде по телата им растяха тънки светлокафяви косми.

Двамата нондади, излезли напред, решиха да заговорят краля, макар и да потрепваха нервно. Езикът им се състоеше от странна смесица на свирукане, мляскане и пръхтене. Кралят ги изгледа с презрително съжаление, преди да отмине към третата клетка.

Тук бяха затворени екземпляри от най-напредналата раса сред човекоподобните — мадите. Но за разлика от другите си събратя нито един мадис не помръдна. Лишени от скитническото си битие, нямаха причина да се движат. Нито изгревът и залезът, нито кралските дела означаваха нещо за тях. Докато Джандол-Анганол ги разглеждаше, криеха лица в подмишниците си.

Прътите на последната клетка бяха зазидани в груба каменна стена — признание за по-силната воля на затворените вътре. Бяха хора, мъже и жени от мордриатските и трибриатските племена. Жените се отдръпнаха в сенките. Но повечето мъже се блъскаха един друг, за да умоляват красноречиво краля да ги освободи или поне да забрани подлагането им на унизителни експерименти.

— Да, вече няма смисъл — промърмори си кралят и закрачи неспокойно като затворниците.

— Господарю, принуждават ни да вършим такива гнусотии…

Тук-там в ъглите още се виждаха купчинки пепел от Ръстиджоник, но изригването бе спряло също тъй неочаквано, както и започна. Джандол-Анганол подритна пепелта и ботушът му вдигна малка прашна буря.

Интересуваха го преди всичко мадите, затова ги оглеждаше отвсякъде и дори приклякаше. Беше прекалено неспокоен, за да стои на едно място. Неколцина от мъжете в клетката се пребориха с една от жените и я довлякоха гола при прътите. Предложиха я на краля срещу свободата си.

Джандол-Анганол отскочи отвратен, лицето му се кривеше.

Побърза да излезе от сянката на клетките и зад ъгъла на последната се натъкна на Робайдей-Анганол. И двамата застинаха като наежени котки, но накрая Роба започна да прави жестове с разперени ръце и пръсти. Иззад гърба му се показа старият пазач, който тътреше крака и се оплакваше.

— О, могъщи кралю, значи ги затваряш, за да им помогнеш да съхранят разума си? — промълви Роба.

Но Джандол-Анганол рязко обви с ръка врата на сина си и го целуна по устните, сякаш отдавна бе решил срещата им да започне така.

— Къде беше, сине? Защо е този дивашки вид?

— Нима едно момче не може да се отдава на мъката си в храсталаците, а задължително трябва да се върне в двореца за това?

Думите прозвучаха неясно, защото младежът отстъпваше заднешком и триеше устата си с опакото на дланта. Блъсна се в третата клетка и протегна ръка назад да се подпре.

Мигновено един мадис се вкопчи в ръката, а голата жена го ухапа свирепо по палеца. Роба кресна от болка. Кралят се хвърли към прътите, размахал меча си. Мадите отскочиха и пуснаха Роба.

— Жадни са за кралска кръв като Симода Тал — изпъшка Роба, подскачайки непохватно, стиснал ранената си ръка между краката. — Нали видя как ме захапа! Същинска мащеха!

Кралят се засмя и прибра меча в ножницата.

— Ето какво става, като си пъхаш ръката или носа в чужди работи.

— Много са злобни, господарю, защото сме постъпвали лошо с тях — обади се старецът от безопасно разстояние.

— Влече те да затваряш всякакви същества, както жаба я влече към гьола — натърти все още превитият Роба. — Но защо не освободиш тези окаяници! Това беше прищявка на Ръшвен, а не твоя. Твоите глупости са къде по-големи!

— Сине мой, имам едно фагорче, което обичам, а може би и то ми отвръща със същото. Следва ме навсякъде, защото е привързано към мен. Но защо ти ме преследваш, винаги с хула на езика? Престани, ела да живееш като нормален човек при мен. Нищо лошо няма да ти сторя. Ако съм те наранил, съжалявам, защото ти от много време ме хвърляш в горест. Вслушай се в думите ми!

— Господарю, момчетата са по-трудни за отглеждане — подхвърли пазачът.

Баща и син се гледаха изпитателно. Джандол-Анганол бе притворил очи, за да смекчи орловия си поглед, и изглеждаше невъзмутим. А гладкото лице на Роба сякаш пламтеше от гняв.

— Искаш още едно фагорче да подтичва по петите ти ли? Не ти ли стигат пленниците в тази позорна дупка? Защо пак дойде да тържествуваш над жалката им участ?

— Не съм дошъл за това. Исках да науча нещо. Трябваше отдавна да съм попитал Ръшвен. Нужно ми е да знам как мадите правят… все едно. Момче, както разбирам, ти се страхуваш от обичта ми. Боиш се и от отговорност. Както винаги. А да си крал означава единствено да поемаш отговорности…

— Да си пеперуда е отговорност на самата пеперуда.

Раздразнен от безсмисленото заяждане, кралят отново закрачи пред клетките.

— А отговорността за това тук се пада изцяло на Сартори-Ирвраш. Може да е бил твърде жесток човек. Принуждаваше затворените в клетките същества да се сношават помежду си в предварително определени от него съчетания на расите. Искаше да види какво ще се получи. Записваше си всичко, както му бе присъщо. А аз изгорих записките му, както е присъщо на мен. Край на неговите експерименти. — Кралят помълча. — Но чрез тези експерименти Ръшвен откри закономерност. Наричаше я расова склонност. Доказа, че получовеците от първата клетка при сношения с нондадите понякога раждат. Но потомците на кръстосването са безплодни. Не, кръстоските между нондадите и мадите са безплодни. Вече забравям подробностите. Мадите често раждат след сношения с хората от четвъртата клетка. Някои от децата по-късно също могат да създават потомство. Много години наред правеше опити с живи същества. От сношенията на получовеците с мадите нямаше никакъв резултат, както и от сношенията на хората с нондадите. Значи има степени на близост, подредба на расите. Ето какво откри Ръшвен. Иначе беше кротък човек. Правеше всичко, за да придобие нови знания. Вероятно го обвиняваш, както обвиняваш всеки друг, само не и себе си. Но Ръшвен си плати прескъпо за знанията. Веднъж преди две години — тогава те нямаше, пак се бе запилял в пустошта — неговата жена дошла в каменоломната да нахрани пленниците и човекоподобните се измъкнали от клетката си. Разкъсали я на парчета. Този старец може да ти разкаже…

— Първо намерих ръката й, господарю — обясни пазачът, доволен, че е споменат в разговора. — По-точно — лявата й ръка.

— Да, твърде висока цена за знанието. Роба, аз също си платих. Ще дойде време и ти да платиш прескъпо за нещо. Няма винаги да е лято в живота ти.

Роба яростно откъсна листата от клон на един храст, като че искаше да изтръгне растението с корените. Уви кървящата си ръка с тях. Пазачът понечи да му помогне, но Роба го ритна с боса пета.

— Това вонящо място… тези вонящи клетки… и онзи вонящ дворец… Записки за дребни, мръснишки гаври… Знаеш ли, много отдавна, преди да е имало крале, светът бил голяма бяла топка в черна паница. Дошъл великият кзан на двурогите и се съвкупил с кралицата на всички човеци, направо я разпрал с грамадния си член и я напълнил чак до гърлото е жълтото си семе. Светът така се разтресъл, че отърсил от себе си сковалия го лед и така започнали да се сменят сезоните…

Роба не можа да довърши изречението, защото го напуши смях. Старият пазач се извърна с погнуса към краля.

— Ваше величество, мога да се закълна, че канцлерът никога не е правил такива опити тук.

Кралят стоеше надменно, с блеснали от презрение очи. Изчака смехът на сина му да затихне. Обърна му гръб, преди да заговори.

— Не са ни нужни подигравки, нито препирни в това скръбно време. Нека заедно се върнем в двореца. Ако искаш, можеш да яздиш моето хоксни.

Роба се свлече на колене и закри лицето си с длани. Но изтръгналите се от него звуци не приличаха на плач.

— Може да е гладен — подсказа пазачът.

— Махай се, човече, преди да съм ти отсякъл главата.

Старецът предпазливо се отдалечи.

— Ваше величество, най-старателно продължавам да ги храня всеки ден. Нося им храна чак от двореца, а вече не съм млад.

Джандол-Анганол се вторачи в своя коленичил син.

— Знаеш ли, че твоят дядо се пресели при духовете?

— Беше уморен. Видях дори гроба му да се прозява.

— Господарю, правя каквото ми е по силите, но наистина имам нужда от един роб да ми помага…

— Умря в съня си. Твърде лека смърт при всичките му грехове.

— Казах ти вече — беше уморен. Ти ме докара до лудост, отне ми мама, лиши ме от дядо… вече три пъти ме удари. Сега какво ще ми направиш?

Кралят скръсти ръце.

— Ударил съм те три пъти! Още си дете… тези удари не се равняват и на една моя рана. Защо сипеш тези безсмислици в ушите ми? Ела, поне ще ми бъдеш утеха, щом не мога да те оженя дори за една потомка на мадите.

Роба опря ръце в земята и се надигна бавно. Пазачът се възползва от случая, за да каже:

— Господарю, те вече се сношават само помежду си във всяка клетка, да убиват времето.

— Да дойда с тебе ли, татко? Да остана при тебе и да ти бъда утеха, каквато беше и дядо ми, в подземията на двореца? Не, връщам се в…

В този миг старецът неволно пристъпи и се озова между Джандол-Анганол и неговия син. Кралят го удари толкова силно, че го запрати по гръб в близкия храст. Пленниците вдигнаха оглушителна врява, заблъскаха с юмруци по решетките.

Кралят се усмихна или поне си показа зъбите. Опита се да доближи Роба, който внимаваше разстоянието помежду им да не намалява.

— Ти никога не ще разбереш какво ми причини твоят дядо. Никога не ще проумееш властта му над мен — и преди… и сега… може би завинаги… защото аз нямам никаква власт над тебе. Можех да го наследя само като го махна от трона.

— Да, затворническите килии плуват като айсберги в кръвта ти. Ще бъда или мадис, или жаба. Отказвам да бъда човек, докато и ти се преструваш на такъв.

— Роба, не бъде толкова жесток! Вслушай се в гласа на разума. Аз… ще трябва скоро да се оженя за онази полумадиска. Затова дойдох — да огледам мадите в клетката. Остани с мен!

— Лягай с мадиските си робини! Брой си потомството! Мери, записвай! Води си бележки за всичко, заключвай в подземията плодовитите и никога не забравяй, че само един тича свободен из цяла Хеликония, но е способен да те прати в затвора на вечността…

Както бълваше думите, младежът отстъпваше, провлачил пръсти по земята. После се обърна и се шмугна в храстите. Кралят го видя да се катери по каменния склон. Накрая изчезна над ръба на скалата.

Джандол-Анганол се облегна на едно дърво и затвори очи.

Хленченето на пазача го изтръгна от вцепенението. Отиде при него и му помогна да стане.

— Съжалявам, господарю, но поне един роб много ще ми помогне, вече не съм толкова здрав…

Кралят уморено си разтърка очите и го прекъсна:

— Може би ще ми отговориш на няколко въпроса. Моля те, кажи ми как мадиските предпочитат мъжът да прониква в тях? Отзад, като при животните, или лице в лице, като при хората? Ръшвен щеше да ми обясни добре…

Пазачът си изтри ръцете в туниката и се засмя.

— О, и по двата начина, господарю, доколкото съм виждал, а ми е дошло до гуша да ги гледам, както съм самичък тук. Е, повече им го вкарват отзад, също като онези маймуняци. Някои разправят, че двойките при мадите били за цял живот, а други се кълнат, че лягали с когото им падне. Де да ги знам! В клетките не е като на свобода.

— А мадите целуват ли се по устните, както правят хората?

— Не, не, господарю, такова нещо не съм виждал. Само хората.

— А ближат ли се по половите органи?

— Ваше величество, това го вършат във всички клетки. Все се лижат, а и доста се смучат. Гадна работа.

— Благодаря ти. Сега можеш да освободиш пленниците. Повече не са ни нужни. Пусни ги.

Бавно напусна каменоломната, стиснал с една ръка дръжката на меча, другата притиснал към челото си.

Меките източени сенки на раджабаралите се плъзгаха по него, докато се връщаше в двореца. Фрейър вече клонеше към залез. Небето жълтееше. Многобройни концентрични ореоли в кафяво и жълто обкръжаваха слънцето. Частиците вулканичен прах във въздуха създаваха този светлинен ефект. Фрейър се спускаше към хоризонта като бисер в уродлива мида. А кралят тихо говореше на хокснито:

— Не мога да му се доверя. Той е необуздан, какъвто бях и аз преди. Обичам го, но ще съм по-сигурен, като го убия. Ако разсъдъкът му се възстанови и заедно с майка си започне да настройва скритината срещу мен, ще ме погубят… И нея обичам, но също бих се чувствал по-сигурен, ако я убия…

Хокснито не отговаряше. Вървеше към залеза с единственото желание да се прибере в конюшнята.

Кралят осъзна подлостта и безчестието на своите размишления.

Вдигна поглед към небето и съзря там злото, което религията го бе научила да вижда.

— Трябва да се смиря — промълви кралят. — О, Всемогъщи, помогни ми!

Пришпори хокснито. Реши да отиде замалко при Първа фагорска гвардия. Те не го поставяха пред неразрешими нравствени загадки. С тях намираше спокойствието.

Кафявите ореоли надделяваха над жълтите. Когато Фрейър се скри, мидата в небето стана пепелява и се променяше с всяка секунда под лъчите на Баталикс. Красотата й се загуби, превърна се отново в бъркотия от облаци. Както би могъл да каже Акханаба, без да прибягва до загадки — цялата сложна плетеница на битието скоро щеше да срещне своя край.

Джандол-Анганол влезе в притихналия дворец и завари там пратеник на Свещената пановалска империя.

Най-после щеше да получи своя указ за развод. Трябваше само да го представи на кралицата на кралиците и щеше да е свободен, за да се ожени за принцесата мадийка.