Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (5)

III
Скок от кулата

На следващия ден след погребението на Малкия Юли и празненството по този случай всички трябваше да се върнат на работа както обикновено. Отминалата слава и неуспехи бяха временно забравени, може би с изключение на Лейнтал Ей и Лойланун. Лойл Брай непрекъснато им напомняше за миналото, защото когато не плачеше, тя обичаше да си спомня за щастливите дни от младостта си.

По стените на стаята й все още висяха гоблени, изобразяващи сцени от миналото. Тръбите с топла вода продължаваха да гъргорят под подовете. Порцелановият прозорец продължаваше да блести. Това все още бе място, изпълнено с благовонни масла, пудри и парфюми. Ала Юли го нямаше вече, а Лойл Брай бе изнемощяла от старост. Молци бяха нападнали гоблените. Внукът й растеше.

Но преди да дойде времето на Лейнтал Ей — в дните, когато взаимната любов между баба му и дядо му процъфтяваше, се случи нещо на пръв поглед съвсем обикновено, но резултатите му оставиха съкрушителна следа върху Лейнтал Ей и върху целия Ембрудок: умря един фагор.

Когато се съвзе от раните си, Малкия Юли взе Лойл Брай за жена. Голяма церемония отбеляза огромната промяна, настъпила в Ембрудок, тъй като съюзът между двамата млади символично обединяваше двете племена. Постигнато беше съгласие Олдорандо да бъде управляван от триумвират: стария Уол Ейн, Юли и Дресил. Управлението се оказа удачно, защото всички трябваше здраво да се трудят, за да оцелеят.

Дресил работеше неуморно. Взе за жена слабо момиче с мелодичен глас и ленив поглед, чийто баща ковеше мечове. Казваше се Длай Хойн Ден. Разказвачите изобщо не споменаха, че Дресил скоро се разочарова, нито пък че беше привлечен от нея отчасти защото беше хубава, ала обикновена жена от новото племе, с което искаше да се слее, тъй като за разлика от братовчед си Юли той виждаше в колективизма начин на оцеляване. Никога не работеше само за себе си. До известна степен това се отнасяше и за Длай Хойн.

Тя роди две момчета — Накри и година по-късно Клилс. Макар да не разполагаше с много време, Дресил даваше мило и драго за синовете си, обливаше ги със сантименталната любов, която поради смъртта на родителите му, Ифилка и Сар Гот, винаги му бе липсвала. Той възпита у децата и техните приятели уважение към легендите, свързани с прапрадядо им Юли, свещеник от Пановал, разгромил богове, чиито имена вече никой не си спомняше. Длай Хойн само ги научи да четат и нищо повече. Под грижите на баща си двете момчета станаха добри ловци. Домът им бе винаги пълен с тревожен шум. За щастие любящият им баща не забелязваше някои черти от характерите им — особено клоунските маниери на Накри.

Сякаш да опровергае онези, които вярваха в пророкуването, че двамата братовчеди ще имат една и съща съдба, Малкия Юли се вглъби вътрешно толкова, колкото Дресил се бе отдал на общността.

Под влиянието на Лойл Брай характерът на Юли стана по-мек и той ходеше на лов все по-рядко. Усещаше неприязънта на общността към Лойл Брай, към екзотичните й идеи и се отчужди от хората. Седеше в Голямата кула и оставяше бурите да бушуват навън. Жена му и старият й баща го учеха на много тайнствени неща — и за отминалия, и за подземния свят.

И стана така, че Малкия Юли наистина навлезе в онова море, където черното платно на Лойл Брай се носеше на свобода, далеч от сушата.

 

 

Като заговорихме за подземния свят, един ден във втората четвъртина на годината, Лойл Брай каза на Малкия Юли, като го гледаше с блестящите си очи:

— Прекрасни мой, в себе си ти общуваш с родителите си. Понякога ги виждаш така ясно, сякаш още обитават земята. Въображението ти притежава силата да извика забравената светлина, в която са се движели. И все пак тук, в нашата империя, ние имаме начин да общуваме пряко с онези, които отдавна са си отишли от нас. Те все още живеят, потънали в подземния свят към първичния камък, и ние ги достигаме, тъй както рибата се стрелка към дъното, за да се нахрани.

В отговор той измърмори:

— Бих искал да разговарям с баща си Орфик, вече съм достатъчно поумнял, за да го сторя. Ще му кажа за теб.

— Ние също ценим чудесните си родители и техните родители, които са били силни като великани. Нали виждаш каменните кули, които обитаваме? Ние не можем да ги построим, ала нашите родители са могли. Нали виждаш как бликащата вода е отведена по тръби, за да топли кулите ни? Ние не можем да достигнем това умение, а родителите ни са могли. Макар невидими за очите ни, те все още съществуват като шепнещи и наставляващи.

— Научи ме на тези неща, Лойл Брай.

— Защото си мой любим и сърцето ми примира от удоволствие, когато се слея с плътта ти, ще те науча да разговаряш направо с баща си и чрез него с цялото племе, съществувало някога.

— Възможно ли е да разговарям и с прапрадядо си, Юли от Пановал?

— Любими мой, нашите две племена ще се слеят чрез нашите деца, както стана с децата на Дресил. Ще се научиш да разговаряш с Юли и ще добавиш неговата мъдрост към твоята собствена. Ти си велика личност, любов моя, не обикновен член от племето като нещастните глупаци отвън. Като говориш с, Юли, ще станеш още по-велик.

Лойл Брай хранеше голяма обич към Малкия Юли, защото имаше нужда от човек, когото да дари с такава любов, ала въпреки това чувстваше, че той ще бъде повлиян от силата й още повече, ако го научи на езотеричното изкуство. Защитена от Юли, тя би могла да остане в разточителното си безделие, както преди нашествието.

Малкия Юли обичаше безумно своята ленива и интелигентна жена, ала разбираше, че по този начин тя може да го обвърже яко към себе си, и реши да научи от нея всичко, което може, без да бъде измамен. Обаче разликата в темпераментите и в положението им го правеше податлив дори и на измама.

Лойл Брай повика една учена старица и един учен старец. С тяхна помощ изучи Юли на изкуството да общува с баща си. Той изцяло изостави лова, за да може да размишлява — Баруин и останалите ги снабдяваха с храна. Юли започна да упражнява изпадането му в паук и се опитваше да се свърже с духа на баща си Орфик и чрез него да общува с наставляващите, духовете-предци, потънали през подземния свят към първичния камък, от който е произлязъл светът.

По онова време Юли рядко напускаше дома си. Подобно поведение недостойно за мъж беше загадка за Олдорандо.

 

 

Като момиче Лойл Брай дълго скиташе из околностите на Ембрудок, както щеше да прави и внукът й Лейнтал Ей. Тя искаше Юли сам да види редицата от камъни, отбелязващи земните октави.

Лойл Брай нае един сивокос, приличащ на ястреб човек на име Асур Тал Ден, дядо на Шей Тал, която по-късно играе важна роля в нашия разказ, и му нареди да заведе Юли на североизток от Олдорандо. Веднъж бе останала там да наблюдава как денят се превръща в сумрак, а сумракът бързо става на нощ. Усети пулса на света да преминава през тялото й.

И така, Асур Тал и Юли тръгнаха пеша през един по-мек ден. Бе ранна зима, когато Баталикс изгрява на югоизток и свети самичък по-малко от час, като интервалът от ден на ден намалява, преди да изгрее другият небесен страж. Духаше вятър, ала небето бе ясно като излъскана мед. Макар Асур Тал да бе вече стар и доста прегърбен, той измина разстоянието по-лесно от Юли, който бе загубил навика да върви. Накара младежа да не обръща внимание на вълците в далечината и да научи всичко, свързано с езотеричното изкуство. Показа му каменни колони, подобни на онези, които се намираха край езерото Дорзин. Стълбовете се издигаха самотни в необитаеми места и всеки един бе белязан със знака на колелото с вписаното кръгче по средата и двете вълнообразни линии, свързващи двете окръжности. Старецът обясни значението им с напевен глас.

Според него това бил символът, на силата, която произлиза от центъра и отива към периферията, както силата се предава от предците на поколенията, или от наставляващите през шепнещите към живите. Стълбовете отбелязвали земните октави. Всеки мъж или жена били родени върху някоя от тях. Силата на земните октави се променяла съобразно със сезоните и определяла дали детето ще е момче или момиче. Те били разпилени навсякъде, докато стигнат до далечното море. Хората живеели най-щастливо, когато били в съгласие със своите земни октави.

Само ако бъдели погребани върху истинската си земна октава, тогава духът можел да се надява, че ще общува с живите си деца. А пък те, когато дойдело времето за тяхното пътуване към подземния свят, също трябвало да бъдат погребани върху съответната земна октава.

Старият Асур Тал протегна ръка и като със сатър отсече хълмовете от долините пред себе си.

— Помни това просто правило и ще можеш да се свържеш с баща си. Изреченото отслабва, както ехото заглъхва в планинските долини, от едно изгубено поколение към друго, през цялото царство на мъртвите, които са повече от живите, както въшките са повече от хората.

Малкия Юли гледаше голите планини, когато внезапно в душата му се надигна силно отвращение срещу това учение. Досега се интересуваше единствено от живите и се чувстваше свободен.

— Тази работа с общуването с мъртвите… — проточи тежко той. — Живите не бива да пресичат пътищата си с мъртвите. Нашето място е тук, нашият път е в този свят.

Старецът се изкикоти, фамилиарно хвана кожения ръкав на Юли и посочи надолу.

— Може и така да мислиш. За нещастие съществуването ни е определено така, че нашето място е и тук, и долу под земята. Трябва да се научим да използваме шепнещите, тъй както използваме животните — за нашето благо.

— Мъртвите трябва да останат на своите места.

— Е, добре… Колкото до това, и ти ще бъдеш мъртъв някой ден. Освен това господарката Лойл Брай желае да научиш тези неща, нали?

На Юли му се прииска да изкрещи:

— Мразя мъртвите и не желая нищо от тях!

Ала преглътна думите си и не каза нищо. И така загуби себе си.

 

 

Въпреки че се научи да изпълнява ритуалите за общуване с баща си, Малкия Юли никога не можа да разговаря с него, още по-малко с първия Юли. Мъртвите не му отговаряха. Лойл Брай обясни това с факта, че вероятно родителите му не са били погребани в своите земни октави. Никой не разбираше напълно тайнствата на подземния свят. Когато се опитваше да разбере нещо повече, той попадаше още по-силно под влиянието на жена си.

През всичкото това време Дресил работеше за общността, като се съветваше със стария Господар. Той продължаваше да обича Юли, дори караше синовете си да изучат някои от премъдростите, които странната им леля с готовност им наливаше в главите. Ала никога не им разрешаваше да остават дълго при нея, за да не ги омагьоса.

 

 

Две години след като на Дресил се роди Накри, Лойл Брай дари Малкия Юли с дъщеря. Нарекоха я Лойланун. С помощта на акушерка тя се роди в кулата под порцелановия прозорец.

Юли и Лойл Брай дариха дъщеря си със специален подарък. Дадоха й, а чрез нея на целия Олдорандо, календар.

Поради разцеплението през вековете Ембрудок нямаше само един календар. От трите предишни най-известен беше така нареченият Господарски календар. Той просто отчиташе годините от възкачването на власт на последния Господар. Другите два бяха отхвърлени като стари, а единия, Ансипиталния, считаха за доста зловещ. Изоставиха го по тази причина и по същата причина бе останал жив завинаги.

По старите календари рождената година на Лойланун бе съответно 21, 343 и 423. Сега годината на раждането й бе провъзгласена като Година трета след Обединението. Оттук насетне датите щяха да се отбелязват по годините, изминали след обединението на Ембрудок и Олдорандо.

Населението прие подаръка със същия стоицизъм, с който посрещна новината за скитащите се из околностите ансипитални мародери.

Веднъж, когато Баталикс изгряваше зад хоризонта, когато облаците бяха гъсти като слуз и мраз бе сковал древните постройки на града, от източната кула проехтяха звуците на стражевите рогове. Хората тутакси се разтичаха с викове. Дресил нареди жените да бъдат заключени в женската кула, където много от тях вече бяха започнали работа. Събра мъжете, въоръжени, на барикадите. Малките му синове застанаха разтреперени до него и се загледаха към изгряващото слънце.

На фона на светлия от зазоряването хоризонт се появиха рога.

Фагорите яростно нападнаха. Двама от тях яздеха кайдо, техните специални животни — рогати зверове с гъста и твърда червена козина, която устояваше на всякакъв студ.

Докато нападаха барикадите, Дресил заповяда на един от хората си да изпуснат малкия бент, който бяха построили преди това при горещ извор. Фагорите изключително мразеха водата. Върху им се изсипа бликналият горещ потоп, стана наводнение, водата ги заля до коленете и причини ужасно объркване сред редиците им. Някои ловци рипнаха да се възползват от предимството.

Едното кайдо падна в жълтата кал и зарита с копита, докато не бе убито от точно насочено в сърцето копие. Обзет от паника, другият фагор скочи високо с рогатия си кон и се прехвърли отвъд ограждението. Това бе легендарният скок, който твърде малко хора бяха наблюдавали досега. Животното се озова сред воините на Олдорандо.

Те пребиха кайдото до смърт и плениха ездача му. Много други зверове бяха ранени с камъни. Най-после нападателите отстъпиха, а защитниците бяха дали само една жертва. Всички бяха изтощени до смърт. Някои се хвърляха в горещите извори, за да възстановят силите си.

— Това е огромна победа на обединените ни действия — заяви Дресил. Той ходеше възбуден, тържествуващо свъсил вежди, като викаше на всички, че сега вече са едно племе и обединението им е скрепено с кръв. Оттук насетне всички трябва да работят за общото благо, за благоденствието на всеки един от племето. Жените се събраха да го слушат и си шушукаха, докато мъжете лежаха на земята, за да се съвземат. Това бе Година шеста.

Месото на кайдото беше вкусно. Дресил нареди да се проведе тържествена гощавка, която щеше да започне при залеза на двете небесни светила. Кайдото бе сварено в бликащите от земята води, после го опекоха на огньове, които запалиха на площада. Раздадоха овесено вино и рател да отпразнуват победата.

Дресил произнесе реч, същото стори и старият Господар Уол Ейн. Пяха се песни. Мъжете, отговорни за слугите, доведоха пленения фагор.

Никой присъстващ на тази вечер от Година шеста нямаше причина за лоши предчувствия. Човеците отново бяха победили легендарните си врагове и всички искаха да отпразнуват случая. Празненствата щяха да включват и погубването на техния пленник.

Жителите на Олдорандо изобщо не можеха да знаят колко особено положение заемаше пленникът сред себеподобните си, нито пък че смъртта му щеше да отекне през годините, а над главите им и над главите на поколенията щеше да се излее ужасно отмъщение.

Когато чудовището се изправи сред тях и ги загледа с огромните си алени очи, всички замлъкнаха. Ръцете му бяха завързани зад гърба с кожено въже. Вроговените стъпала неуморно риеха земята. Изглеждаше грамаден в сгъстяващата се тъмнина — вампир от нощни кошмари, създание от ужасни съновидения в полумрака. Бе обвит в рунтава бяла козина, оцапана с кал и кръв. Застанал предизвикателно пред пленилите го хора, издаваше тежка миризма, костеливата му глава с двата дълги ро̀га бе източена напред между раменете му. Дебелият му бял език се пъхаше в ноздрите му — най-напред в едната, после в другата.

Звярът носеше странен костюм. Широк пояс, изработен от кожа, обгръщаше туловището му; от шпорите на глезените и китките му стърчаха остриета. Елегантно наострените рога бяха обковани в метал. Върху гигантския му череп те приличаха на шлем, а от челото между веждите му стърчеше двузъбец, извиваше се зад ушите и беше сложно стегнат под челюстта, обгръщайки дългокостите му страни.

Баруин излезе напред:

— Видяхте ли какво постигнахме с общи усилия? Пленихме водач. Съдейки по украшенията на главата му, този звяр трябва да командва цяло племе. Добре го огледайте вие, младежи, които никога не сте виждали отблизо косматко, тъй като те са наши традиционни врагове и денем, и нощем.

Мнозина от младите ловци пристъпиха напред и подръпнаха сплъстената му козина. Той остана неподвижен и издаде дълга пръдня, която прозвуча като немощна гръмотевица. Те хукнаха изплашени назад.

— Тези зверове организират стадата си в племена — обясни Дресил. — Повечето говорят олонецки. Поробват човеци и са достатъчно диви, за да изяждат пленниците си. Като водач той разбира всичко, което говорим. Нали разбираш? — И го халоса по грубите рамене.

Чудовището го гледаше студено.

Старият Господар застанал до Дресил, заговори:

— Мъжките фагори се наричат сталуни, а женските — гилоти или филоки, това знам. И женските, и мъжките участват заедно в нападения и заедно се бият. Те са създания на леда и мрака. Вашият велик прадядо ви е предупредил за тях. Те носят болести и смърт.

Тогава фагорът заговори на олонецки с хриптящ гъгнещ глас:

— Вие, безполезни синове на Фрейър, всички ще се разкапете преди последната буря! Този свят, този град принадлежат на нас, ансипиталите.

Жените се изплашиха. Замятаха камъни по злото същество, което говореше сред тях, и закрещяха:

— Убийте го! Убийте го!

Дресил вдигна ръка.

— Закарайте го до върха на Кулата на билките, приятели! Закарайте го догоре и го хвърлете оттам.

— Да, да — зареваха те и тутакси по-храбрите ловци се втурнаха, хванаха огромното дърпащо се животно и с всичка сила го заблъскаха към близката сграда. Настана огромно оживление и радост, децата тичаха с викове около възрастните.

Сред тях бяха и двамата синове на Дресил — Накри и Клилс, и двамата едва проходили. Тъй като бяха много малки, те можеха да се промъкват между краката на млатещите звяра хора и така стигнаха до десния крак на фагора, издигащ се като космат стълб пред очите им.

— Ти го пипни.

— Не, ти.

— Не смееш, страхливецо.

— И ти си страхливец!

Те протегнаха топчестите си пръстчета и докоснаха крака едновременно.

Под руното козина се движеше тежка мускулна маса. Кракът се повдигна и трипръстото ходило тупна в калта.

Въпреки че чудовищните създания можеха да се оправят с олонецкия език, те далеч не приличаха на човеци. Мисълта в главата им протичаше нелогично. Старите ловци знаеха, че в бъчвообразните им туловища червата се намираха над белите дробове. По механичната им походка личеше как различно бяха свързани крайниците им — там, където трябваше да има лакът и коляно, фагорите прегъваха долните части на ръцете и краката си под най-невъзможни ъгли. Само това бе достатъчно, за да всее ужас в душите на малките момчета.

За миг те осъществиха допир с непознатото. Дръпнаха ръцете си, като да се бяха опарили — всъщност температурата на ансипиталите бе по-ниска от човешката, — и си размениха ужасени погледи.

После избухнаха във викове от страх. Длай Хойн взе момченцата в прегръдките си. В това време Дресил и останалите бяха отвели чудовището.

Въпреки че огромното животно се бореше да се освободи от въжетата, хората го натикаха насила да влезе в кулата. Оживената тълпа от площада чуваше шумовете отвътре, които се местеха нагоре към върха на сградата. Когато първият ловец се появи на покрива, в задимения въздух се издигна радостен възглас. А трупът на кайдото се печеше зад тях и никой не го наглеждаше, ароматът му се смесваше с дима на горящи дърва и се носеше над площада, изпълнен с вдигнати нагоре лица. Втори възглас, по-висок от първия, отбеляза появата на фагора на покрива. Силуетът му се открояваше черен на фона на небето.

— Хвърли го долу! — крещеше тълпата, обединена в своята омраза.

Чудовищният водач се бореше с блъскащите го хора. Когато започнаха да го ръгат с ками, той заръмжа. После, сякаш разбрал, че играта свърши, скочи на парапета и остана така, втренчен в блъскащата се тълпа под него.

В последен изблик на ярост той разкъса въжетата си. Спусна се с прострени напред ръце, направи огромен скок и се отлепи от кулата. Тълпата не успя да се разпръсне навреме. Огромното туловище падна и смаза трима души под себе си — мъж, жена и дете. Детето почина веднага. От устата на останалите се изтръгна вик на ужас и отчаяние.

Дори тогава огромното животно още не бе мъртво. Изправи се на клатушкащите се крака, за да посрещне насоченото оръжие на ловците. Остриетата го промушиха през гъстата козина и твърдата плът. Чудовището продължаваше да се бори, докато жълтата му пихтиеста кръв потече по утъпканата от хората земя.

 

 

От известно време климатът показваше острите си зъби на човечеството. Мразовитият вятър проникваше през всеки лошо направен шев по дрехите на хората.

Двете небесни светила Фрейър и Баталикс вървяха по пътя си и изпълняваха задълженията си, а Час-свирачът продължаваше да свисти.

Половин година небесните стражи бдяха заедно над тях. После часовете на залеза им се раздалечиха, докато постепенно Фрейър завладя небето през деня, а Баталикс — през нощта. По онова време нощта рядко приличаше на нощ, а на деня не достигаше светлина, за да бъде наричан с право ден. След това небесните стражи отново се помиряваха: дните ставаха доста по-светли с две светила, а нощите — катраненочерни.

През една нощ, когато само студените звезди светеха над Олдорандо, когато студът и мракът бяха невъобразимо жестоки, старият господар Уол Ейн Ден издъхна. Спусна се в подземния свят, за да се превърне и той в шепнещ и да потъне до първичния камък.

Измина една година, после още една. Израсна ново поколение, остаря още едно. Броят на жителите бавно се увеличаваше под мирното управление на Дресил, а слънцата неизменно изпълняваха функциите си над главите им.

Въпреки че дискът на Баталикс бе по-голям, Фрейър винаги бе по-светъл и по-топъл. Баталикс бе старо светило, а Фрейър — млад и прелъстителен. Никой не можеше да се закълне, че Фрейър увеличава диска си, ала така разказваха легендите. Човечеството оцеля — в страдание или щастие, поколенията се раждаха и умираха и живееха с надеждата, че Утра ще удържи победа в света над тях и ще подкрепи Фрейър.

В тези легенди се съдържаше истина, както луковицата съдържа в себе си самото цвете. Така че хората знаеха, без да знаят, че знаят.

Що се отнася до многобройните, ала ограничени по вид и порода животни и птици, сетивата им бяха по-силно свързани с магнетичните колебания на планетата, отколкото човешките. Те също знаеха, без да знаят, че знаят. Усетът им подсказваше, че вече е в ход неизбежната промяна — надигаше се изпод земята, проникваше в кръвта по вените, във въздуха, в стратосферата и във всичко, което се съдържаше в биосферата.