Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (15)

XIII
Половинрунова монета

 

 

Друго нещо вълнуваше жителите на Ембрудок. Най-важният въпрос в умовете на хората, стоящи на върха на нестабилната йерархия, бе: как може да се вземе властта и като се вземе, как да се задържи?

Човечеството имаше късмет, че никой не бе стигнал до окончателния отговор. Ала Тант Ейн и Фаралин Фърд, користни и безотговорни мъже, нямаха абстрактен интерес към въпроса. С течение на времето и с идването на съдбовното Лето 26 от новия календар, когато бе изминала повече от половин година от отсъствието на Аоз Рун, двамата му помощници управляваха нещата в селището ден за ден.

Това им бе удобно. Ала не и на Рейнил Лейън. Думата му все повече се чуваше и изпълняваше и от двамата регенти, и от съвета. Рейнил Лейън разбираше, че на Олдорандо е нужна съвсем друга система. С въвеждането й той щеше да получи власт, без да употреби сила — точно към каквато се стремеше.

Щеше да отстъпи пред натиска на търговците и да въведе парите, които да заменят стоковата размяна.

Отсега насетне в Олдорандо нищо нямаше да бъде безплатно.

За хляба щеше да се заплаща с монетите, които той щеше да въведе.

Доволни, че и те щяха да получат своя дял, Тант Ейн и Фаралин Фърд одобриха плана на Лейън. Градът се разрастваше с всеки изминал ден. Търговията повече не можеше да бъде ограничавана само в покрайнините. Тя се бе превърнала в централна част от живота и трябваше да се извършва в центъра. Освен това според новаторските планове на Рейнил Лейън търговците щяха да плащат данъци.

— Не е правилно да се заплаща за храната. Тя трябва да е безплатна като въздуха — започна Датка.

— Но нали ще получаваме пари, за да можем да я заплащаме? — възрази Лейнтал Ей.

— Не ми харесва. Рейнил Лейън много ще се нагуши.

Датка и другият Господар на Западната степ крачеха към кулата на Ойре и по пътя изпълняваха задълженията си — въвеждаха ред. С нарастването на Олдорандо се увеличиха и задачите им. Навсякъде се срещаха нови непознати лица. Учените членове на съвета изчислиха, че едва една четвърт от местното население са родени в града. Останалите бяха чужденци, мнозина от които само преминаваха оттук. Олдорандо бе разположен на континентално кръстовище, по което трафикът тъкмо бе започнал да се развива. Пустите само допреди няколко месеца площи сега бяха покрити с колиби и палатки. Имаше и някои още по-дълбоки промени. Старият ловен режим, понякога труден, друг път безгрижен, бе премахнат за една нощ. Лейнтал Ей и Датка имаха роби, които се грижеха за техните хоксни. Все по-рядко се срещаше дивеч, стънджбезите изчезнаха, а мигриращото население доведе говеда, които предполагаха установен начин на живот.

Ласкателствата по време на пазарлъка изместиха другарството при лова. Прославилите се по времето на Аоз Рун с това, че яздят като вятър из новооткритите земи, сега се задоволяваха да се шляят по улиците, да продават на сергиите, да се грижат за ездитните животни в хановете, да охраняват или да сводничат.

Господарите на Западната степ отговаряха за реда в разрастващия се квартал на града, разположен западно от Ворал. Помагаха им шерифи. Роби от юг — сръчни зидари, им строяха сред брасимипите кула, в която да живеят. Тя бе имитация на старите. От нея господарите щяха да контролират околностите, тъй като бе висока три етажа.

След като инспектираха какво е свършено през деня и си размениха шеги с надзирателя, Лейнтал Ей и Датка се отправиха към стария град, проправяйки си път през тълпата религиозни поклонници. Бяха сковани сергии под платнени навеси, готови да задоволят нуждите на минувачите. Всяка имаше разрешително от бюрото на Лейнтал Ей и номерът му бе изписан на висящ диск.

Поклонниците се юрнаха напред. Лейнтал Ей се отмести от пътя им и опря гръб в нов платнен навес. Краката му изхвръкнаха във въздуха, той се пързулна и падна в една дупка, прикрита от платното. Измъкна меча си. Трима пребледнели младежи, голи до кръста, го погледнаха ужасени, когато той се обърна към тях.

Дупката бе дълбока до кръста и широка колкото малка стая.

В центъра на челата си младежите си бяха изрисували по едно око.

Датка се появи иззад ъгъла и погледна в изкопа, като се хилеше на нещастието на приятеля си.

— Какво правите тук? — попита Лейнтал Ей тримата мъже.

Съвзели се от удивлението, младежите стояха твърдо на краката си. Единият отвърна:

— Тук ще се издигне храм на Акха на Великия Наба, следователно мястото е свещено. Трябва да те помолим незабавно да напуснеш.

— Това място е моя собственост — отговори Лейнтал Ей. — Покажете ми разрешителното си за този парцел.

Докато младежите си разменяха погледи, около изкопа се събраха още поклонници, които гледаха надолу и мърмореха молитви. Всички носеха роби в черно и бяло.

— Нямаме разрешително. Нищо не продаваме.

— Откъде сте?

Едър мъж с чалма от черен плат застана пред дупката, придружен от две по-възрастни жени, носещи нещо голямо. Той викна надуто:

— Ние сме последователи на Акха на Великия Наба и се придвижваме на юг, за да разнасяме славата му. Имаме намерение да построим светилище и настояваме веднага да разкарате оттук грешната си персона.

— Всяка педя земя тук е моя собственост. Защо копаете надолу, щом искате да издигнете параклис нагоре? Вие, чужденците, не различавате ли земята от небето?

Един от младежите обясни с извинителен тон:

— Акха е бог и на земята, и на подземните недра и ние живеем в неговите вени. Ще разпространим добрата новина по цялата земя. Та нали сме Ползватели от Пановал?

— Няма да използвате без разрешение тази дупка — изръмжа — Лейнтал Ей. — Махайте се всички!

Едрият надут мъж закрещя, но Датка измъкна меча си и замахна. Предметът, който носеха двете възрастни жени, бе покрит с платно. Датка го промуши с острието и отхвърли покривалото. Пред очите им лъсна фигура в странно клекнало положение — получовек със слепи, ала широко отворени жабешки очи. Бе издялана от черен камък.

— Каква красота! — възкликна със смях Датка. — Такава грозна муцуна наистина трябва да се крие!

Поклонниците се разяриха. Бяха обидили Акха — слънчевата светлина никога не биваше да го докосва. Няколко души се нахвърлиха върху Датка. Лейнтал Ей с вик изскочи от изкопа и ги заналага с плоската страна на меча си. На мястото на схватката се появиха един-двама пазачи от неговите хора, въоръжени с тояги, и за кратко време поклонниците бяха тъй хубавичко натупани, че обещаха в бъдеще да се държат прилично.

Лейнтал Ей и Датка продължиха към новите стаи на Ойре в реконструираната кула на Врай. Ойре се бе преместила, защото площадът около Голямата кула стана твърде шумен с дървените си магазинчета и пивници. С нея си отиде и Дол с малкия си син Растил Рун Ден и със старата си майка Рол Сакил. Тъй като Аоз Рун го нямаше от дълго време, за по-голяма безопасност Дол се настани в сградата, където живееха и двамата непредсказуеми помощници Фаралин Фърд и Тант Ейн.

На входа на кулата, която все още наричаха Кулата на Шей Тал, пазеха четирима плещести млади борлиенци, освободени роби. Така бе наредил Лейнтал Ей. Когато двамата с Датка влязоха, робите го поздравиха.

— Как е Ойре? — попита той вече на стълбата.

— Поправя се.

Той завари любимата си да лежи на леглото, а до нея седяха Врай, Дол и Рол Сакил. Той отиде до нея и я прегърна.

— О, Лейнтал Ей! Беше толкова ужасно! Толкова ме беше страх!

Тя се взираше в очите му. Той гледаше лицето й — забеляза умората в нежните бръчици под очите й. Всички, които общуваха с душите на родителите си, се състаряваха от преживяното.

— Мислех си, че вече никога няма да се върна при теб, любов моя — прошепна тя. — Долният свят става все по-лош при всяко посещение.

Възрастта бе превила надве Рол Сакил. Дълга бяла коса покриваше лицето й и от него стърчеше само носът й. Тя клечеше до леглото и люлееше внука си на ръце.

— Само старите не успяват да се върнат оттам, Ойре — рече тя.

Момичето седна в леглото и се притисна още по-силно до Лейнтал Ей. Той усети, че тя трепери.

— Този път бе два пъти по-ужасно — вселена без слънца. Долният свят е противоположен на нашия. Първичният камък е като слънце най-отдолу — черно слънце, излъчващо черна светлина. Духовете висят като звезди — не във въздуха, а в скалите. Всички бавно се просмукват надолу в черната дупка на камъка… Толкова са зловещи, мразят живота…

— Истина е — съгласи се Дол, като успокояваше старата си майка. — Те ни мразят и ако можеха, биха ни изяли.

— Когато минаваш покрай тях, те плюят.

— От очите им излиза злокобен прах…

— А пък челюстите им…

— А баща ти? — попита Лейнтал Ей, като й подсказа причината, поради която бе изпаднала в шок, състояние за общуване с шепнещите и наставляващите.

— В долния свят срещнах майка си…

За миг Ойре не можеше да продума. Макар да се бе вкопчила в Лейнтал Ей, светът на въздуха, на който принадлежеше той, все още й изглеждаше по-нереален от онзи, от който се бе върнала току-що. Майка й не намерила една мила дума за нея, само я коряла и обиждала с омраза, чиято сила приживе никой не смеел да покаже.

— Каза ми, че очерням името й и че се срамува дори в гроба. Аз съм я убила, аз съм била отговорна за смъртта й, ненавиждала ме, откакто за пръв път ме усетила в утробата си… Всички бели, които съм сторила като дете… безпомощността ми… Ох, ох, не мога да ви разкажа…

Започна ужасно да вие, за да се освободи от скръбта си. Врай излезе напред и помогна на Лейнтал Ей да я удържи.

— Не е вярно, Ойре, всичко това е плод на въображението ти.

Ала ридаещата й приятелка я отблъсна.

За известно време сякаш всички изпаднаха в състояние на паук. Гледаха с мрачно съчувствие, потънали в своите собствени мисли.

— А баща ти? — попита отново Лейнтал Ей. — Срещна ли го?

Тя се съвзе достатъчно, отдръпна се и го загледа със зачервени очи, а лицето й блестеше от сълзи.

— Слава на Утра, той не беше там, не беше там. Не е дошло още времето да се озове в Долния свят.

Като чуха тази новина, те объркано се загледаха един друг. За да прикрие ужаса от факта, че Аоз Рун може да е тръгнал с Шей Тал, Ойре продължи да говори.

— Той със сигурност няма да се превърне в зъл дух, живял е достатъчно пълноценен живот и няма да заприлича на някой от онези малки вързопи, пълни със зложелателство. Поне по-дълго време е имал завидна съдба. Но къде ли се дява през всичкото това време?

Плачът й зарази Дол, тя грабна Растил Рун Ден от ръцете на майка си, залюшка го и занарежда:

— Дали е още жив? Къде е? Честно казано, не беше чак толкова лош… Сигурна ли си, че долу го нямаше?

— Казвам ти, че го нямаше. Лейнтал Ей, Датка, той все още е на този свят, макар само Утра да знае къде е, в това можем да бъдем сигурни.

Рол Сакил заплака, виейки — бебето вече не й пречеше.

— Рано или късно всички трябва да отидем в онова ужасно място. Дол, Дол, идва ред на бедната ти стара майка… Обещай ми, че ще дойдеш да ме видиш, обещай ми, а аз ти обещавам, че няма да кажа и една лоша дума срещу теб. Никога няма да те упрекна, че се свърза с ужасния човек, който повлия на живота на всички нас…

Докато Дол усмиряваше майка си, Лейнтал Ей се опитваше да утеши Ойре, но тя внезапно го отблъсна и слезе от леглото, като бършеше лице и тежко дишаше.

— Не ме докосвай. Нося вонята на долния свят. Нека да се измия.

По време на оплакванията Датка стоеше в задната част на стаята и яката му фигура се открояваше на фона на грубата стена. Лицето му беше безизразно. Сега излезе напред.

— Я млъкнете и се опитайте да размислите. Ние сме в опасност и трябва да превърнем новината в наше предимство. Ако Аоз Рун е жив, нуждаем се от план за действие, докато се върне — ако се върне. Може би са го пленили косматковците. Предупреждавам ви, че Фаралин Фърд и Тант Ейн възнамеряват да поемат контрола над Олдорандо. Най-напред планират да изсекат монети под командването на онзи червей Рейнил Лейън.

Очите му се спряха на Врай и отново се прехвърлиха върху тях…

— Рейнил Лейън вече е накарал металопроизводителите да се заловят за работа и да секат монети. Когато поемат контрола върху тази дейност и заплатят на хората си, ще станат всесилни. Сигурно ще убият Аоз Рун, когато се върне.

— Откъде знаеш? — попита Врай. — Фаралин Фърд и Тант Ейн са негови стари приятели.

— Колкото до това… — проточи Датка и се засмя. — Всяко нещо е до време.

Той стоеше нащрек и оглеждаше всички поред. Най-накрая погледът му се спря на Лейнтал Ей.

— Сега е време да докажем колко струва всеки от нас. Няма да казваме на никого, че Аоз Рун е жив. На никого. По-добре е да се чувстват несигурни. Нека съмненията останат. Новината на Ойре ще накара помощниците на Аоз Рун да узурпират властта веднага. Ще искат да го изпреварят.

— Не мисля… — започна Лейнтал Ей, но Датка, внезапно станал разговорлив, го прекъсна:

— Кой има най-голямо право да управлява, когато Аоз Рун умре? Ти, Лейнтал Ей. И ти, Ойре. Синът на Лойланун и дъщерята на Аоз Рун. Бебето на Дол е опасен довод, за който съветът ще се залови. Лейнтал Ей, двамата с Ойре трябва веднага да се съедините. Достатъчно сте си играли. Ще повикаме десетина свещеници от Борлиен за церемонията и вие ще обявите, че старият Господар е мъртъв, така че двамата ще управлявате вместо него. Това ще се приеме.

— А Фаралин Фърд и Тант Ейн?

— Ще се погрижим за тях — мрачно изрече Датка. — И за Рейнил Лейън. Не се ползват с общата подкрепа, както вие.

Те се загледаха един друг мрачно. Най-после Лейнтал Ей заговори:

— Няма да узурпирам титлата на Аоз Рун, докато е още жив. Оценявам хитростта ти, Датка, но не съм съгласен с плана ти.

Датка опъна ръце до бедрата си и се ухили:

— Виждам. Значи не те е грижа, дали помощниците ще вземат властта? Ако го направят, ще те убият, ще убият и мен.

— Не вярвам.

— Вярваш или не, наистина ще те убият. Ще убият и Ойре, и Дол, и това бебе. Вероятно и Врай. Стига си летял в облаците. Те са груби мъже и скоро ще започнат да действат. Ослепяванията, слуховете за костната треска докато ти седиш и блееш, те ще си свършат работата.

— По-добре да върнем баща ми — обади се Ойре, като нарочно погледна не към Лейнтал Ей, а към Датка. — Нещата се променят и ние имаме нужда от наистина здрав владетел.

Датка кисело се засмя на забележката й и без да отвърне, зачака да види какъв ефект ще има върху Лейнтал Ей.

В стаята тегнеше тишина. Наруши я Лейнтал Ей, като смутено каза:

— Каквото и да направят, нямам намерение да искам властта. Това би причинило разкол.

— Разкол ли? — попита Датка. — Страната ни е разделена и с всичките тези чужденци върви към хаос. Сигурно си глупак, щом вярваш в глупостите на Аоз Рун за някакво си единение.

По време на спора Врай стоеше до капака на стълбата, без да се набива в очи, облегната на стената със скръстени ръце. Сега излезе напред и заяви:

— Грешиш, като мислиш единствено за земните неща.

Посочи към бебето и продължи:

— Когато Растил Рун се роди, баща му тъкмо бе изчезнал. Това се случи преди три четвъртини. Времето на Двойния залез отмина. Така че сега е три четвъртини от последното затъмнение, искам да ти го напомня. Или последното ослепяване, ако предпочиташ стария термин. Трябва също така да ви предупредя, че наближава още едно затъмнение. Двете с Ойре направихме изчисления…

Старата майка на Дол я прекъсна с висок глас:

— Никога преди не са ни сполетявали такива злочестини. Какво сторихме, с какво ги заслужихме? Още едно нещастие ще довърши всички ни.

— Не мога да обясня причината. Сега се уча само да предсказвам последствията — отвърна Врай, като хвърли съчувствен поглед към старицата. — И ако не съм сгрешила, следващото затъмнение ще трае много по-дълго от предишните, а Фрейър изцяло ще се скрие за повече от пет часа и половина и явлението ще продължи през по-голямата част на деня, като започне още от изгрев-слънце. Можете да си представите каква паника ще настъпи.

Рол Сакил и Дол завиха. Датка с рязък тон им заповяда да млъкнат и попита:

— Затъмнение цял ден? След някоя и друга година ще имаме само затъмнения и Фрейър съвсем ще се изгуби, ако изчисленията ти са правилни. Защо твърдиш такива неща, Врай?

Тя се обърна към него и го загледа с търсещ поглед. Стресна се от видяното и нарочно отговори с термини, които беше сигурна, че той ще отхвърли:

— Защото Вселената не е нещо случайно. Тя е машина. Следователно човек може да предвижда движенията й.

В Олдорандо от векове не бяха чували подобно революционно изказване. На Датка то му дойде твърде много.

— Ако си сигурна, трябва да опитаме да се защитим с жертвоприношения.

Без да си прави труда да спори, Врай се обърна към останалите:

— Затъмненията няма да траят вечно. Ще продължат двайсет години и след първите единайсет ще се скъсяват по времетраене. След двайсетата година няма да има повече затъмнения.

Думите й имаха за цел да им внушат увереност. Горчивият израз на лицата им показваше какво си мислят: след двайсет години нито един от тях нямаше да бъде жив.

— Как така знаеш какво ще се случи в бъдещето, Врай? Дори Шей Тал не знаеше — попита я Лейнтал Ей сериозно.

Прииска й се да го докосне, ала бе твърде свенлива.

— Въпрос на наблюдения и събиране на известните факти, както и тяхното анализиране. Въпрос на разбиране на известните ни вече неща. Трябва да виждаме онова, което гледаме. Фрейър и Баталикс са на голямо разстояние един от друг, дори когато ни изглеждат близо. Всяко едно от двете светила балансира на ръба на огромна кръгла чиния. Чиниите са под ъгъл една спрямо друга. Затъмненията стават там, където двете се засичат, тъй като нашият свят се намира на една линия с Фрейър, а Баталикс е помежду им. Разбираш ли?

Датка крачеше напред-назад. Нетърпеливо каза:

— Слушай, Врай. Забранявам ти да говориш за налудничавите си идеи на обществени места. Хората ще те убият. Ето докъде те докара академията. Нямам намерение да те слушам повече.

Той мрачно я погледна — с горчивина, ала умолително. Тя се закова на място. Без повече приказки Датка излезе от стаята. След него се възцари тишина.

Не бяха изминали и две минути от излизането му, когато отвън долетя врява. Лейнтал Ей тутакси изтича на улицата да разбере какво става. Подозираше, че Датка се е замесил в нещо, ала от приятеля му нямаше и следа. Някакъв човек бе паднал от коня си и викаше за помощ — личеше, че е чужденец. Наоколо му се събра тълпа, сред тях имаше познати на Лейнтал Ей лица, ала никой не се притече на помощ на пътника.

— Чума е — каза му един минувач. — Всеки, който помогне на този човек, ще се разболее още преди Фрейър да залезе.

Доведоха двама роби и страдалникът бе отведен в хана.

Това бе първият случай на костна треска в Олдорандо.

Когато Лейнтал Ей се върна в стаята на Ойре, тя бе съблякла кожите си от хоксни и се миеше над легена, като в същото време викаше иззад завесата към Дол и Врай.

Сгърченото лице на Дол за пръв път изразяваше някакво чувство. Тя откъсна Растил Рун от гръдта си и го подаде на майка си с думите:

— Слушай, приятелко, трябва да действаш. Събери хората и им поговори. Обясни им. Не обръщай внимание на Датка.

— Ти трябва да го направиш, Лейнтал Ей — викна Ойре. — Напомни на всички как Аоз Рун изгради Олдорандо и как ти беше верният му помощник. Не се води по плана на Датка. Увери хората, че Аоз Рун не е мъртъв и че скоро ще се върне.

— Правилно — обади се Дол. — Припомни им колко се страхуваха от него и как той построи моста. Ще те послушат.

— Имате предвид само себе си — възрази Лейнтал Ей. — Ала грешите. Аоз Рун отсъства твърде дълго. Половината хора едва ли знаят името му. Те са непознати, минаващи оттук търговци. Вървете в Паук и попитайте първия срещнат за Аоз Рун — няма да може да ви каже кой е. Ето защо въпросът за властта е отворен.

Беше убедителен. Дол замаха с юмрук към него.

— И ти се осмеляваш да говориш така? Това е лъжа! Ако… когато той се върне, ще управлява, както преди. Ще се погрижа да изрита Фаралин Фърд и Тант Ейн. Няма да забравя и онова влечуго Рейнил Лейън.

— Може и да стане, може и да не стане, Дол. Въпросът е, че го няма. Ами Шей Тал? И нея я няма толкова време, колкото и Аоз Рун. Да си чула някой да споменава името й? На теб може все още да ти липсва, Врай, но не и на другите.

Врай тръсна глава и тихо каза:

— Ако искаш да знаеш истината, не ми липсва нито Шей Тал, нито Аоз Рун. Мисля, че разбиха живота ни. Сигурна съм, че тя разби моя живот. Ох, знам, че грешката беше моя и й дължа много. Нали съм дъщеря на робиня? Но аз следвах Шей Тал твърде безропотно.

— Права си — обади се кресливо Рол Сакил и тръсна бебето в ръце. — Даваше ти лош пример, Врай. Прекалено голяма девственица бе нашата Шей Тал. И ти тръгна по нейния път. Трябва вече да си на петнайсет, наближаваш средна възраст, а още не си лягала с мъж. Побързай, докато не е станало твърде късно.

— Мама е права, Врай — рече Дол. — Нали видя как Датка излезе оттук? Ядоса се, защото ти спореше с него. Той те обича, да, така е. Бъди малко по-покорна, нали си жена? Обвий ръце около него и той ще ти даде каквото поискаш. Мисля си, че ще бъде доста сладострастен.

— Обвий краката си около него, а не ръцете си, това ще те посъветвам — прекъсна я Рол Сакил и се преви от смях. — Сега през Олдорандо преминават множество красиви жени. Не е както беше по времето на нашата младост, когато жените не достигаха. Какви неща само показват на пазара! Нищо чудно, че искат пари. Знам в коя цепнатина ще си ги наврат…

— Стига — обади се Врай, страните й бяха порозовели. — Ще си подредя живота сама, без грубите ви съвети. Уважавам Датка, но изобщо не го обичам. Престанете.

Лейнтал Ей взе ръката на Врай, за да я утеши. В същото време Ойре излезе иззад завесата с прибрана на темето коса. Беше захвърлила кожите си от хоксни, които бяха вече демоде сред по-младите жени в Олдорандо. Вместо това носеше зелена вълнена рокля, почти докосваща земята.

— Съветваха Врай да си вземе мъж, и то скоро, също като тебе — каза й Лейнтал Ей.

— Датка поне е зрял мъж и знае какво иска.

При тази забележка Лейнтал Ей се начумери. Обърна гръб на Ойре и помоли Врай:

— Обясни ми за двайсетте затъмнения. Не разбрах думите ти. Как така Вселената ще е машина?

Тя свъси вежди:

— Преди малко си чул главното, ала не си слушал. Трябва да бъдеш готов да повярваш, че светът е по-странен, отколкото си даваш сметка. Ще се опитам да ти обясня: представи си, че земните октави продължават високо над нас във въздуха, както и дълбоко в земята. Представи си, че този свят, наричан от фагорите Хрл-Икор, непрекъснато следва своята собствена октава. Всъщност октавата му се върти около Баталикс. Хрл-Икор прави едно завъртане около Баталикс за 480 дни. Това представлява нашата година. Баталикс не се движи. Движим се ние.

— Какво става, когато Баталикс залязва всяка вечер?

— Баталикс е неподвижен в небесния свод. Движим се ние.

Лейнтал Ей се засмя.

— А Двойният залез? Тогава кое се движи?

— Същото. Движим се ние. Баталикс и Фрейър остават на местата си. Щом не можеш да приемеш това, не бих могла да ти обяснявам по-нататък.

— Скъпа ми Врай, та нали всеки ден виждаме как небесните Стражи се движат? Какво от това, като повярвам, че и двата са се вледенили?

Тя се поколеба, после каза:

— Е, всъщност Баталикс и Фрейър наистина се движат, когато Фрейър засияе по-ярко.

— Почакай. Първо ме караш да смятам, че не се движат, после че се движат. Престани, Врай. Ще повярвам на предсказаните от теб затъмнения, когато ги видя, не и преди това.

С нетърпелив вик тя вдигна слабите си ръце над главата си.

— Ох, какви сте глупаци! Нека Ембрудок падне, какво значение има? Не можете да разберете най-простото нещо.

И излезе от стаята, по-разярена и от Датка.

— Има някои прости неща, които и тя не разбира — обади се Рол Сакил и залюля бебето в ръце.

 

 

Старата стая на Врай беше показателна за промените, които ставаха в Олдорандо. Вече не беше толкова неугледна. Украшения, събрани оттук-оттам, я изпъстряха. Врай бе наследила някои от нещата на Шей Тал, по-точно на Лойланун, и си беше купила други от пазарите. До прозореца висеше звездна карта, изработена от самата нея, върху която беше отбелязала еклиптиките на двете слънца.

Върху едната стена висеше старинна карта, подарена й от един нов обожател. Бе изрисувана с цветни мастила на оризова хартия. Това бе нейната отаасаалска карта, изобразяваща целия свят, и Врай не преставаше да й се удивлява. Светът бе кръгъл, а сушата — заобиколена от океани. Той почиваше върху първичния камък — по-голям от самия него, — от който бе излязъл или по-скоро бе изригнал светът. Сушата носеше наименованието Сиборнал, Кампанлат бе под него, а отделно в долната част на картата бе Хеспагорат. Бяха обозначени и някои острови. Единственият град, отбелязан на картата, бе Отаасаал. Той се намираше в центъра на кълбото.

Зачуди се колко ли далеч трябва да се издигне човек, за да види света по този начин. Баталикс и Фрейър бяха другите два кръгли свята, както тя добре знаеше. Ала под тях нямаше първичен камък. Защо тогава техният свят се нуждае от камък?

В една ниша на стената до картата бе поставена малка фигурка, подарена й от Датка. Тя я взе и я залюля разсеяно в дланите си. Представляваше двойка, потънала в удоволствие от съвкупление в клекнало положение. Жената и мъжът бяха изваяни от едно парче камък. Ръцете, през които бе преминала фигурата, я бяха излъскали и чертите им едва се забелязваха. Беше толкова стара, че времето бе изгладило лицата. Фигурата представляваше върховния акт, съединяващ двама души, и Врай с копнеж я разглеждаше в дланта си.

— Ето, това е сливане — измърмори тихо тя.

Въпреки закачките на приятелките си Врай отчаяно желаеше онова, което камъкът представяше. Тя също бе разбрала, както и Шей Тал преди нея, че пътят към познанието е самотен.

Дали фигурата не изобразяваше наистина съществували двойка любовници, чиито имена са забравени и останали в миналото? Беше невъзможно да се разбере.

Отговорите на много от въпросите на бъдещето се криеха в миналото. Тя хвърли отчаян поглед към астрономическия часовник, който се опитваше да измайстори от дърво — той лежеше на масата до тесния прозорец. Не само че не бе свикнала да работи с дърво, но и все още не бе разбрала цялостно принципите, поддържащи света, трите скитащи се свята и двамата небесни Стражи по техните еклиптики.

Внезапно й хрумна, че между сферите съществува зависимост — бяха направени от един и същ материал, както любовниците бяха изваяни от едно парче камък. А някаква сила, мощна като сексуалното влечение, тайнствено ги свързваше и диктуваше движенията им.

Тя седна до масата и започна да разглобява осите и пръстените, като се опитваше да ги пренареди по друг начин.

Беше потънала в заниманието си, когато на вратата се почука. Рейнил Лейън нахълта и бързо се огледа да не би в стаята да има още някой.

Видя я в рамката на бледосиния правоъгълник на прозореца. Светлината очертаваше профила й. В едната си ръка държеше дървена топка. При влизането му тя се понадигна и той забеляза — защото нищо и никой не избягваше от зоркия му поглед, — че за пръв път Врай не прояви обичайната си резервираност. Тя се усмихна нервно и поглади с ръка кожите си от хоксни там, където сенки загатваха гърдите й. Той затвори вратата зад себе си.

Напоследък майсторът на кожарите се държеше някак величествено. Бе завързал на чаталестата си брада две панделки, както правеха чужденците, и носеше копринени панталони. Беше започнал да проявява внимание към Врай, правеше й подаръци, като например отаасаалската карта, с която се бе сдобил в Паук, и внимателно слушаше теориите й. Тя намираше всичко това за озадачаващо, но вълнуващо. Макар да изпитваше недоверие към мазното му държание, ласкаеше се от него, както и от интереса му към всичко, което тя вършеше.

— Много работиш, Врай — помаха й с пръст Рейнил Лейън и повдигна едната си вежда. — Ако прекарваш повече време навън, тези хубави бузки ще порозовеят отново.

— Знаеш колко съм заета с академията сега, когато Еймин Лим напусна заедно с Шей Тал. А имам и своя собствена работа.

Академията процъфтяваше както никога досега. Разполагаше със собствена сграда и се ръководеше до голяма степен от една от асистентките на Врай. Ангажираха образовани хора да изнасят лекции, обръщаха се към всекиго, който минаваше през Олдорандо. Много от идеите им се прилагаха на практика в работилниците под лекционната зала. Самият Рейнил Лейън наблюдаваше работата.

Окото му не изпускаше нищо. Като зърна каменната фигура сред натрупаните дреболии на масата, той подробно я огледа отблизо. Тя се изчерви и се размърда неспокойно.

— Много е старо.

— Но и доста обичано занимание.

Тя се закикоти:

— Имам предвид самия предмет.

— А аз говоря за забавлението.

Той постави фигурата обратно, дяволито я погледна и се облегна на ръба на масата така, че краката им да се докосват.

Врай захапа устни и сведе поглед. Имаше еротични мисли към този мъж, когото не харесваше много, и сега те напираха в съзнанието й.

Ала верен на стила си, Рейнил Лейън промени тактиката. След миг мълчание той премести крака си, изкашля се и заговори сериозно:

— Врай, сред поклонниците, които току-що пристигнаха от Пановал, има един, който не е толкова заслепен от религията като останалата тълпа. Той изработва часовници изцяло от метал. Дървото не е добро за целта. Нека ти доведа този майстор, а ти ще му даваш напътствия, за да ти го изработи както трябва.

— Моето не е просто часовник, Рейнил Лейън — отвърна тя и вдигна поглед към него, тъй като той бе застанал тъкмо пред стола й. Чудеше се дали на тях двамата можеше някога да гледат като на двойка, изваяна от едно парче камък.

— Разбирам. Затова ще му даваш наставления, за да изработи твоята машина. Ще му платя с монети. Скоро ще заема важен пост и ще имам власт да командвам по мое собствено желание.

Тя наостри уши.

— Чух, че ще управляваш монетен двор в Олдорандо.

Той присви очи и я загледа полуусмихнат, полуядосан.

— Кой ти го каза?

— Нали знаеш как се разпространяват новините…

— Фаралин Фърд пак се е разбъбрил.

— Не го цениш много, нали? Нито пък Тант Ейн.

Той махна с ръка и я улови за дланите.

— Но пък високо ценя теб. Ще имам власт и за разлика от останалите глупаци — за разлика от Аоз Рун — аз съм убеден, че познанието, прибавено към властта, я засилва още повече… Стани моя жена и ще получиш всичко, което искаш. Ще живееш по-добре. Двамата ще открием много неща. Ще отворим пирамидата, която предшественикът ми, Датнил Скар, така и не можа да отвори въпреки големите му приказки.

Тя обърна лице, като се чудеше дали тънкото й тяло и органът й, който бе в състояние на летаргия, биха могли да съблазнят и задържат някой мъж.

Освободи китките си от ръцете му и се обърна с гръб към него. Ръцете й литнаха като птици към лицето й и се опитаха да прикрият вълнението й.

— Не ме съблазнявай, не си играй с мен.

— Трябва да бъдеш съблазнена, кошуто моя.

С присвити очи той отвори кесията на колана си и извади няколко монети. Подаде й ги, сякаш подлъгваше диво хоксни с храна. Тя предпазливо се приближи и ги заразглежда.

— Новите пари, Врай. Монети. Вземи ги. Те ще променят Олдорандо.

Трите монети бяха неправилно окръглени и печатът бе груб. Едната — малка бронзова монета, имаше печат „Половин рун“, медната — „Един рун“, а златната — „Пет руна“. В средата на всяка бе написано:

 ОЛД
ОРАН
  ДО

Докато ги разглеждаше, Врай се смееше от вълнение. Парите са власт, те са новост, знание.

— Руни! — възкликна тя. — Значи си богат!

— Те са истинският ключ към богатството.

Тя ги подреди върху изтърканата си маса.

— С тях ще проверя интелигентността ти, Рейнил Лейън.

— Това ли е начинът да приласкаеш един мъж?

Той се засмя, ала по тясното й лице разбра, че говори сериозно.

— Нека половината рун бъде нашият свят Хрл-Икор. Големият рун е Баталикс. Малката златна монета е Фрейър.

Тя задвижи монетата от половин рун около тази от един рун.

— Ето как се движим във въздуха. Всеки кръг представлява една година. През годината монетата от половин рун се завърта като топка четиристотин и осемдесет пъти. Виждаш ли? Когато си мислим, че монетата от един рун се движи, всъщност се движим ние, които се намираме върху монетата от половин рун. Ала и монетата от един рун не стои неподвижно. Тук съществува общ принцип, напомнящ любовта. Тъй както животът на детето се върти около майка му, така монетата от половин рун се върти около тази от един рун. Реших, че същото прави и монетата от един рун около онази от пет руна.

— Решила си? Значи е само догадка?

— Не. Просто наблюдение. Но нито едно наблюдение, колкото и просто да е то, не може да бъде обяснено от другиго, освен от онзи, който знае как да го обясни. Между зимното и пролетното слънцестоене монетата от половин рун се придвижва на максимално разстояние от двете страни на монетата от един рун.

Тя посочи диаметъра на орбитата му.

— Представи си, че зад монетата от пет руна има няколко малки клечици, които представляват звездите. После си представи, че седиш на монетата от половин рун. Можеш ли да си го представиш?

— Нещо повече, представям си как и ти седиш до мен.

Тя забеляза колко бързо реагира и продължи с разтреперан глас:

— Ето ни тук, а монетата от половин рун минава най-напред от тази страна на руна, после от другата… Какво наблюдаваме? Ами да — сякаш монетата от пет руна се движи на фона на фиксираните звезди отзад.

— Сякаш ли?

— В този случай — да. Движението показва две неща: че Фрейър е по-близо в сравнение със звездите и че всъщност се движим ние, а не небесните Стражи.

Рейнил Лейън замислено гледаше монетите.

— Но ти твърдиш, че двете монети се движат около монетата от пет руна?

— Сега двамата с теб имаме обща тайна. Става въпрос за предшественика ти, който нелегално предостави на Шей Тал информация от книгата на твоята гилдия… От летоброенето на Крал Денис знаем, че това е годината, която той би нарекъл Лето 446. Толкова години са изминали, след като някой си Надир…

— Имах по-добра възможност от теб да се лутам в данните, кошуто моя, и разполагам с още дати, с които да сравнявам. Датата Нула е годината на максималния студ и мрак според календара на Денис.

— Точно както си мислех. Тази е четиристотин четирийсет и шестата година от времето, когато Фрейър е бил най-слаб. Баталикс никога не променя блясъка си. По някаква причина Фрейър го променя. Навремето си мислех, че ту просветва, ту потъмнява, както му дойде. Ала сега знам, че във Вселената няма нищо случайно, както няма нищо случайно в посоката на речното течение. За всяко нещо си има причина. Вселената е машина като астрономическия часовник, който ще бъде неин макет. Фрейър става по-блестящ, защото се приближава към нас — не, обратното: ние се приближаваме към него. Трудно е да отхвърлиш старото мислене, когато то е залегнало в самия език. В новия език монетите от половин рун и един рун се приближават до монетата от пет руна…

Той си играеше с малките панделки на брадата си. Врай го гледаше и размишляваше върху думите си.

— Защо теорията за приближаването е за предпочитане пред теорията за просветването и потъмняването?

Тя плесна с ръце.

— Какъв умен въпрос! Щом Баталикс не става ту по-светъл, ту по-тъмен, защо Фрейър се променя? Монетата от половин рун винаги се приближава към монетата от един рун, макар единият рун непрекъснато да се отмества от пътя. Ето защо мисля, че рунът се приближава към монетата от пет руна по същия начин — като влачи със себе си и монетата от половин рун. Което пък ни води до затъмненията.

И тя отново закръжи с двете монети.

— Виждаш как монетата от половин рун всяка година достига до една точка, откъдето наблюдателите върху нея — ти и аз — не виждаме петака, защото монетата от един рун застава на пътя ни. Ето ти затъмнение.

— Защо тогава няма затъмнение всяка година? Ако само една част от теорията ти е погрешна, това я срутва цялата, тъй както хокснито никога няма да тича на три крака.

Умен си, мислеше си тя, много по-умен от Датка или Лейнтал Ей, а пък аз харесвам умните мъже, дори тогава, когато са безскрупулни.

— О, и за това има причина, която не мога точно да ти обясня. Затова се опитвам да изработя този модел. Скоро ще ти покажа.

Той се усмихна и отново взе тънката й ръка в своята. Тя се разтрепери така, сякаш се намираше в кухината на брасимипа.

— Още утре ще ти изпратя онзи майстор и той ще работи срещу злато под твоите инструкции, ако се съгласиш да станеш моя и да оповестя новината. Искам те близо до себе си, в леглото си.

— О, ще трябва да почакаш… моля те… моля те…

Тя разтреперана падна в обятията му и той я притисна до себе си. Ръцете му заопипваха тялото й, търсеха дребните й форми. Наистина ме желае, помисли си тя във вихъра на преживяването. Желае ме така, както Датка не си би и помислил. Той е по-зрял, далеч по-интелигентен. Не е толкова лош, колкото го описват. Шей Тал греши по отношение на него. Тя грешеше за още много неща. Освен това мярката за добро поведение в Олдорандо вече е различна, така че щом ме желае, ще ме има…

— Леглото — задъхано изрече тя, докато разкъсваше дрехите му. — Бързо, преди да съм променила решението си. Толкова съм раздвоена… Бързо, готова съм! Отвори…

— Ох, панталоните ми, внимавай…

Но нетърпението й му доставяше удоволствие. Тя усети, видя неговото втвърдяващо се желание, когато той се наведе и влезе в нея. Врай изпъшка, а той се смееше. Тя си представи двамата, една плът, извиващи се сред звездите в прегръдките на мощна вселенска сила, неизвестна, вечна…

 

 

Лазаретът бе нов, още недовършен. Беше построен близо до огражденията в края на града и се простираше до известната от миналото Кула на Праст. Тук събраха пътниците, поразени от болестта по време на пътуването. През улицата се намираше лечебницата на ветеринарния лекар, който приемаше болни животни.

И лазаретът, и ветеринарната лечебница имаха лоша слава. Твърдяха, че и в двете заведения използвали едни и същи инструменти. Ала лазарета управляваше с твърда ръка първата жена — член на аптекарската гилдия, акушерка и учителка в академията, известната на всички Ма Скантиом. Скантиом наричаха цветята, с които по нейно настояване украсяваха отделенията в сградата.

Един роб отведе Лейнтал Ей при нея. Тя бе висока, яка жена на средна възраст, с препълнена пазва и добродушен израз на лицето. Леля й бе жена на Накри. Двамата с Лейнтал Ей бяха в добри отношения вече дълги години.

— Имам двама пациенти в изолационното, които искам да видиш — каза тя, докато избираше ключ от тежката връзка, провиснала на колана й. Беше захвърлила кожите от хоксни, носеше тъмнооранжева дреха с престилка, която стигаше почти до пода.

Ма Скантиом отключи една здрава врата в задната част на кабинета си.

Влязоха в старата кула и се заизкачваха нагоре, докато стигнаха върха й.

Някъде отдолу доехтя мелодия, изпълнявана от възстановяващ се пациент. Лейнтал Ей я позна: „Спри, спри, Ворал река…“ Ритъмът бе забързан, ала издаваше тъга, която беше в тон с безсмисленото припяване на хора. Реката тече и няма да спре, не, не спира дори за любов, не спира дори заради самия живот…

Всеки етаж бе разделен на малки отделения — килии с врати и решетки. Без да каже дума, Ма Скантиом дръпна завесата и посочи на Лейнтал Ей да погледне през решетката.

В килията имаше две легла и на всяко лежеше по един мъж. Те бяха почти голи. Движенията им бяха сковани. Мъжът по-близо до вратата имаше гъста грива черна коса; лежеше с извит гръб, а ръцете му бяха заклещени над главата. Притискаше кокалчетата на пръстите си до каменната стена, от тях струеше кръв и се стичаше по сините вени надолу по ръцете му. Главата му се въртеше на всички страни под най-неудобни ъгли. Той зърна Лейнтал Ей през решетката, помъчи се да спре очи върху него, ала главата му бавно да се извива. Артериите на шията му бяха изпъкнали като въжета.

Другият пациент, който лежеше под прозореца, извиваше ръце върху гърдите си. Свиваше се на кълбо, после се протягаше, като в същото време непрекъснато риташе с крака, така че малките му костички пращяха. Разсеяният му поглед се движеше от пода до тавана и образно. Лейнтал Ей разпозна в него мъжа, който бе припаднал на улицата.

И двамата болни бяха смъртно бледи и телата им блестяха от пот, чиято кисела миризма се процеждаше навън. Лейнтал Ей дръпна отново завесата и остави двамата да се борят срещу невидимия нападател.

— Костна треска — заключи той.

Стоеше близо до Ма Скантиом и търсеше с поглед изражението на лицето й в гъстата мрачина.

Тя само кимна с глава. Той я последва надолу.

Свирачът продължаваше уморено мелодията:

Защо ли бързаш тъй?

За нея без предел копнея,

без нея тука си линея…

Ма Скантиом подхвърли през рамо:

— Първите пристигнаха преди два дни. Трябваше да те повикам още вчера. Не слагат нищо в уста, не мога да ги убедя да пийнат дори вода. Прилича на продължителен мускулен спазъм. Засегнати са и мозъците им.

— Ще умрат ли?

— Само половината от страдащите от костна треска оцеляват. Понякога, когато намалят с една трета телесното си тегло, просто се оправят. И си остават кльощави. Други полудяват и умират, сякаш треската нахлува в душите им и ги убива отвътре.

Лейнтал Ей преглътна — усещаше гърлото си сухо. Когато се върна в кабинета си, Ма Скантиом дълбоко вдъхна от букета скантиоми и глог на перваза, за да изчисти вонята, застинала в ноздрите й. Стаята бе боядисана в бяло.

— Кои са те? Търговци?

— И двамата идват от изток. Пътували са с различни групи мади. Единият е търговец, другият — певец. И двамата притежават роби-фагори, които сега се намират във ветеринарната лечебница. Вероятно знаеш, че костната треска се разпространява бързо и може да се превърне в епидемия. Искам тези пациенти да напуснат лечебницата. Нуждаем се от сграда извън града, за да изолираме болните. Тези тук няма да останат единствените случаи.

— Говорила ли си с Фаралин Фърд за това?

Тя се намръщи.

— Повече от безполезно е. Преди всичко двамата с Тант Ейн заявиха, че болните не бива да се местят оттук. После предложиха да ги убием и да хвърлим труповете им във Ворал.

— Ще видя какво мога да направя. Сещам се за една полуразрушена кула на около пет мили от града. Може би ще е подходяща.

— Знаех си, че ще помогнеш.

Тя сложи ръката си върху неговата.

— Болестта се причинява от нещо. При благоприятни условия тя се разпространява като пожар. Половината от населението ще умре — не знам лек за нея. Моето убеждение е, че мръсните фагори са я пренесли тук. Може би е от вонята на кожите им. Днес Фрейър няма да го има на небесния свод два часа. По време на мрака ще накарам да убият двамата фагори във ветеринарната лечебница и да ги заровят. Исках да осведомя някого от властите, затова казвам на теб. Сигурна съм, че ще бъдеш на моя страна.

— Мислиш ли, че ще продължат да разпространяват костната треска?

— Не знам. Просто не искам да поемам риска. Може причината да е другаде, може ослепяванията да носят болестта. Или я е изпратил Утра.

Тя прехапа устни. Той забеляза колко загрижено бе добродушното й лице.

— Зарови ги дълбоко, където кучетата няма да могат да ги достигнат. А аз ще видя дали полуразрушената кула може да свърши работа. Очакваш ли… — той се поколеба, — че скоро ще има и други случаи?

Тя проговори, без да променя израза на лицето си:

— Разбира се.

Когато Лейнтал Ей излезе, свирачът продължаваше тъжната си мелодия и тя долиташе до ушите му от далечните килии на сградата.

 

 

Лейнтал Ей не си и помисли да откаже на Ма Скантиом, макар да имаше други планове за двата тъмни часа без Фрейър.

Думите на Датка сутринта, когато Ойре излизаше от състоянието, в което бе общувала с мъртвите, дълбоко го разтревожиха. Схващаше справедливостта на довода, че двамата заедно с Ойре представляват неоспорими кандидати за властта в Олдорандо. Общо взето, и той, както всички останали, искаше да има онова, което бе по право негово. Ала най-много искаше Ойре. Но дали желае да управлява Олдорандо?

Думите на Датка внезапно бяха променили положението. Може би ако вземе властта, ще спечели и Ойре?

Бе потънал в подобни мисли, когато тръгна да изпълни онова, което обеща на Ма Скантиом. Костната треска бе една легенда, ала самият факт, че никой нямаше опит с нея, я правеше още по-мрачна. Умираха хора. Епидемията сякаш служеше като ускорител на някакъв естествен процес.

Ето защо той работеше, без да се оплаква, като настоя за помощта на Гойджа Хин. Лейнтал Ей и надзирателят на робите прибраха фагорите на двамата болни и ги изпратиха в изолационното отделение. Накараха ги да увият господарите си в черги и да ги отнесат далеч от лазарета. Вързопите нямаше да причинят паника, ако някой ги зърне.

Малобройната група изнесе товара си извън пределите на града и тръгна към полуразрушената кула, за която Лейнтал Ей каза на Ма Скантиом. Заедно с тях бе и старият роб-фагор Мик, за да отменя фагорите, които носеха болните. Така искаха да свършат по-бързо, ала Мик бе толкова остарял, че всъщност се забавиха.

Гойджа Хин, също превит от годините, с дълга коса, която така се бе сплъстила на раменете му, че самият той приличаше на фагор, жестоко удряше Мик с камшика си. Ала нито камшикът, нито ругатните можеха да накарат стария роб да побърза. Той се влачеше, без да протестира, макар прасците на краката му да се бяха зачервили от ударите.

— Моята беда е там, че нито искам да изпитам ударите на камшика, нито пък искам сам да го използвам — каза си Лейнтал Ей. Дойде му друга мисъл и го обзе като утринна омара. Осъзна, че му липсват някои качества. Желанията му бяха скромни. Той бе доволен от дните, които отлитаха покрай него.

Предполагам, че съм твърде задоволен. Достатъчно ми е да знам, че Ойре ме обича, и да лежа в обятията й. Достатъчно ми е да знам, че навремето Аоз Рун бе като баща за мен. Достатъчно ми е, че климатът се променя, че Утра е заповядал на стражите си да останат в небето.

Но Утра бе оставил стражите си да променят вечния си път. Аоз Рун изчезна. А какво каза Ойре тази сутрин, че така ме заболя? Че Датка е зрял, като намекваше, че аз не съм. О, този мой мълчалив приятел! Нима това е зрялост? Да кроиш хитри планове вътре в себе си? А нима самодоволството не е зрялост само по себе си?

В характера си имаше твърде много от дядо си, Малкия Юли, и твърде малко от Юли Свещеника. За пръв път от дълго време той си спомни нежното опиянение, което дядо му изпитваше към Лойл Брай, спомни си колко дълго оставаха сами в стаята с порцелановия прозорец. Епохата бе друга. По онова време всичко беше много по-просто. Тогава се задоволяваха с толкова малко!

Сега нямаше да бъде доволен да умре. Нямаше да бъде доволен да бъде убит от помощниците, ако го заподозрат, че е въвлечен в заговора на Датка. Нямаше да бъде доволен и да издъхне от костна треска, прихванал я от двамата нещастници, които сега извеждаха извън града. До старата кула имаше още цели три мили.

Той спря. Фагорите и Гойджа Хин автоматично крачеха със зловещия си товар. Ето пак, размекна се и се съгласи да свърши онова, за което го помолиха. Нямаше причина да го прави. Трябваше да се откаже от глупавия навик да се подчинява.

Викна на фагорите. Те също спряха. Останаха по местата си, без да мърдат. Само товарът на плещите им леко се поклащаше.

Групата бе спряла на тясна пътека с глогинкови храсти от двете страни. Преди няколко дни наблизо бе изядено едно дете; фактите сочеха, че убийството бе дело на саблено езиче. Сега, когато дивите хоксни се срещаха рядко, хищниците идваха твърде близо до селището. Ето защо наоколо имаше малко хора.

Лейнтал Ей разтвори храсталаците. Накара фагорите да пренесат болните си господари вътре и да ги оставят на земята. Чудовищата свършиха всичко тъй небрежно, че мъжете се търкулнаха, заклещили крайници, и така си останаха.

Устните им бяха посинели и се бяха обърнали, разкривайки жълтите им зъби и венци. Крайниците им бяха изкривени, костите им скърцаха. Някак усещаха положението си, ала не бяха в състояние да спрат постоянното си движение. Дори очните им ябълки се въртяха ужасяващо върху опънатите им лица.

— Знаеш ли какво им е на тези хора? — попита Лейнтал Ей.

Гойджа Хин кимна с глава и демонично се усмихна — показваше, че човешкото познание не му е чуждо.

— Болни са — отвърна той.

Лейнтал Ей никога нямаше да забрави треската, която бе прихванал навремето от един фагор.

— Убий ги. Накарай фагорите да издълбаят гробове с ръце. Бързо.

— Разбирам.

Надзирателят на робите тежко пристъпи напред.

Лейнтал Ей стоеше опрян на един клон, и наблюдаваше как старецът изпълнява нареждането му. Даваше заповеди за всеки етап на работата и те бяха безпрекословно изпълнявани. Усещаше се погълнат от всичко, което ставаше пред очите му, и не поглеждаше встрани. Гойджа Хин измъкна късия си меч и промуши по два пъти болните в сърцето. Робите започнаха да рият с роговите си ръце — двамата бели фагори и Мик, затлъстял като господаря си, обрасъл с черните космалаци на възрастта и бавен в работата си.

Всички фагори имаха пранги на нозете си. Търкулнаха труповете в гробовете и нахвърляха пръст отгоре им, после се изправиха неподвижни по своя особен начин и зачакаха следващото нареждане. Заповядано им бе да изкопаят още три гроба под храстите. Направиха и това като неми животни. Гойджа Хин намушка двата чужди фагора между ребрата и когато паднаха по корем, той избърса жълтата кръв от меча си в козината им.

Накара Мик да ги замъкне до гробовете им и да ги затрупа с мръсотия.

Мик се изправи и се обърна към Лейнтал Ей и пъхна белия си език в дясната ноздра.

— Не убивай Мик, господарю. Махни вериги и остави Мик да бяга и издъхне под небе.

— Какво? Да те освободя ли, стари проклетнико? След толкова години? — викна разярено Гойджа Хин и замахна с меча си.

Лейнтал Ей го спря и се взря в престарелия фагор. Когато беше момче, робът му разрешаваше да го язди. Развълнува се, че Мик не направи и опит да му го припомни. Не захленчи и не потърси съчувствие. Стоеше неподвижен и чакаше.

— Колко си годишен, Мик?

Сантименталност, помисли си Лейнтал Ей, проявявам сантименталност. Не се решаваш да издадеш поредната заповед за убийство, нали?

— Аз затворник, не брои години.

Съскащите звуци излизаха като бръмчене на пчела от гърлото му.

— Навремето ние, ансипиталите, управлявахме Ембрудок, а вие, синовете на Фрейър, бяхте наши роби. Попитай майка Шей Тал. Тя знае.

— Казвала ми е. И сте ни убивали, както ви убиваме и ние.

Алените очи примигнаха. Звярът изръмжа.

— Пазехме живота ви през векове, когато Фрейър боледуваше. Много глупави. Сега вие, синовете, всички умрете. Разбийте вериги, пуснете мен да се превърна в мумия.

Лейнтал Ей посочи отворения гроб.

— Убий го — заповяда той на Гойджа Хин.

Мик не се съпротивляваше. Гойджа Хин изрита огромното туловище в дупката и го зарина с ботуша си. После застана сред гъсталака с лице към Лейнтал Ей и заоблизва пресъхналите си от страх устни.

— Познавам те от дете, господине. Бях добър с теб. Лично аз винаги съм твърдял, че ти ще станеш един ден Господар на Ембрудок. Питай връстниците ми.

Не направи опит да се защити с меча си. Той падна от ръцете му и Гойджа Хан коленичи, като несвързано бърбореше и кимаше с побелялата си глава.

— Вероятно Мик бе прав — каза Лейнтал Ей. — Носим болестта вътре в душите си. Може би вече е твърде късно.

Без да погледне назад, той остави Гойджа Хин и закрачи към многолюдния град, ядосан на самия себе си, задето не нанесе съдбовния удар.

Когато влезе в стаята си, бе вече късно. Огледа се наоколо с помръкнало лице. Лъчите на Фрейър осветяваха отсрещния ъгъл и на неговия фон цялата стая изглеждаше необикновено тъмна.

Изми лицето и ръцете си в легена, като поемаше с шепи хладната вода и обливаше веждите, клепките, страните си и я оставяше да се стича по челюстите. Направи го няколко пъти, като дишаше тежко; усещаше как тялото му се разхлажда, ала яростта срещу самия него си оставаше. Когато прокара ръце през лицето си, с радост забеляза, че те бяха спрели да треперят.

Светлината в ъгъла се плъзна по стената, пожълтя и се сви в квадратче, не по-голямо от кутия, където златото на света се разпадна. Обиколи стаята и си набеляза какво да вземе със себе си, сякаш така, между другото.

На вратата се почука, Ойре надникна вътре. Тутакси усетила напрежението в стаята, тя спря на прага.

— Лейнтал Ей, къде беше? Чаках те.

— Трябваше да свърша нещо.

Тя стоеше с ръка на резето, гледаше го и въздишаше. Тъй като светлината падаше откъм гърба му, Ойре не можеше да разгадае израза на лицето му в гъстия сумрак, който се събираше в стаята, ала долови резкостта в тона му.

— Какво има, Лейнтал Ей?

Той сгъна старото си ловджийско одеяло на вързоп и го завърза отдолу.

— Напускам Олдорандо.

— Напускаш…? Къде отиваш?

— О… Да речем, че тръгвам да търся Аоз Рун.

В гласа му се усещаше горчивина.

— Изгубих интерес към… към всичко тук.

— Не ставай глупав.

Докато говореше, тя пристъпи, за да го види по-добре, и си помисли колко огромен изглеждаше в ниската стая.

— Къде ще го търсиш в пустошта?

Той се обърна към нея и метна вързопа на рамо.

— Нима мислиш, че да го търсим в реалния свят е по-глупаво, отколкото да се спускаме долу при духовете като теб? Винаги си ми казвала, че трябва да направя нещо велико. Нищо не те задоволяваше. Е, сега тръгвам или ще го направя, или ще загина. Нима това не е нещо велико?

Тя тихо се засмя:

— Не искам да тръгваш. Искам да…

— Знам какво искаш. Мислиш, че Датка е зрял, а аз не съм. Е, по дяволите всичко това! Достатъчно. Тръгвам, защото винаги съм копнял да замина оттук. Опитай късмета си с Датка.

— Обичам те, Лейнтал Ей. Държиш се като Аоз Рун.

Той я хвана за ръцете.

— Престани да ме сравняваш с другите. Може би не си толкова умна, колкото те мислех, иначе щеше да разбереш кое ме обижда най-много. И аз те обичам, но заминавам…

— Защо си толкова груб? — изпищя тя.

— Достатъчно дълго живях сред грубияни. Престани да ми задаваш глупави въпроси.

Той я прегърна, притисна я до себе си и я целуна по устата с такава сила, че зъбите им се удариха.

— Надявам се да се върна — каза той, после рязко се изсмя на собствената си забележка.

Хвърли й последен поглед и излезе, като затръшна вратата след себе си и я остави в празната стая. Златото се бе превърнало в пепел. Беше почти тъмно, макар през прозореца да проникваше светлината на огньовете по улицата.

— Негодник! — извика тя. — Проклет да си! Проклета да съм аз!

После се съвзе, изтича до вратата, отвори я и завика след него. Лейнтал Ей тичаше надолу по стълбите и не й отвърна. Тя се спусна след него и го хвана за ръкава.

— Лейнтал Ей, идиот такъв, къде си тръгнал?

— Отивам да оседлая Златушка.

Изплю се и тъй ядовито избърса уста с опакото на дланта си, че тя застина на място. После през ума й премина мисълта, че веднага трябва да повика Датка. Той би трябвало да знае как да се оправи с лудостта на приятеля си.

Напоследък Датка не се виждаше много-много. Понякога преспиваше в недовършената сграда отвъд Ворал, от време на време в друга кула или в някое от съмнителните нови места, които никнеха като гъби. В този миг тя си помисли единствено за кулата на Шей Тал — да провери да не би той да е с Врай. За щастие Датка наистина беше там. Двамата с Врай тъкмо се караха. Бузите й бяха зачервени и тя викаше така, сякаш я бе ударил. Датка бе пребледнял от ярост, ала Ойре ги прекъсна и ги заля с приказки, без да обръща внимание на собствените им проблеми. Той издаде звук, сякаш се задави.

— Не можем да го пуснем да тръгне тъкмо сега, когато всичко наоколо е пред разпадане!

Той хвърли още един убийствен поглед на Врай и изтича от стаята навън.

Тичаше по целия път към конюшните и завари Лейнтал Ей тъкмо да излиза и да отвежда Златушка. Застанаха лице в лице.

— Ти си напълно полудял, приятелю. Дръж се разумно. Никой не иска да си тръгваш. Ела на себе си и се погрижи за собствените си интереси.

— Омръзна ми все да върша онова, което ми казват. Искаш да остана, за да изпълниш плановете си.

— Нужен си ни, за да не позволим на Тант Ейн и другаря му, както и на онова слузесто влечуго Рейнил Лейън да вземат в ръцете си всичко, което имаме.

Лейнтал Ей горчиво го гледаше.

— Нямаш късмет. Тръгвам да търся Аоз Рун.

Датка се изсмя:

— Ти си луд. Никой не знае къде може да бъде.

— Убеден съм, че е заминал с Шей Тал в Сиборнал.

— Глупак! Забрави за Аоз Рун, звездата му залезе, той е стар. Сега е наш ред. Заминаваш от Олдорандо, защото се боиш, нали? Случайно имам приятели, които не са ме предали. Единият е в лазарета.

— Какво означава това?

— Знам онова, което знаеш и ти. Заминаваш, защото се страхуваш от чумата.

След това Лейнтал Ей си повтаряше ядовитите думи, които двамата си разменяха, осъзнавайки, че Датка не приличаше на себе си — обикновено безчувствен и хладен. Тогава постъпи инстинктивно — удари Датка с всичка сила. Замахна с дясната си ръка и цапна приятеля си под носа с ръба на дланта. Чу как костта му изхрущя.

Датка тутакси падна по гръб и се хвана за лицето. Шурна кръв и закапа между пръстите му. Лейнтал Ей се метна на седлото, пришпори Златушка и препусна покрай сбиращата се тълпа. Хората зашумяха развълнувано и се струпаха около наранения мъж, който се мъчеше да се изправи, ругаеше и се превиваше от болка.

Все още разярен, Лейнтал Ей излезе от чертите на града. Беше взел само част от нещата, които смяташе. В състоянието, в което беше, му бе достатъчно да пътува само с одеяло и с меча си.

Когато се отдалечи, бръкна в джоба си и извади малък предмет. В здрачевината едва различаваше формата му. Ала тя му бе позната от дете. Кученце, което отваряше и затваряше уста, щом опашката му се полюшнеше нагоре-надолу. Имаше го от времето, когато бе умрял дядо му.

Лейнтал Ей захвърли играчката в близкия храст.