Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (9)

VII
Ледено посрещане на фагорите

— Господар или не, той ще трябва да дойде при мен — изрече гордо Шей Тал на Врай в една безсънна тревожна нощ.

Ала новият Господар на Ембрудок също притежаваше немалко гордост и не дойде.

Управляваше нито по-добре, нито по-зле от предшествениците си. Между него и съвета не цареше съгласие по една причина, нямаше съгласие и между него и адютантите му, но по друга.

Съветът и Господарят се споразумяваха, както могат, само за да запазят мира. Единственият въпрос, по който бяха безусловно единни, бе въпросът за академията, която им носеше само беди. Не биваше да се допусне недоволство. Ала тъй като жените работеха в полза на общността, не можаха да им забранят да се събират заедно. И все пак не приемаха академията изцяло, а това пък дразнеше жените.

Шей Тал и Врай тайно се срещнаха с Лейнтал Ей и Датка.

— Разбирате какво се опитваме да направим — каза Шей Тал. — Ще убедите този упорит човек да промени мнението си. Изглежда имате повече влияние върху него, отколкото съм си представяла.

От тази среща не излезе нищо, само дето Датка започна да хвърля погледи на свенливата Врай. А Шей Тал стана малко по-надменна.

Веднъж Лейнтал Ей се върна от едно от самотните си странствания и потърси Шей Тал. Покрит с кал, той клекна да я чака пред женската кула.

Когато тя излезе от пекарната, придружаваха я двама роби с табли пресен хляб в ръце. Още един път хлябът на Олдорандо бе готов и Врай се зае да надзирава разпределението му — ала не преди Шей Тал да отдели един самун за Лейнтал Ей. Подаде му го, усмихна се и отметна назад непокорната си коса.

Той мляскаше с благодарност и тъпчеше на място, за да загрее краката си.

Също като новия Господар по-мекото време се оказа по-скоро мъчение, отколкото условие за напредък. Отново бе станало студено и влагата по миглите на Шей Тал се превърна в скреж. Всичко бе потънало в бяло безмълвие. Реката продължаваше да тече, широка и тъмна, ала бреговете й бяха обточени с ледени ивици.

— Как е младият ми помощник? Напоследък те виждам много рядко.

Той преглътна последната хапка — първото му ядене от три дни насам.

— Ловът беше труден. Трябваше доста да се отдалечим. Сега, когато отново стана студено, елените сигурно ще се придвижат по-близко до дома.

Той стоеше напрегнат и я наблюдаваше, а тя се бе изправила пред него в провисналите си кожи. В сдържаното й мълчание се проявяваше онова нейно качество, което караше хората и да я уважават, и да се отдръпват от нея. Преди още Шей Тал да проговори, той усети, че тя разбира какво иска да прикрие с извинението си.

— Много си мисля за теб, Лейнтал Ей, както навремето мислех за майка ти. Спомни си колко беше мъдра. Спомни си нейния пример, не заставай срещу академията като някои твои приятели.

— Знаеш как те обожава Аоз Рун — изтърси той.

— Знам един начин, по който може да го докаже.

Тя видя, че не е съгласен, стана по-внимателна, улови го за ръката и тръгна с него, като го заразпитва къде е бил. От време на време той поглеждаше острия й профил и й разказваше за развалините, които бе посетил в пущинака. Били полузарити сред камъните, пустите улици били като корита на отдавна пресъхнали рекички с подредени край тях къщи без покриви. Дървените им части били отмъкнати или прогнили от времето. Каменни стъпала се издигали към отдавна изчезнали етажи, прозорците зеели към отломките. По праговете растели отровни гъби, в огнищата бил навят сняг от вятъра, а в нишите с рафтове птици свили гнезда.

— Това е част от катастрофата — рече Шей Тал.

— Така става — отвърна невинно той и продължи да разказва за малката група фагори, на които бе попаднал — не военизирани, а скромни, хранещи се с мъхове, които се уплашили от него точно толкова, колкото и той от тях.

— Напразно рискуваш живота си.

— Имам нужда… Имам нужда да се откъсна.

— Никога не съм напускала Олдорандо. Трябва, трябва… И аз искам да се откъсна. Тук съм като в затвор. Но си казвам, че ние всички сме затворници.

— Не виждам така нещата, Шей Тал.

— Ще ги видиш. Първо съдбата формира характерите ни, после характерите ни формират съдбите ни. Но стига толкова, още си твърде млад.

— Не съм толкова млад, че да не мога да ти помогна. Знаеш защо се страхуват от академията — защото може да наруши досегашното ни съществуване. А ти говориш, че знанието ще допринесе за общото благо, така ли е?

Той я наблюдаваше полуусмихнато, полушеговито, а тя, като отвърна на погледа му, си помисли: да, разбирам какво чувства Ойре към теб. Съгласи се с кимане на глава и му се усмихна в отговор.

— В такъв случай трябва да докажеш твърдението си.

Тя мълчаливо повдигна тънките си вежди. Той протегна ръка и разтвори калните си пръсти пред очите й. В дланта му лежаха два класа: семената на единия бяха подредени в нежни звънчета, другият имаше формата на миниатюрна луковица.

— Е, госпожо, може ли академията да се произнесе по тях и да ги наименува?

След миг колебание тя отвърна:

— Овес и ръж, нали?

Тя се ровеше в ума си да си припомни наученото за живота.

— Навремето отглеждането им е било част от селскостопанската работа.

— Откъснах ги близо до развалините, диви са. Навремето може би е имало ниви, засети с тези растения, преди катастрофата, за която говориш… Видях и други странни растения, лазещи по разрушените стени в по-закътаните места. От тях може да се приготви хубав хляб. Същото е и с елените — когато пашата е добра, кошутата ще избере овеса и ще подмине ръжта.

Когато прехвърли класовете в нейните ръце, тя усети боцкането на ръжените осили по кожата си.

— И защо ми ги донесе?

— За да ни направиш по-хубав хляб. Знаеш добре занаята си. Подобри качеството на хляба. Докажи на всички, че знанието допринася за общото благо. Тогава забраната върху академията ще бъде вдигната.

— Много си умен — отвърна тя. — Особен човек си.

Похвалата го обърка.

— О, да знаеш колко много растения растат в пустошта, те биха могли да бъдат от полза за нас.

Когато той понечи да си тръгне, тя го спря:

— Ойре е доста намусена напоследък. Какво я тревожи?

— Мъдра си. Мисля, че сама ще разбереш.

Тя стисна здраво зелените класове, сви се в кожите си и му предложи с топлина в гласа:

— По-често идвай да си говорим. Не пренебрегвай обичта ми към теб.

Той с неудобство се усмихна и се извърна. Не можеше да обясни нито на Шей Тал, нито на когото и да било как убийството на Накри бе помрачило живота му. Макар и глупаци, Накри и Клилс бяха негови роднини и обичаха живота. Ужасът в душата му никога нямаше да изчезне, макар да бяха изминали цели две години. Мислеше си също така, че трудностите, които среща с Ойре, са също част от общата им тайна. Изпитваше двойствено чувство към Аоз Рун. Убийството отчужди неговия властен защитник дори от собствената му дъщеря.

Мълчанието, което пазеше за смъртта на двамата братя, го превръщаше в съучастник във вината на Аоз Рун. Бе станал почти толкова мълчалив, колкото и Датка. Преди тръгваше на самотните си странствания поради доброто си настроение и слабостта си към приключенията, сега към тях го тласкаше тъгата и неудобството.

— Лейнтал Ей!

Той се обърна при повика на Шей Тал.

— Ела да поседиш с мен, докато се върне Врай.

Поканата й хем му достави удоволствие, хем го смути. Бързо влезе с нея в старото й неугледно убежище над помещението с прасетата с надеждата, че никой от приятелите му ловци няма да го види. След студа навън почувства, че му се доспива от застоялия въздух. Спаружената стара майка на Шей Тал седеше в ъгъла срещу килера за боклук, частици от който падаха направо долу при животните. Час-свирачът изсвистя на точния час, мракът в стаята се сгъстяваше.

Лейнтал Ей поздрави старицата и се настани върху кожите до Шей Тал.

— Ще съберем повече семена и ще засадим поляни с ръж и овес — каза тя. По тона й разбра, че е доволна.

След малко се върна Врай заедно с една друга жена, Еймин Лим — заоблена, създадена да ражда млада жена, която се бе обявила за първа следовница на Шей Тал. Еймин Лим тръгна направо към задната стена на стаята и седна с кръстосани крака с гръб към камъните — тя искаше само да слуша и да бъде пред погледа на Шей Тал.

Врай също се дръпна настрана. Тя бе сравнително слаба. Гърдите й едва личаха под сребристосивите й кожи — приличаха на две луковици. Лицето й бе тясно, обаче не му липсваше миловидност. Очите й бяха дълбоко поставени и блестяха на бледата й кожа. Не за пръв път Лейнтал Ей си помисли, че Врай му напомня за Датка, може би заради това бе тъй привлекателна за приятеля му.

Имаше едно нещо обаче, което отличаваше Врай и това бе косата й. Погледната на слънчева светлина, тя изглеждаше тъмнокафява, различна от сиво-черните коси, характерни за жителите на Олдорандо. Единствено косата й подсказваше, че Врай е от смесен произход — майка й е била робиня от Южен Борлиен, със светла коса и светъл тен на лицето, която починала, след като я пленили.

Твърде млада, за да чувства неприязън към пленилите я, Врай бе очарована от всичко, което виждаше в Олдорандо. Каменните кули и тръбите с гореща вода бяха обзели напълно детското й въображение. Бълваше въпроси и отдаде сърцето си на Шей Тал, защото тя им отговаряше. Шей Тал ценеше живия ум на детето и когато то порасна, тя пое грижата за него.

Под обучението на Шей Тал Врай се научи да чете и пише. Тя стана един от най-запалените членове на академията. Напоследък се народиха много деца и на свой ред Врай учеше някои от тях на олонецката азбука.

Врай и Шей Тал заразказваха на Лейнтал Ей как открили коридори под града. Системата от подземни пътища в посока север-юг и изток-запад свързвала всички кули или навремето ги е свързвала; земетресения, наводнения и други природни бедствия блокирали някои от коридорите. Шей Тал се надявала да достигне до пирамидата, затрупана някъде около мястото за жертвоприношения, защото вярвала, че тази структура съдържа най-различни съкровища, ала коридорите дотам били затрупани догоре с тиня.

— Има много неща, чиято взаимна връзка не можем да разберем, Лейнтал Ей — каза тя. — Живеем на повърхността, но съм чувала, че хората в Пановал си живеят удобно и под нея, както и на юг, в Отасол, според думите на търговците. Може би коридорите ни свързват със света под нас, където обитават шепнещите и наставляващите. Ако можехме да открием път до тях, да ги посетим тялом, а не само духом, ще придобием знание, което отдавна е погребано. Това ще задоволи Аоз Рун.

Отпуснат от топлината, Лейнтал Ей само кимна сънено.

— Знанието не е нещо погребано завинаги като брасимипите — добави Врай. — Знанието може да бъде получавано чрез наблюдения. Вярвам, че във въздуха съществуват коридори, подобни на онези под нас. Когато настъпи нощта, наблюдавам как звездите изгряват и се движат по небето. Някои преминават през различни коридори…

— Те са твърде далеч, за да ни влияят — намеси се Шей Тал.

— Не чак толкова. Всички са в света на Утра. Каквото и да направи той, ще ни повлияе.

— Ти се страхуваш да се спуснеш под земята — забеляза Шей Тал.

— Мисля, че пък теб, госпожо, те плашат звездите — побърза да отвърне Врай.

Лейнтал Ей бе удивен, че тази свенлива млада жена, не по-възрастна от него, вече не се държи с уважение и отговори така на Шей Тал. Променила се бе, подобно на климата напоследък. Шей Тал очевидно не обърна внимание на това.

— Каква е ползата от подземните коридори? — попита той. — Какво показват те?

— Просто останки от далечното и забравено минало — отговори Врай. — Бъдещето е в небесата.

Ала Шей Тал твърдо заяви:

— Те показват онова, което Аоз Рун отрича: че фермата, в която живеем, е била навремето велико място, където изкуството и науката са процъфтявали и людете са били по-добри от нас. Имало е повече хора, трябва да е било така — всички сега са вече духове. Били са пищно облечени, така както се обличаше Лойл Брай. А в главите им се раждали блестящи мисли като златни птици. Останали сме само ние, а главите ни са пълни с кал.

По време на разговора Шей Тал непрекъснато се позоваваше на Аоз Рун и докато говореше, напрегнато се взираше в тъмния ъгъл на стаята.

 

 

Студът отмина, дойдоха дъждовете, после отново студът, сякаш климатът през този период имаше специалната задача да унищожи жителите на Ембрудок. Жените си вършеха работата и мечтаеха за други светове.

Равнината бе набраздена с падини, които се простираха в посока изток-запад. Върху северните им склонове все още имаше неразтопени купчинки сняг, останали от снежната пустиня, която навремето покриваше цялата земя. Сега изпод снега се провираха зелени стъбълца и около тях се бяха образували малки долчинки, над които те бяха единствени владетели.

От другата страна на падините се простираха гигантски локви, най-забележителната особеност на новия пейзаж. Наоколо бе осеяно с успоредни езера с формата на риба, които отразяваха част от облачното небе.

Навремето районът беше богат на дивеч. Ала той си бе отишъл заедно със снеговете — придвижил се бе към по-сухите пасбища в планините. Животните бяха изместени от ята черни птици, които флегматично газеха край водата на наскоро появилите се езера.

Датка и Лейнтал Ей лежаха на един хребет и наблюдаваха няколко движещи се фигури. И двамата бяха мокри до кости и в лошо настроение. Продълговатото изсечено лице на Датка бе толкова намръщено, че бръчките скриваха очите му. Там, където пръстите им се впиваха в калта, се образуваха трапчинки и се пълнеха с вода. Наоколо се чуваше само жвакането на наводнената почва. На известно разстояние зад тях шестима разочаровани ловци бяха приклекнали, скрити зад хребета. Докато очакваха командата на водачите си, те следяха с поглед полета на птиците и леко духаха мокрите си пръсти, за да се стоплят.

Фигурите, които наблюдаваха, се движеха на изток по върха на рида с наведени глави, за да се предпазят от ръменето. Зад редицата им се виждаше широката извивка на Ворал. На брега на реката бяха привързани трите лодки, докарали чуждите ловци в традиционните за Олдорандо земи за ловуване.

Неканените гости носеха тежки кожени ботуши и шапки с формата на черпак, които издаваха произхода им.

— От Борлиен са — отбеляза Лейнтал Ей. — Изплашили са дивеча, който е останал. Ще трябва да ги прогоним.

— Как? Много са.

Датка говореше, без да сваля поглед от движещите се в далечината фигури.

— Тази земя е наша, а не тяхна. Но пък са много…

— Можем да направим само едно: да изгорим лодките им. Тези глупаци са оставили само двама души да ги пазят. Ще успеем да се справим с тях.

Тъй като нямаше никакъв дивеч, можеха да ловят борлиенци.

Бяха научили от един от наскоро пленените южняци, че в Борлиен се надига недоволство. Там хората живееха в къщи от глина, обикновено двуетажни, като първият етаж се обитава от животните им, а вторият — от собствениците. Незапомнените дъждове отмили колибите им, цялото население останало без покрив над главата.

Когато групата на Лейнтал Ей се запъти към Ворал, наблюдавайки лодките, дъждът се усили. Идваше откъм юг. Беше началото на зимния период. Дъждът се изсипваше на талази, обливаше движещите се фигури, после утихваше и ги шибаше в гърбовете, а по лицата им се стичаше вода. Те я издухваха от тъпите си носове. Дъждът беше нещо, което допреди няколко години никой от тях не бе виждал. В групата нямаше нито един, който да не мечтае за мразовитите дни от детството си, когато газеха в снега, а дивечът се виждаше чак до хоризонта. Сега той бе скрит от мръсносивата завеса на дъжда, а краката им шляпаха в калта.

Ловците стигнаха брега на реката. Там растеше гъста месеста трева до колене въпреки скорошния мраз, тя се огъваше и полягаше под напора на силния дъжд. Когато се затичаха напред, не се виждаше нищо, освен огъващата се трева, натежалите облаци и калната вода с цвета на облаците. Рибата тромаво изскачаше от повърхността с чувството, че светът й се разширява.

Двамата стражи борлиенци се бяха свили на сушина в лодките си и те ги убиха, без да срещнат съпротива — може би предпочитаха смъртта пред влагата. Хвърлиха труповете им във водата. Те заплаваха до лодките и около тях се разля кръв. Част от групата напразно се мъчеше да запали огън. На това място реката бе плитка и труповете не се отдалечаваха дори когато ги отблъскваха с веслата. Поради подкожната си тлъстина те се носеха под самата повърхност, върху която плющеше дъждът.

— Хайде, хайде — нетърпеливо ги подкани Датка. — Оставете огъня. Счупете лодките.

— Можем да ги използваме — предложи Лейнтал Ей. — Да доплаваме с тях до Олдорандо.

Останалите стояха и слушаха безучастно спора между двамата младежи.

— Какво ще каже Аоз Рун, когато се върнем без месо?

— Ще му покажем лодките.

— Дори Аоз Рун не яде лодки.

Забележката беше посрещната със смях.

Те се качиха в лодките и замахаха с греблата, а мъртвите останаха зад тях. Успяха бавно да доплават до Олдорандо, въпреки че дъждът непрекъснато ги удряше в лицата.

Аоз Рун посрещна поданиците си сърдито. Той се втренчи в Лейнтал Ей и останалите ловци безмълвно. Това беше още по-обезсърчаващо, защото не казваше нищо, което би могло да бъде отречено. Най-после отвърна поглед от тях, застана пред отворения прозорец и се вторачи в дъжда.

— Може би ни очаква глад. И преди се е случвало. Ала сега имаме други тревоги. Хората на Фаралин Фърд се върнаха от север. Видели в далечината група косматковци, които яздели кайдо и се приближавали насам. Казват, че групата била от воините им.

Ловците се спогледаха един друг.

— Колко са?

Аоз Рун сви рамене.

— Откъм езерото Дорзин ли идват? — попита Лейнтал Ей.

Аоз Рун отново сви рамене, сякаш въпросът нямаше отношение към разговора им.

Обърна се към ловците и задържа тежкия си поглед върху тях.

— Каква според вас е най-добрата стратегия в случая?

Като не получи отговор, сам отвърна на въпроса си:

— Ние не сме страхливци. Ще излезем и ще ги нападнем, преди да са пристигнали да изгорят Олдорандо до основи или каквото там са намислили да правят.

— Няма да нападнат в такова време — обади се един по-възрастен ловец. — Косматковците мразят водата. Само изключителен пристъп на лудост може да ги накара да нагазят във вода. Тя разяжда козината им.

— Времената са трудни — каза Аоз Рун, като крачеше из стаята, без да спре. — Светът ще се удави под дъжда. Кога ще завали проклетият сняг?

Той ги пусна да си вървят и нагази в калта, за да отиде при Шей Тал. Там седяха Врай и другата й близка приятелка Еймин Лим и прекопирваха някакъв модел. Аоз Рун изпрати двете навън.

Двамата с Шей Тал се изгледаха внимателно. Тя се взря във влажното му лице и усети, че има да й казва повече, отколкото би могъл да изрази с думи. Той забеляза бръчките под очите й и първите бели влакънца, проблясващи в тъмните й къдрици.

— Кога ще спре този дъжд?

— Времето отново се влошава. Искам да посадя ръж и овес.

— Ти си толкова мъдра — ти и твоите жени, че сигурно ще можеш да ми кажеш какво ще се случи.

— Не знам. Идва зима. Може би ще стане по-студено.

— Сняг? Как искам да се върне проклетият сняг, а дъждът да изчезне!

Той гневно вдигна юмруци, после отново ги отпусна.

— Ако застудее, дъждът ще се превърне в сняг.

— Утра да те убие, какъв женски отговор! Няма ли да ми кажеш нещо по-сигурно, Шей Тал? Нещо сигурно в този несигурен свят?

— Не повече, отколкото ти можеш да ми кажеш.

Той се завъртя на пети и спря на вратата.

— Ако жените ти не работят, няма да ядат. Не можем да държим хора без работа, разбираш, нали?

Аоз Рун си тръгна, без да каже нито дума повече. Тя го последва до вратата и остана там намръщена. Бе раздразнена, че не й даде възможност отново да му откаже, това щеше да я импулсира. Ала добре разбираше, че умът му изобщо не бе при нея, а е съсредоточен върху много по-важни въпроси.

Загърна грубите дрехи около тялото си и седна на леглото. Когато Врай се върна, тя все още седеше намръщена, ала виновно скочи при вида на младата си приятелка.

— Винаги трябва да действаме в положителна посока — каза тя. — Ако бях магьосница, щях да върна снега заради Аоз Рун.

— Ти си магьосница — отвърна вярната й Врай.

Новината за приближаващите фагори бързо се разнесе. Онези, които си спомняха последното нападение над града, приказваха само за това. Говореха по нощите, когато залитаха от изпития рател и се строполяваха в леглата си; говореха призори, когато мелеха брашното на оскъдната светлина.

— Можем да направим нещо, а не само да говорим — каза им Шей Тал. — Сърцата ви са смели, жени, тъй както са остри езиците ви. Ще покажем на Аоз Рун за какво ни бива. Искам да чуете какво съм намислила.

Решиха, че академията, която непрекъснато се налагаше да оправдава съществуването си в очите на мъжете, трябва да предложи план за нападение, което би спасило Олдорандо. Ще изберат подходящо място и жените ще се съберат там, за да ги видят фагорите. Когато нашествениците се приближат, ще попаднат в засадата на ловните, които ще чакат скрити от двете страни и ще ги унищожат. Докато обсъждаха идеята, жените пищяха и викаха за кръв.

Когато планът бе достатъчно добре обмислен, жените избраха едно от най-хубавите момичета да го изпратят при Аоз Рун. То бе почти на възрастта на Врай и се казваше Дол Сакил, дъщеря на старата акушерка Рол Сакил. Ойре придружи Дол до кулата на баща си, където момичето трябваше да му предаде поздравленията на Шей Тал и да го помоли да отиде в дома й: там именно щеше да му бъде направено предложението как да се защити градът.

— Няма да ми обърне никакво внимание, нали? — попита Дол.

Ойре се усмихна и я побутна напред.

Жените чакаха, а навън се изливаше дъжд.

Когато Ойре се върна, заранта се бе преполовила. Беше сама и изглеждаше бясна. Най-после изплю цялата истина. Баща й отхвърлил поканата, но оставил Дол Сакил при себе си. Взел я като подарък от академията. Отсега нататък Дол щяла да живее с него.

При тази новина Шей Тал бе обзета от нечовешки гняв. Падна на пода. После стана и затанцува от ярост. Пищеше и скубеше косата си. Ръкомахаше и се заклеваше да отмъсти на всички малоумни мъже. Предсказа, че всички ще бъдат изгълтани живи от фагорите, докато така нареченият им водач лежи в леглото си и се съвкуплява с едно малоумно дете. Изрече още много ужасни неща. Другарките й не можеха да я успокоят и със страх се отдръпнаха от нея. Изгониха Врай и Ойре.

— Случката е неприятна, ала за Дол ще бъде хубаво — отбеляза Рол Сакил.

Тогава Шей Тал уви добре дрехите около тялото си, хукна по улицата и се изправи пред Голямата кула, където живееше Аоз Рун. Дъждът обливаше лицето й, а тя крещейки разказваше за скандалното му поведение, като го предизвикваше да се покаже.

Вдигаше такъв шум, че мъжете от гилдиите на производителите и някои ловци изтичаха навън да слушат. Застанаха под разрушените сгради на сушина и се хилеха със скръстени ръце, докато пороят се изливаше върху гейзерите и ги притискаше към земята, а калта жвакаше под краката им.

Аоз Рун се появи на прозореца на кулата. Погледна надолу и викна на Шей Тал да си тръгва. Тя размаха юмрук. Крещеше, че е отвратителен и че поведението му ще донесе катастрофа на цял Ембрудок.

Тъкмо на това място се появи Лейнтал Ей. Улови Шей Тал за ръката и нежно й заприказва. За миг тя спря да крещи и го заслуша. Той й каза, че не бива да се отчайва. Ловците знаели как да се справят с фагорите. И Аоз Рун знаел. Когато времето се оправи, те щели да излязат и да се бият.

— Когато! Ако! Кой си ти, та да поставяш условия, Лейнтал Ей? Вие, мъжете, сте толкова безсилни!

Тя отново вдигна високо юмрук.

— Трябва да действате според плана ми, иначе ще ви постигне катастрофа. И тебе също, Аоз Рун, чуваш ли? Виждам всичко много ясно с вътрешното си око.

— Да, да — опита се да я успокои Лейнтал Ей.

— Не ме докосвай! Изпълнете плана. Плана, или ви очаква смърт. А ако този глупав „водач“, както го наричате, се надява да си остане водач, трябва да се откаже от Дол Сакил в леглото си. Насилвач на деца! Проклятие! Проклятие!

Предсказанията бяха произнесени диво и уверено. Шей Тал продължи тирадата си с повече вариации, като проклинаше невежите и брутални мъже. Направи впечатление на всички. Пороят се засили. Кулите потънаха във вода. Ловците тъжно се хилеха един на друг. На улицата се събраха още сеирджии, жадни да видят и чуят нещо сърцераздирателно.

Лейнтал Ей викна на Аоз Рун, че е сигурен във всичко, което казва Шей Тал. Посъветва го да се вслуша в предсказанията. Планът на жените изглежда бил добър.

Аоз Рун отново се появи на прозореца. Лицето му бе черно също като кожите му. Въпреки гнева си той се сдържаше. Съгласи се да изпълни плана на жените, когато времето се оправи. Но не преди това. Със сигурност не. Освен това щял да остави Дол Сакил при себе си. Била влюбена в него и имала нужда от защитата му.

— Варварин! Невеж варварин! Всички вие сте варвари, достойни само за тази миризлива ферма. Злобата и невежеството ни потопиха в калта!

Шей Тал крачеше нагоре-надолу по калната улица и крещеше. Най-големият варварин бил недодяланият насилник, чието име тя отказваше да назове. Те живеели в една най-обикновена ферма, тинеста локва, и били забравили миналото величие на Ембрудок. Старите порутени постройки чак до мизерните им ограждения навремето били изящни кули, обковани със злато. Всичко, което сега е кал и мръсотия, някога било покрито с мрамор. Градът бил четири пъти по-голям от сегашния и всичко в него било красиво — чисто и красиво. Уважавали светостта на жената. Тя се сгуши в мокрите си кожи и захлипа.

Не можела повече да живее в такова мръсно място. Щяла да се засели край града, отвъд огражденията. Ако през нощта дойдели фагорите или пък лукавите борлиенци и я уловели, какво я било грижа? Нима имала за какво да живее? Те били деца, които носят катастрофата в себе си, всички били такива.

— Успокой се, успокой се, жено — повтаряше Лейнтал Ей и обикаляше в калта около нея. Тя с презрение го отблъсна. Била само една застаряваща жена, която никой не обичал. Единствено тя виждала истината. Щели да съжаляват, когато си отиде.

На това място Шей Тал премина към дела — започна да мести малкото си вещи в една порутена кула сред раджабаралите на североизток от огражденията. Врай и някои други й помагаха, щураха се напред-назад в калта под поройния дъжд с мизерния й багаж.

Дъждът спря на другия ден. Случиха се две забележителни събития. Ято дребни птици от неизвестен род долетяха в Олдорандо и закръжиха около кулите. Въздухът се изпълни с чуруликането им. Ятото не кацна в самото селище. То се настани встрани, в запустелите кули, а повечето се вмъкнаха в рухналата кула, която Шей Тал бе избрала за изгнанието си. Птиците вдигаха невъобразим шум. Човките им бяха малки, главичките им — червени, перата по крилата им бяха червени и бели и полетът им пореше въздуха. Някои ловци се втурнаха с мрежите си и се опитаха да ги уловят, ала безуспешно.

Взеха събитието за предсказание.

Втората случка бе още по-тревожна.

Ворал придойде.

От дъжда нивото на реката се покачи. Когато Час-свирачът отбеляза обед, откъм горното течение на Ворал и далечното езеро Дорзин се появи огромна вълна. Една старица Молас Фърд, събираше на брега гъши пера и забеляза вълната. Изправи се, колкото й бе възможно, и с удивление се вторачи в издигащата се водна стена, приближаваща към нея. Гъските и патиците литнаха, махайки с криле, и кацнаха върху огражденията. Ала старицата остана на мястото си с лопата в ръка и продължаваше да гледа водата с отворена уста. Вълната я завъртя и я блъсна в стената на женската кула.

Наводнението заля цялото селище, после се оттегли, като отми зърното, нахлу в домовете на хората, повлече свинете. Молас Фърд бе изранена до смърт.

Селището се превърна в блато. Единствено на кулата, където се бе настанила Шей Тал, й бе спестена убийствената тиня. Този период отбеляза истинското начало на знаменитостта й като магьосница. Всички, които я бяха чули да говори срещу Аоз Рун, си седяха у дома и мърмореха.

Тази вечер Баталикс, а сетне и Фрейър залязоха на запад. Залезът превърна водите от наводнението в кръв, а температурите рязко спаднаха. Селището се покри с тънък хрущящ лед.

 

 

При следващия изгрев на Фрейър градът се събуди от гневните крясъци на Аоз Рун. Жените, които се бореха с тежките си ботуши, преди да тръгнат за работа, се вслушаха разтревожени, после събудиха мъжете си. Аоз Рун бе възприел тактиката на Шей Тал и яростно викаше:

— Излезте навън, проклети да сте! Днес трябва да се биете срещу фагорите! Ще действам решително против онзи, който седи със скръстени ръце. Ставайте, ставайте, всички да станат и да започват да се бият! Ако наоколо има фагори, ще ви смажат. Аз се бих с фагорите с голи ръце. Вие, негодници, можете заедно да се биете. Това ще бъде велик ден в историята, чувате ли, велик ден, дори ако всички умрете!

Когато утринните облаци над главите им се разнесоха, видяха едрата му фигура в черни кожи да се извисява на върха на кулата и да размахва юмрук. С другата си ръка държеше Дол Сакил, която се извиваше, крещеше и се опитваше да се освободи и да влезе на топло. Зад тях цъфна Илейн Тал — той се подхилваше:

— Да, ще утрепем проклетите фагори по плана на жените чувате ли вие, бездейни свахи от академията? Ще следваме плана на жените, било за добро или за лошо, ще го изпълним до последната буква. Кълна се в първичния камък, ще видим какво ще се случи днес, ще разберем дали Шей Тал е говорила разумно или не, ще знаем колко струват предсказанията й!

На улицата се появиха няколко фигури, тънкият лед хрущеше под краката им. Хората се бяха вторачили в господаря си. Много от тях страхливо се бяха вкопчили един в друг, ала старата Рол Сакил, майката на Дол, се кискаше:

— Трябва да е добре развит, щом може да вика толкова. Така каза и нашата Дол. Гърди като на бик!

Той се приближи до края на парапета и се втренчи в тях, като продължаваше да крещи:

— Да, ще видим колко струват думите й, ще я изпитаме. Ще изпитаме Шей Тал в битка, след като всички вие мислите толкова за нея. Чуваш ли ме, Шей Тал? Днес ще умрем, или ще оцелеем и кръв ще се лее — или червена, или жълта.

Той се изплю върху тях, после се махна от покрива и влезе в кулата си. Капакът за стълбата се захлопна над него.

След като изядоха парчето черен хляб, хората тръгнаха, подтиквани от ловците. Всички бяха потиснати, дори Аоз Рун. Бурната му реч бе изтощила душевните му сили. Отправиха се на югоизток. Температурата беше близо до тази на замръзването. Денят бе тих, слънцата — забулени в облаци. Почвата бе твърда и ледът пукаше под краката им.

Шей Тал тръгна с тях, вървеше в крак с жените със стисната уста, а кожите й се вееха около тънкото й тяло.

Напредваха бавно, тъй като жените не бяха свикнали да изминават разстоянията, които не представляваха нищо за мъжете. Най-после стигнаха равнината, където Лейнтал Ей и ловната му дружина бяха видели борлиенците само два дни преди Ворал да придойде. Там се издигаше веригата хребети с плитките езера между тях, лъщящи като риба на сухо. Тук можеше да се направи засадата. Студът щеше да доведе фагорите, ако имаше такива. Баталикс бе залязъл невидим.

Слязоха в равнината — най-напред мъжете, следвани от обърканите групи на жените. Всички бяха неспокойни под оловното небе.

Жените спряха на брега на първото езеро и погледнаха съвсем недружелюбно към Шей Тал. Осъзнаваха опасността, на която бяха изложени, ако пристигнеха фагорите особено ако яздят. Колкото и да се оглеждаха, нямаше да могат да избягнат опасността, тъй като хребетите ограничаваха полезрението им.

Заплашваха ги и природните стихии. Температурата остана два-три градуса под нулата. Цареше тишина, въздухът бе натежал. Плиткото езеро безмълвно се простираше пред нозете им. Бе широко четирийсетина метра и дълго стотина и недружелюбно се бе разпростряло между два хребета. Водите му бяха неподвижни и отразяваха небето без нито една гънка. Мрачният му вид засили свръхестествения страх у жените, когато ловците се изгубиха от погледа им зад билото. Дори тревата в краката им, корава от студа, сякаш бе омагьосана. Не се чуваше шум от птици.

Мъжете не бяха доволни, че жените им са близо до фагорите. Настаниха се в съседната падина до другото езеро и се заоплакваха от водача си.

— Никаква следа от фагори — обади се Тант Ейн, като подухваше върху пръстите си. — Да се връщаме. Ами ако разрушат Олдорандо, докато ние сме тук? Ще стане една…

Облакът, образуван от дишането им, ги обединяваше, когато те се облегнаха на копията си и укорно погледнаха Аоз Рун. Той крачеше с мрачно лице на разстояние от тях.

— Да се връщаме ли? Говорите като жени. Дойдохме да се бием и ще се бием, дори ако трябва да дадем живота си на Утра в този бой. Ако наблизо има фагори, ще ги предизвикам. Стойте си по местата.

Той изтича към върха на хребета зад тях, така че да може да вижда жените. Имаше намерение да викне с пълен глас, та гласът му да прокънти в пустошта.

Ала врагът вече се виждаше. Аоз Рун твърде късно разбра защо напоследък не бяха виждали скитащи борлиенци — фагорите ги бяха прогонили. Също като старата Молас Фърд преди наводнението, той стоеше парализиран пред гледката на отколешния човешки враг.

Жените се събраха в единия край на езерото, ансипиталите се групираха в другия. Жените правеха изплашени и несигурни движения, ансипиталите стояха неподвижни. Дори в изненадата си жените реагираха индивидуално, фагорите изглеждаха като едно-единствено цяло.

Невъзможно бе да се преброят вражеските сили. Те се сливаха с късната следобедна мъгла, която падаше над долчинката, и с разпръснатите сиви и сини петна на околността. Един от фагорите продължително и гръмогласно се изкашля, иначе можеха да минат и за нежива материя.

Белите им птици бяха накацали на хребета зад тях. Отначало се поблъскаха малко, ала сега вече се бяха подредили е наклонени на една страна глави като душите на загиналите.

Въпреки застиналия силует на групата ставаше ясно, че трима от фагорите — вероятно водачите им — яздеха кайдо. Седяха, както обикновено, приведени напред към главите на кайдото, сякаш си говореха с тях. Фагорите пехотинци се скупчиха от двете им страни с прегърбени рамене. Стояха неподвижни като камъните около тях. Онзи отново се закашля. Аоз Рун се съвзе и викна хората си.

Те се изкачиха по хребета и с безпокойство загледаха врага. В отговор фагорите внезапно се раздвижиха. Странно сглобените им крайници преминаха от неподвижност към движение без преход. Плиткото езеро ги бе спряло. Всеизвестно беше, че изпитват отвращение към водата, ала времената се меняха — някакъв по-силен порив ги накара да продължат напред. При вида на трийсет човешки женски, оставени на тяхната милост, те се решиха. Нападнаха.

Един от тримата ездачи размаха меч. С раздиращ въздуха вик заби вроговените си пети в хълбоците на кайдото и се втурна напред. Останалите го последваха като един — някои яздеха, други тичаха. Навлязоха във водите на плиткото езеро.

Паника завладя жените. Сега, когато противникът се нахвърли върху тях, те се заблъскаха насам-натам между възвишенията. Едни се катереха откъм едната страна, други — откъм другата, надаваха тихи отчаяни викове като птички, попаднали в беда.

Единствено Шей Тал остана на мястото си с лице към нападателите, а Врай и Еймин Лим се вкопчиха ужасени в нея и заровиха лица в кожите й.

— Бягайте, глупачки! — викаше Аоз Рун, тичайки надолу по хребета.

Шей Тал не чу гласа му от виковете и яростния плясък на водата. Тя стоеше неподвижно в края на езерото, вдигнала ръце, сякаш заповядваше на фагорските орди да спрат.

После настъпи промяната. Мигът, който оттук насетне щеше да се споменава в легендите на Олдорандо като „чудото на Рибното езеро“.

По-късно някои твърдяха, че мразовитият въздух бил разцепен от пронизителен звук, други казваха, че се чул силен глас, трети се кълняха, че това е била ръката на Утра.

Цялата група мародери, шестнайсет на брой, бяха навлезли в езерото начело с тримата сталуни-ездачи. Яростта им ги бе довлякла в чужда за тях среда, водата стигаше до хълбоците им и се пенеше от устрема, с който нападаха. В този миг цялото езеро внезапно замръзна.

Неподвижната дотогава течност, съвършено гладка при три градуса под нулата, в следния миг се разпени, водата се втвърди. И кайдо, и фагори останаха заклещени в прегръдките й. Едно кайдо падна, за да не стане никога вече. Останалите замръзнаха на място заедно с ездачите си и се превърнаха в лед. Сталуните зад тях размахваха ръце — всички попаднаха в капана, замръзнаха в прегръдката на стихията, в която бяха нахлули. Не можаха да направят нито крачка повече. Никой не бе в състояние да се бори, за да достигне безопасния бряг. Скоро кръвта замръзна във вените им въпреки древната биохимия, която оцветяваше кръвния им поток и го защитаваше от студа. Твърдата бяла козина се покри със скреж, а вторачените им очи се вледениха.

Всичко органично стана част от огромния неорганичен свят, който цареше наоколо.

Ледът извая във фигури жестоката им смърт.

Белите птици кръжаха с размахани крила над тази сцена, пищяха с отворени човки и най-после се отправиха в безнадежден полет на изток.

На идната сутрин трима души се надигнаха рано от кожената палатка. През нощта бе паднал пухкав сняг, който караше пущинакът да изглежда така, сякаш бе посипан със сол. Фрейър изгряваше на хоризонта и хвърляше пурпурни отблясъци върху равнината. След няколко минути другият верен Страж също се появи и се настани в царството на Утра.

По това време вече Аоз Рун, Лейнтал Ей и Ойре бяха на крак, удряха се и се разтъпкваха, за да ускорят кръвообращението в крайниците си. Кашляха, въпреки че иначе пазеха тишина. Погледнаха се безмълвно и тръгнаха напред. Аоз Рун стъпи върху леденото езеро и при допира то ясно звънна.

Тримата вървяха сред фигурите от лед.

Взираха се с невярващи очи. Пред погледа им се разкри монументална скулптурна група, изваяна в подробности с дивно въображение. Едното кайдо лежеше току под копитата на другите две, по-голямата част от туловището му бе покрита с чупливи вълни от скреж, главата му бе отметната назад от страх, а ноздрите му бяха разширени. Ездачът, полуизпаднал от гърба му, се мъчеше да укроти животното, ужасен в своята неподвижност.

Всички фигури бяха застинали по средата на някакво свое действие, мнозина бяха с вдигнати във въздуха оръжия, а очите им се взираха към брега, който никога нямаше да достигнат. Всички бяха сковани в скреж. Изобразяваха монумент на жестокостта.

Най-после Аоз Рун се обади, кимайки с глава. Гласът му бе приглушен:

— Наистина стана. Сега вече вярвам. Да се връщаме.

Чудото на Лето 24 бе потвърдено.

Той бе изпратил останалата част от групата в Олдорандо още предишната вечер под предводителството на Датка. Само след като се наспеше, можеше да повярва, че не е видял всичко това на сън.

Никой друг не проговори. Бяха се спасили по чудо — тази мисъл парализираше умовете им, караше ги да онемеят. Отдалечиха се от ужасяващата скулптурна група, без повече да проговорят.

Когато се върнаха в Олдорандо, Аоз Рун заповяда един от робите му да бъде отведен от двама ловци до Рибното езеро. Като видял картината със собствените си очи, завързали ръцете зад гърба му, обърнали го с лице на юг и го изритали да си върви у дома. Да се върне в Борлиен и да разказва на съгражданите си, че за Олдорандо се грижи всесилна магьосница.