Брайън Олдис
Хеликония. Лято (11)

XI
Пътешествие до северния континент

Възрастният мъж носеше дълъг до коленете кийдрант, явно виждал и по-добри времена. На главата си имаше шапка с формата на черпак, прикриваща кльощавата му шия и плешивото теме от слънцето. Начесто вдигаше към устните си трепереща ръка, за да вдиша дима от свити листа на вероника.

Зад него беше леката каручка, натоварена с малкото му лични вещи. Към тегличите бяха запрегнати две хокснита. Само трябваше да дойде и коларят, за да потегли Сартори-Ирвраш в изгнание.

Чакането му даваше възможност от време на време да поглежда към отсрещната страна на вътрешния двор, където прегърбен стар роб разравяше с пръчка грамадна купчина хартии, за да горят по-добре. В огъня изчезваха всички документи, иззети от жилището на вече бившия канцлер, включително ръкописите на „Азбука на историята и природата“.

Димът се издигаше към бледото небе, понякога вятърът довяваше към Сартори-Ирвраш пепелта. Беше горещо, както обикновено, но горе надвисваха плътни сиви облаци. Пепелта се носеше по източния въздушен поток откъм наскоро изригнал вулкан недалеч от Матрасил. Но на Сартори-Ирвраш му беше безразлично. Само черната пепел в двора привличаше вниманието му.

Ръката му се разтресе още по-силно и той така засмука дима, че листата от вероника също се разгоряха като малък вулкан.

Чу глас зад себе си:

— Господарю, донесох още от дрехите ви.

Неговата робиня му подаваше спретнато вързопче. Опитваше се да го утеши с усмивка.

— Колко жалко, че трябва да ни напуснете.

Той обърна към нея сбръчканото си лице, взря се по-отблизо в очите й.

— Жено, ти наистина ли съжаляваш, че си отивам оттук?

Тя кимна и наведе глава.

„Е, каза си той, харесваше й, като се забавлявахме по малко в леглото, но като си помисля само, че никога не съм я питал… Никога не ме е било грижа за нейното удоволствие. Колко откъснат от всички бях в чувствата си! Доста добър човек съм, че и учен, но нищо не струвам, защото съм безчувствен към другите хора. Освен към малката Татро.“

Не знаеше какво да каже на робинята. Задави се.

— Лош ден, жено. Прибирай се вътре. Благодаря ти.

Макар тя да не каза нищо повече, погледът й беше достатъчно красноречив. Сартори-Ирвраш отново се замисли: „Кой ли познава чувствата на робините?“ Прегърби рамене, дразнеше се и от мисълта за нея, и от себе си, защото си позволи слабост.

Едва обърна внимание на коларя, когато онзи най-после се появи. Само забеляза фигура на младеж с качулка като на мадите, скриваща главата му от слънцето, затова и лицето му не се виждаше добре.

— Готов ли сте? — подвикна младият мъж, докато се мяташе на седалката. Двете хокснита пристъпиха, когато изпъна юздите.

Но Сартори-Ирвраш още се бавеше. Посочи с угарката към огъня отсреща.

— Ето как се погубва знание, трупано цял живот — промълви повече на самия себе си. — Това не мога да простя. И никога не ще им простя. Всичките ми усилия на пепел…

С тежка въздишка се настани в каручката. Веднага потеглиха към външната порта на двореца, където се намираха хора, отнасящи се със симпатия към вече бившия канцлер. Но уплашени от гнева на краля, не посмяха дори да се покажат, за да му махнат за сбогом. Сартори-Ирвраш гледаше право напред и начесто примигваше.

Не знаеше какво да прави отсега нататък. Вече беше на трийсет и седем години и осем десети, значи не му оставаше много. Вероятно имаше възможност да постъпи на служба като съветник в двора на крал Сайрен Стунд, но изпитваше отвращение и към този човек, и изобщо към Олдорандо с прекомерните му жеги. Винаги бе се държал настрана от своите роднини и близките на покойната си съпруга, живеещи в Матрасил. Братята му умряха отдавна. Не му оставаше друго, освен да се пресели при дъщеря си, която живееше с мъжа си в затънтено градче далеч на юг, до границата с Трибриат.

Там щеше да е далече от любопитните, за да опита да напише отново трактата на своя живот. Но сега нямаше власт и кой би пожелал да отпечата книгата? А ако не бъде отпечатана, кой ще я прочете? В отчаянието си изпрати писмо до своята дъщеря. Сега искаше час по-скоро да се качи на някой кораб, отплаващ на юг.

Каручката бързо трополеше надолу по хълма. Но щом стигнаха подножието, вместо да се отправят към пристана, свиха надясно и колелата затракаха по тясна уличка. Главините отляво изчегъртаха по стените на къща.

— Ей, глупако, защо не внимаваш, не сме се запътили накъдето трябва! — промърмори Сартори-Ирвраш, но имаше ли значение?

Каручката се тресеше по неравната настилка, скоро се шмугнаха в мърляво дворче. Коларят скочи енергично и затвори портата, за да не ги виждат откъм улицата. Вдигна поглед към бившия канцлер.

— Ще слезеш ли? Тук те очакват.

Смъкна качулката си в преувеличено почтителен поклон.

— Кой си ти? И защо ме доведе тук?

Юношата подканящо махна с ръка.

— Ръшвен, нима не ме позна?

— Но кой си? А… Роба! — въздъхна той с облекчение, защото в ума му се мярна подозрението, че по заповед на Джандол-Анганол ще бъде отвлечен и убит.

— Или съм аз, или е някое хоксни — доста бързо щъкам насам-натам тези дни. Тайно, тайно. И за самия себе си съм тайна. Заклех се да отмъстя на прокълнатия си баща, защото прогони майка ми. Ще отмъстя и на майка си, която тръгна, без да ми каже думичка дори.

Сартори-Ирвраш позволи на младежа да му помогне при слизането от каручката. Взираше се съсредоточено в лицето му, за да провери дали наистина съзнанието му е смутено, както личеше от думите. Робайдей-Анганол беше точно на дванадесет години, по-дребно и кльощаво подобие на баща си. Имаше тъмнокафяв загар от слънцето. По кожата на гърдите му личаха червеникави белези. Усмивката пробягваше като нервен тик по устните му, сякаш се двоумеше дали изрича шега или не.

— Къде беше досега, Роба? Липсваше ни. Особено на баща си.

— Ха, за Орела ли говориш? Е, той почти ме хвана в ноктите си. Само че никога не съм обичал дворцовия живот, особено сега. Престъплението на моя баща ме направи свободен. Затова станах брат на хокснитата. Спътник на мадите. Никога няма да бъда крал, а той никога няма да бъде щастлив. Нов живот, нов дори за тебе, Ръшвен! Ти пръв ми показа пустинята, а сега аз няма да те изоставя в странстването ти из нея. Ще те отведа при едно влиятелно човешко същество — нито хоксни, нито баща ми.

— При кого? Какво става? Чакай малко!

Но Роба вече се отдалечаваше. Сартори-Ирвраш се озърна колебливо към каручката, натоварена с всичко, което притежаваше на този свят, после реши, че е по-добре да последва младежа. Побърза да влезе в тъмното преддверие, изоставаше само на крачка-две от сина на краля.

Къщата бе построена според разположението в сянката на околните сгради — източваше се нагоре като растение, поникнало между големи камъни. Възрастният мъж вече се задъхваше, когато Роба го изведе по неустойчивите дървени стъпала до единствената стая на третия етаж. Сартори-Ирвраш се закашля продължително и се свлече на табуретката, която някой му предложи.

В стаята го чакаха трима и той забеляза, че се възползваха от възможността също да прочистят гърлата си. Малко хилавата стройност на телата им, рязко очертаните лица подсказваха безпогрешно, че са сиборналци. Единствената жена сред тях носеше изящен копринен чагирак, северната разновидност на чарфрала, изпъстрен с официалната шарка на черни и бели цветя. Двамата мъже стояха в сенките зад нея. Сартори-Ирвраш веднага позна госпожа Диену Пашаратид, съпругата на посланика, укрил се в деня, когато Тейнт Индред демонстрира мускетите в двореца.

Той се поклони и помоли да бъде извинен за кашлицата.

— На всички ни се случва, господин канцлер. От този вулкан ни се разболяха гърлата.

— При мен причината е по-скоро в скръбта. И не е нужно да ме наричате с предишната ми титла.

Той не я попита за какъв вулкан говореше, но тя се досети по въпросителното изражение на лицето му.

— В планините Ръстиджоник изригна вулкан и вятърът носи пепелта насам.

Погледна го съчувствено и помълча, за да се възстанови той от изкачването по стълбата. Лицето й беше широко, с най-обикновени черти. Макар да знаеше, че е умна, отблъскваха го сурово свитите й устни и често пъти бе отбягвал компанията й в двореца.

Огледа се. Тънката хартия по стените бе олющена тук-там. Имаше една-единствена картина — рисунка с перо на Харнабхар, свещената планина на сиборналците. Светлината от прозореца очертаваше профила на Диену Пашаратид, а отвън се виждаха вкопчени в скалата лози, посивели от вулканична пепел. Роба седна на пода и скръсти крака. Дъвчеше сламка и усмихнато оглеждаше другите в стаята.

— Госпожо, защо пожелахте да се срещнем? Трябва да се кача на някой кораб и да се махна оттук, преди да ме сполети нова беда — започна Сартори-Ирвраш.

Тя сплете пръсти зад гърба си.

— Молим да ни простите, че ви доведохме тук по този странен начин, но бихме желали да се възползваме от услугите ви, за които сме готови да ви се отплатим щедро.

Тя обясни подробно предложението си, като от време на време се обръщаше за подкрепа към двамата мъже. Всички сиборналци бяха дълбоко набожни хора. Сартори-Ирвраш знаеше, че вярват в Неживеещия Бог, съществувал преди да възникне животът и средоточие на същия този живот. Служителите в посолството се отнасяха пренебрежително към вярата в Акханаба, която смятаха за първобитно суеверие. И затова бяха погнусени, но не и учудени, когато Джандол-Анганол реши да разтрогне брака си, за да се ожени за друга.

Сиборналците, особено преобладаващите сред тях поклонници на Неживеещия, гледаха на връзката между мъж и жена като на съюз за цял живот. За тях любовта се крепеше на волята и не зависеше от случайни прищевки.

Сартори-Ирвраш кимаше разсеяно на тази част от речта и мислеше, че поучителният тон е твърде присъщ на тези северняци. Искаше му се по-скоро да поеме отново по пътя си.

Роба изобщо не слушаше. Намигна съзаклятнически на стареца и прошепна доверително:

— В този дом посланикът Пашаратид се срещал с едно момиче от града. Значи е исторически бардак, но за съжаление тази дама иска само да си приказвате.

Сартори-Ирвраш му изшътка да млъкне.

Без да се смущава от прекъсването, госпожа Диену заяви, че според нея и сънародниците й само той, канцлерът Сартори-Ирвраш, бил човек на знанието и мисълта в борлиенския кралски двор. А кралят се отнесъл с него като с кралицата, може би дори по-зле. Тази неправда ги потресла, както би възприел случката всеки член на Църквата на Страшния покой. Тя щяла да се завърне в своята страна. Канели и Сартори-Ирвраш да се присъедини към тях и го уверявали, че в Ашкитош ще бъде настанен добре и ще получи поста съветник на правителството, както и възможност да завърши труда на своя живот.

Той усети треперенето на мускулите си, от което страдаше толкова често. За да спечели време, попита:

— Съветник по какви въпроси?

О, щели да се допитват до него по борлиенските дела, които познавал толкова добре. Били готови да напуснат Матрасил незабавно.

Смаян от предложението, Сартори-Ирвраш не пожела да се осведоми за причината да бързат. Прие с благодарност.

— Чудесно! — възкликна госпожа Диену.

Двамата мъже зад нея проявиха почти фагорска способност да преминават от пълна неподвижност към енергични действия, без никакъв преход между двете състояния. Мигновено изфучаха от стаята, по всички етажи и стълби се разнесоха викове и тропот, хора бързаха да смъкнат багажа в двора. Изпод навесите бяха изкарани каруци, изведоха хокснита от оборите и няколко момчета веднага ги запрегнаха. Приготвиха се за път по-бързо, отколкото някой борлиенец щеше да си обуе ботушите. Надве-натри си казаха молитвите, събрали се в кръг, после потеглиха, оставяйки вече пустата къща.

Поеха на юг през покрайнините на стария град, скоро излязоха от него и се озоваха на северния път, а отляво блестеше Такиса. Роба подвикваше и пееше.

Последваха седмици, прекарани в непрекъснато движение.

През тази първа част от пътуването им върху всичко тегнеше сивотата на вулканичната пепел. Планината Ръстиджоник, досега източник на непрекъснати слаби сътресения, плюеща понякога потоци лава, вече бе изригнала неудържимо. Пепелта преобразяваше околността в мъртвило. Дърветата изсъхваха, нивите се задушаваха, потоците се задръстваха. Дъждът превръщаше праха в гъста кал. Птиците и зверовете измираха или успяваха да избягат от този район. Хората и фагорите напускаха домовете си.

След като сиборналците преминаха през река Мар, попаднаха в по-малко опустошени земи. По-нататък следите от пепелта постепенно изчезнаха. Навлязоха в Мордриат — името на тази страна всяваше ужас у жителите на Матрасил. Но завариха тук мир и спокойствие. Повечето хора от племената гледаха засмяно изпод надвисналите над челата им тюрбани, а техният вожд беше въплъщение на любезността.

Дадоха им водачи, за да осигурят безопасното преминаване на кервана. Тези мъже със сухи тела и лица на злодеи се просваха на земята в молитва всяка сутрин и вечер. Когато сядаха около лагерния огън на свечеряване, техният предводител, Сочещия пътя, както сам се наричаше, обясняваше на странниците, че украсата по тюрбана му показвала неговото издигнато положение. Хвалеше се колко много степени на подчинение имало под неговата.

Никой не го слушаше по-внимателно от Сартори-Ирвраш.

— Странна е човешката склонност да гради стълбици от звания и санове в обществото — сподели той със своите спътници.

— И тази склонност се усилва, колкото по-надолу се намира човек по стълбицата — отбеляза госпожа Диену. — В нашата страна отбягваме тези унизителни разделения на хората. Ашкитош много ще ви хареса. Той е истински образец за добре уредена общност.

Сартори-Ирвраш не беше готов да повярва безусловно на твърденията й. И все пак неизменната суровост на госпожа Диену беше облекчение за нервите му след толкова години в служба на един твърде непостоянен крал. Колкото по-сушава ставаше местността, толкова повече се ободряваше тази жена. Безумието на Роба също ставаше по-кротко. Но когато другите се унасяха в сън, Сартори-Ирвраш не можеше да сподели с тях това благо. Костите му, свикнали с гъшия пух в дюшека, не успяваха да се приспособят към одеялото и твърдата почва. Лежеше по гръб и се взираше в звездите, обзет от вълнение, каквото бе преживявал само в детството си. Дори горчивината от обидите на Джандол-Анганол избледняваше по малко.

Времето се задържа сухо. Каруците всеки ден изминаваха дълги преходи по ниските заоблени хълмове. Стигнаха до малко градче на име Ойша.

— Твърде вероятно е името да произхожда от неправилно произнесената дума „ош“, която на местния олонецки диалект означава просто „град“ — обясни Сартори-Ирвраш.

Успееше ли да си обясни нещо от видяното, понасяше по-леко пътуването. При Ойша спускащата се от юг Такиса срещаше страховития си приток Медура. Изворите и на двете реки бяха някъде из безкрайните планини Нктрик. На север от градчето се простираше пустинята Медура.

В Ойша пътниците смениха впряговете и каруците със скопени кайдо. Сочещия пътя гръмко се пазареше преди сделката и начесто се пляскаше разпалено по челото. Ако човек искаше да прекоси пустиня, кайдото беше най-сигурното ездитно и товарно животно. Ръждивокафявите твари стояха покорно из прашния пазарен площад на Ойша, без да обръщат внимание на спора на каква цена да бъдат продадени.

По време на пазарлъка бившият канцлер седеше настрана върху един сандък. Бършеше си лицето и покашляше. Гърлото му се раздразни сериозно от пепелта на вулкана Ръстиджоник, засега не успяваше да излекува и налегналата го треска. Взираше се в издължените надменни муцуни на множеството кайдо — легендарните животни, на които препускали фагорите-воини по време на Голямата зима. Трудно му беше да познае в тях някогашните бесни зверове, понесли фагорите, които били твърдо решени да разрушат Олдорандо и други градове из Кампанлат преди края на студовете.

А през Голямото лято животните трупаха вода в единствената си гърбица. Това ги правеше особено подходящи за пустинните условия. Сега изглеждаха доста кротки, но видът им все пак будеше у Сартори-Ирвраш интереса към историята.

— По-добре да си купя сабя — сподели той с Робайдей-Анганол. — Като млад бях нелош фехтовач.

Роба направи предно салто.

— Можеш да си обърнеш и живота с главата надолу, щом веднъж се отърва от Орела. Разбира се, прав си, като искаш да имаш оръжие. В онези хълмове оттатък живее проклетникът Ундрейд, а нашите водачи преспиват всяка нощ с по някоя от безбройните му дъщери. Тук убийствата са повече от скорпионите.

— Хората ми изглеждат дружелюбни.

Роба приклекна пред Сартори-Ирвраш и се ухили лукаво.

— А защо са толкова привидно любезни? И защо Ундрейд вече се е въоръжил до зъби със сиборналските „бум-бум“? Ти успя ли да научиш защо оня едър чернокож Йо Пашаратид толкова прибързано напусна страната ни?

Хвана ръката на стареца и го вмъкна между две каруци, където само тъпите очи на няколко кайдо следяха разговора им.

— Дори моят баща не може да си купи дружба и любов. Но тези сиборналци си купуват приятелите. Такъв им е нравът. Готови са и майките си да продадат срещу мир. Сами признават, че си осигурили безопасно преминаване до Борлиен, като раздавали мускети на вождовете по пътя си. Като гледам, никой не може да им се опре в хитростта. Дори любимият на Акханаба крал Джандол-Анганол, син на Варпал-Анганол и баща на един приятел на мадите… та дори този матрасилски монарх не може да се изправи с голи ръце срещу мускетите. Хубавичко го опърлиха в Косгатската битка. Ти виждал ли си раните по крака му?

— Баща ти трябваше да прекара известно време на легло. Видях само последствията, но не и раните.

— Е, сега вече дори не накуцва. Има късмет, че нещо му остана между краката! Та тази рана беше приятелска целувка от Сиборнал.

Сартори-Ирвраш сниши гласа си.

— Знаеш, че никога не съм вярвал на тези северняци. Когато демонстрираха мускетите в двора, настоях да не присъства нито един сиборналец. Но никой не ме чу. И скоро след това Йо Пашаратид си плю на петите.

Роба бавно и многозначително размаха пръст под носа му.

— Избяга, защото мръсотиите му излязоха наяве — разкри ги неговата жена, прелестната ни спътничка, всички останали в посолството също чуха това-онова. Бе намесено едно местно момиче, пренасяше съобщения… и аз понякога се намествам между краката й. Така научавах всичко за Йо Пашаратид. — Разсмя се. — Мускетите, с които Тейнт Индред се похвали — и които моят баща-орел прие толкова простодушно, защото в глупостта си би приел и празна кесия от просяк, — му бяха продадени евтино от Пашаратид. Защо евтино ли? Защото нямаше право да ги продава, а не успя да удържи алчността си пред възможността за лесна печалба. Тези пушки бяха собственост на неговото правителство, за да си осигурят доброто отношение на отрепките, които сега виждаме наоколо, както и на онзи Дарвлиш Черепа. Той вече хиляди пъти им доказа приятелството си.

— Твърде необичайно поведение за един северняк, особено пък високопоставен.

— Висок пост, низки страсти. Всичко стана заради момичето. Никога ли не си забелязвал как този човек изяждаше с поглед моята прекрасна майка… тоест онази, която ми беше майка, преди да забрави да се сбогува с мен?

— Ако баща ти бе разкрил престъплението на Пашаратид, щеше да го осъди на смърт. Предполагам, че вече се е върнал в Сиборнал.

Робайдей-Анганол сви рамене.

— А ние го следваме. Госпожа Диену гори от желание да му изпие кръвчицата. За да разбереш защо е тичал подир други жени, просто си представи какво е означавало да живее с тази. Ти би ли се сношавал с мускет?… Сигурно трескаво се мъчи да измисли някаква лъжлива история, за да замаже греховете си. Но щом го догони, госпожа Диену ще го разобличи. Ах, Ръшвен, нищо не може да се сравни със семейните драми! Запомни какво ти казвам — накрая ще затворят стария Йо във Великото колело на Харнабхар. Някога било религиозно средище, сега там заключват престъпниците. Е, монасите също са затворници посвоему… Каква драма предстои! Нали знаеш поговорката: „В ръкава на сиборналеца има не само ръка“? Почти се изкушавам да дойда с тебе, за да видя какво ще стане.

— Но нали идваш с нас, мило момче!

— А, чичко, без такива нежности! Никой не бива да обича рода Анганол! Не възразявай. Ще те напусна тук. А ти ще продължиш на север с госпожата. Аз трябва да се погрижа за родителите си… за бившите си родители.

Лицето на Сартори-Ирвраш издаде тревогата му.

— Моля те, не ме изоставяй сам сред тези злодеи. Боя се, че не след дълго ще бъда труп.

— Е, и това е начин да се отървеш от човешките си несгоди, нали? Аз пък отново ще стана мадис. И това е бягство, макар да е обикновена лудория. Ще поема по техния Ахд. — Скочи и целуна Сартори-Ирвраш по плешивото теме. — Хайде, чичко, сполука в новото ти поприще! Накрая и над двама ни ще расте нещо свежо и зелено!

Метна се на най-близката каруца, камшикът изплющя над запрегнатите хокснита, които потеглиха рязко. Водачите от племената отстъпиха встрани уплашено, започнаха да проклинат младежа в името на свещените реки. Прашен облак скри бързо отдалечаващата се каруца.

 

 

В пустинята Медура му се струваше, че Матрасил е безкрайно далече. Нощем сякаш можеше да докосне звездите с ръка, а яркият сърп на кометата на Ярап-Ромбри блестеше като небесно знамение над пътя им.

Сартори-Ирвраш се събуди скован от студ още преди разсъмване. Огънят бе угаснал, другите от кервана спяха. Все не можеше да се отърве от тази треска. Сети се за Билиш-Оупин. Неговите твърдения, че е дошъл от друг свят, тук изглеждаха по-приемливи, отколкото в двореца.

Мина край спънатите кайдо и се натъкна на Сочещия пътя, който пушеше. Заприказваха се тихо. Животните мучаха, сякаш им се присмиваха.

— Тези твари са съвсем кротки — отбеляза Сартори-Ирвраш. — А в историческите трактати ги описват като едва ли не необуздана стихия. Само фагорите можели да ги възсядат. Но досега и един път не срещнах фагор, яхнал кайдо, както не съм виждал и фагор с някоя от легендарните им бели птици. Може би и в това историята греши. Цял живот се опитвам да отделя истината от преданията.

— Може и по нищо да не се различават — вдигна рамене Сочещият. — Аз една буква не мога да разчета, та няма защо да отсъждам. Но тези кайдо ги опушваме, още когато са съвсем малки — пъхаме им в ноздрите листа от вероника и ги палим. И стават послушни. Понеже и тебе сън не те лови, ще ти разкажа една история. — Мъжът въздъхна тежко, като че му беше трудно да говори. — Преди много, много години пътувах на изток с моя господар през областите, подвластни на Ундрейд, нагоре към пустошта на Нктрик. Там всичко е различно — твърде сурово място и въздухът не достига, но хората са здравеняци.

— На голяма височина и заразите са по-малко — подметна Сартори-Ирвраш.

— Е, хората от Нктрик казват друго. Разправят, че Смъртта била ленива и не се наемала често да броди из планините. Друго исках да ти кажа. Там обичат да похапват риба. Често я ловят в далечна река, на сто, сто и петдесет мили. Но рибата не се вмирисва, докато я докарат. А тук хванеш ли риба по изгрев и докато залезе Фрейър, вече се е развалила. Горе в Нктрик става за ядене цяла малка година. — Подпря се на хълбока на едно търпеливо кайдо и се усмихна. — Свикнеш ли веднъж, харесва ти горе. Вярно, нощем е студено. И няма никакви дъждове. А в най-високите долини господари са косматите двуроги. Не са покорни като тукашните. Онези твари яздят кайдо и препускат като вятъра… да, така е, имат си и бели птици, кацнали на раменете им. Както аз разбирам нещата, щом тук в ниското паднат снегове, онези се спускат и нахлуват в равнините. Случва се, когато Фрейър се смали и изстине в небето.

Сартори-Ирвраш кимаше оживено, но попита с намек за недоверие:

— Но толкова високо фагорите сигурно са малко, нали? Какво ядат освен онази вечно прясна риба? Там няма храна.

— Не е така. Отглеждат ечемик в долините, чак до границата на вечните снегове. Имат нужда само от вода. От всяка капка, дори пикнята е скъпоценна. В разредения въздух има нещо чудно, защото там ечемикът узрява за трийсетина дни.

— Значи по-малко от една десета, след като го засеят? Невероятно!

— Но е вярно — настоя Сочещия. — И фагорите си поделят честно зърното, никога не се карат и не се разплащат с пари. Белите им птици прогонват всички други крилати създания освен орлите. Видях го със собствените си очи, когато бях още малък. Някой ден ще се върна в планините, там няма нито крале, нито закони.

— Ако нямате нищо против, ще си запиша разказа ви — помоли Сартори-Ирвраш.

Докато пишеше, мислеше за Джандол-Анганол в запустелия лабиринт на двореца.

 

 

След Медура дойде ред на дългия преход през безкрая на Хазиз. Два пъти пресякоха ивици растителност, простиращи се от единия сумрачен хоризонт до другия, като посадени от някой бог огради. Дървета, храсти, всякакви цветя очертаваха линия по лицето на степите.

— Това е (ще бъде) „укт“ — Диену Пашаратид използваше сиборналското сегашно продължително време. — Пресича континента от изток на запад, по пътищата на мадите.

Срещаха и други същества. Не само мадите използваха този цъфтящ път. Сочещия простреля една твар, скрила се в листака на дърво, и тя падна почти в краката му, с още сгърчено от болката лице. По-късно опекоха жертвата на шиш над лагерния огън.

Един ден заваля пороен дъжд, стисна степите като змийски челюсти. Сега Фрейър се виждаше по-високо в небето, отколкото в Матрасил. Сартори-Ирвраш предпочиташе да пътува само в здрачните часове, както бяха свикнали борлиенците от висшата класа, но спътниците му не искаха и да чуят.

Отмина времето, когато прекарваха нощите на открито. Бившият канцлер се улови, че съжалява за това. Все по-често се натъкваха на населени със сиборналци места, където керванът спираше за сън. Селищата бяха построени по един и същи начин. Складовете образуваха кръг, в който на равни интервали се издигаха наблюдателни кули. Пътища като спици на колело водеха навътре към един или повече пръстени от къщи около главината, където беше Църквата на Страшния покой.

Облечени в сиво свещеници-воини ръководеха селищата, посрещаха и изпращаха кервана, който винаги нощуваше и получаваше храна безплатно. По одеждите на тези мъже, славещи Неживеещия Бог, беше изобразен символът на колелото. И за миг не забравяха, че се намират в територия, към която Пановал проявяваше апетити от незапомнени времена.

Сартори-Ирвраш едва накрая забеляза, че не допуснаха Сочещия пътя и неговите хора в оградения периметър на селището.

В този ден водачът докосна за поздрав шарения си тюрбан, получи заплащането за услугите си и се отправи обратно на юг със своите подчинени.

— Трябва да се сбогувам с него — заяви Сартори-Ирвраш.

Диену Пашаратид протегна ръка да го възпре.

— Не е необходимо. Той си получи парите, време е да тръгва. Нататък пътят ни е безопасен.

— Но аз харесвах този човек.

— Само че вече не ни е нужен. Ще се придвижваме от едно селище до друго, без никой да ни застрашава. А онези варвари се кланят на какви ли не суеверия. Сочещия пътя ме уверяваше, че могъл да ни преведе чак дотук, защото земната октава на неговото племе се простирала насам.

Докато неловко подръпваше бакенбардите си, Сартори-Ирвраш заговори:

— Госпожо Диену, понякога и древните обичаи съдържат някаква истина. Предпочитанието към собствената земна октава не е изчезнало напълно от умовете на хората. Всички мъже и жени най-добре уреждат живота си, когато не се отделят от земните октави, на които са били родени. Тези вярвания се крепят на практическа разсъдливост. Октавите обикновено следват минералните залежи и геоложките слоеве, които влияят на здравето.

За миг по костеливото й лице се мярна усмивка.

— Естествено, не очакваме от първобитните племена друго, освен първобитни вярвания. Но точно те ги задържат в окаяното им положение. Там, накъдето сме се запътили, всичко е устроено несравнимо по-добре.

Като високопоставена дама Диену Пашаратид разговаряше със Сартори-Ирвраш на „чист олонецки“. В Кампанлат на това наречие, противопоставяно на „местния олонецки“, говореха членовете на висшите касти и религиозните водачи, особено в Свещената пановалска империя. То все повече се превръщаше в привилегия на църквата. Основен език в северния континент беше сибският, със своя писменост. Там знаеха олонецки предимно по крайбрежията, където спираха търговците от Кампанлат.

В сибския гъмжаха сложните глаголни времена и наклоненията. Звукът „и“ се произнасяше особено твърдо, а „ш“ и „ч“ представляваха подобие на съскане. Затова речта на хората от Ашкитош звучеше почти зловещо, когато говореха с чужденци на родния им език. Вероятно вече отдавна тлеещите северни войни се дължаха почти изцяло на гаврата, в която сиборналците превръщаха думи като „Матрасил“. Но всъщност зад свитите им устни се криеше сляпата принуда на хеликонийския климат, който не позволяваше устите да се отварят ненужно през половината от Голямата година, особено на север.

Пътниците оставиха всички кайдо в най-южното селище, където ги доведе Сочещия. При всяка спирка сменяха хокснитата си.

След десетото поред селище започнаха да изкачват склон, който ставаше все по-стръмен още няколко мили. По неволя не яздеха хокснитата, а вървяха до тях. На билото се издигаха в редица млади раджабарали, високи и тънки, кората им имаше свежото сияние на полупрозрачен кварц. Когато стигнаха до дърветата, Сартори-Ирвраш опря длан на най-близкото. Беше меко и топло като тялото на хоксни. Вдигна очи към ветреещите се високо горе листа.

— Защо ви е да гледате нагоре? Вижте какво ни чака напред! — възкликна един от спътниците му.

От другата страна на хребета имаше долина, цялата в мрачни сини оттенъци. Отвъд нея още по-тъмно синееше морето.

Сартори-Ирвраш веднага забрави треската си. Надуши нещо ново и непознато във въздуха.

Щом се добраха до пристанището, дори тези северняци показаха вълнението си. Името на това място беше отявлено сиборналско — Рънгобандряшкош. Разположението му не се различаваше от всички селища, през които минаха досега, само че се състоеше от полукръг, а в главината на колелото се извисяваше църквата върху висока скала и най-отгоре светеше сигнален фар.

Към кейовете бяха вързани кораби. Всичко изглеждаше чисто и уместно. За разлика от повечето народи на Кампанлат, сиборналците бяха моряци по природа.

След прекараната в странноприемница нощ всички станаха още с изгрева на Фрейър и заедно с други пътници се качиха на един кораб. Сартори-Ирвраш, който досега не бе стъпвал на палубата на по-голям воден съд от шлюп, веднага се прибра в отредената му малка каюта и заспа. Събуди се чак когато бяха готови да отплават.

Примижа през квадратния илюминатор.

Баталикс грееше ниско над водата, простирайки сребърна пътека към него. Близките кораби се виждаха като синкави силуети с неразличими подробности, а мачтите се издигаха в безлиста гора. Наблизо яко момче гребеше в лодка край пристанището. Слънцето така заслепяваше стареца, че момчето и лодката се сливаха в едно цяло — черно движещо се напред тяло, оттласкващи се назад весла. Бавно, напън след напън, лодката премина през сияйната пътека. Веслата се потапяха, гърбът се напрягаше и накрая момчето стигна до опорните пилони на кея.

Сартори-Ирвраш си припомни дните, когато с двамата си братя излизаше с лодка в езерото. Ясно виждаше в паметта си техните усмивки, потопените във водата ръчички. Толкова загуби оттогава… Всяко нещо се плаща. Твърде много отдаде на своята скъпоценна „Азбука“.

По палубата шляпаха боси ходила, чуваха се гръмки заповеди, такелажът поскърцваше, а моряците вдигаха платната. Бързо изтеглиха отвързаното от дока въже. Отправяха се към северния континент.

 

 

Плаваха седем дни, в посока север-северозапад, а владичеството на Фрейър се удължаваше с всеки ден. Вечер яркото слънце потъваше зад хоризонта почти пред носа на кораба и все по-малко време му беше необходимо, за да се появи отново на североизток.

Диену Пашаратид и нейните приятели неуморно убеждаваха Сартори-Ирвраш какво светло бъдеще го очаква, а видимостта намаляваше неспирно. Скоро ги обгърна онова, което един от моряците нарече пред бившия канцлер „обичайната ускутска мътилка“. Падна плътен кафеникав здрач, съчетание от дъжд и пясъчна буря. Звуците на кораба затихваха приглушено, по палубите и каютите всичко се покри с мазна влага.

Сартори-Ирвраш единствен се обезпокои. Капитанът реши да му покаже, че няма от какво да се страхува.

— Имам предостатъчно уреди, които ще ме преведат невредим и през подземна пещера — каза той. — Разбира се, най-новите ни изследователски кораби са още по-добре оборудвани.

Въведе Сартори-Ирвраш в своята каюта. На бюрото му беше разтворена отпечатана таблица на всекидневното положение на двете слънца в небето. Чрез нея лесно се определяше географската ширина, на която се намираха в момента. Имаше компас и инструмент, наречен от капитана „ноктурнал“. Служеше за измерване на възвишението на някои звезди от първа величина. Корабът би могъл да плава и „на сляпо“, като периодично сверяваха направлението и изминатото разстояние с картите.

Сартори-Ирвраш си водеше подробни записки, но изведнъж от наблюдателницата на носа някой изкрещя и капитанът побърза да излезе на палубата. Изричаше под носа си сквернословия, които едва ли биха заслужили одобрението на Неживеещия.

През дъждовната завеса към тях плуваха кафяви облаци и някъде от тази посока мъже си деряха гърлата. Облаците се превърнаха в опънати платна. В последния момент друг кораб, голям колкото техния, се плъзна отстрани и между корпусите остана пролука, не по-широка от една крачка. Видяха фенери, освирепели лица и размахани юмруци, после всичко отново изчезна в гъстия като супа кафеникав въздух. Насочилият се към Сиборнал кораб остана сам в мътилката.

Пътниците обясниха на чужденеца, че току-що са се разминали с една от ускутските „бъчви за херинги“, хвърляща мрежите си по-далече от брега. Морският съд всъщност бил цяла манифактура, защото на борда имало вещи в осоляването и консервирането на рибата хора.

Потресен от едва избягнатия сблъсък, Сартори-Ирвраш не беше склонен да слуша похвални слова за сиборналските риболовци. Просна се на мократа койка, както си беше с палтото, и се разтрепери. Напомни си, че слязат ли на брега в Ашкитош, вече ще се намират на 30 градуса географска ширина, само на пет градуса южно от Тропика на Каркампан.

 

 

В утрото на седмия ден от пътуването валмата мъгла постепенно се разнесоха, макар и видимостта да не се подобри особено. Навсякъде морето беше изпъстрено с риболовни кораби.

Постепенно тъмното петно на хоризонта се превърна в бреговата линия на северния континент. Нищо повече от назъбен пясъчник, разделящ почти спокойната вода от неравните очертания на сушата.

Някаква сянка на въодушевление трепна в душата на госпожа Диену Пашаратид и тя изнесе на Сартори-Ирвраш кратък урок по география. Той можел да се убеди със собствените си очи колко многобройни са корабите на рибарите. Ушкутошк бил принуден да стане нация от мореплаватели и риболовци заради напредването на ледовете на юг, откъм Полярните райони (тя произнесе името със страхопочитание). А между ледовете и океана не оставала много годна за обработване земя. Значи трябвало да се изхранват от моретата, да прокарат морски пътища до двете богати житници на континента. Красноречивият й жест показа колко са далечни тези земи.

— Точно колко? — полюбопитства Сартори-Ирвраш.

Тя посочи на запад и започна да назовава народите на Сиборнал. Произнасяше ги с различно отношение, като че познаваше всеки от собствен опит. Сякаш бяха хора, застанали на тясната земна ивица и яростно впили погледи на юг, със сковани гърбове от леденото дихание на полярните райони. И изгарящи от желание да нахлуят в Кампанлат, безмълвно добави бившият канцлер.

Ушкутошк, Лорадж, Шивенинк — там бе разположено Великото колело, Брибхар, Каркампан.

Богатите почви бяха в земите на Брибхар и Каркампан.

Накрая тя се обърна на изток.

— И така, стигнахме до другия край на континента. Както виждате, по-голямата част от Сиборнал е твърде изолирана, притисната между леда и океана. И това е причината да сме толкова независими. След Каркампан е планинският район Кудж-Джувек, където почти не живеят хора. После е вечно неспокойният Горен Хазиз, продължаващ към Чалския полуостров. Ето че се върнахме в Ушкутошк, родината на най-цивилизования народ. Пристигате при нас, когато и Фрейър, и Баталикс светят в небето. Но през повече от половината Голяма година Фрейър е скрит под хоризонта и климатът става твърде суров. Това е Злокобната зима от легендите… Ледът настъпва на юг, ние — ускутите, както се наричаме, също се преместваме натам, ако можем. Но мнозина умират. Мнозина умират. — В последните изречения тя използваше бъдеще продължително време. Въпреки горещината жената потръпна. — Да, ще стане през живота на други хора — промърмори госпожа Диену. — За щастие тези жестоки времена са все още далеч, но за нас е невъзможно да ги забравим. Сигурно това е паметта на поколенията… Всички знаем, че Злокобната зима ще се върне.

От пристана ги заведоха до солидно четириколесно возило, покрито с платнище. След като роби-хора натовариха багажа им, пътниците се качиха. Четирите впрегнати йелки потеглиха с доста добра бързина по един от радиалните пътища, отдалечаващи се от пристанището.

Докато излизаха изпод сянката на гигантската църква, Сартори-Ирвраш се опитваше да подреди в ума си затрупалите го впечатления. Стъписа го фактът, че по-голямата част от тази кола бе направена не от дърво, а от метал — осите, ритлите, дори седалките.

Навсякъде се виждаха метални предмети. Гъмжащите по улиците хора, които не викаха и не се блъскаха като матрасилските тълпи, носеха метални куки на вериги, стълби и всякакви инструменти към корабите. Някои от мъжете бяха облечени с лъскави ризници. По-величествените сгради по улицата имаха железни врати, понякога с чудновати орнаменти, с издълбани на тях имена, сякаш обитателите им се канеха да живеят тук вечно, без да се съобразяват с Полярните райони.

Маранята във въздуха отслабваше палещите лъчи на Фрейър. Според госта слънцето се бе издигнало неестествено високо в този обеден час. Градът лъхаше на дим. Макар горите на Сиборнал да бяха бедни в сравнение с пищните джунгли на тропиците, по континента се срещаха обширни находища на лигнитни въглища и торф, както и рудни залежи. Топяха метал в малки леярни навсякъде из града. За всеки метал имаше ясно разграничен квартал. Майсторите на рафинериите, работниците и зависещите от метала занаятчии заедно с робите си се събираха на едно място. През последните десетина години металите бяха по-евтини от дървесината.

— Прекрасен град.

Един от мъжете удостои госта с тази забележка.

Сартори-Ирвраш се почувства унизен, изпухтя тихичко и не отговори.

Вече се убеждаваше, че Ашкитош наистина приличаше на половинка от колело. Грамадната църква над пристанището служеше като главина. След построените в полукръг сгради имаше полукръг от стопанства и ниви, после пак полукръг от постройки и това се повтаряше, въпреки че житейските нужди тук-там бяха нарушили симетрията, и без това нелепа в очите на един борлиенец.

Спряха до съвсем обикновена постройка като голяма кутия, с тесни прозорци, повече приличащи на цепнатини. Двойната врата беше изработена от метал. Върху нея се четеше издълбан надпис „Първи конвенциал, шести сектор“. Конвенциалът се оказа кръстоска между странноприемница, манастир, училище и затвор. Поне такъв изглеждаше за Сартори-Ирвраш, щом се настани в стаята си, напомняща килия, и прочете правилата.

Те гласяха, че храна се поднася два пъти дневно — в четири часа и двадесет минути, после в деветнадесет часа, че сбирките за молитва са на всеки час, с доброволно участие, че градината е отворена през здрачните часове за разходки и медитация, че наставленията (каквото и да означаваше тук думата) са достъпни по всяко време на деня. И че посетителите могат да напуснат това място само след като получат разрешение.

Той въздъхна, изми се и седна на нара. Позволи да го обземат тежки предчувствия. Но в Ушкутошк бяха бързи в гостоприемството, както в повечето занимания, така че някой скоро почука на вратата, за да отведе госта на пиршество.

Банкетната зала беше продълговата и ниска, осветена от тесните прозорци, през които седящите тук можеха да наблюдават откъслечно оживлението на улицата. Подът беше незастлан, но на помещението придаваше великолепие огромен гоблен, окачен на задната стена. На ален фон изобразяваше великанско колело, движено през небесата от блажено усмихнати гребци в светлосини роби. Бяха се устремили към изумително величествена майчина фигура, от чиито уста, ноздри и гърди извираха звездите по яркочервеното небе.

Сартори-Ирвраш се взираше зашеметено в детайлите на картината. Изгаряше от желание да запише впечатленията си, може би дори да нахвърля скица в бележника си, но трябваше да бъде представен на десетина души, които чакаха, за да го приветстват с „добре дошъл“. Госпожа Диену Пашаратид го запознаваше поред с всекиго. Никой не стисна протегнатата му ръка. В тази страна човек докосваше ръцете само на членовете на своя род или клан.

Помъчи се да запомни сложните имена, но в паметта му остана само Оди Джесератабхар, и то защото принадлежеше на свещеник-адмирал — жена в униформа на сиви и сини ивици. Освен това тя се отличаваше със строга красота, двете й плитки бяха навити върху главата, за да завършат с две щръкнали напред руси рогчета. Внушително, но и смешно.

Присъстващите се усмихваха приветливо на госта от Кампанлат, скоро се настаниха около масата сред шумно стържене на разместени метални столове. Настъпи тишина и най-белокосият сред събралите се стана, за да произнесе благодарствена молитва. Останалите се молеха с опрени в челата си показалци. Сартори-Ирвраш наподоби позата им. Молитвата започна на труднопроизносимия сибски език, с умело използване на сегашно продължително, условно-вечно, минало в настоящето, неизменно в бъдещето и всякакви други глаголни времена, за да въздаде възхвала на Неживеещия. Изглежда продължителността на молитвата трябваше да съответства на неизмеримо далечното разстояние до бога.

Най-сетне свърши и млади робини започнаха да поднасят множество различни, но оскъдни ястия, почти изцяло вегетариански, ако не се брои рибата. Преобладаваха суровите и задушени водорасли. Наливаха плодови сокове и алкохолно питие на име йоудъл, извлечено от водорасли.

Единствената гозба, на която Сартори-Ирвраш се наслади истински, беше опечено на шиш животно, внесено направо от огъня, полято с гъст сос. Отрязаха му малко парче от гърдите. Казаха му, че ястието се наричало трийбрис. Едва след няколко дни Сартори-Ирвраш разбра, че трийбрисът всъщност е същество от расата на нондадите. Бил изключителен деликатес в Ушкутошк, поднасян рядко и само в чест на високопоставени гости.

По средата на този пир Диену Пашаратид стана от стола си, за да говори със Сартори-Ирвраш.

— Скоро свещеник-адмиралът ще произнесе слово. Казаното от нея вероятно ще ви обезпокои. Моля ви да не се боите от нищо. Зная, че не сте страхливец. Също така ми е известно, че не ви е присъщо коварството, затова ви моля да не си развалите мнението за мен към по-лошо, когато изслушате словото.

Но бившият канцлер мигновено бе налегнат от тревога и дори изтърва ножа.

— Какво ще ни каже тя?

— Ще направи важно изявление, засягащо съдбата и на вашата, и на моята страна. Ще научите подробностите от Оди Джесератабхар. Помнете, че бях принудена да ви доведа тук, за да очистя доброто си име от петното, с което го окаляха постъпките на моя съпруг. Само не забравяйте, че мразите Джандол-Анганол, и всичко ще свърши добре за вас.

Тя се върна на мястото си. Сартори-Ирвраш повече не можа да преглътне и един залък.

Щом разнообразните ястия бяха изчерпани и на масата останаха само чашите, започнаха речите.

Първо изслушаха приветствието на някакъв местен властник, който си служеше изобилно с почти неразбираем жаргон. След това стана госпожа Диену.

От краткия увод веднага премина към същината. Спомена уклончиво съпруга си и заяви, че се чувствала длъжна да поправи вредите, нанесени от внезапния му отказ да изпълнява задълженията си на посланик. Затова спасила канцлера Сартори-Ирвраш от окаяното положение, в което се озовал, и го довела тук.

А техният изтъкнат гост можел да помогне на тях, на Ушкутошк, дори на целия северен континент, така че да остане с достойно място в историята им. Каква точно била исканата от него помощ, щяла да обясни уважаемата госпожа Оди Джесератабхар, свещеник-адмирал.

От мрачните опасения Сартори-Ирвраш се почувства по-зле и от въздействието на йоудъла. Страстно му се искаше да свие и да си запали няколко листа от вероника, но никой друг около масата не бе пушил, не пушеше, не възнамеряваше да пуши и затова той също се въздържа. Само вкопчи пръсти в ръба на масата, когато госпожа Джесератабхар стана.

Тъй като щеше да произнесе тържествено слово, тя заговори на натруфено-възвишения сибски, използван от свещениците-воини.

— Свещеници, членове на военни комисии, приятели и наш нов съюзнико — започна самоуверено дамата и разлюля застрашително русите рогца на главата си, — времето никога не стига, затова и аз съответно съкращавам (ще съкратя) словото си. Само след осемдесет и три години Фрейър достига (ще достигне) най-силното си излъчване и вследствие на това Дивашкият континент и населяващите го варварски народи са (трябва да са) в упадък на духа и пророкуват края на света. Те са (винаги са били) неспособни да посрещнат с вдигнати чела бъдещето, както ние в Ушкутошк заслужено се гордеем, че правим (сме правили и ще продължаваме да правим). Сред най-значимите народи на този окаян континент Борлиен е (ще е) затънал в особено тежки проблеми. За съжаление нашият отдавнашен враг Пановал става (продължава да е) все по-силен. Напоследък се почувства влиянието на непредвиден фактор, защото нашата, търговия с оръжие стана безконтролна заради покварени посланици. Няма да се спирам на това злополучно обстоятелство.

Скоро войнствените народи на Дивашкия континент ще произвеждат подобни на нашите оръжия. Ние можем (трябва) да предприемем нещо, преди тази търговия да стане повсеместна, докато още имаме превъзходство. Както моите приятели от военните комисии добре знаят, нашият план е да превземем Борлиен.

Това изявление накара присъстващите да изразят несдържано одобрението си. Мнозина изгледаха косо пребледнелия Сартори-Ирвраш.

— Ние нямаме (не ще имаме) достатъчно сили да овладеем с оръжие целия Борлиен. Същността на нашия план е да го присъединим и подчиним чрез средствата, които неволно даде в ръцете ни крал Джандол-Анганол. Щом завладеем Борлиен, ще можем да ударим Пановал и от север, и от юг.

Пируващите заръкопляскаха, още преди да са затихнали последните думи на красивата военачалничка. Усмихваха се един на друг и на Сартори-Ирвраш, който не отделяше погледа си от чудесно очертаните устни на Оди Джесератабхар.

— Имаме на разположение флот, готов да отплава — произнесоха тези прекрасни устни. — Очакваме, че и канцлерът Сартори-Ирвраш ще се присъедини към нас, за да изпълни своята извънредно важна мисия. Ще бъде възнаграден щедро.

Няколко насърчителни възгласа около масата.

— Флотът ще отплава в западна посока. Моят флагмански кораб ще бъде „Златна дружба“. Ние ще (имаме намерение да) минем край брега на Борлиен, за да доближим от запад залива Гравабагалиниен, на чийто бряг кралица Мирдем-Ингала е (ще бъде) заточена. Канцлерът и аз ще спрем да освободим кралицата, а останалите кораби от флота ще (трябва да) продължат към Отасол, най-големия борлиенски пристанищен град, за да го обстрелят, докато се предаде (се е предал). Кралицата е (беше) обичана от народа. В Отасол Сартори-Ирвраш ще обяви ново управление начело с кралицата, а той ще бъде министър-председател. Не е нужно да водим битки. Вие ще (трябва да) отдадете дължимото на осъществимостта на този план. Нашият достоен съюзник и варварската кралица, произхождаща от трибриатската номадка Шанана, са обединени от омразата си към Джандол-Анганол. Кралицата ще се радва да си върне властта. Разбира се, под наше попечителство. Щом овладеем (можем да овладеем) положението в Отасол, нашите кораби и войници ще се придвижат нагоре по реката, за да превземат столицата Матрасил. Доколкото мога да съдя по донесенията на нашите агенти, там ще (можем да) намерим симпатизанти, особено сред привържениците на престарелия баща на кралицата. Лесно ще прекратим колебливото управление на краля. Както и живота му. На света ще му олекне без подобни любители на фагорите. Щом поемем властта над Борлиен, устремно ще нападнем на север през Дивашкия континент, от Отасол към Рънгобандряшкош. Приятели, нека в душите ви се възцари покой, защото ни предстоят значителни успехи. Според плана по-голямата част от флота ще (трябва, може да) отплава при изгрева на Фрейър след два дни, ако такава е волята Божия. Велико бъдеще настъпва (ще настъпи)!

Този път ръкоплясканията бяха оглушителни.