Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (8)

VI
„Пиян и мокър като смок…“

Пред него земята се издигаше като кон на задните си крака, хоризонтът се приближи — с ръка да го докоснеш. Малките гъвкави растения под нозете му се простираха до самия хоризонт и дори отвъд него, до самата долина. Лейнтал Ей спря задъхан, подпря ръка на хълбока си и погледна назад. Олдорандо бе на разстояние шест дни пеша.

Отсрещната страна на долината се къпеше в ясносиня светлина, всяка подробност ярко се открояваше. Небето бе сиво-пурпурно, бременно със снежни бури. Там, където стоеше Лейнтал Ей, не проникваше светлина.

Продължи да върви нагоре. Иззад близкия вълнообразен хоризонт се появи още земя — черна, непристъпна. Никога не бе идвал на това място. Докато вървеше, хоризонтът се преместваше и внезапно пред очите му изникна върхът на кула. Построена отдавна по олдорандски модел, със същите наклонени навътре стени и прозорци в четирите ъгъла на всеки етаж, тя се бе превърнала в каменни развалини. Останали бяха само четири етажа.

Най-после Лейнтал Ей се изкачи на върха на склона. Огромни сиви птици кълвяха пред кулата, заобиколена от собствените си отломки. А зад нея се издигаше непристъпна планина, огромна и черна, осветена от оловното небе. Между него и безкрайността се точеше редица раджабарали. Студеният вятър проникваше между зъбите му и той стисна устни.

Какво диреше тази кула тъй далеч от Олдорандо?

Разстоянието не е толкова голямо за птица, не, не е голямо. Дори за фагор, яздещ кайдото си. А за боговете разстоянието бе нищо.

Сякаш да подчертаят мислите му, птиците хвръкнаха, шумно пляскайки с криле, и се понесоха ниско над тресавището. Лейнтал Ей продължи да ги гледа, докато се скриха от погледа му и той остана съвсем сам в огромната необитаема земя.

О, Шей Тал сигурно е права. Преди светът е бил друг. Когато каза на Аоз Рун за речта й, той заяви, че подобни неща били маловажни. Нищо не можело да се промени. Важното било племето да оцелее, племето и неговото единство. Ако послушали Шей Тал, с единството на племето щяло да бъде свършено. Тя не била права, като твърдяла, че единството не е толкова важно.

Той бе потънал в мисли, които променяха съзнанието му, както сенките на облаците променят пейзажа. Влезе в кулата и погледна нагоре. Развалината бе куха отвътре. Дървеният под бе разкъртен и използван за гориво. Той постави багажа и копието си в един ъгъл и се покатери по грапавата каменна стена, като се възползваше от всяка вдлъбнатина, и най-после се изправи върху развалините. Огледа се. Отначало потърси фагори — това бе тяхната страна, ала взорът му срещна единствено голи и неодушевени форми.

Шей Тал не напускаше селището. Вероятно готвеше нещо необикновено. Да, ала странни неща съществуваха и без нейна помощ. Той разглеждаше гигантските земни формации и с благоговение се питаше: кой ги е сътворил? С каква цел?

Високо в огромното заоблено възвишение зад него — то дори не бе и предпланина на предпланинските възвишения на Нктрик — забеляза движещи се храсти. Бяха дребни, измъчено зелени под обилната светлина. Като ги загледа по-внимателно, различи протогностици, облечени в парцаливи дрехи, приведени одве, да се катерят нагоре. Водеха пред себе си стадо кози и аранги.

Лейнтал Ей нарочно изчака да измине малко време, наблюдавайки далечните същества, сякаш в тях се криеха отговорите на неговите въпроси или на въпросите на Шей Тал. Хората вероятно бяха номади — племена, които се движат по определени маршрути и чийто език няма нищо общо с олонецкия. С мъка се придвижваха по предопределения си път, ала сякаш си стояха все на същото място.

Еленовите стада, които даваха на селищата голяма част от храната, се намираха по-близо до Олдорандо. Съществуваха няколко начина да се убиват елени. Накри и Клилс предпочитаха следния.

Имаха си пет опитомени животни, които ползваха за примамка. Ловците ги отвеждаха на кожени каиши до мястото, където елените излизаха на паша. Мъжете вървяха приведени зад елените и така можеха да маневрират зад подвижните си прикрития сред самото стадо. После се втурваха напред и с помощта на копиехвъргачи изхвърляха копията си, като по този начин убиваха колкото е възможно повече животни. По-късно влачеха кожите у дома, а опитомените животни носеха мъртвите си себеподобни на гърба.

Валеше сняг. Леката киша около обяд затрудняваше движението им. Елените бяха по-малобройни от обикновено. Вече три дни поред ловците се придвижваха все на изток по труднопроходимата земя заедно с животните за примамка, докато най-после зърнаха малко стадо.

Ловците бяха двайсет. Накри и брат му се бяха съвзели след нощта на Двойния залез с помощта на порция рател, която разделиха по братски. Лейнтал Ей и Датка вървяха до Аоз Рун. Не говореха много по време на лов, пък и не трябват много думи там, където съществува доверие. Забележителен в черните си кожи, Аоз Рун им вдъхваше смелост в околния пущинак и двамата младежи, както и вярната му хрътка Кърд, не изоставаха нито на крачка от него.

Животните пасяха по хребета на малко възвишение на известно разстояние пред тях, а вятърът духаше към стадото. Трябваше да заобиколят отдясно, откъм хълма, за да не ги усетят по миризмата.

Оставиха двама души да държат кучетата. Останалите се закатериха по склона, покрит с три сантиметра кишав сняг. Хребетът бе белязан с прекъсната редица дънери и купчини развалини, заоблени от вековете и въздействието на климата. Ловците се намираха в ниското и можеха да зърнат стадото само когато се изкачат на възвишението и полето се открие пред погледа им, но сега пълзяха и влачеха копията и копиехвъргачите си.

Стадото се състоеше от двайсет и две сърни и три елена. Мъжкарите бяха поделили сърните помежду си и от време на време се пъчеха предизвикателно един срещу друг. Бяха рошави и в лошо състояние, ребрата им се брояха, а червеникавите им гриви се влачеха по земята. Сърните съсредоточено се хранеха, през повечето време главите им бяха сведени надолу, за да отмитат снега встрани с муцуните си. Пасяха, брулени от вятъра, който духаше право в лицата на дебнещите ги ловци. В копитата им се пречкаха огромни черни птици.

Накри даде знак.

Двамата с брат си водеха два от опитомените елени. Заобиколиха стадото откъм левия фланг, като държаха животните между себе си и пасящите сърни, а те спряха, любопитни да видят какво става. Аоз Рун, Датка и Лейнтал Ей водеха останалите три опитомени животни и заобиколиха откъм десния фланг.

Аоз Рун водеше своя елен, като държеше главата му вдигната високо. Условията никак не му харесваха. Когато стадото побегне, ще се отдалечи от ловците, вместо да се приближи до тях, мъжете щяха да се лишат от удоволствието на лова. Ако той водеше дружинката, щеше да обърне повече внимание на предварителната подготовка, ала Накри бе твърде несигурен в себе си и не можеше да чака. Животните пасяха от лявата му страна, рехава горичка ги разделяше от неравния каменист терен вдясно. В далечината се виждаха остри скали, зад тях възвишения и възвишения, които преминаваха във високи планини, предвещаващи буря под перестите пурпурни облаци.

Горичката служеше за прикритие на ловците. Кората на посребрените дънери бе обелена. Високите им клони бяха окършени от предишни бури. Повечето лежаха хоризонтално с върхове, обърнати противоположно на посоката на вятъра. Някои се бяха заплели един в друг, сякаш вкопчени във вечна битка. Тъй изстъргани от вековете и природните стихии, те приличаха на миниатюрни планински вериги, издигнати в резултат на размествания на геоложките пластове.

Докато вървеше под прикритието на опитоменото си животно, Аоз Рун запечатваше в мозъка си всяка подробност. Често бе идвал тук преди, когато придвижването бе по-лесно и снегът по-твърд. Мястото бе защитено и предоставяше широка видимост на табуните. Сега забеляза, че по дърветата, колкото и безжизнени, дори вкаменени да изглеждаха, покълваха зелени клонки, къдреха се и се вкопчваха в земята там, където бяха на завет.

Движение напред. Един отцепил се от групата елен се появи в полезрението им — изскочи внезапно иззад дърветата. Аоз Рун долови миризмата на животно — нещо кисело, което в началото не можа да идентифицира.

Опитоменият елен се втурна малко несръчно сред стадото и бе предизвикателно посрещнат от най-близко стоящия от трите мъжкара. Той тръгна към него, като риеше пръстта с копита, ръмжеше, навел глава с рогата напред. Опитоменият стоеше на мястото си, без да заема обичайната защитна поза.

Еленът от стадото сплете рогата си с тези на неканения гост. Когато двамата застанаха лице в лице, Аоз Рун забеляза кожена каишка, опъната през рогата на новодошлия. Той тутакси предаде животното си на Лейнтал Ей, скри се зад най-близкия дънер и притича към следващия.

Дървото беше мъртво и почерняло. През изпочупените му клони Аоз Рун зърна жълтеникаво валмо козина, промъкващо се сред по-отдалечените дървета. Сграбчи копието с дясната си ръка, отметна я назад, готова за хвърляне, и се затича, тъй както само той можеше да тича. Под подметките на ботушите си усещаше острите, покрити със сняг камъни, чуваше мученето на препънатите животни, видя огромния мъртъв дървен ствол да се изправя пред него и през всичкото време напредваше бързо и колкото е възможно по-тихо.

Аоз Рун забеляза, че валмото козина е рамото на фагор. Чудовището се обърна. Очите му изригваха алени пламъци. Той наведе рога и разтвори широко ръце, за да посрещне нападението. Ловецът мушна копието си под ребрата му.

Огромният ансипитал падна по гръб с мощен вик. Повлече и Аоз Рун. Фагорът обви ръце около него и заби роговите си лапи в гърба му. Те се затъркаляха в кишата.

Бялото и черното същества се превърнаха в едно животно, което се бие само със себе си на фона на първобитния пейзаж, целящо да се саморазкъса. То се удари в посребрените коренаци и отново се раздели на две съставни части, като черното остана отдолу.

Фагорът отметна глава назад и разтвори челюсти, готов за удар. Пред Аоз Рун блеснаха два реда жълти остри зъби и сиво-бели венци. Той успя да освободи едната си ръка, грабна камък и го напъха между дебелите устни и зъбите тъкмо когато те се затвориха над главата му. Ловецът се надигна, видя дръжката на копието все още забито в туловището на фагора, и легна върху нея с цялата си тежест. С мощно изригване на въздух от устата си фагорът предаде богу дух. От раната бликаше жълта кръв. Ръцете на чудовището се отпуснаха разтворени на земята и задъхан, Аоз Рун се изправи на крака. Една птица литна от земята край тях и тежко запляска с криле към изток.

Свърши навреме, за да види как Лейнтал Ей убива още един фагор. Други двама изтичаха от убежището си иззад хоризонтално натрупаните клони, качиха се на кайдото си и се отдалечиха към скалите. Следваха ги бели птици с махащи криле и зловещи писъци, които се връщаха обратно при тях като ехо от пустошта.

Датка се приближи и безмълвно стисна Аоз Рун за рамото. Те се погледнаха и се усмихнаха един на друг. Аоз Рун показа белите си зъби, макар че го болеше. Датка се усмихна само с устни.

Лейнтал Ей дойде при тях, преизпълнен с възторг.

— Убих го! Той умря! Червата им са в гръдния кош, а пък белите им дробове — в корема им…

Аоз Рун ритна настрана мъртвия фагор и се надвеси над дървесния ствол. Силно издиша през устата и ноздрите си, за да пропъди зловонието, излъчващо се от врага. Ръцете му трепереха.

— Повикайте Илейн Тал — каза той.

— Аз го убих, Аоз Рун! — повтаряше Лейнтал Ей и сочеше трупа върху снега.

— Доведете Илейн Тал! — заповяда Аоз Рун.

Датка се приближи до мястото, където двата елена продължаваха да се бият с наведени глави, преплетени рога, риещи сняг и кал с копитата си. Извади ножа си и им преряза гърлата със замах на стар ловец. Животните застинаха, от гърлата им бликаше жълта кръв. После, безсилни да останат прави, те се сринаха на земята и издъхнаха, все още заклещили рогата си.

— Каишка между рогата — много стар номер за ловене на дивеч — обади се Аоз Рун. — Когато я видях, веднага разбрах, че ще…

Дотърча Илейн Тал, придружен от Фаралин Фърд и Тант Ейн. Те изблъскаха младежите и подхванаха Аоз Рун.

— От теб се иска да избиваш тази паплач, а не да се помайваш — рече Илейн Тал.

Стадото отдавна бе избягало. Братята бяха убили три сърни и сега тържествуваха. Останалите ловци пристигнаха да разберат какво е станало. Пет животни не бе лош улов, Олдорандо щеше добре да си похапне, когато се приберат у дома. Труповете на фагорите щяха да останат да се разлагат тук. Никой не искаше кожите им.

Лейнтал Ей и Датка държаха опитомените животни, докато Илейн Тал и останалите преглеждаха Аоз Рун. Той се измъкна от ръцете им и изруга.

— Хайде да се измитаме оттук — подпря ръка в подребрието си и се преви от болка. — Там, където има четирима фагори, нищо чудно да има още.

Натовариха мъртвите сърни на гърбовете на опитомените животни и поеха по пътеката към дома, като влачеха двата елена по земята.

Ала Накри се сърдеше на Аоз Рун.

— Тези мръсни елени са много мършави. Месото им няма да може да се дъвче.

Аоз Рун мълчеше.

— Само лешоядите предпочитат елен пред сърна — додаде Клилс.

— Млъкни, Клилс — извика Лейнтал Ей. — Не виждаш ли, че Аоз Рун е ранен? Върви да се научиш как се върти брадва.

Аоз Рун не вдигаше поглед от земята и мълчеше, което ядоса по-големия брат още повече. Вечният пейзаж около тях бе застинал безмълвен.

Когато най-после в далечината зърнаха Олдорандо и заобикалящите го горещи извори, стражите на кулите надуха роговете. Това бяха старци или болни мъже, които не можеха да ходят на лов. Накри им бе дал по-лесна задача, но ако роговете не зазвучаха в мига, в който ловната дружинка се появеше в далечината, той спираше полагаемия им се рател. Това беше сигнал за младите жени да прекратят работа и да излязат извън огражденията да посрещнат мъжете си. Мнозина се страхуваха да не би някой да не се върне жив — вдовството предполагаше долнопробна работа, мизерно съществуване, ранна смърт. Този път преброиха главите на пристигащите мъже и се зарадваха. Завръщаха се всички ловци. Тази нощ щяха да празнуват. Някои жени щяха да заченат.

Илейн Тал, Тант Ейн и Фаралин Фърд викнаха на жените си и в обръщенията им имаше по равно и мили думи, и обиди. Аоз Рун куцукаше самичък и не проговаряше, макар да поглеждаше изпод черните си вежди за Шей Тал. Но нея я нямаше.

Нито една жена не чакаше и Датка. Той придаде на младежкото си лице тежък, сериозен вид и така премина през блъскащата се тълпа от посрещачки. Беше се надявал, че приятелката на Шей Тал, Врай, може да се покаже. Аоз Рун тайно презря Датка, тъй като никоя жена не се втурна да му стисне ръката, макар че самият той бе в същото положение.

Забеляза изпод черните си вежди как един ловец улови за ръката Дол Сакил, акушерската дъщеря. Видя и собствената си дъщеря Ойре да се втурва към Лейнтал Ей и да го поздравява. Помисли си, че двамата ще бъдат великолепна двойка и че от събирането им може да има полза.

Разбира се, момичето бе твърдоглаво, докато Лейнтал Ей имаше благ характер. Щеше доста да го разиграе, преди да му стане жена. В това отношение Ойре приличаше на безценната Шей Тал — труднопревземаема, красива и винаги със собствено мнение.

Той премина накуцвайки през широката порта с наведена глава, като продължаваше да подпира хълбока си с ръка. Наблизо вървяха Накри и Клилс и отблъскваха пронизително пискащите си жени. И двамата му хвърлиха заплашителни погледи.

— Знай си мястото, Аоз Рун — изсъска Накри.

Аоз Рун извърна поглед и им обърна гръб.

— Ударих с брадвата си само веднъж и, в името на Утра, ще бъда точен и занапред — изръмжа той.

Всичко играеше пред взора му. Изгълта чаша рател с вода, ала болката продължаваше. Покачи се в бърлогата си, която споделяше със своите другари, за пръв път равнодушен към работата по одирането на животински кожи. Там припадна. Ала не можеше да понася робиня да разкъсва дрехите му и да преглежда раните му. Почина си, притискайки ребрата си с ръка. След около час излезе да потърси Шей Тал.

Тъй като времето за залеза наближаваше, тя носеше остатъци от хляб към Ворал, за да нахрани гъските. Реката бе широка. През деня не замръзваше и показваше черните си води, осеяни с парчета лед, върху които врякаха гъски. Когато и двамата бяха малки, реката замръзваше от бряг до бряг.

Тя рече:

— Вие, ловците, напразно ходите толкова надалеч. Тази сутрин видях дивеч на отсрещния бряг. Мисля, че бяха диви коне.

Мрачен и без настроение, Аоз Рун сведе поглед към нея и я хвана за ръката.

— Винаги предлагаш нещо различно, Шей Тал. Нима мислиш, че знаеш повече от ловците? Защо не дойде, когато чу звука на роговете?

— Имах си работа.

Тя издърпа ръката си и започна да подхвърля трохи на заобиколилите я гъски. Аоз Рун ги срита и отново я хвана за ръката.

— Днес, убих един косматко. Силен съм. Той ме нарани, но все едно убих тази воняща мърша. Всички ловци се вслушват в думата ми, както и всички моми. Но аз желая теб, Шей Тал. Защо ти не ме искаш?

Тя обърна пронизващи очи към него — не бе сърдита, ала в тях се четеше скрит гняв.

— Искам те, но ако тръгна против теб, ще ми счупиш ръката. Двамата никога няма да бъдем на едно мнение. Ти не си нежен с мен. Можеш да се смееш, можеш да се чумериш, ала не можеш да гукаш. Това е!

— Не съм от този тип мъже. Нито пък ще счупя красивата ти ръка. Предлагам ти нещо реално, по което да помислиш.

Тя мълчаливо хранеше гъските. Баталикс потъваше зад снежния хоризонт и позлатяваше кичурите на разпуснатите й коси. Черните дълбини на водата бяха единственото движещо се нещо в хладния застинал пейзаж.

След като постоя и я погледа объркано, пристъпвайки от крак на крак, той попита:

— Че каква работа имаше преди малко?

Тя напрегнато отговори, без да отвърне на вторачения му поглед.

— Чу думите ми в онзи скръбен ден, когато погребвахме Лойланун. Говорех главно на теб. Тук живеем във ферма. Искам да знам какво става в света извън нея. Искам да науча още неща. Нуждая се от помощта ти, ала ти като че ли не си човекът, който би ми помогнал. Затова, когато имам време, обучавам другите жени, защото по този начин уча и самата себе си.

— Какво ще спечелиш от това? Търсиш си белята.

Тя не отговори, вторачена отвъд реката, върху която падаше последният къс от мизерното злато на деня.

— Трябва да те метна на коляното си и да те напляскам.

Беше слязъл на брега и я гледаше отдолу нагоре.

Тя му хвърли яростен поглед. Почти мигновено изражението на лицето й се промени. Засмя се, като откри зъбите и розовото си набраздено небце, после закри уста с длан.

— Ама ти наистина нищо не разбираш!

Той се възползва от момента и я сграбчи в прегръдките си.

— Ще се опитам да ти гугукам и дори ще направя нещо повече, Шей Тал. Заради хубавия ти нрав и заради очите ти, блестящи като водата. Забрави за учението, без което хората могат, и стани моя жена.

Той я завъртя във въздуха и гъските се разпръснаха с достолепно протегнати към хоризонта шии.

Когато стъпи отново на земята, тя каза:

— Говори ми обикновено, Аоз Рун, моля те. Животът ми е много скъп и мога да го отдам само веднъж на един мъж. Познанието е важно за мен, важно е за всички. Не ме карай да избирам между теб и него.

— Обичам те от дълго време, Шей Тал. Знам, че се дразниш заради Ойре, ала не бива да ми отказваш. Стани моя жена веднага или ще си намеря друга, предупреждавам те. Кръвта ми е гореща. Заживей с мен и ще забравиш академията.

— О, просто се повтаряш. Ако ме обичаш, постарай се да чуеш какво ти казвам.

Тя се обърна и се заизкачва по склона нагоре към кулата. Ала Аоз Рун се завтече и я настигна.

— Нима ще ме напуснеш така, незадоволен, Шей Тал? След като ме накара да ти наговоря всички тези глупости?

Когато й заговори наново, тонът му бе хрисим, с хитри нотки:

— А какво щеше да сториш, ако аз управлявах тук, ако бях Господар на Ембрудок? Не е толкова невъзможно. Тогава наистина ще трябва да станеш моя жена.

По начина, по който го погледна, той разбра защо я преследва тъй упорито. Макар и за миг се докосна до същността й, когато тя тихо изрече:

— Значи за това си мечтаеш, Аоз Рун? Е, знанието и мъдростта са друг вид мечта и ние сме обречени всеки от нас да преследва сам мечтата си. И аз те обичам, но не по-малко от теб мразя някой да има власт над мен.

Той мълчеше. Тя знаеше, че трудно би могъл да приеме забележката й, поне така си мислеше. Ала разсъжденията му вървяха в друга насока и Аоз Рун попита твърдо:

— Но ти мразиш Накри, нали?

— Той не ми пречи.

— Да, но пречи на мен.

 

 

Както обикновено, след всеки успешен лов следваше пиршество с ядене и пиене през цялата нощ. В допълнение към обичайния рател, наскоро ферментирал, приготвен от пивоварни култури, имаше и тъмно ечемичено вино. Пееха се песни, танцуваше се джига, тъй като алкохолът ги бе хванал. Когато опиянението достигнеше върха си, повечето мъже се запиваха в Голямата кула, откъдето се виждаше цялата главна улица. Долният етаж се освобождаваше и там гореше огън, който изпращаше гъст дим към обрамчените с метал покривни греди. Аоз Рун беше все още в лошо настроение и спря да пее. Лейнтал Ей го видя да си тръгва, ала бе зает да убеждава Ойре да уговори баща си. Аоз Рун се изкачи по стъпалата, премина през етажите и излезе на покрива за глътка хладен чист въздух.

Датка, който нямаше слух, за да пее, го последва в тъмнината. Както обикновено, мълчеше. Застана, скръстил ръце пред себе си, и се загледа в неясните очертания на нощта. От небето се спускаше завеса от тъмнозелен пламък и гънките й се губеха в стратосферата.

Аоз Рун залитна назад и болезнено изпъшка. Датка го улови и го изправи на крака, ала по-възрастният мъж грубо го отблъсна.

— Какво ти е? Пиян ли си?

— Ето! — Аоз Рун посочи в тъмното празно пространство. — Тръгна си, мръсницата. Жена със свинска глава. Как само гледаше!

— А, привиждат ти се разни неща. Пиян си.

Аоз Рун гневно се обърна към него:

— Не ми казвай, че съм пиян, пале такова! Видях я! Истина ти говоря! Гола, висока, тънкокрака, цялата космата и с четиринайсет бозки. Идваше към мен.

Той се затича по покрива, като размахваше ръце.

От отвора на покрива се появи Клилс — леко се клатушкаше, а в ръцете си държеше кокал и го глозгаше.

— Вие двамата нямате работа тук горе. Това е Голямата кула. Тук идват само онези, които управляват Олдорандо.

— Я стига, бе, отрепко! — отвърна Аоз Рун и се приближи към него. — Не можеш и брадва да държиш!

Клилс гневно го цапна по врата с оглозгания кокал. Аоз Рун изръмжа, сграбчи го за гърлото и започна да го души. Ала Клилс го ритна по глезена, удари го с юмрук в диафрагмата и го завлече до каменния парапет, който ограждаше покрива. Част от него започна да се руши и се срути. Аоз Рун падна по корем, а главата му увисна в бездната.

— Датка! — викна той. — Помогни ми!

Датка безмълвно се приближи до Клилс изотзад, сграбчи го здраво под коленете и го повдигна от земята. Завъртя тялото му и го надвеси през стената над седеметажната бездна.

— Не, не! — викаше Клилс и яростно се бранеше, обвил с две ръце шията на Аоз Рун. Тримата се биеха в зеленикавия мрак. Битката се съпровождаше от пеенето на долния етаж, а двамата, опиянени от ратела, се бяха обединили сили срещу нестабилния Клилс. Най-после го откопчиха от врата на ловеца. С един последен вик падна долу. Двамата чуха как тялото му се удари в земята.

Аоз Рун и Датка задъхани седнаха на парапета.

— Отървахме се от него — рече Аоз Рун. После се сви от болката в ребрата. — Благодарен съм ти, Датка.

Датка не отговори.

Слез известно мълчание Аоз Рун каза:

— Ще ни убият за това, мръсните отрепки. Накри ще се погрижи да ни убият. Хората вече ме мразят.

Помълча още малко и гневно избухна:

— Клилс беше виновен! Той ме нападна. Вината е негова.

Неспособен да издържи на мълчанието, Аоз Рун скочи на крака и закрачи по покрива, като си мърмореше под нос. Грабна оглозгания кокал и го запрати в мрака.

После се обърна към безмълвния Датка:

— Виж какво, върви долу и говори с Ойре. Тя ще направи, което й кажа. Накарай я да доведе Накри. Ако тя му предложи да се качи на покрива, той ще се разтопи — виждал съм го как я гледа, мръсникът му с мръсник.

Датка вдигна рамене и тръгна, без да промълви дума. Напоследък Ойре се занимаваше с домакинството на Накри за най-голямо неудоволствие на Лейнтал Ей. Тъй като изпълняваше почетна длъжност, тя разполагаше с повече свободно време от другите жени.

Аоз Рун се преви и закрачи треперещ по покрива, изричайки ругатни в тъмнината, докато Датка се върна.

— Води го — кратко изрече той. — Ала не те съветвам да сториш онова, което си си наумил. Нямам нищо общо.

— Мълчи.

За пръв път Датка получаваше подобна заповед. Три човешки фигури се заизкачваха по стълбата към покрива — първа беше Ойре. Датка се отдръпна назад и застана в най-гъстия мрак. След Ойре се появи Накри с канче в ръка, после Лейнтал Ей, решен да не се отделя от Ойре. Изглеждаше ядосан и дори когато погледна Аоз Рун, изражението на лицето му не се промени. Аоз Рун отвърна на намусения му поглед.

— Остани долу, Лейнтал Ей. Не бива да се намесваш — грубо изрече той.

— Ойре е тук — отвърна Лейнтал Ей, сякаш това бе достатъчна причина, и не се помръдна.

— Той се грижи за мен, татко — обади се Ойре.

Аоз Рун я отстрани с ръка и се изправи пред Накри с думите:

— Накри, двамата с теб винаги сме се карали. Сега се приготви да се биеш с мен като мъж с мъж.

— Махай се от покрива ми — заповяда Накри. — Няма да те оставя да стоиш тук. Мястото ти е долу.

— Приготви се да се биеш.

— Много си нахален, Аоз Рун, след като се осмеляваш да се държиш така след неуспешния си лов. Пил си повече, отколкото трябва.

Гласът на Накри бе предрезгавял от виното и ратела.

— Осмелявам се, да, осмелявам се и така ще бъде занапред — извика Аоз Рун и се нахвърли върху Накри.

Той плисна канчето в лицето му. Ойре и Лейнтал Ей уловиха Аоз Рун за ръцете, ала той се дръпна, освободи се и удари Накри по лицето.

Онзи падна, претърколи се и измъкна кама от пояса си. Единствената светлина идваше от лоения фитил, който гореше на пода на долния етаж. Тя рязко се отрази в острието. Зелените дипли в небето придаваха особен нюанс на човешките действия. Аоз Рун ритна с крак към камата, не я улучи и тежко се срути върху Накри, като спря дъха му. Мъжът изпъшка и започна да повръща, като принуди Аоз Рун да се изтърколи встрани. После задъхано се вкопчиха отново един в друг.

— Престанете и двамата! — извика Ойре и пак задърпа баща си.

— За какво се карате? — попита Лейнтал Ей. — Ти го провокираш, Аоз Рун. Макар да е глупак, правото е на негова страна.

— Ти ще мълчиш, ако искаш дъщеря ми — изръмжа Аоз Рун и нападна. Накри, все още борещ се за глътка въздух, не можа да се защити. Бе изгубил камата си. Под порой от юмручни удари той се намери до парапета. Ойре изписка. Накри се люшна, коленете му се прегънаха. После изчезна.

Всички чуха как тялото му се удари в подножието на кулата. Застинаха по местата си и виновно се загледаха. От вътрешността на сградата до ушите им долетя пиянска песен:

Пиян и мокър като смок,

запътих се към Ембрудок;

свине танцуваха игри

и падаха на камари…

Аоз Рун се надвеси над парапета.

— Това беше краят ти, Господарю Накри — рече той с по-мек тон.

Преви се одве и задиша тежко. Обърна се и хвърли див поглед на младежите.

Лейнтал Ей и Ойре мълчаливо се бяха вкопчили един в друг. Ойре хлипаше.

От мрака се появи Датка и им заговори с безизразен глас:

— Вие двамата ще си мълчите, Лейнтал Ей, и ти, Ойре, ако искате да живеете. Видяхте колко лесно е да се погуби човешки живот. Аз ще им кажа, че съм видял Накри и Клилс да се карат. Сбили са се и са се доближили до парапета. Не сме могли да ги спрем. Запомнете какво ви казвам, представете си сцената. Ще мълчите. Аоз Рун ще стане Господар на Ембрудок и Олдорандо.

— Ще стана и ще управлявам по-добре от двамата глупаци — залитайки, заяви Аоз Рун.

— Погрижи се да е така — тихо изрече Датка, — защото ние и тримата знаем истината за двойното убийство. Помни, че нямаме нищо общо с него: това бе твое дело, от начало до край. Отнасяй се с нас по съответния начин.

 

 

Годините в Олдорандо под управлението на Аоз Рун щяха да изминат подобно на онези, когато управляваха другите господари; животът е нещо, което управниците не могат да докоснат. Само климатът стана по-чудноват. Ала, както и много други неща, беше извън контрола на който и да е владетел.

Температурните разлики в стратосферата се увеличиха, тропосферата се затопли, температурата на повърхността на планетата започна да се повишава. Седмици наред се лееха поройни дъждове. В низините на тропиците снегът изчезна. Ледниците се изтеглиха в по-високите райони. Земята се раззелени. Израснаха високи растения. Невиждани дотогава птици и животни летяха и обикаляха около огражденията на древното селище. Всичко в живота се променяше. Нищо не беше както преди.

За мнозина по-възрастни хора промените не бяха добре дошли. Те си спомняха безграничната снежна пустош от годините на своята младост. Хората на средна възраст приветстваха промените, но клатеха глави с думите, че е твърде хубаво, за да продължи дълго. Младите не познаваха друго, освен настоящето. В тях животът кипеше така, както във въздуха наоколо. Храната им бе разнообразна, раждаха повече деца, а родените не умираха тъй често.

Колкото до двата небесни Стража, Баталикс бе същият като преди. Ала Фрейър ставаше по-ярък и по-горещ с всяка изминала седмица, с всеки изминал ден, с всеки изминал час.

Сред драматичните климатични промени се развиваха човешки драми, които всяка жива душа трябваше да изиграе било за удоволствие, било за разочарование. За повечето хора плетеницата от незначителни обстоятелства бе от жизненоважно значение, тъй като всеки един виждаше себе си в центъра на сцената. И това бе така по цялото кълбо на Хеликония, независимо колко малобройни бяха групите мъже и жени, които се бореха за живот.

А земната наблюдателна станция регистрираше всичко.

 

 

Когато стана Господар на Олдорандо, Аоз Рун изгуби чаровния си сърдечен нрав. Стана суров, а това се отрази и на свидетелите и съучастниците в престъплението, което бе извършил. Дори онези, които имаха достъп до него, не разбираха до каква степен самоизолацията му се дължеше на непрекъснатото ферментиране на вината в неговата душа. Хората не си дават труд да разберат другите. Забраната върху убийството беше силна. В малката общност, в която загубата дори на един-единствен работоспособен човек се усещаше, всички бяха толкова съвестни, че дори на мъртвите не бе разрешено напълно да напускат себеподобните си.

Случайно жените и на Накри, и на Клилс нямаха деца, затова ги оставиха да общуват с техните шепнещи духове. И двете съобщаваха, че в света на духовете царял черен гняв. Гневът на шепнещите се усеща болезнено, тъй като никога не може да бъде облекчен. Той бе приписан на яростта, която братята бяха изпитвали по време на пиянската братоубийствена лудост. На жените им бе отказано по-нататъшно общуване с тях. Братята и ужасният им край престанаха да бъдат главна тема за разговор. Засега тайната на убийството бе запазена.

Ала Аоз Рун никога не забрави. На сутринта след убийството той се надигна изморен и се обръсна с ледена вода. Студът засили треската, която го бе обхванала. Цялото му тяло се разкъсваше от болка, която сякаш преминаваше от орган на орган.

Треперещ от терзанията, които не можеше да сподели с другарите си, той тръгна забързано от кулата си, придружен от вярната си хрътка Кърд. Излезе на улицата, където в призрачната мъгла на първата ранна светлина се виждаха само увитите фигури на жените, които, без да бързат, отиваха на работа. Аоз Рун ги избягна и се отправи към северната порта. Трябваше да мине покрай северната кула. Преди още да го осъзнае, той се сблъска с разбития от падането труп на Накри, проснал се пред нозете му, с все още отворени и изпълнени с ужас очи. Откри и неузнаваемия труп на Клилс, от другата страна на кулата. Все още не ги бяха открили и не бяха вдигнали тревога. Кърд заскимтя и започна да обикаля подпухналия труп на Клилс.

Една мисъл прониза сънения мозък на Аоз Рун. Никой нямаше да повярва, че братята са се убили един друг, ако ги намереха да лежат от различни страни под кулата. Той сграбчи ръката на Клилс и се опита да отмести трупа. Но той се бе вкочанил и не можеше да помръдне, сякаш бе закован за земята. Аоз Рун трябваше да се наведе и почти да напъха лицето си във влажната вонлива коса, за да вдигне трупа на ръце. Отново се изправи. Нещо бе станало с голямата му бликаща сила. Не можеше да помръдне Клилс. Като пъшкаше и сумтеше, той го заобиколи и го задърпа за краката. В далечината крякаха гъски, сякаш се присмиваха на усилията му.

Най-после помръдна трупа. Клилс бе паднал с лице надолу, а ръцете и едната страна на лицето му бяха замръзнали в калта. Сега се отцепиха и трупът затрополи по коравата земя. Той го захвърли до трупа на брат му — неподвижен, незначителен предмет, и веднага се опита да го изтрие от ума си. После се повлече към северната порта.

Отвъд огражденията се извисяваха развалините на няколко кули, често заобиколени — всъщност разрушени — от раджабаралите, които се издигаха над останките им. Там Аоз Рун намери убежище в един от тези паметници на времето с изглед към ледената повърхност на Ворал. Една замърсена стая на втория етаж бе непокътната от разрухата. Макар дървените стъпала да бяха изчезнали преди много време, той можа да се покатери по купчината отломки и да се намести в каменната стая. Стоеше задъхан, като се подпираше с една ръка на стената. После грабна камата и като в лудост започна да разрязва обвиващите го кожи.

В планините загина мечка, за да облече Аоз Рун. Никой друг не носеше подобна черна кожа. Той я разкъса с един замах.

Най-после остана гол. Гледката бе срамна дори за него. Голотата не бе част от културата на Олдорандо. Хрътката му седеше и дишаше тежко, гледаше го и скимтеше.

Тялото му с хлътнал корем и изпъкнали мускули бе обхванато от напомнящи огнени пламъци обриви. Езиците им го покриваха целия. Той гореше от глава до пети. Сграбчил пениса в ръката си, Аоз Рун нещастно обикаляше и стенеше от всички видове болки, които изпитваше.

За Аоз Рун огънят бе наказание за вината му. Убийство! Ето го резултата — тъмната му мисъл се понесе назад, към причината. Нито за миг той не се бе връщал в мислите си към инцидента по време на лова, когато бе тъй близо до огромния бял фагор. Не си бе и помислил, че въшките, които нападат този космат вид, биха могли да се прехвърлят върху неговото тяло. Нямаше познанията, за да направи подобна връзка.

 

 

С ругатни и проклятия увитите в кожи фигури си проправяха път в сумрака към Голямата кула. От изток връхлиташе студен вятър, свиреше между старите кули, плющеше в лицата им и покриваше брадите им със скреж. Седем часът в пролетната вечер и най-черната нощ.

Влязоха в кулата, затръшнаха разхлопаната дървена врата и възкликнаха. После се изкачиха по каменните стъпала към стаята на Аоз Рун. Тя бе отоплена от горещата вода, която течеше по каменните тръби в мазето. По-горните стаи към върха на кулата, обитавани от слугите му и от някои ловци, бяха по-далеч от източника на топлина и съответно по-студени. Ала тази нощ вятърът, провиращ се през хилядите цепнатини, вледеняваше всичко.

Аоз Рун провеждаше първия си съвет като Господар на Олдорандо.

Последен пристигна старият майстор Датнил Скар, който оглавяваше гилдията на кожарите. Той бе и най-възрастният от всички присъстващи. Бавно излезе на светлината — гледаше предпазливо в очакване на клопка. Старите винаги се отнасят с подозрение към смяната на управлението. По средата на пода, уютно покрит с кожи, бяха поставени две свещи в панички. Неравните им пламъчета се накланяха на запад и в същата посока се извиваха двете спирали дим.

На трепкащата светлина на свещите майстор Датнил видя Аоз Рун, седнал на дървен стол, и още девет души, коленичили върху кожите. Шестима от тях бяха майсторите на останалите шест гилдии на производителите. След като се поклони най-напред на Аоз Рун, майсторът направи поотделно поклон пред всеки един от тях. Другите двама бяха ловците Датка и Лейнтал Ей, които седяха един до друг, сякаш да се защитят. Датнил Скар не обичаше Датка по простата причина, че момъкът бе напуснал гилдията заради лекомисления живот на ловеца. Така мислеше майсторът. Той не харесваше и непрекъснатото мълчание на момъка.

Ойре бе единствената жена сред присъстващите и от неудобство бе забила поглед в пода. Тя седеше полускрита зад стола на баща си в танцуващите по стената сенки.

Всички физиономии бяха добре познати на стария майстор, както и призрачните лица, наредени на стената под таванските греди — черепите на фагорите и на останалите врагове на селището.

Майстор Датнил се настани върху една черга на пода до другарите си от гилдиите. Аоз Рун плесна с ръце и от горния етаж се появи робиня с табла, върху която бяха поставени единайсет гравирани дървени чаши. Когато му подадоха чашата с рател, майстор Датнил разбра, че навремето те са принадлежали на Уол Ейн.

— Добре дошли — поздрави ги Аоз Рун на висок глас и вдигна чашата си. Всички отпиха от сладкия омайващ алкохол.

Аоз Рун заговори. Каза, че възнамерявал да управлява с по-голяма твърдост от предшествениците си. Нямало да търпи беззаконие. Както и преди, щял да се консултира със съвета, както и преди, съветът щял да се състои от майсторите на седемте гилдии на производителите. Щял да защитава Олдорандо от всички врагове. Нямало да разрешава на жените или на робите да се месят в хода на живота. Щял да гарантира хляб за всички. Щял да разрешава на хората да общуват с шепнещите, когато пожелаят. Според него академията била загуба на време за жените, които и без това имали толкова много работа.

Повечето от нещата, които говореше, бяха пълна безсмислица и от тях следваше едно — че се готви да управлява. Не можеше да не се забележи, че говореше по особен начин, сякаш се бореше с демони. Очите му често се вторачваха в една точка и той стискаше страничните облегалки на стола, сякаш го измъчваха вътрешни терзания. Макар самите му забележки да не бяха последователни, начинът, по който ги изказваше ужасяваше. Вятърът свиреше, а гласът му ту се издигаше, ту спадаше.

— Лейнтал Ей и Датка ще бъдат главните ми помощници и ще съблюдават за изпълнение на заповедите ми. Те са млади и разумни. Е, по дяволите, това е. Стига толкова приказки.

Ала майсторът на пивоварната го прекъсна с твърд глас:

— Господарю мой, говориш твърде бързо за нашите бавни умове. Някои от нас могат да се заинтересуват защо назначаваш за свои помощници две хлапета, когато сред нас има стабилни мъже, способни да ти служат по-добре.

— Направих избора си — отвърна Аоз Рун и затърка гърба си на облегалката.

— Може би си избързал, Господарю. Помисли само колко много достойни мъже имаме… Какво ще кажеш за вашето собствено поколение, например Илейн Тал и Тант Ейн?

Аоз Рун удари с юмрук страничната облегалка на стола си.

— Нуждаем се от млади хора, от действия. Изборът ми е направен. Сега всички можете да си тръгвате.

Датнил Скар бавно стана:

— Извини ме, Господарю мой, но такова бързо разпускане на съвета ще повлияе лошо на твоето име, не на нашето. Зле ли ти е, болен ли си?

— А бе, човече, върви си, като те молят. Ойре…

— Според обичая съветът на майсторите трябва да пие за теб, да вдигне наздравица за царуването ти, Господарю.

Господарят на Ембрудок плъзна поглед по таванските греди, после отново го сведе към хората.

— Майстор Датнил, знам, че вие, старците, сте къси по ум, а дълги на приказки. Спестете ми ги. Вървете си, хайде, преди и вас да съм заменил. Вън, всички вън! Благодаря, но всички се махайте навън в змийския студ.

— Но…

— Вървете!

Аоз Рун изохка и се улови здраво за стола си.

Враждебно ги отпрати и старците от съвета си тръгнаха с мърморене, като надуха беззъбите си бузи от негодуване. Лош знак… Лейнтал Ей и Датка поклатиха глави и също си тръгнаха.

Щом остана насаме с дъщеря си, Аоз Рун се срути на пода и се сви. Пъшкаше, риташе и се дереше.

— Донесе ли лековитата гъша лой от госпожа Датнил, дъще? — попита я той.

— Да, татко.

Ойре извади кожена кутийка, пълна с мека мазнина от гъска.

— Ще трябва да намажеш тялото ми с нея.

— Не мога да го направя, татко.

— Разбира се, че можеш и ще го сториш.

Ойре запримигва с очи.

— Няма да го направя. Чу какво ти казах. Нека робинята да те намаже. Нали е за това? Мога да повикам и Рол Сакил.

Той скочи на крака, оголи зъби и я улови за ръката.

— Ти ще го направиш. Не мога да си позволя да покажа другиму състоянието си, иначе ще се пусне дума. Те ще разберат, не виждаш ли? Ти ще го направиш, дявол да те вземе, или ще счупя милото ти вратле. Твърдоглава си като Шей Тал.

Когато дъщеря му заскимтя, гневът отново го обзе и той кресна:

— Ако си толкова гнуслива, затвори си очите, направи го със затворени очи. Не е нужно да гледаш. Но много бързо, преди да съм излязъл от кожата си.

Започна да се разсъблича с див поглед, сетне додаде:

— И ще те омъжа за Лейнтал Ей, за да си мълчите и двамата. Не ти искам мнението. Виждал съм го как те гледа. Един ден ще дойде твоят ред да управляваш Олдорандо.

Панталонът му се свлече и той застана пред нея съвсем гол. Тя здраво стисна очи, извърна лице настрана, отвратена от собственото му унижение. Ала не можеше да не забележи това гладко тяло, чиито мускули се гърчеха под кожата му. Баща й бе покрит с алени петна до шията.

— Хайде, започвай, глупава патко! Агонизирам, дявол да го вземе, умирам!

Тя протегна ръка и размаза лепкавата мас върху гърдите и корема му.

После Ойре избяга от него, а от устата й изригваха ругатни. Изчезна и от сградата, излезе навън и подложи лицето си на студения вятър: повдигаше й се от отвращение.

Такива бяха първите дни от властването на баща й.

 

 

Група мади лежаха неудобно в безформените си дрехи. Спяха. Това ставаше в една долина на незнайно колко мили разстояние от Олдорандо. Караулът им дремеше.

Заобиколени бяха от шистова скала. Под атаките на мраза скалата се бе разцепила на тънки пластове, които хрущяха под стъпките им. Нямаше никаква растителност с изключение на тук-там израснали хилави храсти. Листата им бяха твърде горчиви за ядене и дори всеядните аранги не ги поглеждаха.

Мадите бяха изненадани от гъста мъгла, често срещана по тези високи места. Нощта се спусна и те не смееха да помръднат от мястото си. Светът вече бе видял изгрева на Баталикс, ала в студената цепнатина на каньона все още царяха мрак и влажна мъгла и протогностиците все още спяха.

Командирът Йол-Гар Уирик от похода на младия кзан, се бе изправил гордо на няколко метра над тях и наблюдаваше как групата мъжки и женски воини пълзяха под командата му нагоре към беззащитните мади.

Десет възрастни протогностици съставляваха групата в полумрака. С тях имаше едно бебе и три деца. До тях лежаха седемнайсет аранги, яки козообразни животни с гъста козина, които посрещаха повечето от скромните нужди на номадите.

Самото съществуване на мадите се обуславяше от безразборно съешаване; нямаше забрана върху кръвосмешението. Телата им бяха плътно притиснати едно до друго, за да пазят топлината, а рогатите им животни бяха полегнали недалеч пред тях и оформяха нещо като защитен пръстен срещу смразяващия студ. Извън кръга се намираше само караулът, а пък той невинно спеше върху козината на един аранг. Протогностиците нямаха оръжие. Бягството бе единствената им защита.

Разчитаха на мъглата. Ала острият поглед на фагорите ги откри. Изключително трудният терен временно бе откъснал Йол-Гар Уирик от главната част, командвана от Хр-Брал Ипрт. Воините му бяха зверски гладни, също както и прачовеците, които щяха да нападнат.

Носеха наръчи копия. Хрущенето от приближаващите стъпки върху шистовото корито се заглушаваше от хъркането и сумтенето на мадите. Още няколко крачки. Постовият се сепна от някакъв сън и седна, изпълнен с ужас. Грозни фигури се появяваха от влажната мъгла като призраци. Той нададе вик. Другарите му се размърдаха. Твърде късно. С диви викове фагорите нападнаха и безмилостно се нахвърлиха върху тях.

За съвсем кратко време всички протогностици бяха мъртви заедно с малобройното си стадо. Бяха се превърнали в белтъчини за похода на младия кзан. Йол-Гар Уирик слезе от скалата, за да нареди как да се разпредели храната.

Баталикс изгря през мъглата — убиточервено кълбо — и надникна в пустия каньон.

Беше Година 361 след Малкия апотеоз на Великата година 5 634 000 от катастрофата. Походът бе навлязъл в осмата си година. След още пет години фагорите щяха да пристигнат в града на синовете на Фрейър, тяхната крайна цел. Ала все още нито едно човешко око не можеше да съзре връзката между съдбата на Олдорандо и онова, което се случи в далечния гол каньон.