Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (14)

XII
Господар на острова

Илейн Тал бе едър веселяк, верен, надежден, без каквото и да е въображение. Беше смелчага, добър ловец и яздеше хокснито си със собствен стил. Имаше дори наченки на интелигентност, макар да хранеше подозрение към академията и да не можеше да чете. Не даваше нито на жена си, нито на децата си да се учат. Бе изцяло верен на Аоз Рун с единствената амбиция да му служи колкото е възможно по-добре.

Ала едно нещо не му се удаваше — да разбере Аоз Рун. Слезе от светлонашареното си хоксни и търпеливо застана на известно разстояние от Господаря на Ембрудок. Виждаше само гърба му, тъй като Аоз Рун упорито бе вперил поглед напред, с брада, опряна на гърдите. Както винаги, Господарят носеше старите си вмирисани кожи, ала върху раменете си бе наметнал груб жълт шаяк, по всяка вероятност с желание по някакъв, макар и не толкова забележим начин, да отдаде дължимото на заминаващата магьосница. Хрътката Кърд сновеше между копитата на Сивушка.

Така че Илейн Тал остана на разстояние, с пръст в уста, зает единствено с човъркане на кътника си. Не мислеше за нищо.

След още няколко ругатни, изречени на глас, Аоз Рун пришпори животното. Погледна назад през рамо със свъсени черни вежди, ала не обърна на помощника си повече внимание, отколкото на кучето си.

Подкара хокснито с пълна скорост нагоре до самия ръб на стръмната скала, като дръпна юздите на Сивушка тъй жестоко, че тя се изправи на задните си крака.

— Дърта кучка! — извика Аоз Рун. Ехото се върна при него.

Той хареса звука на собствената си горчивина и изрева заедно с ехото, без да обръща внимание, че кобилата му го отнася надалеч от Олдорандо, и без да се интересува дали кучето и помощникът му могат да го настигнат.

Аоз Рун внезапно дръпна юздите на Сивушка и от устата й потече пяна. Беше още утро. Ала над света бе надвиснала сянка, която го потискаше. Вдигна очи нагоре и погледна през преплетените клони. Видя, че мътното кълбо, което бавно задминаваше Фрейър по небето, бе отхапало цял залък от него. Ослепяването нахлуваше без покана. Кърд тревожно заскимтя и се долепи до краката на хокснито.

От близката паднала на земята борика излетя кукумявка и бързо се стрелна надолу. Перата й бяха на петна, а крилете й по-дълги от човешки ръце. Тя изписка зловещо и се мушна между краката на Сивушка, после се издигна в избледнялото небе.

Хокснито се изправи на задни крака, после подскочи и загалопира, никой не бе в състояние да го спре, запрепуска напред с пълна скорост. Аоз Рун се мъчеше да се задържи на седлото, хокснито се мъчеше да го изхвърли.

Разтревожен от небесното явление, Илейн Тал го следваше, като се бореше с Ветрогона, своя жребец, да не го изпусне от контрол. Носеше се като южния вятър, разгорещен от преследването на другото животно.

Когато най-после Аоз Рун успокои изплашеното животно, лошото му настроение премина. Незлобливо се засмя, погали животното и му заговори по-нежно, отколкото на другарите си — хората. Бавно и безшумно Баталикс продължаваше да разяжда Фрейър. Захапката на фагора — Аоз Рун си спомни старите легенди. Двата небесни Стражи не бяха другари, а врагове, обречени да се разкъсват един друг през вечността.

Той отпусна рамене и остави успокоеното животно да го води, където си поиска. Защо не? После щеше да се върне в Олдорандо и да продължи да управлява, както преди. Но дали градът щеше да бъде същият, сега, когато тя, старата кучка, си беше отишла? Дол бе нещастно и скучно същество, което не обръщаше внимание на личността му. В дома си той намираше единствено тревоги и разочарования.

Аоз Рун силно дръпна юздата и продължи през лабиринт от глогинови храсти и бодили, като с мрачен вид оставяше клоните да брулят лицето му. Светът се бе объркал твърде надълбоко за неговото въображение. В храстите бяха оплетени тръстики, плевели, слама. Умът му бе тъй зает с мисли, че не обърна внимание на тези доказателства за скорошното наводнение.

Баталикс продължаваше да разкъсва Фрейър, а долният му ръб се обагри със сребрист огън. После и той бе затъмнен от облаци — черни, довеяни от изток. Заваля дъжд, засили се, лееше се над пепелявосивите гъсталаци. Аоз Рун напредваше с наведена глава. Пороят плющеше в храстите. Утра показваше омразата си.

Той срита хокснито си навън от гъсталака и спря там, където под краката му шляпаше гъста трева. Илейн Тал бавно се приближи до него. Дъждът се усилваше, стичаше се по гърбовете на животните и плющеше на земята. Господарят на Ембрудок погледна изпод свъсените си вежди и забеляза, че земята се повдигаше от едната страна — там имаше склон, обрасъл с дървета и покрит с речни камъни. В подножието му бе построен нещо като заслон от камъни. Зад него следваха мочурести земи, по които се виеха потоци. Гледката се замъгляваше, полускрита от дъждовната пелена, неясни бяха дори очертанията на убежището — ала не дотам, че да не забележи фигурите на входа му.

Те стояха неподвижно. Наблюдаваха. Трябва да бяха усетили приближаването му дълго преди той да ги бе видял. Кърд се бе заковала на място и ръмжеше.

Без да погледне назад, Аоз Рун махна с ръка на Илейн Тал да застане до него.

— Проклети косматковци — отзова се Илейн Тал, без да изгуби присъствие на духа.

— Мразят водата. Ще останат далеч от пороя, там, където са. Върви уверено.

Аоз Рун тръгна с бавна стъпка напред и повика Кърд до краката на Сивушка.

Нямаше да обърне гръб и да покаже страха си. Блатото можеше да е непроходимо. По-добре е да тръгнат към възвишенията. Качат ли се на хребета — ако фагорите им позволят да се отдалечат толкова, — можеха да си плюят на петите. Той не бе въоръжен, носеше само нож на пояса си.

Двамата мъже напредваха рамо до рамо, а кучето продължаваше да ръмжи зад тях. За да изкачат склона, трябваше да заобиколят заслона. В сумрака не можеха да различат нищо, очевидно в мизерното убежище се бяха приютили пет-шест чудовища. Зад тях стояха две кайдо, мятаха глави, за да се отърсят от дъжда, и от време на време сплитаха рога. Държеше ги един роб — човек или протогностик, — който апатично зяпаше Аоз Рун и Илейн Тал.

На покрива на постройката бяха кацнали две бели птици, сгушени една до друга. Още две имаше на земята — те се бореха за остатъците от храната на кайдото. Петата птица бе кацнала на един камък на известно разстояние от тях — разкъсваше дребно животно, което бе уловила.

Фагорите не помръдваха.

Двете групи се намираха на един хвърлей разстояние една от друга. Хокснитата вече се канеха да се заизкачват по склона, когато Кърд се втурна изпод краката на Сивушка и се затича към заслона с яростен лай.

Хрътката съвсем малко изпревари раздвижването на фигурите: Те се втурнаха от убежището си, за да отвърнат на нападението. Явно се нуждаеха от стимул, за да започнат да действат, сякаш нервната им система оставаше инертна под някакъв определен минимум. Като ги видя да тичат напред, Аоз Рун изкомандва със силен глас и двамата с Илейн Тал пришпориха конете си нагоре по склона.

Язденето бе мъчително. Дърветата бяха млади, не по-високи от човешки ръст, а короните им се разстилаха като чадъри. Бяха опасни за хокснитата. Трябваше да направляват внимателно Сивушка и Ветрогон.

Преследвачите ги наближаваха. Край ушите им профуча копие и се заби в земята, ала други не последваха. По-зловещ бе шумът от приближаващите кайдо и гърлените подвиквания на ездачите им. На равното кайдото можеше да изпревари хокснито. Но сред ниската растителност едрото животно нямаше това предимство. Ала колкото и бързо да се движеха ловците, не можеха да се откъснат от преследвачите си. Скоро двамата с Илейн Тал започнаха да ругаят и да се потят като ездитните животни.

Стигнаха до полянка, където се стичаше вода от възвишенията. Аоз Рун се възползва от възможността да се огледа. Следваха ги две от рунтавите бели чудовища, яздещи кайдо, всяко вдигнало дясната си ръка, за да се предпазва от шибащите го клони. Свободната ръка висеше край хълбока на кайдото и държеше копието, ездачите направляваха животните с помощта на коленете и роговите си ходила. Пешите фагори бяха преполовили склона — бяха далеч и не представляваха заплаха.

— Косматковците никога не се предават — изръмжа Аоз Рун. — Хайде, Сивушке, глупачката ми!

Те се втурнаха напред, ала фагорите спечелиха преднина.

Дъждът намаля, после се усили още повече. Това обаче нямаше никакво значение. Когато прелетяваха покрай дърветата, листата изхвърляха вода в очите им. Почвата под краката им не бе толкова подгизнала, ала все по-често по пътя се срещаха камъни.

Сега двамата въоръжени фагори бяха на разстояние, удобно за хвърляне на копие.

Сграбчил здраво поводите в ръце, Аоз Рун се изправи на стремената. Така виждаше над чадърите на ниските дървета. Отляво плътната стена от издънки прекъсваше. Аоз Рун викна към Илейн Тал и свърна вляво, за миг изгубвайки фагорите зад купищата камъни, чиито контури сякаш трептяха под струите на поройния дъжд.

Поеха по някаква пътека и с облекчение пришпориха отново хокснитата нагоре. От двете им страни дърветата оредяха. Пред тях твърдата почва свършваше и се превръщаше в язове рядка кал.

Когато мъжете, окрилени от надежда, викнаха на животните да положат още малко усилия, фагорите-преследвачи излязоха иззад чадърите на дърветата. Аоз Рун размаха юмрук и се втурна напред. Огромната жълта хрътка хукна до него, изравни се със Сивушка и не отстъпи нито на сантиметър.

После склонът стана по-полегат, а почвата под краката им — по-стабилна. Пред тях се простираше меланхоличен сив пейзаж с разпръснати раджабарали и дървета чиито вертикални стволове внушаваха такава мощ, както и широко разлялата се около тях вода. Всичко беше сиво-зелено.

Пейзажът бе прорязан от буйна река, разляла се извън коритото си — течеше сред листвениците като странен лабиринт, отразяващ небесата. Още по-далеч се редяха тъмни дървета, които се губеха от погледа зад пелена от мъгла. По небето се носеха облаци, хвърляха сенки върху земята и скриваха заклещилите се един в друг небесни Стражи.

Аоз Рун прокара длан по лицето си и избърса потта, примесена с дъждовна вода. Забеляза безопасно място. Насред реката имаше един остров, покрит с камъни и дървета с черни листа. Ако двамата с Илейн Тал стигнат до него — а по-близкият бряг не бе много далеч, — щяха да се спасят от чудовищата.

Той посочи напред и изрева дрезгаво.

В същия миг осъзна, че язди сам. Обърна се и замръзна от изненада.

Ярките хоризонтални ивици на Ветрогон се мяркаха на известно разстояние от лявата му страна. Животното беше без ездач и безцелно препускаше към реката.

Илейн Тал се бе проснал на върха на склона. Двама рунтави воини го бяха обградили. Единият скочи от кайдото си. Ловецът тутакси ритна с крак към него, ала силният фагор го вдигна. На рамото на Илейн Тал Господарят зърна червено петно — бяха го свалили от седлото с копията си. Ловецът безсилно се бореше. Фагорът насочи надолу рогата си и се приготви за смъртоносен удар.

Другият фагор не дочака пробождането. Чевръсто срита кайдото си в хълбоците и запрепуска надолу към Аоз Рун с високо вдигнато копие.

Господарят тутакси пришпори Сивушка. Не можеше да направи нищо за злочестия си помощник. Полетя към острова. Наведен напред, той окуражаваше Сивушка, защото почувства, че животното започна да отпада.

Предимството бе на страната на фагора-преследвач. Колкото и бързо да летеше хокснито, кайдото правеше огромни крачки в откритата местност.

Жълтото наметало на Аоз Рун плющеше от вятъра, докато хокснито му летеше към бленувания остров. Толкова наблизо, все по-близо и още, и още! Пенещите се води, влажният листак, бледите очертания на далечните хребети, един гризач, свил се в безопасност сред тревите — всичко това се появи за миг пред очите му. Знаеше, че е закъснял. Кожата между лопатките на плещите му плувна в пот в очакване на удара с копие.

Бърз поглед назад. Грамадната твар бе почти до него, жилите по източения врат на кайдото ясно се виждаха като клонките на пълзящо растение, обвиващо дървесен ствол. Ето, сега щеше да се изравни с него, за да е сигурен, че ще го убие, проклетото същество! Очите му изпускаха огън.

Макар вече да не бе млад, Аоз Рун реагира по-бързо от фагора.

Неочаквано дръпна юздите, с яростна сила отметна главата на Сивушка и спря вихрения й ход, сетне я обърна назад. Скочи от седлото, претърколи се по калната земя и бързо се хвърли на пътя на кайдото.

Смъкна просмуканото наметало от раменете си и го завъртя във въздуха. В същото време копието на фагора се заби в земята. Грубата материя се уви около протегната въоръжена ръка на неприятеля. Аоз Рун дръпна с цялата си сила.

Фагорът се плъзна напред и сграбчи гривата на кайдото със свободната си ръка. Аоз Рун измъкна наметалото си, хвана го за двата края и стегна с него гърлото на звяра. Един замах и фагорът се изпусна и падна на земята, а ръждивокафявото кайдо се стрелна напред.

Гадната воня на прокиснало мляко връхлетя Аоз Рун. Той стоеше и несигурно гледаше надолу към безпомощния фагор. Останалите наближаваха, за да помогнат на другаря си. Сивушка избяга в галоп. Съдбата му бе отчайваща както и преди.

Повика Кърд, ала хрътката приклекна трепереща в тревата и не искаше да дойде.

Когато фагорът се надигна, Аоз Рун се завтече към реката, сграбчил копието в ръка. Можеше да преплува до острова — той оставаше единствената му надежда.

Преди да излезе на брега, осъзна опасността. Водата беше черна, защото влачеше кални наноси, удавени животни и клони, които щяха да му попречат да достигне до острова.

Колебаеше се. В това време фагорът го нападна.

Аоз Рун си спомни как преди много години, още преди да бе прихванал срамната треска, се бе преборил с един от зверовете. Онзи беше ранен. Този тук не бе някой младок, усети го инстинктивно, когато го сграбчи за ръката и го ритна с ботуша си. Би могъл да го хвърли във водата, преди да са пристигнали останалите.

Ала не беше толкова лесно. Звярът все още притежаваше изключителна сила. Отстъпваше ту единият, ту другият. Аоз Рун нито можеше да насочи копието, нито да извади ножа си. Те се бореха, като подскачаха или подтичваха, ръмжаха, пъшкаха, а противникът му се стараеше да вкара в игра рогата си.

Фагорът успя да извие ръката му и Аоз Рун изкрещя от болка. Пусна копието. Освободи лакътя си, вдигна го и го заби в брадата на противника си. Напънаха се и извървяха няколко крачки заедно, като нагазиха във водата почти до колене. Аоз Рун отчаяно викаше кучето си, ала Кърд се щураше напред-назад и яростно лаеше срещу тримата фагори, които настъпваха пеша.

Във водата плаваше голямо дърво, въртопите го въртяха във всички посоки. Приближи се и се обърна. Изпод водата се протегна един клон като човешка ръка. От него се стичаше вода. Той удари и човека, и фагора, вкопчени един в друг на плиткото. Двамата паднаха, подчинявайки се на непреодолимата сила на гравитацията, и бяха повлечени под буйно течащата вода. От нея се показа още един клон, после и той потъна, теглен от подводното течение, като остави на повърхността жълтеникави въртопчета.

 

 

Вече четири часа Баталикс гризеше Фрейър откъм едната страна, както куче гризе кокал. Едва след това по-ярката светлина угасна. През целия ранен следобед върху земята се стелеше стоманеносива сянка. Никаква животинка не помръдваше.

За три часа Фрейър изчезна от света, откраднат от дневното небе.

Към залез-слънце се показа само отчасти. Никой не можеше да гарантира, че ще се появи отново цял-целеничък. От хоризонт до хоризонт небето бе покрито с гъсти облаци. Денят издъхна, при това какъв тревожен ден! И деца, и възрастни, всички в Олдорандо си легнаха с предчувствие за нещо лошо.

После излезе вятър, разпръсна дъждовните облаци и възбуди хората още повече.

В стария град имаше три смъртни случая — единият бе самоубийство, а няколко сгради изгоряха или продължаваха да горят. Единствено проливният дъжд ги спаси от по-тежки последици.

Събудена от вятъра искра от близкия огън освети локвата пред Голямата кула. Отражението хвърли отблясъци върху тавана на стаята, където Ойре лежеше на леглото си с отворени очи. Вятърът свиреше, капакът на някакъв прозорец тракаше, искри летяха в комина на нощта.

Ойре чакаше. Безпокояха я комарите, наскоро се бяха завърнали в Олдорандо. Всяка седмица им носеше по нещо ново, което не бяха изпитвали преди.

Трепкащата светлина отвън се насложи върху петната по тавана и изрисува старец с дълга коса, облечен в тога. Ойре си представи, че не може да види лицето му, защото го е скрил зад повдигнатото си рамо. Правеше нещо. Краката му се раздвижиха с вълничките, които вятърът образуваше в локвата навън. Старецът тихичко се разхождаше сред звездите.

Уморена от играта, тя се огледа, учудена къде ли е баща й. Когато отново погледна нагоре, видя, че е сгрешила — старецът надничаше иззад рамото си и се взираше в нея. Лицето му бе набраздено от възрастта. Сега се движеше по-бързо и капакът тракаше в такт със стъпките му. Той вървеше през света към нея. Тялото му бе покрито с отровен обрив.

Ойре се надигна и седна в леглото. Край ухото й избръмча комар. Почеса се по главата и погледна към Дол, която дишаше тежко.

— Какво става с теб, момиче?

— Болките зачестиха.

Ойре стана гола от леглото, наметна си дълга роба и се наведе над приятелката си, чието лице белееше в мрака.

— Да изпратя ли да повикат Ма Скантиом?

— Още не. Да си поговорим.

Дол протегна ръка и Ойре я хвана.

— Стана ми добра приятелка, Ойре. Спомням си толкова забавни неща. Ти и Врай… Знам какво мислите за мен. И двете сте мили, но сте толкова различни. Врай е твърде несигурна в себе си, а ти си винаги уверена…

— Разбрала си нещата съвсем обратно.

— Е, никога не съм знаела много. Хората често изобщо не се разбират и това е ужасно, нали? Надявам се да не е така със собственото ми дете. Знам, че съм далеч и от схващанията на баща ти. А сега и той не ме разбира… Представяш ли си — тъкмо тази нощ не е при мен.

Капакът на прозореца долу отново се затръшна. Те се сгушиха една в друга. Ойре постави ръка върху надутия корем на приятелката си.

— Сигурна съм, че не е тръгнал с Шей Тал, ако от това се боиш.

Дол се подпря удобно на лакти и обърна лице към Ойре.

— Понякога не мога да понасям собствените си чувства. В сравнение с тях тази болка е нищо. Знам, че не мога да й се намажа и на малкото пръстче. Ала все пак аз казах „да“, а тя „не“ и това е от значение. Винаги съм му казвала „да“, а него сега го няма при мен… Мисля, че никога, ама никога не ме е обичал.

Внезапно тя зарида толкова буйно, че от очите й потекоха сълзи. Ойре ги видя да блестят на трепкащата светлина, когато Дол се обърна и зарови лице в топлата й гръд.

Капакът на прозореца отново се затръшна заедно със зловещия вой на вятъра.

— Нека да изпратя да повикат Ма Скантиом, мила — помоли я Ойре.

Ма Скантиом бе поела задълженията на акушерка, тъй като майката на Дол бе твърде грохнала вече.

— Още не, още не.

Постепенно сълзите й пресъхнаха. Тя дълбоко въздъхна.

— Има време… Има време за всичко.

Ойре стана, уви се в робата и слезе боса, за да намести капака на прозореца. Мокрият вятър я блъсна в лицето — мощно духаше от юг. Тя с радост вдъхна дълбоко. До ушите й достигна звукът, издаван от гъските в Ембрудок от незапомнени времена — с клатеща се походка те се скриха под плета.

— Но защо живея сама? — попита тя нощта.

Сложи резето на прозоречния капак и усети горчивия мирис на дим. Близката сграда продължаваше да тлее и да напомня за деня на всеобща лудост.

Когато се върна в стаята, Дол седеше и бършеше лицето си.

— По-добре е да повикаш Ма Скантиом, Ойре. Бъдещият Господар на Ембрудок е на път да се роди.

Ойре я целуна по бузата. И двете жени бяха бледи, а очите им — широко отворени.

— Той скоро ще се върне. Мъжете са толкова… не можеш да разчиташ на тях.

И тя изтича навън, за да повика робинята.

 

 

Вятърът, който затръшваше капака на прозореца, бе пропътувал дълго разстояние. Идваше чак от Кузинтските планини, които го бяха издухали измежду варовиковите си зъби. Бе роден над бездънното море, което бъдещите моряци щяха да нарекат Ардънт. Придвижваше се на запад по екватора, набираше скорост и влага, докато стигна до високата бариера на източния щит на Кампанлат, Нктрик, където се раздели на две.

Северното въздушно течение профуча по Чалския залив и изгуби сили, докато стопяваше пролетния скреж на Сиборнал. Южното течение изви покрай нос Валгос, най-напред над Скимитарско море, а после над североизточната част на Морето на орлите, за да въздъхне над низините между Кивасиен и Отасол. Изсвистя над пустошта, която един ден щеше да бъде великата страна Борлиен, леко въздъхна над Олдорандо и затръшна прозореца на Ойре. Продължи по пътя си, недочакал да чуе първото изплакване на сина на Аоз Рун.

Топлият въздушен поток носеше със себе си птици, насекоми, спори, полени и микроорганизми. Изчезна след няколко часа и тутакси го забравиха, ала бе изиграл своята роля в промяната на всичко съществуващо до този миг.

Когато премина, на мъжа, който седеше неудобно в клоните на едно дърво, му стана по-уютно. Дървото растеше на остров в средата на буйна река, която се бе засилила да се превърне в приток на река Такиса. Мъжът си бе наранил крака и се бе покатерил горе за по-голяма безопасност.

Отдолу седеше голям мъжки фагор. Вероятно чакаше човека да падне. Каквито и да бяха намеренията му, той не помръдваше, само от време на време махаше с ухо. Бялата му птица бе кацнала на дървото възможно по-далеч от ранения мъж.

Човекът и фагорът бяха изхвърлени полуживи на брега на острова. В състоянието, в което се намираше, човекът бе потърсил безопасност между клоните на дървото. Прилепи се до дънера, за да не го отнесе силният вятър.

Вятърът бе твърде топъл за фагора. Най-после той помръдна, изправи се и без да погледне назад, тръгна да дири път през камъните, които покриваха по-голямата част от тясната ивица суша. След като го гледа известно време с протегната напред шия, бялата му птица разпери криле и запляска с тях след своя воин.

Мъжът си помисли: „Ако хвана и убия птицата, това би било един вид победа — може пък да става за ядене.“

Ала Аоз Рун имаше по-належащи проблеми от глада. Първо трябваше да надвие фагора. Когато се зазори, той видя през засланящите го листа бреговете на реката, откъдето бе довлечен от течението. На мочурестата земя седяха четирима фагори, всеки с птица на рамо или лениво обикаляща го. Единият държеше кайдо за гривата. Бяха седели там с часове и почти неподвижни се взираха към острова.

На безопасно разстояние от тях, току до водата, стоеше Кърд. Кучето бе тревожно, скимтеше, ходеше напред-назад и се вглеждаше във водовъртежите в черната вода.

Аоз Рун хапеше от болка долната си устна, обраснала с брада, и се опитваше да се свлече малко по-надолу по клона, за да може да наблюдава оттеглянето на врага си. Фагорът вървеше бавно. Тъй като не виждаше къде може да отиде на тесния остров, Аоз Рун си помисли, че чудовището ще направи един кръг и пак ще се върне. Ако се чувстваше по-добре, ловецът можеше да измисли нещо, с което неприятно да го изненада, когато се върне.

Присви очи и погледна нагоре към небето. Фрейър се откопчваше от гъстите клони на дърветата, на вид непокътнат от преживяното предишния ден. Баталикс, който вече бе изгрял, се губеше в облаци. Аоз Рун умираше за сън, ала не смееше да затвори очи. Вероятно и фагорът се чувстваше по същия начин.

От чудовището нямаше и помен. Чуваше се само непрекъснатото гъргорене на водата в неспокойния й път на юг. Бе ледено студена, Аоз Рун си спомняше добре. Врагът му нямаше да понесе отново да се потопи в нея.

Изглежда фагорът му кроеше някакъв капан. Въпреки плана си Аоз Рун почувства непреодолимо желание да слезе от дървото и да поразузнае. След като взе решение, той почака няколко минути да събере сили. Почеса се.

Беше му трудно да се движи. Крайниците му се бяха схванали. Огромните му черни кожи не бяха още изсъхнали. Главният проблем бе левият му крак — болезнено подут и твърд, не можеше да го прегъне в коляното. Все пак успя да се спусне надолу по дървото и най-после се свлече на земята. Полежа свит на кълбо и задъхан, не можеше да се повдигне. Всеки миг очакваше фагорът да се нахвърли отгоре му и да го убие.

Фагорите на брега го бяха видели да се движи и се развикаха, ала гласовете им, по-слаби от човешките, едва се долавяха през шума на пенливите води. Кърд също зави.

Аоз Рун се вдигна на крака. До побелелия от пяната бряг той откри оголен до кората клон, който му послужи за патерица. В тялото му като въртоп вилнееха страх, студ, болка, щеше да припадне всеки миг. Усещаше се натежал, тресеше го и целият гореше. Огледа се отчаяно с отворена уста, в очакване да бъде нападнат. Фагорът не се виждаше никъде.

— Ще ми попаднеш в ръцете, проклетнико, дори ако това бъде моят край… Аз съм Господарят на Ембрудок… все още…

Напредваше стъпка по стъпка, като внимаваше купчината камъни, изграждащи гръбнака на острова, да бъде между него и близкия бряг, та фагорите, които стояха нащрек, да не могат да го виждат. От дясната му страна буйната вода носеше камъни, клони, буци пръст заедно с поникналата върху тях трева, които опасно се завихряха към отсрещния бряг. Мъглата се смесваше с водата и се виеше над разбунената й повърхност.

Реката бе изхвърлила на брега издънки и по-стари дървета — корабокрушенци като него самия. Клоните им бяха отсечени от блъскащите се в тях камъни и те бяха останали като кораби без мачти в неочакваното наводнение. Районът, засегнат от природното бедствие, бе широк не повече от дванайсет метра, ала на дължина — като гръбнака на потопено във водата огромно животно — разделяше новообразуваната река, докъдето стигаше погледът.

Като ранена мечка Аоз Рун куцукаше напред и развълнуван от прегледа на околността, гледаше да върви покрай самата вода, за да бъде на по-голямо разстояние от възможно нападение.

От гъстата папрат пред него изскочи елен с вирната глава и блеснали очи. Човекът се стресна и падна, а еленът се гмурна във водата и навлезе навътре, докато над повърхността остана да стърчи само ръждивокафявата му глава е тривърхи рога. Жално измуча и отдаде силното си тяло на буйното течение, което го понесе надолу. Животното изглежда не можеше да достигне до отсрещния бряг, ала продължаваше геройски да се съпротивлява, докато Аоз Рун го изгуби от погледа си в мъглата, стелеща се покрай брега.

По-късно, като се покатери върху едно паднало дърво, той отново зърна бялата птица.

Тя го наблюдаваше с подъл пронизващ поглед от върха на една колиба, покрита с пръст и каменни плочи. Стените й бяха от насечен камък. Върху колибата бяха натрупани листа, папрати, накършени клони и тя се сливаше със заобикалящата я среда. Аоз Рун си проправи път към отвора на този заслон, като смяташе, че фагорът е вътре.

Там, където земята се спускаше надолу, на метър от вратата се вихреше вода. На това място островът се бе прекъснал. Появяваше се на няколко метра по-нагоре по течението, за да продължи извивката си като тясно корабче с товар от никому ненужни камъни на борда. Бе разделен на две части от вода с въртопчета, която не стигаше по-високо от коляното му. С газене човекът можеше да отиде на по-безопасно място. Поради характерния белег на рода си — страх от водата, фагорът никога нямаше да го последва.

Студеното течение захапа краката му като зъби на алигатор. Докато с труд се влачеше към продължението на острова, той високо викаше от болка. Падна на сушата. Остана легнал по очи, заби пръсти в чакъла, после се обърна, за да види колибата зад себе си. Противникът му сигурно бе вътре — ранен и болен като него самия.

Завлече се на високото и тръгна из острова, глупаво се заоглежда и най-накрая отряза с ножа си две здрави пръчки. Пъхна ги под едната си мишница и се втурна обратно към жестокия поток, като подскачаше с помощта на патерицата. Не откъсваше поглед от вратата на колибата.

Когато стигна до нея, над главата му нещо се раздвижи. Бялата фагорска птица се спусна надолу и заби острата си човка в слепоочието му. Той изпусна пръчките и патерицата и замахна с ножа, разрязвайки въздуха над главата си. Когато птицата се спусна отново, той я перна през гърдите. Тя непохватно сви криле и кацна на един дънер, а наоколо се разхвърчаха обагрени с червена кръв пера.

Той продължи с куцукане напред и напъха двете пръчки, както бе намислил — едната под резето, а другата под горната панта на вратата. Вратата тутакси се разтресе. Последваха удари и рев — фагорът се опитваше да излезе, но пръчките бяха яки.

Аоз Рун вдигна патерицата. Обърна се и тръгна обратно към островчето, но погледът му падна върху птицата. Тя подскачаше от крак на крак, а от гърдите й капеше кръв. Той вдигна патерицата над главата си и я стовари върху нея. Уби я.

Мушна птицата под едната си мишница и прегази водата за трети път.

Стъпи на сушата, седна на земята и замасажира краката си, за да ги раздвижи. Проклинаше болката в костите си. Удрянето по вратата на колибата продължаваше. Рано или късно едната пръчка щеше да се измести, но засега фагорът бе обезвреден, а Господарят на Ембрудок тържествуваше.

Като влачеше фагорската птица, Аоз Рун изпълзя между две наклонени едно към друго дървета и натрупа камъни наоколо си за по-сигурно. Слабостта го връхлиташе на талази. Той заспа, заровил глава във все още топлата гръд на птицата.

Събуди се от студ, целият схванат. Фрейър бе ниско в западната половина на небосклона, потънал в златна омара. Аоз Рун изви тяло в примитивния си окоп, за да може да наблюдава близкия бряг. Фагорите продължаваха да стоят и да чакат. Зад тях земята се издигаше нагоре — той можеше да види мястото, където бе паднал Илейн Тал. Зад възвишението пламтеше в мъгла по-големият небесен Страж. Край водата нямаше и следа от Кърд.

Кракът го болеше по-слабо. Той излезе от дупката си заднешком, влачейки мъртвата птица, и се изправи.

Фагорът го чакаше само на няколко метра отвъд потока. Зад него се виждаше колибата — вратата й бе затворена, покривът бе пробит и встрани се търкаляха камъни. Фагорът бе излязъл оттам.

Чудовището със сумтене извърна глава на една страна, после на другата и рогата му проблеснаха на слънчевата светлина. Имаше жалък вид, а кожухът му бе просмукан от неотдавнашното му потапяне в реката.

Фагорът хвърли несръчно копието си — човекът, изправен в цял ръст, представляваше отлична мишена. Аоз Рун бе твърде скован и изненадан, за да отскочи, ала оръжието премина далеч от него. Той видя, че копието всъщност беше една от пръчките, които бе отсякъл, за да залости вратата. Несръчният удар показваше, че фагорът вероятно бе ранен в ръката.

Аоз Рун размаха юмрук. Скоро за кратко щеше да падне мрак. Инстинктът му подсказваше да запали огън. Той се засуети да изпълни намерението си, като благодареше на Утра, че възвърна силите му, при все че бе твърде объркан от необяснимото си лошо състояние. Може и да е гладен, мислеше си той, но щом запали огън, ще има достатъчно храна.

След като понасъбра клонки и гнили дръвца и ги нареди на завет между камъните, като добър ловец той се залови да търка две пръчици между дланите си. Фагорът стоеше неподвижно на известно разстояние от него и го наблюдаваше.

— Зине на Фрейър, ти правис топлина — извика чудовището.

Аоз Рун вдигна поглед и видя само очертанията на противника си на фона на позлатения западен хоризонт.

— Да, правя топлина. А освен това ще сготвя и ще изям твоята птица, косматко.

— Сте ми дадес малко от нея.

— Водата ще се оттече за ден-два. После и двамата ще се приберем по домовете си. Но засега остани там, където си.

Фагорът артикулираше неразбираемо. Каза нещо, което Аоз Рун не схвана. Той седна край огъня, загледан през потока в противника си, чийто силует вече се губеше в общите очертания на дърветата и хълмовете, чернеещи се на фона на залеза. Аоз Рун се чешеше, дереше се с нокти под кожите си, като се извиваше насам-натам.

— Зине на Фрейър, ти зи болен и през носта сте умрес.

Фагорът с труд произнасяше шипящите звукове, като наблягаше повече на „З“.

— Болен ли зъм? Да, болен зъм, ала взе още зъм Господар на Ембрудок, проклетнико.

Аоз Рун завика Кърд, ала не получи отговор. Над земята бе паднал мрак и той не можеше да види дали фагорите бяха още на брега. Целият, свят се превърна в черна сянка.

Уплашен от слабостта си, той си помисли, че фагорът се навежда, сякаш се кани да прескочи пространството, което ги разделяше.

Аоз Рун размаха юмрук.

— Остани си в твоя свят, аз ще си остана в моя.

Самото произнасяне на думите го изтощи. Заслонил очи с длани, той се задъхваше така, както Кърд след цял ден ловуване.

Дълго време фагорът не отговаряше, сякаш се опитваше да смели в мозъка си забележката на човека и най-накрая реши да я отхвърли. Без да помръдне, той го стори с думите:

— Ние зе раздаме и умираме в един и зъст свят, в един и зъст звят. Затова трябва да зе бием.

Словата доехтяха до ушите на Аоз Рун през водата. Той не разбра значението им. Спомни си само своите думи, отправени към Шей Тал, че ще спечелят само ако са обединени. Сега се обърка. Колко типично за нея — никога да не е наблизо, когато му е нужна.

Той се обърна с лице към огъня, падна на колене, мушна още клони в пламъците и се залови с мъчителната работа да разрязва птицата на парчета. Откъсна единия й крак, при което сухожилията увиснаха, и го забоде на пръчка като на шиш. Тъкмо се канеше да го напъха в огъня, когато осъзна, че невъобразимата болка от обрива върху кожата му прониква дълбоко в костите му. Чувстваше скелета си така, сякаш го горяха на клада. Обзе го слабост. Самата мисъл за храна го отвращаваше.

С мъка се изправи на крака, стъпи в огъня, тръгна слепешката към водата, завъртя се в кръг и завика, като вдигна високо окървавения птичи крак. Водата бучеше. Стори му се, че реката спря да тече. Островът се превърна в тясна лодка, която бързо се движеше по повърхността на езеро, не можеше да контролира скоростта й. А езерото бе във вечно движение, насочило се към огромната пещера на мрака.

Устата на пещерата се затвори и го погълна.

 

 

— Прихванал си козтна трезка — заключи фагорът. Казваше се Ям-Ухрмар. Не бе воин. Цялата им група се състоеше от дървари и събирачи на лишеи, които се движеха по един и същ маршрут. Бяха откраднали кайдото им. Когато сред тях се появиха двама синове на Фрейър, те просто последваха инстинкта си и ги нападнаха, а в резултат на това сега Ям-Ухрмар беше в беда.

Различни фактори станаха причина събирачите на лишеи да бъдат изтласкани на запад, вместо да вървят на изток. Крачеха в обратната посока, следвайки благоприятни въздушни октави, когато срещнаха свои събратя, които говореха за голям поход, разрушаващ всичко по пътя си. Макар и разтревожени, събирачите на лишеи продължиха пътя си в дирене на по-хладни места, ала се върнаха по дългата долина, където въздушните октави се отразяваха като в огледало. Изляха се проливни дъждове. Фагорите бяха принудени да отстъпят. Недружелюбието и объркаността ги бяха наранили до дъното на душата им.

Фагорът стоеше неподвижен на брега на реката в очакване на смъртта на зловещия Фрейър. Когато той се скри в мрака, фагорът се успокои. Размърда се и замасажира наранената си ръка. Зарадва се на нощта.

На известно разстояние от него врагът му бе паднал върху купчина камъни. Нямаше да му досажда повече. Най-после, колкото и проклети да бяха тези паразити, синовете на Фрейър, трябваше да ги съжали: всички най-накрая се разболяваха при самия вид на ансипиталите. Това се казва справедливост! Ям-Ухрмар стоеше неподвижен и чакаше да мине времето.

— Ти зи болен и сте умрес — извика той. Ала усети нещо не наред и в себе си. Почеса се по врата със здравата си ръка и се загледа в тъмнината, която го заобикаляше. Гъстата тъма вече избледняваше. Някъде на изток Баталикс, този добър воин, бащата на ансипиталната раса, пускаше първите филизи на новото си раждане. Ям-Ухрмар се оттегли в колибата с пробития покрив и се излегна на земята, алените му очи се затвориха. Потъна в сън без сънища и без движение.

Над ширналата се река се прокрадна лъч откъм изток, който възвестяваше изгрева на Баталикс. Той щеше да изгрява много пъти, преди водите да се оттекат, тъй като идваха от огромен резервоар горе в далечния Нктрик. Щеше да дойде време, когато водата ще издълбае свое собствено корито. Още по-късно земната маса щеше да избута реката на друго място. Много векове трябваше да изминат до времето, когато Фрейър щеше да достигне върха на славата си. Тогава тази земя щеше да пресъхне и да се превърне в част от пустинята Мадура, прекосявана от още непознати народи.

Докато човекът и фагорът спяха, нито единият, нито другият осъзнаваха, че водата щеше да тече край тясната ивица — тяхното островче, цяла епоха. Наводнението не бе временно, то щеше да продължи още двеста години по Баталикс.