Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (3)

I
Смъртта на един дядо

Небето беше черно, мъжете с факлите се появиха откъм южната порта. Бяха облечени в дебели кожи и вдигаха крака високо, за да преодолеят снега, затрупал улиците. Светият човек пристигаше! Светият човек пристигаше!

Младият Лейнтал Ей се скри до портика на разрушения храм, а лицето му светеше от вълнение. Наблюдаваше процесията, която преминаваше между двете стари каменни колони, затрупани със сняг откъм изток, откъдето в началото на деня бе дошъл снежният облак. Забеляза, че само главните на пукащите факли, носът на баща му и езиците на шестте кучета от впряга му бяха оцветени в червено. Тежкото оловно небе, където бе погребан стражът Баталикс, изличаваше всички останали цветове.

Отец Бондорлонганон от далечен Борлиен бе дебел и в огромните кожи, с които се бе увил, изглеждаше още по-дебел. Кожите не бяха такива, каквито носеха в Олдорандо. Беше дошъл тук самичък — придружаващите го мъже бяха местни ловци и Лейнтал Ей ги познаваше всичките. Момчето прикова вниманието си върху лицето на свещеника, тъй като чужденци идваха много рядко. То бе по-дребно и сега не беше толкова закалено при предишното идване на отеца.

Светият мъж имаше овално лице, гъсто нарязано с хоризонтални линии, между които очи като неговите бяха тъкмо на мястото си. Линиите придаваха на удължената му уста жестокост. Той седна в шейната и се огледа с подозрение. Нищо в държането му не показваше, че се радва на присъствието си в Олдорандо. Погледът му се спря върху развалините на храма. Посещението бе необходимо, защото, както знаеше, Олдорандо бе унищожил свещеничеството си преди няколко поколения. Недоброжелателният му поглед докосна за миг момчето между двата четвъртити стълба.

Лейнтал Ей отвърна на погледа му. Стори му се, че очите на свещеника бяха жестоки и пресметливи. Пък и не можеше да мисли хубави неща за човек, дошъл да изпълни последния ритуал над умиращия му дядо.

Долови мириса на кучетата, когато минаха покрай него, усети и катранения дъх на горящи факли. Процесията свърна и се отдалечи от храма, отправяйки се към главната улица. Лейнтал Ей се двоумеше дали да ги последва. Стоеше на стъпалата, свиваше се и наблюдаваше как шейната привлича хората и те излизат от кулите си въпреки студа.

Процесията спря в мрака в другия край на улицата, под високата кула, където живееше Лейнтал Ей със семейството си. Появиха се слугите и се заеха с кучетата — щяха да бъдат настанени в обора под кулата. В същото време светият отец схванато се изхлузи от високата седалка и се скри на завет.

Междувременно откъм южната порта към храма се приближаваше ловец. Беше чернобрад мъж на име Аоз Рун, когото момчето обожаваше заради наперения му вид. Зад него тежко стъпваше старият му слуга-фагор Мик с пранги на вроговените глезени.

— Е, Лейнтал, виждам, че отецът е пристигнал от Борлиен. Няма ли да го посрещнеш?

— Не.

— Защо? Нали си го спомняш?

— Ако не беше дошъл, дядо нямаше да умре.

Аоз Рун го потупа по рамото.

— Добро момче си ти, ще ти провърви. Някой ден ти ще властваш над Ембрудок.

Той използва старото име на Олдорандо, с което това място бе известно, преди хората на Юли да пристигнат — две поколения преди Малкия Юли, който сега лежеше в очакване на свещеническото опело.

— Не искам да властвам, искам дядо да е жив.

Аоз Рун поклати глава:

— Не говори така. Всеки би властвал, ако му дадат възможност. Аз също.

— От теб става добър властник, Аоз Рун. Когато порасна, ще стана като теб, ще знам всичко и ще убивам всичко.

Аоз Рун се засмя. Зъбите му блеснаха между устните и Лейнтал Ей си помисли колко е хубав. В него имаше ярост, ала му липсваше лукавството на свещеника. В много отношения Аоз Рун бе герой. Имаше си рождена дъщеря на име Ойре, почти на възрастта на Лейнтал Ей. Носеше дреха от черни кожи, одрани от гигантска планинска мечка, която бе надвил сам — никой друг нямаше подобни одежди.

— Хайде, майка ти ще те търси — безгрижно подхвърли Аоз Рун. — Качи се на Мик и той ще те отнесе.

Огромният бял фагор протегна роговите си ръце и почака момчето да се покатери нагоре и да възседне раменете му. Мик служеше в Ембрудок отдавна — фагорите живееха по-дълго от хората.

— Хайде, момче — изговори той с дебелия си ръмжащ глас.

Лейнтал Ей се покатери и се улови за рогата му за по-голяма сигурност. И двата остри ръба на рогата на Мик бяха изпилени и гладки, което доказваше принадлежността му към фагорите-слуги.

Трите фигури поеха нагоре по утъпканата от времето улица към топлината. Тъмнината вече се спускаше и започваше една от безбройните нощи на зимата — зима, която от векове властваше над тропическия континент. Вятърът отвяваше ситния сняг от стрехите и той се носеше право към тях.

Още щом светият отец и кучетата влязоха в голямата кула, сеирджиите се разотидоха и се заеха с работите си. Мик свали Лейнтал Ей в утъпкания сняг. Момчето весело махна с ръка на Аоз Рун и се стрелна в портата в основата на сградата.

В мрака го посрещна ужасна смрад. Кучетата се хранеха с риба, уловена в замръзналата река Ворал. Когато момчето влезе, те скочиха, като лаеха свирепо, дърпаха каишите си и показваха острите си зъби. Слугата, придружаващ отчето, им викна, но без резултат. Лейнтал Ей им се озъби в отговор и мушнал ръце под мишниците си, се изкачи по дървените стъпала.

Отгоре се процеждаше светлина. Над обора се издигаха шест етажа. Той спеше в един ъгъл на първия етаж. Майка му и баща му обитаваха последния. Между тях се бяха подслонили най-различни ловци, които служеха на дядо му. Когато момчето мина покрай тях, те обърнаха широките си гърбове към него — събираха багажа си. Като се качи на своя етаж, Лейнтал Ей забеляза, че малобройните принадлежности на отец Бондорлонганон бяха стоварени там. Отецът имаше намерение да спи при него. Несъмнено щеше да хърка, възрастните хора обикновено хъркат. Момчето стоеше и се взираше в одеялото на свещеника, възхищаваше се на чудатата материя, после се качи горе, където лежеше дядо му.

Лейнтал Ей спря и провря глава в квадратния отвор в пода на стаята, откъдето се влизаше в нея. Разгледа помещението. Всъщност това беше стаята на баба му, стаята на Лойл Брай още от моминството й, от времето на баща й — Уол Ейн Ден, господар на племето Ден. Господар на Ембрудок. Беше изпълнена със сянката на Лойл Брай. Тя стоеше с гръб към огъня, който гореше в железния мангал близо до отвора, откъдето надничаше внука й. Сянката й страховито се клатеше по стените и заплашително се кривеше по тавана, подкрепян от дебели, ниско поставени греди. Върху стените не се отразяваше нищо от богато украсената роба, която баба му носеше винаги, виждаше се само размазаният й силует, а ръкавите му се мятаха като крила на птица.

Забеляза още трима души, ала над всички доминираше Лойл Брай и сянката й. На кушетката в ъгъла лежеше Малкия Юли, брадичката му стърчеше над кожите, с които го бяха увили. Беше двайсет и девет годишен, съвсем стар. Старецът нещо мърмореше. Лойланун, майката на Лейнтал Ей, седеше до него, стиснала лактите си с длани, а жълтото й лице имаше съвсем нещастен вид. Още не бе забелязала сина си. Човекът от Борлиен, отец Бондорлонганон, седеше най-близо до Лейнтал Ей и се молеше на глас със затворени очи.

Именно молитвата накара Лейнтал Ей да спре. Обикновено обичаше да стои в тази стая, изпълнена с тайнствата на баба му. Лойл Брай знаеше толкова приказни неща и до известна степен заместваше на Лейнтал Ей баща му, убит по време на лов за стънджбези.

Стънджбезите засилваха застоялата миризма на мед в стаята. Едно от чудовищата бе наскоро уловено и го донесоха вкъщи на части. Счупени парчета от бронята, изсечени от гърба му, служеха за поддържане на огъня и така се спасяваха от студа. Дървесният заместител гореше с жълт съскащ пламък.

Лейнтал Ей погледна западната стена. Там беше порцелановият прозорец на баба му. Слабата светлина отвън се превръщаше в потискащо оранжево сияние, което не можеше да съперничи на светлината на огъня.

— Тук е доста забавно — каза той най-после.

Изкачи още едно стъпало и бляскавото око на мангала го освети.

Без да бърза, отецът свърши молитвата си към Утра и отвори очи. Сякаш уловени в мрежата от бръчки по лицето му, те останаха тесни като цепки, но той добродушно ги прикова върху момчето и без да го поздрави, рече:

— По-добре е да дойдеш, младежо. Донесъл съм нещо за теб от Борлиен.

— Какво е то? — момчето мушна ръце зад гърба си.

— Ела да видиш.

— Кама ли е?

— Ела да видиш.

Свещеникът седеше съвършено неподвижен. Лойл Брай хлипаше, умиращият стенеше, огънят съскаше.

Лейнтал Ей предпазливо се приближи до свещеника. Не можеше да разбере как хората живеят извън Олдорандо — та той беше център на Вселената, другаде имаше само пустош, пустошта на леда, простираща се безкрай, нарушавана понякога от нашествията на фагорите.

Отец Бондорлонганон извади малко кученце и го постави в ръката на момчето. То бе малко по-дълго от дланта му. Бе изваяно от рога на кайдо, с много детайли, които го очароваха. Върху гърба на кученцето имаше дебело палто, а миниатюрните му лапички завършваха с обущенца. Той го разглежда известно време и забеляза, че опашката му се движи. А когато я вдигаше и сваляше, челюстите му се разтваряха и затваряха.

Нямаше друга такава играчка. Лейнтал Ей се затича из стаята от вълнение, като през всичкото време лаеше, майка му скочи да го усмири и го гушна в прегръдките си.

— Един ден този младеж ще стане Господар на Олдорандо — каза Лойланун на отеца, сякаш искаше да го извини. — Той ще наследи властта.

— По-добре е да обича познанието и да се учи, за да научи повече — отвърна Лойл Брай почти като страничен човек. — Такива бяха предпочитанията и на моя Юли — и тя се разплака в шепите си.

Отец Бондорлонганон присви още повече очи и попита за възрастта на Лейнтал Ей.

— Шест и половина години.

Само чужденци можеха да задават подобни въпроси.

— Е, почти си зрял мъж. Още една година и ще станеш ловец, така че трябва да решаваш. Какво искаш повече — власт или знание?

Момчето се загледа в пода.

— И двете, господине… или по-лесното.

Свещеникът се засмя и отпрати с жест момчето, после стана и се заклатушка да изпълни задълженията си. Беше спечелил благоразположението на околните, а сега на работа. Ухото му, от опит привикнало да долавя пристигането на смъртта, усети промяна в дишането на Малкия Юли. Старецът бе на път да напусне този свят и да поеме страшното пътешествие надолу по своята земна октава, към каменния свят на шепнещите. Бондорлонганон накара жените да му помогнат и обърна смъртника на една страна с глава на запад.

Доволно, че се е отървало от мъченията, момчето се затъркаля по пода, боричкайки се с кучето-играчка, тихичко полайвайки, когато челюстите й се отваряха и затваряха. Дядо му издъхна, докато се водеше една от най-яростните битки между кучета в историята на света.

 

 

На следващия ден Лейнтал Ей искаше да е по-близо до свещеника от Борлиен, в случай че в ръкавите си е скрил още играчки. Ала свещеникът бе зает с посещение на болни, освен това Лойланун държеше здраво сина си.

Бунтовническият дух на Лейнтал Ей бе обуздан от кавгата между майка му и баба му. Момчето се удиви още повече, тъй като двете жени се обичаха много, когато дядо му беше жив. Трупът на Юли, онзи, който носеше името на човека, слязъл от планината заедно с Искадор, бе натоварен и отнесен върху земната му октава, корав като замръзнало парче кожа, сякаш последното му желание беше да се дърпа отчужден и студен от милувките на жените. Отсъствието му остави черен ъгъл в стаята, където Лойл Брай клечеше по цял ден и тя се обръщаше само за да изсъска нещо на дъщеря си.

Племето бе здраво, телата им бяха безформени от подкожна тлъстина. Снагата на Лойл Брай, известна навремето с красотата си, бе все още запазена, макар косите й да бяха посивели. Главата й се губеше между костеливите й рамене, когато се приведе над студеното ложе на своя мъж — мъжа, когото страстно обичаше през половината от живота си, тъй като го бе видяла за пръв път като ранен нашественик.

Лойланун нямаше толкова гореща кръв. Енергията, силата да обича, широкото лице с непрекъснато дирещи очи като тъмни корабни платна — всичко това я бе подминало и бе преминало директно от бабата в малкия Лейнтал Ей. Лойланун бе като сламка, с жълто лице. Понеже съпругът й бе починал твърде млад, походката й бе колеблива. Колебание имаше и в опита й да подражава на царственото поведение и познания на майка си. Беше станала сприхава, тъй като Лойл Брай почти непрестанно плачеше в ъгъла.

— Мамо, стига, хленченето ти ми действа на нервите.

— Ти се оказа твърде слаба, за да оплачеш мъжа си както трябва! Ще плача, ще плача, докато си отида, ще плача с кървави сълзи.

— Много добре ще ти се отрази.

Предложи хляб на майка си, но тя й отказа с презрителен жест:

— Правила го е Шей Тал. Няма да го ям.

— Дай го на мен, мамо — обади се Лейнтал Ей.

Пред кулата се появи Аоз Рун и им викна, държеше за ръка рождената си дъщеря Ойре. Тя бе с една година по-малка от Лейнтал Ей и когато двамата с Лойланун показаха глави от прозореца, въодушевено им замаха с ръка.

— Ела да видиш играчката ми, Ойре. Истинско куче-боец, като баща ти.

Ала майка му го дръпна назад в стаята и се обърна строго към Лойл Брай:

— Аоз Рун иска да ни придружи до погребението. Мога ли да му разреша?

Като се полюшваше леко, старицата отвърна, без да се обръща:

— Не се доверявай на никого. Не се доверявай на Аоз Рун — много е дързък. Той и приятелите му се надяват да наследят властта.

— Все трябва да се доверим на някого. Сега ти ще управляваш, мамо.

Лойл Брай горчиво се засмя и Лойланун погледна надолу към сина си, който с щастлива усмивка стискаше кученцето.

— Тогава ще управлявам аз, докато Лейнтал Ей порасне. Той ще стане Господарят на Ембрудок.

— Глупава си, ако мислиш, че чичо му Накри ще ти позволи — отвърна й старицата.

Лойланун не каза нищо повече, изви горчиво уста и премести поглед от гледащия я с очакване син към покрития с кожи под. Знаеше, че жените не управляват. Още преди баща й да почине, властта на майка й над племето отлетя, изтече като водите на реката Ворал и никой не разбра къде. Тя се обърна на пета и без повече да се суети, викна през прозореца:

— Качвайте се.

Лейнтал Ей бе тъй удивен от вида на майка си — сякаш тя бе приела, че той никога няма да бъде равен на дядо си, да не говорим за по-предишния притежател на името Юли, — че се дръпна назад, твърде наранен, за да поздрави Ойре, когато тя влезе в стаята заедно с баща си.

Аоз Рун бе на четиринайсет, хубав наперен млад ловец, който, след като съчувствено се усмихна на Лойланун и погали Лейнтал Ей по косата, отиде да поднесе съболезнованията си на вдовицата. Беше Лето деветнайсето след Обединението. Лейнтал Ей вече притежаваше усет към историята. Тя струеше от стаената миризма във всяко кътче на старата стая — влажна, с лишеи и паяжини. Самата дума „история“ му напомняше за виещи вълци между кулите, за снега по бутовете им, за някой обичан герой, който предава богу дух.

Не само дядо Юли беше мъртъв. Мъртъв беше и Дресил, братовчедът на Юли, прачичото на Лейнтал Ей, баща на Накри и Клилс. Бяха повикали свещеника и чичо му си отиде втвърден в прахта на историята.

Момчето си спомняше за Дресил с обич, ала се боеше от чичовците си кавгаджии, синовете на Дресил — Накри и надутия Клилс. Очакваше — независимо от това какво говореше майка му, че по стара традиция Накри и Клилс ще управляват. Поне бяха млади. Лейнтал Ей щеше да стане добър ловец и те щяха да го уважават, а не да го пренебрегват, както сега. Аоз Рун щеше да му помогне.

Този ден ловците не напуснаха селището. Те очакваха погребението на стария си господар. Светият отец бе изчислил къде точно да бъде гробът — близо до интересно гравиран камък, където почвата бе омекнала достатъчно от горещите извори, така че лесно да се копае.

Аоз Рун придружи двете жени — съпругата и дъщерята на Малкия Юли, до мястото на погребението. Зад тях вървяха Лейнтал Ей и Ойре, шушукаха си, а слугите им и фагорът Мик ги следваха. Лейнтал Ей раздвижи кученцето си и Ойре се закиска.

Студът и водата създаваха странна сцена на скръб. Изпарения, гейзери, извори изригваха от земята на север от селцето и се разливаха по голите скали и камънаци. Носени от вятъра, водите на няколко гейзера се разперваха като ветрила на запад и създаваха завеса, която замръзваше, преди да достигне земята, и така се образуваха сложни и странни фигури, които се преплитаха. По-горещите извори заливаха ледените пластове с топла вода и ги задържаха в опасно меко състояние, така че от време на време се откъртваха парчета, които падаха върху скалата и постепенно биваха отмивани.

Бяха изкопали дупка да приюти стария герой, завоевателя на Ембрудок. Двама души с кожени кофи в ръце изгребваха водата отвътре. Увит в грубо платно без каквато и да е украса, трупът на Малкия Юли потъваше в дупката. Нищо не отиваше с него. Хората от Кампанлат — или онези, които си бяха направили труда да разберат — знаеха какво има долу, в света на шепнещите: нямаше нищо, което човек би взел със себе си, за да му бъде в помощ.

Около гроба се беше сгушило населението на Олдорандо — сто и седемдесет мъже, жени и деца.

Към групата се присъединиха кучета и гъски, които шареха нервно, по животински, с очи, докато хората стояха пасивно и от време на време преместваха тежестта на тялото си от единия крак на другия. Беше студено. Баталикс бе високо в небето, ала целият бе обвит в облаци; Фрейър стоеше все още на изток — бе изминал час от изгрева му.

Хората бяха тъмни на цвят и здраво сложени, с огромни като каци тела и масивни крайници, характерни за всички на планетата по онова време. Възрастните тежаха средно дванайсет стейна по местната скала за тежина, независимо дали бяха жени или мъже, със съвсем малки изключения; по-късно щяха да се появят драстични промени… Бяха се сгушили на две почти равни по брой групи и дъхът им се стелеше на облаци над тях: едната група бе на ловците и техните жени, а другата — на членовете на гилдиите и техните жени. Ловците носеха костюми от еленова кожа с толкова гъста козина отгоре, че дори най-върлата виелица не можеше да раздели косъм от косъм. Работниците в гилдиите имаха по-лека носия от червеникавокафява кожа от сърна, по-подходяща за живот на закрито. Един-двама от ловците се пъчеха с дрехи от фагорски кожи, ала те бяха мръсни, тежки и неудобни.

Пара се носеше над двете групи и вятърът я отвяваше. Дрехите на хората блестяха от влага. Те стояха неподвижно и гледаха. Някои от жените, припомнили си по нещо от старата религия, подхвърлиха всяка по едно голямо листо от брасимип — единствената зеленина, която можеше да се намери. Листата несигурно се носеха във въздуха и се обръщаха със свистене. Някои се затъркаляха във влажната дупка.

Бондорлонганон не обръщаше внимание на нищо и си гледаше работата. Като стискаше силно очи, сякаш искаше да ги строши като орехи, той изричаше съответната молитва към езичниците около себе си. Започнаха да зариват дупката с кал.

Процедурата бе кратка, съобразена с времето и неговото влияние върху хората. Когато дупката се запълни, Лойл Брай нададе ужасен вик. Тя се втурна напред и се хвърли върху гроба на съпруга си. Аоз Рун избърза, подхвана я и я вдигна, докато Накри и брат му гледаха със скръстени ръце и се забавляваха.

Лойл Брай се откъсна от ръцете на Аоз Рун. Пристъпи, гребна две шепи кал от земята и намаза лицето и косата си, като плачеше неутешимо. Лейнтал Ей и Ойре се засмяха от удоволствие. Колко бе забавно да гледаш как възрастните вършат глупави неща!

Макар светият отец да продължаваше, все едно нищо не се е случило, лицето му се сви от отвращение. Това нещастно място, Ембрудок, бе известно с езичеството си. Е, техните мъртви щяха да страдат, щяха да потънат вдън земя.

Високата стара вдовица на Малкия Юли тичаше между чупещите се ледени фигури през мъглата надолу към замръзналата Ворал. Гъските се разбягаха объркани пред нея, а тя тичаше по брега и плачеше, луднала вещица, преживяла двайсет и осем трудни зими. Някои от децата се смееха, докато майките им, засрамени, им шъткаха да млъкнат.

Полудялата старица подрипваше по леда със стегнати резки движения като кукла на конци. Фигурата й бе тъмносива на фона на сивото, синьото и бялото на заобикалящата ги пустош, свидетелка на всички техни драми. Също като Лойл Брай и останалите балансираха на ръба, откъдето започваше спускането надолу към ентропията. Смехът на децата, тъгата, лудостта, дори отвращението представляваха човешки израз на въставане срещу вечния студ. Никой не го осъзнаваше, ала въставането се трупаше ли, трупаше — то бе в тяхна полза. Също като своя прародител Юли Свещеника, основател на племето, и Малкия Юли се бе появил от мрака и леда. Младият Лейнтал Ей беше предтеча на идващата светлина.

Скандалното поведение на Лойл Брай направи гощавката, последвала погребението, по-пикантна. Всички празнуваха. Малкия Юли бе щастливец, или поне го смятаха за такъв, защото баща му щеше да го посрещне в света на мъртвите. Бившите му поданици празнуваха не само неговото заминаване, но едно по-земно пътуване — завръщането на светия човек в Борлиен. Свещеникът трябваше да бъде наситен с храна и овесено вино, за да оцелее в студа на път за дома си.

Накараха робите, пленени борлиенци — факт, на който отец Бондорлонганон не обръщаше внимание, да натоварят шейната и да впрегнат скимтящите кучета. Лейнтал Ей и Ойре тръгнаха към южната порта заедно с веселата тълпа да изпратят госта.

Когато зърна момчето, лицето на свещеника се изкриви в нещо подобно на усмивка. Неочаквано се наведе и целуна Лейнтал Ей по устата.

— Желая ти власт и познание, синко!

Твърде развълнуван да отговори, Лейнтал Ей го поздрави с вдигната ръка, в която държеше кученцето-играчка.

Тази нощ в кулите се допиваха последните бутилки и отново се разказваха истории за Малкия Юли, как той и племето му пристигнали в Ембрудок. И колко нежелани били тук.