Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (4)

II
Минало като сън

Лейнтал Ей, изгарящ от жега и изтощен от умора, заспа много преди края на тържествата. Историите се носеха над главата му, както ветровете около планетата, яростно студено и по свойски близо.

Историите засягаха дейността на човека и преди всичко неговия героизъм, как убил това или онова страшно животно, как победил враговете си и по-специално — тъкмо тази нощ, нощта след погребението — как първият Юли пристигнал от тъмнината, за да започне нов живот.

Юли бе завладял въображението им, защото беше свят човек, ала въпреки всичко се бе отказал от религията си заради собствения си народ. Биеше се и побеждаваше богове, които вече нямаха имена.

Едно първично качество в характера на Юли, нещо средно между безжалостност и честност, бе събудило отклик у племето. После въображението им бе обогатило легендата, така че дори неговият правнук, Малкия Юли, се питаше в тежки моменти: „Какво ли щеше да направи първият Юли?“

Първото място, в което слязоха с Искадор от планината и което нарекоха Олдорандо, не благоденстваше. Стараеше се единствено да оцелее. То плашливо съществуваше на брега на замръзналото езеро Дорзин и можеше само да се прекланя пред природните стихии на зимата, без да предполага, че са на път да изтощят силите си. В целия Юлиев живот нямаше и намек за това. Може би тази бе още една от причините, поради което настоящото поколение в каменните кули на Ембрудок обичаше да говори за него: той бе техният предшественик, живял в суровата зима. Той олицетворяваше тяхното собствено оцеляване. Легендите им бяха първата стъпка към осъзнаването на възможността за промяна на климата.

Заедно с градовете, сгушени вътре в големите планински вериги на Кузинт, този първи Олдорандо, построен от дърво, бе разположен по-близо до екватора, по средата на обширния тропически континент Кампанлат. По времето на първия Юли никой нямаше представа, че това е континент. Светът им бе ограничен в територията за ловуване и селището. Единствен той имаше опит в тундрата и ледовете, простиращи се далеч на север от Кузинт. Единствен Юли имаше опит в подножието на огромната естествена гънка, оформяща западния край на континента, известна като Преградните планини. Там, сред бягащите мъгли, вулканите, издигащи се на повече от четири хиляди метра над морското равнище, добавяха нещо към непреходността на времето, като разстилаха плато от лава над древните сплавени скали на Хеликония.

Спестено му бе да знае за съществуването на страховитите територии на Нктрик.

На изток от Кампанлат се издигаше Източната верига. Скрита от очите на Юли и останалите хора зад облаци и бури, почвата тук се бе нагънала в огромни планински вериги. Те достигаха кулминационната си точка във вулканичния щит, през който си пробиваха път ледниците и се спускаха надолу от върхове четиринайсетхилядници. Елементите огън, земя и въздух съществуваха в почти чист вид, уловени в студена яростна прегръдка, която бе твърде силна, за да позволи да се претопят в по-податлива сплав. Ала дори и тук малко по-късно — по времето, когато Малкия Юли почина — се наблюдаваше ансипитален живот върху ледените плоскости, които почти проникваха в стратосферата: той се бе заловил здраво и ликуваше сред яростните бури.

Бялата пустиня на Източния щит бе известна на фагорите. Те я наричаха Нктрик и вярваха, че представлява трона на Белия магьосник, който ще изхвърли синовете на Фрейър, омразните човеци, от техния свят.

Нктрик се простираше на почти три и половина хиляди мили от север на юг и отделяше вътрешната част на континента от студените източни морета. Те се разбиваха в скалите на Нктрик, които се издигаха отвесно на хиляда и осемстотин метра над водата. Вълните отскачаха нагоре, превръщаха се в лед, обвиваха скалите с ледени висулки и падаха обратно във въртопа във вид на градушка. Ала разпръснатият човешки род не знаеше нищо за това.

Поколения наред човеците живееха от лов. Той бе сюжет на повечето истории, които се разказваха. Макар ловците да излизаха заедно и си помагаха, в основата си ловът бе изпитание за смелостта на мъжа, когато той останеше сам-самин срещу дивия звяр и трябваше да се пребори с него. Предстоеше му или да живее, или да умре. Ако оживееше, жените и децата също можеха да просъществуват в безопасност. Ако умреше, много възможно беше цялото племе да загине.

И така, народът на Юли, малобройна група край замръзналото езеро, живееше, както му бе отредено, придържаше се към начина си на съществуване като всеки животински вид. Хората обичаха да слушат истории от времето на замръзналото езеро. Тогава ловели риба по начин, описан с такива подробности, че ги използваха в риболова във Ворал. Правеха дупки в леда, хвърляха еленови глави и така обираха хранещите се змиорки — също както Юли бе постъпвал навремето.

Хората на Юли също се биеха с гигантски стънджбези, убиваха елени и диви глигани и се защитаваха от набезите на фагорите. В зависимост от сезона събираха бързозрееща реколта от овес и ръж. Кръвта на врага се изпиваше.

Жените раждаха малко деца. В Олдорандо те съзряваха на седемгодишна възраст и остаряваха на двайсет. Дори когато се смееха и радваха, отвсякъде бяха сковани от мраз.

Първият Юли, леденото езеро, фагорите, ужасният студ, миналото — всичко беше като сън. Всички знаеха отделните части на легендите и често ги разказваха. Защото малобройната група хора, приютили се в Ембрудок, бяха ограничени в собственото си съществуване и това ограничение ги правеше съвършено слепи. Когато достигнеха пубертетна възраст, зашиваха всеки един от тях в животински кожи — животните ги обгръщаха отвсякъде. Ала сънищата и миналото им, което бе като сън, ги даряваха с допълнително пространство и всички можеха да го обитават.

След погребението на Малкия Юли, сгушени в основата на кулата, където живееха Накри и Клилс, те отново се наслаждаваха на разказите за миналото, което бе като сън. За да придадат още повече живот на отминали събития или може би да се отдалечат от настоящето, пиеха рател, който слугите на Накри не преставаха да наливат. Рателът бе най-ценената течност в Ембрудок, след червената кръв, разбира се.

Погребението на Малкия Юли им даде възможност да разчупят еднообразното си всекидневие и да се пренесат във въображаемото. Така че великата приказка за миналото — за двете племена и тяхното обединяване, дори за обединяването на мъжете и жените, се преразказваше отново и отново. Предаваше се от уста на уста като канчето с рател, един разказвач поемаше последната фраза на предишния и продължаваше, без да прави пауза.

 

 

Там бяха и децата на племето. С блестящи в опушената светлина очи те отпиваха рател от дървените канчета на родителите си. Приказката, в която се бяха заслушали, тъй като я чувстваха като лично своя, наричаха Великата приказка. На всяко празненство, независимо дали бе погребение или рожден ден, или пък в чест на Двойния залез, някой все ще извика в настъпващия мрак:

— А сега Великата приказка!

Описваше историята на тяхното минало, но и нещо много повече. Тя бе единственото изкуство, създадено от племето. Нямаха музика, нито живопис, нито литература и почти нищо изящно. Всичко, което бе съществувало, бе разрушено от студа. Ала им оставаше миналото, което бе като сън, и то бе оцеляло, за да бъде предавано от човек на човек.

Никой не слушаше с такова внимание като Лейнтал Ей, когато успяваше да остане буден. Една от темите на приказката беше обединението на двете племена. Добре го разбираше, тъй като разделението, прикрито с това обединение, в което племето трябваше да вярва като в религия, беше много отдавна част от живота на фамилията. Едва по-късно, когато порасна, откри, че никъде не съществува обединение, а само прикрити противоречия. Ала разказвачите в спарения салон в Лето деветнайсето след Обединението щастливо се наговаряха да разказват Великата приказка като Приказка за обединението и успеха.

Това беше тяхното изкуство.

Разказвачите скачаха един след друг и декламираха своята част с различна убедителност. Първите разказваха за Великия Юли и за това как пристигнал от бялата пустош северно от Пановал при леденото езеро Дорзин. Но едно поколение дава предимство на следващото дори при разказване на легендите и скоро стана друг разказвач, за да каже за онези, не толкова могъщите, които последвали Юли. Това бе Рол Сакил, акушерката, до нея седяха мъжът й и красивата й дъщеря Дол. Тя наблегна на по-солените случки от своята част на разказа, които бяха високо оценени от публиката.

 

 

Докато Лейнтал Ей дремеше на топло, Рол Сакил разказваше за Си, сина на Юли и Искадор. Си станал главен ловец на племето и всички се бояли от него, защото очите му забелязвали всичко. Взел си местна жена на име Крета, или според езика на племето й — Кре Та Ден, която родила на Си син Орфик и дъщеря Ифилка. Орфик и Ифилка били буйни и силни в онези дни, когато било необичайно в семейството да оцелеят и двете деца. Ифилка отишла при Саргот, или Сар Гот Ден, който бил най-добрият ловец на милки, двуръката риба под леда на езерото Дорзин. Момичето можело да разбива леда с песента си. Ифилка родила син на Сар Гот, когото нарекли Дресил Ден — много известно име в легендите. Той станал баща на познатите вече братя Накри и Клилс. (Смях.) Дресил бил прачичото на Лейнтал Ей.

— О, колко те обичам, дете мое! — говорела Ифилка на детето си, като го милвала и му се усмихвала. Но това било времето, когато фагорските племена се скитали в шейни, теглени от кайдо по леда, и нападали човешките селища. Хубавата Ифилка и Сар Гот били убити по време на едно нападение, докато се опитвали да избягат от студените брегове на езерото. После някои укорявали Сар Гот за страхливостта му или пък че не е бил достатъчно бдителен.

Дресил, малкото сираче, отишло да живее при чичо си Орфик, който имал свой собствен син на име Юли. Макар че растял едър и силен, нарекли го Малкия Юли в памет на величието на своите предци. Дресил и Малкия Юли станали неразделни и такива си останали цял живот въпреки задаващите се изпитания. На младини и двамата били велики бойци и прелъстителни мъже, които съблазнявали жените на Ден и причинявали много беди заради насладите си. По този повод има няколко приказки, които щях да ви разкажа, ако тук не присъстваха някои хора. (Смях.)

Всички като един признавали, че братовчедите Дресил и Юли си приличат: и двамата имали силни тъмни лица, орлови носове, малки къдрави брадички и блестящи очи. И двамата били стегнати и стройни. И двамата носели еднакви кожи с украсени качулки. Враговете им пророкували, че ще имат една и съща съдба, ала пророчествата не се сбъднали, както доказва и легендата.

Наистина старите хора, чиито дъщери били застрашени, предсказвали, че проклетата двойка ще свърши зле — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Само че техните дъщери, които лягали и разтваряли крака в тъмнината, обяздени от любовниците си, знаели колко са надарени, колко се различават един от друг. Знаели, че по природа Дресил е страстен, а Юли — нежен като крило на птица и точно толкова деликатен.

 

 

На това място Лейнтал Ей се надигна. Сънено се питаше как старият му дядо, толкова прегърбен, толкова бавен, е бил способен да се занимава с момичета.

 

 

Друг продължи историята.

Старейшините и старият шаман на племето край езерото се събрали да решат как да накажат Дресил и Юли за тяхното сладострастие. От устата им излизала пяна от яд, тъй като в душата си таели завист. Други говорели благопристойно, защото, вече остарели, можели да си позволят единствено да бъдат благочестиви. (Разказвачът изрече простата мъдрост с нисък старчески глас, за да разсмее слушателите.)

Единодушно ги укорили. Макар редиците им да били оредели в резултат на болестите и набезите на фагорите и всеки ловец да бил нужен, старейшините решили, че Малкия Юли и Дресил трябва да бъдат изгонени от селището. Разбира се, не позволили на жените да се изкажат в защита на приятелите си.

Съобщили на Юли и Дресил. Те не виждали какво могат да направят, освен да си тръгнат. Докато събирали оръжието и багажа си, в лагера пристигнал полумъртъв трапер от друго племе, обитаващо източните брегове на езерото. Носел съобщение, че фагорите пак се приближават и този път били много повече. Убивали всеки човек, когото срещнели. Било по време на Двойния залез.

Ужасени, мъжете от племето спешно събрали жените и покъщнината си и запалили домовете си. Тутакси тръгнали на юг. Юли и Дресил поели с тях. Зад гърба си оставили пожарища, които издигали червени и черни завеси нагоре към небето, докато накрая езерото се изгубило от погледа им. Вървели по течението на река Ворал, пътували ден и нощ, тъй като през онзи период Фрейър светел през нощта. Най-добрите ловци водели и охранявали фланговете на движещата се маса хора, които дирели храна и безопасен път. Поради бедственото положение греховете на Юли и Дресил били опростени.

Групата се състояла от трийсет мъже, петима от които старейшини, двайсет и шест жени и десет деца под седемгодишна възраст, възрастта на пубертета. Возели и шейните си, теглени от асокини и кучета. Следвали ги многобройни домашни птици и кучета, някой наподобяващи вълци и чакали или кръстоска от двете; те често служели за забавление на децата, които си играели с тях като с малки кутрета. Пътуването продължило няколко дни. Времето било меко, макар че не срещнали много дивеч. Веднъж, когато Фрейър изгрявал, двамина от ловците на име Баруин и Скелин, които били изпратени напред като разузнавачи, се върнали и съобщили, че пред тях има някакъв странен град.

— Там, където реката се слива със замръзнал поток, във въздуха изригва вода с невъобразим шум. А в небето са забили върхове огромни кули от камък.

Това било съобщението на Баруин, което всъщност е първото описание на Ембрудок.

Разказал, че каменните ни кули са построени в редици, украсени с пъстро оцветени черепи, за да отблъскват нежеланите посетители.

Стояли в плитка камениста долчинка и обсъждали какво да правят. Пристигнали още двамина ловци — влачели със себе си трапер. Уловили го, когато се връщал в Ембрудок. Хвърлили го на земята и го заритали. Той им казал, че в Ембрудок живее миролюбивото племе Ден.

Като чули, че наблизо има хора с името Ден, петимата старейшини тутакси заявили, че трябва да заобиколят града. Викнали им да млъкнат. По-младите искали веднага да нападнат — тогава биха били приети като равни от племето, техни далечни родственици. Жените се съгласили с радост, защото мислели, че ще им бъде по-приятно да живеят в каменни сгради.

Вълнението нараствало. Траперът бил пребит до смърт. Всички — мъже, жени и деца — потопили пръсти в кръвта му и пили от нея, за да победят, преди да се спусне нощта.

Трупът бил хвърлен на кучетата и птиците.

— Двамата с Дресил ще тръгнем напред, за да проучим разположението на града — обадил се Малкия Юли.

Той предизвикателно гледал останалите мъже. Те свели очи и не отвърнали нищо.

— Ние ще ви донесем победата. Но ако успеем, ще управляваме и повече няма да търпим глупостите на тези старци. Ако загубим, хвърлете труповете ни на дивите зверове.

 

 

— А после — подхвана следващият разказвач, за да продължи историята, — като чули смелото изказване на Малкия Юли, кучетата вдигнали глави от гощавката си и заръмжали одобрително.

Слушателите умислено се усмихнаха, припомнили си тази подробност от миналото, което бе като сън.

 

 

Историята стана по-напрегната. Слушателите по-рядко отпиваха от ратела, заслушани как Дресил и Малкия Юли планирали да завземат града. С тях тръгнали петима отбрани герои, чиито имена още се помнеха: Баруин, Скелин, Малдик, Куруейн и Големия Афардл, убит през същия онзи ден, и то от ръката на жена.

Другите останали по местата си, за да не ги издаде лаят на кучетата.

Отвъд ледената река нямало никакъв сняг. Растяла трева. Във въздуха бликала гореща вода и забулвала околностите с пара.

— Истина е — шушукаха си слушателите. — Все още е така, както казва.

Една жена водела черни космати прасета нагоре по пътеката. Две дечица играели голи в топлата вода. Нашествениците наблюдавали.

Видели каменните ни кули — здравите и разрушените, всички, подредени покрай улиците. И старата градска стена, превърнала се в отломки. Чудили се.

Дресил и Юли заобиколили Ембрудок. Видели кулите с наклонени чак догоре стени, така че стаята на последния етаж винаги да е по-малка от тези под нея. Забелязали, че държим животните си най-долу, за да се топлим — над насипа, за да не бъдат засегнати от Ворал, когато придойде. Видели и животинските черепи, ярко оцветени, обърнати с лице навън, за да плашат нежеланите гости. Винаги сме имали магьосница, нали, приятели? По онова време магьосница била Лойл Брай.

Е, братовчедите видели и двама възрастни часовои на върха на Голямата кула — точно където сме сега, приятели — и за нула време се промъкнали и очистили брадатите старци. Трябва да ви кажа, че доста кръв се проляла.

— Цветето — викна някой.

— О, да, цветето е важно. Спомнете си как хората от езерото пророкували, че братовчедите ще имат една и съща съдба. Когато Дресил се ухилил и казал: „Добре ще управляваме този град, братко“, Юли се загледал в малките цветенца с бледи листенца в краката си — вероятно скантиоми.

— Хубав климат — казал учудено той, откъснал цветето и го изял.

Когато за пръв път чули Час-свирача, тъй като тогава още не знаели за известния гейзер, те се изплашили. Съвзели се, разпределили силите си така, че да бъдат готови за часа, когато двата небесни Стража ще залязат и ловците на Ембрудок ще се завърнат по домовете си, носейки със себе си плячката от лова и всякакви неочаквани неща.

 

 

Тук Лейнтал Ей стана. В миналото, което бе като сън, е имало битки, за които сега някой щеше да разказва. Ала новият разказвач заяви:

— Приятели, всички ние имаме предци, участвали в последните битки, и те вече са в света на мъртвите. Говорим за загиналите преждевременно в тази битка. Достатъчно е да заявим, че храбро са се сражавали.

Но тъй като бе младеж, той не можа да се удържи и с горящи като въглени очи, без да ще, заразказва вълнуващата част.

 

 

Простодушните и смели ловци били изненадани от стратегията на Юли. От върха на Кулата на билките внезапно лумнал огън и във вечерния въздух избуяли огромните цветя на пламъците. Ловците естествено закрещели тревожно, хвърлили оръжието си и се втурнали да спасяват града.

Върху им полетели копия и камъни от съседната кула. Въоръжените нашественици се появили от скривалищата си, с крясъци замервали с копията си незащитените тела. Нашите ловци падали в собствената си кръв, ала все пак успели да убият някои от враговете си.

В града ни имало повече въоръжени мъже, отколкото били преценили братовчедите. Това били храбрите членове на гилдиите. Прииждали от всички страни. Но нападателите се биели отчаяно и се криели във вече завладените къщи. Малките момчета също трябвало да се бият и сред тях са били и някои от вас, вече преминали първа младост.

Пожарът се прехвърлил върху съседните кули. Искрите хвърчали и съскали над главите на хората, отвявани от вятъра, сякаш щели да подпалят небето. По улиците и канавките продължавала кървавата сеч. Нашите жени взели мечовете от мъртвите, за да защитават живите.

Всички храбро се биели. Ала битката била спечелена от по-смелите и по-отчаяните — няма да говоря за водачите, които тогава се преселили в света на мъртвите, за да се присъединят към своите предци. Най-накрая защитниците на града захвърлили оръжието си и с викове побягнали в сгъстяващата се тъмнина.

Кръвта на Дресил кипяла. Отмъстителна ярост свъсила веждите му. Бил видял до него да убиват Големия Афардл, при това в гръб, и то от жена.

— Това е била моята добра баба! — извика Аоз Рун и предизвика смях и веселие сред всички. — В нашата фамилия никога не е липсвала смелост. Ние сме от рода на Ембрудок, а не от Олдорандо.

 

 

Дресил бил неузнаваем в своята ярост. Лицето му почерняло. Заповядал на своите да претърсят Ембрудок и да убият всеки мъж. Жените трябвало да се съберат точно в тази кула, приятели. Какъв ужасен ден е останал в летописите ни…

Ала победителите, водени от Юли, укротили насила Дресил и му казали, че повече убийства не са нужни. Убийствата са извор на горчивина. От утре всички трябва да заживеят в мир, племето да стане силно, иначе нямало да останат достатъчно хора за оцеляване.

Тези мъдри думи не означавали нищо за Дресил. Той се бил, докато Баруин не донесъл студена вода и я плиснал върху му. После Дресил паднал на земята като в несвяст и заспал съня на боец след бой — без сънища и видения.

Баруин казал на Юли:

— Поспи заедно с Дресил и останалите. Аз ще пазя, в случай че ни изненадат с контранападение.

Ала Малкия Юли не можел да заспи. Не казал нищо на Баруин, но бил ранен и главата му се маела. Усетил, че е близо до смъртта, и изпълзял навън, за да умре под небето на Утра, където Фрейър вече се готвел да залезе, тъй като бил в третата си четвъртина. Тръгнал по главната улица, където тревата расте корава сред потоци от кал, и видял как някакво бездомно куче се влачи с пълен корем от трупа на един от приятелите му ловци. Облегнал се на една рушаща се стена, дишал тежко.

Срещу него бил храмът — така порутен, както и сега. Той се взрял неразбиращо в знаците, издялани върху камъка. Не забравяйте, че в онези дни, преди Лойл Брай да го цивилизова, Юли бил нещо като варварин. Пред входа се гонели плъхове. Юли тръгнал към храма, в ушите му бучало. В ръката си държал меч, който бил отнел от убития си противник — по-добро от всички оръжия, които бил притежавал някога, направено от хубав черен метал, тук, в нашите ковачници. Ритнал вратата, държейки меча си насочен напред.

Вътре риели с копита вързани дойни свине и кози. В онези дни там се складирали и инструментите, с които работели по полето. Юли се огледал и забелязал капак на пода, чул шушукане.

Хванал халката на капака и го повдигнал. В тъмнината под нозете му димяла лампа.

— Кое е там? — попитал мъжки глас и предполагам, че всички знаете на кого е принадлежал.

Бил Уол Ейн Ден, тогава Господар на Ембрудок, когото всички добре си спомняме. Можете да си го представите — висок и изправен, макар младостта му да била отлетяла, с дълги черни мустаци, ала без брада. Най-напред се забелязвали очите му, които биха могли да стреснат и най-храбрите, и изпитото му красиво лице, което навремето извиквало сълзи в женските очи. Провела се историческата среща между него, стария Господар, и Малкия Юли.

Пришелецът бавно слязъл по стълбата при него, сякаш го познавал отпреди. Вътре били и някои от майсторите. Те стояли с Господаря Уол Ейн, ала не посмели да промълвят и дума, докато Юли не слязъл долу, много блед, стиснал меч в ръка.

Господарят Уол Ейн казал:

— Щом си дивак, работата ти е да убиваш и най-добре е да се заловиш още сега. Заповядвам ти да убиеш първо мен.

— Какво друго заслужаваш, щом си се скрил в това мазе?

— Ние сме стари и безсилни в битките. Навремето не беше така.

Те се загледали втренчено. Никой не помръдвал.

Юли проговорил с огромно усилие, струвало му се, че гласът му идва някъде отдалеч.

— Вие, старци, защо оставихте този голям град тъй слабо защитен?

Господарят Уол Ейн отвърнал с присъщия си авторитетен глас:

— Не винаги е било така. В миналото ти и другарите ти щяхте да бъдете посрещнати по друг начин, както сте мизерно въоръжени. Преди много векове Ембрудок е била велика земя, простирала се е до планините Кузинт, а на юг почти до морето. Тогава управлявал великият Крал Денис, ала нахлул студът и разрушил всичко, което той бил създал. Сега сме по-малобройни откогато и да било, тъй като миналата година, и то още в първата й четвъртина, бяхме нападнати от белите фагори, които яздеха бързо като стрели върху гигантските си животни. Много от най-добрите ни воини, включително и синът ми, бяха убити, докато защитаваха Ембрудок, и сега потъват към първичния камък.

Той въздъхнал и добавил:

— Може би си прочел какво е издялано върху камъка на тази сграда, ако можеш да четеш. Там пише: „Първо фагорите, после човеците.“ Именно заради тази легенда и по някои други причини свещениците ни бяха убити още преди две поколения. Човеците трябва винаги да са първи. Чудя се дали някой ден пророчеството ще се сбъдне.

Малкия Юли слушал като в транс думите на Господаря. Когато се опитал да отговори, безкръвните му устни останали все тъй безмълвни и той усетил как силата изтича от вътрешността на тялото му.

Един от старците казал и с жалост, и със спотаен смях:

— Младежът е ранен.

Когато Юли пристъпил към тях, те отстъпили назад. Там имало нисък сводест вход, който водел към коридор, мъгляво осветен от процеждащата се през горните решетки светлина. Тъй като вече не бил в състояние да спре, той тръгнал по коридора, като влачел краката си. Нали познавате онова чувство, приятели, когато сте пияни, като сега например?

В коридора било влажно и топло. Усетил топлината по лицето си. От едната страна имало каменна стълба. Не можел да разбере къде се намира, сетивата му отказвали.

На стълбата се появила млада жена със свещ в ръка. Била по-хубава от небесата. Лицето й заплувало пред погледа му.

 

 

— Била е баба ми! — извика Лейнтал Ей, целият треперещ от гордост. Той развълнувано слушаше и когато всички се засмяха, силно се смути.

 

 

По онова време дамата нямала никакво намерение да дарява някакъв Лейнтал Ей на света. Взирала се в Малкия Юли с див поглед и му казала нещо, което той не разбрал.

Опитал се да отговори. От гърлото му не излязъл звук. Коленете му се подгънали. Той се свлякъл на пода. После изгубил съзнание и всички помислили, че е мъртъв.

 

 

На това вълнуващо място разказвачът отстъпи думата на по-възрастен слушател, ловец, който не гледаше чак толкова драматично на нещата.

 

 

В онзи ден Утра реши да спаси живота на Юли. Дресил взе нещата в свои ръце, докато братовчед му се възстановяваше от раните си. Вярвам, че Дресил се засрамил от жаждата си за кръв и вече се опитваше да се държи по-цивилизовано, намирайки се сред цивилизовани хора като нас. Може да си е спомнил добрината на своя баща Сар Гот и нежността на майка си Ифилка, убита от омразните фагори. Той се настани в Кулата на Праст, където по онова време складирахме солта, заживя на върха й и заповядваше на останалите като истински господар, докато Юли лежеше на легло в ниската стая на долния етаж.

Навремето много хора, включително и аз, мразеха Дресил и се отнасяха с него като с нашественик. Мразехме да ни заповядват. Ала когато разбрахме какво възнамерява, ние започнахме да му помагаме, защото оценихме неоспоримите му качества. По онова време ние от Ембрудок бяхме деморализирани. Дресил ни върна бойния дух и създаде отбраната.

 

 

— Баща ми беше велик човек и аз ще се боря срещу всеки, който го хули — извика Накри, като скочи от мястото си и размаха юмруци така енергично, че брат му трябваше да го задържи, за да не падне по гръб.

 

 

— Никой не говори против Дресил. От върха на кулата си той наблюдаваше околностите на града, хълмовете на север, откъдето бе дошъл, гейзерите и горещите извори, тъй странни за него по онова време. Особено го поразяваше Час-свирачът, нашия величествен гейзер, който при всяко изригване свири като ураганен вятър.

Спомням си, че ме попита за гигантските цилиндри, както ги наричаше, разпръснати в околностите на града. Никога не бе виждал раджабарали. Изглеждаха му като кули на магьосник с плосък връх, изработени от странно дърво. Не беше глупав, но не разбра, че са дървета.

Дресил бе човек на действието, не на съзерцанието. Той разпореди къде да се настанят хората от леденото езеро и ги разпрати в различни кули. Прояви такава мъдрост, Накри, която всички ние трябва да следваме. Въпреки че мнозина тогава недоволстваха, Дресил се погрижи неговите хора да заживеят заедно с нашите. Битките бяха забранени и всичко се делеше поравно. Това разпореждане бе причина щастливо да се смесим едни с други.

Когато разквартируваше семействата, всичко се преброяваше. Той не можеше да пише, ала нашите майстори водеха сметките и му ги представяха. Старото племе наброяваше четирийсет и един мъже, четирийсет и пет жени и единайсет деца под седемгодишна възраст. Това правеше всичко деветдесет и осем души. Шейсет и един от езерото бяха оцелели след битката — ставахме общо сто петдесет и осем души. Населението се бе увеличило. Като момче се радвах, че наоколо отново ще закипи живот. Искам да кажа — след всичката смърт по време на битката.

Тогава заявих на Дресил:

— Тук, в Ембрудок ще ти хареса.

— Вече се нарича Олдорандо, момче — отвърна той. Още си спомням как ме изгледа.

 

 

— Да чуем още нещо за Юли — викна някой, рискувайки да предизвика гнева на Накри и Клилс. Ловецът приседна с пъшкане на пода и един по-млад мъж зае мястото му.

 

 

Малкия Юли бавно се възстановявал от раните си. Можел да върви само на къси разстояния, придружен от братовчед си, и да наблюдава територията, в която се озовали, за да разбере как най-добре би могло да се ловува и да се защитава градът.

Вечер разговаряли със стария Господар. Той се опитвал да ги запознае с историята на нашите земи, ала те не се интересували много. Говорил им за вековете история, преди да се спусне студът. Казал им, че навремето кулите били построени от печена глина и дърво, както строели първобитните хора през времето, когато климатът бил топъл. После камъкът изместил глината, но кулите запазили същия си вид. А камъкът издържал много векове. Под земята имало много коридори, макар в по-добрите времена да били още повече.

Разказал им за мъката на Ембрудок, превърнал се в малко селце. Преди тук се издигал пищен град, чиито жители управлявали на хиляди мили наоколо. Хората разправяли, че през онези времена нямало фагори, от които да се страхуват.

А Юли и братовчед му Дресил се разхождали из стаята на стария Господар, слушали, мръщели се, спорели, ала винаги проявявали уважение към него. Питали го за гейзерите, чиито горещи извори ни дават топлина. Нашият стар Господар им разказал за Час-свирача, извор на непресъхваща вяра за нас.

Разказал им как Час-свирачът изсвирвал точно на всеки час открай време. Това е нашият часовник, нали така? Нямаме нужда от Стражите в небето.

Час-свирачът помага на властите да изготвят исторически документи — задължение на майсторите на гилдиите. Двамата братовчеди с удивление узнали как разделяме часа на четирийсет минути, а всяка минута на сто секунди, точно както денят съдържа двайсет и пет часа, а годината — четиристотин и осемдесет дни. Тези познания сме ги засмукали с майчиното мляко. Двамата трябвало да научат още, че годината била Осемнайсетата от Господарския календар — нашият Господар бил управлявал вече осемнайсет години. Край замръзналото езеро не съществували такива постижения на цивилизацията.

Забележете, че не казвам нищо лошо за двамата братовчеди. Макар да били варвари, те скоро схванали системата на производствените гилдии: седем гилдии, всяка отговаряща за изработката на различни неща, като най-добра била гилдията на металурзите и с гордост трябва да ви кажа, без да се хваля, че и аз принадлежа към нея. Ръководителите им по него време били членове на Господарския съвет, също както е и сега. Макар че според мен в съвета трябва да заседават двама членове на металурзите, тъй като ние сме най-важни и не допускаме грешки.

 

 

Сред шеги и смехове рателът отново пое от ръка на ръка, а една жена, надхвърлила средна възраст, продължи разказа.

 

 

Сега ще ви разкажа една история, много по-интересна от писането и отмерването на времето. Ще попитате какво станало с Малкия Юли, когато се оправил от раните си. Е, ще ви отговоря с няколко думи. Влюбил се, а това бе по-лошо от нанесените му рани, тъй като той, горкият, така и не можа да се съвземе от тази болест.

Старият ни Господар Уол Ейн постъпи мъдро: той пазеше дъщеря си далеч от бедите — горката галеница Лойл Брай Ден, която сега е потопена в дълбока скръб. Чакаше, докато се увери, че нашествениците не са чак толкова лоши. По него време Лойл Брай беше много красива, с хубава фигура, имаше си всичко, от което се интересуват мъжете, и вървеше като кралица, вие си я спомняте. И ето че един ден нашият господар я представи на Малкия Юли в стаята си.

Юли вече я бил виждал. В ужасната нощ на битката, когато, както всички чухте, едва не загинал от раните си. Да, това била чернооката красавица с изваяни бели скули и с устни като криле на птица, вече споменати от други. Беше най-красива от всички, тъй като мисля, че жените от замръзналото езеро нищо не струваха. Чертите й бяха изваяни изящно върху кадифената кожа на лицето, а тези устни, тъй фино извити, имаха цвета на бледа канела. Да си кажем правичката, и аз изглеждах долу-горе така като момиче.

Ето каква беше Лойл Брай, когато Юли я зърна за пръв път. Тя бе най-голямото чудо на града. Трудно момиче, израснало в самота — хората не я обичаха много, но аз я харесвах. Юли беше омагьосан от нея. Винаги търсеше случай да останат насаме — или навън, или още по-добре затворени двамина в нейната стая с порцелановия прозорец в Голямата кула, където живее до ден-днешен. Сякаш го бе хванала треска. В нейно присъствие не можеше да се владее. Когато бе до нея, той се перчеше, надуваше се, ругаеше и се държеше като истински глупак. На много мъже им се случва, ала не трае чак толкова дълго.

Що се отнася до Лойл Брай, тя седеше като малка кукла, гледаше го и се усмихваше с очи над високите си скули, отпуснала ръце в скута си. Окуражаваше го, разбира се, няма нужда да ви го казвам. Носеше дълга тежка роба, украсена с мъниста, а не кожи като останалите жени. Чух, че носела кожите си под нея. Ала робата й бе наистина необикновена, стигаше почти до земята. Бих искала и аз да имам такава…

Начинът, по който говореше, представлява смесица от поезия и загадки. При езерото Дорзин Юли никога не бил чувал такова нещо. Беше смаян. Започна още повече да се перчи. Разтягаше приказки за това какъв голям ловец е, когато тя казала — познавате музиката в гласа й:

— Изживяваме живота си в различни видове тъмнина. Дали да ги пренебрегнем или да ги изучим?

Той само се опулил, а тя си седяла, красива в изящното си облекло. Върху него блестели мъниста, както вече ви казах, много хубави мъниста. Попитал я дали й е тъмно в стаята. Тя му се присмяла.

— Къде, мислиш, се намира най-тъмното място във Вселената, Юли?

А той, горкият глупак, отвърнал:

— Чувал съм, че далечният Пановал е тъмен. Нашият прадядо, чието име нося, дошъл от Пановал, та той разказваше, че там било тъмно. Градът се намирал под планината, но аз не вярвам. Просто тогава така се е говорело.

Лойл Брай разглеждала пръстите на ръката си, които лежали като малки розови мъниста в скута на прелестната й одежда.

— Мисля, че най-тъмното място се намира в умовете на хората.

Беше загубен. Тя го правеше на истински глупак. Е, нали трябва да мисля, какво говоря за мъртвите… Ала Малкия Юли все пак поомекна…

Тя го омая с романтичните си приказки. Знаете ли какво казвала обикновено?

— Помислял ли си някога, че знаем много повече, отколкото можем да изречем с думи?

А това е истина, нали?

— Копнея за някого — продължавала тя, — на когото бих могла да кажа всичко, някой, за когото разговорът да е море, в което той свободно плава. Тогава ще вдигна тъмното си платно…

Всъщност не знам какво точно му е казала.

А Юли лежал буден, държал се за раната си и кой знае за още какво, мислел за тази жена-магьосница, за красотата й и за тревожещите й думи: „някой, за когото разговорът да е море, в което свободно да плава…“ Дори структурата на изреченията й му се струвала само нейна и ничия друга. Копнеел да навлезе в морето и да заплава заедно с нея независимо от посоката.

 

 

— Я стига с твоите женски глупости! — викна Клилс и скочи на крака. — Тя му направила магия, така каза татко. Той ни разказа и за хубавите неща, които чичо Юли вършел отначало, преди тя да го изуми.

И той продължи разказа.

 

 

Малкия Юли разучил всеки сантиметър от Олдорандо, докато се възстановявал от раните си. Видял как е разположен: Голямата кула в единия край на главната улица и храмът в другия й край. Между тях се намирали сградата на жените, домовете на ловците от едната страна, а от другата — кулите на гилдиите на производителите. По-нататък били развалините. Всичките ни кули имали централно отопление — каменните тръби отвеждали топлата вода от изворите до тях. Днес не бихме могли да построим и половината на това чудо.

Когато видял разположението на града, разбрал как да построи отбраната. С помощта на баща ми Юли планирал истински укрепления, за да спаси града от по-нататъшни нападения, особено от фагорите. Чували сте как всеки бил задължен да участва в издигането на вал с ров от външната страна и яка ограда на върха. Идеята била добра, макар да струвала доста пришки по ръцете на хората. Обучили редовни стражи и ги поставили в четирите ъгъла на града, където си стоят и сега. Това били дела, извършени от Юли и моя баща. На стражите дали рогове — да свирят при опасност от нападение. Абсолютно същите рогове се използват и днес.

И ловуването, и защитата — всичко било наред. Преди сливането на племената хората почти умирали от глад. След като затворили целия град, Дресил, моят баща, накарал ловците да отглеждат истински ловни кучета. Други псета не се допускали тук. Множеството ловни кучета били способни да носят дивеча и да тичат по-бързо от нас. Нямало кой знае какъв успех, но трябва пак да опитаме.

Какво още? Увеличили състава на гилдиите. Бояджиите включвали и няколко деца измежду пришълците. Направени били нови чинии и канчета за всички от глина, която се намирала наоколо. Изковани били повече мечове. Всички били задължени да работят за общото благо. Никой не гладувал. Баща ми се трудел до пълно изтощение. А вие, пияници, трябваше да си спомните и за Дресил, не само за братовчед му. Беше много по-добър от него. Наистина беше.

 

 

Бедният Клилс се обля в сълзи. Някои закрещяха, други се смееха, трети се сбиха. Аоз Рун, залитащ от изпития рател, грабна Лейнтал Ей и Ойре и ги отнесе да спят на безопасно място.

Той хвърли премрежен поглед на спокойните им лица, като се опитваше да мисли. Докато разказваха легендата за миналото, което бе като сън, те решиха съдбата на бъдещото управление в Олдорандо.