Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (13)

XI
Заминаването на Шей Тал

Олдорандо се разрастваше и в дъжд, и в пек. Преди трудолюбивите му жители да разберат какво става, той прекоси реката Ворал, прескочи мочурестите извори на изток и се разпростря до огражденията в степта и брасимиповите островчета в ниската хълмиста област.

Построиха нови мостове. Ала епопеята на първия строеж не се повтори. Гилдиите отново се научиха на занаята дърводобив, появи се дърводелство, което се практикуваше и от свободните хора, и от робите. Да се построят подпори, сводове и брегови устройства вече не представляваше никаква трудност.

Отвъд мостовете засадиха и оградиха ниви, направиха кочини за прасетата и ферми за гъските. Производството на хранителни продукти трябваше рязко да се повиши, за да изхранят домашните хоксни, които непрекъснато се увеличаваха. Нуждаеха се от още роби за обработването на новите ниви. Отвъд и между тях издигнаха още кули, които мислено продължаваха линията на Ембрудок. Използваха ги за нуждите на робите и техните надзиратели. Кулите бяха построени след демонстрация, представена от академията — вместо камъни редяха блокове от кал на два вместо на пет етажа. Честите проливни дъждове отмиваха стените. Олдорандците не обърнаха внимание, тъй като в новите постройки живееха само роби. Ала робите се разтревожиха и измислиха сламата, пожъната от житните поля, да бъде използвана като покрив, излизащ над стените от кал, предпазвайки ги от дъждовните порои.

Отвъд нивята и новите кули се виеха конските пътеки, охранявани от кавалерията на Аоз Рун. Олдорандо не бе просто град, а и военен лагер. Никой не можеше да влезе или да излезе от него без специално разрешение. Изключение правеха търговските квартали, разрастващи се в южна посока и наречени Паук — думата, с която в Олдорандо изразяваха състоянието за общуване с душите на мъртвите.

За всеки гордо възседнал коня си воин шестима души трябваше да превиват гръб на полето. Ала реколтата беше добра. Земята щедро се отплати след дългата почивка. В студа използваха кулата на Праст за склад — най-напред на сол, сетне на рател. Сега в нея стоварваха житото. Навън по утъпканата земя жени и роби вееха огромна купчина зърно. Мъжете обръщаха житото с дървени гребла, жените размахваха кожи, опънати на дървени рамки, и отвяваха плявата. От работата им ставаше много горещо. Срамът тихичко си отиде от хората. Жените, поне младите, хвърлиха красивите си туники и работеха с разголени гърди.

Във въздуха се издигаше фин прашец. Той полепваше по влажната плът на жените, покриваше лицата им и им придаваше пухкавост. Извисяваше се като пирамида над работещите, позлатен от слънчевата светлина, после се разпръскваше и се стелеше, където му попадне, заглушаваше стъпките по дървените стъпала и се сипеше върху листата на растенията.

Тант Ейн и Фаралин Фърд яздеха, следвани отблизо от Аоз Рун и Илейн Тал, а зад тях се точеха младите ловци, предвождани от Датка. Връщаха се от лов и носеха няколко елена.

За миг те се почувстваха доволни, че седят върху седлата и наблюдават работата на жените. Сред работничките бяха съпругите на тримата помощници. Те не обръщаха внимание на духовитите забележки на господарите си. Ветрилата вееха житото, мъжете снизходително се бяха надвесили от седлата, плявата и прахта се носеха над главите им и замъгляваха слънцето.

Появи се Дол с бавна походка, бременна, а до нея вървеше Мик, старият фагор, и караше гъските й. Идваше и Шей Тал, мършавостта й се подчертаваше още повече от пълнотата на Дол. Когато видяха Господаря на Ембрудок и хората му, и двете жени спряха и се спогледаха.

— Не казвай нищо на Аоз Рун — предупреди я Шей Тал.

— Тъкмо сега е много податлив — отвърна й Дол. — Очаква момче.

Тя се запъти към него и застана до Сивушка. Аоз Рун я погледна, ала не каза нищо.

Тя го потупа по коляното.

— Навремето е имало свещеници, които са благославяли реколтата в името на Утра. Благославяли са и новородените. Свещениците се грижели за всички — мъже и жени, високопоставени и низши. И ние имаме нужда от тях. Не можеш ли да ни плениш няколко?

— Утра! — възкликна Аоз Рун и се изплю в прахта.

— Това не е отговор.

Тъмните му вежди и мигли бяха позлатени от финия прашец във въздуха. Премести тежкия си поглед зад Дол — там, където стоеше Шей Тал с бледо като восък лице.

— Тя е разговаряла с теб, нали, Дол? Какво знаеш ти за Утра? Великият Юли го отхвърли, а предците ни изхвърлиха свещениците. Ненужни гърла. Защо ние сме силни, а борлиенците са слаби? Защото нямаме свещеници. Забрави тези глупости и не ме безпокой повече.

— Шей Тал казва, че духовете са разярени, защото нямаме свещеници. Нали, Шей Тал? — попита Дол и погледна назад през рамо по-възрастната жена, която продължаваше да стои неподвижно.

— Шепнещите винаги са разярени — заяви Аоз Рун и й обърна гръб.

— Блъскат се там долу като в гнездо на бълхи — съгласи се с него Илейн Тал, посочи към земята и се засмя. Беше едър червендалест мъж и когато се смееше, бузите му се тресяха. Той не се отделяше от Аоз Рун и бе станал най-близкият му помощник, докато другите двама играеха второстепенна роля.

Шей Тал пристъпи напред и рече:

— Аоз Рун, въпреки че Олдорандо процъфтява, хората остават разделени. Великият Юли едва ли щеше да го одобри. Свещениците може да ни помогнат да се обединим.

Той я погледна отгоре надолу, после бавно слезе от своето хоксни и застана с лице към нея. Дол стоеше настрана.

— Ако накарам теб да мълчиш, ще накарам и Дол да замълчи. Никой не иска свещениците да се върнат. Само ти ги искаш, защото ще ти помогнат да засилиш желанието си за повече знания. Учението е лукс. То създава никому ненужни приказки. И ти го знаеш, но си толкова твърдоглава, че не искаш да си го признаеш. Щом желаеш, гладувай до смърт, ала останалите хора в Олдорандо напълняват, погледни сама. Напълняваме и без свещеници, и без твоето учение.

Лицето на Шей Тал се сви и потръпна. Тя тихо изрече:

— Не искам да се боря с теб, Аоз Рун. До гуша ми дойде. Но думите ти не са верни. Процъфтяваме, защото отчасти прилагаме на практика познанията си. Мостовете, домовете — това са все идеи, разработени от академията за нуждите на общността.

— Не ме ядосвай, жено!

Тя погледна надолу към земята.

— Знам, че ме мразиш. Знам, че затова майстор Датнил беше убит.

— Аз мразя единствено разделението, вечното разделение — изръмжа Аоз Рун. — Оцеляваме само с общи усилия и винаги е било така.

— Но единствено чрез развитието на индивидуалността можем да израснем — отвърна Шей Тал. Лицето й пребледня още повече.

Той яростно посочи наоколо.

— Огледай се, в името на Юли! Спомни си какво представляваше това място, когато беше дете. Опитай се да разбереш как сме го построили с общи усилия, за да стане такова, каквото е сега. Не заставай на пътя ми и не се опитвай да ми противоречиш. Погледни жените на помощниците ми — циците им се клатят и те работят редом с всички останали. Защо никога не си с тях? Винаги стоиш настрана, всяваш недоволство, скимтиш.

— Няма какво да й се поклаща — изкикоти се Илейн Тал. Забележката му бе адресирана към приятелите му Тант Ейн и Фаралин Фърд, за да им достави удоволствие. Ала тя достигна и до наострилите уши млади ловци, които избухнаха в подигравателен смях — всички с изключение на Датка. Останал мълчаливо на седлото си, той с напрежение наблюдаваше разиграващата се драма.

Шей Тал също дочу коментара на Илейн Тал. Тъй като й бе далечен роднина, заболя я още повече. Очите й заблестяха от сълзи и гняв.

— Достатъчно! Няма повече да понасям обиди — твоите и на другарите ти. Няма да те безпокоя вече, Аоз Рун, никога повече няма да споря с теб. Виждаш ме за последен път, твърдоглавецо, побойнико и предателю, ти завинаги ме разочарова. Ти, с бременната си крава в леглото! Утре, когато Фрейър изгрее, ще напусна Олдорандо, за да не се върна никога. Ще тръгна сама с кобилата си Вярност и никой повече няма да ме види.

Аоз Рун разпери ръце.

— Никой не напуска Олдорандо без мое разрешение. Няма да мръднеш оттук, докато не запълзиш в нозете ми и не молиш да те пусна.

— Ще видим утре сутринта — изсъска Шей Тал.

Тя се обърна на пети, прибра провисналите тъмни кожи около тялото си и тръгна към северната порта.

Дол се бе зачервила.

— Пусни я да си ходи, Аоз Рун, изгони я. Прав й път! Бременна крава, разбира се, а пък тя е изсушена мумия!

— Ти стой настрана. Ще реша въпроса, както пожелая.

— Предполагам, ще трябва да я убиеш като останалите.

Той я цапна през лицето — леко, ала с презрение, като продължаваше да гледа след отдалечаващата се фигура на Шей Тал.

 

 

Бе нощ и всички спяха, макар че Баталикс продължаваше да свети ниско в небето. Робите се въртяха в съня си, а някои от свободните хора все още бяха будни. В най-горната стая на Мостовата кула се провеждаше среща на целия съвет. Присъстваха майсторите на седемте стари гилдии плюс още двама майстори, по-млади мъже от новосъздадените гилдии — за сбруи, седла и принадлежности за яздене. Тук бяха и тримата помощници на Аоз Рун и единият от господарите на Западната степ — Датка. Събранието се председателстваше от Господаря на Ембрудок, а няколко моми се грижеха дървените им чаши да бъдат винаги пълни с бител или бира.

След дълги спорове Аоз Рун попита:

— Ингсан Атрей, кажи какво мислиш по въпроса.

Обръщаше се към старшия майстор, сивобрад мъж, който отговаряше за гилдията на металопроизводителите и бе мълчал досега. Годините бяха превили гърба на Ингсан Атрей и бяха посипали косата му със сняг, така се подчертаваше още повече широкият му череп. Поради това гледаха на него като на мъдър човек. Имаше навика да се усмихва непрекъснато, макар очите му, засенчени от сбръчкани клепачи, да гледаха винаги бдително. Седнал върху кожите на пода, натрупани, за да му бъде по-удобно, той и сега се усмихна:

— Господарю мой, гилдиите на Ембрудок по традиция защитават жените. В края на краищата те са главният трудов ресурс, когато ловците са навън. Времената, разбира се, се променят, признавам го. По времето на Господаря Уол Ейн е било различно. Ала жените служат и за придобиване на повече познания. Нямаме книги, но те помнят и предават легендите на племето ни. Това се вижда още щом започнем да разказваме Великата приказка в дни на пиршества…

— По въпроса, моля…

— Да, тъкмо се приближавах до него. Шей Тал може да е трудна и така нататък, ала тя е магьосница и учена жена и това е всеизвестно. Никому не е навредила. Ако замине, подир нея ще тръгнат и други жени и това ще бъде голяма загуба. Ние, майсторите, смеем да кажем, че беше прав да не й разрешиш да замине.

— Олдорандо не е затвор — извика Фаралин Фърд.

Аоз Рун отсечено кимна с глава и се огледа.

— Свиках събранието, защото помощниците ми не бяха съгласни с мен. Кой споделя мнението им?

Улови погледа на Рейнил Лейън, който нервно подръпваше чаталестата си брада.

— Майсторе на гилдията на кожарите, винаги си давал изказ на мислите си. Какво ще кажеш сега?

— Що се отнася до това… — Рейнил Лейън махна с ръка. — Ще се появят затруднения, ако спрем Шей Тал. Лесно ще се изплъзне, щом я поставим в подобно положение. А има един общ принцип… Останалите жени ще си помислят… Е, добре, не ни трябват недоволни жени. Ето например Врай — тя също е мислеща жена, при това привлекателна, но нямаме проблеми с нея. Ако премислите заповедта си, мнозина ще са ви благодарни…

— Казвай направо, не го усуквай — отсече Аоз Рун. — Сега си вече майстор, както искаше, и няма смисъл да се подмазваш.

Никой не продума. Аоз Рун ги гледаше втренчено. Всички отбягваха погледа му, забили очи в чашите си.

Илейн Тал се обади:

— Защо съжаляваме? Какво значение има? Да заминава.

— Датка! — викна Господарят. — Няма ли да продумаш поне една дума тази нощ, тъй като приятелят ти Лейнтал Ей не ни почете с присъствието си?

Датка остави чашата си и погледна Аоз Рун в очите.

— Всички тези спорове, приказките за принципи… всичко е глупост. Знаем, че двамата с Шей Тал отдавна сте във война. Така че ти решаваш какво да правиш, не ние. Изритай я сега, когато имаш тази възможност. Защо замесваш и нас?

— Защото засяга всички ви, затова! — Аоз Рун удари с юмрук по пода. — В името на първичния камък, защо тази жена винаги роптае срещу мен и срещу всички? Не мога да разбера. Какъв червей разяжда душата й? Запази академията си, нали? Името й се нареди в дългия списък на жените, които вечно са създавали проблеми — Лойланун, Лойл Брай, която стана жена на Малкия Юли… Но къде ще ходи? Какво ще стане с нея?

Речта му бе дива и несвързана.

Никой не отговори. Датка бе изразил онова, което мислеше, в себе си всички одобриха думите му. Самият Аоз Рун нямаше какво да каже. Събранието се прекрати.

Тъкмо когато Датка се измъкваше, Рейнил Лейън го хвана за ръкава и тихо рече:

— Хитър си. Щом се отървем от Шей Тал, академията ще се оглави от твоята обожаема, нали? После тя ще има нужда от подкрепата ти…

— Оставям хитростта за теб, Рейнил Лейън — отвърна Датка и се дръпна. — Само не заставай на пътя ми.

Лесно откри Лейнтал Ей. Въпреки късния час Датка знаеше къде да го намери. В полуразрушената кула Шей Тал си опаковаше багажа в компанията на много от своите приятели, дошли да се сбогуват с нея — Еймин Лим с децата си, Врай, Лейнтал Ей с Ойре и още няколко жени.

— Каква е присъдата? — Лейнтал Ей се приближи до Датка още щом той влезе.

— Няма решение.

— Не може да я спре! Ако тя желае, ще тръгне.

— Зависи колко ще пие през нощта с Илейн Тал и дружината си, а и с оня нещастен подлизурко Рейнил Лейън.

— Тя остарява, Датка. Дали да я пуснем?

Той сви рамене, един от любимите му жестове, и погледна към Врай и Ойре, които стояха наблизо и слушаха.

— Да тръгваме заедно с Шей Тал, преди Аоз Рун да е заповядал да ни убият. Ако тези две дами потеглят с нея, ще ми липсват много. Всички ще отидем в Сиборнал.

Датка отново сви рамене.

— Готов ли си да се закълнеш, че ще се държи добре, щом Шей Тал си отиде? Можем ли да му вярваме?

— Всичко отдавна е отминало — намеси се Ойре. — Сега татко живее щастливо с Дол и вече не се карат както преди. Чакат бебе.

— Ойре, светът е широк — продължи Лейнтал Ей. — Да тръгнем с Шей Тал, както предлага Датка, и да започнем всичко отначало. Врай, ще те вземем с нас. Ако останеш тук, без подкрепата на Шей Тал ще бъдеш в опасност.

Врай не бе проговорила. Както винаги, тя просто бе част от групата, без да се налага с нещо. Ала сега твърдо отговори:

— Не мога да напусна това място, Датка. Благодаря за любезната покана, но трябва да остана, каквото и да направи Шей Тал. Най-после трудът ми даде резултати, които скоро се надявам да оповестя.

— Все още не можеш да понасяш присъствието ми, нали? — мрачно попита той.

— О, щях да забравя нещо — рече тихо тя.

После се обърна, избягвайки тежкия поглед на Датка, и се промуши покрай жените, застанали до Шей Тал.

— Трябва да измериш разстоянието, Шей Тал. Не забравяй. Нека робинята брои крачките на твоето хоксни всеки ден и да отбелязва посоката. През нощта записвай подробностите. Разбери колко далеч се намира страната Сиборнал. Бъди колкото е възможно по-точна.

Шей Тал изглеждаше величествена сред плача и бърборенето, които изпълваха стаята й. Когато някой се обърнеше към нея, тя запазваше затвореното изражение на ястребовото си лице, сякаш духът й бе вече далеч от тях. Говореше малко и произнасяше думите без всякакво чувство.

След като отмести празен поглед от стената, както винаги покрита с лишей, Датка погледна Лейнтал Ей с наклонена на една страна глава и му кимна да излезе. Онзи поклати глава и Датка се изплъзна безшумно навън.

— Колко жалко, че не можем да опитомяваме жените, както хокснитата — подхвърли той, излизайки.

— Е, поне непрекъснато се опитваш — рече надменно Ойре.

Двете с Врай отведоха Лейнтал Ей в ъгъла и му зашепнаха. Важно беше Шей Тал да не тръгва сутринта, той трябваше да я убеди да почака до следващия ден.

— Но това е абсурдно! Ако иска да тръгне, да върви. Нали вече решихме? Най-напред вие не искате да тръгнете, сега пък не искате тя да си ходи. Извън огражденията съществува свят, за който не знаете нищо.

Ойре хладнокръвно измъкна една сламка от пъстрите си кожи.

— Да, светът на завоеванията. Знам, достатъчно слушам за това от татко. Работата е там, че утре ще има затъмнение.

— Това е общоизвестен факт. Измина цяла година от последното затъмнение.

— Утре ще бъде съвсем различно, Лейнтал Ей — предупреди го Врай. — Искаме само да накараме Шей Тал да отложи деня на тръгването си. Ако ни напусне в момента на затъмнението, хората ще свържат двете събития. А ние знаем, че между тях няма никаква връзка.

— Какво ще стане утре? — намръщи вежди Лейнтал Ей.

Двете жени се спогледаха с неудобство.

— Мислим, че ако тръгне утре, може да се случи нещо лошо.

— Аха! Значи наистина вярвате, че съществува връзка… Какви ги забърква женският ум! Ако има връзка, тогава не можем да я избегнем по никой начин, нали така?

Ойре се хвана за главата с престорен ужас.

— Мъжкият ум… Трябва ти извинение за бездействието, а?

— Вещици такива, набърквате се, където не ви е работа!

И двете с презрение го оставиха сам в ъгъла и се смесиха с тълпата, заобикаляща Шей Тал.

Стариците продължаваха да бъбрят, за кой ли път повтаряха чудото при Рибното езеро, говореха уклончиво, за да разберат дали заетата Шей Тал се вслушва в спомените им. Ала тя не показваше, че ги вижда или чува.

— Изглеждаш така, сякаш животът ти е омръзнал — коментираше Рол Сакил. — Може би като стигнеш до този Сиборнал, ще се омъжиш и ще се настаниш щастливо — ако, разбира се, мъжете там са направени от същото тесто, както тук.

— Може би там са направени от по-добър материал — отвърна друга старица и думите й потънаха в общия смях. Започнаха да се забавляват с предположения по този въпрос.

Шей Тал продължаваше да събира багажа си, без да се усмихва.

Имаше малко вещи. Когато най-после ги събра в две кожени чанти, тя се обърна към жените в стаята и ги помоли да излязат, за да си почине преди тръгване. Благодари на всички, че бяха дошли, благослови ги и каза, че никога няма да ги забрави. Целуна Врай по челото. После повика Ойре и Лейнтал Ей.

Взе ръката на младежа в своите тънки ръце и го погледна в очите с обичайната нежност, която изпитваше към него. Заговори едва когато всички, с изключение на Ойре, напуснаха стаята.

— Внимавай във всичко, което вършиш, защото не се грижиш достатъчно за себе си. Разбра ли ме, Лейнтал Ей? Радвам се, че не се бориш за властта, която може би чувстваш, че ти принадлежи по рождено право, защото тя би ти донесла само тъга.

Обърна се към Ойре с напрегнато, сериозно лице:

— Ти си ми скъпа, защото знам колко си скъпа на Лейнтал Ей. Моят съвет към теб на раздяла е следният: стани негова жена колкото е възможно по-скоро. Не поставяй условия на сърцето си, както сторих аз, както навремето направи и баща ти, защото това неизбежно води до злочестина. За жалост го разбрах твърде късно. Като млада бях много горда.

— Не си злочеста. Все още си горда — отвърна Ойре.

— Човек може да бъде едновременно злочест и горд. Вслушай се в съвета ми, защото аз добре разбирам затрудненията ти. Лейнтал Ей винаги ще смятам за собствен син. Той те обича. Обичай го и ти. Не само с душата си, обичай го и с тялото си. Всяко нещо трябва да се използва по предназначение.

Тя хвърли поглед към собствената си изсушена плът и им кимна за сбогом.

Баталикс залязваше, спускаше се истинската нощ.

 

 

Тълпите търговци, пристигащи в Олдорандо от всички посоки на света, се увеличаваха с всеки изминал ден. Търговията със сол, тъй важна за всички, се извършваше на север и на юг, откъдето често я пренасяха с каручки, теглени от кози. Олдорандо вече имаше редовна връзка на запад през степта, създадена от търговците на Кейс, които носеха дреболии — украшения, цветно стъкло, играчки, сребристи музикални инструменти, както и захарна тръстика и редки плодове. Предпочитаха да им се плаща в брой, вместо да ги заменят с други стоки, ала Олдорандо нямаше свои парични знаци, затова приемаха билки, кожи и жито. Понякога хората от Кейс използваха стънджбези за товарни животни, но броят им намаляваше, тъй като времето се бе затоплило.

От Борлиен продължаваха да пристигат търговци и свещеници, макар че отдавна се бяха научили да се пазят от коварните си северни съседи. Продаваха памфлети и листа, изписани със страшни римувани приказки, както и метални тенджери и тигани.

По околни пътища от изток идваха множество търговци, а понякога прииждаха с кервани. Тъмни дребни хора с роби мади и фагори прокарваха редовни пътища, по които Олдорандо бе само временна спирка. Те продаваха фино изработени предмети и украшения, харесвани от жените на Олдорандо. Носеше се мълва, че жените отивали и по-надалеч с тъмните мъже. Със сигурност обаче хората от изток търгуваха с млади мадиски, които даряваха дива и красива любов и линееха затворени в кулите. Макар да имаха лоша слава, Олдорандо приемаше търговците заради стоките им — не само украшения, а и тъкани, черги, килими, гоблени, шалове, невиждани досега в града. Пътниците се нуждаеха от място, където да се настанят. Лагерите им нарушаваха обществения ред. Робите в Олдорандо с огромен труд издигнаха отделно градче точно на юг от кулите, иронично назовано Паук. Тук се извършваха всякакви сделки. В тесните улички търговците на кожи и други стоки се пазаряха, а наблизо имаше места за хранене и конюшни. До известно време на търговците им бе забранено да влизат в Олдорандо. Ала броят им растеше, така че някои се настаниха в града, като със себе си донесоха и нови занаяти, и нови пороци.

Олдорандците също се научиха да търгуват. Все повече хора се обръщаха към Аоз Рун за специални концесии, включително за правото да секат монети. Този проблем му създаваше много повече трудности, отколкото въпросът с академията, която просто смяташе за загуба на време.

Група от шестима олдорандски търговци, удобно настанени върху своите хоксни, се завръщаха в града от успешно пътуване. При изгрева на Фрейър те спряха на един хълм на север близо до брасимипите, откъдето виждаха покрайнините, неприветливи в сивата светлина. Въздухът бе тъй неподвижен, че до ушите им достигаха далечни гласове.

— Гледайте! — възкликна един от по-младите търговци и заслони с длан очите си. — Край вратата има някаква суматоха. По-добре е да минем по друг път.

— Да не са косматковци?

Всички се вторачиха натам. В далечината видяха тълпа от мъже и жени да се стичат навън от града. Някои от тях нерешително спряха и тълпата се раздели на две. Другите продължиха.

— Не ми се струва да е нещо важно — каза младият търговец и пришпори своето хоксни. В Ембрудок го чакаше жена му, която той копнееше да види и за която носеше подарък в джоба си. Заминаването на Шей Тал не означаваше нищо за него.

Скоро Баталикс щеше да изгрее и да затъмни другаря си в небето.

 

 

Неприветливата, посърнала утрин, бременна с дъжд, чувството, че за нея започва приключение, караха Шей Тал да се усеща така, сякаш беше в безтегловно състояние. Не почувства нищо, когато притисна Врай до себе си в безмълвно сбогуване. Робинята й Мейса Латра, трудолюбива жена, й помогна да слезе по стълбите с малобройните си вещи. До кулата стоеше Еймин Лим, стиснала юздите на собственото си хоксни и на това на Шей Тал — тя тъжно се сбогуваше с мъжа си и с невръстното си дете. Ето, мислеше си Шей Тал, саможертва, по-голяма от моята. Аз съм радостна, че тръгвам. Но никога няма да разбера защо Еймин Лим идва с мен. Ала същевременно почувства топлина към приятелката си, макар винаги да бе я презирала.

С нея тръгваха четири жени: Мейса Латра, Еймин Лим и две по-млади, усърдни ученички в академията. Всички яздеха, а един кастриран роб ги придружаваше. Името му беше Хамадранабейл. Той водеше две товарни хоксни и чифт зли ловджийски хрътки с нашийници.

Няколко жени и по-възрастни мъже вървяха след процесията, даваха напътствия и викаха за сбогом, сериозни или весели, кога както им хрумне.

Лейнтал Ей и Ойре чакаха на портата, за да зърнат Шей Тал за последен път. Стояха един до друг, ала избягваха да се поглеждат.

Отвъд портата беше застанал самият Аоз Рун в черните си кожи, със скръстени на гърдите ръце и с наведена брадичка. Зад него потропваше Сивушка под грижите на Илейн Тал, който за пръв път изглеждаше натъжен като господаря си. Няколко мъже мълчаливо бяха застанали зад безмълвния си владетел със сериозни лица и скръстени ръце.

Когато се появи Шей Тал, Аоз Рун се метна на седлото и бавно тръгна — не към нея, а успоредно на пътя. Продължавайки в същата посока, някъде напред в началото на горичката двамата щяха да се срещнат.

Преди да стигне дотам, Аоз Рун отби от пътя и пое по пътеката сред дърветата, успоредна на главния път. Групата жени начело с Еймин Лим продължиха невъзмутимо по пътя, като тихо ронеха сълзи. Шей Тал и Аоз Рун не правеха опит за общуване, нито пък се поглеждаха.

Фрейър все още бе скрит зад ранните облаци, светът оставаше сив и безцветен.

Пътят се заизкачва стръмно, стесни се, дърветата се сгъстиха. Достигнаха до едно голо място, почвата стана мочурлива. Когато хората наближиха, наоколо заскачаха жаби и се изпокриха. Всички хоксни избираха бавно пътя си през локвите, повдигаха с отвращение крака, наоколо захвърча жълта кал.

Дърветата на отсрещния бряг на блатото накараха ездачите да се движат близо един до друг. Сякаш за пръв път забелязала присъствието на Аоз Рун, Шей Тал извика с ясния си глас:

— Няма нужда да вървиш подир мен.

— Аз те водя, госпожо, не те следвам. Ще те изпратя по живо, по здраво от Олдорандо. Дължа ти тази чест.

Двамата млъкнаха. Продължиха пътя си и стигнаха до наклон, осеян с храсталаци. На билото избраха утъпкания търговски път на североизток, към Чалс и далечен Сиборнал — никой не знаеше колко бе далечен. Надолу до склона се появи друга горичка. Пръв до билото стигна Аоз Рун. Чакаше ги горе. Когато жените преминаваха, той подкара Сивушка по линията на хребета.

Шей Тал дръпна юздите на Вярност и се приближи към него с ясно и спокойно изражение на лицето.

— Добре е вече да се връщаш.

— Желая ти добър път — официално изрече той, изправил гръб и прибрал корема си. — Отбележи, че никой не направи опит да те спре.

Гласът й поомекна:

— Никога повече няма да се видим. От този ден насетне ние ще бъдем мъртви един за друг. Дали не погубихме живота си, Аоз Рун?

— Не разбирам за какво говориш.

— Напротив, разбираш. От деца сме били винаги противници. Кажи ми нещо, приятелю, тъй като вече заминавам. Не бъди горд като мен. Поне не сега.

Той сви устни и безмълвно я загледа.

— Моля те, Аоз Рун, само дума на прощаване. Добре съзнавам, че навремето твърде често ти казвах „не“.

Той кимна с глава:

— Истина е.

Тя развълнувано се огледа, дръпна юздите на Вярност и се приближи още една крачка към него, така че двете хоксни се докоснаха.

— Сега, когато си отивам завинаги, кажи ми само, че все още изпитваш същите чувства към мен, както преди, когато бяхме млади.

Той се засмя носово.

— Ти си луда! Винаги си била далеч от живота. Вглеждала си се само в себе си. Вече не чувствам нищо към теб, нито пък ти към мен, ако искаш да знаеш.

Тя се протегна да го прегърне, ала той се отдръпна, като оголи зъби като хрътка.

— Лъжа, Аоз Рун, всичко е лъжа! Тогава ми помахай с ръка, като тръгна, целуни ме за сбогом, да те вземат мътните. Толкова много съм страдала от теб. Жестовете са по-добри от думите.

— Мнозина твърдят, че не е така. Остава само изреченото.

От очите й бликнаха сълзи и потекоха по изпитите й страни.

— Духовете да те вземат дано!

Тя обърна кобилата си и се отдалечи в галоп, мушна се сред дърветата, за да настигне малобройната процесия.

За миг той остана на мястото си, неподвижен върху седлото, взираше се напред, а кокалчетата на пръстите му побеляха, стискайки юздите. Бавно обърна Сивушка и я насочи към дърветата, отдалечавайки се от Олдорандо по допирателната, без да обръща внимание на Илейн Тал, който дискретно го изчакваше на известно разстояние зад него.

Движеха се по надолнище и Сивушка ускори ход, пришпорена от господаря си. Скоро запрепускаха в галоп, а под тях земята летеше и всички човешки същества се изгубиха от погледа му. Аоз Рун вдигна юмрук високо над главата си.

— Прав й път на дъртата кучка! — извика той. От гърлото му проехтя див смях.

 

 

Студените райони на Мордриат, ехтящите му каньони, разпръснатите скалисти стени, блатата, еднообразните високи долини, вечно обитавани от облаци — сякаш не лед, а огън бе формирал голите контури на самотата им, останаха назад.

Участниците в похода, раздробени на множество отделни групи, се движеха с труд към низините, безлюдни, ако не се брояха мадите с техните стада и многобройните птичи ята. Безразлични към заобикалящата ги среда, фагорите продължиха на югоизток.

Предвождаше ги кзанът на Храстипрт — Хр-Брал Ипрт. В душите им все още живееше желанието за мъст и те решително си проправяха път през наводнените равнини на изток от Олдорандо. Мнозина от тях обаче загинаха. Болестите и нападенията на безмилостните синове на Фрейър бяха намалили техния брой.

Освен това бяха посрещани враждебно от малки групи фагори, през чиито земи преминаваха. Те не яздеха кайдо и водеха улегнал начин на живот, често ползваха голям брой роби — хора и мади, затова се противопоставяха на всяко нашествие на техните територии.

Хр-Брал Ипрт излизаше навсякъде победител. Единствено болестите бяха извън неговата власт. При вестта за приближаването му всичко живо по пътя му бягаше. Вълните на похода се разливаха по целия континент.

Сега водачите заедно с Хр-Брал Ипрт стояха пред широка река. Водите й бяха леденостудени. Макар фагорите да не го знаеха, те се стичаха надолу от същата планина Нктрик, откъдето бяха тръгнали и те — на хиляди мили разстояние от равнината.

— Ще останем тук, при водите, докато Баталикс не премине два пъти през небето — заяви Хр-Брал Ипрт на своите командири. — Доброволци ще обходят бреговете на реката и ще ни осигурят брод да преминем. Въздушните октави ще ги направляват.

Той подсвирна на бялата си птица, която запощи козината му за кърлежи. Кзанът вършеше всичко доста разсеяно, тъй като други грижи бяха налегнали душата му, ала дребните същества го дразнеха. Може би се дължеше на топлината в равнините. От всички страни се издигаха зелени скали и улавяха нежеланата топлина като вода в шепа. Третото ослепяване скоро щеше да се случи. По-късно щеше да започне завръщането на по-студените месеци.

Ала на първо място стоеше отмъщението.

Той махна на грациозната Жрк да си ходи и слезе от кайдото, за да разбере каква е обстановката. Птицата остана да кръжи над него, като от време на време прибираше криле.

Чакаха, докато останалата част от силите, проточили се на десетина мили зад тях, ги настигнат. Развяха знамената и пуснаха животните да пасат. Слугите разпънаха палатки за командващите. Заредиха се обеди и ритуали.

Когато Баталикс и предателят Фрейър се издигнаха над лагера им, кзанът на Храстипрт влезе в палатката си и разкопча бронята на лицето си. Дългата му глава бе източена напред между косматите му рамене, а туловището му, осеяно с белезите на изпитанията по пътя, също бе приведено напред от желание за мъст.

Клепачите му паднаха и сякаш превърнаха аления му поглед в процеп, вперен покрай извивката на носа в четирите му филоки. Те стояха в палатката, дращеха се и се блъскаха, очаквайки го да дойде.

Жрк се провря през отвора, ала Хр-Брал Ипрт я отпъди навън. Тя запърха с криле, загубила равновесие, и несръчно се приземи, после излезе с клатушкаща се походка. Хр-Брал Ипрт дръпна чергата над входа. Започна да съблича ризницата си, дрехата без ръкави, да разкопчава колана с висящата кесия, като през всичкото време не сваляше настойчив поглед от четирите си невести, местейки го ту към една, ту към друга. Вдъхна аромата им.

Филоките се развълнуваха, зачесаха кърлежите по козината си и занаместваха дългите бели кичури, така че пълните им бозки се залюляха пред погледа му. Орловите пера, с които бяха украсили козината по главите си, заклимаха към него. Изсумтяха и изящно пъхаха бели езици в ноздрите си.

— Ти! — посочи той една женска, която се бе възбудила силно. Другарките й се разтичаха и се скупчиха в задната част на палатката, а избраницата обърна гръб на младия кзан и се наведе. Той се приближи и напъха трите си пръста дълбоко в лакомата й плът, после ги избърса в черната козина на муцуната си. Без повече шум я възседна с цялата си тежест, а тя се отпусна на четири крака. Бавно се снижаваше с всеки негов тласък, докато широкото й чело опря в чергата.

Когато всичко свърши и останалите филоки се заклатиха към сестра си да я гушнат, Хр-Брал Ипрт навлече снаряжението си и излезе от палатката. Трябваше да изминат три седмици, за да се събуди отново сексуалното му желание.

Командирът на похода Йол-Гар Уирик го чакаше отпуснат. Двамата се вгледаха един в друг. Йол-Гар Уирик посочи небето.

— Денят идва.

Кзанът завъртя глава и размаха юмрук, за да разгони птиците и да види небето. Вторачи се в узурпатора Фрейър, забелязал как всеки ден се влачи като паяк върху паяжина към Баталикс. Скоро, много скоро Фрейър щеше да се скрие в корема на своя враг. Тогава воините ще стигнат там, закъдето са се насочили. Тогава трябва да ударят и да избият всички изчадия на Фрейър в града, в който бе загинал благородният дядо на Хр-Брал Ипрт. Ще опожарят града и ще изтрият и паметта за него. Само тогава той и сподвижниците му ще могат достойно да се оттеглят — и да се превърнат в мумии. Тези мисли се появиха в главата му и захапаха като бавно топящи се ледени висулки, които се разплуват, изгубват формата си и разкашкват земята.

— Приближават се един към друг — изръмжа той.

По-късно накара един роб-човек да надуе рога от стънджбег и кератиновите фигури на двамата сталуни — баща му и прадядо му — бяха настанени пред него. Младият кзан забеляза колко се бяха повредили от дългото пътуване независимо от полаганите грижи. Воините от племето се събраха край черната река и Хр-Брал Ипрт изпадна в транс. Всички стояха абсолютно неподвижни, всеки според темперамента си, сякаш бяха замръзнали.

Появи се образът на прадядо му, не по-голям от снежен заек, който тичаше на четири крака, както го бяха видели и преди, когато Баталикс още не бе уловен в паяжината, изплетена от Фрейър.

— Вдигни високо рога — изрече снежният заек. — Помни враждата, негодувай срещу прииждащата зеленина, напръскай я с червената кръв на синовете на Фрейър, донесли зеленото и пропъдили предишното бяло.

Появи се и кератиновият му баща, малко по-едър, поклони се на сина си и призова серия картини пред погледа му.

Пред затворените очи на кзана бе целият свят и трите му части пулсираха. Оттам излизаха жълтите нишки на въздушните октави, увиваха се като дълги панделки около свитите юмруци на заобикалящия го свят, обгръщаха обичния Баталикс и паяшката фигура на Фрейър. По панделките тичаха прилични на въшки същества, оплаквайки някого с остър тон.

Хр-Брал Ипрт благодари на баща си за картините, които се появиха във въображението му. Беше ги виждал много пъти. Всички присъстващи ги познаваха. Трябваше да бъдат повтаряни. Бяха движещата сила на похода. Ако не се повтаряха, светлината в душите им щеше да угасне и главите им щяха да се изпразнят и да заприличат на далечни пещери, пълни с телата на мъртви змии.

Като ги повтаряше, всички ясно разбираха, че нуждите на фагора бяха нужни на целия свят, който заминалите за другия свят бяха нарекли Хрл-Икор Ихар, а нуждите на Хрл-Икор Ихар се измерваха с нуждите на всеки отделен фагор. Появиха се и картини на синовете на Фрейър: когато цветовете на въздушните октави станаха по-ярки, синовете започнаха да падат по земята, умираха или се смаляваха. Това се бе случвало и преди. Миналото и бъдещето се вместваха в настоящето. Хората щяха да изпопадат пак, когато Фрейър бъде изцяло погълнат от Баталикс. И тогава щеше да дойде времето за удара — срещу всички и особено срещу онези, чиито предци бяха убили Великия кзан Хр-Трик Храст.

Помни. Бъди храбър, бъди непреклонен. Не се отклонявай ни най-малко от програмата, предавана от поколение на поколение.

Имаше нещо от атмосферата на древността, нещо далечно, прашно и истинско. Видя ангелообразно опълчение от предци, разчупващи първичните ледени полета. Въздухът се изпълни с тропота на милиони маршируващи войници.

Помни. Подготви се за следващия етап. Дръж високо рогата си.

Младият кзан бавно излезе от транса. Бялата птица се бе настанила върху лявото му рамо. Мушна уверено извитата си човка в козината и гънките на раменете му и закълва кърлежите, събрали се там. Рогът отново прозвуча и скръбният му тон се понесе над леденостудената река.

Меланхоличният зов долетя до група фагори, които се бяха отделили от главната колона — шест гилоти и два сталуна. Водеха едно старо червено кайдо, което куцукаше и не можеше да бъде яздено, затова носеше на гърба си оръжия и храна. Няколко дни преди това, когато Баталикс щастливо грееше на небето, те бяха пленили шестима мади, мъже и жени, които заедно с животните се придвижваха след мигриращ керван към извора на Чалс. Тутакси сготвиха и изядоха животните, като отгризваха гърлата им по познатия начин.

Нещастните мади бяха завързани един за друг и трябваше да следват фагорите. Но им бе твърде трудно, а и закъснението заради гощавката беше причина групата да се отдели от главните части на похода. Озоваха се не на този бряг, който трябваше. Стояха пред буйна река. Над възвишенията бушуваха гръмотевични бури, водата придойде и те бяха откъснати.

Тази огряна от Баталикс нощ фагорите си разпънаха лагер на мрачна поляна под високи раджабарали. Завързаха мадите за едно по-тънко дърво и им позволиха да спят, сгушени един до друг. Фагорите се излегнаха наблизо по гръб. Птиците им се настаниха върху гърдите им. Фагорите тутакси потънаха в спокоен сън, сякаш се готвеха да се превърнат в мумии.

Събудиха се от писъка на птиците и виковете на мадите. Те ужасени бяха разкъсали привързващото ги въже и се строполиха върху туловищата на фагорите — не за да ги нападнат, а с надеждата да бъдат защитени срещу по-голямата заплаха.

Един раджабарал се разцепваше. Въздухът се изпълни с грохота на разрушението.

Показаха се вертикалните пластове и гъста кафява мъзга като гной бликна от цепнатините. Парата, извираща от дървото, загръщаше извиващото се същество, което се появи оттам.

— Червеят на Утра! Червеят на Утра! — викаха мадите. Фагорите се подпряха на ръце и крака, за да се изправят. Водачът им отиде при товарното кайдо и делово зараздава копията.

Огромният ствол на раджабарала бе висок девет метра. Внезапно горният му край изхвърча, наоколо се разлетяха парчета, сякаш се счупи глинено гърне, и от откършения връх се показа главата на червея на Утра. Из поляната се понесе характерната му миризма, в която се примесваше вонята на разлагаща се риба и гниещо сирене.

Съществото изправи глава като змия, огъващото се тяло лъщеше на слънцето. Заизвива го и раджабаралът се разцепи с трясък, разкривайки още от слузестите пръстени. Те се изправяха и помежду им лъсна обелена от кожата оголена плът. Пробивайки почвата, червеят бе навлязъл в раджабарала през корените му и бе използвал дървото като леговище. Нарастващата топлина бе ускорила метаморфозата му. Сега имаше нужда от храна, както му диктуваше развитието на всички задължителни стадии от житейския му цикъл.

Фагорите се бяха въоръжили. Водачът им, яко сложена гилота с черни косми, под които прозираше кожата й, издаде заповед. Двамата най-добри стрелци хвърлиха копията си по червея на Утра.

Звярът се изви и копията прелетяха покрай него, без да го наранят. Той забеляза фигурите под себе си и тутакси зае позата на нападаща змия. Съществата на земята осъзнаха истинските размери на червея едва когато той внезапно се изправи пред тях и четири изпъкнали очи се взряха в лицата им над мустачки от удебелена плът, излизащи от устата му. Когато червеят се подготви за удар, мустачките зашаваха като пръсти на ръка. Устата, пълна с извити навътре зъби, бе удивително увиснала, свита в средата и в краищата. Мяташе главата си, както асокин маха с опашка. За миг я извиси над върховете на дърветата, следващия вече бе на равнището, на което бяха фагорите. Те метнаха копията си. Белите им птици се разлетяха.

Устата на звяра имаше странно капризен вид. Той сграбчи една гилота между зъбите си и почти я отлепи от земята. Женската бе твърде тежка за еластичния му врат. Той я повлече по блатистата земя и тя ужасено завика, като с едната си ръка удряше вонящата плът на чудовището.

— Убий го! — викна гилотата-водач и се втурна напред с нож в ръка.

Ала в мрачния слузест мозък на червея се роди решение. Жестоко отхапа част от гилотата и пусна онова, което бе останало от нея. Главата се издигна отново нагоре, далеч от опасността, а по мустаците му потече жълта кръв. Остатъкът от гилотата заби юмрук в земята и повече не мръдна.

Още докато преглъщаше лакомо залъка си, червеят започна да се променя, извитото му на спирала тяло се разкъсваше вътре в дървото. Макар да не бяха склонни да се плашат, останалите седем фагори се строполиха на земята от ужас. Червеят се разцепваше на две.

Той повлече окървавената си глава по тревата на известно разстояние от тях. Ципите се разкъсваха с протяжен шум. От главата се обели нещо, приличащо на маска, от което се появиха две гротескни глави. Докато стояха една над друга, те все още напомняха на старата глава. Когато едната от новите се повдигна, приликата изчезна.

От челюстите на новите глави израстваха нови мустаци удебелена плът и щръкваха напред. Зад тях се виждаше устата, която не можеше да се затвори. Над този необичаен отвор плътта се разцепи и разкри две хоризонтално поставени в главата очи. Пласт слуз се появи от разкъсаните ципи и изсъхна, леко променяйки цвета на главите. Едната стана зелена с нюанс на зеленясала мед, а другата — синя на петна.

Главите се издигнаха и се обърнаха с гръб една към друга, сякаш си противоречаха, издавайки ниско ръмжене.

Това действие доведе до разкъсването на още ципи по протежение на старото тяло, което се превърна в две крилати същества: едното зелено, другото синьо, и двете много слаби. Конвулсивна борба, напомняща смъртна криза, разтърси старото тяло. Двете нови копиевидни тела изскочиха от него, издигнаха се и разпериха шумолящи като хартия криле. Съществата се понесоха над разтърсения раджабарал, като пляскаха с тънките си криле. Около тях закръжиха осемте бели птици, от отворените им човки се разнасяше зловещ писък.

Двете отделящи се една от друга твари станаха по-стабилни. В следващия миг опашките им, също покрити с дълги мустаци, се отлепиха от земята. Те полетяха във въздуха и светлината на Фрейър заблестя върху люспите и мокрите им криле. Едното чудовище, зеленото, бе мъжко, с два чифта пипала, които се клатушкаха някъде в средната част на тялото му, а другото, синьото — женско, с не толкова яркооцветени люспи.

Замахаха с криле по-уверено и се издигнаха над дърветата. С устите си вдишваха въздух и го издишаха от задните си пролуки. Съществата кръжаха над поляната в противоположни посоки, безпомощно наблюдавани от групата фагори, после поеха на първия си полет.

Съществата, приличащи на летящи змии, се отправиха едното към далечния юг, другото на север, подчинявайки се на тайнствената музика на собствените си въздушни октави, и внезапно мощта на полета им придаде красота. Дългите им тънки тела вълнообразно се люшкаха в атмосферата. Набраха височина и се и издигнаха над долината, подобна на чаша. После изчезнаха към двата полюса, за да си търсят другари от противния пол.

Имагото^[1] бе забравило предишната си форма на съществуване, векове наред затворено да зимува в земните недра.

Фагорите с недоволно ръмжене се заеха с по-належащи неща. Огледаха сечището. Остана само куцото кайдо, което кротко пасеше. Мадите бяха изчезнали. Възползвайки се от неочакваната възможност, бяха избягали в гората.

 

 

Обикновено мадисите се чифтосваха за цял живот и рядко се случваше вдовец или вдовица да се задомят отново; разбира се, дълбоката скръб като правило откарваше в гроба останалия жив от двойката. Бегълците бяха трима мъже с жените си. По-възрастната с няколко години двойка се наричаше Каткаарнит — общо име и за двамата, прието при събирането им. Наричаха ги Каткаарнит-той и Каткаарнит-тя.

И шестимата бяха слаби и дребни на ръст. Всички бяха тъмни. Полухората протогностици — а мадите бяха именно такова племе, малко се различаваха по външен вид от истинските хора. Свитите устни поради особената форма на черепа им и начинът, по който бяха подредени зъбите, им придаваха замислен вид. На всяка ръка имаха по осем пръста — по четири от двете противоположни страни, което им даваше възможност да стискат много здраво. На краката си също имаха четири пръста отпред и четири отзад, на петата.

Бягаха с постоянна скорост, клатеха се като лисици и се отдалечаваха от сечището, където бяха фагорите. Можеха да се движат така с часове, ако бе необходимо. Тичаха през дъбрави и блата в редица по двама, водени от Каткаарнитите, зад които бягаха следващата по възраст двойка и най-накрая — най-младите. Няколко диви животни, главно елени, с тропот се отстраниха от пътя им. Веднъж подплашиха глиган. Тичаха, без да спрат.

Бягаха на запад, споменът за осемседмичното пленничество им даваше сили. Заобиколиха блатата и се заизкачваха по стръмнините, за да излязат навън от чашата на долината. Стана малко по-хладно. В същото време бавно, но сигурно изкачването по стръмния наклон изтощаваше силите им. Тичането се превърна в бързо ходене. Кожата им гореше. Но те продължаваха пътя си с наведени глави, като дишаха болезнено и от време на време се спъваха в неравната почва.

Най-сетне последната двойка издаде шумна въздишка, падна на земята и остана да лежи задъхана — и двамата се хванаха за корема. Четиримата им другари погледнаха нагоре и видяха, че почти са качили наклона. Надяваха се, че сетне ще тичат по равно. Продължиха приведени напред и щом стигнаха догоре, седнаха на земята. Белите им дробове бяха претоварени.

Погледнаха назад през необикновено чистия въздух. Под тях, на дъното на долчинката, лежаха двамата им изтощени другари. Полегатите склонове бяха набраздени и по вдлъбнатините се стичаше вода. Потоците се вливаха в река, която описваше осморка. От водата все още стърчаха полупотопени дървета. Там, където се бяха събрали клони и наноси, се образуваха водоеми. Реката завиваше зад хълмовете и се губеше от погледа.

Ромон на вода изпълваше въздуха. Видяха масивите сводести раджабарали. Някъде сред тях се намираше групата фагори, от които бяха избягали. Зад раджабаралите растяха гъсти млади гори и покриваха склоновете, оформящи отсрещната стена на чашата. Дърветата бяха мрачнозелени, подредени в редици, а сред тях изпъкваше едно дърво със златисти листа, известно на мадите като каспиарн. Когато ги измъчваше глад, те се хранеха с горчивите му пъпки.

Зад горите се виждаха скали, оронили се на места, проправяйки опасни пътеки за хора и животни. Скалите бяха част от планината, разпростряла заоблени контури, докъдето стигаше погледът. Меките й скали се бяха разцепили и образуваха клисури, от които бе израснала буйна зеленина. Там, където растителността бе най-гъста, а планината бе най-силно разядена, блестеше поток и се пенеше в дефилето, после се спускаше към долината.

Отвъд оронилата се планина се извисяваше още една от базалт, с олющени от безмилостната вековна зима склонове. Тях не ги покриваше зелена мантия. Бяха недокоснати от природните промени, макар че на места се жълтееха и белееха поляни, обрасли с дребни високопланински цветчета, чийто цвят бе тъй чист и ярък, че се виждаха на мили разстояние.

Зад върховете на базалтовите планини се синееха още планински вериги — студени, ужасяващи. И сякаш да демонстрират на всяко живо същество, че светът е безкраен, и зад тях се мержелееха хребети като зъби — високи и далечни, те се издигаха като бастиони там, където започваха разпукващите дърво и камък арктически студове.

Острите очи на мадите запечатаха целия пейзаж, зърнаха малки бели петна сред по-близките дървета, сред каспиарните, по протежение на скалите, в по-високите дефилета на планините, чак до пенливия поток в клисурата. В тези петънца разпознаха белите фагорски птици. Където летяха те, имаше фагори. Докъдето им стигаше погледът, безшумният поход на воините на Хр-Брал Ипрт бе маркиран от бели птици. Не се виждаше жив фагор, ала величественият пейзаж по всяка вероятност скриваше от погледа десетки хиляди войници.

Докато си почиваха и се оглеждаха наоколо, мадите започнаха да се почесват тук и там. Отначало сърбежът наподобяваше гъдел, ала стана жестоко болезнен, когато умората им премина. Скоро се затъркаляха, чешеха се и ругаеха, телата им се покриха с пот върху обривите, изпъстрили в червено кожата им. Свиха се на кълбо и се чешеха и с ръце, и с крака. Лудото боцкане ги нападаше на талази, откакто фагорите ги бяха пленили.

Докато ровеха с ръце между краката си или лудо се дращеха под мишниците, или пък забиваха нокти в четинестата си коса, не си и помисляха за причината и следствието и нямаха представа, че обривите се дължат на кърлежите, живеещи в козината на фагорите.

Общо взето, паразитът беше безвреден, поне когато не заразяваше хората и протогностиците с нещо по-тежко от треска или просто с обриви, които траеха не повече от няколко дни. Ала температурата се променяше, тъй като Хеликония се приближаваше до Фрейър. Кърлежите се множаха: женският отдаваше почит на великия Фрейър, като снасяше милиони яйца.

Скоро този незначителен паразит, толкова дълбоко свързан с живота на планетата, че не го и забелязваха, щеше да се превърне в преносител на вирус, причинител на така наречената костна треска, която щеше да промени целия свят.

Вирусът преминаваше в активния стадий на развитието си през пролетта на хеликонийската голяма година, по времето на затъмненията. Всяка пролет населението от хора боледуваше от костна треска, очакваше се да оцелее едва половината. Катастрофата бе тъй всеобхватна и последиците толкова дълбоки, че сама бе унищожила оскъдните сведения за себе си.

Докато мадите се търкаляха и чешеха в листата, не обърнаха внимание на неутъпканата почва под себе си.

Там, далеч от топлината на долината, гъсталаци от буйни треви растяха по земята и по стволовете на дърветата, известни като шоатапракси — с кухо стъбло, което се втвърдяваше с годините. Леко облечени мъже с високи, подгънати над прасеца ботуши се появиха иззад храсталаците шоатапракси с въжета в ръце и се нахвърлиха върху мадите.

Младата двойка, останала долу, се възползва от възможността да избяга, макар това да означаваше, че трябва да се върне назад, при фагорите. Четиримата им приятели станаха пленници, ала продължаваха да се дерат. Краткотрайната им изтощителна свобода бе свършила. Този път бяха станали собственост на човешки същества, за да дадат своя незначителен принос в друго циклично събитие — миграцията на юг от Сиборнал.

Без да искат, те се бяха включили в колонизаторската армия на свещеника-воин Фестибариятид. Но това малко ги засягаше. Бяха се привели до земята от товара, който завързаха на гърба на всекиго от тях. Новите им господари ги поведоха напред. С труд крачеха на юг и продължаваха да се чешат въпреки новото си клетничество.

Докато си проправяха път покрай отвора на огромната чаша на долината, Фрейър се издигна в небето. Всичко наоколо хвърли втора сянка, която се скъсяваше, колкото повече слънцето се приближаваше към зенита си.

Околността заблестя. Обедната температура се повиши. Незначителните паразити загъмжаха в безбройните незначителни процепи.