Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (17)

XV
Смрадта на изгоряло

Над Олдорандо цареше тишина. По улиците имаше малко хора. Повечето от тях носеха някаква билка близо до лицето си, някои я бяха прикрепили с маска, обхващаща носа и устата. Билките се ползваха с най-добро име. Те пропъждаха болестта, мухите и вонята на уличните огньове.

Високо над къщите двамата небесни стражи, на косъм разстояние едни от друг, блестяха надолу като две очи. Под керемидите и плочите населението чакаше. Всичко, което бе свързано с организацията, бе направено. Оставаше им само да чакат.

Вирусът скиташе от единия край на града до другия. Една седмица имаше повече смъртни случаи в южния квартал, така наречения Паук, а останалата част от града дишаше по-свободно. После районът отвъд Ворал търпеше наказанието за облекчение на останалите. С лед някой и друг ден заразата като гръм поразяваше и тях и по улиците се разнасяше скръбен плач, дори от домовете, където се беше чул съвсем наскоро.

Тант Ейн и Фаралин Фърд, заедно с Рейнил Лейън, майстор на монетния двор, и Датка, Господарят на Западната степ, бяха образували комитет по треската. Негови членове бяха те самите заедно с някои полезни граждани като например Ма Скантиом от лазарета. Подпомогнати от спомагателната организация, сформирана от поклонниците от Пановал, Ползвателите, които останаха в Олдорандо да проповядват срещу неговата неморалност, прокараха закони, за да се справят с опустошенията на треската. Спазването им се съблюдаваше от специални полицейски части.

По всички улици висяха предупреждения, че прикриването на мъртви тела и плячкосването на трупове се наказват по един и същ начин: екзекуция чрез ухапване на фагор — примитивно наказание, което причиняваше нервно потръпване у богатите търговци. Предупрежденията, залепени извън града, че в града вилнее епидемия, бяха адресирани до всички, които се приближаваха. Малцина от бегълците стичащи се от изток, проявяваха неблагоразумието да пренебрегнат предупрежденията: избърсваха потни чела и заобикаляха селището. Съмнително беше обаче, че щяха да бъдат ефикасна защита срещу онези, които се приближаваха с враждебни намерения.

Първите каруци в Олдорандо — грубо сковани и с две колела, дърпани от хоксни — редовно трополяха по улиците на града. Товареха ги с труповете от деня — или натрупани край бордюрите, или изхвърлени безцеремонно пред вратите, или пък пуснати голи от прозорците на къщите. Независимо от това дали бяха майки, съпрузи или деца, толкова обичани приживе, умиращите причиняваха болезнено отвращение, още повече когато се превръщаха в трупове.

Макар да не бяха разбрали причината за треската, хората създаваха множество теории. Всички бяха убедени, че болестта е заразна. Някои отиваха твърде далеч и смятаха, че само като погледнат труп, ще заемат неговото място. Други, вслушали се в проповедите на Акха и Наба — тутакси или в резултат на дълго убеждаване, — вярваха, че треската се бе появила поради разгулния живот на гражданите.

Каквито и да бяха убежденията им, всички бяха на мнение, че огънят е единственото средство да се справят с труповете. Извозваха ги с каруци до определено място извън града и ги хвърляха в пламъците. Непрекъснато поддържаха кладата. Димът й, миризмата на почернелите меса се носеха из пустите улици със залостени врати и прозорци и напомняха на жителите за тяхната уязвимост. В резултат все още незасегнатите се хвърляха или в дълбока покруса, или необуздан разврат, а понякога и в двете.

Никой не вярваше, че треската е в кулминационната си точка и че нищо по-лошо не може да се случи. Ужасът се уравновесяваше от надежда. Защото все по-голям брой хора, главно младежи, оцеляваха след пораженията на хеликовируса и макар слаби и изтощени, уверено се движеха из града. Ойре бе една от тях.

Беше се свлякла на улицата, свиваше се от непоносимите болки, докато Дол Сакил я пое в грижовните си ръце.

Дол се грижеше за нея без страх за собственото си здраве, с флегматичното безразличие, характерно за личността й. Въпреки прогнозите на приятелите не се разболя и доживя да види как Ойре преминава през игленото ухо — слаба, прилична на скелет. Дол взе една-единствена предпазна мярка: изпрати детето си Растил Рун при мъжа и детето на Еймин Лим. После момчето отново се върна при нея.

Двете млади жени и детето прекарваха дните си у дома. Очакването, усещането за приближаващия край не бе толкова неприятно. Играеха си с момчето прости игри, които ги връщаха в собственото им детство. Един-два пъти и Врай се включи, ала напоследък бе нещо разсеяна. Когато проговаряше, то бе само за работата й и за онова, което се стреми да направи. Един път произнесе страстно слово и си призна за връзката си с Рейнил Лейън, за когото нямаха какво хубаво да кажат. Тази връзка я дразнеше, често чувстваше отвращение — мразеше го, когато го нямаше, ала като се появяваше, тя се хвърляше в обятията му.

— Всички сме го правили, Врай — изкоментира Дол. — Само че ти позакъсня малко, затова ще боли повече.

— Не всички сме го правили докрай — тихо се обади Ойре. — Вече нямам никакви желания. Всичко отлетя… Желанието ми е да пожелая. Ще се сбъдне само ако Лейнтал Ей се върне.

И тя се загледа през прозореца към синьото небе.

— Разкъсвам се — рече Врай. Не искаше да я отвлекат от собствените й тревоги. — Нямам спокойствие като преди. Не мога да се позная.

В признанията си Врай не спомена нищо за Датка, а и другите жени избягнаха този въпрос. Любовта й би могла да бъде по-пълноценна, ако не съжаляваше за Датка. Не само защото й бе съвестно за него — той бе обзел всичките й мисли. Боеше се от това, което можеше да се случи, и лесно убеди неспокойния Рейнил Лейън да се срещат тайно на друго място, а не в домовете си. В това тайно място тя и чаталобрадатият й любовник се срещаха всеки ден, докато градът чакаше изтръпнал пред болестта, а през отворения прозорец нахлуваше тропотът на оседлани животни.

Рейнил Лейън пожела да затвори прозореца, ала тя не искаше.

— Животните могат да ни заразят — протестираше той. — Да изчезнем оттук, кошуто моя, да напуснем града. Да избягаме от напастта и от всичко, което ни тревожи.

— Как ще оцелеем? Тук е мястото ни. Тук, в този град, един до друг в обятията си.

Той неловко й се усмихна.

— Ами ако се заразим един друг?

Тя се хвърли отново в леглото с щръкнали гърди.

— Тогава ще умрем един до друг, ще умрем, докато се любим! Дръж се, Рейнил Лейън, вземай пример от мен. Раздай се целия — още и още!

Тя потърка окосмените му слабини с ръка и прехвърли крак зад гърба му.

— Ах, ти, ненаситно прасе! — възкликна с обич той и се търкулна до нея, като притисна тялото й със своето.

 

 

Датка седеше на ръба на леглото, захлупил глава в шепите си. Тъй като той мълчеше, момичето в леглото също не проговаряше. Извърна лице от него и сви колене до гърдите си.

Едва когато Датка стана и започна да се облича с бързината на човек, който е взел някакво решение, тя произнесе глухо:

— Нали знаеш, че не съм заразена?

Той й хвърли горчив поглед, ала не каза нищо. Продължи да се облича бързо.

Тя извърна глава и отметна дългата коса от лицето си.

— Тогава какво има, Датка?

— Нищо.

— Не се държиш като мъж.

Той нахлузи ботушите си с такъв вид, сякаш се интересуваше повече от тях, отколкото от нея.

— Проклета да си, жено, не те желая. Ти не си жената, която искам. Набий си го в главата и се измитай оттук.

От вградения в стената шкаф измъкна меч, красиво произведение на изкусен майстор. Блясъкът му контрастираше с разядените от червеи вратички на шкафа. Напъха го в пояса си. Тя му викна да попита къде отива. Той повече не й обърна внимание, затръшна вратата след себе си и затрополи надолу по стълбите.

Не бе пропилял напразно последните няколко тъжни седмици, откакто Лейнтал Ей замина: откри, че Врай го бе предала. Използва голяма част от времето да организира съдействието на младите в Олдорандо, които биха го подкрепили. Свърза се и с чужденците, които недоволстваха от ограниченията, наложени им в Олдорандо и симпатизираха на онези — а те не бяха малко, — чийто живот бе разбит от непосилната работа след въвеждане на паричните отношения в града. Майсторът на монетния двор Рейнил Лейън често бе обект на неговите критики.

Когато излезе на улицата, яхнал хокснито си, всичко тънеше в тишина, страничните улички бяха пусти с изключение на охраната, на която плащаше, за да пази на вратата. Хората бяха отишли на пазар поради необходимост да посрещнат всекидневните си нужди. Малката аптека с внушително подредените си бурканчета развиваше добра търговия. Все още се срещаха търговци с пъстри сергии и пъстри облекла. Ала имаше и хора с товари на гърбовете, които напускаха града, преди да стане по-лошо.

Датка не забелязваше нищо. Яздеше автоматично с вторачен пред себе си поглед. Напрежението в града се сливаше със собственото му напрежение. Бе стигнал до точката, от която нататък не можеше да понася нищо. Щеше да убие Рейнил Лейън, ако е необходимо, щеше да убие и Врай и всичко щеше да свърши. Устните му се свиваха, когато в ума си репетираше съкрушителния удар. Хората се отдръпваха от пътя му, защото се бояха, че съсредоточеният му вид предвещава началото на смъртоносната треска.

Знаеше тайното място на Врай, шпионите му редовно го информираха. Помисли си: „Ако управлявах, щях да закрия академията завинаги. Никой не се осмелява да вземе това решение и да го изпълни. Аз щях да го направя. Сега е времето за удар, като се използва извинението, че заразата се разпространява от лекциите, които се провеждат там. Това наистина ще я нарани!“

— Внимавай, братко, внимавай! Моли се заедно с Ползвателите за спасение, вслушай се в думите на Великия Акха на Наба…

Той отмина уличния проповедник. Щеше да прочисти улиците и от тези глупаци, ако управляваше.

Близо до конюшните на улица „Юли“ към него се приближи негов познат, наемник и търговец на животни.

— Е?

— Сега е горе, господарю.

Човекът многозначително вдигна вежди към мансардния прозорец на една дървена сграда с изглед към конюшните. Това бяха главно общежития, в които се намираха жилища или пивници, служещи за прикритие на баровете и вертепите зад тях.

Датка отсечено кимна.

Отмести завесата от мъниста, върху която бяха окачени пресни билки, и влезе в пивницата. В тясното тъмно помещение нямаше клиенти. От стените се зъбеха със суха усмивка ловни трофеи. Собственикът стоеше до щанда със скръстени ръце и се взираше в пространството. Вече подкупен, той само наклони глава, така че двойната му гуша се разстла върху гърдите му — сигнал за Датка да свърши онова, което имаше да върши. Датка го подмина и се заизкачва по стълбите.

Посрещна го воня на конюшни, на зеле и на нещо още по-лошо. Вървеше покрай стената, ала от това дъските не преставаха да скърцат. Спря пред вратата, зад която се чуваха гласове. Тъй като бе неспокоен, Рейнил Лейън залостваше. Датка почука на разкривените дъски.

— Съобщение за теб, господарю — глухо произнесе той. — Спешно, от монетния двор.

Приближи се с ужасна усмивка и чу как резетата се отместват. Още щом вратата се открехна, той я блъсна и се втурна вътре. Рейнил Лейън падна по гръб и закрещя от ужас. При вида на камата той се втурна към прозореца и завика за помощ. Датка го сграбчи за врата и го хвърли обратно на леглото.

— Датка!

Врай седна в леглото и се прикри с чаршафа.

— Измитай се оттук, проклетнико!

Вместо отговор той затръшна вратата с ритник, без дори да се огледа. Нахвърли се върху Рейнил Лейън, който с пъшкане се надигаше от леглото.

— Знам, че ще ме убиеш — изхленчи майсторът на монетния двор, и протегна треперещата си ръка, за да се защити. — Моля те, имай милост към мен, аз не съм ти враг. Мога да ти помогна.

— Ще те съжаля точно толкова, колкото ти съжали майстор Датнил.

Рейнил Лейън бавно стана, като прикриваше голотата си и със страх гледаше нападателя си.

— Не го направих аз. Не само аз. Аоз Рун заповяда да умре. Всъщност бе съвсем законно. Законът бе нарушен. Ако ме убиеш, това няма да е законно. Кажи му, Врай. Слушай, Датка, майстор Датнил издаде тайните на гилдията. Показа тайната книга на Шей Тал. Не цялата. Не най-лошото от нея. Трябва да го знаеш.

Датка се спря.

— Светът е мъртъв, мъртви са и проклетите гилдии. Знаеш какво мисля за тях. Нека миналото ходи при духовете. То е мъртво, какъвто след малко ще бъдеш и ти.

Врай се възползва от колебанието му. Бе си възвърнала присъствие на духа.

— Слушай, Датка, нека ти обясня положението. Ние и двамата можем да ти помогнем. В тайната книга има неща, които майстор Датнил не посмя да разкрие дори пред Шей Тал. Случили са се много, много отдавна, ала миналото продължава да живее в нас, колкото и да не го желаем.

— Ако е така, тогава ще ме приемеш. Толкова дълго копнях за теб!

Рейнил Лейън се загърна с наметалото си и изрече, като мобилизира всичкото си остроумие:

— Кавгата ти е с мен, не с Врай. В различните гилдии книгите запечатват онова, което е станало в Ембрудок в далечното минало. Те доказват, че навремето Ембрудок е бил град на фагорите. Вероятно те са го построили — няма сведения за това. Но със сигурност са го владели заедно с хората в него. Хората им били роби.

Датка стоеше неподвижен и мрачно ги гледаше. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: „Всички ние сме роби“, макар да знаеше, че е глупаво.

— Ако те са владеели Ембрудок, кой ги е избил? Кой е взел града обратно? Крал Денис ли?

— Това се е случило след царуването на Денис. Тайната книга пише малко за това, записани са само отделни инциденти. Разбрахме, че фагорите сами са пожелали да си тръгнат.

— Не са били разгромени?

— Знаеш ли колко малко разбираме тези диваци? — отвърна Врай. — Вероятно въздушните им октави са се променили и те са си отишли. Ала докато са били тук, са били силни. Ако някога си обръщал внимание на стенописа на Утра в стария храм, трябва да си се досетил. Утра е изображение на фагорски крал.

Датка избърса с длан челото си.

— Утра е фагор? Не може да бъде! Отиваш твърде далеч. Това проклето учение може да превърне бялото в черно. От академията се раждат толкова глупости. Ще я унищожа! Ако имах власт, щях да я унищожа.

— Ако искаш власт, ще застана на твоя страна — каза Рейнил Лейън.

— Не искам да си на моя страна.

— Е, разбира се…

Рейнил Лейън махна объркано с ръка и подръпна върховете на брадата си.

— Знаеш ли, трябва да разгадаем една загадка. Защото по всичко личи, че фагорите се завръщат. Може би ще имат претенции към стария си град. Така мисля.

— Какво искаш да кажеш?

— Много е просто. Трябва да си дочул слуховете. Към нас се приближава огромна армия фагори. Върви да говориш с хората, които преминават покрай града. Бедата е, че Тант Ейн и Фаралин Фърд няма да могат да ни защитят, тъй като твърде много се грижат за собствените си интереси. Те са твоите врагове, не аз. Ако някой силен мъж ги убие и завладее града, той ще може да го спаси. Това е предложението ми.

Той внимателно наблюдаваше Датка и забеляза емоциите, които оживиха лицето му. Окуражаващо му се усмихна с пълното съзнание, че е отвоювал живота си.

— Аз ще ти помогна — повтори той. — Ще застана на твоя страна.

— И аз ще бъда на твоя страна, Датка — вметна Врай.

Той й хвърли един от своите мрачни бляскави погледи.

— Ти никога няма да бъдеш на моя страна. Дори да завладея целия Ембрудок за теб.

 

 

Фаралин Фърд и Тант Ейн си пиеха в „Двойната халба“. С тях бяха жени, приятели и подлизурковци, които също се наслаждаваха на приятната вечер.

„Двойната халба“ бе едно от малкото места, където все още можеше да се чуе смях. Кръчмата представляваше част от нова административна сграда, в която се помещаваше и монетният двор. За построяването на сградата бе заплатено главно от богатите търговци, някои от които участваха в пиршеството заедно с жените си. Помещението бе подредено с мебели, доскоро неизвестни в Олдорандо — овални маси, дивани, шкафчета, а по стените висяха красиви тъкани килими.

Лееха се вносни напитки, а младо русо момче свиреше на тамбура.

Прозорците бяха затворени, за да не влиза студеният нощен въздух и миризмата на дим от улиците. На масата в средата гореше петролна лампа. Наоколо бяха подредени недокоснати блюда. Един от търговците разказваше протяжна история за убийства, предателства и пътешествия.

Фаралин Фърд носеше коженото си яке разкопчано, а под него се виждаше вълнена риза. Подпрял лакти на масата, разсеяно слушаше историята, а погледът му, бродеше из помещението.

Жената на Тант Ейн, Фарейл Мъск, тихо се разхождаше, уж проверяваше дали робът е затворил кепенците добре. Тя бе далечна роднина и на Тант Ейн, и на Фаралин Фърд, тъй като произхождаше от рода на Господаря Уол Ейн Ден. Макар и да не можеше да се нарече красавица, Фарейл Мъск бе умна и с характер жена, която се нравеше на едни и не се харесваше на други. Носеше свещник със запалена свещ и с една ръка бе заслонила пламъка й да не угасне.

Лицето й сияеше на светлината, очертаваха се странни контури, които й придаваха нещо тайнствено. Тя усети очите на Фаралин Фърд върху себе си, ала не отвърна на погледа му, тъй като познаваше стойността на симулираното безразличие.

Той си мислеше, както много пъти досега, че повече заслужава Фарейл Мъск, отколкото собствената си жена, която му бе скучна. Въпреки опасностите той няколко пъти бе правил любов с нея. Времето не стигаше. След няколко дни всички можеха да умрат, с пиене не ще удави осъзнаването на този факт. Той отново я съблазняваше.

Стана и с твърда крачка излезе от помещението, като й хвърли многозначителен поглед. Дългият разказ навлизаше в един от периодичните вълнуващи моменти, в които се говореше как някаква известна личност се задушила в кожата на собствената си овца. Масата избухна в смях. Някои наблюдателни очи обаче забелязаха, че адютантът изчезна, а след малко, за да спази приличието, бе последван от жената на другаря си.

— Мислех, че няма да посмееш да излезеш.

— Любопитството е по-силно от страха. Разполагаме само със секунда.

— Да го направим тук, под стълбите. Виж, в този ъгъл.

— Прави ли, Фаралин Фърд?

— Пипни го, жено — прав ли е или не?

Тя въздъхна и се наведе към него, като хвана с две ръце онова, което й се предлагаше. От предишните си срещи с нея той си спомни колко сладък бе дъхът на тази жена.

— Тогава под стълбите.

Тя постави свещта на пода. Дръпна блузката си и му показа великолепните си гърди. Той я прегърна с една ръка и я повлече към ъгъла, като възбудено я целуваше.

Те стояха заклещени под стълбите, когато от улицата нахлуха Датка и още дванайсет мъже с факли в ръце и оголени мечове.

Въпреки протестите им поведоха Фарейл Мъск и Фаралин Фърд пред себе си. Те едва можеха да загърнат дрехите си. Наблъскаха ги в помещението, където останалите офицери седяха по местата си, а към гърдите им бяха насочени оръжия.

— Това е законен акт — заяви Датка и ги изгледа, както вълк гледа аранги-сукалчета. — Вземам властта в Ембрудок в собствените си ръце, докато дойде времето, когато се върне истинският Господар на Ембрудок, Аоз Рун, и влезе в правата си на владетел. Аз съм детрониран като негов помощник, ала съм му служил най-дълго. Имам намерение да се погрижа за защитата на града срещу нашественици.

Зад него стоеше Рейнил Лейън. Мечът му бе в калъфа. Той високо извика:

— Аз съм на страната на Датка Ден. Да живее Господарят Датка Ден!

Очите на Датка откриха Тант Ейн, в сянката. По-възрастният от двамата помощници не бе станал заедно с другите. Седеше неподвижно на чело на масата, а ръцете му почиваха върху страничните облегала на стола.

— Защитавай се! — извика Датка и скочи напред с вдигнат меч, готов да се бие със седналия мъж. — Изправи се на крака, негоднико!

Тант Ейн не се помръдна, пронизваща болка изкриви лицето му и главата му се отметна назад. Очните му ябълки се заобръщаха в очните кухини. Когато Датка ритна стола му, той схванато се строполи на пода, без да направи опит да се задържи.

— Костна треска! — викна някой. — Тя е сред нас!

Фарейл Мъск запищя.

 

 

До сутринта още два живота бяха отнети и миризмата на изгоряла плът отново се понесе из Олдорандо. Тант Ейн лежеше в лазарета под самоотвержените грижи на Ма Скантиом.

Въпреки опасността от зараза на улица „Крайбрежна“ се събра огромно множество, за да чуе публичната прокламация на Датка по повод завземането на властта. Преди подобни събрания се провеждаха редовно пред Голямата кула. Тези дни бяха безвъзвратно отминали. Улица „Крайбрежна“ бе по-широка и по-елегантна от останалите. От едната й страна покрай брега на реката тук-там имаше малки павилиони. Гъските продължаваха да се разхождат наоколо, сякаш съзнавайки древното си право. От другата страна бяха построени нови сгради, зад които стърчаха старите каменни кули. Тук се издигаше публичната естрада.

Там се бе изправил Рейнил Лейън и пристъпваше от крак на крак. Фаралин Фърд също бе тук, със завързани на гърба ръце. Шестима млади воини от охраната на Датка, въоръжени с мечове в калъфи и копия, мрачно гледаха тълпата. Сред хората се движеха търговци — те продаваха противозаразни билки. Там бяха и поклонниците — Ползватели, облечени в отличаващите ги дрехи в черно и бяло. Те държаха знаменца и настояваха хората да се покаят. В края на тълпата играеха деца, като имитираха поведението на възрастните.

Когато се обади Час-свирачът, Датка се покачи на естрадата и се обърна към тълпата:

— Поемам бремето на властта за благото на града.

Очевидно едновремешната му мълчаливост го бе напуснала. Говореше красноречиво. Ала въпреки всичко стоеше почти неподвижно, без да жестикулира, без да използва тялото си, за да помогне на думите си да станат по-изразителни, сякаш мълчанието бе напуснало единствено устата му.

— Нямам желание да узурпирам властта на законния владетел на Ембрудок Аоз Рун. Когато се върне — ако се върне, — онова, което е по право негово, ще му се даде обратно. Аз съм законният му заместник. Онези, които той бе оставил да управляват, злоупотребиха с властта. Не мога да стоя и да гледам безучастно. В тези лоши времена имаме нужда от честност.

— Защо тогава Рейнил Лейън е зад теб, Датка? — дочу се глас от тълпата. Последваха още забележки, ала Датка се опита да ги пренебрегне.

— Знам, че имате оплаквания. Ще ги чуя после, след като вие ме чуете. Съдете узурпаторите на властта на Аоз Рун. Илейн Тал има куража да излезе в пустошта заедно със своя господар. Другите двама останаха по домовете си. За награда Тант Ейн се разболя от треска. Пред вас стои третият, най-лошият от тях, Фаралин Фърд. Вижте го как трепери. Да се е обръщал някога към вас? Бе твърде зает със собствените си коварни и похотливи игрички. Както всички знаете, аз съм ловец. Двамата с Лейнтал Ей разработихме Западната степ. И Фаралин Фърд ще умре от напастта, както приятелчето му Тант Ейн. Нима ще бъдете управлявани от трупове? Аз няма да се разболея. Чумата се предава чрез полово сношение, а аз не го практикувам. Най-напред ще възстановя охраната около града и ще обуча истинска армия. В положението, в което се намираме в момента ние сме лесна плячка за всеки неприятел — били то хора или не. По-добре е да умрем в битка, отколкото в постелята.

Последната му забележка възбуди духовете. Датка млъкна и ги загледа. Сред хората бяха Ойре и Дол, която притискаше Растил Рун в прегръдките си. Когато Датка млъкна, Ойре се провикна от тълпата:

— Ти си узурпатор! С какво си по-добър от Тант Ейн или Рейнил Лейън?

Датка се приближи към края на естрадата.

— Нищо не крада. Сам вдигнах онова, което бе изпуснато.

Той посочи към Ойре.

— Ойре, от всички единствено ти като рождена дъщеря на Аоз Рун трябва да знаеш, че ще дам на баща ти онова, което е негово — нека само се върне. Той също би желал да постъпя по този начин.

— Не можеш да говориш от негово име, докато него го няма.

— Мога и го правя.

— Значи не казваш истината.

Останалите, за които тази кавга не означаваше нищо, пък и малко ги бе грижа за Аоз Рун, също завикаха и се заоплакваха на висок глас. Някой хвърли презрял плод. Охраната разблъска тълпата, ала без успех.

Датка пребледня. Вдигна юмрук над главата си от силно вълнение.

— Много добре, негодници такива. Ще ви кажа публично онова, което винаги е било скрито от вас. Не се страхувам. Имате много високо мнение за Аоз Рун, обожавате го, но аз ще ви кажа какъв човек беше той. Убиец. Още по-лошо — той бе двоен убиец.

Сред хората се възцари тишина, всички лица се обърнаха към него, сляха се ведно и заприличаха на облак от плът.

Датка трепереше, осъзнал какво бе казал.

— Как според вас Аоз Рун взе властта? Чрез убийство, кърваво убийство, извършено през нощта. Тук има хора, които си спомнят Накри и Клилс, синовете на стария Дресил. Те управляваха, когато Ембрудок беше просто ферма. През една тъмна нощ Аоз Рун — тогава младеж — хвърли двамата братя от върха на голямата кула, както си бяха пийнали. Гнусно двойно убийство. А кой бе свидетел, кой видя всичко това? Аз бях там, както и тя, рождената му дъщеря.

Той обвиняващо посочи към тънката фигура на Ойре, която ужасена се бе вкопчила в Дол.

— Той е луд! — извика едно момче в края на тълпата. — Датка е луд!

Хората се разбягаха. Настъпи общо объркване, а в единия край на тълпата започна бой.

Рейнил Лейън се опита да събере хората около властното си бледолико присъствие, и викна с мощен глас:

— Подкрепете ни, за да ви подкрепим и ние! Ще защитаваме Олдорандо.

През всичкото време Фаралин Фърд стоеше на естрадата със завързани отзад ръце, строго охраняван. Разбра, че звездният му миг е настъпил.

— Изхвърлете Датка! — извика той. — Аоз Рун никога не го е одобрявал. Няма да го одобрим и ние.

Датка се извърна с бързото движение на ловец и измъкна камата си. Нахвърли се върху адютанта. Пронизителен писък на Фарейл Мъск някъде от тълпата в същото време, когато няколко гласа подеха призива.

— Изхвърлете Датка!

Хората замлъкнаха тутакси, онемели от внезапното действие на Датка. В тишината и въздуха се разнасяше дим от кладата. Никой не помръдваше. Датка стоеше сковано с гръб към публиката. За миг Фаралин Фърд също замря. После отхвърли глава назад и издаде задавен вик. От устата му бликна кръв. Отпусна се и охраната го остави да се строполи в краката на Датка.

Последва бъркотия. Кръвта предизвика виковете от тълпата.

— Глупак такъв! Ще ни убият — викна Рейнил Лейън.

Той се втурна към задната част на естрадата и скочи долу. Преди някой да успее да го спре, мушна се в една пресечка.

Охраната се разтича, без да обръща внимание на заповедите на Датка, а хората сгъстиха редици към платформата. Фарейл Мъск крещеше, че Датка трябва да бъде арестуван. Като видя, че всичко е свършено, той също скочи от платформата и хукна да бяга.

В края на тълпата до павилионите край реката момченцата подскачаха и пляскаха с ръце от възторг. Тълпата се развълнува и откри, че вълненията са по-животворни от смъртта.

За Датка не оставаше нищо друго, освен позорно да избяга. Той тичаше задъхан из пустите улици с отворена за въздух уста и мърмореше неразбираемо, а трите му сенки — полусянка, сянка, полусянка — ритмично променяха местоположението си в краката му. Бягащите му мисли, също като сенките му, ту се проясняваха, ту избледняваха, докато се опитваше да не мисли за поражението си, да изхвърли от себе си усещането за собственото си падение.

Отминаха го странници, натоварили багажа си върху примитивна шейна. Един старец, който помагаше на внучето си да върви, му викна:

— Косматковците идат!

Чу шум на тичащи хора след себе си — тълпата, която искаше мъст. Имаше само едно място, където можеше да намери убежище — един затвор, една надежда. С проклятие на уста той се запъти към Врай.

Тя се бе върнала в старата си кула. Седеше като в сън, осъзнала и изплашена от осъзнатото, че в Ембрудок настъпва дълбока криза. Когато Датка потропа на вратата й, тя с облекчение го пусна да влезе. Стоеше, без да показва съчувствие или присмех, когато Датка се хвърли с плач на леглото й.

— Каква бъркотия — каза тя. — Къде е Рейнил Лейън?

Той продължаваше да плаче и да удря постелките с юмрук.

— Престани — нежно се обърна към него тя. Заразхожда се из стаята, като се вглеждаше в петнистия таван. — Живеем в такава бъркотия. Как бих искала да не изпитвам никакви чувства! Човешките същества забъркват такива каши! Бяхме по-добре, когато снегът ни обграждаше, когато мръзнехме, когато нямахме никаква… надежда! Как бих искала да съществува само наука, чиста наука, без всякакви емоции.

Той седна в леглото.

— Врай…

— Не ми говори. Нямаш какво да ми кажеш и никога не си имал, трябва да приемеш фактите. Не искам да слушам. Не желая да знам какво си направил.

Навън гъските вдигаха врява.

Той се прозя:

— Ти не си жена. Студена си. Винаги съм го знаел, но въпреки всичко имах чувства към теб…

— Студена ли?… Глупак такъв, та аз димя като раджабарал.

Шумът на улицата се засили. Стана достатъчно висок, за да се различават отделни думи. Датка изтича до прозореца.

Къде бяха хората на града? Онези, които се изливаха от близките улици, му бяха непознати. Не можеше да види едно познато лице. Нямаше нито един от неговите хора, никакъв Рейнил Лейън, — не че това го изненадваше, нито един жител, който да разпознае. Навремето познаваше всички. А сега чужди хора искаха кръвта му. В сърцето му нахлу истински страх, сякаш единствената му амбиция бе да умре в ръцете на приятели. Да ме мразят непознати… това бе непоносимо. Той се надвеси през прозореца, заруга ги и размаха войнствено юмрук.

Лицата се вдигнаха нагоре почти едновременно и лъснаха като корем на умряла риба. Тълпата зашумя й спря.

Пред този шум Датка свали ръка и се дръпна назад не за да се успокои, защото бе вече спокоен. Облегна се на стената и заразглежда грубите си ръце с все още лъщяща кръв под ноктите.

Едва когато чу гласа на Врай долу, разбра, че тя бе излязла от стаята. Разтворила широко вратата на кулата, стоеше на площадката и говореше на хората. Тълпата се люшна напред, когато хората отзад се заблъскаха да чуят думите й. Някои присмехулно завикаха, ала останалите им шътнаха да млъкнат. Нейният глас, ожесточен и остър, политна над рошавите им глави.

— Защо не спрете и не помислите какво правите? Не сте животни. Опитайте се да се държите като хора. Ако трябва да умрем, оставете ни да умрем с достойнство, а не като се душим един друг. Осъзнавате страданията си. И съзнанието, и страданието са белези на хуманността. Бъдете горди, дявол да ви вземе — умрете, познали гордостта. Спомнете си света на духовете, който ви очаква долу, където се чува единствено тракането на зъби, защото умрелите не са удовлетворени от собствения си живот. Не е ли ужасно? Не ви ли изглежда ужасно да изпитвате неудовлетворение и презрение към собствения си живот? Променете живота си отвътре. Климатът няма никакво значение — дали вали сняг, дъжд или грее слънце, не обръщайте внимание, приемете го, но се постарайте да промените характера си. Създайте спокойствие в душата си. Помислете трезво. Дали Датка или неговото убийство ще бъдат достатъчно силни, за да решат собствените ви трудности? Единствено вие можете да си отговорите. Мислите, че нещата не вървят на добре. Трябва да ви предупредя, че ви чакат нови предизвикателства. Твърдя го с цялата тежест на академията, която ръководя. Утре по обяд ще има трето ослепяване, най-лошото от всички двайсет ослепявания. Нищо не може да го спре. Хората нямат власт над небесата.

— Какво ще правите? Нима ще се щурате лудо из улиците, ще режете гърлата си, ще разрушавате всичко наоколо, ще опожарявате, вместо да строите, сякаш сте по-лоши и от фагорите? Осъзнайте още сега колко мръсни и долни ще бъдете утре!

Хората се загледаха един друг и замърмориха. Не се чуха повече викове. Тя чакаше инстинктът да й подскаже кога да продължи речта си, за да засегне друга тема.

— Преди години магьосницата Шей Тал се обърна към жителите на Олдорандо. Спомням си ясно думите й, тъй като благоговеех пред всичко, което казваше. Тя ни предложи съкровището на познанието. То може да стане ваше само ако сте скромни и се осмелите да протегнете ръка, за да го вземете. Разбирате ли какво ви говоря? Утрешното ослепяване няма да бъде нещо неестествено. Какво представлява то? Просто двете слънца ще се разминат, слънцата, които познавате от деца. Нашият свят е кръгъл, те също са кръгли. Представяте ли си колко голямо трябва да е кълбото, което обитаваме, за да не падаме от него? Ала в сравнение с небесните стражи то е малко. Стражите изглеждат дребни само защото са на далечно разстояние от нас. Шей Тал спомена, че в миналото е имало катастрофа. Убедена съм, че не е било така. Ние научихме нещо повече от нея. Утра е наредил своя свят, така че всичко е взаимосвързано навсякъде. По главите и телата ви растат косми със същата закономерност, с която слънцата изгряват и залязват. Това не са отделно взети действия, всички произлизат от волята на Утра. Нашият свят обикаля около Баталикс. Съществуват и други светове като нашия, които се движат по същия начин. Едновременно Баталикс прави огромен кръг около Фрейър. Ще трябва да приемете, че фермата, която обитаваме не е център на Вселената.

Шумът от мърморенето се засили — те протестираха. Врай ги изпревари, като още повече извиси глас.

— Разбирате ли какво ви говоря? Да разбираш е по-трудно, отколкото да режеш глави, нали? За да разберете изцяло онова, което ви говоря, трябва да осъзнаете разбраното от вас с въображението си, така фактите ще оживеят. Годината ни има четиристотин и осемдесет дни, това е известно на всички. За това време Хрл-Икор прави пълна обиколка около Баталикс. Ала имаме да направим още един кръг — кръга на Баталикс и нашия свят около Фрейър. Готови ли сте да ме чуете? Това отнема хиляда осемстотин двайсет и пет малки години… Представете си само Голямата година!

Сега тълпата се бе смълчала, вторачена в нея — новата магьосница.

— Досега малко хора можеха да си я представят. Защото всеки от нас живее не повече от четирийсет години. Ще трябват четирийсет и шест живота, за да се направи пълният кръг около Фрейър. Мнозина от нас в жизнения си път не остават следи, ала всички ние сме част от това велико нещо. Затова е трудно да се осъзнае познанието и много лесно се изгубва по време на изпитания.

Тя бе обхваната от нова сила, съблазнена от собственото си красноречие.

— За каква беда, за каква катастрофа говореше Шей Тал — толкова голяма, че да ни накара да загубим това важно познание? Ами тъкмо това, че светлината на Фрейър варира по време на Голямата година. Много поколения живяха в полумрак, в мраз, когато светът бе погребан под снеговете. Утре ще тържествувате, когато стане затъмнението — ослепяването, когато далечният Фрейър се скрие зад Баталикс, — защото това е знак, че Фрейър се приближава към нас… Утре навлизаме в пролетта на Голямата година. Тържествувайте! Приемете разума и познанието, за да тържествувате! Изхвърлете бъркотията от живота си, причинена от невежеството, и тържествувайте! За всички нас идват по-добри времена!

 

 

Шоатапраксите им пречеха. Когато слизаха към низините, горската трева започна да се среща на туфи, а те преминаваха в гъсталаци. Групата се опитваше да си проправи път през един район, обрасъл с храсти.

Растителността надвишаваше ръста им. Само от време на време се пресичаше от тесни ледникови насипи и те понякога ги изкачваха, за да се ориентират. В шоатапраксите бяха преплетени тънките клонки на къпина, което правеше пътуването и трудно, и болезнено. Фагорската армия пред тях се движеше по друг път. Те бяха принудени да следват лъкатушещата животинска пътека, ала въпреки това пътят се оказа лош за йелките. Стряскаха се от тревата, сякаш не харесваха острия й аромат. Когато поклащаха рога, те се заклещваха между клонаците, а бодлите по земята проникваха в по-меките части на копитата им. Ето защо хората слязоха и продължиха пеша.

— Колко още има, варварино? — попита Скитошерил.

— Не е далеч — отговори Лейнтал Ей. Това бе шаблонният му отговор на шаблонния въпрос. Бяха прекарали нощта в неудобствата на гората и призори се бяха събудили, покрити целите със скреж. Лейнтал Ей се чувстваше добре, беше му леко от намаленото тегло, но забеляза, че останалите се бяха изморили. От Аоз Рун бе останала само сянката му, през нощта бълнуваше на непознат език.

Достигнаха мочурищата, където за облекчение на всички растителността стана по-рядка. След като спряха да видят дали всичко е спокойно, продължиха и подплашиха ято дребни птички. Отпред блесна долината, обградена със заоблени хълмове. Те тръгнаха надолу, а не към възвишенията главно поради умората. Ала щом навлязоха в долината, в лицата ги блъсна студен вятър, втурна се срещу тях като звяр и ги захапа чак до костите. Мрачно се бореха с поривите му и напредваха с наведени глави.

Вятърът носеше мъгла. Тя се виеше около тях, ала главите им бяха над валмата й. Лейнтал Ей знаеше откъде идва той — пласт от студен въздух се спускаше като водопад от далечните планини отляво, преминаваше през възвишенията и се втурваше в долината като търсеше къде още по-ниско да падне. Беше характерен за местността вятър; колкото по-скоро се откопчеха от студената му прегръдка, толкова по-добре.

Жената на Скитошерил нададе слаб вик и спря, наведе се до йелката си и зарови лице в ръкава си.

Скитошерил загрижено се върна назад при нея и я прегърна с облечената си в сиво ръка. Леденото течение обви наметалото около крака му.

Той тревожно погледна Лейнтал Ей:

— Не може да продължи!

— Ако останем тук, ще загинем.

Отпъди влагата от очите си и погледна напред. Помисли си, че след няколко часа долината ще стане топла и безопасна. Ала в момента бе смъртоносен капан. Оставаха в сянката. Светлината на двете слънца преминаваше над левия склон на долината над главата им. От вертикалните й лъчи огромните раджабарали на отсрещното било хвърляха огромни сенки. В утринната светлина дърветата димяха, изпаренията се издигаха в небето и хвърляха движещи се сенки по земята.

Мястото му бе познато, защото беше идвал тук, когато всичко наоколо бе покрито със сняг. Обикновено бе приятно — последният проход, преди ловците да достигнат равнината, в чийто край бе разположен Олдорандо. Беше му твърде студено, за да трепери, леденият въздух бе сграбчил топлината на тялото му. Не можеха да продължат. Жената на Скитошерил болезнено се подпираше о хълбоците на йелката си. Сега, когато се бе предала, слугинята й също се възползва от възможността да излее мъката си — застана с гръб към вятъра и заскимтя.

— Ще се промъкнем между раджабаралите — извика Лейнтал Ей в ухото на Скитошерил, за да го чуе. Онзи кимна с глава, защото все още се суетеше около жена си да я качи на седлото.

— Качвайте се всички! — изкомандва Лейнтал Ей.

В същия миг забеляза бяло крило.

Над хълмовете от лявата им страна се появиха фагорски птици, борещи се със студеното течение, което ги дърпаше надолу. Когато преминаваха под сенките на отсрещните раджабарали, перата им променяха цвета си от бяло до сиво. Под птиците се точеше редица от фагори. Те бяха воини — носеха копия, готови за бой. Стигнаха до ръба на хълма и застанаха неподвижно като стълбове. Погледнаха надолу към хората, обвити във валмата влага.

— Побързайте, побързайте, преди да са ни нападнали!

Забеляза, че Аоз Рун се е вторачил в диваците — безизразно и неподвижен.

Втурна се към него и го смушка в гърба.

— Качвай се. Трябва да се махаме оттук.

Аоз Рун отговори с груб гърлен звук.

— Ти си омагьосан, човече. Научил си малко от проклетия им език и това те е лишило от сили.

Насила метна приятеля си върху седлото. Съгледвачът стори същото с прислужницата, която хълцаше от ужас.

— Нагоре по склона към раджабаралите! — викна Лейнтал Ей. Плесна кобилата на Аоз Рун по вълнистата шия и се затича да възседне своята. Животните без желание се заизкачваха. Почти не реагираха на пришпорванията в ребрата, хокснито щеше да тича по-леко и по-бързо.

— Няма да ни нападнат — възпротиви се сиборналецът. — Ако почувстваме заплаха, ще им дадем прислужницата.

— Ще ни убият заради конете. Или за да ги яздят, или за да ги изядат. Ако искаш, остани да се пазариш с тях.

Разтревожен, Скитошерил поклати глава и се метна на седлото.

Пръв се заизкачва по склона, хванал за поводите коня на жена си. Веднага след тях тръгнаха прислужницата и съгледвачът. На известно разстояние Аоз Рун безжизнено яздеше своята йелка, като я пускаше да се отклонява встрани въпреки виковете на Лейнтал Ей да ги следва плътно. Той пазеше тила с натоварената йелка и непрекъснато се обръщаше назад да види какво става.

Фагорите не се помръдваха. Не ги безпокоеше студения вятър, самите те бяха същества на мраза. Неподвижността им не подсказваше какви решения биха могли да вземат. Беше невъзможно да се разбере какво възнамеряваха да правят.

Групата изкачи възвишението. Скоро с облекчение се измъкнаха от прегръдките на ледения вятър и рязко задърпаха юздите.

Като прехвърлиха билото се озоваха в ярка слънчева светлина. И двете слънца, достатъчно близо едно до друго, за да се слеят всеки миг, блестяха между стволовете на огромните дървета. Само за миг зърнаха танцуващи фигури, които леко се носеха в позлатеното пространство — Другите празнуваха тайнствения си празник, после изчезнаха, сякаш неочаквано се разтвориха в тържеството на зеленикавата светлина. Хората се мушнаха под защитата на гладките стволове, все още задъхани от студа. С балдахина пара над главите си те сякаш бяха навлезли в царството на боговете. Масивните дървета бяха трийсетина на брой. Зад тях бе равнината и пътят към Олдорандо.

Фагорската дивизия се раздвижи. От пълна неподвижност фагорите се впуснаха в неудържимо действие. Диваците съсредоточено заслизаха надолу по склона, над който до този миг стояха неподвижно застанали. Само един яздеше кайдо. Той ги водеше. Белите птици кряскаха пронизително над долината.

Отчаян, Лейнтал Ей се огледа за убежище. Нямаше такова, с изключение на онова, което им предлагаха раджабаралите. От вътрешността им се носеше дълбок тътен. Той извади меча си и пришпори йелката към сиборналеца, който помагаше на жена си да слезе на земята.

— Ще трябва да останем и да се бием. Готов ли си за това? След минута-две ще са при нас.

Скитошерил го погледна. Душевна агония изкривяваше всяка частица от лицето му. Бе отворил уста в безмълвен вик на ужас.

— Прихванала е костна треска, ще умре — изрече той.

Очите на жена му се бяха изцъклили, а тялото й бе сгърчено и вкочанено.

Лейнтал Ей с нетърпелив жест повика съгледвача.

— Тогава ти и аз. Внимавай, ето ги.

Вместо отговор разузнавачът злобно му се ухили и направи заканителен жест с пръста на ръката си — ще видят те! Това горчиво окуражи Лейнтал Ей.

Той яростно се хвърли в основата на дърветата и заоглежда пръстта, където бяха изчезнали Другите, с мисълта, че тук някъде трябва да има някакво убежище, и убежище и сноктруикс. Ала не неговата сноктруикс, никога повече нямаше да я види!

Въпреки че бяха изчезнали внезапно, Другите не бяха оставили никакви следи. Е, значи нямаше друг изход — трябваше да се бият. Без съмнение щяха да загинат. Нямаше да издъхне, докато животът му не изтече от всяка рана, получена от копията на ансипиталите.

Двамата със съгледвача се върнаха до билото, за да посрещнат врага, когато се появи.

Зад тях тътенът от раджабаралите се засили. Могъщите дървета спряха да изпускат пара и нещо в тях затрещя като гръмотевици. Първите коси лъчи на съединилите се слънца бяха проникнали почти до дъното на долината и осветяваха фагорите, крачещи през всепроникващия вятър, яките им туловища бяха обвити в кълба от мъгла, а коравите косми на козината им трептяха от бързия им ход. Те вдигнаха поглед нагоре и като видяха двете човешки същества, нададоха пронизителен възглас. Заизкачваха се по хълма.

Земната наблюдателна станция следваше събитията на планетата. Хиляда години по-късно тези наблюдения достигнаха до онези, които влизаха, обути със сандали, в огромните аудитории на Земята, по-пълни, отколкото през миналия век. Хората, отишли да наблюдават всеобхватното електронно изображение на реалността, от много векове вече несъществуваща, желаеха в душите си, преследваните човешки същества да оцелеят — винаги използваха бъдеще време, което естествено се налагаше на хомо сапиенса дори когато ставаше въпрос за такива отдавна отминали събития като това.

От наблюдателницата си, която имаше много преимущества, те виждаха отвъд мястото на действието, развиващо се сред горичката раджабарали, отвъд простора на равнината, където навремето Рибното езеро бе вледенило ужасяващата скулптурна група, чак до самия Олдорандо.

Целият пейзаж бе изпълнен с пъплещи фигури. Младият кзан най-после се готвеше да нападне града, който бе разкъсал и живота, и мумията на прославения му дядо-сталун. Очакваше знамението. Макар армията му да бе разпръсната и да не бе подредена за бой, а се бе скупчила на няколко части като добитък, самият й брой я правеше страшна. Щеше да помете стария Ембрудок и безмилостно да продължи към югозападните брегове на континента Кампанлат до самите крайбрежни скали на източния океан Клаймънт. Ще го прекосят, ако им е възможно, до Хеспагорат и скалистите земи на прадедите на Патовин.

Именно поради факта, че фагорските войски бяха разпръснати, за бежанците бе все още възможно да преминат през скупчените стада и племена и необезпокоявани да побързат натам, откъдето бяха дошли фагорите. Обикновено групите бежанци се водеха от мадиси, чувствителни към въздушните октави, които тромавите зверове под знамето на Хр-Брал Ипрт избягваха по пътя си. По този начин се придвижваше и чаталобрадатият Рейнил Лейн, който мушкаше пред себе си плах мадис. Премина близо покрай самия кзан, ала онзи, неподвижен, не трепна дори, не прояви никакъв интерес към тях.

Младият кзан стоеше срещу разранените хълбоци на Рук-Грл и в душата си общуваше с мъртвите мумии на баща си и прадядо си, вслуша се още веднъж в техните съвети и нареждания. Зад него стоеше генералът му, а зад генерала — двете му оцелели гилоти. Рядко обслужваше гилотите си, ала ако всичко минеше благополучно, отново щеше да дойде време да им отделя повече внимание. Първо трябваше да открие двете въздушни октави — на смъртта и на победата. Ако поемеше по октавата на победата, походът му щеше да бъде триумфиращ.

Той чакаше неподвижен и от време на време изстрелваше белия си език нагоре към ноздрите под черния мъх на зурлата си. Знамението щеше да се появи в небето, въздушните октави щяха да концентрират силата си и той заедно с онези, които командваше, щяха да се втурнат напред и да изпепелят проклетия древен град, наречен навремето Хрм-Брд Идок.

Лейнтал Ей и сиборналският съгледвач стояха с извадени мечове на древното бойно поле, където хора и фагори се бяха сблъсквали по-често отколкото можеше да се предположи. Двамата стояха и чакаха да посрещнат с мечовете си първите фагори, изкачили възвишението. Зад тях тътенът на раджабаралите ехтеше като гръм. Аоз Рун и прислужницата приклекнаха до един от тях и покорно зачакаха да видят какво ще стане. Скитошерил нежно постави на земята вкочаненото тяло на жена си, с любов засенчи лицето й от блясъка на двойното слънце, което приближаваше зенита си. После изтича и се присъедини към двамата си другари, като пътьом извади меча си.

Изкачването разбърка редиците на фагорите и най-бързият се появи най-напред. Когато главата и раменете на водача изникнаха иззад върха, Лейнтал Ей се втурна напред. Единствената им надежда бе да ги убиват един по един — бе преброил трийсет и пет или дори повече диваци, след което се отказа да пресмята безнадеждно големия им брой.

Ръката на фагора се издигна във въздуха за удар. Бе под неудобен за човешкото същество ъгъл, ала Лейнтал Ей се мушна под острието на копието, което вече бе безполезно, и промуши фагора с протегната ръка. Лакътят му отскочи, защото острието удари в ребро. Когато от раната бликна жълта кръв, си спомни старата ловджийска приказка, че червата на ансипиталите се намирали над белите им дробове. Той го бе доказал, когато бе одрал мъртвия фагор, за да се увие в кожата му и да измами кайдото.

Фагорът метна назад дългата си кокалеста глава и разтегна устни, оголвайки жълтите си зъби в агония. Падна и се затъркаля надолу по склона, после спря на дъното сред надигащата се вече мъгла.

Останалите чудовища тъкмо се показваха над върха на възвишението. Сиборналецът съгледвач смело се биеше, от време на време от устата му излизаше яростна ругатня на матерния му език. С боен вик Лейнтал Ей отново се втурна в боя.

Светът експлодира.

Шумът бе тъй разтърсващ, тъй близък, че боят тутакси замря. Последва втора експлозия. Над главите им се разхвърчаха черни камъни, някои от които падаха на отвъдната страна на долината. Настъпи хаос.

Всяка от биещите се страни последва собствените си инстинкти: фагорите застинаха, а двамата човеци се хвърлиха на земята.

Реакцията им бе навременна. Последваха още експлозии. Черните камъни се разхвърчаха навсякъде. Някои от тях улучиха фагорите и ги завлякоха надолу по склона, разпръсквайки напосоки издъхващите им тела. Останалите обърнаха гръб и побягнаха обратно в долината, за да се спасят — търкаляха се, хлъзгаха се по хълбок, за да избягат от опасността. Белите птици се разлетяха с крясък из небето.

Лейнтал Ей лежеше неподвижно запушил с ръце ушите си, и с ужас гледаше нагоре. Раджабаралите се цепеха откъм върха, трещяха и се разтваряха като експлодиращи бурета, чиито обръчи се разпадаха. През есента на последната хеликонийска Голяма година те бяха прибрали огромните си плодоносни клони вътре в стволовете си и бяха запечатали короната си отгоре с огромна тапа от смола до пролетното равноденствие. По време на вековете зима вътрешни помпи издърпваха топлина от коренната система на дърветата чак от дълбините на скалите и проправяха пътя за тази мощна експлозия.

Дървото над Лейнтал Ей се разцепи с гръм. Той видя как се разлетяха семена. Някои се щурнаха нагоре, повечето обаче се разпръснаха на всички страни. Силата на еякулацията изхвърли черните снаряди на половин миля разстояние. Наоколо се виеше пара.

Когато се възцари тишина, стана ясно, че бяха експлодирали единайсет дървета. Почернелите им кори се обелиха от върха надолу и нагоре се стрелна по-тънка корона, белезникава, със зелени стръкчета на върха.

Бледозелените стръкчета трябваше да се разклонят, докато горичката, състояща се главно от гладки стълбове, се покриеше с блестящозелен листак, за да предпази корените от по-жестоките лъчи на слънцата, когато Хеликония се приближеше до Фрейър — убийствено близо и за човека, и за зверовете, и за растенията. Независимо кой щеше да оживее или да загине под сянката им, раджабаралите трябваше да защитят собствената си форма на живот.

Тези дървета представляваха част от растителността на новия свят, светът, който се създаде, след като Фрейър заплува в заоблачените небеса на Хеликония. Заедно с новите животни те бяха в непрекъсната екологична надпревара с нормите на стария свят, когато Баталикс владееше сам небесата. Бинарната система бе създала бинарна биология.

Всяко едно от семената, черни и на петна, създадени така, че да приличат на камъни, бе голямо колкото човешка глава. През идните шестстотин хиляди дни някои щяха да оцелеят и да се превърнат в многогодишни дървета.

Лейнтал Ей ритна напосоки едно от тях и отиде да види какво става със съгледвача. Той бе ранен, прободен от безмилостното острие на фагор. Скитошерил и Лейнтал Ей му помогнаха да се върне там, където стояха Аоз Рун и прислужницата. Състоянието му бе лошо, раната обилно кървеше. Те безпомощно приклекнаха до него, докато животът се източваше от вените му.

Скитошерил заподготвя сложен религиозен ритуал, но Лейнтал Ей гневно се изправи.

— Трябва да стигнем до Ембрудок колкото е възможно по-скоро, нима не разбираш? Остави тялото и жена си с прислужницата тук. Продължи с мен и Аоз Рун. Нямаме време.

Скитошерил махна с ръка към тялото.

— Дължа му го. Ще отнеме малко време, но трябва да бъде направено по правилата на нашата религия.

— Косматковците може да се върнат. Те не се плашат лесно, а ние едва ли можем отново да се надяваме на щастливата съдба. Ще продължа с Аоз Рун.

— Добре се справи, варварино. Продължи пътя си. Може би отново ще се срещнем.

Преди да тръгне, Лейнтал Ей погледна назад и каза:

— Съжалявам за жена ти.

Когато раджабаралите експлодираха, Аоз Рун запази достатъчно присъствие на духа, за да задържи за юздите двете йелки. Останалите се разбягаха от страх.

— Можеш ли да яздиш?

— Да, мога. Помогни ми, Лейнтал Ей. Ще се съвзема. Като научиш езика на фагорите, започваш да виждаш нещата по-различно. Ще се съвзема.

— Качвай се и да тръгваме. Боя се, че ще закъснеем и няма да можем да предупредим Ембрудок.

Пришпориха йелките и препуснаха един след друг, оставяйки зад гърба си сенчестата горичка, където сиводрехият сиборналец бе коленичил и се молеше.

 

 

Двете йелки упорито напредваха с протегнати шии и с празен поглед, вперен напред. Когато изпражненията им паднаха на земята, бръмбарите излязоха от дупките си и затъркаляха съкровищата към подземните си складове, така те посадиха семената на бъдещите гори.

Нямаше видимост, тъй като равнината бе осеяна с хребети. Пейзажът бе изпъстрен с каменни стълбове на стотици години, чиито кръгли знаци бяха изтъркани от времето и разрушителните лишеи. Лейнтал Ей препускаше напред, нащрек за евентуална беда, обръщаше се и викаше на Аоз Рун да не изостава.

Равнината гъмжеше от групи бежанци, които се движеха във всички посоки, ала той ги заобикаляше колкото бе възможно по-отдалеч. Двамата преминаха покрай трупове, от които бяха останали само кости и парцали от облеклата им. Наоколо бяха накацали затлъстели птици, а веднъж зърнаха и прокрадващо се саблено езиче.

Зад гърбовете им от север и от изток се издигна студен фронт и ги наметна като с шал. Там, където небето бе ясно, Фрейър и Баталикс се бяха вкопчили един в друг. Йелките преминаха Рибното езеро, където се издигаше каменна пирамида в чест на чудото, извършено от Шей Тал преди много зими в несъществуващите вече води. Тъкмо когато се заизкачваха по един висок хребет, се появи вятър. Започна да притъмнява.

Лейнтал Ей слезе и погали муцуната на йелката си. Аоз Рун седеше унил на седлото.

Затъмнението започваше. Още веднъж, точно както бе предсказала Врай, Баталикс отгриза като фагор блестящия диск на Фрейър. Процесът беше бавен и неумолим и в резултат Фрейър щеше да изчезне напълно в продължение на пет часа и половина. Недалеч от Лейнтал и Ей Аоз Рун кзанът бе получил очакваното знамение.

Слънцата разкъсваха собствената си светлина. Ужасен страх обхвана Лейнтал Ей и смрази душата му. За миг на дневното небе блеснаха звезди. После той затвори очи и се вкопчи в йелката си, като зарови лице в рижавата козина. Над него тегнеха двайсетте ослепявания и в сърцето си се молеше Утра да спечели небесната битка.

Ала Аоз Рун вдигна поглед към небето и със страхопочитание, излъчващо се от тънките му черти, възкликна:

— Сега Хрм-Брд Идок ще загине!

Времето като че ли бе спряло. По-ярката светлина бавно избледня и се скри зад по-слабата. Денят изсивя като незаровен труп.

Лейнтал Ей излезе от ужаса, в който бе изпаднал, и улови Аоз Рун за костеливите рамене, като търсеше да зърне познатото, ала сега разкривено лице.

— Какво каза?

Аоз Рун продума като в сън:

— Ще се оправя. Отново ще бъда аз.

— Попитах те какво каза.

— Да… Знаеш ли как вонята им се полепва по всичко? С езика им е същото. Кара те да гледаш различно на всичко. Бях с Ям-Ухрмар половин въздушен обрат и разговаряхме. За много неща. Неща, с които моят интелект, развит по модела на олонецкия език, не можеше да се справи.

— Остави това. Какво каза за Ембрудок?

— Нещо, което Ям-Ухрмар знаеше, че ще стане, и бе сигурен в това, сякаш вече е минало, а не бъдеще. Че фагорите ще разрушат Ембрудок…

— Трябва да продължа. Ако искаш, следвай ме. Трябва да се върна и да предупредя всички. Ойре, Датка…

Аоз Рун го сграбчи за ръцете с внезапно бликнала сила.

— Почакай, Лейнтал Ей! Само миг и отново ще заприличам на себе си. Прекарах костна треска. Бях се отписал. Мраз се бе настанил в сърцето ми.

— Никога не си извинявал другите, а сега извиняваш себе си.

Някои от качествата на по-възрастния мъж сякаш отново оживяха, когато той се вторачи в Лейнтал Ей.

— Ти си един от добрите мъже, носиш моя печат. Бях твой господар. Чуй ме. Говоря неща, за които не бях си и помислял, преди да остана на онзи остров за половин въздушен обрат. Поколенията се раждат и си вървят по пътя, после се спускат в долния свят. Не можеш избяга от тази съдба. Остава само добрата дума, казана за теб, когато вече те няма.

— Ще я кажа тази дума, но ти още не си мъртъв, човече.

— Ансипиталната раса знае, че времето й е свършило. Идват по-добри времена за мъжете и жените. Слънце, цветя, нежност. Ние ще бъдем забравени. А скелетът на Хрл-Икор Ихар ще бъде вече оголен.

Лейнтал Ей го блъсна встрани и изруга — тъй и не разбра казаното.

— Остави бъдещето и всичко от този род. Светът съществува сега. Продължавам за Ембрудок.

Той отново възседна йелката и я срита в хълбоците. Аоз Рун го последва с летаргичните движения на човек, събуден от дълбок сън.

Сивотата се сгъстяваше сякаш ферментираше. След час Фрейър бе разкъсан на две и тишината стана още по-тягостна. Двамата мъже отминаваха групи, вкаменени от страх при спускащия се мрак.

По пътя си видяха един човек, който вървеше пеша. Подтичваше бавно, ала без да спира като движеше и крака, и ръце. Застана на билото и ги загледа, готов всеки миг да си плюе на петите. Лейнтал Ей хвана дръжката на меча с дясната си ръка.

Дори в сумрака нямаше съмнение чия бе тази представителна фигура с лъвска грива и драматично посивяла чаталеста брада. Лейнтал Ей го повика по име и се приближи с йелката до него.

На Рейнил Лейън му трябваше известно време, за да се убеди в самоличността на Лейнтал Ей, и още повече, за да разпознае превърналия се в скелет Аоз Рун, в чиито очи блясъкът бе изгаснал. Той предпазливо заобиколи разклонените рога на йелката и сграбчи Лейнтал Ей за китката с влажната си длан.

— Ако направя още една крачка, ще отида при предците ви. И двамата сте прекарали костна треска и сте оживели. Аз може и да не съм такъв късметлия. Казват, че усилията влошават положението… сексуални и други.

Той се хвана задъхан за гърдите.

— Олдорандо гние от заразата. Исках да избягам навреме, какъв съм глупак! Ето какво означават небесните предзнаменования. Греховен съм, макар да не съм и наполовина толкова лош, както ти, Аоз Рун. Поклонниците, са казвали истината. Скоро ще отида при шепнещите.

Той се свлече на земята, като пухтеше и нещастно клюмаше с глава. Опря лакът в една кутия, която мъкнеше със себе си.

— Кажи ми какво става в града? — нетърпеливо го попита Лейнтал Ей.

— Нищо не ме питай, остави ме… Остави ме да умра.

Лейнтал Ей слезе и срита господаря на монетния двор в бутовете.

— Какво става в града освен болестта?

Рейнил Лейън вдигна зачервеното си лице.

— Враговете отвътре… Като че ли треската не беше достатъчна, та достойният ти приятел, другият Господар на Западната степ, се опита да узурпира титлата на Аоз Рун. Разочарован съм от човешката природа.

Той бръкна с ръка в торбичката, която висеше на пояса му, и извади няколко бляскави златни монети — новоизсечени руни в неговия двор.

— Продай ми йелката си, Лейнтал Ей. Имаш само час път до дома и едва ли се нуждаеш от нея. Но аз се нуждая…

— Кажи ми още нещо, проклет да си! Какво става с Датка, мъртъв ли е?

— Кой знае? Може би вече е мъртъв. Тръгнах снощи.

— А фагорите? Как се промъкна през тях — като си купи пътя ли?

Рейнил Лейън махна с една ръка, докато с другата напъхваше парите си обратно.

— Между нас и града са разпръснати много от тях. Имах мадис за водач, който ги заобикаляше. Кой знае какво са намислили мръсниците!

Сякаш внезапно припомнил си нещо, той добави:

— Разбери, че тръгнах не заради себе си, а заради онези, които бях задължен да защитавам. Останалите от групата ми ме следват. Откраднаха нашите хоксни още щом тръгнахме вчера, така че не напредваме…

Лейнтал Ей изръмжа като ранено животно, сграбчи го за палтото и го свлече в краката си.

— Останалите ли? Останалите? Кои са с теб? От кого бягаш, мръснико? Къде е Врай?

Кисела гримаса.

— Пусни ме да вървя. Тя предпочете астрономията си, казвам ти го с тъга. Все още е в града. Бъди ми благодарен, Лейнтал Ей, загдето спасих твои и на Аоз Рун приятели и роднини. Дай ми спасителната йелка.

— По-късно ще се разправям с теб!

Лейнтал Ей блъсна Рейнил Лейън настрани и се метна на йелката. Яростно я пришпори, премина билото и с викове запрепуска към следващото.

В подножието на хълма видя да се крият трима души и малко момче. Един мадис лежеше, заровил лице в пръстта, нашарен целия от сенките по небето. До него седяха Дол, притиснала Растил Рун, и Ойре. Момчето плачеше. Двете жени ужасени се вгледаха в Лейнтал Ей. Познаха го едва когато той слезе от йелката, отиде до тях и ги повика по име.

Ойре също бе преминала през игленото ухо на костната треска. Двамата стояха и се разглеждаха, усмихваха се и възклицаваха на собствените си скелети. После тя със смях, примесен със сълзи се хвърли в обятията му. Докато стояха така притиснати един до друг, се приближи Аоз Рун, хвана тънката китка на синчето си и прегърна Дол. По набразденото му лице потекоха сълзи.

Жените разказаха нещичко от последните неблагоприятни събития в Олдорандо. Ойре обясни как Датка безуспешно се бе опитал да завземе властта. Той бе останал в града заедно с още много хора. Когато Рейнил Лейън отишъл при Ойре и Дол и им предложил да ги придружи до някое безопасно място, те се съгласили. Макар да подозирали, че човекът иска да избяга, за да спаси собствената си кожа, така се страхували да не би Растил Рун да се разболее, че приели предложението му и набързо тръгнали с него. Поради неопитността му борлиенски разбойници откраднали храната и конете им.

— А фагорите? Ще нападнат ли града?

Жените само можаха да кажат, че градът все още се държи въпреки хаоса, който вилнее вътре в него.

Твърдяха още, че когато тръгнали, пред града били струпани огромни маси страховити косматковци.

— Ще трябва да се върна.

— В такъв случай и аз ще дойда с теб. Никога повече няма да те пусна, съкровище мое — каза Ойре. — Рейнил Лейън да прави, каквото ще. Дол и момчето остават с татко.

Докато стояха и разговаряха, вкопчани един в друг, откъм запад се понесе дим. Ала те бяха твърде задълбочени в себе си, твърде щастливи, за да го забележат.

— При вида на сина ми аз се съживявам — обади се Аоз Рун, прегърна детето и избърса очите му с ръкава си. — Дол, ако си в състояние да погребеш миналото, отсега насетне ще ти бъда добър мъж.

— Говориш натъжено, татко каза — Ойре. — Аз трябва да бъда първата, която да изрече тези думи. Сега осъзнавам колко капризно съм се държала с Лейнтал Ей. Бях на път да го изгубя завинаги.

Когато Лейнтал Ей видя, че от очите й бликват сълзи, без да ще си спомни за своята сноктруикс в земята под раджабаралите. Осъзна, че само защото Ойре го бе почти загубила, сега се откриват наново. Той я заутешава, ала тя се изтръгна от прегръдките му.

— Прости ми и аз ще съм твоя. Никога повече няма да бъда своенравна, кълна се!

Той я прегърна и се усмихна.

— Запази своенравието си. То ни е нужно. Имаме още много да учим. И ние трябва да се променяме с времето. Благодарен съм ти, че ме разбра, че ме накара да действам.

Те с любов се прегърнаха, притиснаха скелетоподобните си тела едно до друго и се целунаха по бледите бузи.

Мадисът водач започна да идва на себе си. Изправи се и повика Рейнил Лейън, ала майсторът на монетния двор бе избягал. Димът се бе сгъстил, а от пепелта небето бе потъмняло още повече.

Аоз Рун започна да разказва на Дол преживелиците си на острова, ала Лейнтал Ей го прекъсна:

— Отново се събрахме и това е великолепно. Но двамата с Ойре трябва да се върнем в Ембрудок колкото е възможно по-бързо. Сигурни сме, че ще имат нужда от нас.

Двамата небесни стражи се изгубиха в облаците. Надигаше се вятър и вълнуваше равнината. Духаше откъм Ембрудок и носеше вестта за бушуващ пожар. Димът се сгъстяваше. Превърна се в завеса, която забули живите същества — и приятели, и врагове — и се разстла над необятната равнина. Обви всичко наоколо. Димът донесе смрад на изгоряло. Ята гъски летяха на изток.

Човешките фигури, скупчени около двете животни с разклонени рога, представляваха три поколения. Те тръгнаха из равнината и потънаха в гъстия дим. Всички други щяха да загинат, ала те щяха да оцелеят. Кзанът щеше да тържествува, защото така беше писано да стане.

В пламъците, унищожаващи Ембрудок, се раждаха нови форми на живот. Зад ансипиталната маска на Утра в Хеликония яростно се разпореждаше Шива — богът на унищожението и обновлението.

Затъмнението този път беше пълно.