Брайън Олдис
Хеликония. Лято (14)

XIV
Където живеят фламбрегите

Бели сенки, плъзнали сред сивкавите сгради, изпълваха град Ашкитош. Когато човек вървеше по светлите пътища, като че приемаше цвета им. Такава беше прословутата ускутска „тинеста мъгла“ — рехава, но заслепяваща завеса от студен сух въздух, спускащ се откъм платото над града.

Фрейър приличаше на гигантска искра в губещото се от погледа небе. В Сиборнал бяха настъпили здрачните часове на деня. Баталикс щеше да изгрее отново след час-два и да се скрие отново още преди да е залязъл Фрейър. През ранната пролет по-бледото слънце дори не доближаваше точката на зенита.

Увит във водоустойчиво наметало, Сартори-Ирвраш гледаше този призрачен град, който постепенно избледняваше до неразличимост. Губеше се в „тинестата мъгла“ и накрая изчезна. Но корабът „Златна дружба“ не остана съвсем сам в млечното еднообразие. Застанеше ли на предната палуба, всеки би могъл да наблюдава лодката с двурогите гребци, натискащи усърдно веслата, за да изведат бойния кораб от пристанището. Наоколо се мяркаха като смътни видения и морски съдове с увиснали в безветрието платна. Ускутският флот отплаваше в завоевателна мисия.

Вече навлизаха в мрачния проток, когато по-светло петно на източния хоризонт отбеляза изгрева на Баталикс. Появи се вятър. Ивичестите платна се раздвижиха, после се опънаха. Нямаше моряк на борда, комуто да не олекне на душата. Небесните знаци благоприятстваха дългото пътешествие.

За Сартори-Ирвраш всички тези сиборналски поличби бяха безразлични. Сви костеливите си рамене под подплатения кийдрант и слезе под палубата. На стълбата го пресрещна Йо Пашаратид, бившият посланик в Борлиен.

— Ще успеем — изрече той с вид на всезнайко. — Потеглихме в подходящ час и се съобразихме с всички знамения.

— Чудесно — съгласи се Сартори-Ирвраш, потиснал прозявката си.

Морските свещеници-воини от Ашкитош събраха де що намериха двойновиждащ, астромант, уранометрист, хиромант, метеоролог, метемпирик и жрец, за да определят десетата, деня, часа и минутата за най-сполучливо отплаване на „Златна дружба“. Взеха под внимание рождените дати на екипажа и вида дърво, от който бе изработен корабният кил. Но най-убедителният знак даваха небесата — кометата на Ярап-Ромбри високо над северния хоризонт трябваше да навлезе в зодиакалното съзвездие Златен кораб в шест часа, деветнадесет минути и деветдесет секунди същата тази сутрин. Избраха мига, за да изтеглят въжетата от кея и гребците да напрегнат гърбове над веслата.

Но за Сартори-Ирвраш часът просто беше твърде ранен. Не очакваше с радост дългото и опасно плаване. Стомахът му се свиваше. Омразна му беше и ролята, която му натрапиха. И като капак на поводите за недоволство Йо Пашаратид най-спокойно се разхождаше по кораба и проявяваше подозрително дружелюбие, сякаш никога не е изпадал в немилост. Как да се държи с такъв човек?

Изглежда, Диену Пашаратид можеше да постигне всичко, каквото пожелаеше. Вероятно си помогна с предвидливото включване на бившия канцлер в своите планове, както и със замислите на военната комисия, за да отърве съпруга си от затвора. Разрешиха му да се качи на „Златна дружба“ като капитан на въоръжена с мускети рота. А може би властниците смятаха дългото морско пътешествие в деветстотинтонна карака за равносилно на престой в килия, дори тя да е разположена при Великото колело на Харнабхар.

Макар да се размина съвсем замалко с правосъдието, Йо Пашаратид беше по-безочлив отвсякога. Хвалеше се пред Сартори-Ирвраш, че докато стигнат в Отасол, вече ще командва всички войници, така че му бил в кърпа вързан и постът началник на отасолския гарнизон.

Сартори-Ирвраш легна на койката и се отдаде на пушенето. Незабавно го връхлетя пристъп на морска болест. Не бе страдал от нея по пътя до Ашкитош, но сега бързо навакса пропуснатото.

Цели три дни бившият канцлер отказваше да сложи залък в устата си. На четвъртия се събуди освежен и бодър и веднага се качи на палубата.

Видимостта беше добра. Фрейър хвърляше блестящата си пътека по водата, увиснал ниско на север-североизток, откъдето тръгнаха. Сянката на кораба танцуваше по вълничките. Пронизаният от светлина въздух беше възхитително свеж. Сартори-Ирвраш изпъна ръце и вдиша с пълни гърди.

Не се виждаше никаква земя. Баталикс бе залязъл. От корабите в почетния ескорт при напускането на пристанището остана само един — „Единство“, на около пет морски мили откъм подветрената страна, с развети флагове. Почти неразличими в синята далечина, няколко „бъчви за херинга“ се бяха скупчили неподвижно.

Толкова се радваше, че може да стои, без да се бори със слабостта, толкова силна беше песента на платната и тросовете, че едва чу как някой го поздрави. Чак втория път се обърна към Диену и Йо Пашаратид.

— Бяхте болен — каза Диену. — Съчувствам ви. За нещастие борлиенците не са добри моряци, нали?

Йо побърза да се намеси.

— Е, сега вече сте добре. Няма нищо по-укрепващо здравето от дългото плаване. Ще изминем около тринадесет хиляди морски мили и ако ветровете са благоприятни, ще наближим Отасол след две десети и половина.

През следващите няколко дни Йо Пашаратид се постара да запознае Сартори-Ирвраш с всяка подробност на кораба, неговото устройство и механизми. Ученият си записваше малкото, което му се струваше интересно, а в борлиенската си душа потискаше желанието и неговата страна да бе напреднала толкова в морските дела. Ускутите и другите народи в Сиборнал деляха гилдиите си почти по същия начин като цивилизованите жители на Кампанлат. Но техните мореплаватели и военни бяха най-многобройни и умели, преживели победоносно (и щяха да преживеят — в условно-неизменна модалност на глагола) Злокобната зима. Пашаратид обясняваше колко по-свирепа била зимата на север. През най-мразовитите векове Фрейър оставал само под хоризонта. Винаги пазели спомена за зимата в сърцата си.

— Вярвам ви — сериозно изрече Сартори-Ирвраш.

Хората от скования в ледове север зависеха за оцеляването си от морето, при това много повече през Злокобната зима, отколкото през Голямото лято. Затова в Сиборнал почти нямаше частни кораби. Всички морски съдове принадлежаха на гилдията на свещениците-моряци. Емблемите й се виждаха по всяко платно и придаваха на иначе строгия вид на кораба някакво подобие на красота.

На най-голямото платно бе изобразен символът на Сиборнал — двете концентрични окръжности, свързани с вълнообразни линии.

„Златна дружба“ имаше фокмачта, гротмачта и бизанмачта. Йо Пашаратид обясняваше точно кои платна трябва да бъдат вдигани при различна сила и посока на вятъра.

Сартори-Ирвраш не изпитваше досада дори когато го заливаха с поток от факти. Посвети голяма част от живота си на опитите да раздели празните измислици от установените факти и го привличаше възможността да научи още нещо вярно за живота. Но заедно с това размишляваше над старанията на Пашаратид да се сприятели с него. Тази склонност не беше широко разпространена сред сиборналците.

— Скъпи, има опасност да умориш Сартори-Ирвраш с обясненията си — отбеляза Диену на шестия ден от плаването.

Обърна се и ги остави където бяха — на най-високата задна палуба, до кошарата с женски аранги. Нямаше една педя от палубата без някакво предназначение — за навити въжета, припаси, животни, оръжия. А двете роти войници бяха принудени да прекарват на открито почти целия ден, под слънчевия пек или дъжда, и да пречат на хората от моряшката гилдия.

— Сигурно ви липсва Матрасил — Пашаратид говореше уверено и силно въпреки вятъра.

— Да, липсва ми спокойствието на моя кабинет.

— Както и други неща. Мога да си представя. За разлика от мнозина мои сънародници аз се наслаждавах на престоя си в Матрасил. Истинска екзотика. Естествено за мен климатът беше твърде горещ, но не ми пречеше особено. Срещнах чудесни хора.

Сартори-Ирвраш гледаше как арангите се бореха за място в кошарата. От тях дояха мляко за офицерите. Досещаше се, че Пашаратид най-после е стигнал до целта си в разговора.

— Кралица Мирдем-Ингала е прекрасна жена. Не бихте ли казал, че е жалко, дето кралят я прати в изгнание?

А, значи това било. Помисли, преди да отговори.

— Кралят реши, че негов дълг е да служи на страната си…

— Сигурно сте огорчен от отношението му към вас. На ваше място бих го намразил.

Сартори-Ирвраш предпочете да не каже нищо и Пашаратид викна в ухото му през шума на вятъра:

— Как е могъл да се откаже от прелестна дама като кралицата?

Никакъв отговор.

— Вашите хора я наричат „кралицата на кралиците“, нали?

— Вярно е.

— Не съм виждал по-красива жена през живота си.

— Нейният брат Йеферал-Оборал бе близък мой приятел.

Тези думи принудиха Пашаратид да си затвори устата. Изглеждаше готов да прекрати разговора, но изведнъж възкликна невъздържано:

— Само да бъде близо до кралица Мирдем-Ингала, само да я вижда… това кара мъжа да… разтърсва душата му…

Не завърши изречението.

 

 

Времето беше променливо. Сложното взаимодействие на областите с високо и ниско налягане носеше мъгли, горещи кафеникави дъждове и слънчеви дни, когато безформените брегове на Лорадж се мяркаха на хоризонта откъм десния борд. Но корабът изминаваше значително разстояние с всеки ден, под напора или на топлите ветрове от югозапад, или на студените от запад и северозапад.

Скуката подтикна Сартори-Ирвраш да се запознае с всяка част на кораба. Навсякъде беше претъпкано — войниците и моряците спяха на палубата, с въжени намотки под главите вместо възглавници, или пък в трюмовете, опрели крака високо на преградите, защото нямаше къде да ги протегнат.

Затова ден след ден корабът се вмирисваше все по-зле. Мъжете пикаеха направо от фалшборда по посока на вятъра. Офицерите не бяха устроени по-добре. Само жените се радваха на повече удобства.

След двайсетина дни курсът бе променен от западен на запад-северозападен, „Златна дружба“ и спътникът й навлязоха в Залива на страданията.

Представляваше огромна мрачна вдлъбнатина в брега на Лорадж, дълга към хиляда и петстотин километра, широка почти хиляда. Тук морето се успокояваше, вятърът постепенно стихваше и температурата спадаше неумолимо. Скоро се движеха през перлена омара, тишината нарушаваха само подвикванията на вахтените моряци, измерващи дълбочината. Напредваха едва ли не с опипване на дъното.

Нетърпение обзе Сартори-Ирвраш. Затвори се в тясната си каюта, четеше и пушеше. Но и това не го удовлетворяваше, защото стомахът му виеше като изгубило стопанина си куче. Колкото и да беше кльощав, от корабните порции започна да стяга колана си още повече. За мъжете имаше осолена риба, лук, зехтин или рибено масло и хляб всяка сутрин, супа на обяд и повторение на закуската вечер, но с твърдо сирене вместо риба. Два пъти седмично поднасяха на всеки мъж голяма чаша вино от фурми или йоудъл.

Подкрепяха тази диета с прясна риба, която хващаха с въдици. Офицерите не се хранеха по-добре, ако не се брои по някоя кана миризливо мляко от аранги и чашка бренди за вахтените. Сиборналците се оплакваха от храната повече по навик, като че не очакваха да е друга.

С пет морски мили в час прекосиха 35-ия северен паралел и напуснаха тропиците, за да се озоват в тясната северна умерена зона. Същия ден през мъглата до ушите им стигнаха страховити трясъци, поредица от огромни вълни разлюля кораба. После тишината се върна. Сартори-Ирвраш подаде глава от каютата и попита най-близкия моряк какво се е случило.

— До брега сме — промърмори мъжът. И в пристъп на разговорливост добави: — Има ледници.

Сартори-Ирвраш кимна доволно. Върна се при бележника си, който полека превръщаше в дневник поради липсата на по-смислени занимания.

„Макар ускутите да не са цивилизован народ в истинския смисъл на думата, те допълват знанията ми за света. Както е добре известно на учените, земното кълбо е стиснато от две грамадни ледени шапки. В крайния север и в крайния юг не се среща нищо, освен лед и сняг. Нещастният континент Сиборнал е особено богат на тези неприятни вещества и може би това обяснява студените сърца на местните жители. Сега ми се струва, че накъдето и да плават, все се насочват към бреговете му като привлечени от магнит, вместо да навлязат в по-топлите морета.

Не възнамерявам да ги питам на какво се дължи това отклонение от курса, защото не горя от желание да бъда подложен на поредната лекция от моя личен зъл дух Пашаратид. Но така поне ще мога да зърна ужасната пустош, в която е началото и краят на нашия свят.“

През нощта внезапно ги налетя свирепа буря. Не им оставаше друго, освен да пуснат „Златна дружба“ в дрейф по вълните и да изчакат края на стихията. Неимоверни вълни блъскаха корпуса и обливаха рангоута до върховете на мачтите. Чуваха се зловещи удари, отекващи по целия кораб, сякаш някой великан от дълбините искаше да го пуснат — или поне това се мяркаше във въображението на бившия борлиенски канцлер, който се бе вкопчил в койката си.

Угаси единствената лампа с китово масло, както бе заповядано. Лежеше в шумния мрак и ту проклинаше Джандол-Анганол, ту се молеше на Всемогъщия. Морският великан вече бе стиснал кораба в дланите си и го клатушкаше, както някой луд би тръскал люлка в опит да изтърси бебето по корем. Неведнъж по-късно Сартори-Ирвраш се сещаше с изумление, че заспа в разгара на бурята.

Когато се събуди, движението на кораба едва се усещаше. През илюминатора виждаше само леко осветена от слънцата мъгла.

Мина край спящи войници към стълбата за палубата и се загледа нагоре. Сред такелажа се бе оплела бледа сребърна монета. Така изглеждаше Фрейър в момента. В паметта му изплува приказката, която обичаше да чете на Татроман-Адала в присъствието на кралицата — за сребърното око, което най-сетне се махнало от небето.

Вахтен моряк извика резултата от поредното измерване. По водата се носеха ледени късове, повечето с причудлива форма. Някои приличаха на сплескани дървета или гигантски парчета лишей, все едно богът на леда си бе втълпил да създаде уродливи подобия на живота. Точно тези неща бяха се удряли в корпуса през нощта и моряците с облекчение си отдъхнаха, защото ледените късове не бяха и наполовина колкото кораба. Загадъчните форми изплуваха от мъглата само за да се върнат отново в неразличимата й мътилка.

След малко нещо накара Сартори-Ирвраш да се обърне. Тясна ивица вода го делеше от две глави на фагори. Погледите им бяха насочени не към преминаващия кораб, а в очите на отсрещната твар… Същите продълговати лица с нечовешка челюст, защитени от костени ръбове очи, извити напред рога.

Но имаше нещо… След миг Сартори-Ирвраш разбра грешката си. Не бяха фагори. Виждаше две диви животни, наежили се едно срещу друго.

Носът на кораба разкъса мъгливите вихри и откри островче, просто парче земя в морето с малко възвишение в края. Върху голото теме на островчето стояха наперено две четирикраки животни. Козината им беше кафява. Но въпреки цвета и стойката си твърде много приличаха на фагори.

Отблизо подобието вече не изглеждаше толкова пълно. Макар да се предизвикваха взаимно, у животните липсваше упоритостта, излъчваната от фагорите независимост. Преди всичко характерните им рога бяха объркали Сартори-Ирвраш.

Едното животно обърна глава да погледне кораба. Другото се възползва от моментната му разсеяност и го блъсна силно. Звукът на удара се чу и на палубата. Макар нападателят да скочи не повече от метър, цялата тежест на тялото му се стовари върху жертвата.

Любопитното животно загуби опора под краката си. Опита се да стъпи устойчиво. Но още преди да наведе глава, за да се предпази с рогата си, получи втори удар. Задните му крака се хлъзнаха. Падна шумно по гръб във водата. „Златна дружба“ подмина островчето, което се скри в мъглата.

— Предполагам, че познахте животните — каза някой зад рамото на Сартори-Ирвраш. — Това са фламбреги.

Свещеник-адмирал Оди Джесератабхар почти не бе говорила със Сартори-Ирвраш, откакто отплаваха. Обаче той не пропускаше нито една възможност да я наблюдава, докато тя се занимаваше със задълженията си. Тази жена имаше красиво лице и превъзходна стойка. Въпреки суровото изражение от нея лъхаше жизненост и мъжете охотно се подчиняваха на заповедите й. Властният тон и униформата сочеха недвусмислено високото й положение. И все пак се държеше непринудено, дори с намек за прикрита страстност. Сартори-Ирвраш я харесваше.

— Какъв пуст бряг, госпожо.

— Има и по-лоши места. Някога, в по-първобитното минало на Ушкутошк, оставяли тук осъдените престъпници да се оправят както могат.

Тя се усмихна и вдигна рамене, сякаш искаше да извини някогашните глупости. Златистите плитки се подаваха изпод капитанската шапка.

— И оцелявал ли е някой от тези престъпници?

— О, да. Дори се смесили с местните хора — лораджите. След около час някои от нас ще слязат на брега. Бих искала да загладя нелюбезността си досега и ви каня да дойдете като мой гост. Така сам ще се убедите защо наричаме това място Залива на страданията.

— С удоволствие.

Още преди да млъкне, осъзна каква наслада ще бъде замалко да се махне от кораба.

„Златна дружба“, следван от „Единство“, напредваше в спокойните води. Мъглата се разнасяше, пред погледите им се откри безцветен скалист бряг. Земята се спускаше по-равномерно към морето, където камъните се бяха изронили. Корабите бавно се насочиха натам, напипваха безопасния курс през гъмжило от малки островчета. Трябваше да отбягват и чакълестите плитчини. Над една от тях стърчаха проядените останки на отдавна заседнал морски съд. Не след дълго „Златна дружба“ пусна котва. Виковете на моряците отекваха кухо в безлюдния бряг.

Оди Джесератабхар внимателно помогна на Сартори-Ирвраш да слезе в лодката. Последва го семейство Пашаратид. Към тях се присъединиха шестима мъже с едрокалибрени мускети. Гребците-фагори се наведоха над веслата и лодката се запровира през назъбените камъни към полуразрушен кей.

Това беше царството на фагороподобните фламбреги. Двама едри мъжкари се биеха, сплели рога, а вроговените им стъпала тъпчеха раковините по брега. Мъжките фламбреги имаха къси гриви, иначе двата пола трудно се различаваха. Както и други животни на Хеликония, половият диморфизъм не беше развит за сметка на ясно изразения сезонен диморфизъм. И двата пола имаха твърде разнообразна разцветка — от черни до ръждиви, а коремите им бяха бели. В раменете бяха високи до метър и половина. Гладките им рога се извиваха нагоре. Шарките по муцуните им също не бяха еднакви.

— Сега е размножителният им период — каза свещеник-адмирал Джесератабхар. — Само яростта на нагона може да ги вкара в тези ледени води.

Лодката се опря в кея и хората слязоха. Усещаха острите камъчета под краката си. В далечината се чуваше гръмовното отчупване на айсберги от ледниците. Плътните облаци над главите им сивееха като стомана. Фагорите останаха сгушени в лодката, без да помръднат.

Цяла армия едри раци излязоха от скривалищата си да посрещнат нашествениците. Вдигаха заплашително асиметричните си щипки, но не нападаха. Стрелците убиха няколко с прикладите на пушките и останалите се втурнаха да ги разкъсат. Но пиршеството едва бе започнало и от плитчините изскочиха зъбати риби, захапаха по един рак и се скриха във водата.

Стрелците се строиха пъргаво по двама — единият се целеше, другият крепеше цевта. Мишени щяха да бъдат няколко женски фламбрега, безгрижно обикалящи брега на двайсетина метра от групата. Пушките гръмнаха. Две животни рухнаха, размахали крака в гърчове.

Стрелците се размениха. Още три изстрела. Сега улучиха три животни. Останалите избягаха.

Хора и фагори шляпаха по плитката вода, подканяни с крясъците от корабите, чиито фалшбордове почерняха от мъже, наредили се да гледат забавлението.

Две от женските бяха само ранени. Стрелец с къс нож в ръка им преряза гръбнаците, преди да се изправят и да хукнат.

Големи бели птици се спуснаха към разиграващата се сцена, рееха се над хората върху въздушните потоци и трескаво въртяха глави, надушили смъртта. Почти закачаха главите на стрелците с крилата си, дори един бе одраскан от дълги нокти.

Моряците отбиваха атаките на раците и птиците, а мъжът с ножа се зае с работата си. С по един рязък удар разпаряше търбусите на мъртвите животни. Бъркаше вътре и хвърляше настрани вътрешностите. С бързи отсечени движения отряза задните крака. По ръката му се стичаше златиста кръв. Птиците пищяха над него.

Фагорите отнасяха туловищата и краката в лодката.

Застреляха още животни. През това време Йо и Диену Пашаратид довлякоха шейна от лодката. Четирима яки фагори се впрегнаха в каишите и я задърпаха към брега. Сартори-Ирвраш бе поканен да се присъедини.

— Ще ви разходим малко, за да разгледате околността — промълви Джесератабхар с невесела усмивка.

Той си каза, че сигурно търсят повод да отдъхнат от теснотията на кораба. Тръгна до свещеник-адмирала, стараеше се да върви в крачка с нея.

Посрещна ги силна воня на обор. Фламбрегите се шляеха, сякаш нищо не бе се случило, макар малко по-нататък белите птици да се биеха над още вдигащите пара карантии. Хората се катереха по склона след шейната. Видяха и други животни, подобни на фламбрегите, но с по-рошава сива козина и рога на пръстени. Това бяха йелки. Диену Пашаратид отбеляза пренебрежително, че било по-добре да убият няколко йелки. Червеното месо било по-вкусно от жълтото.

Никой не подхвана разговор. Сартори-Ирвраш стрелна с поглед Йо. Стори му се вглъбен в себе си, отдалечен от другите. Дали мислеше за кралицата?

Провираха се между грамадни морени, довлечени от изчезнал глетчер. На някои личаха надраскани имена и отдавнашни дати — осъдените заточеници бяха се опитали да оставят някакъв спомен за себе си.

Стигнаха до по-равна местност. Задъхани се взираха в панорамата долу. Двата кораба бяха спрели в края на черна водна плоскост, с която се сливаше черното небе. Тук-там стърчаха малки айсберги. Някои, подхванати от течението, бързо се устремяваха към навъсения хоризонт и небрежен наблюдател би могъл да ги сбърка с платна на кораб. Никъде другаде не се виждаше и следа от човешко присъствие.

В срещуположната посока се простираха земите на Лорадж, които продължаваха към Полярните райони. Тук мъглата беше още по-рядка и позволяваше да огледат почти еднообразното поле. Самата му безличност вдъхваше страхопочитание. Почвата под краката им бе лишена от трева, стъпкана от безбройни хиляди крака с рогови подобия на копита.

— Тези равнини принадлежат на фламбрегите, йелките и гигантските йелки — каза Диену Пашаратид. — Не само равнините, а цялата тази земя.

— Не е място за хора — изрече Йо Пашаратид.

— Фламбрегите и йелките външно са подобни, но имат твърде различаваща се анатомия — подметна Оди Джесератабхар. — Йелките са некрогени. Малките се раждат от труповете им и се хранят с мършата на родителя вместо с мляко. А фламбрегите са живораждащи.

Сартори-Ирвраш мълчеше. Още беше потресен от касапницата на брега. Пушките гърмяха и сега. Всъщност причината корабите да се отклонят в Залива на страданията беше нуждата от прясно месо.

Четиримата фагори вече возеха хората в шейната с широките плъзгачи. Равнината се оказа прогизнала от влага, осеяна с езерца и блата. Напредваха бавно. На север се гърбеха ниски жълтеникави хълмове, по склоновете им се вкопчваха ниски смърчове и други издръжливи дървета. Имаха по-малък успех по полето, където клоните им натежаваха от тромавите гнезда на птици, слепени от съчки и трески. По листата белееха птичи изпражнения.

Корабите и морето вече не се виждаха. Тук въздухът смразяваше и не беше толкова наситен със солен дъх. Всичко смърдеше на разгонени животни. Стрелбата постепенно стихна. Продължиха напред почти час, без да разговарят, заети да поемат със сетивата си необятния простор.

По решение на свещеник-адмирал Джесератабхар спряха до една набраздена скала. Станаха от шейната, размахваха ръце и се навеждаха, за да раздвижат скованите си мускули. Скалата се извисяваше над тях. Чуваха само писъците на птици и шумоленето на вятъра, преди да доловят далечен тътен.

За Сартори-Ирвраш той означаваше само пропукването на далечен ледник. Не му обърна внимание, запленен от удоволствието пак да има твърда почва под краката си. Но жените се спогледаха сериозно и веднага се покатериха до върха на скалата. Огледаха далечината и извикаха тревожно.

— Хайде, твари, преместете шейната по-наблизо! — заповяда Оди Джесератабхар на езика хурду.

Тътенът се превърна в гръм, разтърсващ цялата земя. Нещо ставаше с ниските склонове на запад. Размърдаха се. С ужаса на човек, връхлетян от непостижимо за ума му природно явление, Сартори-Ирвраш побягна към скалата и запълзя нагоре. Йо Пашаратид му помогна да стъпи на равното, където едва имаше място за четирима. Фагорите се притиснаха до скалата, дългите им бледи езици нервно се мушваха в тесните ноздри.

— Тук ще бъдем в безопасност, докато отминат — обясни Джесератабхар. Гласът й пресекна.

— Но какво е това? — попита Сартори-Ирвраш.

През рехавата мъглица виждаше как далечината сякаш се свличаше към тях като мъхнат килим. Бяха способни само да се взират мълчаливо. Килимът бе съставен от лавина фламбреги, напредващи в неизброимо множество.

Но Сартори-Ирвраш се опита да ги преброи. Десет, двадесет, петдесет, сто… невъзможно. Плътната маса животни беше широка два… не, три или дори пет километра, стада след стада. Безкрайни редици от фламбреги и йелки нахлуваше в равнината, сред която се издигаше високият камък.

Земята, скалата, дори въздухът трепереха.

С изпънати вратове и изцъклени очи, с пръскащи слюнка зейнали усти, стадата прииждаха. Живата река се разделяше при камъка и пак се събираше зад него. Белите птици съпровождаха преселението, само помръдваха криле, за да не изостават.

Четиримата човеци размахваха ръце и крещяха от възбуда.

Морето от рогат живот под тях се простираше отвъд хоризонта. Дори една от тези твари не вдигна глава да погледне викащите, защото загубеше ли опора под краката си, щяха да я стъпчат.

Вълнението скоро се изцеди от наблюдателите. Седнаха един до друг. Гледаха нашествието все по-равнодушно. Стадата отминаваха. Баталикс изгря и залезе в концентрични ореоли от разноцветно сияние. Но нямаше никакъв признак, че прииждащата река от рога ще се изчерпи скоро. Хиляди след хиляди минаваха край скалата.

Някои фламбреги се отделяха, за да обикалят по брега. Други направо се хвърляха в морето. Имаше и такива, които препускаха сляпо по скалите, за да срещнат смъртта върху назъбения чакъл долу. Основната маса животни се насочи на североизток. Часовете се изнизваха. Но еднообразният оглушителен тропот не затихваше.

В небето се разгръщаха величествени светлинни завеси, проблясваха ярко и се издигаха към зенита. Но хората се обезсърчиха. Могъщото проявление на живота, съживило духа им в началото, сега ги потискаше. Гушеха се върху равната площадка. Четиримата фагори не се отделяха от скалата, вдигнали шейната като преграда.

Фрейър пълзеше надолу, ниско над хоризонта. Паднаха първите капки, после дъждът се усили. Небесното сияние постепенно избледня в сгъстяващите се струи, които насищаха с вода и без това мократа почва. Дори тътенът от безбройните животни промени звука си.

Леденостуденият дъжд валя часове наред. В еднообразието си приличаше на неразличимите стада.

Тъмнината и шумът почти незабележимо отделиха Сартори-Ирвраш и Оди Джесератабхар от другите двама. Притискаха се рамо до рамо, сякаш да се пазят взаимно.

Неумолимото присъствие на животните и дъжда разтърсваше самата душа на борлиенеца. Челото му докосваше ръкава на свещеник-адмирала, докато премисляше живота си в очакване на смъртта.

„Всъщност се състоеше от самота — обобщи той. — Съзнателно избрана самота през целия ми живот. Позволих си да се отчуждя от своите братя. Пренебрегвах жена си. И все заради тази самота. И моята ученост извираше от ужасното чувство за самота, но точно с влечението към истината се отдалечих още повече от другите човешки същества. Защо? Каква бе тази налудничава страст?

И защо толкова дълго търпях Джандол-Анганол? Дали защото виждах как душата му се измъчва като моята? Възхищавам му се, че оставя болката да избие на повърхността. Но не мога да му простя, че вдигна ръка срещу мен, нито най-гнусната заповед да бъдат изгорени моите книги. Той изпепели убежището ми. Би подпалил и целия свят, ако му беше по силите…

Вече се промених. Откъснах се от самотата. Спасим ли се сега, ще бъда съвсем друг. Харесва ми тази жена Оди и ще й покажа чувствата си.

И все някъде в смазващата пустош на живота ще открия средството, с което да поваля Джандол-Анганол. Толкова години преглъщах обидите, докато горчивият вкус вече никога не изчезна от устата ми. Но аз не съм толкова стар! В името на общото добро ще се постарая да го стъпча в калта. Както той ме тъпчеше. Сега е мой ред. Не е благороден замисъл, но вече нямам благородство. То е за отрепките.“

Засмя се и предните му зъби измръзнаха.

Забеляза, че Оди Джесератабхар хлипаше, може би отдавна. Дръзко я притисна към себе си, намести се по-удобно и опря четинестата си буза в нейната.

Почти не чуваше собствените си думи на утеха.

Тя обърна лице към него, докато устните им почти се докоснаха.

— Аз съм виновна! Трябваше да предвидя, че може да се случи…

Шумът не му даде да чуе останалото. Той я целуна. Беше едва ли не единственото, което още можеше да стори тук по своя воля. Топлина обля тялото му.

Отдалечаването от Джандол-Анганол наистина го бе променило. Пак я целуна. Тя отвърна на целувката. Устните им заедно усещаха вкуса на дъждовните капки.

Колкото и неудобно да беше убежището им, хората скоро изпаднаха в безчувствен унес. Когато се опомниха, дъждът едва ръмеше. Безбрежното море от животни още се преливаше край скалата. И още се простираше зад хоризонта. Бяха принудени да облекчават естествените си нужди от ръба на скалата. Установиха, че фагорите и шейната са били пометени. Нямаше и следа от тях.

Напълно ги събуди нападението на мухите, нахлули заедно със стадата. Както сред рогатите имаше не един вид, така и крилатите мъчители бяха различни. Но всички смучеха кръв. Налитаха с хиляди към хората, които се събраха в купчинка и се покриха с кийдрантите и наметалата. Всяко петънце гола кожа незабавно бе нахапвано до кръв.

Лежаха полузадушени и страдащи, а твърдото каменно ложе под тях се тресеше, като че отново понесено от ледника, оставил го някога в равнината. Отминаха още здрачни часове, после и нощта.

Изгрелият Баталикс освети дъжда и блатните изпарения. Най-после гъмжилото от животни се разреди. Последни се влачеха изостаналите, често женски фламбреги с малките си. И мухите не досаждаха толкова непоносимо. Тътенът на стадата се отдалечаваше на североизток. Но още много фламбреги блуждаеха по брега.

Сковани от студа, хората тромаво се свлякоха по скалата. Не им оставаше друго, освен да се върнат при корабите пеша. Вонята все така запушваше ноздрите им. Влачеха крака и се препъваха, нападани от насекоми на всяка крачка. Не размениха нито дума.

 

 

Корабът продължи по набелязания курс. Напуснаха Залива на страданията. Четиримата, хванати в капана на рогатото нашествие, лежаха в каютите си, пламнали в треска от измръзването и нахапани от мухите.

В съзнанието на бълнуващия Сартори-Ирвраш стадата трополяха вечно, покриваха целия свят. Тази жива маса не изчезваше от въображението му, колкото и мъчително да я отпъждаше. Остана в паметта му, дори когато той оздравя.

Щом се почувства достатъчно силен, без никакво притеснение отиде да поприказва с Оди Джесератабхар. Тя му се зарадва. Поздрави го дружески и дори му протегна ръка.

Седеше на койката си, покрила се само с един червен чаршаф, русата й коса падаше свободно по раменете. Без униформата изглеждаше още по-слаба, но и някак по-достъпна.

— Всички кораби, отправящи се в далечно плаване, минават през Залива на страданията — пожела да обясни тя. — Така си набавят прясна храна, преди всичко месо. В гилдията на моряците-свещеници няма много вегетарианци. Ядат риба, тюлени, раци. И преди съм виждала това преселение на фламбрегите. Бях длъжна да проявя повече предпазливост. Но те ме привличат. Какво мислите за тях?

Сартори-Ирвраш вече бе забелязал този неин навик. Както плетеше магията на сибските глаголни времена, тя изведнъж прекъсваше, за да смути събеседника с неочакван въпрос.

— Не съм си и представял, че на света има толкова животни…

— Те са още повече, отколкото ви стига въображението. Повече, отколкото някой може (би трябвало) да си представи. Живеят навсякъде в покрайнините на голямата ледена шапка, до пустите Полярни райони. Милиони са. Много, много милиони.

Тя се усмихна оживено. Харесваше му. Когато виждаше усмивката й, по-остро съзнаваше колко е самотен.

— Предполагам, че сега за тях е сезонът на миграция.

— Доколкото ми е известно, не е така. Идват към водата, но не остават на брега. Местят се през цялата година, а не само напролет. Може би само отчаянието ги тласка напред. Имат един-единствен враг.

— Вълците ли?

— Не са вълците. — И тя се ухили като развеселен вълк на грешката му. — Мухите. По-точно, един определен вид муха. Голяма колкото нокътя на палеца ми. Няма как да я сбъркате, тя е на жълти ивици. Снася яйцата си в кожата на нещастните рогати твари. Когато ларвите се излюпват, пробиват кожата и влизат в кръвния поток на животното, накрая се натрупват в торбички под кожата на гърба. Подутините нарастват като цирей с размерите на голям плод, който накрая се пука, ларвите падат на земята и продължават жизнения си цикъл. Почти всеки убит от нас фламбрег има такова огнище на паразити под кожата, често дори по няколко. Виждала съм някои животни да тичат в кръг, докато рухнат, а други скачат от крайбрежните скали в стремеж да избягат от ивичестата муха.

Оди Джесератабхар го изгледа благосклонно, сякаш това обяснение я изпълваше със задоволство.

— Госпожо, бях потресен, когато вашите подчинени застреляха няколко женски фламбрега на брега. Но това е била същинска дреболия. Вече разбирам.

Тя кимна.

— Фламбрегите са природна стихия. Нямат край. Пред тях човечеството изглежда нищожно. В момента населението на Сиборнал е около двадесет и пет милиона. Но на континента има стотици, а може би и хиляди пъти повече фламбреги. Повече са и от дърветата. Струва ми се, че някога светът на Хеликония се е състоял само от тези четириноги и мухите им, прекосяващи неуморно континентите, вечно страдащи от мъчителите си и вечно опитващи се да им избягат.

И двамата млъкнаха, щом си представиха тази картина. Сартори-Ирвраш се върна в каютата си. Но само след няколко часа Оди Джесератабхар го потърси. Той се смути, защото трябваше да я приеме в малката смрадлива каюта.

— Развалих ли ви настроението с моите приказки за безбройните фламбреги? — попита тя с намек за кокетство.

— Напротив. За мен е удоволствие да срещна човек като вас, който се опитва с ума си да обхване ставащото в този свят. Колко бих искал да разбираме света по-добре!

— В това сиборналците са по-напреднали от останалите народи. — После тя реши да смекчи самохвалството си и добави: — Вероятно е така, защото по-остро усещаме сезонните промени, отколкото хората в Кампанлат. Вие, борлиенците, можете и да забравите за Голямата зима през лятото. Но останал насаме с мислите си, сиборналецът понякога размишлява горестно дали ако през следващата Голяма зима температурата падне с още няколко градуса, на континента ще остане дори един човек. Ще има само фагори и безбройни глупави фламбреги. Кой знае, може човечеството да е само… само една случайност.

Сартори-Ирвраш я съзерцаваше вглъбено. Бе оставила косата си пусната по раменете.

— И аз съм се замислял за същото. Мразя фагорите, но те са по-устойчиви на промените от нас. Е, поне човешката съдба е по-лека от тази на неспирно измъчваните фламбреги. Макар и ние да имаме врагове, подобни на ивичестата муха… — Той се запъна. Искаше да чуе още от нейните разсъждения, да се увери в ума и усета й. — Когато за пръв път видях фламбреги, порази ме тяхната прилика с двурогата раса.

— Да, близки са в много неща. Е, приятелю мой, вие се славите като учен човек. Към какви изводи ви подтиква тази прилика?

Леко закачливият тон подсказваше, че и тя проверява способностите му. В мълчаливо съгласие се настаниха един до друг на койката. Той заговори:

— Ние си приличаме с мадите. Също с нондадите и другите полуразумни раси, макар и отдалечено. Както изглежда, няма близост в произхода на хората и мадите, макар понякога от сношенията помежду им да се раждат деца. Например принцеса Симода Тал. Но никога не съм чувал фагорите да се чифтосват с фламбреги…

Засмя се сдържано на незнанието си.

— Но да речем, че сътворилите ни божества са създали и такава кръвна връзка между хората и мадите. Тогава бихте ли приели, че подобна връзка съществува между фагорите и фламбрегите?

— Би трябвало да установим истината с експерименти. — Малко оставаше да си признае какви опити за кръстоски между расите правеше в Матрасил, но прецени, че е по-разумно да остави темата за друг път. — Близкото родство предполага и външно подобие. Фагорите и фламбрегите имат еднаква жълта кръв, която служи като защита срещу студа…

— Имаме доказателство и без да правим опити — прекъсна го Оди и сниши глас. — За разлика от повечето си сънародници аз не вярвам, че Неживеещия Бог е създал поотделно всеки животински вид. Убедена съм, че разликите се размиват с времето, както границата между хората и мадите ще се стопи още повече, щом Джандол-Анганол се ожени за Симода Тал. Разбирате ли какво искам да кажа?

Нима тя тайно се придържаше към безбожието, също като него? Слисан, Сартори-Ирвраш усети, че от тази мисъл членът му се надигна.

— Обяснете ми.

— Вярно, и аз не съм чувала за сношения между фагори и фламбреги. Но имам основателна причина да вярвам, че някога този свят е бил обитаван само от фламбреги и мухи — безбройни милиони от двата вида, напълно лишени от искрата на мисълта. В процеса на генетичните промени фагорите са се развили от фламбрегите. Те са само по-съвършена разновидност на рогатите четириноги. Как мислите, възможно ли е?

Той се опита да влезе в руслото на нейните доводи.

— Да, бихме могли да посочим няколко прилики, но те са повърхностни, с изключение на жълтата кръв. Със същите основания можете да кажете, че хората и фагорите си приличат, защото и двете раси говорят. Фагорите ходят на два крака като нас. Отличават се със своеобразна интелигентност. Нито един от тези характерни белези не е присъщ на фламбрегите… защото лудешкото препускане от единия край на континента до другия не е признак на развит разум.

— Способността на фагорите да ходят изправени и да си служат с речта се е появила, след като двата вида започнали да се раздалечават в развитието си. Представете си, че фагорите произхождат от група фламбреги, които… които са открили друг начин да се спасят от мухите, вместо нескончаемото и безуспешно бягство.

Взираха се един в друг развълнувано. Сартори-Ирвраш изгаряше от нетърпение да сподели с Оди откритието си за сезонната окраска на хокснитата.

— Какъв е този начин?

— Например да се крият в пещери. Да слязат под земята. Спасили се от измъчващите ги мухи и развили интелекта си. Изправили се, за да виждат по-надалече, така предните им крайници се освободили за боравене с различни сечива. В мрака се появил и езикът, за да им замести зрението. Някой ден ще ви покажа трактата си по този въпрос. Никой друг не го е виждал досега.

Той се разсмя от представата за фламбрегите, способни на такава ловкост и хитрини.

— Приятелю мой, не е станало в живота на едно поколение. Нужни са били много, безброй поколения. По-умните спечелили. Не ми се присмивайте. — Тя го тупна по ръката. — Ако това не се е случило в миналото, нека ви задам един въпрос защо бременността при гилотите продължава точно една малка година според сезоните на Баталикс, също както е при женските на фламбрегите? Не е ли това доказателство за родството им?

 

 

Двата кораба подминаваха неугледните малки пристанища по най-южните брегове на Лорадж. Вече навлизаха в тропиците. От крайбрежния град Идживибир шестстотинтонната каравела „Добра надежда“ се присъедини към „Златна дружба“ и „Единство“. С отвесните шарки по платната си беше внушителна гледка. Флагманският кораб даде салют с един от колесните си мускети, моряците се развикаха весело. В пустия безкрай на океана три кораба бяха несравнимо повече от два.

Отбелязаха още едно значително събитие, когато достигнаха най-западната точка от предварително определения курс. Фрейър се намираше под хоризонта и напомняше за себе си само с оранжево-розови отблясъци. Сякаш самата смътно видима вода излъчваше светлината, размила чертата между море и небе. Величественото слънце щеше да се издигне скоро. Някъде зад това зарево беше свещената земя на Шивенинк. Във високите й планини, простиращи се от морето до северния полюс, беше Великото колело на Харнабхар.

Тръбач изсвири сигнала „Общ сбор“. Трите кораба се събраха. Четоха се молитви, съпроводени с музика, всички допираха показалци в челата си.

От розовото зарево изплува опънато платно. Незнайно свойство на светлината го караше ту да се появява, ту да изчезва — същинско вълшебно видение. Над мачтите на неотдавна излезлия от пристанището кораб още пищяха птици.

По този морски съд всичко беше бяло. С наближаването ги поздрави с мускетни гърмежи. Хората по другите кораби забелязаха, че това е каравела, не по-голяма от „Добра надежда“. Но на грота си носеше грамаден символ на Колелото — двете концентрични окръжности, свързани с вълнообразни линии. Беше „Молитвата на Ваджабхар“, кръстена на главното пристанище в Шивенинк.

Четирите кораба приличаха на гълъби, кацнали един до друг на клон. Последваха гръмки заповеди от свещеник-адмирала. Бушпритите се завъртяха, такелажите заскърцаха. Малката флотилия се насочи на юг.

Цветът на водата се променяше към по-наситено синьо. Пановалското море остана зад корабите, навлизаха в северните части на огромния океан. И веднага попаднаха в нескончаеми бури. Бореха се с връхлитащите вълни и необузданите щормове, понесли опасна градушка. Дни наред не зърваха никое от слънцата.

Когато най-после се добраха до по-спокойни води, Фрейър вече не се издигаше толкова високо за разлика от Баталикс. Отляво се забелязваха зъберите на най-западната точка на Кампанлат — нос Финдоуел. Щом го заобиколиха, пуснаха котва в най-близкото заливче на тропическия континент и възстановяваха силите си два дни. Дърводелците поправиха щетите, причинени от бурите, а хората от гилдията на свещениците-моряци кърпеха платната или скачаха в топлата лагуна. Толкова примамлива беше гледката на мъже и жени, палуващи голи в морето (строгите сиборналци този път проявиха забавна липса на свенливост), че и Сартори-Ирвраш се осмели да скочи във водата само по къси копринени гащи.

По-късно легна да си почине на брега, а сянката го пазеше от мощта на двете слънца. Гледаше хората, излизащи един по един на пясъка. В екипажа на „Добра надежда“ имаше немалко яки жени. Той въздъхна от съжаление за отминалата си младост. Йо Пашаратид се просна до него и каза тихо:

— Само и прекрасната кралица на кралиците да беше тук, а?

— И какво щеше да стане? — отвърна с въпрос Сартори-Ирвраш, без да откъсва очи от водата, с надеждата, че и Оди може да се покаже гола.

Пашаратид го сръга в ребрата — жест, твърде неприсъщ за сиборналците.

— Какво ли? И още питате? Ами тогава този привиден рай щеше да бъде истински.

— Уверен ли сте, че този експедиционен корпус може да завладее Борлиен?

— Е, на война винаги зависим и от късмета, но иначе съм сигурен. Ние сме организирани и въоръжени така, както силите на Джандол-Анганол никога няма да бъдат.

— Да, значи кралицата ще попадне под ваше попечителство.

— Помислил съм за това. А според вас, какво друго би събудило тъй внезапно войнствения ми дух? Не ми е нужен Отасол, стар пръч такъв! Искам кралица Мирдем-Ингала! И най-сериозно възнамерявам да я имам.