Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (6)

IV
Благоприятни температурни разлики

Децата или следват родителите си, или не. Лейнтал Ей израсна със съзнанието, че майка му е тиха жена, отдадена на същото научно усамотение като майка й и баща й. Ала преди животът да я победи, Лойланун не се държеше винаги по този начин.

Като малка тя отхвърли обучението на Лойл Брай и Малкия Юли. Крещеше им и ги убеждаваше, че ненавижда задушната атмосфера на стаята им, която те пък с течение на годините все по-често отказваха да напускат. След яростна кавга тя избяга и отиде да живее при роднини в друга кула.

В селището имаше много работа. Лойланун се специализира в меленето на брашно и в щавенето. Веднъж, когато изработваше чифт ловни ботуши, тя се запозна с бъдещия им собственик и се влюби в него. Едва бе навлязла в пубертета. За пръв път усети света и мамещата му красота. Стана жена на ловеца. Можеше да даде живота си за него.

Навиците в Олдорандо се променяха. Ловецът взе Лойланун със себе си на лов за елени. Навремето Дресил нямаше никога да разреши на жените да тичат заедно с мъжете, ала колкото повече остаряваше, толкова по-слабо откликваха гражданите на неговите заповеди. В тясното дефиле ловците на елени се срещнаха с един стънджбег. Пред очите на Лойланун любимият й бе прегазен и прободен от рога на животното. Издъхна, преди да стигне до дома.

Лойланун се завърна при родителите си с разбито сърце. Те я приеха, тихо я приласкаха. Когато веднъж си почиваше в ароматните сенки, усети, че в утробата й се движи живот. Бе забременяла. Спомни си радостта от това усещане, когато времето дойде и тя роди момченце. Нарече го Лейнтал Ей, а родителите й приеха и него тихо и съвсем естествено. Беше пролетта на Година 13 след Обединението, или 31 по стария календар на Господарските години.

— Ще израсне в един по-добър свят — каза Лойл Брай на дъщеря си, като гледаше бебето с блестящи очи. — Според историята ще дойде време, когато раджабаралите ще се отворят и въздухът ще се сгрее от топлината на земята. Ще има храна в изобилие, снегът ще изчезне, хората ще бъдат съвсем открити един към друг. Как копнеех за това време на младини! Лейнтал Ей може да го дочака. Много исках да е момиче — те чувстват и виждат повече от момчетата.

Детето обичаше да наблюдава порцелановия прозорец на баба си. Беше единствен в Олдорандо, макар Малкия Юли да твърдеше, че навремето имало много, ала се счупили. Година след година дядото и бабата на Лейнтал Ей бяха вдигали очи от старинните си документи, за да гледат как прозорецът става розов, после оранжев и кървавочервен от залеза, когато Фрейър или Баталикс се спускаха в огненото зарево. Цветовете щяха да изчезнат. Нощ щеше да покрие в черно порцелановия прозорец.

Навремето долиташе Вестител и пърхаше около кулите на Олдорандо — същото видение, което Юли бе видял за пръв път, когато заедно с баща си прекосяваха бялата пустош.

Вестителят идваше само през нощта. Искри като пера ще запламтят зад порцелановия прозорец, а там ще бъде Вестителят, бавно кръжащ и махащ с единственото си крило. Дали беше крило? Когато хората се втурваха да го видят, силуетът му бе объркващ и неясен.

Вестителят пораждаше странни мисли у хората. Юли и Лойл Брай ще легнат върху постелките си от кожи и ще почувстват, че мислите в главите им оживяват в един и същ миг. Спомняха си отдавна забравени сцени и картини, които никога не бяха виждали. Лойл Брай често се разплакваше и криеше очи в дланите си. Казваше, че се чувства тъй, сякаш общува с десетина покойници едновременно. След това й се дощяваше да изживее неочакваните сцени още веднъж, ала отлетели, те не се завръщаха — смущаващата им красота се разпръскваше и изчезваше като аромат.

Вестителят отплава. Никой не знаеше кога ще дойде и кога ще си отиде.

Обикновено обитаваше горните слоеве на тропосферата. От време на време електрическото налягане го притискаше и го караше да се приближи към повърхността на планетата. Невронните електрически импулси в мозъка на хора и животни го привличаха за кратко, караха го да поспре и да покръжи, сякаш и той бе създание с интелект. После се издигаше и отново изчезваше. Вестителят можеше да плава във всички посоки — напред, нагоре, да се носи заедно с магнитните течения, да циркулира, без да се нуждае от почивка, и това зависеше от местните капризи на гигантските магнитни бури в Хеликонийската система.

 

 

И все пак те не бяха вечни. Защото електрическите образувания, наречени от човеците Вестител, не бяха гъвкави, не можеха да се приспособят към промените и бяха уязвими.

Температурите в тропическия континент Кампанлат непрекъснато се променяха. В един мек летен ден, докато Лойланун разсеяно си играеше с малкия си син, температурата на повърхността на земята в Олдорандо се повиши с няколко градуса над нулата. Малко по на север, до езерото Дорзин, тя беше десет градуса под нулата. През лятото, когато небесните Стражи си вършеха работата и ден, и нощ, в покритите места почвата не замръзваше и хората отглеждаха житни култури.

На три хиляди мили от Олдорандо, в Нктрик, дневните температури се движеха в диапазон от минус дванайсет по Целзий до минус сто и петдесет градуса — близо до температурата, при която криптонът се превръща в течност.

Промяната отначало не се проявяваше и за нея използваха термина латентна промяна. Последиците идваха бързо, тъй като температурните разлики в горните слоеве на атмосферата отговаряха на повишената радиация на Фрейър. Процесът бе постоянен, ала скокообразен. Веднъж дори земната наблюдателна станция „Авернус“ измери дванайсетградусово повишение на температурата на екваториална височина 16,6 мили в течение само на един час.

При това затопляне циркулацията в стратосферата рязко се засили и планетата бе обхваната от мощни бури. Над Нктрик бяха забелязани потоци, като реактивни струи, носещи се със скорост над двеста седемдесет и пет мили в час.

Внезапно Вестителите се изгубиха. Съвсем.

Началото на онова, което за хора и животни трябваше да донесе съживяване, се оказа катастрофално за Полъха. Условията, които ги бяха създали, изчезнаха за година-година и половина. Вихрите, създадени от пиезоелектричен прах и натоварени с електрическа енергия частици, бяха твърде слаби, за да устоят на една по-динамична система. Вестителите изчезнаха, като оставиха след себе си краткотрайни следи от искри в разредения въздух в горните слоеве на атмосферата.

Юли и Лойл Брай напразно се вглеждаха за Вестител. Лейнтал Ей скоро забрави, че го е виждал.

 

 

Фагори на групи се появяваха под зеленикавото небе, често срещано в тези височини, където небесните Стражи — когато не бяха обвити в облаци — изпращаха лъчите си през множество ледени кристали. Фагорите — и сталуни, и гилоти, бързаха да се подредят, движейки се с нечовешката си походка. Върху раменете на мнозина бяха накацали птици или кръжаха над главите им. Птиците и фагорите бяха бели, теренът беше бял или кафяв, на места изсушен до черно, небето зад тях — сиво-зеленикаво. Съществата се подредиха в една редица срещу ледника Хригт.

На едно място ледникът бе разделен от скален масив, който като адски замък бе устоял векове на обсадата. Ледът бе рязал стените му, ала той бе оцелял и издигаше неравните си кули към небето. Там, където падаше ледената река, се простираше покрито с фирн плато. На това място бе застанал двурогият вожд, неподвижен като статуя, докато кохортите на похода се събираха.

Именно частите на кзаните на Храстипрт първи решиха да посеят разруха сред синовете на Фрейър, населяващи далечните равнини. Младият вожд бе Хр-Брал Ипрт. Той щеше да води похода. Далечните синове бяха унищожили неговия дядо, Великия кзан Хр-Трик Храст. Легионите щяха да се отправят напред, за да търсят отмъщение под ръководството на Хр-Брал Ипрт.

Защото тъкмо под ръководството на Хр-Брал Ипрт племето процъфтя и отново набра сили, след като Фрейър подпали света последния път. Силата на множеството, както и съзнателното решение ги подтикнаха да започнат тази широкомащабна миграция, на която не можеше да се устои.

В душите им зрееше желание за мъст. То ги бе раздвижило под влияние на благоприятните температурни промени в стратосферата. Топлинната вест трептеше по протежение на петстотинте мили на ледника, който се изсипваше от лишеното от въздух плато на високата планина Нктрик до оголените долини на изток от Олдорандската равнина, като измъкваше ансипитали изпод техните стрехи и дупки.

Хр-Брал Ипрт чакаше неподвижен. Той също бе дочул топлинната вест през въздушната си октава.

Предшественикът на главната климатична промяна активизираше други форми на живот в района, от които фагорите отчасти зависеха за получаване на белтъчини. Едно от племената протогностици^[1], наричано Мади, живееше в осеяната с камъни земя на ледниците. Мършави от вечното недохранване, те също възвръщаха скитническите си навици. Караха пред себе си кози и аранги — четириноги, които се хранеха с лишеи или скални въшки. Мадите търсеха по-ниски пасбища. Ала нямаха намерение да тръгват, преди фагорите да разчистят пътя.

Младият Хр-Брал Ипрт изръмжа заповедта си за възсядане. Само най-висшите от неговите офицери имаха кайдо. Ръждивочервените ездитни животни бяха възседнати още щом проехтя заповедта, офицерите се настаниха зад гърбиците им.

Тази заповед прозвуча в края на Година 13 според скромния календар на Лойл Брай. Според ансипиталния календар това бе Въздушният обрат, или Година 353 след малкия апотеоз на Великата година 5 634 000 след катастрофата. Според по-съвременното пресмятане описаните събития ставаха в края на Година 433.

Тогава Лейнтал Ей бе съвсем малък и овдовялата му майка го дундуркаше на колене.

Щеше да дойде време, когато щеше да се наложи той да се опълчи срещу огромната мощ на похода, започнат от Хр-Брал Ипрт.

До кайдото на кзана стоеше креат — млад мъжки фагор, който носеше развяващо се над всички знаме.

Хр-Брал Ипрт бе висок колкото добре сложен мъж, но тежеше един път и половина повече. Роговите му трипръсти ходила служеха за основа на мощните му крайници, имаше масивни мишци, а гърдите му бяха по-широки от човешките.

Главата му, подаваща се между яките рамене, бе забележителна. Продълговата, костелива, с рязко изпъкнали надочни кости, които придаваха особен израз на очите му, защитени от огромни примигващи клепачи, покрити с блестящ скреж. Рогата му излизаха зад ушите и се извиваха напред, преди да щръкнат нагоре като завършек на силуета му. Бяха набраздени със сиви жилки като мрамор, а краищата им бяха смъртоносно остри. Тези оръжия се използваха само в бой с фагори, никога срещу други видове живи същества, върховете им нямаше да се опетнят с кръвта на някой син на Фрейър.

Изпъкващата зурла на Хр-Брал Ипрт беше черна зад извивките на ноздрите му, също като на дядо му. Всяко негово движение придаваше още по-голяма сила на яростната му властност.

Специално за този поход неговите оръжейници му бяха изковани сложен шлем. Той бе оформен почти като цвете надолу по дългия нос на кзана. Извиваше се около основата на рогата му и се издигаше като още два остри железни рога, които бяха способни да намушкат врага смъртоносно.

Когато заплашваше някой свой подчинен, кзанът бърчеше горната си устна и показваше два реда тъпи, набраздени по дължина зъби, отстрани с дълги кучешки резци.

Туловището му бе стегнато в броня — елек от корава кожа на кайдо с три пелерини и колан, разширяващ се около корема му като кожена кесия, в която бяха скрити гениталиите му, клатушкащи се изпод грубата сплъстена козина на таза му.

Името на неговото кайдо бе Рук-Грл. След като го възседна, младият кзан вдигна ръка. Огромен извит музикален инструмент, изработен от рог на стънджбек, зазвуча под дъха на един човек-роб. Диафонията му екна в околната сивота.

Следващи скръбния повик, от пещерата на скалния масив се появиха още роби — те носеха телата на бащата и прадядото на Хр-Брал Ипрт.

Тези изтъкнати създания вече бавно потъваха към финалните вихри на небитието. Забележимото отслабване на жизнените им процеси беше свило размерите им до минимум. Прадядо му почти изцяло се бе превърнал в рогово вещество.

При появата на телата на родоначалниците през редиците на племето от сталуни и гилоти премина трепет. Те се проснаха върху замръзналата земя, върху близките била и разпръснатите камъни, а силуетите им се сляха със събиращите се по есенното небе облаци. Някои се облегнаха на копията си, а огромните птици продължаваха да кръжат над главите им. Когато бяха неподвижни, приличаха на част от околния пейзаж. Единствено някое мърдащо тук-там ухо показваше, че са живи. Промениха позицията си обърнаха погледи към младия си вожд и към някогашните предводители.

Телата бяха донесени при кзаните от човеци-роби, които унизително коленичиха пред тях.

Хр-Брал Ипрт слезе и застана между прародителите и кайдото си. След като се поклони, той смирено зарови лице в ръждивата козина на Рук-Грл. Разумът му напусна туловището. Като в някакъв транс той повика духовете на баща си и прадядо си обратно в настоящия живот.

Духовете се появиха пред него. Фигурите им бяха дребни, не по-високи от снежни зайци. Произнесоха поздравление. Както никога през истинския си живот, те се затичаха на четирите си крайници.

— О, свещени предци, смесили се с пръстта — извика младият кзан, произнасяйки думите на тромавия език на своя вид, — най-после тръгвам да отмъстя за онзи, който сега трябваше да стои помежду ви, храбрия ми дядо, Великия кзан Хр-Трик Храст, убит от голокожите синове на Фрейър. Очакват ни години на изпитания. Дайте сила на ръката ми, предпазвайте ни от опасности, дръжте високо рогата ни.

Прадядо му сякаш се бе настанил дълбоко вътре в Рук-Грл. Роговото видение проговори:

— Върви, дръж рогата си високо, не забравяй омразата. Пази се от приятелство със синовете на Фрейър.

Хр-Брал Ипрт не обърна внимание на тези думи — той и без това не изпитваше към традиционните си врагове нищо друго, освен омраза. Обвързаните не винаги са по-мъдри от свободните.

Вроговеният образ на баща му бе по-голям от този на дядо му, тъй като той бе преминал в отвъдното по-скоро. Фигурата се поклони на сина си и заговори, като създаде серия картини пред очите на сина си.

Хр-Англ Хрот показа на сина си картина, ала младият кзан я разбра само отчасти. Тя би била неразбираема за човешко същество. И все пак това бе видение, което до голяма степен обуславяше отношението им към живота.

Прелъстително движещ се орган се издуваше и свиваше. Състоеше се от три части и всяка една напомняше силно стиснат човешки юмрук. Частите бяха взаимозависими и с различен цвят. Единият, сив, представляваше познатия свят, другият, ослепително бял — Баталикс, черният и нашарен — Фрейър. Когато Фрейър се издуваше, другите две части се свиваха; когато Баталикс се уголемяваше, уголемяваше се и познатият свят.

Този движещ се орган бе обвит в пара. През нея преминаваха жълти нишки — въздушните октави. Те се извиваха, сякаш отлитаха от Фрейър, ала всъщност се увиваха около него. Частта, представляваща Фрейър, пускаше черни пипала, които придърпваха въздушните октави и ги доближаваха към познатия свят. Той бълваше пяна.

Изображенията бяха познати на младия кзан. Те бяха предизвикани с цел да му влеят сигурност преди тръгването. Кзанът разбра и предупреждението, съдържащо се в тях: че въздушните октави, които походът щеше да следва, стават все по-хаотични и че изключителният усет за направление, който той и неговият вид притежават, ще бъде нарушен. Походът ще напредва бавно и ще продължи много въздушни обрати, или години.

Той поблагодари на вроговените фигури с дълбок гърлен звук.

Хр-Англ Хрот му разкри още картини. Те носеха духа на древното. Бяха извадени от дълбокия кладенец на мъдростта, от героичните времена, когато Фрейър е бил още съвсем незначителен. Виждаше се армия от вроговени предци, които правеха изображението още по-внушително.

Хр-Англ Хрот му показваше какво щеше да се случи, когато въздушните обрати, на брой колкото пръстите на ръцете и краката на фагора, се отклонят, преминавайки през тройния орган. Бавно петнистият черен Фрейър ще се скрие зад Баталикс. И ще се скрива така двайсет пъти последователно. Това бе ужасяващ парадокс: макар частта на Фрейър да расте, той ще се скрие зад свиващия се Баталикс.

Двайсетте скривания обозначаваха началото на жестокото властване на Фрейър. След двайсетото нататък ансипиталният компонентен народ щеше да падне под владичеството на синовете на Фрейър.

Това бе предупреждението, ала в него имаше и надежда.

Бедните невежи синове щяха да се ужасят от изчезването на Фрейър и да си помислят, че им крои нещо лошо. Най-много ще ги деморализира третото скриване. Именно тогава фагорите трябваше да се нахвърлят върху тях, да изпепелят града, където Великият кзан Хр-Трик Храст бе загинал. Това бе времето за отплата. Времето да се пали и убива.

Помни. Бъди храбър. Вдигни високо рога. Войната започна!

Хр-Брал Ипрт се държеше така, сякаш за пръв път бе получил урок по мъдрост. Всъщност го беше получавал много пъти. Все един и същ. Той му служеше за размишление. През предишните четвъртини всички от племето, които имаха издъхнали предци, неведнъж бяха получавали същите изображения — идваха от познатия свят, от въздуха, от предците, които дълго време вече не бяха между живите. Те бяха неопровержими.

Всички решения се вземаха в резултат на предупреждаващите видения, изпращани от кератиновите предци. Онези, които бяха съграждали миналото, бяха повече от живите. Старите герои бяха живели в героично време, когато Фрейър бе още недоразвит.

Младият кзан излезе от състоянието си. Заобиколилото го войнство се размърда, зашляпа с уши. Птиците над тях бяха застинали. Нестройният зов на рога отново зазвуча и куклоподобните фигури бяха отнесени в пещерата в скалния масив.

Време беше да тръгват.

Хр-Брал Ипрт се метна върху високото седло на Рук-Грл. Движението му накара бялата птица Жрк на рамото му да запърха с криле. Тя се завъртя във въздуха, после отново се настани на рамото на Хр-Брал Ипрт. Много от воините също имаха свои птици. Пронизителното им гракане бе като музика за ухото на фагорите. Птиците играеха полезна роля — ядяха кърлежите, които населяваха туловищата на ансипиталите.

Кърлежът, самият той незначително създание, осъществяваше жизнената връзка в сложната екологична структура на света, както и невидимата връзка между смъртните врагове — фагора и човека.

Докато младият кзан бе в особеното състояние, позволяващо му да общува със своите предци, над снежните върхове заплуваха сивосинкави облаци. Лъчите се отразяваха в заледената земя и отново се връщаха към небето. Човек би се изгубил в разсеяната, неполяризирана светлина, където нямаше никакви сенки, а живите същества приличаха на призраци. Липсваше хоризонт. Всичко бе като безкрайна седефена пелена.

Ала това не пречеше на армията ансипитали, които следваха своите въздушни октави. След като церемонията по общуването приключи, слугите докараха четири понита кайдо. Единичните гърбици на животните едва се забелязваха — грубата им кожа бе още на петна. Те бяха оседлани и възседнати от четирите жени на младия кзан — филоки. Всяка носеше орлови пера или белезникави пеперудообразни скални цветя, вплетени в козината на главата си. Този квартет от млади красавици бе подбран от племето да прави компания на Хр-Брал Ипрт през годините на похода.

От ледниковите върхове на изток духаше мразовит вятър, четирийсет градуса под нулата, и развяваше нежните влакна от украшенията на дамите-ансипитали. Под тях се виждаше дебелата сплъстена фагорска козина, почти непроницаема за студа, освен когато се напоеше с вода.

Вятърът разгони похлупака облаци. Сякаш се вдигна тъмна завеса — формите на познатия свят се върнаха по местата си. Разкри се цялото войнство, появиха се отвесните стени на Хригт зад него и четирите филоки, отначало призрачно бледи. Сивата пелена избледня. Пред тях се откриха студените клисури, водещи към съдбовното място на дванайсет хиляди метра по-ниско от мястото, откъдето тръгваха.

Знамето на Храстипрт се развя.

Младият кзан вдигна ръка и посочи напред.

Той срита хълбоците на Рук-Грл с роговите си пети. Животното вдигна рога и тръгна през чупливия фирн. Войнството бавно пое с неестествен тромав вървеж. Шистите издаваха стържещ звук, ледът звънтеше. Птиците полетяха нагоре. Походът започна.

Щяха да стигнат целта си, както предсказваха виденията, изпратени от предците, когато Фрейър се скрие за трети път зад Баталикс. Тогава армията на кзана щеше да нападне синовете на Фрейър, обитаващи прокълнатия град, където благородният дядо на Хр-Брал Ипрт бе убит. Великият стар кзан бе принуден да скочи от върха на кулата и намери смъртта си под нея. Трябваше да отмъстят: градът щеше да бъде сравнен със земята.

Може би не бе никак странно, че невръстният Лейнтал Ей се разплака в скута на майка си.

 

 

Походът напредваше с всяка изминала година. Жителите на Олдорандо не знаеха нищо за далечното отмъщение. Те се трудеха, за да сътворят собствената си история.

Дресил не беше вече толкова енергичен водач, колкото преди. Оставаше все повече в града, организираше никому ненужни дейности. Синовете му ловуваха вместо него.

Предусещането за промяна правеше всички неспокойни. Младежите от гилдиите на производителите искаха да напуснат и да се заловят с лов. Младите ловци от своя страна не бяха онова, което трябваше да бъдат. Дресил пазеше под свое разпореждане ловец, който имаше родна дъщеря от жената на един по-стар мъж. Подобно неморално поведение ставаше нещо обикновено.

— Когато бях млад, ние се държахме по-прилично — оплака се Дресил на Аоз Рун, забравил похожденията от собствената си младост. — Ще започнем сами да се убиваме, както диваците от Кузинтските планини.

Дресил не можеше да реши дали да се опита да пречупи Аоз Рун чрез хвалебствия или със сила. Бе по-склонен да стори последното, тъй като Аоз Рун бе започнал да се прославя като хитроумен ловец и това дразнеше сина му Накри, който виждаше враг в негово лице по причини, известни единствено на младите.

Длай Хойн, нелюбимата съпруга на Дресил, се разболя и умря в края на Година 17 след Обединението. Отец Бондорлонганон дойде и я погреба на нейното място, върху нейната земна октава. Когато жена му си отиде, в живота на Дресил се отвори пропаст и за пръв път той почувства, че я е обичал. Оттогава мъка почерни душата му.

Въпреки годините си той изучи изкуството за общуване с покойниците и постигна състояние, в което да разговаря с напусналата го Длай Хойн. Срещна нейния шепнещ дух да се носи в долната земя. Тя го укори, че не я е обичал, че е пропилял живота им, за студенината му и за много други неща, донесли скръб в душата й. Той побягна от хулите й, от тракащите й челюсти и оттогава стана мълчалив.

Понякога говореше на Лейнтал Ей. Момчето бе по-умно от Накри или Клилс, ала Дресил стоеше настрана от братовчед си Малкия Юли. Ако преди го презираше, сега чувстваше завист. Юли имаше жива съпруга, която обичаше и с която бяха щастливи.

Юли и Лойл Брай продължаваха да си живеят в своята кула и се опитваха да не обръщат внимание на посивелите си коси. Лойланун наблюдаваше как Лейнтал Ей се приобщи напълно към грубите удоволствия на новото поколение.

 

 

Далеч от Кузинтските планини живееше религиозна секта, наречена Ползвателите. Навремето първият Юли ги бе зърнал за кратко. Защитени в гигантска кухина, загрята от вътрешната топлина, те не знаеха за температурните промени в горните слоеве на атмосферата. Ала поддържаха тайни връзки с Пановал. Именно оттам се разпространи идеята, която представляваше толкова важна промяна, колкото и промяната в температурните стойности.

Макар идеята да бе сектантска, тя криеше красота за суровите мозъци на Ползвателите и сякаш носеше истината, която винаги върви заедно с красотата.

Ползвателите — жени и мъже, носеха сложно скроени дрехи, като да бяха опаковани от брадата до петите. В профил приличаха на полуотворено цвете, обърнато обратно. Носеха само този чарфрал.

Чарфралът можеше да се разглежда като емблематичен за мисленето на Ползвателите. Разбиранията им си оставаха все същите поколения наред, а теологията им налагаше много правила. Ползвателите бяха и похотливи и сдържани. Насилственото налагане на религията доведе до парадокси и невротичен хедонизъм^[2].

Вярата във Великия Акха не бе несъвместима с организирания разгул поради една основна причина: Великият Акха не обръщаше внимание на самото човечество. Той се бореше против разрушителната светлина на Утра, а това отговаряше на интересите на хората. Ала Акха не се бореше в тяхно име, а за самия себе си. Нямаше значение какво прави човекът. Етиката на евдемонизма^[3] произтичаше от човешкото безсилие.

Дълго след смъртта си пророк Наба промени всичко това. Думите му най-накрая проникнаха от Пановал долу до света на Ползвателите. Пророкът обеща, че ако мъжете и жените отхвърлят собствената си похотливост и не лягат безразборно един с друг, така че никой да не знае кой е неговият баща, тогава Великият баща, самият Акха, ще се погрижи за тях. Той ще им разреши да вземат участие като воини във войната срещу Утра. Тя нямаше да продължи дълго. Човечеството — и това бе същността на посланието на Наба — не е безсилно, освен ако само не си избере да бъде такова.

Човечеството не беше безсилно. За погребаните долу Ползватели посланието беше убедително. То никога не можеше да бъде тъй убедително в Холис — там хората винаги са били убедени, че човечеството може да действа.

За една година Ползвателите промениха нравите си. Старият непоклатим кодекс бе променен и налагаше сдържаност и добродетел в името на каменния бог. Онези, който не се съобразяваха с новите морални норми, бяха екзекутирани с меч или побягваха още преди главата им да падне.

В процеса на революцията за Ползвателите не бе достатъчно да се променят. Винаги е било така. Революционерите трябва да вървят напред и да променят другите. Наба, пророкът на Акха, стана вдъхновител на Поход на вярата. Преминавайки стотици мили подземни коридори, Походът на вярата разпространяваше посланието. А първата спирка по пътя бе Пановал.

Градът прояви безразличие към думите на своя собствен пророк, който бе отдавна екзекутиран и вече забравен. Пановал се обяви против нашествието на фанатичното учение.

Милицията използва сила и се разразиха битки. Фанатиците бяха готови да се бият. Не искаха нищо друго, освен да загинат за каузата. Ако загинат и противниците, толкова по-добре. Техните шепнещи духове, спускайки се надолу в земните октави, ги подканяха към победа. Те се втурнаха напред. Милицията доста се постара през един дълъг ден, изпълнен с кръвопролития. После се обърна в бяг.

Ето как Пановал се поклони на посланието за сила и на новия режим. Бяха изработени чарфрали специално за да бъдат публично изгорени. Онези, които не се подчиняваха, избягаха или бяха убити.

Бегълците си пробиха път навън, в света на Утра, във вечните равнини на север. Излязоха по време, когато снегът се топеше. Никнеше трева. Двамата Стражи пазеха още по-добре небесата и самият Утра сякаш се бе укротил. Те оцеляха.

Година след година се придвижваха все по на север в търсене на храна и защитено кътче, където да се заселят. Разпръснаха се по течението на река Ласвалт, на изток от големите равнини. Нападнаха мигриращите стада йелки и гунадо. Придвижваха се към провлака Чалс.

В същото време повишаването на температурите внасяше безпокойство сред народите на ледения континент Сиборнал. Вълни от парцаливи колонизатори се придвижваха на юг, надолу към провлака Чалс в Кампанлат.

Един ден, когато Фрейър властваше самичък в небето, племето от Пановал, тръгнало от най-северната част на континента, се срещна с бегълците от Сиборнал, които се придвижваха в най-южната му част. Онова, което се случи, се бе повтаряло много пъти и преди — и бе речено, че отново ще стане.

Утра и Акха щяха да се погрижат за това.

Ето в какво състояние бе светът, когато Малкия Юли го напусна. В Олдорандо пристигнаха търговци на сол от Кузинтските планини и донесоха новината за лавини и природни аномалии. Когато дойдоха, Юли — вече много стар — побърза да ги види, подхлъзна се по стъпалата и си счупи крака. След седмица ги посети светият човек от Борлиен, а Лейнтал Ей се радваше на кучето си играчка с подвижна челюст.

Цяла епоха бе отлетяла. Започваше царуването на Накри и Клилс.