Брайън Олдис
Хеликония. Лято (10)

X
Били сменя господаря си

Независимо дали Акханаба или „смахнатата геометрия“ направляваха събитията в Матрасил, дали тези събития бяха предопределени или се дължаха на слепия сблъсък на обстоятелствата, дали свободната воля или неизбежността ги насочваха, но си остава факт, че следващите двадесет и пет часа преминаха твърде окаяно за Били Ксяо Пин. В съзнанието му избледняха ярките цветове, които сетивата му поглъщаха в първите мигове след слизането му на Хеликония. Мястото им заеха кошмарите.

След деня от Голямото лято, когато канцлерът Сартори-Ирвраш разпитваше Били, без да се вслуша съсредоточено в отговорите му, имаше нощен период от почти пет часа. В небето не се виждаха нито Фрейър, нито Баталикс.

Ниско над северния хоризонт блестеше кометата на Ярап-Ромбри. После я погълна чудновата мъгла. Очакваният нагорещен вятър от пустинята не задуха, а вместо него плъзна тази бяла мътилка.

Мъглата настъпваше нагоре, срещу течението на реката. Първи я усетиха като ледена тръпка голите гърбове на товарачите, просяците и останалите, намиращи препитанието си край сливащите се тук Валворал и Такиса.

Някои от прибиращите се моряци като че повлякоха белите валма в бедните си къщурки по улиците зад доковете. Надничащите навън техни съпруги затваряха капаците по прозорците и виждаха как ленивите въздушни въртопи се сливаха в поглъщаща всичко млечна непрогледност.

Гъстата мъгла сякаш преля над хълмовете и потайно като зараза проникна зад крепостните стени.

Там войниците с тънките си униформи, фагорите със сплъстената си козина крачеха из натрапчивата влага, кашляха от нея, превръщаха се в неясни силуети. И дворецът не устоя дълго на нашествието и заприлича на струпани призраци на сгради. Мъглата печално и безмълвно плъзна из пустите помещения, където бе живяла кралица Мирдем-Ингала.

Прокрадващата се влага се промъкна и в света под хълма. Виеше се сред гъмжилото от гонгове, възклицания, молитви, поклони, ритуали и потиснати желания, където се пораждаше светостта. Смрадта й се смесваше незабелязано с дъха на потъналите, в бдение, за да оцвети във виолетово сияние пламъчетата на оброчните свещи, сякаш само тук мъглата откриваше място, където бе добре дошла. Стелеше се по подовете, сред босите стъпала и намираше път към потайностите на хълмовете.

Към тези скрити места сега водеха и Били Ксяо Пин.

Щом Сартори-Ирвраш го остави сам, той оброни уморено глава на масата и остави мислите си да щъкат в безредна премала. Опиташе ли се съзнателно да въведе ред в гонитбата им, те му бягаха като заварени в къща грабители. Нима сам той бе описал веднъж Хеликония като „логически спор“? Е, да, но с действителността не можеше да се препира. Спомняше си своите красноречиви доводи в дискусиите за съществуващото със своя Съветник, докато живееше в „Авернус“. Сега се бе сблъскал с истинската действителност, която след време щеше да го унищожи.

Крадливите мисли пак се мярнаха из главата му, но ги пропъди заприличалият му на куче Лекс, като постави паница с храна на масата.

— Трябва ядене — заповяда двурогият, когато Били вдигна замаян поглед към него.

В паницата имаше овесена каша с резени от разноцветни плодове. Били взе сребърната лъжица и започна да загребва от кашата. Храната беше блудкава. Преглътна няколко пъти и го налегна унес. Бутна паницата настрани, изпъшка и пак опря глава на масата. Върху кашата накацаха мухи, настаниха се и на бузата му.

Лекс отиде до стената срещу вратата, откъдето влизаха той и канцлерът. Почука по дървената облицовка. От другата страна отвърнаха на сигнала и той отново потропа два пъти с дълга пауза. Част от облицовката се отвори навътре сред прашно облаче.

В килията влезе фагорка, с присъщите на своята раса плъзгащи се крачки. Без да се бавят, двамата с Лекс вдигнаха омаломощения Били и го внесоха в тясното коридорче. Тя поспря, колкото да залости отново тайната врата.

Подобни забравени от всички проходи изобилстваха в двореца. А този, бездруго недовършен, като че бе изоставен от векове. Двамата едри нечовеци го изпълваха от стена до стена.

В крепостта на Матрасил фагорите-роби бяха не по-малко от фагорите-войници. Понякога им поверяваха строителни работи, с които все някак се справяха. Бяха прокарали и свои пътища сред грамадните каменни стени, за да се движат необезпокоявани из сградите.

Вцепенен, но с будно съзнание, Били бе понесен нагоре и надолу по виещи се стълби, които сякаш не водеха никъде. Главата му се люшкаше зад рамото на гилотата и се удряше в плешката й на всяка крачка.

Спряха замалко близо до изход. Водните капчици насищаха въздуха. Някъде зад ъгъла пращеше насмолена факла. Изскърцаха панти. Спуснаха Били през прикрит с капак отвор и той се озова под земята. Ужасът му се прояви само в намек за въздишка.

Пак се отпусна немощно, едва тогава зърна за миг факела и космата фагорска глава го скри от погледа му. Беше в някакво подземие, стискаха го трипръсти лапи. Бледоморави и червеникави зеници грееха в мрака. Заобикаляха го гадни миризми и звуци от тътрещи се ходила. Капакът тресна над него, екотът бързо заглъхна.

Не виждаше почти нищо друго освен гърба на понеслото го чудовище. Още една врата, още изчакване, поредните стълби и все същото налудничаво шептене. Били изпадна в несвяст, но все пак усещаше друсането върху рамото на спускащата се гилота, продължило незнайно още колко време.

Сетне го накараха да върви насила като прекалил с пиенето човек. Дори не усещаше краката си. Разбира се — бяха сложили упойващо вещество в храната. Осъзна, че се намираха в голямо подземно помещение, минаха по настлана с дъски пътека близо до тавана. От перилата висяха някакви флагове. Долу се бяха събрали хора, боси и в дълги одежди. След миг си спомни, че това трябва да са монаси. Седяха около дълги маси, прислужваха им фагори, облечени в дрехи като техните. Паметта на Били Ксяо Пин постепенно се проясни. Сети се за манастирите в подножието на хълма, където си купи вафла. Сега го превеждаха през плетеницата от манастирски проходи, издълбани в скалата под двореца на Джандол-Анганол.

Ходенето го посъживи. Придружаваха го две гилоти. Вероятно Лекс се бе върнал да дежури при канцлера. Той викна безсилно на монасите долу, но никой не го чу в глъчката. Скоро излязоха от осветената зала.

Още коридори. Опита се да възрази, но женските фагори го бутнаха да върви напред. До него по каменната стена се виеха изваяни орнаменти. Хвана се за тях, но ръката му бе откопчена от стената.

Пак слязоха по стъпала.

Непрогледна тъма, мирис на река и незнайни неща.

— Моля ви, пуснете ме — бяха първите му думи.

Отвори се още една врата.

Вкараха го в различен свят — подземното владение на двурогите. Самият въздух беше друг със странната си смрад и особени звуци. Някъде се плискаше вода. Всичко имаше необичайни пропорции, арките бяха широки и приплеснати. Неравната пътека сега водеше нагоре. Все едно че влизаха в устата на мъртвец.

Нищо преживяно в „Авернус“ не бе подготвило Били за това приключение. Тълпи фагори се скупчваха да го огледат, едва не завираха кравешките си мутри в лицето му. Избутаха го пред съвет от мъжки и женски двуроги. В ниши по стените бяха подредени техните тотеми — съсухрени, вроговени фагори, потъващи все по-дълбоко в своя унес. Най-старият приличаше на малка черна кукла, почти изцяло превърнала се в кератин. Младият кзан Гхът-Иронц Тарл ръководеше съвета.

Едва бе надраснал възрастта на креат. По гъстата бяла козина на раменете му още личаха червеникавите връхчета. Дългите извити рога бяха нашарени спираловидно. Държеше главата си наведена напред, за да не закачи ниския таван — сякаш войнствено накланяше рога.

Колкото и недовършен вид да имаше помещението, личеше кръглата му форма. Наистина тази зала (ако думата беше подходяща за сборното място на нечовешкото гъмжило) наподобяваше колело. Гхът-Иронц Тарл стоеше сковано, където трябваше да е разположена главината на колелото.

По-голямата част от площта бе разделена с ниски прегради, излизащи от центъра като спици. Тук неподвижно се възправяха членовете на съвета, само ушите им помръдваха едва забележимо. До всяка преграда имаше корито и верига, чиито краища бяха вдълбани в стената. В пода бяха прокопани улеи за вода или урина, продължаващи до канавките по края на колелото.

Наглед мъглата бе проникнала и тук или пък гадният дъх на двурогата раса придаваше синкав ореол на факлите. Докато грубите лапи го опипваха, Били разгледа каквото можа от околната сцена. Наклонени пътеки водеха нагоре или дори още по-надълбоко в земята.

Осени го прозрение — по това време фагорите се събират тук, за да избягат от жегата. Ще настъпи и период, когато човеците ще се гушат сред тези стени, за да се спасят от студа. А тогава фагорите ще властват в света отвън.

Беше въведено някакво подобие на ред и започна разпит. Явно Лекс бе съобщил на Гхът-Иронц Тарл същината на беседата между Били и Сартори-Ирвраш.

До кзана седеше жена на средна възраст, чието тяло се губеше в гънките на безформена роба. Превеждаше поредицата въпроси на олонецки език. Всичко се въртеше около пристигането на Били от Фрейър. Фагорите не искаха и да чуят за някакъв си „Авернус“. Щом този „син на Фрейър“ бе дошъл от другаде, значи трябваше да е от Фрейър, източника на всяко зло.

С мъка проумяваше въпросите им. А и те едва ли схващаха смисъла на неговите отговори. Дори с канцлера на Борлиен му бе трудно да се разбере, но тук делящата ги културна пропаст бе къде по-широка. Били би я нарекъл „непреодолима“, но все пак понякога думите му стигаха до фагорите. Например тези кошмарни същества успяха да си изяснят, че периодът на засилващо се затопляне на Хеликония ще отмине след три-четири човешки поколения, за да започне дългият преход към зимата.

В този момент разпитът прекъсна и кзанът изпадна в транс, за да общува с присъстващите тук предци на племето. Роб-човек донесе на Били ароматна вода. Той помоли да го върнат в двореца, но след малко въпросите отново започнаха.

Твърде любопитен му се стори фактът, че фагорите долавяха онова, което остана недостъпно за ума на Сартори-Ирвраш. Те разбираха, че Били е пътувал през празното пространство, макар че на езика на двурогите „пространство“ се изразяваше с почти непреводимо струпване от думи, означаващо „неизмерим път от въздушни обрати и големи години“. Понякога го назоваваха по-кратко — „пътят на Аганип“.

Разгледаха часовника му, без да го докосват. Бутаха го от един присъстващ фагор към друг, по реда на спиците в колелото, за да видят всички устройството. Обяснението на Били, че трите екранчета показват времето на Земята, Хеликония и „Авернус“, беше безсмислено за тях. Подобно на фагорите, които срещна по пътя към Матрасил, не се опитаха да му отнемат уреда и скоро вниманието им се отклони към други въпроси.

Очите на Били сълзяха, носът му протече — имаше алергия към гъстата им козина, в която трябваше да се отърква по принуда.

Между кихавиците им разказа каквото знаеше за положението на Хеликония. Страхът го подтикваше да разкрие всичко. Чуеха ли нещо достъпно за разсъдъка си или пък особено интересен за тях факт, кзанът предаваше информацията на своя вроговен предтеча, но дали за да го осведоми или за да съхрани знанието, Били не беше сигурен. Фагорите не бяха обект на неговите изследвания в „Авернус“.

Може би в един момент, както той ненужно подробно обясняваше как се сменят сезоните, те му казаха, че през някои части от годината монашеските пещери под хълмовете са обител за фагорите, а през други — за „синовете на Фрейър“. Веднъж, в един друг живот, Били се похвали, че в „Авернус“ има твърде малко необикновени неща. Сега бе обвит от мъглата на чуждото битие и нишката на смисъла се преплиташе странно между думите на хурду, всекидневния говор на фагорите и техния „език на вечността“, между научното и символичното.

Същинско дете, открило, че и животните имат дар слово, Били ги слушаше:

— Възможността за мъст срещу синовете на Фрейър не съществува в нехармоничния сезон на Голямата година. Само на оцеляването сме длъжни да се посветим. Предпазливост изпълва мислите ни. Времето продължава до смъртта на Фрейър. Кзанът Джандол-Анганол простира закрила за оцеляването на двурогите в земите на своето племе. И затова е заповедта за нашите воини да подкрепят кзан Джандол-Анганол. Такъв е сегашният ни закон за нехармоничния сезон. И ти, Били, трябва да внимаваш, за да не мъчиш още повече този обзет от слабост кзан на име Джандол-Анганол. Имаш ли разбиране за това?

Претрупаните от съществителни изречения се въртяха хаотично в съзнанието му, той се опита да заяви, че е невинен. Но въпросите за вината, за необременената съвест бяха извън света на фагорите. Докато говореше, объркването им сякаш само засили натежалата във въздуха враждебност.

Но зад тази враждебност се спотайваше някакъв безличен страх. Според тях Джандол-Анганол беше слаб и те се бояха, че скрепи ли веднъж съюза си с Олдорандо чрез династачен брак, може да подложи расата им на същите гонения в Борлиен. Омразата им към Олдорандо беше съвсем недвусмислена, особено ненавистта към столицата, която на „езика на вечността“ наричаха Хърм-Бхърд Идок.

И докато за човечеството делата на фагорите бяха загадка, непрогледна тайна, за двурогите човешкото битие беше достатъчно разбираемо. Пренебрежението на хората стигаше дотам, че фагорите често присъстваха незабелязано и при обсъждането на най-трудните държавни въпроси. Така и най-презряното фагорче се превръщаше в чудесен съгледвач.

Застанал между привидно безжизнените туловища, Били предположи, че искат да го задържат като заложник, за да се противопоставят срещу новия брак на краля. И затова се постара да ги убеди с отпадналия си глас, че кралят дори не подозира за съществуването му.

Но щом изрече думите, съзря друга опасност. Осъзнаят ли, че присъствието му в двореца е тайна, може да го оставят тук, в още по-лош затвор от предишния. Но косматият съвет се занимаваше с други мисли, още веднъж подхванаха пленяването на Баталикс от Фрейър — толкова важно за тях събитие, че сякаш никога не го забравяха.

Щом той не е дошъл от Фрейър, дали не е от Т’Сен-Хър? Били не разбра въпроса. За тях Т’Сен-Хър може би е „Авернус“ — Кайдо? Очевидно не беше така. Те се опитаха да обяснят, той се помъчи да проумее. Т’Сен-Хър си остана загадка. Подобно на роговите фигури, изправени покрай стената, Били беше обречен да казва едно и също безброй пъти, с все по-слаб глас. Разговорът с фагорите приличаше на безплодната борба с вечността.

Членовете на съвета си го предаваха един на друг, някои го докосваха, други го завъртаха, за да го огледат. И отново с интерес се взираха в трите екранчета на часовника му. Менящите се числа приковаваха вниманието им. Но дори не понечиха да докоснат часовника, сякаш доловили в него разрушителна сила.

Били още търсеше думи, когато видя, че кзанът и другите от съвета си тръгват. Съзнанието му отново се замъгли. Откри, че с усилие стига до познат стол, отпуска чело върху позната маса. Гилотите го бяха върнали в килията му. Под булото на нощта напираше бледото утро.

В стаята го чакаше Лекс, фагорът с отрязаните рога, почти изцяло предан на господаря си.

— Необходимост е сън — посъветва той Били.

Били заплака и заспа, облян в сълзи.

 

 

Мъглата се разпростря надлъж и нашир, изпълзя нагоре по течението на Валворал, към джунглите по двата бряга. Невъзпряна от границите между държавите, проникна надалече в Олдорандо. Ведно с другите речни съдове обхвана и „Дамата от Лордриярдри“, насочила се на югоизток, към Матрасил и далечното море.

И остатъкът от леда бе продаден изгодно в Олдорандо. Сега плоскодънният кораб пренасяше товар за столицата на Борлиен или за Отасол: сол, коприни, всевъзможни килими и гоблени, синя риба от езерото Дорзин в сандъци с натрошен лед, дърворезби, часовници, рогове и кожи от всякакви зверове. Малките палубни каюти бяха заети от търговците, натоварили стоката си на кораба. Един си носеше папагал да го разтушава. Друг имаше нова държанка.

В най-хубавата каюта се бе разположил собственикът на кораба — Крилио Мунтрас, прочутият Леден капитан от Димариам, заедно със сина си Див. Момчето с безволно увиснала долна челюст едва ли щеше да постигне житейските успехи на баща си, въпреки всички напътствия. Сега седеше и зяпаше смътно очертаващата се околност. От време на време плюеше във водата. Баща му бе настанил масивното си тяло в платнено кресло и подрънкваше на струнен инструмент, с може би малко пресилена меланхолия заради последното пътуване, преди да се оттегли от търговията. Последното му пътуване. Приятният тенор на Мунтрас беше в съзвучие с мелодията.

Реката си тече и вечно ще се носи,

о, ти не ще я спреш с въпроси…

Освен пътниците, шляещи се безцелно по палубата, имаше и един аранг, който трябваше да се превърне в тяхната вечеря. С изключение на животното, всички подчертано изразяваха уважението си към капитана.

Мъглата се виеше като странни изпарения над повърхността на Валворал. С наближаването към зъберите на Канчазърх водата потъмня. Нагънати като стар ленен плат, скалите се издигаха отвесно стотина метра, увенчани със зелен гъсталак, който се спускаше към реката с множество увивни лози и лиани. Лястовици и птици-оплаквачи бяха заели скалите. Стрелкаха се любопитно над „Дамата от Лордриярдри“ и огласяха въздуха с печалните си крясъци, докато корабът се насочваше към брега.

Канчазърх не се отличаваше с нищо, освен с разположението си между зъберите и реката и с привидното си безразличие към промените. Свито до брега, градчето се състоеше почти само от пристан и няколко бараки, над една от които стърчеше ръждясала табела „Лордриярдска компания за търговия с лед“. Път криволичеше между пръснати къщи и водеше нагоре към няколко нивички по склоновете. Градчето беше последна спирка преди Матрасил, когато корабите се спускаха по течението.

Докато корабът акостираше, неколцина носачи се размърдаха на пристана, дотичаха и почти голи момчета — неизменно присъствие по подобни места. Мунтрас остави инструмента и се изправи величествено на носа, за да приеме приветствията на хората от брега, до един познати му по име.

Спуснаха подвижното мостче. Всички слязоха от кораба да се поразтъпчат и да си купят плодове. Двама търговци, чието пътуване свършваше тук, се погрижиха моряците да стоварят вещите и стоките им цели и невредими. Момчетата се гмуркаха за подхвърлени от кораба монети.

В тази сънлива сцена донякъде нелепо изпъкваше една маса, застлана с пищна покривка и поставена пред склада на компанията. До нея важно се бе изправил облечен в бяло сервитьор. Зад масата стояха четирима музиканти, които още с допира на кораба до пристана засвириха оживено песента „Господарят ни чудесен мъж е!“. Това беше прощалният подарък на служителите от компанията за техния шеф. Бяха трима. Сега пристъпиха напред усмихнати, за да отведат капитан Мунтрас и Див до местата им.

Единият беше дълъг и мършав младеж, доста смутен от случката. Другите двама пък бяха белокоси мъже, по-възрастни от човека, комуто служеха толкова отдавна. Те успяха да изтръгнат по някоя сълза от очите си, но в същото време тайничко вземаха мярката на младия господар Див, за да преценят доколко ще бъде застрашена работата им от смяната на управителя.

Мунтрас се здрависа поред с всекиго и се отпусна в приготвеното за него кресло. Прие чаша вино, в която бяха пуснати искрящи парченца от собствения му лед. Зарея поглед към лениво плъзгащата се пред него река. Отсрещният бряг трудно се различаваше в мътния въздух. Докато сервитьорът поднасяше сладкиши, подхванаха разговор, състоящ се преди всичко от изречения, които започваха с „А помниш ли как…“ и завършваха с неудържим смях.

Кръжащите над главите им птици заглушаваха с писъците си нечии викове и кучешки лай. Но шумът ставаше все по-натрапчив и Леденият капитан попита каква е причината.

Младежът се засмя, а двамата старци се спогледаха неловко.

— Капитане, прочистват селището. — Единият махна с ръка към скалите. — Изтребват косматите твари.

— Да, хората в Олдорандо много си падат по гоненията — отбеляза Мунтрас. — Май поповете честичко ги използват като повод да заколят и по някой така наречен еретик покрай фагорите. Религия! Пфу!

Продължиха със спомени за времето, когато тепърва изграждаха търговията навътре в континента под ръководството на неумолимия баща на Ледения капитан.

— Господарю Див, късметлия сте, че вашият баща не е такъв — сподели единият от старците.

Див кимна, сякаш не беше съвсем сигурен дали е така, после се надигна от креслото. Закрачи към водата и вдигна глава към канарата, откъдето се носеха крясъците.

След малко подвикна на баща си:

— Сега ще ги избият!

Другите не му обърнаха внимание, но юношата отново прекъсна раздумката:

— Тате, ей сега ще хвърлят фагорите от скалата.

Сочеше нагоре. Някои от пътуващите на кораба също сочеха натам, отметнали глави назад, за да гледат какво става.

Отекна рог, кучетата вдигнаха още по-оглушителна врява.

— Да, много си падат по това в Олдорандо — повтори капитанът, изправи се тежко и отиде при сина си, който зяпаше с отворена уста.

— Нали разбирате, господине, по заповед на правителството — каза единият старец, последвал Ледения капитан. — Изтребват фагорите и им взимат земите.

— Само че после не ги обработват както трябва — добави капитанът. — Да бяха оставили на мира горките твари. Има полза от тия фагори.

Чуха се дрезгави викове на двуроги, но засега нищо особено не се случваше. Но не след дълго неколцина човеци нададоха ликуващ вой и гъстата растителност върху скалата се разлюля. Разхвърчаха се отчупени клони, западаха камъчета, от сенчестия листак изскочи тяло и рухна надолу, ту летеше, ту се блъскаше в почти отвесния склон. Птиците-оплаквачи изпаднаха в паника. Тялото се стовари върху тясната брегова ивица под скалата, помъчи се да седне и пльосна безсилно във водата. Трипръста ръка се надигна и потъна, докато течението отнасяше фагора.

Див се изкикоти кухо.

— Видяхте ли това?! — възкликна той.

Още един фагор, опитващ се да избяга от своите мъчители, отначало успя да се отскубне със скок. Обаче се подхлъзна по сипея и се запремята презглава, за да падне във водата сред порой от камънаци. Последваха го още двуроги — някои големи, други дребни. По някое време валяха в реката като дъжд. От мястото, под което скалата се спускаше най-стръмно, скочиха двама фагори, хванали се за ръце. Прелетяха през най-външните клонки на надвиснало дърво и потънаха с плясък в реката. Прекалено разпалено да ги догони куче натроши костите си на брега.

— Да се махаме оттук! — изрече Мунтрас. — Не ми харесва тая работа. Хайде, хора, вдигайте мостчето. Който ще пътува, да се качва веднага. По-живо!

Набързо се сбогува със служителите си и се запъти към „Дамата от Лордриярдри“, за да се погрижи заповедите му да бъдат изпълнени незабавно.

Олдорандски търговец се обърна към него:

— Доволен съм, че дори в този затънтен край полагат старания да ни отърват от косматата сган.

— Те никому не пречат — грубо се сопна Мунтрас, без да забавя крачка.

— Напротив, господине, те са най-старите врагове на хората и през Ледената епоха едва не са ни унищожили докрай.

— Било е в далечното минало. А ние живеем в настоящето. Хайде, всички на борда. Махаме се от това варварско място възможно най-бързо.

Екипажът също като капитана беше от Хеспагорат. Без да обсъждат заповедта, те прибраха подвижното мостче и скоро корабът потегли по течението.

„Дамата“ се носеше по талвега на реката и пътниците можеха да видят наоколо трупове на фагори в жълтеникави облаци от собствената им кръв. Един от моряците извика. Пред носа имаше жив фагор, правещ жалки опити да се задържи на повърхността.

Побързаха да потопят дълъг прът във водата. Не бяха вдигнали никакви платна заради пълното безветрие, но течението придаваше на кораба значителна скорост. Наближиха фагора, който разбра смисъла на действията им. Размаха трескаво ръце и крака, успя да се вкопчи в самия край на пръта. Водата го притисна към фалшборда, откъдето го издърпаха на палубата.

— Защо не го оставихте да се удави? Тия косматите не понасят вода — подметна един търговец.

— Това е мой кораб й тук думата ми е закон — мрачно заяви Мунтрас. — Ако имате някакви възражения, мога веднага да ви оставя на брега.

Сталунът се просна задъхан сред локвата, стекла се от козината му. Жълта струйка се процеждаше от раната на главата му.

— Я му дайте една глътка от „съживителя“. Ще се оправи — каза капитанът.

Щом донесоха бутилка с изгарящото гърлото димариамско питие, той се обърна и отиде в каютата си.

Замисли се как през живота му хората ставаха с все по-гнусен нрав, по-злобни, по-нетърпими. Може би заради климата? Може би светът бе обречен да се превърне в пепелище? Е, той поне щеше да се оттегли в родния си град Лордриярдри, в своята внушителна къща с изглед към морето. В Димариам винаги беше по-прохладно, отколкото в проклетия Кампанлат. И хората се държаха по-достойно.

При престоя си в Матрасил имаше намерение да посети крал Джандол-Анганол, за да спази правилото, че е добре да напомняш за себе си на властниците, които познаваш. Кралицата бе отпътувала в изгнание заедно с пръстена, купен някога от него. Пристигне ли в Отасол, трябва да се погрижи писмото й да продължи към получателя. Тъкмо ще чуе и последните вести за кралицата на кралиците. Може да навести и Мати, иначе никога повече няма да я види. Запази хубави спомени от нейния добре уреден бардак, не като онези запуснати домове за окаяни удоволствия в Отасол. Жалко, че Мати си вирна носа и започна да ходи всеки ден на църква, откакто кралят я награди за помощта й след Косгатската битка.

Но какво ще прави в Димариам, когато се оттегли от търговията? Налагаше се да помисли за това, защото в семейството си едва ли щеше да намери утеха. Току-виж, измисли някоя доходна дреболийка, колкото да е доволен от живота. Заспа, опрял ръка върху своя музикален инструмент.

 

 

Градът, в който пристигна Ледения капитан, беше затаил дъх след скорошните събития.

Проблемите на краля се трупаха. Според известията от Рандонан, войниците му дезертираха на цели роти. И въпреки неуморните молитви в църквите реколтата беше оскъдна. Кралският оръжейник безуспешно се опитваше да изработи подобия на сиборналските мускети. И Робайдей се завърна.

Джандол-Анганол вървеше до своето хоксни из горичка по хълмовете. Юли тупуркаше сковано зад своя господар, радваше се на дивата природа. Двама придружители яздеха доста по-назад. Робайдей скочи от клоните на едно дърво и застана пред баща си.

Поклони се доземи.

— О, та това е самият крал, който се разхожда в дъбравата с новата си съпруга!

От косата на младежа падаха сухи листа.

— Роба, имам нужда от тебе в Матрасил. Защо все ми бягаш?

Кралят не знаеше да се радва или да се ядосва на тази внезапна поява.

— Все да бягаш, означава никога да не избягаш. Но тъй и не научих причината да съм вечен затворник. Каква ли е разликата между въздуха над полята и подземието на моя дядо?… Ако нямах родители, току-виж бих намерил свободата.

Докато говореше, погледът му блуждаеше. И косата му беше неподредена като речта. Беше гол, ако не се брои препаската около слабините, направена нескопосано от кожата на някакво животно. Ребрата му изпъкваха, по тялото се преплиташе сложна шарка от белези и драскотини. Носеше метателно копие.

Заби острието на оръжието в пръстта и се втурна към Юли, стисна ръцете на фагорчето и възкликна нежно:

— О, най-скъпа на сърцето ми кралице, изглеждате великолепно, а каква прекрасна премяна е тази бяла козина с червени връхчета! Тя ви пази от слънцето и скрива възхитителното ви тяло от всички, освен този развратен Нечовек, който несъмнено подскача неспир върху ви, сякаш сте клон. Или стон. Или нарушен закон.

— Ти правиш да има болка! — кресна недораслият фагор, трескаво борещ се да избяга от тази прегръдка.

Джандол-Анганол посегна да хване сина си, но Робайдей отскочи мигновено. Откъсна от един каспиарн цъфнала лоза и светкавично окичи с нея врата на Юли. Фагорчето затича в кръг с дрезгави вопли, с изпънати от паниката устни, а в това време Джандол-Анганол се вкопчи в своя син.

— Не желая да те наранявам, само че спри с тези глупости и ми говори с дължимата почит.

— Ох, горкичкият аз! Говори ми с почит за моята нещастна майка! Ти я увенча с рога, блатно създание!

Падна по гръб с вик, защото баща му го перна през устата.

— Нито дума повече от тези грубиянски щуротии! Млъквай! Да беше съхранил ума в главата си, за да те одобрят пановалците, можеше да се ожениш за Симода Тал вместо мен. На всички ни щеше да спестиш немалко страдания. Момче, ти само за себе си ли мислиш?

— Да, както и сам си сера лайната! — изплю думите Робайдей.

— Длъжник си ми, защото те направих принц — горчиво натърти кралят. — Или вече забрави кой си? Ще те затворя у дома, докато се опомниш.

Допрял със свободната ръка кървящите си устни, Робайдей промърмори:

— В объркания си ум откривам покоя. С радост ще забравя какво ми се пада по право.

Двамата адютанти ги доближиха с извадени мечове. Кралят се извъртя, заповяда им да приберат оръжията в ножниците, да слязат от конете и да заловят неговия син. Но докато беше отвлякъл вниманието си, Робайдей се изплъзна от хватката му и заподскача с крясъци надалече из храсталака.

Единият адютант веднага зареди стрела в арбалета си, но кралят го възпря. Не направи никакъв опит да преследва сина си.

— Нямам харесване за Робай — изхленчи Юли.

Джандол-Анганол пренебрегна жалбите му, възседна хокснито си и побърза да се върне в двореца. Сключените му вежди повече от всякога напомняха за хищната птица, с която го оприличаваха.

Уединил се в покоите си, той изпадна в паук, което правеше рядко. Душата му потъна към първичната сътворителка, за да разговаря с шепнещия дух на неговата майка. Тя му предложи всяка утешителна дума, от която се нуждаеше. Напомни му, че другата баба на Робайдей е дивата Шанана, посъветва го да не се тревожи. Каза му, че не бива да го измъчва вина за смъртта на Мирдолаторите, защото те били изменници спрямо държавата.

Крехката клетка, пълна с искрящ прах, успокояваше по всевъзможен начин Джандол-Анганол. И въпреки това душата му се върна в тялото, налегната от тежки грижи.

Порочният му баща, все още жив в своето предразполагащо към размисъл подземие, беше настроен по-практично. Винаги имаше готов съвет.

— Раздухай пак скандала около Пашаратид. Нареди на нашите агенти да пускат слухове. Нека замесят и съпругата на посланика, която толкова непредпазливо остана тук да ръководи канцеларията му. Хората лесно вярват на всяка мълва, насочена срещу сиборналците.

— А какво да правя с Робайдей?

Старецът лекичко се завъртя в креслото и притвори едното си око.

— Щом нищо не можеш да направиш, нека си остане нищо. Но ще ти бъде от полза всяко действие, ускоряващо твоя развод, за да се свърши по-бързо с новата ти женитба.

Джандол-Анганол крачеше из влажния затвор.

— По този въпрос сега всичко е в ръцете на Ц’саря.

Старецът се закашля. Трудно успокои дробовете си, преди да заговори отново.

— Горещо ли е навън? Защо хората все разправят, че било горещо? Виж какво, нашите приятели в Пановал искат ти да си в ръцете на Ц’саря. За тях е удобно, но не и за тебе. Ускори събитията, стига да е по силите ти. Какво ново се чува за Мирдем-Ингала?

Кралят се вслуша в съвета на своя баща. Емисари с въоръжена охрана бяха изпроводени към далечния град Пановал, отвъд Кузинтските планини. Носеха дълго послание, умоляващо Ц’саря на Свещената пановалска империя да ускори издаването на указа за развода. С посланието бяха изпратени икони и други дарове, включително древни светини — фалшификати, изработени специално за случая.

Но отзвукът от Изтреблението на Мирдолаторите, както стана известна тази случка, не отслабваше в умовете на народа и членовете на скритината. Агентите донасяха за бунтовнически настроения в града и в други големи средища като Отасол. Кралят имаше нужда от изкупителна жертва. Трябваше да спре избора си на канцлера Сартори-Ирвраш.

Да, доскоро обичният на кралското семейство Ръшвен би се харесал на всички като жертва. Никой не изпитваше особено доверие към хората на умствения труд, а скритината имаше не една причина да ненавижда и надменността му, и нескончаемите му речи.

Претърсването на жилището му все щеше да открие нещо уличаващо. Непременно щяха да намерят записки за опитите да кръстосва получовешки племена, мадиси и хора, които държеше затворени в далечна запустяла каменоломна. Разбира се, там бяха и множеството подготвителни материали за неговата „Азбука на историята и природата“. Писанията на канцлера сигурно изобилстваха от ереси, лъжи и нападки срещу Всемогъщия. Как щяха да се облизват и скритината, и църквата пред такава сочна мръвка! Джандол-Анганол прати при канцлера отряд стражници. Предвождаше ги не кой да е, а самият архиепископ Бранза-Багинут от матрасилската катедрална църква.

Обискът се оказа по-успешен и от най-смелите предположения. Откриха тайната килия (но не и скрития изход от нея). А в потулената стаичка намериха неизвестен, чудат затворник. Докато го извличаха навън, той крещеше на завален олонецки, че идвал от друг свят. Големи купчини уличаващи документи бяха изнесени в двора. Затворника доведоха при краля.

Макар да преваляше следобед, мъглата не се разсея. Дори ставаше по-гъста, със странен жълтеникав оттенък. Дворецът сякаш се рееше в свой отделен свят, вентилационните устройства по покривите приличаха на мачтите на потъваща флотилия. Вероятно задушаващата близост на стените в залата повлия върху настроението на краля, люшкащ се между кротост и ярост, между умиротворение и дива възбуда. Косата му стърчеше над челото. Понякога от носа му потичаше кръв като от клапан, изпускащ излишната пара. Крачеше по коридорите, следван от върволица потиснати придворни, вбесяващи го с угодливите си усмивки.

Когато изправиха Сартори-Ирвраш срещу разтреперания Били, Джандол-Анганол стовари пестника си в лицето на възрастния мъж. После се вкопчи в канцлера, все едно беше парцалена кукла, разрида се, помоли за прошка и от носа му пак плъзнаха струйки кръв.

Тъкмо в този миг на покаяние се появи Ледения капитан Мунтрас, за да изкаже почитанията си.

— По-късно ще приема капитана — каза кралят. — Той пътува навсякъде, може би ще ми донесе и новини за кралицата. Помолете го да изчака. Нека целият свят почака.

Разхленчи се, после започна да ръмжи. След минутка повика вестоносеца да се върне.

— Я ми доведете Ледения капитан! Нека и той види това необикновено създание.

Изрече тези думи, докато обикаляше около Били Ксяо Пин.

Били пристъпяше на място, едва се удържаше да не бърбори истерично, обезсърчен напълно от кървавите ноздри на краля. В „Авернус“ подобни изблици на чувства хората си позволяваха единствено в уединение. Лесно възбуждащите се борлиенци очевидно не споделяха този възглед. А техният крал не изглеждаше търпелив и съчувствено настроен слушател.

— Ъ-ъ… здравейте — успя да измънка Били с изтерзана усмивка. Кихна неудържимо.

Мунтрас влезе в залата и се поклони. Намираха се в стара, зле устроена част от двореца, миришеща на мазилка, макар същата тази мазилка да беше вече на четири века. Леденият капитан застана устойчиво на плоските си стъпала и се огледа с любопитство.

Кралят отвърна съвсем небрежно на любезностите му. Посочи му куп възглавници.

— Седнете там и не говорете. Убедете се сам какво открихме в потайно кътче на това змийско гнездо! Ето ги плодовете на предателството! — внезапно се обърна към Били и попита: — Ей, твар, колко години вече гниеш в ноктите на Сартори-Ирвраш?

Объркан от кралския диалект на олонецкия език, Били запелтечи:

— Седмица… дори станаха осем дни. Май забравих, Ваше величество.

— Значи осем дни, отрепко. Ти да не си резултат от неуспешен експеримент?

Кралят се разсмя и всички присъстващи побързаха да се присъединят не толкова от чувство за хумор, колкото от страх за живота си. Никой не искаше да го сметнат за Мирдолатор.

— Да, смърдиш като след експеримент.

Още кикот.

Кралят повика двама роби, заповяда им да измият и преоблекат Били. Щом изпълниха задачата, поднесоха храна и вино. Мъже притичваха прегърбени, за да оставят подносите с козе месо в оранжев ориз.

Били утоляваше глада си, а кралят вървеше напред-назад из залата, пренебрегнал храната. От време на време притискаше копринена кърпичка към носа си или се взираше в лявата си китка, одраскана от неговия син при бягството му. До него се опитваше да следва крачките му архиепископът Бранза-Багинут — огромен мъжага, чието туловище, облечено в алени и кафеникави одежди, предписани от канона, напомняше за боен сиборналски кораб с издути от вятъра платна. Натежалото му лице би могло да принадлежи и на селски пехливанин, ако не беше стаеното лукавство. Хората го зачитаха заради славата му на хитрец, който подкрепяше краля в отплата за щедростта му към църквата.

Бранза-Багинут се извисяваше над Джандол-Анганол, който за разлика от него носеше само бричове и беше бос, разпасаният бял жакет откриваше костеливия му гръден кош.

Човек трудно би преценил и предназначението на залата — нещо средно между салон за приеми и склад. Навсякъде бяха пръснати всевъзможни килими и възглавници с овехтял вид, а в един ъгъл бяха струпани стари греди. Прозорците гледаха към тесен коридор. Понякога по него минаваха слуги, понесли още документи на Сартори-Ирвраш към вътрешния двор.

— Повелителю, нека разпитам този човек по религиозните въпроси — предложи Бранза-Багинут на краля. Не чу възражения, затова изтъкнатият църковник се понесе тромаво към Били и го попита: — В света, откъдето идваш, Всемогъщият Акханаба ли властва?

Били си изтри устата и неохотно спря да яде.

— Знаете, че с лекота бих ви отговорил задоволително. И тъй като не искам да си навличам вашия или на Негово величество гняв, мога ли да ви дам такъв отговор, макар и да е неистинен?

— Стани, когато се обръщаш към мен, жалко същество. Кажи ми своя отговор и незабавно ще научиш дали ме задоволява или не.

Били се изправи пред едрия свещенослужител, пак обърса нервно устните си.

— Господине, в определени етапи от развитието боговете са нужни на хората… Тоест, когато сме деца, необходим ни е любящ, но твърд и справедлив баща, за да подпомогне израстването ни в зрели мъже. Но и пораснали, хората изглежда пак имат нужда от бащин образ, съответно по-величествен, за да ги насочва в правия път. И този образ се именува Бог. Едва когато част от човешката раса стига до духовното си възмъжаване и вече е способна сама да направлява поведението си, изчезва и потребността от боговете. По същия начин ние не търсим напътствията на бащата, щом вече можем сами да се грижим за делата си.

Архиепископът потри буза с длан, явно стъписан от това обяснение.

— Значи ти произхождаш от свят, където сами се грижите за делата си и нямате нужда от богове? Това ли искаш да ми кажеш?

— Точно така е, господине.

Били се озърна уплашено. Наблизо Леденият капитан се изтягаше на възглавниците и се тъпчеше с кралските гозби, но слушаше с изострено внимание.

— А този твой свят… Авернус ли беше… щастлив ли е?

Наглед невинният въпрос на свещеника вся смут в съзнанието на Били. Ако само преди няколко седмици го бе чул в „Авернус“ от своя Съветник, би отговорил без колебание. Щеше да обясни, че щастието се корени в знанието, а не в суеверията. В увереността, а не в несигурността. В контрола, а не в случайността. И сам щеше да си вярва, че знанието, увереността, контролът са най-значимите предимства, запълващи и насочващи живота на обитателите в наблюдателната станция. Непременно щеше да се надсмее над идеята, че Акханаба може да дари някого с блаженство, а дори и неговият Съветник щеше да си позволи незабележима, мразовита усмивка.

Но на Хеликония беше различно. Пак можеше да се присмива над идолопоклонническите суеверия на вярата в Акханаба. И все пак, все пак… Вече съзираше дълбокия смисъл в думата „безбожник“. Избяга от безбожен свят във варварски. И въпреки собствените си неволи беше способен да разбере в кой от двата свята е по-силна надеждата за щастлив живот.

Както мънкаше отговора си, кралят го прекъсна. Досега Джандол-Анганол бе обмислял предишните думи на Били. Попита го предизвикателно:

— Ами ако в зрелостта си нямаме непоклатимия образ на бащата, за да ни води? Тогава какво?

— Тогава, господине, Акханаба може наистина да ни бъде подкрепа в житейските несгоди. Или пък можем да се откажем завинаги от него, както се отказваме от бащите си.

От чутото носът на краля отново се разкървави.

Били се възползва от момента, за да се отърве с измама от трудното положение. Заговори на Бранза-Багинут с повече самоувереност, отколкото изпитваше в душата си:

— Достопочтени господине, аз съм човек с високо положение, но в този дворец се отнесоха зле с мен. Върнете ми свободата. Можем да си сътрудничим. Мога да ви разкрия подробности за вашия свят, които ще ви бъдат полезни. С нищо не бих ви…

Архиепископът плесна с ръце и каза добродушно:

— Не се заблуждавай. Нямаш никакво значение, освен да потвърдиш, че канцлерът Сартори-Ирвраш е заговорничел срещу Негово величество.

— Но вие дори не се опитвате да проумеете кой съм аз! Да речем, че в момента ни наблюдават хиляди хора. Те ви проверяват чрез вашето отношение към мен. И тяхната оценка ще повлияе какъв ще ви запомни историята.

Бузите на църковния сановник се зачервиха.

— Само Всемогъщият ни наблюдава, никой друг. Твоите опасни лъжи за безбожни светове могат да хвърлят в хаос страната ни. Дръж си езика зад зъбите, иначе скоро ще се озовеш върху запалена клада.

Почти отчаян, Били пристъпи към краля и вдигна пред очите му своя часовник с трите екранчета.

— Ваше величество, умолявам ви да ме освободите. Вижте изкусното изделие, което нося на ръката си. Всеки човек в „Авернус“ има същото. То показва времето на Хеликония, в „Авернус“ и на далечния направляващ ни свят — Земята. Този предмет е символ на огромния ни напредък в усилията да контролираме околната си среда. С готовите да ме изслушат бих споделил чудеса, надхвърлящи всичко, постигнато в Борлиен.

Успя да събуди интереса на краля, който дръпна копринената кърпичка от носа си и попита:

— Можеш ли да ми изработиш мускет, не по-лош от сиборналските?

— О, мускетите са нищо. Аз…

— Значи искам от тебе колесни мускети. Способен ли си да ми направиш едно от онези „оръдия“?

— Е, не мога, господине… всичко опира до якостта на метала. Но се осмелявам да кажа, че мога да създам… Подобни оръжия са отдавна забравени в света, откъдето идвам.

— А какви оръжия ще ми предложиш?

— Господине, първо благоволете да насочите вниманието си към този часовник. Моля ви да го приемете като дар, като залог за моята добронамереност. — Разлюля откопчания часовник пред лицето на краля, но онзи не прояви никакво желание да го докосне. — После ме освободете. И нека с някои от най-учените ви мъже, например с присъстващия тук архиепископ, започнем от най-основните принципи. Съвсем скоро ще направим добри пистолети, радиоапарати, двигател с вътрешно горене…

Забеляза как се промениха лицата на краля и свещеника и реши да не продължава, само отново протегна покорно часовника към краля.

Малките цифри неспирно се меняха пред очите на Джандол-Анганол. Негово величество сграбчи чудноватия предмет. Разглеждаха го заедно с Бранза-Багинут и си шепнеха. Пророците бяха предсказали, че ще настъпи време, когато на бял свят ще се появят магически машини, държавата ще рухне и Империята ще бъде изтрита от лицето на земята.

— Тази джунджурийка ще ми каже ли колко време ще се задържа на власт? Може ли да познае на колко години е моята дъщеря?

— Господине, това е само наука, а не вълшебство…

Кралят махна с ръка, за да го спре.

— В тази фалшива скъпоценност се таи зло. Прозрях го. Кралете също като учените мъже виждат достатъчно надалеч в бъдещето. Ти с каква цел дойде тук?

С тези думи подхвърли часовника към Били.

— Ваше величество, дойдох да видя кралицата.

Стреснат от това признание, Джандол-Анганол отстъпи, сякаш пред него стоеше призрак. А Бранза-Багинут каза:

— Значи не само си неверник, ами и Мирдолатор? И очакваш да те посрещнем с отворени обятия? Нима Негово величество е длъжен да търпи несвързаното ти бръщолевене? Но ти не си нито луд, нито смешник. Откъде се взе твар като тебе? Да не си излязъл от подмишницата на Сартори-Ирвраш?

Пристъпяше заплашително към Били и го принуди да се свие в ъгъла. Другите придворни също ги наобиколиха, настървени да покажат на владетеля си как се разправят с още живите Мирдолатори.

Крилио Мунтрас се надигна от възглавниците и застана до краля. Малко нерешително оглеждаше разиграващата се пред очите му сцена.

— Ваше величество, защо не попитаме пленника с какъв кораб е пристигнал тук от своя чужд свят?

Кралят като че се отърси от гнева си. И изрече, без да отделя кърпичката от носа си:

— Ей, същество, задоволи любопитството на Ледения капитан… Та с какво се добра до нашата страна?

Били предпазливо заобиколи туловището на Бранза-Багинут и се изправи пред краля.

— Моят кораб бе изработен изцяло от метал, напълно затворен, със собствен въздух. С няколко чертежа мога да ви разясня всичко. Нашата наука е напреднала и би могла да помогне на Борлиен… Корабът ме остави на Хеликония и се върна сам в нашия свят.

— Нима този странен кораб е надарен с мисъл?

— Трудно е да се отговори еднозначно на такъв въпрос. Да, в определен смисъл той има съзнание. Може да изчислява… да определя пътя си в пространството, самостоятелно да извършва хиляди действия.

Джандол-Анганол се наведе и вдигна кана с вино над главата си.

— Чужденецо, ти ли си луд или аз? Ето, и този съд има съзнание — да, да, сам може да определя пътя си. Гледай!

Метна каната, която прелетя до отсрещната стена и се пръсна на парчета, обливайки всичко наоколо. Трясъкът накара всички да застинат неподвижно като същински фагори.

— Ваше величество, аз само се постарах да отговоря на вашия… — Били кихна силно.

— Само вината и гневът ме подтикват да търся смисъл в думите ти. Но защо ли си правя труда? Лишен съм от всичко, този дворец е като празен килер, а по коридорите щъкат плъховете-придворни. Всичко ми отнеха, но искат още от мен. Дори и ти искаш нещо… Навсякъде срещам само демони… Архиепископе, длъжен съм да се покая и ръката ви не бива да ме щади. Искрено вярвам, че този демон е сътворен от Сартори-Ирвраш. Утре възнамерявам да говоря пред скритината, тук, ще настъпят промени. А днес съм само един баща, чиито тяло и душа кървят… — Добави тихо, на себе си: — Да, това е, просто трябва да се променя.

Уморено сведе поглед. Още една червена капка падна на пода.

Капитан Мунтрас се прокашля. Беше практично настроен човек и невъздържаните слова на краля го смутиха.

— Господарю, явно не съм дошъл в добър за вас момент. Аз съм обикновен търговец и най-добре да се занимавам със своите дела. Много години наред ви докарвах най-добрия лед на Лордриярдри, от най-чудесните ни глетчери, при това на най-ниски цени. И сега, повелителю, искам да изразя сърдечната си благодарност за вашата любезност и гостоприемство, после да се сбогувам с вас. Въпреки мъглата време е вече да тръгна към дома си.

Речта му сякаш помогна на краля да се свести. Той отпусна ръка върху рамото на Ледения капитан, ококорил се насреща му с показно простодушие.

— Капитане, как ми се иска да имах до себе си хора като вас, за да ме връщат към здравия разсъдък! Ценя услугите ви. И няма да забравя, че ми помогнахте, когато бях ранен след страшните събития в Косгат… както съм ранен и сега. Вие сте истински патриот.

— Господарю, аз съм истински патриот на своята страна — Димариам. И там ще се завърна не след дълго. Това беше последното ми пътуване. А моят син ще поеме търговията, ще ви служи със същата преданост, каквато проявявах към вас и… хъм… бившата кралица. Времето е все по-горещо, дали Ваше величество ще има нужда от допълнителни доставки на лед?

— Капитане, би трябвало да ви възнаградя. Макар да съм изпаднал в ужасен недоимък заради злобата и коварството на скритината, питам ви — има ли нещо, с което бих могъл да ви даря в знак на признателност?

Мунтрас пристъпи от крак на крак.

— Господарю, не съм заслужил награда и не жадувам за дарове, но какво ще кажете, ако ви предложа размяна? Докато пътувах насам от Олдорандо, от добросърдечие спасих един фагор, станал жертва на гонения. Той се възстанови, въпреки че едва не се удави, и сега ще трябва да се препитава някак, далеч от Канчазърх, откъдето го пропъдиха. Предавам ви този сталун като ваш роб, ако ми дадете в замяна своя пленник, бил той и демон. Ще се спогодим ли?

— Можете да вземете това същество. Отведете го оттук заедно с механичната му играчка. Капитане, не е нужно да ми давате нищо в замяна. Ще ви бъда задължен, ако махнете тази твар от моето кралство.

— Значи ще го отведа. А вие вземете фагора, за да се надява и моят син на благоразположението ви, на което се радвах аз досега. Моят Див е добро момче, господарю, макар обноските му да не са по-изтънчени от моите.

 

 

И така, Били Ксяо Пин бе поверен на Ледения капитан. На следващия ден мъглата започна да се разпръсква под напора на бриза. Облаците в душата на краля също се разнесоха. Спази обещанието си да говори пред скритината.

Членовете на събранието седяха по скамейките и покашляха, взрени в човека, който искаше да ги убеди, че вече не е същият. След като се разпростря надълго за злодеянията на канцлера Сартори-Ирвраш и основната му роля в несгодите, сполетели напоследък държавата, Джандол-Анганол се впусна в откровения:

— Достойни членове на скритината, когато седнах на борлиенския трон, вие ми се заклехте във вярност. Не отричам, че нашата обична страна преживя тежки сътресения. Никой крал, колкото и да е могъщ, колкото и да е добронамерен, не може да промени отведнъж положението на своя народ. Вече знам това. Не е по силите ми да премахна засухата или да отслабя жарта на слънцата, господстващи в небето над нас. В отчаянието си извърших престъпления. Подтикнат от канцлера, станах причина за смъртта на Мирдолаторите. Признавам и ви моля за прошка. Сторих това, за да спася кралството, да предотвратя размириците. Отказах се от кралицата, а заедно с нея изоставих и всякаква похот. Бракът ми с принцеса Симода Тал от Олдорандо ще бъде само династичен и се заклевам, че не ще я докосна с друго желание, освен да заченем наследник. От този миг нататък ще се посветя изцяло на своята страна. Подчинявайте ми се, господа, и аз ще ви отвърна със смирение.

Говореше сдържано, очите му се насълзиха. Слушателите му седяха смълчани, зяпаха го, седнал в позлатения трон на подиума. Малцина го съжаляваха. Повечето само пресмятаха как да се възползват от тази нова проява на неговата слабост.

 

 

Макар Хеликония да нямаше луна, имаше приливи и отливи. С доближаването към Фрейър водната обвивка на планетата изпитваше приливни влияния, с шестдесет процента по-силни, отколкото в най-отдалечената точка от ярката звезда, когато Фрейър беше на повече от седемстотин астрономически единици.

Мирдем-Ингала обичаше да се разхожда сама по брега. Така поне замалко се откъсваше от тревожните си мисли. Тук беше границата между земята и морето. Напомняше й за здрачната градина, която бе принудена да напусне, също цъфтяща на границата между деня и нощта. Смътно осъзнаваше несекващата борба между водата и сушата, в която може би никога нямаше да има победител. Поглеждаше към хоризонта и както всеки ден, питаше се дали Ледения капитан е изпратил нейното писмо до генерала, зает с далечните войни.

Роклята й беше бледожълта. Отказа се от любимия си червен цвят. Беше неуместен в Гравабагалиниен с неговото натежало от призраци минало. Според нея жълтото подхождаше на въздишащото море.

Когато не плуваше, оставяше Татро да си играе на пясъка и тръгваше по линията на прилива. Придворната й дама я следваше неохотно. По брега стърчеше жилава трева, тук-там на гъсти туфи. Само няколко крачки по-нататък се срещаха други растения. Имаше малки бели маргаритки с корави стъбълца. После попадаше на дребно растение с месести листа, твърде подобно на водорасло. Мирдем-Ингала не знаеше името му, но често откъсваше по някое. Имаше и растение със съвсем тъмни листа. Беше пръснато сред тревите и дюните, но където условията бяха подходящи за него, издигаше се в бухнали храсти с нежен блясък.

Зад тези по-смели обитатели на брега бяха останките, изхвърлени от прииждащите вълни. По-нататък имаше пуста ивица, изпъстрена само с по-едри маргаритки. Навътре, където се извиваха само отделни пясъчни пипала, земята бе заета от присъщите на сушата растения.

— Маи, недей да се цупиш. Това място ми харесва.

Лицето на едва влачещата се придворна дама стана още по-навъсено.

— Вие сте най-красивата и най-вярната жена в Борлиен. — Никога досега не бе говорила с такъв тон на господарката си. — Но защо не можахте да задържите съпруга си?

Кралицата не отговори. Двете жени продължиха да вървят по брега на известно разстояние една от друга. Мирдем-Ингала се провираше между храстите и лекичко плъзгаше длан по лъскавите им листа. Понякога нещо съскаше недоволно и се отдръпваше изпод краката й.

Мислеше за Маи Толрам-Кетинет, която сърдито тътреше крака зад гърба й, обзета от ненавист към това място на изгнание.

— Хайде, Маи, не изоставай! — подвикна й окуражително.

Маи мълчеше.