Брайън Олдис
Хеликония. Лято (12)

XII
По течението на реката

— Ех, това тъпо, вечно невежество на хорицата… Работят до изнемога, а с нищо не подобряват живота си. Или пък не работят. Накрая е все едно. Нищо не ги интересува извън границите на собственото им село. Не, дори извън границите на собствените им пъпове. Виж ги само ленивците! Ако бях същият тъпак, още да съм амбулантен търговец в парка на град Олдорандо…

Философът, изричащ тези коментари, се бе излегнал върху множество възглавници, дори с една под босите му крака. До дясната си ръка имаше чаша от любимия си „съживител“ с натрошен лед и лимонов сок, а лявата обвиваше раменете на млада жена, с чиято лява гърда си играеше небрежно.

А слушателите му, ако не броим жената, затворила очи, бяха двама. Неговият син стоеше облегнат на релинга на кораба, с който пътуваха. Както винаги, клепачите тежаха на очите му, долната челюст беше увиснала. До младежа се виждаше купа, препълнена с гуинг-гуинги, и от време на време той изплюваше по някоя костилка към разминаваща се с кораба лодка.

На сянка под навеса лежеше друг младеж, блед и изпотен, който все си мърмореше нещо под носа. Бяха го покрили с леко одеяло на ивици, краката му мърдаха неспокойно отдолу. Мъчеше го треска, откакто корабът напусна Матрасил и пое на юг. Заради поредния пристъп не изглеждаше по-способен да вникне в мъдростите на възрастния мъж, отколкото ги проумяваше любителят на плодове.

Но това не смущаваше оратора.

— При последното ни спиране се натъкнах на един изкуфял дъртак, който се подпираше на дърво. Попитах го дали според него става по-горещо от година на година. А той ми разправя: „Капитане, все си е горещо, откак свят светува.“ Аз пак го питам: „Добре де, кога е създаден тоя свят?“ Той отговаря: „Ами как кога, всички знаят, че света го има от Ледените векове.“ Ей това ми каза. Представяте ли си, било горещо и през Ледените векове! Капка мозък нямат в главите си. Нищо не разбират. Да вземем например религията. И аз живея в страна на набожни хора, ама не вярвам в Акханаба. И защо не вярвам? Защото съм помислил и ми е ясно. И тия, местните селяци, също не вярват в Акханаба, само че не защото са помислили като мен, а защото изобщо не мислят… — Прекъсна словоизлиянието, за да стисне по-силно гърдата на момичето и да отпие от „съживителя“. — … Не вярват в Акханаба, понеже са прекалено тъпи да повярват. Кланят се на какви ли не демони, на изроди от други раси, на дракони. Ами че те още вярват в дракони… Боготворят Мирдем-Ингала. Помолих местния ни управител да ме разведе из селото. Почти във всяка колиба имат литографски портрет на кралицата. Тия цапаници не приличат на кралицата повече от мен, обаче нали уж я изобразяват… Нали ви казвам, интересуват се само от собствените си пъпове.

— Заболяха ме циците от тебе — оплака се жената.

Той се прозя и прикри устата си с дясната длан. Разсеяно се чудеше защо толкова явно предпочиташе компанията на чужди хора пред семейството си — неприятен му беше не само неговият доста ограничен син, а също и досадната му съпруга заедно с превзетата им дъщеря. Щеше да е доволен, ако можеше безкрайно дълго да се носи по течението на реката с това момиче и с младия мъж, който бил дошъл от друг свят.

— Много ме успокояват шумовете на реката. Приятни са ми. И ще ми липсват, когато се оттегля от търговията. Да знаете, има доказателство, че Акханаба не съществува. Нужно е извънредно хитроумно същество, било то господ или не, за да сътвори сложен свят като нашия, с несекващ поток от раждащи се и умиращи хора — сякаш са скъпоценни камъни, които търсачи непрекъснато изравят от земята, после ги обработват и продават. Не е ли така? Прав ли съм?

Стисна палеца и показалеца на лявата си ръка, момичето писна и промърмори:

— Щом казваш, така е.

— Да, прав съм. Е, ако е толкова способно съществото, какво ли удоволствие ще му достави просто да си седи над света и да наблюдава тъпите обитатели? Би се побъркало от еднообразие, поколение след поколение, и нищо не става по-добро. „В Ледените векове“! В името на сътворителката…

Прозя се, клепачите му се спуснаха над очите. Момичето го сръга в ребрата.

— Добре де, ти като си толкова умен, обясни ми кой е създал света. Щом не е Акханаба, кой е тогава?

— Много въпроси задаваш — сопна се мъжът.

 

 

Ледения капитан Мунтрас заспа. Събуди се едва когато „Дамата от Лордриярдри“ щеше да акостира за през нощта в Осоилима. Там капитанът щеше да бъде посрещнат от местния клон на „Лордриярдската компания за търговия с лед“. Радваше се поред на гостоприемството на всеки клон от компанията, така че пътуването от Матрасил се проточи повече от обикновено, продължи почти колкото и плаването нагоре по реката.

Една-единствена причина подсети Ледения капитан в младежките му години да основе представителство в Осоилима и сега тя се извисяваше над главата му. Издигаше се стотина метра над върховете на брасимите, израсли нагъсто по брега. Властваше над околната джунгла, над широката река и сякаш замислено наблюдаваше отражението си във водата. И привличаше поклонници от всичките четиринадесет страни на Кампанлат, жадни за просветление… и за лед. Това беше Осоилимската скала.

Местният управител, побелял мъж с тежък димариамски акцент на име Гренго Палос, се качи на борда и сърдечно стисна ръката на своя господар. Помогна на Див да се справи със свалянето на пътниците на брега. Докато неколцина фагори стоварваха бали с надпис „Осоилима“, Палос се върна при капитана.

— Само трима пътници?

— Поклонници. Как върви търговията?

— Зле. Нищо друго ли нямаш за мен?

— Нищо. В Матрасил ги е налегнал мързел. Пък и в двореца нищо не е наред. Не е добре за търговията.

— И аз чух нещо подобно. В пробитите от копия джобове не дрънчат пари. Е, ако все пак се съюзим с Олдорандо, току-виж, повече поклонници тръгнат насам. Тежки времена настанаха, Крилио. И най-набожните хора се оплакват, че било прекалено горещо за странстване. Питам се как ли ще свърши всичко това? Оттегляш се в най-подходящия момент.

Ледения капитан дръпна Палос настрани.

— Имам тук едно особено момче и не знам какво да го правя. Болен е. Нарича се Билиш-Оупин. Твърди, че дошъл от друг свят. Може да е луд, но разказва много интересни неща, ако успееш да вникнеш в думите му. Въобразил си е, че умира. Аз пък съм сигурен, че няма да умре. Ще може ли твоята старица да му отдели малко време?

— Смятай, че го е вдигнала на крака. На сутринта ще говорим за разплащането.

И така, помогнаха на Били Ксяо Пин да слезе на брега. И младата дама Абат-Васидол не остана на кораба. Пътуваше безплатно до Отасол. Нейната майка Мати-Васидол беше отдавнашна приятелка на капитана и поддържаше по-особен дом в покрайнините на Матрасил.

Двамата търговци си пийнаха и отидоха да проверят как е Били, настанен в скромния дом на Палос, под грижите на съпругата му.

Младежът се чувстваше по-добре. Бяха му разтрили усърдно гръбнака с парче лордриярдски лед — най-добрия лек за всички болести. Вече нямаше треска, не кашляше и не кихаше. Щом се махна от Матрасил, алергията му се успокои. Капитанът го увери, че няма да умре.

— Не, ще умра скоро, но съм ви благодарен за любезността — отвърна Били.

След ужасите на Матрасил беше истинско блаженство да попадне в ръцете на Ледения капитан.

— А, няма да умираш. Всичко е заради оня мръсен вулкан Ръстиджоник, дето изхвърли толкова отрови. Всички в Матрасил се поболяха. Същото като при тебе — сълзене от очите, пресъхнало гърло, треска. Вече си добре, здраво стоиш на крака. Не се предавай.

Били тихо си прочисти гърлото.

— Може и да сте прав. Възможно е тази болест да ми продължи живота. Не се съмнявам, че накрая хеликонийският вирус ще ме погуби, защото нямам имунитет срещу него, но вулканът явно е отложил края ми със седмица-две. Помогнете ми да стана.

След малко вече се разхождаше из стаята, смееше се и размахваше ръце.

Мунтрас и жената на управителя го гледаха засмяно.

— Какво облекчение само! — възкликна Били. — Капитане, почти бях намразил вашия свят. Мислех си, че Матрасил ще ме довърши.

— Е, не е толкова лошо място, като го опознаеш.

— Но тази религия!

Мунтрас отбеляза:

— Събереш ли на едно място хора и фагори, поражда се и религия. Сблъскат ли се две непознати една за друга раси, стават такива неща.

Били беше поразен от дълбокия смисъл на подмятането, но жената на Палос не беше склонна да философства, а го хвана за ръката.

— Вече си добре. Сега ще ти полея да се измиеш и ще се ободриш още повече. После ще те натъпчем с храна, за да си силен.

Капитанът добави:

— Вярно е, Били, но аз имам и друго лекарство за тебе. Ще ти пратя онова приятно момиче Абат. Тя е дъщеря на моя стара позната. Много симпатично и доброжелателно същество. Половин час с нея ще ти се отрази особено добре.

В погледа на Били се мярна съмнение, бузите му се зачервиха.

— Казах ви, че произходът ми е коренно различен от вашия, защото не съм се родил на Хеликония… Дали изобщо ще стане нещо между нас? Е, телесно сме напълно еднакви. А младата дама ще има ли нещо против?…

Мунтрас се разсмя от сърце.

— Сигурно ще си й по-приятен от мен. Билиш, знам, че си се увлякъл по кралицата, но не се оставяй това да те спре. Напрегни си малко въображението и Абат ще ти се стори равна на кралицата във всичко.

По лицето на Били преминаха всички оттенъци на червеното.

— О, Земя, какво преживяване ще бъде… Ами да, пратете я тук, моля ви. Да видим ще успеем ли…

Докато търговците излизаха, Палос се кикотеше и потриваше ръце.

— Той има наклонности на откривател. Ще му вземеш ли пари за забавлението с момичето?

Мунтрас познаваше сребролюбието на Палос и не обърна внимание на въпроса. Но управителят сам се усети и побърза да попита:

— А тези приказки, че ще умре… ти вярваш ли, че е дошъл от друг свят? Възможно ли е?

— Хайде да си налеем по чаша и ще ти покажа нещо, което той ми даде.

Мунтрас повика Абат, целуна я по бузата и я прати при Били.

Вечерните сенки се насищаха с кадифена гъстота. Двамата се настаниха удобно на верандата пред къщата, сложиха помежду си бутилка и запален фенер. Мунтрас опря внушителния си юмрук на масата и разтвори пръсти.

На дланта му лежеше часовникът на Били с трите екранчета, където цифричките се сменяха неуморно:

11:49:02   19:06:52   23:15:43

— Прекрасно бижу. Колко ли струва? Той продаде ли ти го?

Палос предпазливо пипна часовника. Мунтрас обясни:

— Този предмет е единствен в света. Ако се вярва на Билиш, устройството показва борлиенското време — ей тук, по средата, освен това времето на света, откъдето той идва, и времето на друг свят, където той не е стъпвал. С други думи, може да се каже, че тази скъпоценност в известна степен подкрепя чудатите му твърдения. За да изработиш толкова сложен часовник, трябва да си несъмнено умен и сръчен. А не луд. По-скоро да приличаш на бог… Но все не мога да се отърва от убеждението, че момчето е побъркано. Били разправя, че светът, изработил този инструмент за измерване на времето и откъдето самият той произхожда, се върти над нас и гледа нашите щуротии. При това светът бил направен от хора като нас. Без участието на никакви богове.

Палос отпи от „съживителя“ и поклати глава.

— Дано не надничат в счетоводните ми книги.

Мъглата бавно припълзяваше откъм речния бряг. Една майка викаше детето си да идва по-бързо и го плашеше, че от водата щели да изскочат грейби и да го изгълтат целия на една хапка.

— Крал Джандол-Анганол държеше в ръцете си това изящно изделие. Явно го сметна за зла поличба. Пановал, Олдорандо и Борлиен трябва да се обединят по принуда, но само гнусната им религия ги свързва. Кралят е поел по такъв път, че и за миг не може да допусне съмнения в главата си… — Капитанът чукна с дебелия си показалец по часовника. — Да, това бижу сее съмнения, няма спор. То е знак на надеждата или на страха, зависи кой го гледа. — Сега Мунтрас докосна предния си джоб. — Също като някои други поверени ми послания. Чуй какво ще ти кажа, Гренго — светът се променя, всичко си изживява времето.

Палос въздъхна и пак надигна чашата.

— Крилио, искаш ли да прегледаш книгите? Отсега те предупреждавам — последната година приходите доста спаднаха.

Ледения капитан погледна над фенера лицето на Палос, добило хищно изражение в сенките.

— Гренго, ще ти задам един личен въпрос. Никакво ли любопитство няма в душата ти? Показвам ти този странен часовник и те уверявам, че е направен в друг свят. А там вътре е чудакът Билиш, потящ се за пръв път върху жена от нашата земя. Какви ли мисли се мяркат в ума му? Не те ли интересуват отговорите на загадките? Не би ли искал да научиш нещо ново? Виждаш ли света отвъд сметалото?

Палос се почеса по бузата, после пръстите му се преместиха на брадичката. Накланяше глава ту наляво, ту надясно.

— Ами ония предания, дето ги слушахме като деца… Чу ли как оная жена викна на сина си, че някой грейб щял да го изяде? Повече от осем години съм в Осоилима и през това време никой не е виждал грейб в реката, нито веднъж. Изтребиха ги заради кожите им. Ще ми се и аз да хвана някой в капан. Добра цена ще му взема. Не, шефе, Билиш ти е разказал поредното предание. Как биха могли хора да направят цял свят? Дори да е вярно, какво от това? Няма да ми помогне в сметките, нали?

Мунтрас въздъхна и завъртя стола си така, че да вижда мъглата. Дали пък не се надяваше да зърне някой грейб, за да опровергае Палос?

— Когато младият Билиш се откъсне от слабините на Абат, ще взема да го отведа до върха на Скалата, стига да са му останали силици. Ще помолиш ли жена си да приготви нещо за вечеря?

Управителят на местния клон стана и влезе в къщата, а Мунтрас остана на верандата. Запали свити листа от вероника и доволно запуши, гледаше как димът се издига към навеса. Не се питаше къде е синът му, защото знаеше — Див се е затътрил до местния пазар. Мислите на Мунтрас се понесоха много по-надалече.

След малко се появиха Били и Абат, хванати за ръце. Кръглото лице на младежа едва побираше усмивката му. Настаниха се мълчаливо до масата. Също без да продума, Мунтрас им показа „съживителя“. Били завъртя глава.

Личеше веднага, че настроението му се е променило неузнаваемо. Абат изглеждаше невъзмутима, като че се връщаше с майка си от църква. Лицето й напомняше за младата Мети, излъчваше сиянието на свежестта, която майката бе загубила отдавна. Само че гледаше дръзко, докато очите на Мети шареха уклончиво. Все пак Мунтрас, който се смяташе за познавач на човешките характери, откриваше у нея същата сдържаност. Момичето бягаше от някакви неприятности, стоварили се на главата й в Матрасил, и вероятно това обясняваше предпазливото й поведение. Мунтрас се радваше и само да я гледа, облякла лека рокля, очертаваща пищните й високи гърди и открояваща блестящата кестенява коса.

Кой знае, може и да има бог. Дали пък не оставяше света да съществува въпреки цялото му безумие, защото в него има и красота…

Накрая капитанът издиша дима и попита:

— Билиш, в твоя свят не си ли падат по игричките между мъж и жена?

— Учат ни на тези игрички, както вие ги наричате, след като навършим осем години. Това е един от учебните предмети. Но тук, искам да кажа е Абат, не е като урок… а е обратното… истинско. О, Абати!…

Произнесе името й, както Мунтрас освобождаваше дробовете си от дима. Сграбчи я, зацелува я страстно. Прекъсваше, колкото да избъбри някакви мили думи. Тя отвръщаше на ласките му без особено въодушевление.

Били стисна енергично ръката на Мунтрас.

— Приятелю мой, вие бяхте прав. Тя е равна на кралицата във всичко. Дори е по-съвършена от нея.

— Сигурно всички жени са еднакви — отвърна капитанът, — а разликите съществуват само в мъжкото въображение. Има една стара поговорка: „Както и да започнеш в кревата, накрая е все същото.“ Ти имаш твърде разпалено въображение и предполагам, че си се забавлявал добре… Я ми кажи, нашите жени по-дълбоки ли са между краката от вашите?

— О, по-дълбоки, по-меки, по-приятни…

Той пак обсипа с целувки момичето. Капитанът въздъхна.

— Стига, стига. Разлигавените мъже са по-досадни и от пияните. Абати, прибери се вътре. Искам да върна този младеж към здравия разум, стига да е възможно… Билиш, ако още помниш нещо за света освен върха на члена си, може би ще се сетиш за Осоилимската скала, която видяхме от реката. Ти и аз ще отидем, до върха й. Щом можа да се качиш върху Абат, значи си способен да изкачиш и един камък.

— Ами, добре, но нека и Абат дойде с нас.

Мунтрас впи в него поглед, едновременно развеселен и сърдит.

— Я си признай, приятелю Билиш — ти да не си от Пеговин в Хеспагорат? Тамошните хора са големи шегаджии.

— Чуйте ме… — Младежът кръстоса поглед с капитана. — Такъв съм, какъвто казвам — човек от друг свят. Родих се и израснах горе и наскоро слязох тук с космически апарат. Вече ви го описах, когато ме отпускаше треската. Крилио, не бих си позволил да ви лъжа, прекалено съм ви задължен. Мисля, че ви дължа нещо повече от живота си.

Снизходителен жест.

— Нищо не ми дължиш. Хората не би трябвало да трупат задължения един към друг. Помни, че някога бях просяк. Недей да ме надценяваш.

— Но сте работил упорито, постигнал сте забележителни успехи. Сега сте приятел на краля…

Мунтрас изпусна малко дим между свитите си устни и промълви безизразно:

— Ти така си мислиш.

— Но нали сте приятел на крал Джандол-Анганол?

— Нека кажем, че съм сключвал сделки с негово величество.

Били ухилено го стрелна с поглед.

— Май не му се възхищавате, а?

Ледения капитан поклати глава.

— Билиш, ти цениш религията не повече от мен. Но трябва да знаеш, че тя е твърде силна в Кампанлат. Например да си припомним как кралят ти върна с отвращение часовника. Той е крайно суеверен човек, а пък е повелителят на околните земи. Ако беше показал този предмет на селяните в Осоилима, щяха да вдигнат бунт, завариш ли ги в лошо състояние на духа. Или щяха да те обявят за светец, или щяха да те наръгат с вили.

— Но защо?

— Защото им липсва разсъдък. Хората мразят нещата, които не разбират. Дори един луд може да промени света. Набивам ти това в главата за твое добро. Хайде, да ставаме.

Той се изправи, махна с ръка да покаже, че е приключил с наставленията, и потупа Били по рамото.

— Момичето, вечерята, управителят, Скалата. Все неща от живота.

Получи всичко, каквото поиска и скоро бяха готови за изкачването. Мунтрас откри, че Палос още не е стъпвал на върха на Скалата, макар че живееше в подножието й вече осем години. Взе го на подбив и така го принуди да тръгне с тях, метнал на рамо сиборналски мускет.

— Май цифрите в книгите не са толкова лоши, щом си позволяваш покупката на огнестрелни оръжия — подхвърли Мунтрас подозрително.

Вярваше на служителите си не повече, отколкото на краля.

— Крилио, купих го, за да пазя твоята собственост. Спечелил съм с пот на челото всеки рун, платен за мускета. Печалбите не идват лесно дори когато търговията върви добре.

Отначало вървяха по пътека, свързваща пристана с малкото градче Осоилима. Тук мъглата беше по-рядка и малкото светлини на централния площад придаваха по-приветлив вид на мястото. Много хора се мотаеха наоколо, измъкнати навън от хладния бриз, повяващ по залез. Сергиите с дреболии за спомен, сладкиши и вафли се радваха на добър оборот. Палос посочи един-два хана за поклонници, които редовно поръчваха лордриярдски лед. Обясни, че повечето хора, харчещи парите си из площада, са поклонници. Някои идвали да спазят местната традиция и да освободят тук робите си — хора или фагори, защото стигнали до убеждението, че е грешно да притежаваш чуждия живот.

— Представете си, да се откажат от толкова ценно нещо! — тюхкаше се управителят, отвратен от човешката глупост.

Основата на Осоилимската скала беше точно до площада… или по-скоро градът със своя площад бе построен до Скалата. Почти до каменния склон беше разположена странноприемница, наречена „Освободеният роб“, където Ледения капитан купи четири свещи за себе си и своите спътници. Минаха през градината на странноприемницата и започнаха изкачването. По Скалата растяха талипоти. Трябваше да отместват твърдите им листа, за да се катерят. Далеч над тях в небето проблясваха летни светкавици.

Други вече ги бяха изпреварили. Чуваха шепота им отгоре. Стъпалата бяха издълбани в камъка преди много години. Въртяха се в спирала по Скалата и никъде нямаше дори подобие на перила за безопасността на поклонниците. Пламъчетата на свещите потрепваха пред лицата им.

— Твърде стар съм за такова изсилване — пъшкаше Мунтрас.

Но макар и да напредваха бавно, най-после стигнаха до равна площадка и минаха под арка към върха на Скалата, където в камъка бе издълбан купол. Тук вече можеха да опрат лакти на перила и спокойно да обходят с поглед потъналите в мъгла гори околовръст.

Чуваха шума на града и на неспирно носещата водите си Такиса. Някъде свиреха — най-вероятно на бинадурия, бумтяха барабани. И през пролуките в мъглата навсякъде съзираха светлинки между дърветата.

— Нали хората казват — изчурулика Абат, — че нямало една педя, годна за живеене, и нямало една педя ненаселена.

— Истинските поклонници остават тук цяла нощ, за да посрещнат изгрева — обясни Мунтрас на Били. — В тези географски ширини няма и един ден в годината, когато двете слънца да не се съберат в небето по някое време. В моята страна не е така.

— Крилио, в „Авернус“ хората са обсебени от науката — заговори Били, прегърнал Абат. — Разполагаме със средства да наподобяваме действителността — чрез видео, триизмерно-сетивни имитации и така нататък. Също както портретът изобразява истинското лице. И точно поради това моето поколение се съмнява в действителността, не вярва в съществуването й. Ние дори се колебаем за съществуването на Хеликония. Не знам дали разбираш какво искам да ти кажа…

— Билиш, обиколих почти целия Кампанлат първо като просяк, после и като търговец. Дори бях веднъж в крайния запад, в една страна на име Понипот, отвъд Рандонан и Рададо. Понипот си е съвсем истински, макар никой в Осоилима да не вярва, че съществува.

— Билиш, а къде е твоят свят Авернус? — попита Абат, на която приказките им омръзнаха. — Някъде над нас ли е?

— Хъм… — По небето почти нямаше облаци. — Ето я Ипокрена — онази ярка звезда. Тя е газов гигант. Не, „Авернус“ още не се е появил. Някъде под хоризонта е.

— Под хоризонта ли! — изсмя се момичето язвително. — Билиш, ти си смахнат. Поне разправяй едно и също. Под хоризонта! Този свят да не е дух?

— А къде е другият ви свят — Земята? Билиш, можеш ли да го откриеш?

— Твърде далече е, за да се вижда оттук. Земята не излъчва светлина като слънцата.

— Но нали Авернус свети?

— Виждаме го в отразената светлина от Баталикс и Фрейър.

Мунтрас се замисли.

— А защо не можем да видим Земята в отразената светлина на Баталикс и Фрейър?

— Ами защото е много далечна. Трудно ми е да ви обясня. Ако Хеликония имаше естествен спътник, щеше да е по-лесно… само че тогава хеликонийската астрономия щеше да е значително по-напреднала. Луните по-добре от слънцата привличат човешките очи към небето. Земята отразява светлината на своето слънце.

— Предполагам, че и това слънце е твърде далечно, за да го видим. И без това очите ми вече не са каквито бяха преди.

Били поклати глава и зашари с поглед из североизточното небе.

— Някъде там са — посочи. — Слънцето, Земята и другите планети. Как наричате онова дълго, вълнообразно съзвездие, с множеството бледи звездички отгоре?

— В Димариам го наричаме Нощен червей. Брей, не го виждам много ясно. А по тези места го наричат Червея на Утра. Нали така, Гренго?

— Не мен трябва да питате за имената на звездите — присмехулно отвърна Палос, като че искаше да допълни: „Но само ми покажете златна монета от десет руна и веднага ще я позная.“

— Слънцето е една от по-слабите звезди в Червея на Утра, по-нагоре в съзвездието.

Били говореше лековато, за да прикрие смущението си от ролята на учител, след като толкова години бе ученик. За миг по небето пак се изви светкавица и освети ярко всички. Хубавичкото момиче, леко отворило уста и зяпнало накъдето му посочиха. Скучаещият местен управител, загледал се в нощния мрак и запушил с палец дулото на мускета. Едрият, застаряващ Леден капитан, притиснал длан към оплешивяващото си чело, съсредоточено взиращ се в безкрайността.

Бяха съвсем истински. Откакто пътуваше с Мунтрас и Абат, Били постепенно свикваше с мисълта за истинската действителност, колкото и да беше отблъскваща тя за неговия Съветник в „Авернус“, впримчен в своята нереална Действителност. Нервната му система бе грубо подтикната към деен живот от новите преживявания, докосвания, миризми, цветове, звуци. За пръв път живееше пълноценно. Онези, които го наблюдаваха отгоре, сигурно мислеха, че е попаднал в ада. Но свободата, която изпитваше цялото му същество, го изпълваше с увереност, че се намира в рая.

Светкавицата изчезна и за миг ги остави в непрогледна чернилка, преди да се върнат в меката нощ.

Били се питаше: „А мога ли да ги убедя, че има «Авернус», че има Земя? Но нали и те никога не ще ме убедят, че техните богове съществуват. Живеем в две различни мисловни вселени.“

В съзнанието му се загнезди несравнимо по-мрачен въпрос. Ами ако Земята бе сътворена от въображението на авернианците, за да им замести липсващия бог? Тук, долу, веднага се забелязваха опустошителните последствия от волята на Акханаба да се пребори с грешниците. Но какво доказваше съществуването на Земята, освен мъглявината, където Слънцето блещукаше немощно в Червея на Утра, в североизточното небе?

Отложи разнищването на съмненията за по-късно. Искаше да чуе какво говори Мунтрас.

— Билиш, щом Земята е толкова далече, как тамошните хора могат да ни наблюдават?

— Това е едно от чудесата на науката. Съобщителни връзки през извънредно големи разстояния.

— Когато пристигнем в Лордриярдри, ще ми напишеш ли подробно как го правите?

— Да не ми разправяш — намеси се Абат, — че ония горе, хора като нас, могат да ни виждат дори и сега? Каквито сме си, а не дребни като песъчинки?

— Мила ми Абат, твърде вероятно е. Лицето и името ти може би вече са познати на милиони земни жители… по-скоро ще бъдат познати след около хиляда години, защото толкова време минава, докато съобщенията от „Авернус“ стигнат до Земята.

Числата не я стряскаха, тя мислеше само за едно нещо. Абат прикри устата си с ръка и зашепна в ухото на Били:

— А дали ще ни видят какви ги вършим в леглото?

Палос я чу, засмя се и я щипна по задника.

— Повечко пари ли искаш, ако те гледат?

— Ти не се бъркай! — сопна му се Били.

Мунтрас сви устни.

— Че какво ли удоволствие е да ни гледат при цялата ни тъпотия?

— Има нещо, което отличава Хеликония от хиляди други светове — Били пак се върна към суховатия тон на лектор. — Това е наличието на живот тук.

Докато другите осмисляха думите му, откъм мъгливата джунгла долетя пронизителен звук, далечен, но отчетлив.

— Това звяр ли беше? — сепна се момичето.

— Според мен някой наду фагорски рог — предположи Мунтрас. — Често това означава опасност. Гренго, има ли много свободни фагори наоколо?

— Може и да има. Освободените тук фагори започват да подражават на човешките нрави и добре си живуркат в джунглата, както чувам — каза Палос. — Обаче така и не поумняват. Направо ги обирам, като дойдат да купуват натрошен лед.

— А, нима купуват лед от тебе? — изненада се Абат. — Аз пък си мислех, че само Фагорската гвардия на крал Джандол-Анганол получава лед!

— Е, тези носят в Осоилима разни неща за продан — огърлици от костилки на гуинг-гуинги, обработени кожи и какво ли не още, затова имат пари да ми платят за леда. Още в магазина го схрускват. Гадна работа! Също като пияници, надигнали бутилката пред тезгяха.

Замълчаха. Стояха и безмълвно напрягаха погледи в нощта под безбрежния звезден купол. За въображението им дивите гори бяха едва ли не също безкрайни. Дочуваха различни звуци. Веднъж прозвуча вик, сякаш да покаже, че и наскоро получилите свободата си пак страдат. Звездите им пращаха ненатрапчивата си светлина, а подножието на Скалата беше обгърнато в мрак.

— Все едно, фагорите няма да ни създават неприятности — намусено ги увери Мунтрас, отърсил се от вцепенението. — Билиш, в посоката, където е и твоето Слънце, е разположен Източният хребет, който хората наричат Високия Нктрик. Малцина са били там. Почти недостъпен е и според легендите го обитават само фагори. Когато беше горе, в Авернус, някога наблюдавал ли си Високия Нктрик?

— Да, Крилио, често го гледах. А в центровете за забавления дори имаме правдоподобни симулации на тези планини. Върховете на Нктрик обикновено са обвити в облаци, затова ги наблюдаваме в инфрачервения спектър. Най-високото плато, издигащо се като покрив над останалата част от хребета, достига повече от петнадесет километра надморска височина, почти се е забило в стратосферата. Необикновено внушителна гледка — право да си кажа, за мен бе страховита. По самите върхове нищо не вирее, там не могат да живеят дори фагорите. Ще ми се да бях донесъл фотография, за да ти я покажа, но ми бе строго забранено.

— Можеш ли да ми обясниш как правите тези… „фотогарафи“?

— Фотографии. В Лордриярдри ще се опитам да ти обясня.

— Добре. Хайде да слизаме вече, а който иска, нека виси тук и чака да му се яви Акханаба. Ще хапнем нещо и ще поспим, а на сутринта ще отплаваме, без да се бавим.

— След час „Авернус“ ще се появи в небето. Ще пресече видимия оттук сектор за двайсетина минути.

— Билиш, ти беше болен до днес. След час вече трябва да си в леглото. Ще се нахраниш, после се пъхаш в леглото — и то сам! На Хеликония аз ще заместя твоя баща. И ако родителите ти ни гледат, дано да са доволни от мен.

— Всъщност ние нямаме родители, а само кланове — обясни Били, докато минаваха под арката към стъпалата. — Раждаме се не от майчината утроба, а от изкуствена.

— А, много ще е забавно, ако ми нарисуваш как успявате да правите това — увери го Ледения капитан.

Тръгнаха по каменната спирала на стълбата към подножието. Били стискаше ръката на Абати.

 

 

Надолу по реката местността се променяше. Отначало по единия бряг, после и по другия се появиха обработени поля. Джунглите отстъпиха. Навлязоха в льосовите райони на чернозема. „Дамата от Лордриярдри“ ги пренесе до Отасол, преди да се усетят пътниците, които не бяха свикнали с простиращи се под земята градове.

Див надзираваше свалянето на товарите на брега, а Ледения капитан отведе Били под палубата, в една вече празна каюта.

— Добре ли си?

— Чувствам се превъзходно. Къде е Абати?

— Билиш, слушай ме внимателно. Искам да кротуваш тук, докато аз свърша малко работа в Отасол. Трябва да се видя с един-двама стари приятели. Имам да изпратя и важно писмо. Тукашните са хитреци, не приличат на дръвниците от провинцията. Не искам никой да научи, че си на кораба, ясно ли ти е?

— Защо?

Мунтрас се вторачи право в очите му.

— Защото самият аз съм един стар тъпак и вярвам на приказките ти.

Били се усмихна доволно.

— Благодаря ви. По-разумен човек сте от Сартори-Ирвраш и краля.

Стиснаха си ръцете.

Туловището на Ледения капитан сякаш запълваше тясната каюта: Наведе се към младежа доверително.

— Спомни си как се отнесоха към тебе онези двамата. Затова трябва да ме послушаш. Остани в тази каюта. Никой не бива да узнае, че изобщо съществуваш.

— А вие ще слезете на брега и ще си пиете на воля. Къде е Абати?

Голямата ръка се вдигна в жест на предупреждение.

— Остарях и не обичам излишните щуротии. Няма да се напивам и ще се върна възможно най-скоро. Искам да стигнеш жив и здрав в Лордриярдри, където ще се грижим за тебе. Там ще ми разказваш за кораба, пренесъл те през пространството, и за другите ви изобретения. Но първо трябва да си свърша работата и да изпратя писмото.

Били изгаряше от нетърпение.

— Крилио, къде е Абати?

— Недей, че пак ще се поболееш. Абати си замина. Ти не знаеше ли, че тя пътува само до Отасол?

— И тръгна, без да се сбогува с мен? Дори без една целувка?

— Див ревнуваше, затова я накарах да побърза. Съжалявам. Помоли да ти предам най-добрите й пожелания. И тя трябва да си изкарва прехраната като всеки друг.

— Да си изкарва прехраната… — гласът изневери на Били.

Мунтрас се възползва от момента, за да се измъкне ловко от каютата и да я заключи отвън. Усмихваше се, когато прибираше ключа в джоба си.

— Скоро ще се върна — успокои той Били, който заудря по вратата.

Изкачи се по стълбата, прекоси палубата и слезе по подвижното мостче на пристана, откъдето в льоса се спускаше тунел. Над входа бе забита табела „Лордриярдска компания за търговия с лед. Само за транзитни стоки.“

Пристанът беше скромен. Главният кей на лордриярдския търговец, много по-внушително съоръжение, бе разположен почти километър надолу по течението, където акостираха морските кораби. Но тук почти никога не надничаха любопитни очи, затова беше безопасно. Мунтрас мина по тунела и влезе в малка канцелария.

Двама чиновници, стреснати от появата на собственика, скочиха и се опитаха да скрият картите, с които играеха до сметалата си. Останалите двама в канцеларията бяха Див и Абати.

— Благодаря ти, Див. Ще изведеш ли тези писарушки навън, за да поговоря с Абати насаме?

Макар и неохотно, Див се подчини. Щом вратата се затвори, Мунтрас заключи и се обърна към момичето.

— Седни, миличка, ако си уморена.

— Какво искаш? Най-после пристигнахме и искам да си поема по пътя.

Изглеждаше ядосана и неспокойна. Заключената врата я плашеше. В отпуснатите надолу ъгълчета на устните й Мунтрас разпозна присъщото на майка й недоволно изражение.

— Не прекалявай, млада госпожице. Досега се държа прилично и аз съм доволен от тебе. В случай че си забравила, ще ти напомня — капитан Крилио Мунтрас е безценен съюзник за млади пиленца като тебе, колкото и да е одъртял. Вече казах, че съм доволен от тебе и ще те възнаградя за дружелюбието ти към мен и Билиш.

Тя малко се поотпусна.

— Извинявай. Само че се държиш толкова… тайнствено. Исках да кажа някоя и друга дума за сбогом на Билиш. И какво е станало с главата на това момче?

Тя говореше, а капитанът вадеше сребърни монети от пояса си. Подаде й ги с усмивка. Абат пристъпи по-наблизо и протегна ръка да вземе парите, но той сграбчи китката й и стисна, докато момичето изохка от болка.

— Чуй ме — ще получиш тези пари, но първо да проверя мога ли да ти имам доверие. Нали знаеш, че Отасол е голямо пристанище?

Стискаше ръката й, докато изтръгна изсъскано „да“.

— Значи ти е известно, че тук идват много чужденци?

Сви пръсти. Съскане.

— И си чувала, че сред тези чужденци има хора от други континенти?

Пак стисна. Тя изсъска.

— Например от Хеспагорат?

Стисна. Съскане.

— И дори от далечния Сиборнал?

Стисна. Съскане.

— Включително ускути?

Стегна хватката си докрай. Тя се поколеба и накрая изсъска.

Макар от свитите вежди на Мунтрас да личеше, че не е изчерпал наставленията си, пусна ръката й, почервеняла по време на този странен разпит. Абат взе сребърните монети и ги пъхна във вързопа с вещите си. Нищо не каза, но гледаше ядно.

— Умно момиче. Взимай от живота, каквото можеш. Прав ли съм, че в Матрасил си имала някакви шашми с един мъж от ускутската раса? Предлагала си му обичайните услуги. Вярно ли е?

Тя пак се наежи и напрегна мускули, сякаш се канеше да нападне капитана.

— За какви обичайни услуги ми приказваш?

— За същите, с които се славите ти и майка ти — тяло срещу пари. Разбери, че това не е тайна за мен, защото чух от самата ти майка, но си мълча. Толкова време мина, че май ще трябва ти да ми напомниш името на онзи ускутец, комуто си предлагала услугите си.

Абат тръсна глава. Очите й блестяха от сълзи.

— Ама аз те мислех за приятел! Забрави за него! Вече го няма в Матрасил, върна се в своята страна. Беше загазил… Аз затова дойдох в Отасол, ако искаш да знаеш. А майка ми да си беше прехапала дългия език!

— Ясно. Кесията ти с пари се е изпразнила… по-точно собственикът й е избягал. Сега само искам от тебе да произнесеш името му и си свободна.

Тя закри лицето си с ръце.

— Йо Пашаратид.

— Нависоко си се целила, кобилке. Едва повярвах, като чух за пръв път. Не някой друг, а посланикът на Сиборнал! И не само си отваряла крака за него, ами си се забъркала в контрабандата на пушки. Жена му знаеше ли?

— А ти как мислиш?

Дързостта й пак надви страха. Да, беше по-ярко създание от майка си.

Мунтрас заговори по-рязко.

— Така да бъде. Благодаря ти, Абати. Сега ти е ясно, че си ми паднала в ръцете. И ти знаеш нещо тайно за мен. Научи за Билиш. Но никой друг не бива да чува за него. Ще си траеш и никога няма да споменаваш името му, дори насън. Бил е само един от клиентите ти. Сега той се маха оттук, а ти си получи парите. Но ако се изтървеш за Билиш пред някого, ще пратя по случаен човек бележчица на тукашния сиборналски представител. В тази набожна страна е абсолютно незаконно млади борлиенски дами да се сношават със сиборналски посланици. Това винаги води до изнудване… или до смърт. Разчуе ли се за тебе и Пашаратид, ще изчезнеш от лицето на земята. Разбрахме ли се?

— О, да, мръснико! Да!

— Добре. Така е по-разумно. Съветвам те да си стискаш и устните, и краката. Ще те заведа при един приятел, с когото трябва да се видя. Той е учен. Има нужда от домашна прислужничка. Ще ти плаща щедро и редовно. Абати, не съм грубиян по природа, но обичам желанията ми да се изпълняват. Така че запомни — правя ти услуга и заради майка ти, и за твое добро. Оставя ли те да се вихриш на воля в Отасол, скоро ще те сполети беда. — Той изчака, но тя само се взираше с подозрение в него. — Остани при моя учен приятел в удобния му дом и няма защо да се връщаш към курвенския занаят. Току-виж си намериш и почтен съпруг. Хубава си, а и ум имаш в главата. Предлагам ти това, не за да извлека полза за себе си.

— Но пък твоят приятел ще ме държи под око, доколкото подразбирам.

Той я изгледа и изду устни насмешливо.

— Той се ожени наскоро, затова няма да ти се натрапва. Сега да отидем при него. Избърши си носа.

 

 

Мунтрас спря една кола. Той и Абат се качиха и едноколесното возило потегли, дърпано от двама ветерани, върнали се от Западните войни. Общо имаха две ръце и половина, три крака и горе-долу същия брой очи.

Така минаха по подземните алеи на Отасол и скоро стигнаха до площад, осветяван от слънцето през пробит горе отвор. Слязоха по няколко стъпала и се озоваха пред масивна врата с табелка над нея. Ветераните си получиха монетата и Мунтрас дръпна връвта на звънеца.

Едва ли можеше да се очаква изненада у познавач на живота като Бардол Кара-Бансити, когото и да намереше пред входа на дома си. И все пак едната му вежда се изви нагоре, щом огледа момичето, докато се здрависваше с отдавнашния си познайник.

Отпиваха от виното, което поднесе любящата съпруга на Кара-Бансити. Ученият изрази словоохотливо задоволството си, че ще приеме Абат като член на домакинството.

— Не ми се вярва, че с удоволствие ще разнасяш насам-натам одрани хокснита, но има и по-обикновена работа вкъщи. Хубаво, хубаво. Добре дошла при нас.

Жена му май не се радваше чак толкова, но премълча.

— Тогава, драги ми господине, аз ще продължа по пътя си с най-сърдечни благодарности и пожелания към вас двамата — изрече Мунтрас и се надигна от стола.

Кара-Бансити също стана, този път без да прикрива учудването си. През последните години Ледения капитан бе свикнал да си угажда. Когато доставяше пресен лед (от който домакинството и разрязаните трупове на Кара-Бансити се ползваха постоянно), търговецът обикновено оставаше за дълъг, приятен разговор. Тази припряност все нещо означава, каза си Кара-Бансити.

— От благодарност, че доведохте в дома ми тази млада жена, поне ще ви съпроводя до кораба — предложи той. — Не, не ми отказвайте. Настоявам.

И наистина упорстваше дотогава, докато обезпокоеният Мунтрас се оказа съвсем скоро с колене, притиснати в краката на двойновиждащия, а носовете им почти се допираха. Нямаше накъде да отклони поглед, освен към очите пред себе си, а в това време тясната едноколка ги друсаше към склада „Само за транзитни стоки“.

— Вашият приятел Сартори-Ирвраш… — започна Ледения капитан.

— Надявам се, че е добре?

— Не е. Кралят го изгони и той изчезна.

— Значи Сартори е изчезнал… И къде е сега?

— Ако много хора знаят, няма да го смятат за изчезнал — шеговито отбеляза Мунтрас и успя да освободи едното си коляно.

— Но какво е станало, в името на прасътворителката?

— Естествено, вече чухте за кралицата на кралиците…

— Тя мина оттук на път за Гравабагалиниен. Според разносвачите на вести пет хиляди шапки сменили притежателите си, защото били подхвърляни неумерено във въздуха, когато корабът й спря на кралския док.

— Джандол-Анганол и вашият приятел влязоха в пререкания относно изтреблението на Мирдолаторите.

— И после той изчезна?

Мунтрас кимна толкова предпазливо, че носовете им не се допряха.

— Да не е в подземния затвор на двореца, където и други са изчезвали?

— Твърде вероятно. Или е бил достатъчно умен да се махне бързо от града.

— Трябва да разбера каква е съдбата на ръкописите му.

Двамата замълчаха.

Най-после едноколката стигна до склада и Мунтрас докосна ръката на другия.

— Извънредно любезен сте, но не е нужно да слизате с мен.

С възможно най-смутен вид Кара-Бансити все пак слезе от возилото.

— Хайде сега, прозрях хитростта ви. Добре го измислихте. Моята жена ще може по-добре да опознае онази хубавица Абат-Васидол, докато ние с вас спокойно пийнем по чаша на изпроводяк, нали така? Разбрах замисъла ви.

— Не, аз…

Мунтрас изнервено се разплати с теглещите колата мъже, а двойновиждащият вече вървеше невъзмутимо към кея, където бе привързана „Дамата от Лордриярдри“.

— Вярвам че имате поне една бутилка „съживител“ на борда? — весело подхвърли Кара-Бансити, когато Мунтрас го настигна. — Между другото, как попадна при вас младата дама, която толкова мило ми стоварихте на главата?

— Тя е приятелка на моя стара приятелка. Отасол е опасно място за невинни млади създания като Абати.

Пред „Дамата“ се разхождаха двама пазачи-фагори, на коланите с оръжията им бе изписано името на компанията.

— Приятелю мой, безкрайно съжалявам, че не мога да ви поканя на кораба — заяви Мунтрас, изпречи се пред Кара-Бансити и носовете им едва не се докоснаха отново.

— Защо, случило ли се е нещо? Мислех, че сегашното ви пътуване е последно…

— О, пак ще дойда… Само едно море ни дели…

— Но нали всеки път се опасявате от пиратски нападения?

Мунтрас дълбоко си пое дъх.

— Ще споделя с вас истината, но ви моля да я запазите за себе си. Имам заразно болен на борда. Бях длъжен да обявя случая пред пристанищните власти, но не го направих, защото бързам да се прибера у дома. Не мога да ви допусна на кораба, защото така бих застрашил вашия живот.

— Хъм… — Кара-Бансити потриваше брадичката си с месеста длан и се взираше в Мунтрас изпод вежди. — Аз, познавам повечето болести, а може и да съм неподатлив на зараза. Заради великолепния „съживител“ съм готов да поема този риск.

— Съжалявам, не мога. Твърде скъп приятел сте, за да ви загубя. Скоро ще се видим пак и тогава няма да бързам, ще пием, докато паднем под масата…

Той разсеяно стисна ръката на Кара-Бансити и почти изтича по подвижното мостче. Викна на сина си и моряците, че отплават незабавно.

Кара-Бансити остана на кея, докато Ледения капитан слезе под палубата. После се обърна и без да бърза, се отдалечи.

Както вървеше из подземните улици, спря внезапно, щракна с пръсти и се разсмя неудържимо. Въобрази си, че е открил ключа към тази малка загадка. За да отпразнува новия успех на своя учен ум, свърна в най-близкия двор и влезе в една кръчма, където не го познаваха.

— Половин бутилка „съживител“ — поръча на съдържателя.

Имаше право да се възнагради. Напомни си, че хората се издават с приказките си, без да подозират, защото им е омразно да се чувстват гузни и несъзнателно се стремят да кажат онова, което им тежи на душите. Пак премисли думите на Мунтрас в колата.

„В подземния затвор на двореца…“, „твърде вероятно“… Значи, нито да, нито не. Разбира се. Ледения капитан е спасил Сартори-Ирвраш от гнева на краля и тайно го отвежда на сигурно място в Димариам. Мунтрас е преценил, че е твърде опасно да признае това дори пред приятеля на Сартори-Ирвраш в Отасол…

Докато отпиваше от вонящата на алкохол течност, той остави ума си да разгледа възможностите, които му даваше разкриването на тайната.

 

 

През своя дълъг и изпълнен с какви ли не случки живот Ледения капитан бе погаждал номера и на приятели, и на врагове. Мнозина му нямаха доверие. Но към Били изпитваше силна бащинска привързаност, може би подхранвана от затрудненията със собствения му син — нерешителния и посредствен Див. Мунтрас съчувстваше на безпомощния в този свят Били и ценеше стъписващите знания, които бяха неразделна част от този младеж. Искрено го смяташе за пратеник от друг свят, не потискаше никакви съмнения за това в душата си. И бе решил непреклонно да опази странното момче от всякакви зложелатели.

Но преди да вдигнат платната, за да насочат кораба към родния Димариам, оставаше да се занимае с още една дреболия. Безметежното спускане по Такиса не го подтикна да забрави обещанието, дадено на кралицата. На главния кей на компанията в Отасол Мунтрас извика един от своите капитани, комуто бе поверена шхуната за крайбрежни плавания — „Морячето на Лордриярдри“. Остави писмото на масата пред него.

— Следващият ти рейс е до Рандонан, нали?

— Чак до Орделей.

— Значи ще предадеш този документ в ръцете на борлиенския генерал Ханра Толрам-Кетинет, командващ Втора армия. Лично си отговорен генералът да получи писмото. Разбра ли ме?

Пак на главния кей Мунтрас прехвърли Били в морския кораб „Кралицата на Лордриярдри“, гордостта на неговия флот, който можеше да пренася наведнъж по 200 тона най-превъзходен лед на големи късове. При завръщането си бе натоварен с дървесни трупи и зърно. Щеше да превози също развълнувания Били и навъсения Див.

Благоприятният вятър изду платната, докато такелажът се изпъна и зазвънтя. Носът се завъртя на юг като иглата на грамаден магнит, насочен към далечния Хеспагорат.