Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (16)

XIV
През иглено ухо

Човешкият род се страхуваше от ухапването на фагорите, ала далеч по-опасно бе ухапването на фагорския кърлеж.

Ухапването на кърлежа нямаше лоши последици за фагорите, но не и за хората. През хилядолетията устата на паразита се бе приспособила да прониква в кожната тъкан, като я нарушава минимално, и оттам да всмуква безболезнено храната, от която се нуждае, за да продължи собствения си сложен репродуктивен цикъл.

Кърлежът притежава сложно устроени полови органи и няма глава. Устната му част е разделена на два чифта. Единият се състои от модифицирани щипци, които проникват в плътта и изпускат антикоагулант и вещество, с което упояват мястото на ухапването. Другият притежава сложно устроен резец, покрит с извити навътре зъби, с който здраво се вкопчва в кожата на домакина си.

Кърлежът се залавя добре и не сменя положението си, докато не падне сам от преяждане — освен ако търсещата човка на фагорската птица не го открие и клъвне за деликатес.

Хеликовирусът, засегнал множество жители на Ембрудок, се намира в клетките на кърлежа. Там той изчаква инертен звуците да се свържат в хармония, която да го измъкне в оркестъра на живота, макар и да се събужда за квазиактивност, ако женският фагор, който обитава, се разгони. Само два пъти в цикъла на Голямата хеликонийска година спусъкът на хармонията задейства активната фаза на вируса.

Тогава се задейства верига от събития, която накрая решава съдбата на цели народи. Утра, би казал някой философ, не е нищо друго освен хеликонийски вирус.

Подчиняващ се на външния сигнал, вирусът избликва от клетките на кърлежа и през устната част прониква в приютилото го тяло, където си проправя път в кръвта. Сякаш тръгнал по собствените си въздушни октави, той се придвижва из тялото, докато достигне основите на мозъка и влезе в хипоталамуса, причинявайки остро възпаление на мозъка, което често завършва със смърт.

Нахлул в хипоталамуса, този древен сектор на съзнанието, седалище на яростта и похотливостта, вирусът се множи с репродуктивна мощ, която би могла да се оприличи на бурите, бушуващи в Нктрик.

Така една генетична система нахлува в пределите на друга. Пострадалата клетка капитулира и всъщност се превръща в нова биологична единица със своя собствена естествена история, подобно на град по време на продължителна война, който преминава ту в едни, ту в други ръце.

Какви са външните белези? Сухожилията на жертвата се схващат и изопват, както Лейнтал Ей бе наблюдавал в лазарета. Общо взето, онези, които са ги видели, по разбираеми причини не са оставили описания на случаите.

 

 

Не всички, които имаха контакт с болни от костна треска, умряха. Забелязваше се, че засегнатите реагираха по различен начин. Някои осъзнаваха приближаването на болестта и имаха достатъчно време, за да страдат предварително или да се помирят с Утра, всеки според разбиранията си. Други се строполяваха неочаквано, както си работеха или разговаряха с приятели, докато се разхождаха, дори докато лежаха в обятията на любовниците си. Нито постепенното, нито внезапното разболяване гарантираха оцеляване. По какъвто и начин болестта да настъпваше, едва половината от разболелите се оживяваха. За останалите бе късмет — като пациентите от лазарета на Ма Скантиом — да намерят своя плитък гроб. Мнозина в общия ужас, който обхваща всяка засегната общност, бяха оставени да се разлагат, а цели фамилни бягаха от домовете си и биваха повалени от заразата по пътя.

Това ставаше, откакто на Хеликония живееха човешки същества. Оцелелите от пандемията изгубваха една трета от нормалното си телесно тегло, макар че „нормално“ по-скоро е относителна величина. Никога не възвръщаха истинското си тегло, това не ставаше и с децата им, нито пък с децата на техните деца. Най-после бе дошла пролетта, лятото предстоеше — тогава щеше да настъпи адаптация към по-слабите форми. Те оставаха характерни за много поколения, ала постепенно изчезваха и отново се появяваха подкожни тлъстини, като болестта продължаваше да съществува в латентно състояние, спотаена в нервните клетки на оцелелите.

Това положение продължаваше до късното лято на Голямата година. Тогава ги удряше дебелата смърт.

Сякаш да компенсират изключителния сезонен контраст, двата пола на повърхността на Хеликония бяха подобни по структурата на тялото и теглото на мозъка си. В зряла възраст тежаха около дванайсет стейна — мярката за тежест в Олдорандо. Ако оцелееха от костната треска, теглото им падаше до осем стейна или дори по-малко. Скелетът на следващото поколение се видоизменяше. Ала поколенията след него бавно повишаваха телесното си тегло до нашествието на още по-зловещата дебела смърт, причинила други драматични промени.

Аоз Рун бе сред онези, които оживяха след първия удар на пандемичния цикъл. На стотици и хиляди хора след него се пада участта да страдат, да умират или да полудеят. Някои, скрити в отдалечените части на световната пустош, можеха изобщо да не срещнат чумата. Ала потомците им щяха да бъдат отритнати в един нов свят. На тях щяха да гледат като на нещо ненормално и щяха да имат съвсем малък шанс да продължат рода си. Двете смъртоносни болести, разпространявани от фагорския кърлеж, всъщност бяха една и съща. И тази болест, Шива на болестите, разрушител и спасител, размахваше окървавения меч на оцеляването сред човечеството в своеобразните условия на планетата.

Два пъти за две и половина хиляди земни години човечеството на Хеликония трябваше да премине през игленото ухо, създадено от фагорския кърлеж. Това бе цената на неговото оцеляване, на по-нататъшното му развитие. От всеобщата смърт, от видимата дисхармония се роди хармония — сред агонизиращите писъци се понесе шепот, който достигна до дълбините на човешките същества, за да им подскаже, че всичко е изключително хубаво.

Само доверчивите щяха да повярват на този шепот.

Когато дисхармонията заглъхна, нахлу странна музика като ромон на ручей. Над изпълнената с болка пустош се разнесе божествена музика, доловена най-напред от ушите на Аоз Рун. Пред възвръщащото му се зрение се появиха заоблени форми, на петна, на бразди или в еднаква, еднообразна окраска. Те не означаваха нищо, нито пък той търсеше значението им. Просто си лежеше с извит гръб и отворена уста и чакаше кога ще спрат да подскачат очните му ябълки, за да фокусира погледа си.

Омайният ромон му помогна да дойде в съзнание. Макар да не бе в състояние да координира движенията си, той осъзнаваше, че ръцете му не бяха свободни. В главата му се появяваха откъслечни мисли. Виждаше бягащи елени, виждаше се как самият той тича, скача, бие се; жена се засмя, той яздеше, слънчева светлина се процеждаше между дървета с човешки ръст. Мускулите му се свиха, симпатичната му нервна система ръководеше този спазъм като на куче, заспало край лагерния огън.

Заоблените форми се оказаха речни камъни. Аоз Рун бе заклещен между тях, сякаш самият той бе неорганична материя. Едно младо дръвче, изкоренено далеч нагоре по течението и с обелена кора, се смесваше с камъните и чакъла. Самият той лежеше и се сливаше с него, отметнал ръце високо над главата си.

Много предпазливо прибра крайниците си. След малко седна с ръце върху коленете и дълго гледа дълбоката река. Когато се вслуша в шума й, изпълни го неизказано удоволствие. Запълзя напред на ръце и колене, усещайки как кожите му се мятат изпразнени около тялото му, и стигна пясъчната ивица, не по-широка от педята му. Загледа се с разсеяна благодарност в течащата вода. Падна нощ. Той лежеше с лице в речните камъчета.

Дойде утринта. Светлината на двете слънца го обля. Стана му топло. Изправи се и се задържа на един щръкнал клон.

Обърна обраслата си с коса глава, щастлив от факта, че извърши движението с изумителна лекота. На няколко метра от него, зад тесния пенлив поток, стоеше фагорът и го гледаше.

— Знаци озивя — каза той.

От много години и цикли, останали в далечното минало, в отделни части на Хеликония и по-специално в континента Кампанлат съществуваше обичай да убиват краля на племето, показал признаци на остаряване. При различните племена критериите и начините за извършването на това деяние бяха различни. Макар да се смяташе, че кралете са поставени да властват на земята от Утра или Акха, животът им се отнемаше по най-груб начин. В момента, когато се покажеха бели коси или кралят не успееше да отсече нечия глава с един замах на секирата, или пък не задоволеше сексуалното желание на жените си и не можеше да прескочи даден поток или пропаст — или каквито са били критериите на съответното племе, — удушаваха краля или му даваха да изпие отровната чаша, или пък използваха някакъв друг начин за умъртвяване.

Също така членовете на племето, които проявяваха симптоми на болестите убийци — започваха да се протягат или да пъшкат, ги изпращаха на оня свят. В по-ранните времена хората не познавали милосърдието. Често свършвали на кладата поради вярата си в пречистващата сила на огъня, а заедно със страдалеца изгаряха семейството и домакинството му. Дивашкият ритуал рядко предпазваше от епидемията, така че писъците на изгаряния често се чуваха от уши, които вече бръмчаха от първите признаци на болестта.

Преминаващи през противоречията на живота, поколенията хора бавно се цивилизоваха. Това е очевидно, ако приемем, че първият признак на цивилизацията — без който хората не могат да живеят заедно в първичната отчаяна анархия — е съчувствието към ближния, душевното съпричастие към неуспехите му. Вече имаше болници, лекари, сестри и свещеници всички служеха повече за облекчаване на страданията, отколкото за безогледното им прекъсване.

Аоз Рун се възстанови без каквато и да е помощ. Може би му помогна фактът, че телосложението му бе яко. Без да обръща внимание на фагора, той с мъка закрачи към границата от сива вода помежду им, бавно се наведе и загреба с шепи да пие.

 

 

Двете йелки подскачаха чевръсто с издадени напред шии. Ноздрите им потръпваха, тъй като тичаха от доста време. Хълбоците им лъщяха от пот.

Ездачите им носеха високи ботуши, подгънати под коленете, и дълги наметала от сив плат. Лицата им бяха съсредоточени и посивели, украсени с малки брадички под устата. Всеки би познал, че са жители на Сиборнал.

Върху чакълестата пътека, по която яздеха, падаше сянката на плещестата планина. Непрекъснатото чаткане на копитата на йелките се носеше над обширната пустош, пресечени от реки и тук-там осеяна с дървета.

Ездачите бяха съгледвачи от силите на свещеника-воин Фестибариятид. Наслаждаваха се на ездата, вдишваха свежия въздух, рядко си разменяха по някоя дума и не преставаха да внимават за врагове.

По пътеката зад тях ги следваха други сиборналци пеша. Те водеха група пленени протогностици.

Пътеката извиваше надолу към реката, отвъд която равнината се издигаше и завършваше със скалист нос. Стръмните склонове представляваха разрушени скални пластове, подредени почти отвесно, а върху тях растяха ниски дървета. Тук се намираше селището, управлявано от Фестибариятид.

Съгледвачите преминаха реката по плиткия брод. Йелките подушиха скалите и внимателно заизбираха пътя си сред пластовете. Бяха животни от северните равнини и сред планините не се чувстваха съвсем на мястото си. Те и други като тях бяха докарани на юг заедно с годишните нашествия на колонистите от северния континент към Чалс и граничещите с Пановал райони.

На пътеката се появи и охраната от ариергарда. Четиримата бяха въоръжени с копия и водеха няколко нещастници — протогностици, пленени по време на патрулирането. Сред пленниците се мъкнеха Каткаарнит-той и Каткаарнит-тя, които продължаваха да се чешат, макар да бяха изминали седмици, откакто бяха пленени.

Побутваха ги с остриетата на копията и те се заклатушкаха през плитката река, после бяха принудени да тръгнат по стръмната пътека, оградена от скали, над която се носеше миризмата на йелките, минаха покрай часовия и стигнаха до селището, наречено Нов Ашкитош.

Именно в това укрепление, на това опасно място, много седмици по-късно пристигна Лейнтал Ей. Имаше такъв вид, че малцина от близките му приятели биха го разпознали без колебание. Бе изгубил една трета от телесното си тегло, приличаше на скелет, с бледна кожа и съвсем различно изражение на очите. Освен това походката му се бе променила — най-добрата дегизировка, тъй като биеше на очи. Бе преболедувал костна треска.

Когато напусна Олдорандо, тръгна на североизток през местност, по-късно известна като Мочурището на Рун, и пое в посоката на Шей Тал. Скиташе се, изгубил пътя. Околностите, известни му от ранна младост, навремето целите в бяло и открити към небето, се бяха изгубили под зелената джунгла.

Самотните тогава места сега криеха опасности. Усещаше непрекъснатото движение не само на разтревожените животни, но и на човешки, получовешки и ансипитални същества, раздвижени от прилива на сезоните. Иззад храсталаците на всяка крачка надничаха враждебни млади лица. Всяко храстче имаше колкото листа, толкова и уши.

Златушка се чувстваше несигурна в гората. Хокснито бе животно, свикнало с обширните открити пространства. Тя все повече се инатеше и принуди Лейнтал Ей да слезе с недоволно ръмжене и да я поведе за юздите.

Най-после през безкрайната гора от брези и борики се покатери до каменна кула. Завърза Златушка за едно дърво и тръгна на разузнаване. Наоколо цареше тишина. Почувства се зле и влезе в празната кула, за да си почине. Когато се изкачи на върха, разпозна всичко наоколо — кулата бе една от онези, които бе разглеждал по време на безгрижните си скитания в търсене на нови хоризонти.

Излезе оттам с душа, изпълнена с огорчение и умора. Изтощен се отпусна на земята, протегна се и разбра, че не може да свали ръцете си. Заизмъчваха го спазми, треската го повали с един удар и той изви гръб в делириум, сякаш имаше намерение да пречупи гръбнака си.

Дребни мургави мъже и жени се появиха от скривалището си и предпазливо запълзяха към него. Бяха протогностици от нондадското племе, космати същества, които не стигаха по-високо от кръста му. На ръцете си имаха осем пръста, ала те бяха полуприкрити от гъста рижава козина, която растеше от китките им и се спускаше надолу като ръкавели. В лицата приличаха на асокини с издължени муцуни, които им придаваха доста замислен вид като на мадисите.

Езикът им бе смесица от сумтене, подсвиркване и цъкане и изобщо не приличаше на олонецки, макар да се забелязваха известни останки от стария език. Те се посъветваха и най-после решиха да отнесат сина на Фрейър, тъй като личната му октава бе добра.

Зад кулата на хребета растяха една редица раджабарали, чиито стволове бяха скрити зад брезите. В основата на едно такова дърво нондадите влязоха под земята. Завлякоха и Лейнтал Ей, като сумтяха и цъкаха с език от затруднение. Златушка изцвили и задърпа юздата, ала уви! — господарят й бе изчезнал.

Нондадите бяха направили дома си на безопасно място, сред корените на голямото дърво. Това бяха Осемдесетте мрачини. Спяха върху леглата, покрити е папрат, за да се предпазват от гризачите, с които споделяха убежището си.

Дейностите им се определяха от обичаите им. Например избираха кралете и воините си още когато се раждаха, за да ги управляват и защитават. Управниците се обучаваха на жестокост и сред Осемдесетте мрачини се водеха диви смъртоносни битки. Ала кралете служеха като заместители на останалите членове от племето — те изливаха навън вътрешното насилие, така че обикновените обитатели на Осемдесетте мрачини бяха добродушни и любвеобилни, държаха се един за друг и не притежаваха изразено чувство за персонална идентичност. Импулсът им ги тласкаше да се грижат за Лейнтал Ей, макар че ако умреше, щяха да го разкъсат на парчета. Това също беше техен обичай.

Една от женските стана негова сноктруикс — лежеше до него, милваше го и го разтриваше, изсмукваше болестта му. В делириума си Лейнтал Ей виждаше множество животни, дребни като мишки и огромни като планини. Когато се събуди в мрака, разбра, че има непозната другарка, близка като живота, която би направила всичко, за да го спаси и запази целостта му. Почувства се като дух и пламенно се вкопчи в новия начин на съществуване, в който раят и адът му се представяха в една и съща прегръдка.

Доколкото изобщо можеше да разбере нещо от думите, сноктруикс означаваше нещо като лечителка. Означаваше също и крадец, търговец, но преди всичко същество, което чувства.

Той лежеше в мрака в конвулсии, с изкривени крайници и същността му се изпаряваше във вид на пот. Вирусът се бе развихрил и го принуждаваше да се провре през ухото на иглата на Шива. Той се превърна в поле от сухожилия, на което се водеше битка между армиите на най-различни болки. Ала тайнствената сноктруикс бе до него и му помагаше с присъствието си. Тя го дари със здраве.

От време на време армиите на болките отстъпваха. Гласовете в Осемдесетте мрачини постепенно станаха разбираеми и той смътно започна да осъзнава какво му се бе случило. В необикновения език на нондадите не съществуваха думи за храна, пиене, любов, глад, студ, топлина, омраза, надежда, отчаяние, болка, макар да изглеждаше, че кралете и воините, които се биеха в далечната мрачина, ги разбираха. Останалите от племето обаче посвещаваха свободните си часове, които бяха много, на пространни разговори върху Последиците. Нещата от първа необходимост за живота си оставаха без наименования, тъй като бяха спечелили тяхното презрение. Значение имаха единствено Последиците.

Задушен от собствения си зъл дух, Лейнтал Ей не успя да усвои езика до такава степен, че да разбере Последиците. Но по всичко личеше, че главната движеща сила на споровете — което също бе обичай, предаван от поколение на поколение — бе да се реши дали всички трябва да смесят идентичностите си така, че да съществуват вътре във великия бог на мрака Уитрам, или трябва да изградят друг статут на съществуване.

Споровете за другия статут бяха дълги и не спираха дори тогава, когато нондадите се хранеха. На Лейнтал Ей изобщо не му хрумна, че те глозгаха Златушка. Самият той нямаше апетит. Размишленията върху различния статут преминаваха през него като течаща вода.

Различният статут се сливаше с много други неща, някои от които изключително неудобни, като например светлината и битките. Статутът лежеше върху плещите на кралете и воините и би могъл да се преведе грубо като индивидуалност. Тя противоречеше на волята на Уитрам. Ала по някакъв начин, поне така пролича от спора, преплетен като коренаците на дървото, сред които се разплиташе, да се противоречи на волята на Уитрам всъщност означаваше да се изпълнява волята му.

Всичко бе твърде объркано, особено когато в ръцете ти лежи малка космата сноктруикс.

Тя не умря първа. Другите умираха тихо, докато пълзяха сред Осемдесетте мрачини. Най-напред усети, че все по-малко гласове се включват в музиката на спора. После и сноктруикс се вкочани. Той я стисна силно, с мъка, на която мислеше, че не е способен. Ала нондадите нямаха защитни сили срещу болестта, която Лейнтал Ей бе донесъл със себе си в тяхната земя, нямаха обичай да се разболяват и да оздравяват.

След известно време и тя умря. Лейнтал Ей седна и заплака. Никога не бе виждал лицето й, макар че дребните й разлети контури, зад които по всичко личеше, че съществува цяло богатство, му бяха познати при докосване.

Спорът за Последиците приключи. Последното изцъкване, изсвирване, последното дихание изчезна в Осемдесетте мрачини. Не бяха стигнали до никакво решение. Дори смъртта беше доказателство за несигурността по спорния въпрос и тя се прояви едновременно като индивидуална и обща. Само Уитрам можеше да каже дали е доволен, а както обикновено постъпват боговете, той запази пълно мълчание.

Разтърсен от шока, Лейнтал Ей се мъчеше да събере разпокъсаните си мисли. Той запълзя на ръце и колене по труповете на своите спасители и затърси откъде да избяга. Над него оставаше да виси цялото ужасно величие на Осемдесетте мрачини.

Като полагаше усилия да запази душевното си равновесие, той си каза: „Каквито и проблеми да имаха моите скъпи приятели нондадите, аз притежавам индивидуалност. Знам, че съм аз, не мога да избягам от своето аз. Следователно трябва да се помиря със себе си. Не бива да потъвам във вечния спор, в който бяха потънали те. В моя случай всичко е на мястото си. Каквото и да ми се случи, поне знам, че съм аз. Независимо дали ще живея, или ще умра, мога да се държа по съответния начин. Напразно диря Аоз Рун. Той не ми е господар, аз самият съм си господар. Нито пък Ойре има толкова голямо въздействие върху мен, че да стана изгнаник. Да имаш задължения не означава да бъдеш роб…“

И така нататък по същия начин, докато думите изгубиха смисъла си. Лабиринтът сред коренаците не предлагаше изход. Колко пъти, когато някой тесен тунел се извиеше нагоре, той обнадежден запълзяваше по него само за да открие, че проходът е задънен, и че там лежи някой свит на кълбо труп, а гризачите водеха свой собствен спор върху останките му.

Като преминаваше през разширяваща се кухина, той се препъна в един крал. В мрака размерите нямаха такова значение, както на светло. Кралят изглеждаше огромен, когато Лейнтал Ей най-напред се докосна до дългите му извити нокти и онзи изпъшка. Момъкът се търкулна върху него, зарита, започна да пищи, опитваше се да измъкне камата си, а ужасното безформено същество със зъби и нокти се мъчеше да се добере до шията му. Лейнтал Ей легна върху него с желанието да го сплеска, но без резултат. Ръгна го с лакът в окото и за миг въодушевлението на нападателя му отслабна. Лейнтал Ей измъкна камата си, но бе изритан от съвзелия се враг. Търсещите му пръсти се докоснаха до един корен. Момъкът се придърпа по-близо до него, изви ръката на краля около корена и замахна към главата, от чиято уста стърчаха остри зъби. Гневното същество отново се освободи и се нахвърли върху Лейнтал Ей с неудържима ярост. Двете фигури се сляха в една — фигурата на омразата, която се зариваше в пръст и мръсотия.

Изтощен след пристъпите на костната треска и продължителното лежане. Лейнтал Ей, почувства, че желанието му да се бори отслабва. Ноктите се забиха в хълбока му. Внезапно нещо падна върху вкопчилите се тела. Въздухът се изпълни с дивашко ръмжене и цъкане. Объркването му бе толкова дълбоко, че му бе нужно известно време, за да разбере: в мрака се бе появил трети нападател — един от нондадските воини. Той съсредоточи злобата си върху краля. Лейнтал Ей бе попаднал между две остриета.

Като се затъркаля и зарита с крака, той се освободи от прегръдките на врага си, сграбчи меча и успя да се добере окървавен до един тъмен ъгъл. Вдигна краката си така, че тялото и лицето му да бъдат защитени от фронтална атака, и неочаквано отгоре откри тесен изход. Внимателно промъкна глава в тунела, който бе малко по-широк от тялото му. Преди треската никога нямаше да се побере в него. Сега с движение на питон успя и най-после се озова в широка кухина под земята. Под ръцете си усети мъртви листа. Остана да лежи и да диша тежко, като слушаше със страх звуците от продължаващата битка.

— В името на небесните стражи, светлина! — задъхваше се той.

В кухината навлезе лека сивота, прилична на влажна мъгла. Бе успял да достигне края на Осемдесетте мрачини.

Страхът го караше да върви към светлината. Той изпълзя по земята и се озова треперещ под един раджабарал. Светлината приличаше на водопад, изливащ се от високото небесно езеро. Дълго стоя прав, дишаше дълбоко и изтриваше пръстта и кръвта от лицето си. Погледна към краката си. Диво лице на пор се опули срещу него и изчезна. Бе напуснал царството на нондадите, а посещението му при тях бе донесло смърт за по-голямата част от племето.

Мисълта му болезнено се върна към неговата сноктруикс. Душата му се изпълни с тъга, удивление и благодарност.

Единият небесен страж бе високо в небето. Близо до хоризонта висеше другият, Баталикс, а лъчите му се спускаха почти хоризонтално през огромната тиха гора и създаваха зловеща красота в океана от листа.

Кожите му бяха на парцали. Плътта му бе нарязана на дълги бразди, от които капеше кръв там, където кралят на воините го бе раздрал с извитите си нокти.

Макар че се огледа и повика веднъж Златушка, нямаше никаква надежда. Не очакваше да види отново своето хоксни. Инстинктът му на ловец му подсказваше да не стои на това място. Ако не се премести, ще се превърне в нечия плячка, а той се чувстваше твърде изтощен за друга битка.

Вслуша се в раджабарала. Нещо вътре в него пращеше. Нондадите си бяха направили голям склад под дървото, в чиито корени живееха. Твърдяха, че Уитрам обитава върха на дънера и от време на време избухвал яростно срещу света, тъй несправедлив към протогностиците. Какво ли би направил Уитрам, чудеше се той, когато всички нондади умрат? Дори богът ще бъде принуден да приеме друга индивидуалност.

— Събуди се — каза си той, усетил, че умът му блуждае. Нямаше и следа от полуразрушената кула, по която да се ориентира. Тогава се обърна с гръб към Баталикс и тръгна през петнистите дънери. Усещаше крайниците и тялото си приятно нереални.

Дните минаваха. Лейнтал Ей се криеше от фагори и други врагове. Не изпитваше глад, след болестта нямаше апетит и мисълта му беше ясна. Осъзна, че главата му е пълна с думите, които му бе казала Врай, със съветите на Шей Тал, на майка му и на баба му. Колко много дължеше на жените и на своята сноктруикс… Неща, отнасящи се до света като място, обитавано от множество същества, място, където и той има щастието да живее. Свят, в който всеки ден става нещо необикновено и където свежестта изпълваше зажаднелите му дробове като животворен прилив. С костите си усещаше, че е благословен. Неизчерпаеми светове съществуваха един в друг.

И така, стъпвайки леко, той пристигна при укреплението пред сиборналското селище, известно под името Нов Ашкитош.

 

 

Нов Ашкитош бе в състояние на непрекъснато вълнение. Колонистите го обичаха такъв.

Селището заемаше обширна площ. Бе построено в кръг, доколкото позволяваше теренът. По периметъра бяха колибите и оградите с наблюдателници между тях, с обработваема земя във вътрешната част, пресечена от пътеки, разположени радиално от центъра навън като спици на колело. В средата се намираха сгради и складове, както и участъците, в които държаха пленниците. Всичките бяха подредени около геометричния център на селището, представляващ кръгла църква — Храм на недостъпния мир.

Мъже и жени делово сновяха напред-назад. Разтакаването не бе разрешено. Съществуваха врагове — Сиборнал винаги е имал врагове — и външни, и вътрешни.

Външен враг бе всичко онова, което не принадлежеше на Сиборнал. Не че сиборналците бяха враждебни хора, но религията им повеляваше да бъдат предпазливи. Особено трябваше да се пазят от всичко, идващо от Пановал също и от фагорския народ.

Отвън селището охраняваха съгледвачи, яздещи йелки. Всеки час те носеха информация за движението на разпокъсани части фагори към селището, следвани от истинска армия ансипитали откъм планините.

Новините предизвикваха контролирана тревога. Всички бяха нащрек. Нямаше паника. Макар сиборналските колонисти да се отнасяха враждебно към двурогите нашественици и да получаваха същото и от тях, двете страни бяха установили необикновен съюз помежду си, който свеждаше конфликтите до минимум. За разлика от населението на Ембрудок, никой сиборналец никога не се биеше с фагор по свое собствено желание.

Нещо повече, те търгуваха помежду си. Колонистите осъзнаваха собственото си уязвимо положение, осъзнаваха, че не е възможно да отстъпят към Сиборнал — нямаше да бъдат приети, ако изобщо се завърнат, тъй като бяха войнолюбиви еретици. Те търгуваха с живот — с живота на хора и получовеци.

Колонистите съществуваха на ръба на глада дори при добри времена. Колонията бе населена с вегетарианци, всеки мъж бе способен градинар. Културите им даваха добра реколта. Ала по-голямата част от нея се използваше за фураж на ездитния добитък. Трябваше да изхранват огромен брой йелки, хоксни и кайдо (последните им бяха дар от фагорите), за да може общността да оцелее.

Защото съгледвачите непрекъснато патрулираха по съседните територии, информираха селището за всичко, което ставаше навсякъде, и пленяваха всичко, що срещнеха по пътя си. Участъците бяха препълнени със случайно преминаващи наоколо същества.

Предаваха пленниците на фагорите като израз на почит. В замяна те оставяха колонистите на мира. Защо не? Свещеникът-воин Фестибариятид лукаво бе разположил селището върху фалшива октава, фагорите нямаха причина да нахлуят в него.

Оставаше обаче вътрешният враг. Двама протогностици известни като Каткаарнит-той и Каткаарнит-тя, още с пристигането си се разболяха и скоро умряха. Началникът на участъка повика свещеника-лекар и той установи костна треска. Тя се разпространяваше с всяка изминала седмица. Сутринта в спалното помещение бе открит един от съгледвачите с преплетени и схванати крайници, подскачащи очни ябълки и потънало в пот тяло.

Болестта нахлу в съвсем неудобно време, когато колонистите се опитваха да сформират пратките пленници, за да ги дарят на приближаващата се армия фагори. Вече се бяха информирали за името на ансипиталния свещеник-воин, който бе именно кзан Хр-Брал Ипрт. Огромният брой смъртни случаи щеше да развали плановете им. По заповед на високопоставения Фестибариятид при всяка отправена молба се пееха допълнителни молитви.

Когато Лейнтал Ей влезе в селището, той чу молитвите и му стана приятно от звуците. С интерес разглеждаше всичко около себе си, без да обръща внимание на двамата въоръжени часовои, придружили го до централната охрана, пред която пленниците риеха тор и го подреждаха на купчини.

Капитанът от охраната се обърка, като видя човек, който не е от Сиборнал, да влиза в лагера по собствено желание. След като поговори с Лейнтал Ей известно време и се опита да го изтормози, той изпрати свой подчинен да доведе свещеник-воин.

През това време Лейнтал Ей трябваше да свикне с факта, че всеки, който не бе преболедувал костна треска, му изглеждаше неестествено дебел. Свещеникът-воин изглеждаше изключително тлъст. Той предизвикателно се обърна към Лейнтал Ей и му зададе няколко остри въпроса.

— Имах известни затруднения — отвърна Лейнтал Ей. — Дойдох тук с надеждата да намеря убежище. Имам нужда от дрехи. Горите са твърде оживени за моя вкус. Искам да ми дадете кон, за предпочитане хоксни, готов съм да си го изработя. После ще си тръгна.

— Какъв човек си ти? От Хеспагорат ли си? Защо си толкова слаб?

— Прекарах костна треска.

Свещеникът-воин докосна с пръст устата си.

— Боец ли си?

— Наскоро изтребих цяло племе от другите, Нондадите…

— Значи не се боиш от протогностиците?

— Никак.

Получи задача да охранява участъците и да храни нещастните пленници. В замяна получи сиви вълнени дрехи. Логиката на свещеника-воин бе проста. Човек, преболедувал костна треска, би могъл да се грижи за пленниците, без опасност да умре или да разпространи пандемията.

Ала все повече колонисти и пленници падаха, покосени от нейния бич. Лейнтал Ей забеляза, че молитвите в Храма на недостъпния мир стават все по-пламенни. В същото време хората се държаха по-близо един до друг. Ходеше където си искаше, и никой не го спираше. Почувства, че всъщност води прекрасен живот. Всеки ден бе подарък за него.

Съгледвачите отглеждаха конете си в съответната част. Той бе отговорен за групата пленници, чието задължение бе да носят сено и фураж на животните. Ето в какво се състоеше огромният фуражен проблем за селището. Един ар зелена трева бе нужен на ден за изхранването на десет животни. Селището разполагаше с петдесет животни, които обхождаха огромен район; те консумираха трева от 24 000 акра годишно или малко по-малко, тъй като известна част от храненето се извършваше извън периметъра на селището. Този сериозен проблем означаваше, че Храмът на недостъпния мир бе обикновено пълен с полугладни фермери — рядко явление дори на Хеликония.

Лейнтал Ей не тормозеше пленниците — те работеха достатъчно добре, като се имаха предвид мизериите условия на живот. Охраната стоеше на разстояние. Лекият дъжд ги бе накарал да наведат глави. Единствен Лейнтал Ей забеляза животните, когато се подредиха наоколо, мушнаха влажни муцуни и се задъхаха в очакване на гощавката. Бе настъпило времето да си избере кон и да избяга. След ден-два охраната щеше да бъде достатъчно дезорганизирана, за да може да го направи, ако се съдеше по начина, по който се развиваха събитията.

Той хвърли поглед на една кобила-хоксни. Приближи се до нея с парче питка в ръка. От главата до копитата хокснито бе нашарено в оранжево-жълто с бледосини ивици.

— Вярност!

Кобилата дойде при него, пое храната и мушна муцуната си под мишницата му. Той я хвана за ушите и я помилва.

— Къде е Шей Тал? — попита той.

Ала отговорът бе очевиден. Сиборналците я бяха пленили и я бяха дарили на фагорите. Никога нямаше да стигне до Сиборнал. Шей Тал се бе превърнала в дух. Тя и малката група, потеглили с нея, се бяха слели с времето.

 

 

Името на капитана на охраната беше Скитошерил. Между Лейнтал Ей и него се установи нещо като дебнещо приятелство. Лейнтал Ей виждаше, че Скитошерил се страхува — не докосваше никого, а на ревера си носеше китка скантиом и стрък глогинков храст и много често мушваше дългия си нос там с надеждата да запази останалата част от тялото си от вилнеещата зараза.

— Вие, олдорандците, кланяте ли се на някакъв бог?

— Не. Сами можем да се грижим за себе си. Имаме добро мнение за Утра, това е истина, но още преди няколко поколения изритахме всички свещеници от Ембрудок. Трябва и вие да направите същото в Нов Ашкитош — животът ви ще се улесни.

— Варварско поведение! Затова хванахте чумата, защото дразните Бога.

— Вчера умряха девет затворници и шестима от вашите хора. Много се молите, а полза никаква.

Скитошерил очевидно се ядоса. Стояха на открито и вятърът бърчеше наметалата им. От храма се носеше музиката на молитвата.

— Не харесваш ли нашата църква? Ние сме проста селска общност, а виж каква хубава църква имаме. Обзалагам се, че в Олдорандо няма такова нещо.

— Но тук живеете като в затвор!

Прозвуча тържествената мелодия от храма, която му подейства по тайнствен начин. Към музикалните инструменти се присъединиха човешките гласове в по-висока тоналност.

— Не говори така, иначе ще накарам да те набият. Животът е в църквата. Великото кръгло колело на Карнабхар, свещеният център на нашата вяра. Ако не беше Великото колело, още щяхме да бъдем в прегръдките на снега и леда.

Говорейки, той изписа окръжност с показалец върху челото си.

— Как така?

— Именно колелото ни приближава през всичкото време към Фрейър. Не го ли знаеш? Като дете ме заведоха на поклонение да го видя. В планината Шивенинк. Ако не си ходил на поклонение, не можеш да станеш истински сиборналец.

Следващият ден донесе още седем смъртни случая. Скитошерил отговаряше за организиране на погребението, а пленниците мадиси едва можеха да изкопаят гробовете.

— Имам скъпа приятелка, пленена от вашите хора — каза Лейнтал Ей. — Тя искаше да направи поклонение в Сиборнал, да се посъветва със свещениците на вашето Велико колело. Мислеше, че са извор на всичката мъдрост. Ала вместо това хората ви са я пленили и са я продали на някой миризлив фагор. Така ли се отнасяте с хората?

Скитошерил сви рамене:

— Не укорявай мен. Вероятно са я взели за шпионка от Пановал.

— Как биха могли да я объркат? Яздила е хоксни, както и придружаващите я. Хората от Пановал имат ли хоксни? Не съм чувал такова нещо. Тя бе прелестна жена, и вие, разбойници такива, сте я предали на косматковците!

— Не сме разбойници. Просто искаме да живеем в мир и да се придвижим по-нататък, когато изтощим почвата тук.

— Искаш да кажеш, когато изтощите местното население. Как си представяш да заменяте жени срещу собствената си безопасност?

Сиборналецът отвърна с неловка усмивка:

— Вие, варварите от Кампанлат, вие не цените жените.

— Ценим ги високо.

— Вземат ли участие в управлението?

— Не, жените не управляват.

— А на някои места в Сиборнал жените управляват. Погледай как се грижим за тях в нашето селище. Имаме жени-свещеници.

— Не съм видял нито една.

— Защото се грижим за тях.

Той се наклони към Лейнтал Ей:

— Слушай, Лейнтал Ей, като си помисля, виждам, че не си лош човек. Ще ти се доверя. Знам как стоят нещата тук. Знам колко съгледвачи тръгват и колко се връщат. Умрели са от чумата в някой мизерен гъсталак, не са погребани и вероятно са разкъсани от птиците или от Другите. Ще стане още по-лошо, щом седим на едно място. Аз съм религиозен човек и вярвам в молитвите. Ала костната треска е толкова силна, че дори молитвите не могат да я надвият. Имам жена, която много обичам. Искам да сключа сделка с теб.

Докато Скитошерил говореше, Лейнтал Ей стоеше на малкото възвишение и гледаше надолу към неплодородната земя, която се спускаше към реката; по бреговете й растяха ниски бодливи дървета. Сред камъните, покриващи склона, пленниците копаеха, седем трупа — сиборналци, обвити в чаршафи — лежаха под открито небе и чакаха да бъдат погребани. Помисли си: „Разбирам защо това тлъсто кюфте иска да избяга, но какъв ми е той? Не е повече от онова, което Шей Тал, Еймин Лим и останалите са представлявали за него.“

— Каква сделка?

— Четири добре охранени йелки. Аз, жена ми, слугинята й и ти. Ще тръгнем заедно. Няма да имаме пречки при преминаването на постовете. Ще се върнем заедно с теб в Олдорандо. Ти знаеш пътя, аз ще те защитавам и ще се погрижа да получиш добър кон. В противен случай никога няма да ти разрешат да излезеш оттук — ще бъдеш твърде ценен за нас, особено когато нещата се влошат. Съгласен ли си?

— Кога имаш намерение да тръгнем?

Скитошерил мушна носа в китката на ревера си и въпросително погледна Лейнтал Ей.

— Ако споменеш и дума пред някого, ще те убия. Слушай, походът на фагорския кзан Хр-Брал Ипрт трябва да премине оттук преди залеза на Фрейър според нашите съгледвачи. Ние четиримата ще ги последваме. Фагорите няма да ни нападнат, ако тръгнем след тях. Походът може да върви където ще, ние обаче ще се насочим към Олдорандо.

— Нима възнамеряваш да живееш в подобно варварско място? — попита Лейнтал Ей.

— Преди да ти отговоря на въпроса, ще трябва да видим колко е варварско. Не се опитвай да бъдеш саркастичен към по-високопоставените от теб. Съгласен ли си?

— Предпочитам хоксни пред йелка. При това искам сам да си го избера. Никога не съм яздил йелка. Искам и меч от бял метал, не бронз.

— Много добре. Значи си съгласен?

— Да си стиснем ли ръцете?

— Не докосвам чужди ръце. Думите са достатъчни. Добре. Аз съм богобоязлив човек и няма да те предам. Гледай и ти да не ме предадеш. Погреби труповете, докато отида да подготвя жена си за пътуване.

Още щом високият сиборналец си отиде, Лейнтал Ей викна на пленниците да прекъснат работа.

— Аз не съм ви господар. И аз съм пленник като вас. Мразя сиборналците. Хвърлете труповете във водата и ги покрийте с камъни, за да си спестите труда. След това си измийте ръцете.

Вместо да му благодарят, те го изгледаха подозрително — висок, облечен в сивите си вълнени одежди, той се извисяваше над тях, стъпил на брега, при това разговаряше с охраната на равна нога. Лейнтал Ей почувства омразата им, но не се трогна. Ако животът на Шей Тал се оказа толкова евтин, значи животът изобщо беше евтин. Докато се бъхтеха с труповете, отметнаха чаршафа от един и той зърна пепеляво лице със замръзнали от ужас черти. После уловиха тялото за краката и раменете и го хвърлиха долу в реката, а буйната вода лакомо сграбчи покривалото, обви го около тялото и най-безцеремонно завъргаля така увития труп по течението.

Реката заобикаляше Нов Ашкитош, на отсрещния бряг, започваше ничията земя.

Когато изпълниха задачата си, мадисите осъзнаха възможността да избягат, като прегазят реката и си плюят на петите. Някои поддържаха този план — нагазиха във водата и завикаха другарите си. По-страхливите се дърпаха назад, като сочеха към неизвестната опасност. Всички предпазливо гледаха към Лейнтал Ей, който стоеше на мястото си със скръстени ръце. Не бяха способни да решат дали да действат поединично или колективно и в резултат не вършеха нищо, а само спореха, взираха се нагоре в брега или надолу по течението, ала си оставаха все така нерешителни.

Имаше причина за колебанието им. На ничията земя на отсрещния бряг се тълпяха фигури, които се придвижваха на запад. Разтревожени птици с писък литваха пред тях, кръжаха във въздуха и се опитваха отново да кацнат.

Хоризонтът се издигаше, после рязко се спускаше, за да разкрие редицата пънове и короните на древните раджабарали, които изпускаха пара. Зад изпаренията пространството се разширяваше, в далечината се виждаха скупчени хълмове спокойно да се извисяват в мъглявата светлина. Тук-там стърчаха, странно набраздени мегалити, които бележеха земни и въздушни октави.

Бегълците се насочиха на запад и обърнаха гръб на Нов Ашкитош, сякаш се страхуваха от репутацията му. Понякога се виждаха самотни фигури, ала по-често те бяха на групи, дори твърде големи. Някои водеха пред себе си животни или бяха съпътствани от фагори. Понякога фагорите контролираха положението.

Движението напред тук-там се прекъсваше. Голяма група спря на склона на известно разстояние от мястото, където бе застанал Лейнтал Ей. Острият му поглед улови признаци на скръб — фигурите от време на време се навеждаха или протягаха ръце нагоре, изразяващи мъката си; някои прибягваха от група на група. Заразата се движеше заедно с тях.

Лейнтал Ей откри, че се взира по-надалеч, за да разбере каква е причината за тяхното бягство. За миг му се стори, че зърна заснежен връх между две възвишения. Светлината върху него непрекъснато се менеше, сякаш хвърлящи огромни сенки същества се движеха по високите му склонове. Суеверен страх обзе мозъка му и се разсея едва когато разбра, че не вижда планина, а нещо по-близко и съвсем не тъй постоянно: ято фагорски птици, което се сгъстяваше, докато прелиташе през прохода.

Най-напред спря да съзерцава. Извърна поглед от протогностиците, които продължаваха да се карат, и се върна в сградата на охраната.

Беше му ясно, че бегълците, мнозина от които вече заразени, ще се спуснат в Олдорандо. Трябваше да се върне колкото е възможно по-скоро, за да предупреди Датка и помощниците. В противен случай градът ще потъне в прилива болни хора и други същества. Разтревожи се за Ойре. Откакто живя със своята сноктруикс, твърде рядко си спомняше за своята любима.

Слънцата стопляха гърба му. Чувстваше се самотен, ала засега трябваше да се примири.

Вслушвайки се в музиката, долитаща откъм църквата, той ритна вратата на сградата на охраната, ала го посрещна мълчание. Тъй като не знаеше колко далеч беше домът на Скитошерил, не можеше да направи нищо друго, освен да остане да чака семейството. Докато чакаше, лошите му предчувствия се засилиха.

Трима съгледвачи слязоха пеша в селището с двойка пленници, единият от които тутакси припадна и се сви на кълбо пред охранителния пункт. Съгледвачите бяха болни и изтощени. Те се довлякоха вътре в сградата без да погледнат Лейнтал Ей. А той с безразличие спря взор върху останалия на крака пленник. Вече не се интересуваше от пленниците. После отново му хвърли поглед.

Пленникът стоеше с разкрачени крака в отбранителна поза, макар главата му да клюмаше от изтощение. Беше висок. Фактът, че беше слаб, говореше, че също бе преболедувал костна треска. Носеше провиснали черни кожи, които се мятаха свободно около тялото му.

Лейнтал Ай надникна в стаята, където току-що пристигналите съгледвачи се бяха облегнали на масата и пиеха бира от корени.

— Ще заведа пленника на работа. Имаме незабавна нужда от него.

И излезе, преди да му отговорят.

С кратка заповед Лейнтал Ей го поведе към Храма на недостъпния мир. Свещениците бяха вътре в централния олтар, ала Лейнтал Ей отведе пленника и го настани да седне до стената, където светлината бе слаба. Мъжът с благодарност се тръшна на мястото като торба с кости.

Беше Аоз Рун. Лицето му бе набраздено и измъчено, кожата на шията му висеше като изпразнен мях, брадата му почти цялата беше посивяла. Ала по линията на веждите и израза на устата му безпогрешно се разпознаваше Господарят на Ембрудок. Отначало Аоз Рун не разбра, че слабият сиборналец в сиви дрехи е Лейнтал Ей. Когато го позна, той изхлипа и го притисна до себе си, а тялото му затрепери.

След малко Аоз Рун беше вече в състояние да обясни на Лейнтал Ей какво му се бе случило и как се бе оказал на малкия остров по средата на буйната река. Когато се възстановил от треската, разбрал, че останалият по принуда с него фагор умира от глад. Фагорът не бил воин, а скромен събирач на лишеи на име Ям-Ухрмар, който се ужасявал от водата, затова нито можел, нито искал да яде риба. При загубата на апетит, обхващащ всички, преболедували костна треска, самият Аоз Рун почти нямал нужда да се храни. Двамата разговаряли през разделящата ги вода, докато най-после Аоз Рун преминал на по-големия от двата острова, за да сключи съюз с нявгашния си враг.

От време на време виждали хора и фагори на брега и им викали, ала никой не можел да премине буйната река, за да им помогне. Тогава двамата се опитали да си построят сал, което им отнело много труд и време.

Първите им опити били безрезултатни. Преплитали клони и ги замазвали с кал, докато построили сал, който можел да плава върху водата. Убеждавал Ям-Ухрмар да се качи в него, ала той се дърпал с ужас назад. След дълги спорове Аоз Рун тръгнал сам, но по средата на реката калта се размекнала и примитивната лодка потънала. Аоз Рун успял да доплува до брега надолу по течението.

Имал намерение да намери въже и да се върне да спаси Ям-Ухрмар, ала всички, които срещал, били или враждебно настроени, или бягали от него. След дълго скитане бил пленен от сиборналци съгледвачи, които го довлекли в Нов Ашкитош.

— Заедно ще се върнем в Ембрудок — отсече Лейнтал Ей. — Ойре толкова ще се радва.

Отначало Аоз Рун не отговори.

— Не мога да се върна… Не мога… Не мога да изоставя Ям-Ухрмар… Не разбираш.

Той търкаше коленете си с ръце.

— Ти си все още Господар на Ембрудок.

Аоз Рун с въздишка наведе глава. Беше победен, паднал духом. Искаше само тихо убежище. Отново несигурно потъркване на коленете с ръце върху изтърканата меча кожа.

— Няма вече мирни убежища — отговори Лейнтал Ей. — Всичко се променя. Ще се върнем в Ембрудок заедно. Колкото можем по-скоро.

Волята бе напуснала Аоз Рун и сега Лейнтал Ей трябваше да решава и за двамата. Можеше да вземе сиборналски костюм от склада на охраната. Дегизиран по този начин, Аоз Рун би могъл да се присъедини към групата на Скитошерил. Разочарован, остави Господаря и излезе. Не беше очаквал това.

Отвън го чакаше друга изненада. Зад дървените постройки, които заобикаляха църквата, се събираха членове на колонията. Тихо бяха обърнали взор отвъд селището, към откритото пространство. В сивото си одеяние не се отличаваха един от друг.

Чакаха похода на младия фагорски кзан.

Потокът бегълци пред армията му продължаваше да се стича. Сред хората, протогностиците и Другите се втурваше случаен елен. Понякога бегълците вървяха до групи фагори, част от авангарда на армията на Хр-Брал Ипрт. В процесията се забелязваше известна неориентираност, сякаш се движеха слепешката. Походът правеше впечатление повече с многобройността, отколкото с дисциплината си.

На пръв поглед разпръснати, ала ръководени от въздушните си октави, групите фагори изминаваха неизброими акри по дивите територии. Напредваха с бавната си безмилостна скорост, с бавната си неестествена крачка. В бледите им души не проблясваше и искра нетърпение.

Пътят през планини и долини от почти стратосферните висини на Нктрик до равнините на Олдорандо бе три и половина хиляди мили. Подобно на всяка човешка армия, придвижваща се предимно пеша по неравен терен, воините рядко изминаваха повече от единайсет мили на ден.

Рядко вървяха повече от един ден на всеки двайсет. По-голямата част от времето се изразходваше за обичайните занимания на огромните армии: хранене и почивка.

За да си осигурят прехраната, бяха обсадили няколко планински града край пътя си, сляха се със скалите и чукарите и чакаха синовете на Фрейър вътре в градовете да отворят вратите и да сложат оръжие. Срещаха номадски племена на път да се превърнат в човеци, които още не познаваха силата на семената и бяха обречени на скитнически живот. Преследваха ги по опасни стръмни пътеки, за да се снабдят с няколко глави изпосталели аранги за рядката гозба. Отначало ги задържаше снегът, а към края, и то много по-сериозно — обилните наводнения, които се изливаха към по-долните земи от хълбоците на Нктрик.

Воините също се разболяваха, страдаха от злополуки, дезертираха и биваха нападани от племената, през чиито територии преминаваха.

Според съвременния календар бе Въздушният обрат 446. В първичните умове на ансипиталната раса това бе също така Лето 367 след Малкия апотеоз на Великата година 5 634 000 от катастрофата. От онзи ден, когато за пръв път над скалите на родния ледник прозвуча тръбата, направена от стънджбегски рог, бяха изминали тринайсет въздушни обрата. Баталикс и притъмнелият Фрейър висяха ниско в западната половина на небесния свод, близо един до друг, и осветяваха похода през последната му фаза.

В сравнение с по-високите земи на Мордриат, който бяха вече пресекли, теренът бе мек като женски скут и не предполагаше наличието на толкова дивашки сили. Ала бе изровен. Вярно, че бе обрасъл с дървета, чиито отровно зелени листа протягаха върховете си хоризонтално, сякаш притиснати от невидими въздушни октави, но листакът не можеше да прикрие богатата геоложка анатомия, изровена от вековете, когато царуваше мразът. Това бе земя, способна да подкрепя неуморимата душа на живота независимо от формата й. Тя представляваше неподправеният ръкопис на великата история на Утра. Гъстите редици на армията фагори бяха автохтонна^[1] демонстрация на това място.

В сравнение с тях сиводрехите обитатели на селището бяха бледи сенки, по-преходни от онези, които преминаваха през границите им.

Лейнтал Ей вървеше по кривата улица, образувана между църквата и заобикалящите я служби, охранителни пунктове и складове, и носеше сиборналско облекло за Аоз Рун. Наблюдаваше сцени, които се разиграваха между сградите.

Всички обитатели на Нов Ашкитош се бяха събрали да гледат преминаващите армии. Зачуди се дали чакат тук от страх, или да разберат дали почитта, която бяха платили на ансипиталната раса, наистина бе осигурила безопасността им.

Мълчаливите бели диваци се движеха от двете страни на селището. Вървяха с механична точност, безразлично вперили поглед пред себе си. Мнозина бяха слаби, със сплъстена козина, ала голите им глави излъчваха могъщество. Над тях летяха фагорските птици и вдигаха невъобразима врява. Много от пернатите се отделяха от ятото и налитаха на купчините тор около селището, като се биеха с криле и издаваха остри писъци.

Обитателите на града отвърнаха със свои собствени звуци, сякаш им се противопоставяха. Когато Лейнтал Ей излезе от църквата, редиците хора запяха. Думите не бяха на олонецки. Имаха грубо, ала задушевно звучене, подходящо за мощния хор. От песента лъхаше нещо средно между стоицизъм и подчинение. Женските гласове се извисяваха чисти над басовете. Мелодията се превръщаше в бавна песен, която наподобяваше марш.

Сред косматата армия диваци започнаха да се различават гърбове на кайдо — не толкова многобройни, колкото бяха в началото на похода, ала достатъчно, за да създадат пищност на гледката. В центъра на по-подредената фаланга стъпваше Рук-Грл с ниско сведена рижа глава, носещ на гърба си самия млад кзан. Зад него яздеха генералите му, следвани от личните му филоки, само две от които бяха оцелели и сега бяха надути гилоти. Помежду се мъкнеха хора пленници с товари на гърбовете си.

Хр-Брал Ипрт държеше главата си високо вдигната, короната му блестеше на болезненобледата светлина. Жрк размахваше криле над него като знаме. Кзанът не благоволяваше да хвърли поглед на човешкото селище, което му отдаваше почести. Ала гърлената песен, която се носеше, във въздуха като приветствие, възбуди някакво чувство в душата му, защото когато се изравни с Храма на недостъпния мир, той вдигна меч с дясната си ръка — не можеше да се определи дали жестът му означаваше поздрав или заплаха. Продължи пътя си, без да спре.

Като забеляза, че Аоз Рун стои до него, Лейнтал го отведе в охранителния пункт. Там чакаха, докато Скитошерил дойде с жена си и слугинята й, натоварена с багаж.

— Кой е този? — попита Скитошерил и посочи към Аоз Рун. — Нима вече нарушаваш договорните си задължения, варварино?

— Той е мой приятел и това е достатъчно. Накъде са се запътили приятелите ти фагори?

Сиборналецът вдигна едното си рамо, сякаш отговорът не си струваше вдигането и на двете.

— Откъде да знам? Спри ги и ги попитай, щом си толкова любопитен.

— Движат се към Олдорандо, не знаеш ли? Разбойници, приятели на диваците, които пеят молитви за водача им!

— Ако знаех къде се намира всяко варварско градче в пустошта, едва ли щях да разчитам на теб да ми показваш пътя.

Те яростно се скараха, ала жената на Скитошерил излезе напред и попита:

— Защо спорите, Барбо? Нека изпълним плана си. Щом този човек твърди, че може да ни заведе до Ондоро, накарай го да го стори.

— Разбира се, скъпа — отвърна Скитошерил и отправи нещо като усмивка в нейна посока. Начумери се на Лейнтал Ей и тръгна, ала много скоро се върна с един съгледвач, който водеше няколко йелки. Жена му се задоволи да гледа Лейнтал Ей и Аоз Рун с мълчаливо презрение.

Беше яка жена, висока почти колкото мъжа си, безформена под сивите си одежди. Онова, което я правеше забележителна в очите на Лейнтал Ей, бе правата й руса коса и светлосините й очи. Въпреки грубия им израз, те създаваха приятно впечатление.

Той сърдечно се обърна към нея:

— Ще ви заведа в Олдорандо и ще бъдете в безопасност. Градът ни е красив и вълнуващ и се гордее с гейзерите и кулите си. Час-свирачът ще ви удиви. Ще харесате всичко, което видите там.

— Нямам намерение нищо да харесвам — студено отвърна тя.

Сякаш съжалила за отговора си, жената го попита за името му, ала този път по-сърдечно.

— Да тръгваме, залезът настъпва — остро извика Скитошерил. — Вие, двамата варвари, ще яздите йелки. Нямаме хоксни. А този съгледвач ще ни придружи. Получи заповед да се справя сурово с всяка беда.

— Наистина с всяка — потвърди съгледвачът изпод качулката си.

Когато Фрейър потъна зад хоризонта, те излязоха — шестима със седем йелки, едната използваха за багажа. Преминаха покрай охраната през западния вход на селището без инциденти. Постовите стояха унили като сенки в спускащата се нощ и се взираха в сгъстяващата се тъмнина.

Групата навлезе в пустошта по следите на последния воин от косматата армия на кзана. Земята бе утъпкана и мръсна от преминаването на множество същества.

Лейнтал Ей ги водеше. Не обръщаше внимание на неудобствата от язденето на йелката. Като си помислеше за дивашките фагорски орди отпред, на сърцето и душата му ставаше тежко и нещо го душеше. Увереността му, че по пътя си ще пометат Олдорандо, независимо каква бе крайната им цел, растеше. От него зависеше да пришпори животното колкото е възможно по-бързо, да заобиколи фланга на похода и да предупреди града. Срита йелката в ребрата и сякаш я пришпорваше със силата на духа си.

Ойре и усмихнатите й очи бяха всичко, което му бе скъпо в този град. Не съжаляваше за дългото си отсъствие, тъй като му бе помогнало по-добре да разбере себе си и да се вгледа с нови очи в същността на девойката. Сблъскал се бе с липсата на зрелост у себе си, със зависимостта си от другите и бе пожелал да стане по-добър, ала без да изказва на глас своето желание. Със завръщането си щеше да я дари поне с някои от качествата, които тя ценеше. Ако пристигнеше навреме.

Навлязоха в мрачна гора, през която проблясваше бледата светлина от златния залез на Баталикс. Дърветата бяха още млади и ниски. Короните им рядко се извисяваха над главата на ездача. Наоколо гъмжеше от невидими същества. Рехава редица от протогностици се точеше на изток. Придържайки се към собствената си въздушна октава, мадисите бяха успели да избягнат кзана и да преминат през редиците му. Измъчени лица като призраци се движеха през виещите се клони на младите дръвчета.

Съгледвачът и Аоз Рун пазеха тила и едва се различаваха в сумрака. Господарят яздеше с наведена глава, изглеждаше безжизнен и сломен. След тях беше само слугинята с натоварената йелка. Точно зад Лейнтал Ей яздеха Скитошерил и жена му. Лицата им бяха скрити в сивите качулки. Очите му потърсиха бледото й лице. Сините й очи блестяха, ала някакъв замръзнал израз в тях го плашеше. Дали смъртта вече не лазеше към тях?

Той пак срита бавната йелка и забърза към очакващите го опасности.