Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (7)

V
Двоен залез

Накри и Клилс се намираха в една от стаите на Кулата на билките — трябваше да сортират еленови кожи. Вместо това двамата гледаха през прозореца и клатеха глави пред онова, което виждаха.

— Не го вярвам — каза Накри.

— Нито пък аз — додаде Клилс. — Изобщо не го вярвам.

Той започна да се смее и спря чак когато брат му го удари по гърба. Двамата наблюдаваха висока възрастна жена да тича по брега на Ворал. Близките кули скриха фигурата й после отново я зърнаха с размахани във въздуха мършави ръце и крака. Спря веднъж, загреба кал, размаза я по лицето и главата си, после пак затича с клатушкаща се походка.

— Полудяла е — отбеляза Накри и с удоволствие поглади мустаци.

— Ако питаш мен, още по-лошо. Луда е до мозъка на костите си.

Зад бягащата фигура вървеше друга — момче на прага на зрелостта. Лейнтал Ей следваше баба си, за да е сигурен, че няма да й се случи нищо лошо. Тя тичаше пред него и плачеше на висок глас. Той я следваше — начумерен, мълчалив, загрижен.

След като поклатиха глави, Накри и Клилс ги доближиха една до друга.

— Не разбирам защо Лойл Брай се държи така — рече Клилс. — Спомняш ли си какво ни каза татко?

— Не.

— Каза ни, че Лойл Брай само се е преструвала, че обича чичо Юли. Каза, че изобщо не го е обичала.

— А, спомням си. Че защо ще продължава да се преструва, когато той вече е мъртъв? Няма смисъл.

— Намислила е нещо хитро. Това е някакъв номер.

Накри отиде до отвора в пода. Долу работеха жените. Затвори го с ритник и се обърна към по-младия си брат.

— Каквото и да прави Лойл Брай, няма значение. Никой не разбира защо жените се държат така или иначе. Важното е, че чичо Юли е мъртъв и сега ние с теб ще управляваме Ембрудок.

Клилс изглеждаше уплашен:

— А Лойланун? А Лейнтал Ей — какво ще кажеш за него?

— Още е хлапак.

— Но не за дълго. Скоро ще стане на седем и ще бъде пълноправен ловец — само след две четвъртини.

— Има достатъчно време. Сега е нашият шанс. Ние сме силни, поне аз. Хората ще ни приемат. Няма да искат да ги управлява хлапе, а освен това тайно ненавиждат дядо му, който през всичкото време се излежаваше с тази луда жена. Трябва да измислим какво да кажем на хората, какво да им обещаем. Времената се менят.

— Така е, Накри. Кажи им, че времената се менят.

— Нуждаем се от подкрепата на майсторите. Ще отида да говоря с тях още сега. Ти по-добре стой настрана, защото по една случайност знам, че съветът те мисли за голям пакостник и глупак. Като спечелим някои водещи ловци като Аоз Рун и останалите, всичко ще се оправи.

— А Лейнтал Ей?

Накри удари брат си по гърба.

— Стига си говорил за него. Ще се отървем от момчето, ако ни създава грижи.

Тази вечер, когато първият Страж напусна небесния свод, а Фрейър бе на път да покаже едноцветния си диск, Накри свика събрание. Ловците си бяха у дома, повечето от траперите се бяха върнали. Той заповяда да затворят градските порти.

Когато хората се събраха на площада, Накри се появи под Голямата кула. Върху еленовите си кожи бе метнал стамел — груба вълнена дреха в червено и жълто без ръкави — като знак за достойнство. Той бе среден на ръст с дебели крака. Лицето му бе безизразно, ушите — големи. Издаваше напред долната си челюст по характерен за него начин, което придаваше на чертите му нещо зловещо и отблъскващо.

Обърна се към хората със сериозен тон, като им припомни за големите качества на триумвирата — Уол Ейн, баща му Дресил и чичо му Юли. Триумвиратът съчетавал в себе си храброст и мъдрост. Сега племето било единно, храбростта и мъдростта били общи качества. Той щял да продължи традицията, но щял да постави ударението на друго място, което да съответства на новото време. Двамата с брат си щели да управляват заедно със съвета и винаги щели да се вслушват в думите на всеки един.

Припомни им, че нападенията от страна на фагорите продължават да бъдат заплаха за тях и че търговците на сол от Кузинтските планини говорят за религиозни войни в Пановал. Олдорандо трябвало да си остане обединен и да продължи да набира сили. За това били нужни още усилия. Всеки трябвало да работи усърдно. Жените трябвало да се трудят повече от досега.

Прекъсна го женски глас:

— Слез от платформата и сам свърши някоя работа!

Накри изгуби присъствие на духа. Зяпна срещу тълпата под себе си, без да знае какво да отговори.

От тълпата се обади Лойланун. До нея стоеше Лейнтал Ей, свел поглед към земята. Лойланун бе разтърсена от страх и ярост.

— Нямаш право да заставаш там, ти и пияният ти брат! — извика тя. — Аз съм творение на Юли, аз съм негова дъщеря. Тук е синът ми, Лейнтал Ей, когото всички познавате и който само след две четвъртини ще стане зрял мъж. Аз самата не притежавам по-малко мъдрост и знания от който и да е мъж, придобила съм ги от родителите си. Запази триумвирата, както очакваше баща ви Дресил, когото всички уважаваха. Настоявам да управлявам заедно с вас — жените също трябва да имат глас. И държа на рода си. После, когато Лейнтал Ей порасне, той ще заеме мястото ми. Ще го науча на всичко.

Лейнтал Ей почувства, че страните му горят, и се огледа изпод вежди. Ойре съчувствено му направи знак.

Няколко жени и мъже завикаха, ала Накри бе възстановил самочувствието си. Надвика ги.

— Никой няма да бъде управляван от жена, докато зависи от мен. Чували ли сте някога нещо подобно? Лойланун, трябва да си се побъркала като майка си, за да си го помислиш. Всички знаем колко бе нещастна, когато убиха мъжа ти, всички съжалявахме, ала онова, което говориш, е пълна глупост.

Хората се обърнаха и видяха как лицето на Лойланун се изчерви. Но тя отвърна на погледа му без колебание.

— Времената се променят, Накри. Нужни са не само мускули, а и ум. Честно казано, мнозина от нас не се доверяват нито на теб, нито на тъпия ти брат.

Мнозина се обадиха в защита на Лойланун, ала един от ловците, Фаралин Фърд, възкликна грубо:

— Тя няма да управлява мен, та тя е жена! По-скоро ще се примиря с двамата мошеници.

Забележката бе посрещната с добродушен смях и този ден победата бе на страната на Накри. Докато тълпата се смееше, Лойланун се измъкна и отиде да се наплаче. Лейнтал Ей с нежелание я последва. Съжаляваше майка си, обожаваше я. Вътре в душата си обаче също мислеше, че е абсурдно жена да управлява Олдорандо. Никой не бе чувал подобно нещо, както чичо му Накри бе казал.

Когато спря в края на тълпата, една жена на име Шей Тал дойде при него и го дръпна за ръкава. Тя бе млада, приятелка на майка му, с хубав тен на лицето и остър като на ястреб поглед. Познаваше я като странна и изпълнена със съчувствие, тъй като от време на време посещаваше баба му и й носеше хляб.

— Ще дойда с теб да успокоя майка ти, ако нямаш нищо против — рече Шей Тал. — Знам, че те разстрои, но хората често се разстройват, когато чуят някого да говори от сърце. Обичам майка ти, както обичах дядо ти и баба ти.

— Да, тя е смела. Но това не пречи на хората да се смеят.

Шей Тал внимателно го погледна.

— Не им пречи, прав си. Ала мнозина от онези, които се смяха, също я обичат. Те се страхуват. Повечето хора доста се страхуват. Помни това. Ще трябва да се опитаме да променим мисленето им.

Лейнтал Ей тръгна с нея — изведнъж почувства лекота в душата си и се усмихна в отговор на суровия й поглед.

Щастието осени Накри и Клилс. Тази нощ от юг задуха бурен вятър, който свистеше край кулите като Час-свирач. На следващия ден рибарите съобщиха, че реката гъмжи от риба. Жените слязоха с кошници и ги напълниха с лъскави рибки. Неочакваното изобилие бе прието като добър знак. Голяма част от рибата бе осолена, ала остана достатъчно за гощавка, по времето на която хората пиха овесено вино и така отпразнуваха новата власт — тази на Накри и Клилс.

Ала на Клилс му липсваше здрав разум, а на Накри — мъдрост. Още по-лошо — никой от тях не се интересуваше от заобикалящите ги хора. По време на лов те не надминаваха средното равнище. Често се караха помежду си и не можеха да решат как да постъпят. И тъй като осъзнаваха тези свои недъзи, пиеха твърде много и още повече се караха.

Късметът обаче не ги напусна. Времето продължаваше да се оправя, често попадаха на богат улов на елени, а болестите ги избягваха. Нашествията на фагорите престанаха, макар чудовищата да се мяркаха на няколко мили от Олдорандо.

Животът в селището бе поел по еднообразния път на благоденствието.

 

 

Управлението на двамата братя не задоволяваше всички. То бе нежелано за някои от ловците, както и за някои жени. Лейнтал Ей също не го искаше.

Сред ловците имаше група младоци, които се опълчваха срещу опитите на Накри да ги разцепи. Главатар им беше Аоз Рун Ден, достигнал вече зрелостта на истинския мъж. Беше едър, с честно лице и на два крака тичаше толкова бързо, колкото глиганът на четири. Фигурата му бе забележителна — носеше кожа от черна мечка и дрехата му го отличаваше отдалеч.

Мечката бе убил със собствените си ръце. Горд от подвига си, той я бе донесъл сам-самичък чак от планините и я захвърли в нозете на обожаващите го свои приятели в кулата, която обитаваха. След разпивката с рател той повика майстор Датнил Скар да одере животното.

В начина, по който Аоз Рун дойде в кулата, също имаше нещо забележително. Родът му произхождаше от един чичо на Уол Ейн, който бе господар на брасимипите. Те бяха производителен район, в който отглеждаха зеленчуци — жизнено важни за местната икономика. Именно от брасимипите идваше храната за свинете, които даваха мляко за направата на ратела. Ала Аоз Рун смяташе фамилията за тиранична, още в ранна възраст въстана против нея и се установи в една отдалечена кула заедно с веселия Илейн Тал, похотливия Фаралин Фърд и верния Тант Ейн. Те пиеха в чест на тъпотата на Накри и неговия брат. Цял град считаше разпивките им за изискани.

Аоз Рун бе забележителен и в други отношения. Отличаваше се със смелостта си в едно общество, в което смелостта бе нещо обикновено. По време на племенния танц той можеше да се преметне във въздуха, без да докосне земята. Освен това силно вярваше в единството на племето.

Присъствието на родната му дъщеря Ойре ни най-малко не възпираше обожанието на жените. Бе уловил погледа на Шей Тал, приятелката на Лойланун, и топло отвърна на необикновената й хубост, ала сърцето му не принадлежеше на никого. Виждаше, че някой ден Накри и Клилс ще се сблъскат с трудности и ще им се предадат. Тъй като разбираше — или поне си мислеше, че разбира — кое е добро за племето, той искаше да властва и не можеше да разреши на никоя жена да владее сърцето му.

С тази цел Аоз Рун се отнасяше към приятелите си доброжелателно, обръщаше внимание на Лейнтал Ей, като го окуражаваше да се движи до него по време на лов, когато момчето официално достигна тази възраст.

При един лов на елени на югозапад от Олдорандо двамата с Лейнтал Ей бяха разделени от останалите от прииждащата вода. Трябваше да заобиколят и да преминат през трудна местност, осеяна с огромните цилиндри на раджабаралите. Тогава попаднаха на десет търговци, излежаващи се край лагерния огън, в несвяст от пиене. Аоз Рун уби двама, докато спяха, останалите не помръднаха. После двамата с Лейнтал Ей нахлузиха животински черепи на главите си и с викове се втурнаха в лагера. Останалите осем търговци се предадоха от суеверен страх. Много години случката се разнасяше от уста на уста в Олдорандо с огромно удоволствие.

Осмината търгуваха с оръжие, жито, кожи и с много други необходими неща. Бяха от Борлиен, където хората от край време се смятаха за страхливци. Те прекосяваха земите от южните морета до Кузинтските планини на север. Повечето от тях бяха известни в Олдорандо като лъжци и мошеници. Аоз Рун и Лейнтал Ей ги докараха и ги направиха роби, като разпределиха стоката им между всички. Аоз Рун си избра за свой собствен слуга един младеж на име Калари, малко по-голям от Лейнтал Ей.

Този епизод донесе още по-голяма слава на ловеца. Скоро той се оказа в положение да съперничи на Накри и Клилс. Ала както винаги се държеше настрана и се ограничаваше да дружи само с хора от собствената си черга.

Сред гилдиите на производителите назряваха вълнения. Един младеж на име Датка се опитваше да се отцепи от металообработвателите и отказваше да отслужи при тях срока си като чирак. Заведоха го при двамата братя. Той не сведе глава дори пред Накри и Клилс. Датка изчезна от полезрението на хората цели два дни. Една жена съобщи, че лежи окован в рядко използвана килия с изранено лице.

Като чу това, Аоз отиде при Накри и го помоли да разреши на Датка да дойде при ловците.

— Ловуването не е лесна работа. Все още има доста дивеч, но поради капризите на времето през последните няколко години пасбищата намаляха. Както знаеш, доста сме притиснати. Така че нека Датка, ако желае, да се присъедини към нас. Защо не? Ако не работи добре, ще го изхвърлим и пак ще помислим. На възраст е колкото Лейнтал Ей и може да влезе в ловната ни дружинка.

Там, където бе застанал Накри, падаше сянка. Той наблюдаваше слугите, които дояха свинете, даващи рател. Наоколо беше прашно. Таванът бе нисък, ето защо леко се бе привел, сякаш раболепничеше пред излъчващото се от Аоз Рун предизвикателство.

— Датка трябва да се подчинява на законите — заяви Накри, обиден от ненужното позоваване на името на Лейнтал Ей.

— Разреши му да ловува и той ще се подчинява на законите. Още преди да зараснат раните по лицето му, ще го накараме да заслужи хляба си.

— Няма нужния опит — изстреля Накри. — Той е производител. За да станеш нещо, трябва да те обучат.

Братът се боеше, че момъкът ще издаде тайните на металообработвателите. Гилдиите ревниво пазеха тайната на майсторлъка си и поддържаха властта на управляващите.

— Ако не работи, нека го накараме да живее трудно като нас, да видим как ще оцелее — настояваше Аоз Рун.

— Много е мълчалив и начумерен.

— Мълчанието помага в откритите равнини.

Най-подир Накри освободи Датка. Както каза Аоз Рун, двамата с Лейнтал Ей влязоха в една ловна дружинка. От него стана добър ловец, той се опияняваше от преследването.

Макар да бе мълчалив, Лейнтал Ей го прие като брат. Бяха съвършено еднакви на височина, а разликата във възрастта им нямаше и една година. Докато лицето на Лейнтал Ей беше широко и усмихнато, това на Датка бе продълговато, а очите му непрекъснато бяха забити в земята. Тяхната изкусност в лова стана пословична.

Тъй като бяха почти винаги заедно, старите жени говореха, че един ден ще ги достигне една и съща съдба, както навремето пророкуваха за Дресил и Малкия Юли. Както тогава, така и сега: съдбите им щяха коренно да се различават. На младини те просто си приличаха и Датка се отличи до такава степен, че Накри започна да се гордее с него и понякога правеше намеци за собствената си далновидност, че бил освободил младежа от задължението да служи в друга гилдия. Когато Накри минаваше наблизо, Датка мълчаливо свеждаше поглед към земята и никога не забрави кой го е бил. Някои не забравят.

 

 

Лойл Брай не беше същата след смъртта на мъжа си. Докато преди не се отделяше от ароматизираната си стая, сега, стара и уязвима, тя бе избрала да се скита из зелената пустош в околностите на Олдорандо — пееше си или сама си говореше. Мнозина се бояха от нея, ала никой не смееше да я доближи с изключение на Лейнтал Ей и Шей Тал.

Един ден я нападна мечка, спасила се от лавините в близките планини. Лойл Брай се влачеше ранена, погнаха я кучета, убиха я и загризаха плътта й. Когато откриха разчленения й труп, жените го посъбраха и с плач го отнесоха в града.

После погребаха екстравагантната Лойл Брай по традиционния начин. Мнозина от жените скръбно я оплакваха: те уважаваха нереалността на нейната личност, родена в годините на снеговете. Тя бе успяла да остане сред тях и в същото време да води съвършено различен живот. В отнесеността й виждаха някакво вдъхновение: сякаш не можейки да го постигнат сами, те го изживяваха чрез нея.

Всички почетоха паметта на Лойл Брай. Накри и Клилс дойдоха да поднесат почитанията си на старата си леля, макар да не си направиха труда да повикат отец Бондорлонганон да я опее. Те стояха в края на опечалената тълпа и си шушукаха. Шей Тал отиде с Лейнтал Ей да подкрепят Лойланун, която нито заплака, нито проговори, когато спускаха майка й в калната земя.

Когато си тръгнаха, Шей Тал чу Клилс да се кикоти и да говори на брат си:

— И все пак, братко, тя беше просто жена…

Шей Тал пламна, препъна се и щеше да падне, ако Лейнтал Ей не я сграбчи през кръста. Тя отиде право във ветровитата стая, където живееше със старата си майка, и подпря чело на стената.

Фигурата й беше хубава, въпреки че нямаше изявените черти на жена, годна да ражда деца. Хубостта й се криеше в гъстата й черна коса, нежните черти на лицето й и начина, по който се движеше. Гордата й походка привличаше някои мъже, ала много повече отблъскваше. Шей Тал бе отхвърлила ухажванията на своя жизнерадостен родственик Илейн Тал. Това стана твърде отдавна, за да забележи, че оттогава никой не я доближаваше — с изключение на Аоз Рун. Ала дори с него тя не можеше да потисне непокорния си дух.

Сега, опряна на влажната стена, където сиви лишеи бяха разпрострели хилави цветчета, тя реши, че независимостта на Лойл Брай трябва да й служи за пример. Тя нямаше да бъде просто една жена, каквото и да казваха после над гроба й.

Всяка сутрин по зазоряване жените се събираха в тъй наречената женска кула. Тя беше нещо като фабрика. Женските фигури, сгушени в кожите си и често навлекли още дрехи, за да се предпазят от студа, се измъкваха от срутващите се кули и се отправяха към работното си място.

Тези утрини бяха изпълнени с проникваща навсякъде мъгла, която сенките на кулите сякаш разрязваха. През нея преминаваха като облаци тежки бели птици. По камъните се стичаше влага, а под краката на жените пльокаше кал. Женската сграда се издигаше в единия край на главната улица, близо до Голямата кула. Малко зад нея, надолу по склона, течеше река Ворал и се плискаше в старите, отмити от водата брегове. Когато жените тръгваха за работа, гъските — домашните птици в Ембрудок, кряскаха и тракаха с човки, искайки храна. Всяка жена носеше залци и им ги подхвърляше.

Когато тежката скърцаща врата на сградата се затвореше, жените започваха с вечните си задължения: мелеха жито за брашно, варяха и печаха, шиеха дрехи и обувки и обработваха кожи. Обработката на кожи бе особено трудна работа и се наблюдаваше от един мъж — Датнил Скар, майстор на гилдията на кожарите. В работния процес употребяваха сол и по правило кожарите отговаряха за нея. Топяха кожите в гъши изпражнения, твърде долнопробна работа за мъжете. Работата се оживяваше от клюките, тъй като през всичкото време и майки, и дъщери обсъждаха недостатъците на мъжете и съседите.

Лойланун бе изпратена да работи на това място заедно с останалите жени. Тя бе много отслабнала, а лицето й бе пожълтяло. Злобата й към Накри и Клилс я изяждаше отвътре толкова, че тя рядко проговаряше дори на Лейнтал Ей, на когото бе вече разрешено да живее сам. Нямаше приятелки освен Шей Тал, която притежаваше качества на ясновидка. Мисленето й бе твърде далеч от тъпото съществуване, което жените в Ембрудок водеха.

Една мразовита утрин Шей Тал тъкмо се бе измъкнала от леглото си, когато на долната врата се почука. Мъглата проникваше в кулата и обвиваше всичко в стаята, в която спяха двете с майка си. Седеше в сивата тъмнина и си нахлузваше ботушите, когато се почука втори път. Лойланун бутна долната врата, премина през обора и помещението над него и се качи в стаята на Шей Тал. Прасетата шаваха и сумтяха топло в мрака. Лойланун се заизкачва по скърцащите стъпала нагоре. Когато влезе в стаята, Шей Тал я посрещна и стисна студената й ръка. Направи й знак да мълчи, като посочи най-тъмния ъгъл на стаята, където спеше майка й. Баща й бе заминал с останалите ловци.

В затворената и миришеща на животински тор стая двете приличаха на сиви силуети, ала Шей Тал забеляза нещо не както трябва в прегърбената стойка на Лойланун. Неочакваното й посещение предполагаше неприятности.

— Лойланун, болна ли си? — прошепна Шей Тал.

— Уморена съм, Шей Тал, просто съм уморена. Цяла нощ разговарях с духа на майка ми.

— Говорила си с Лойл Брай! Вече е там… Какво ти каза?

— Всички са там, хиляди на брой, под нозете ни, чакат ни… Става ми страшно, като си помисля за тях.

Лойланун трепереше. Шей Тал прегърна по-възрастната жена и я поведе към леглото на пода, където двете седнаха сгушени една до друга. Навън гъските щракаха с човки. Двете жени се обърнаха една към друга, всяка търсеше утеха от другата.

— Не за пръв път изпадам в това състояние, откак издъхна — рече Лойланун. — Преди не я намирах. Долу, където трябваше да бъде, имаше празно място… крещяща празнота… Духът на баба ми стенеше да й обърна внимание. Там долу всички са толкова самотни…

— Къде е Лейнтал Ей?

— О, той замина на лов — отвърна Лойланун небрежно, после веднага се върна на предишната тема. — Толкова са много, носят се долу и не вярвам, че разговарят помежду си. Защо мъртвите се мразят, Шей Тал? Ние не се мразим, нали?

— Разстроена си. Хайде да тръгваме на работа. Ще похапнем нещо.

В сивата светлина, която се процеждаше едва, Лойланун съвсем приличаше на майка си.

— Може би няма какво да си кажат. Винаги толкова отчаяно разговарят с живите. И бедната ми майка…

Тя заплака. Шей Тал я прегърна и се огледа дали майка й се е размърдала.

— Трябва да тръгваме, Лойланун. Ще закъснеем.

— Мама изглеждаше тъй различна, когато се появи… тъй различна, горкичката сянка. Всичкото й достойнство приживе сега бе изчезнало. Започнала е да… се сгърчва. О, Шей Тал, ужасно е, като си помисля как ще се чувстваме, когато сме там завинаги…

Последната забележка бе изречена на висок глас. Майката на Шей Тал се обърна настрана и изпъшка. Отдолу прасетата заквичаха.

Час-свирачът изсвистя. Трябваше да са на работа. Ръка в ръка те се затичаха надолу. Шей Тал тихичко повика прасетата по име, за да ги успокои. Когато се облегнаха на вратата, за да я затворят, и усетиха заскрежената дъска под пръстите си, разбраха колко е мразовито. В сивата лапавица на ранната утрин още сенки се носеха към женската сграда. Силуетите нямаха ръце, тъй като жените се бяха увили в одеяла.

Докато се движеха покрай анонимни фигури, Лойланун говореше на другарката си:

— Духът на Лойл Брай ми разказа за дълготрайната си любов към баща ми. Сподели много неща за мъжете, жените и отношенията помежду им, които не разбирам. Изказа се жестоко за моя мъж, който е мъртъв.

— Никога ли не си говорила с него?

Лойланун отбягна отговора.

— Мама почти не ми даде да проговоря. Как могат мъртвите да бъдат тъй емоционални? Колко е ужасно! Тя ме мрази. Всичко друго е изчезнало, останали са само емоциите, като някаква болест. Каза, че мъжът и жената заедно представляват едно цяло. Не разбирам. Казах й, че не разбирам. Трябваше да я спра да говори.

— Казала си на духа на майка си да спре да говори?

— Не се стряскай толкова. Мъжът ми ме биеше. Страхувах се от него…

Тя се задъха и гласът й се загуби. Те с благодарност се натъпкаха заедно с останалите в топлината на сградата. От трапа за дъбене на кожи се носеше пара. Дебелите свещи в нишите, направени от гъша мас, горяха и издаваха звук, сякаш се трошаха кости. Двайсетина жени се бяха събрали — прозяваха се и се чешеха.

Шей Тал и Лойланун задъвкаха парче хляб и преди да отидат до работните си места, взеха порцията си рател. По-възрастната от двете — сега лицето й се различаваше по-ясно — изглеждаше ужасно, със сенки под очите и със сплъстена коса.

— Духът каза ли ти нещо полезно? Нещо, което да ти помогне? Нещо за Лейнтал Ей?

— Каза, че трябва да събере знания. Да уважаваме познанието. Тя ми се присмя.

Говореше с пълна уста.

— Каза, че знанието е по-важно от храната. Е, всъщност заяви, че знанието е храна. Вероятно се е объркала, нали не е свикнала там долу. Трудно е да се разбере какво говорят всички те…

Когато се появи надзирателят, те отидоха при житото.

Шей Тал погледна приятелката си отстрани. Кухините под очите й се бяха напълнили с пепелявосива светлина от източния прозорец.

— Знанието не може да бъде храна. Колкото и да знаем, пак трябва да смелим брашно за храна на селото.

— Когато мама беше жива, показа ми рисунка на машина, която се движи от вятъра. Тя мели брашното, а жените не помръдват пръст, така ми каза. Вятърът вършел женската работа.

— На мъжете няма да им хареса — засмя се Шей Тал.

 

 

Въпреки предпазливостта си Шей Тал реши окончателно: стана най-отявлената противничка на онова, което останалите жени приемаха, без да се замислят.

Беше се специализирала в паренето. Тук брашното се смесваше с животинска мас и сол и се пареше над бързотечащата вода на горещите подземни извори. Когато тъмнокафявите самуни бяха готови, те се изстудяваха и едно слабичко момиче на име Врай ги разпределяше между жителите на Олдорандо. Шей Тал бе специалистка в тази област, нейните самуни се славеха като най-вкусния хляб в града.

Отвъд самуните хляб сега тя виждаше тайнствени перспективи. Всекидневните задължения повече не я блазнеха и момичето започна да се държи някак отвлечено. Когато Лойланун легна болна от неизлечима смъртоносна болест, въпреки протестите на баща си Шей Тал я взе с Лейнтал Ей в собствената си къща и търпеливо се грижеше за по-възрастната жена. Двете разговаряха с часове. Понякога Лейнтал Ей ги слушаше, по-често обаче му доскучаваше и излизаше по своите работи.

В работилницата Шей Тал прокарваше идеите си и сред останалите жени. Особено внимание обръщаше на Врай, която бе във възрастта на послушанието. Говореше за човешките предпочитания към истината, а не към лъжата, което напомняше предпочитанията към светлината, а не към тъмнината. Жените слушаха и неловко мънкаха.

И не само жените. Обвита в тъмните си кожи, Шей Тал беше величествена и в очите на мъжете — Лейнтал Ей бе сред тях. Гордата й приказка отиваше на гордото й държание. И държанието й, и приказката й привличаха Аоз Рун. Той слушаше и спореше. В душата на Шей Тал откри място за флирт и тя му отговаряше. Шей Тал одобри подкрепата му за Датка пред Накри, ала не му позволяваше никакви волности. Нейната собствена свобода зависеше от това — да не му позволява да се държи свободно с нея.

Седмиците отлитаха и над кулите в Ембрудок бучаха страшни бури. Гласът на Лойланун отслабваше и един ден тя издъхна. По време на болестта си бе предала част от познанията, получени от Лойл Брай, на Шей Тал и на други жени, които идваха да я видят. Тя превърна миналото в реалност за тях и всичко, което говореше, се преработваше в тъмното въображение на Шей Тал.

Докато гаснеше, Лойланун помогна на Шей Тал да сформира така наречената академия, която бе предназначена за жени, в нея заедно щяха да търсят начини да се превърнат в нещо повече от робини. Мнозина от жените плачеха около смъртното ложе на Лойланун, докато в изблик на нетърпение Шей Тал ги изхвърли навън.

— Можем да наблюдаваме звездите — рече Врай и повдигна детинското си личице. — Забелязали ли сте как неотклонно се движат по вече установени пътища? Бих искала да науча повече за звездите.

— Всичко ценно е погребано в миналото — отвърна Шей Тал и погледна лицето на мъртвата си приятелка. — Това място излъга Лойланун, то лъже и нас. Шепнещите, духовете на нашите предци, ни очакват. Животът ни е предначертан. Трябва да станем по-добри хора, тъй както трябва да правим по-вкусен хляб.

Тя скочи и със замах отвори избелелите от старост капаци на прозореца.

Острият й интелект прозря, че мъжете от Ембрудок няма да имат никакво доверие в академията, най-вече Накри и Клилс. Единствено неопитният Лейнтал Ей щеше да ги подкрепи, макар да се надяваше, че ще се наложи над Аоз Рун и Илейн Тал. Разбра, че с каквато и съпротива да се сблъска академията, тя трябва да се бори и тази борба щеше да е необходима, за да обнови духа им. Ще се опълчи срещу общото бездействие. Беше време за напредък.

 

 

Вдъхновението подтикна Шей Тал. Когато погребаха бедната й приятелка, тя стоеше, поставила ръка върху рамото на Лейнтал Ейн. Улови погледа на Аоз Рун. Тогава думите й заприиждаха като порой. Те звучаха диво и високо сред гейзерите.

— Тази жена бе принудена да бъде независима. Помагаше й знанието. Някои от нас не могат да бъдат слуги. В представите ни съществува по-добър свят. Слушайте какво ще ви кажа. Светът ще се промени.

Те я зяпаха, доволни от новостите, които изричаше.

— Мислите, че живеем в центъра на Вселената. Аз пък ви казвам, че живеем в центъра на ферма. Положението ни е толкова незначително, че дори не можете да разберете колко. Казвам го на всички ви. В миналото е станала катастрофа, в далечното минало. Тя е била толкова всеобхватна, че никой не може да ви обясни каква е била или как е станала. Знаем само, че е донесла мрак и студ. Опитайте се да живеете колкото е възможно по-добре. Живейте добре, обичайте се един друг, бъдете добри. Но не се преструвайте, че катастрофата няма нищо общо с вас. Дори да е станала много отдавна, от нея се е повлиял всеки ден от нашия живот. Тя ни състарява, износва ни, разкъсва ни, разделя децата ни от нас. Прави ни не само невежи, кара ни да обичаме невежеството си. Ние сме опустошени от невежеството. Предлагам ви да тръгнем на лов за съкровища — ако щете, на проучване. Проучване, в което може да се включи всеки един от нас. Искам да осъзнаете ниското положение, в което се намираме, и да не преставате да търсите причините за това. Трябва да съберем късчетата познание за случилото се, което ни е ограничило да обитаваме тази студена ферма. Едва тогава ще бъдем в състояние да подобрим съдбата си и да се погрижим катастрофата да не се стовари отново върху нас и нашите деца. Това е съкровището, което ви предлагам. Познанието. Истината. Да, вие се страхувате от нея. Ала трябва да я дирите. Трябва да се извисите дотам, че да я обикнете. Търсете светлината!

 

 

Като деца Ойре и Лейнтал Ей често минаваха огражденията и изследваха местата отвъд тях. Пустошта бе изпъстрена с каменни стълбове — обозначения на стари пътища, които служеха за кацане на огромни птици, пазещи владенията си. Двамата се скитаха из изоставените развалини, напомнящи черепите на отдавнашни домове, скелети на древни стени, чиито порти лъщяха от скреж, а времето бе разяло всичко. Децата нехаеха за това. Смехът им се блъскаше в отминалото величие на стените.

Сега смехът им бе утихнал, а помежду им се усещаше необичайно напрежение. Лейнтал Ей бе достигнал пубертетната възраст; премина и през церемонията, при която се отпиваше кръв, и бе посветен в ловец. Ойре се бе развила като палава девойка и вървеше със скоклива стъпка. Игрите им станаха предпазливи. Старите приключения бяха изоставени тъй лесно, както и местата, където ги бяха търсили, за да не се завърнат никога повече там.

Съществуващата все още невинност в отношенията между двете деца, напълно изчезна, когато Ойре настоя Калари, бащиният й слуга, да ги придружи на поредния излет. Тази случка отбеляза края на съвместните експедиции, макар никой да не го осъзна в онзи ден; преструваха се, че търсят съкровища, както и преди.

Попаднаха на купчина зидария, от която бе задигнат всичкият дървен материал. Листа брасимипи бяха разпръснати сред останките от монумент — стара изящна изработка, потънала в льоса. Навремето като деца тук си бяха направили замък: играеха на войници, защитаващи се от прииждащите фагори, и имитираха оживено звуците на въображаемата битка.

Лейнтал Ей бе обзет от по-тревожно видение, което даде по-нататък храна на въображението му. Панорамата, разкрила се пред погледа му, приличаше на облак, ала същевременно сякаш бе изявлението на Шей Тал или може би някое древно обръщение, изсечено върху камък — той, Ойре и техният намусен слуга, и Олдорандо, и дори фагорите, и някакви неизвестни създания, обитаващи пустошта, бяха във вихъра на един велик процес… Но дотам — светлината на интелекта му изгасна и го остави да се чуди на ръба на пропастта, опасна и едновременно с това величествена. Той не знаеше какво не знае.

Лейнтал Ей се покатери на развалините, наблюдаваше Ойре отгоре. Тя се бе навела и разглеждаше нещо, което не го интересуваше.

— Възможно ли е някога тук да се е издигал голям град? Някой би ли могъл да го възстанови в идните времена? Хора като нас, богати.

Като не получи отговор, той приклекна върху стената, загледа се надолу в превития й гръб и продължи да задава въпроси:

— С какво са се хранили всички тези хора? Мислиш ли, че Шей Тал знае нещо? Дали съкровището й не е тъкмо тук?

Обвита в кожите си и приведена одве, гледана отгоре, тя приличаше повече на животно, отколкото на момиче. Ровеше в една ниша сред камъните и всъщност не го слушаше.

— Свещеникът от Борлиен разправя, че навремето Борлиен е бил огромна страна, която е владеела Олдорандо и околностите, докъдето може да достигне сокол.

Той огледа внимателно равнината, засенчена от дебелия облачен слой.

— Глупости.

Той знаеше онова, което на Ойре вероятно не й бе известно — че територията на соколите е по-строго определена, отколкото на самите хора. Позоваването на Шей Тал го накара да се замисли за други неща от живота, които безрезултатно предъвкваше, докато начумерено гледаше фигурата под себе си. Ойре го дразнеше, а не можеше да каже защо. Копнееше да споделя с нея, да намери език за онова, което се криеше зад мълчанието й.

— Ела да видиш какво открих, Лейнтал Ей.

Светлокафявото й лице се вдигна към него. Чертите й бяха станали по-нежни, като на жена. Той забрави раздразнението си и се спусна надолу по разрушената стена.

От нишата тя бе измъкнала малко голо живо същество. Плъхообразното му розово личице бе изкривено от тревога и то се гърчеше в шепата й.

Когато Лейнтал Ей се наведе да погледне новото животинче, населяващо техния свят, косите на двамата се допряха. Той сложи ръката й в своята груба шепа и пръстите им се сплетоха около гърчещото се съществото.

Тя вдигна очи към неговите, устните й бяха леко разтворени и усмихнати. Той долови аромата й. Прегърна я през кръста.

Ала до тях стоеше слугата и намусеното му лице показваше, че разбира огъня на новото чувство, разгоряло се между двамата. Ойре направи крачка встрани и напъха малкото бозайниче обратно в нишата. После начумерено заби поглед в земята.

— Безценната ти Шей Тал не знае всичко. Татко ми довери, че според него тя е твърде странна. Да си тръгваме.

 

 

Известно време Лейнтал Ей живя при Шей Тал. След като родителите му, баба му и дядо му починаха, детството му свърши. Но двамата с Датка бяха вече пълноправни ловци. Лишен от наследство от чичовците си, той бе решен да докаже, че не стои по-долу от тях. Рано заякна и съзря, лицето му излъчваше жизнерадостност. Челюстите му бяха здраво стиснати, чертите му изсечени. Скоро всички забелязаха колко е силен и бърз. Много момичета му хвърляха погледи, ала той имаше очи единствено за дъщерята на Аоз Рун.

Макар да бе популярен, нещо караше хората да стоят на разстояние от него. Бе взел присърце думите на Шей Тал. Някои говореха, че твърде дълбоко осъзнава произхода си — от Великия Юли. Дори в компания той се държеше настрана. Датка Ден, станал ловец от чирак в гилдията, бе единственият му близък приятел, а той рядко говореше, дори на Лейнтал Ей. Както някой бе казал, Датка бе вторият най-добър човек при липса на първи.

Най-после Лейнтал Ей заживя с някои от ловците в Голямата кула, над стаята на Накри и Клилс. Там слушаше да се преразказват старите истории и се научи да пее старинни ловджийски песни. Ала най-много обичаше да вземе провизии и обувки за сняг и да се скита из равнината, която лека-полека се раззеленяваше. При подобни експедиции той повече не търсеше компанията на Ойре.

В този период никой не рискуваше да излиза сам. Ловците ловуваха на групи, стадата се движеха по строго определени пътеки около селището, хората, които отглеждаха брасимипи също работеха заедно. Самотата често бе съпроводена от опасност и смърт. Лейнтал Ей се сдоби със славата на ексцентрик, макар че положението му не пострада от това, тъй като значително допринасяше за увеличаването на животинските черепи, украсяващи оградите на Олдорандо.

Бурните ветрове бучаха. Той пътуваше надалеч, без да го е грижа за негостоприемната природа. Откри пътища до незнайни долини и до развалините на древни градове, отдавна изоставени от своите жители, чиито жилища сега бяха обитавани от вълци и сурови ветрове.

По време на празненствата по случай Двойния залез Лейнтал Ей си спечели име сред племето с подвиг, съперничещ на онзи, който двамата с Аоз Рун бяха извършили, когато заловиха борлиенските търговци. Пътуваше сам в откритата равнина на североизток от Олдорандо, през дълбоки снегове, когато под краката му се отвори трап и той падна вътре. На дъното седеше един стънджбег и очакваше следващото си похапване.

Стънджбезите най-много приличат на срутена дървена колиба, покрита със слама. Израстват много дълги, рядко се хранят, необикновено бавни са и нямат друг враг освен човека. На дъното на дупката Лейнтал Ей видя само, че животното се е свило в ъгъла, откъдето се подаваше асиметричната му, увенчана с рога глава и отворената му уста със зъби, направени като че ли от дървени чепове. Когато челюстите се сключиха около крака му, Лейнтал Ей зарита и се изтърколи на една страна.

Като се бореше със затрупващия го сняг, той измъкна копието си и го затъкна дълбоко в устата на животното. Ритмичните движения на стънджбега бяха бавни, ала мощни. Отново повали Лейнтал Ей, но не можеше да затвори устата си. Момъкът отскочи от насочените към него рога, хвърли се върху гърба на звяра и се улови за твърдата му козина, която растеше между осмоъгълните плочи на бронята му. Измъкна ножа от пояса си. Като държеше козината с една ръка, той замахна с ножа към сухожилието, придържащо една от бронираните плочи.

Стънджбегът изръмжа от ярост. И на него му пречеше снегът, така че не можеше да се търколи и да смачка Лейнтал Ей. Момчето успя да откъсне плочата от гърба на животното. Тя сякаш бе направена от материя, напомняща дърво. Натика я в гърлото на звяра и се захвана да реже главата му.

Тя се търколи на земята. Нямаше кръв, само малко белезникава сукървица. Този стънджбег имаше четири очи — съществуваше по-малък вид с две очи. Единият чифт се намираше отпред, другият бе разположен на тила в рогообразни издатини. И двата чифта се бяха откъснали и се търкаляха в снега, като продължаваха невярващо да примигват.

Обезглавеният труп заотстъпва назад в снега. Лейнтал Ей го последва сред белотата на падащия сняг, докато двамата — той и звярът — излязоха на открито.

Стънджбезите бяха пословично трудни за убиване. Този щеше да продължи да се движи още дълго, преди да се разпадне на парчета.

Лейнтал Ей нададе тържествуващ вик. Извади кремъка си, скочи на врата на звяра и запали твърдата козина, която запламтя с необикновено съскане. Зловонна смрад се издигна към небето. Като подпалваше ту едната, ту другата му страна, Лейнтал Ей го управляваше надясно и наляво. Така звярът заподскача заднешком към Олдорандо.

От високите кули засвириха рогове. Той зърна струите на гейзерите. Оградата се издигаше, украсена с боядисани във всички цветове на дъгата черепи. Жени и ловци се втурнаха да го поздравяват.

В отговор той размаха кожения си калпак. Настанил се в самия край на пламтящата дървена гъсеница, Лейнтал Ей яздеше победоносно заднешком по улиците на Ембрудок.

Всички се смееха. Ала трябваше да изминат няколко дни, преди зловонието да се измирише от стаите в кулите, намиращи се близо до триумфалния му път.

Неизгорелите останки на стънджбега бяха използвани по време на празненствата, посветени на Двойния залез. Дори робите бяха включени — един от тях бе предложен за жертвоприношение на Утра.

В Олдорандо Двойният залез съвпадаше с Нова година. Посрещаха Година 21 от новия календар и празненствата бяха добре подготвени. Въпреки всичко, което природата им поднасяше, животът бе хубав и трябваше да бъде подсигурен с помощта на жертвоприношение.

Седмици наред Баталикс настигаше по-бавния си придружител в небето. В средата на зимата те се приближиха един до друг, а дните и нощите се изравниха по продължителност, сумракът изчезна.

— Защо трябва да се движат тъкмо по този начин? — Врай попита Шей Тал.

— Винаги са се движели така — отвърна жената.

— Не отговаряш на въпроса ми, госпожо — недоволстваше Врай.

Очакваното жертвоприношение, последвано от гощавка, правеше церемонията в чест на залеза по-възбуждаща. Преди да започне, имаше танци около огромен огън на площада. Музиката се изпълняваше от малък барабан, гайда и флугел — за последния инструмент се твърдеше, че бил измислен от Великия Юли. Бе осигурен рател за танцьорите, след който всички, изпотени под кожените си облекла, се отправиха отвъд огражденията.

На изток от старата пирамида лежеше жертвеният камък. Жителите се събраха около него, но на почетно разстояние, както им бе наредил един от майсторите.

Робите хвърлиха чоп. Честта да стане жертва се падна на Калари, младия борлиенски слуга, който принадлежеше на Аоз Рун. Изведоха го напред със завързани на гърба ръце и тълпата го последва в очакване. Мразовита неподвижност изпълни въздуха наоколо. Над главите им висеше сив облак. На запад двамата небесни Стражи потъваха зад хоризонта.

Всички носеха факли, направени от кожата на стънджбег. Лейнтал Ей поведе мълчаливия си приятел Датка да се присъединят към Аоз Рун, тъй като красивата дъщеря на ловеца също бе там.

— Сигурно съжаляваш, че ще изгубиш Калари, Аоз Рун — каза Лейнтал Ей на по-възрастния мъж с поглед, вторачен в Ойре.

Аоз Рун го потупа по рамото:

— Принципът ми е никога да не съжалявам. Съжалението е смърт за ловеца, както бе за Дресил. Идната година ще пленим много повече роби. Калари няма значение.

Понякога Лейнтал Ей не се доверяваше на сърдечността на приятеля си. Аоз Рун погледна Илейн Тал и двамата се засмяха в един глас, като лъхнаха на рател.

Всички се блъскаха и се смееха, с изключение на Калари. Като се възползва от суматохата, Лейнтал Ей хвана Ойре за ръката и я стисна. Тя му отвърна с усмивка, ала не посмя да го погледне в очите. Той се стопи от възторг. Животът наистина бе прекрасен.

Когато официалната церемония започна, момъкът не можеше да спре да се хили. Баталикс и Фрейър щяха едновременно да изчезнат от царството на Утра и да потънат в земята като духове. Утре, ако жертвата се приемеше, те щяха да изгреят заедно и да светят през деня, а нощта щеше да бъде оставена на мрака. През пролетта отново щяха да се разминат и Баталикс щеше да дари с мъждива светлина деня.

Всички говореха, че времето е станало по-меко. Множаха се знаците, които предвещаваха подобрение на климата. Гъските дебелееха. Въпреки това сред тълпата настъпи траурно мълчание, когато хората се обърнаха на запад и сенките им се удължиха. И двамата Стражи напускаха царството на светлината. Витаеше предчувствие за болести и злощастие. Трябваше да им предложат живот — да не би и двете светила да напуснат небесата завинаги.

Когато двойните сенки се удължиха, тълпата застина и само се местеше от крак на крак като огромен звяр. Веселото настроение се изпари. Лицата се изгубиха зад завесата на димящите факли. Тъмнината се разпростря над тях. Сивота, която не можеше да се разпръсне от факлите, хвърли плащ върху всичко наоколо. Хората бяха потопени в нощта и сякаш се бяха слели в една душа.

Старейшините от съвета, всички посивели и прегърбени, се подредиха отпред в една редица и с немощни гласове запяха молитва. Четирима роби доведоха Калари. Той се влачеше с увиснала глава и пяна по устата. Над главите им долетя ято птици, крилете им плющяха като проливен дъжд. Сетне се отдалечиха към златното зарево на запад.

Поставиха жертвата върху жертвения камък с формата на ромбоид, наместиха главата й във вдлъбнатината, изсечена на повърхността му в западна посока. Стегнаха краката й в дървена скоба. Те сочеха хоризонта, откъдето сега се спускаше нощта — там, където щяха да се появят Стражите идния път, ако успешно завършат опасното си пътуване. По този начин тялото на жертвата, с всичките си сложни органи и отвори, представляваше мистичния съюз между двете огромни тайнства на човешкия и космическия живот: както отгоре, така и долу, с помощта на общата воля.

Жертвата вече беше лишена от индивидуалност. Макар да въртеше очи, тя не издаваше звук, неподвижна, сякаш благоговееща пред Утра.

Когато четиримата роби отстъпиха назад, появиха се Накри и Клилс. Над кожите си бяха наметнали боядисани в алено плащове. Жените им ги придружиха до края на тълпата и ги оставиха да продължат сами. Разрошените им плъхообразни бради за пръв път придаваха тържественост на лицата им. Разбира се, и те бяха пребледнели като жертвата и Накри й хвърли поглед, преди да вземе брадвата. Той вдигна страховития инструмент. Удари гонг.

Накри стоеше изправен, държеше брадвата с две ръце, а по-слабата фигура на брат му беше точно зад него. Паузата се удължи и тълпата заропта. Беше време за смъртоносния удар: ако се пропуснеше мигът, кой знае какво щеше да стане с небесните Стражи. Ропотът изразяваше мълчаливото недоверие към двамината братя, които бяха на власт.

— Удряй! — извика някой от тълпата. Час-свирачът изсвистя.

— Не мога — каза Накри и отпусна брадвата. — Няма да го направя. Животно — да, но не и човек. Дори да е от Борлиен, не мога.

По-младият му брат се стрелна напред и грабна инструмента.

— Страхливец! Караш ни да се чувстваме като глупаци тук, пред всички. Сам ще го направя и ще те засрамя. Ще ти покажа кой от двама ни е по-добрият, страхопъзльо!

С оголени зъби той метна брадвата на рамо. Вторачи се в пребледнялото лице на жертвата, което гледаше нагоре като от гроба си.

Мускулите на Клилс се свиха и сякаш отказаха да му се подчинят. Острието на инструмента отрази лъчите на залеза, после се отпусна и застина върху камъка. Клилс се опря на дръжката и изпъшка.

— Трябваше да изпия повече рател…

Тълпата му отвърна с нарастващ ропот. Дисковете на светилата се опряха в неравния хоризонт.

Дочуха се отделни гласове:

— Те са двама клоуни…

— Твърде много са слушали Лойл Брай, така да знаете…

— Баща им им тъпчеше главите със знания, а на мускули останаха слаби.

— Да не си снасял яйцата си твърде дълго, а, Клилс?

Този груб въпрос предизвика смях и мрачното настроение изчезна. Когато Клилс пусна брадвата в утъпканата кал, тълпата го заобиколи.

Аоз Рун се откъсна от приятелите си, втурна се напред и грабна брадвата. Ръмжеше като куче. Двамата братя отскочиха встрани от него, като неуверено запротестираха. Те отстъпиха още повече с вдигнати за защита ръце, когато Аоз Рун размаха брадвата над главата си.

Слънцата изчезваха, почти потънали в морето тъмнина. Светлината им се разливаше като жълтъците на две гъши яйца, бозавожълти, сякаш смесица от кръв на фагор и човек, плисната над застинала пустиня. Захвърчаха прилепи. Ловците поздравиха Аоз Рун с вдигнати юмруци.

Слънчевите лъчи се срещнаха с пирамидата и върхът й ги разцепи на тъмни ивици. Разчленената светлина преминаваше точно покрай изтъркания камък, върху който лежеше жертвата, и очертаваше силуета й. Самата жертва оставаше в сянка.

Острието на инструмента, с който се извършваше екзекуцията, бе обляно отчасти от светлина, отчасти оставаше тъмно.

Звънтенето на удара бе последвано от общ звук, идващ от тълпата, нещо като ехо на брадвения удар, възпроизведено от дробовете, които въздъхнаха като един, сякаш всички присъстващи бяха предали богу дух.

Главата на жертвата падна отсечена на една страна, сякаш целуваше камъка. Той започна да се облива с кръв, която бликаше от раната, разливаше се и попиваше в пръстта. Когато и последните лъчи потънаха зад хоризонта, тя продължаваше да се стича.

Церемониалната кръв бе вълшебната течност, която се лееше в името на човешкото съществуване. Щеше да продължи да капе през цялата нощ, да свети на двамата небесни Стражи по проходите и пътеките на първичния камък, за да доживеят здрави и читави до идната сутрин.

Тълпата бе доволна. Високо вдигнали факлите си, хората се върнаха обратно през огражденията в древния град, където кулите се издигаха черни на фона на облачното небе и призрачно отразяваха светлината на приближаващите се факли.

Датка вървеше до Аоз Рун. Хората се бяха отстранили от него в знак на уважение и му правеха път.

— Как можа да обезглавиш собствения си роб? — попита го Датка.

По-възрастният мъж му хвърли презрителен поглед.

— Има решителни моменти.

— Но Калари… — запротестира Ойре. — Беше толкова страшно.

Аоз Рун не обърна внимание на дъщеря си.

— Момичетата не разбират. Преди церемонията упоих добре Калари с рател. Той не усети нищо. Вероятно още му се струва, че е в обятията на някое борлиенско слугинче — засмя се той.

Тържествата свършиха. Вече малцина се съмняваха, че Фрейър и Баталикс ще изгреят отново. Отидоха да празнуват и да се напият. Имаше скандал, за който да си шушукат — мекосърдечието на техните управници. Единствената приятна тема за разговор при яката разпивка, преди преразказването на Великата приказка.

Лейнтал Ей зашепна на Ойре в тъмнината:

— Влюби ли се в мен, когато ме видя да яздя пленения стънджбег?

Тя му се изплези:

— Колко си самодоволен! Помислих си, че изглеждаш доста глупаво.

Той разбра, че празненствата поемат по своя по-сериозен път.