Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (12)

X
Постижението на Лейнтал Ей

Степта беше покрита с пъстри цветя — докъдето стигаше погледът и още по-нататък, по-далеч, отколкото което и да е човешко същество на два крака би могло да достигне. Бели, жълти, оранжеви, сини, резедави, червени — вихрушка от цветчета се извиваше на мили разстояние и спираше пред стените на Олдорандо, приобщавайки селището към взрива от цветове.

Дъждът бе донесъл цветята и бе изчезнал. Ала те останаха и се простираха до хоризонта, където се мержелееха на пъстри ивици, сякаш самото пространство бе обагрено от пролетта.

Част от него бе оградено.

Лейнтал Ей и Датка бяха привършили работата си. Заедно с приятелите оглеждаха направеното.

Бяха издигнали ограда от клони и бодливи храсти. Сякоха новите издънки, докато мъзгата потичаше от мечовете им и мокреше китките им. Подрязаха клоните и ги подредиха хоризонтално и отвесно. Понякога имаше цели дървета, обрасли с бодли. Получи се ограда, висока колкото човешки ръст, през която почти не можеше да се проникне. Тя ограждаше около един хектар земя.

В средата на това пространство бе затворено кайдото, което не се поддаваше на никакви опити да бъде обяздено.

Господарката на кайдото, убитата гилота, бе оставена да гние, както бе обичаят. Едва три дни по-късно Мик и още двама роби бяха изпратени да погребат трупа, който бе започнал да вони.

От устните на кайдото висеше цветче, сякаш бе храчка. Току-що бе напълнило уста с розови цветя. Те не му се струваха тъй вкусни, понеже не бе на свобода — огромното изнемощяло животно стоеше с високо вдигната глава и се взираше над оградата, забравило да дъвче. От време на време прекрачваше няколко метра, вдигайки високо крака, после се връщаше в предишния си наблюдателен пункт, забелило очи.

Завитият му надолу рог се преплете в тръните и то с нетърпеливо движение се освободи. Бе достатъчно силно, за да счупи оградата и да избяга на свобода, ала му липсваше желание. Кротко си пасеше и от разширените му ноздри се отронваха шумни въздишки.

— Щом фагорите могат да го яздят, значи и ние можем — инатеше се Лейнтал Ей. Донесе ведро с бител и го постави до животното. Кайдото го помириса и настръхнало му обърна гръб.

— Ще поспя — рече Датка.

След много часове на мълчание това бяха единствените му думи. Изпълзя през оградата, излегна се на земята, сви крака, постави ръце под главата си и затвори очи. Наоколо му жужаха насекоми. Двамата с Лейнтал Ей си бяха спечелили само драскотини и белези, без да успеят да опитомят животното.

Лейнтал Ей избърса потното си чело и отново се приближи до плененото кайдо.

То наведе глава и очите му се изравниха с очите на Лейнтал Ей. Момъкът дишаше бавно. Наблюдаваше рогата, насочени към него, и заиздава успокоителни звуци, готов всеки миг да отскочи встрани. Огромното животно разтърси уши, които се намираха в основата на рогата му, и му обърна гръб.

Лейнтал Ей притаи дъх и отново пристъпи напред. Откакто двамата с Ойре се бяха любили край басейна, красотата й го одухотворяваше. Обещанието за още любов висеше над него като клон на дърво, който не можеше да достигне. Трябваше да се докаже чрез великия подвиг, желан от нея. Всяка сутрин се събуждаше, обзет от желание да я притежава. Целият бе потопен в това желание като в уханието на разцъфналата равнина. Ако опитомеше и обяздеше кайдото, тя щеше да бъде негова.

Ала кайдото продължаваше да се съпротивява на човешките усилия. Докато той се приближаваше, то стоеше и чакаше. Юздите му потрепваха. В последния миг се отдръпваше рязко от протегнатата ръка, подскачаше и насочваше рогата си напред.

Предишната нощ той бе прекарал заедно с животното вътре в ограденото място — дремеше на пресекулки от страх да не би кайдото да го стъпче с копита. То все още не приемаше нито храна, нито вода от ръката му и се отдръпваше всеки път, когато Лейнтал Ей се приближеше. Това се повтаряше за стотен път.

Най-после Лейнтал Ей се предаде. Остави Датка да дреме и се завърна в Олдорандо да опита друг начин, за да успее.

 

 

Три часа по-късно, отчетени по Час-свирача, до ограденото място се приближи странен на вид фагор. Промъкна се непохватно през оградата и бодлите одраха валма влажна жълта козина, които останаха да висят между клонките като мъртви птици.

С влачеща се походка странното същество се приближи до кайдото.

Вътре под кожата плътта на Лейнтал Ей бе гореща и вонеше. Бе завързал лицето си с кърпа, а в ноздрите си бе напъхал ароматни цветове. Бе накарал двама роби борлиенци да изровят трупа, който беше вече на три дни, и да го одерат. Рейнил Лейън бе впръскал солен разтвор в кожата, за да отслаби неприятните миризми. Ойре го придружи до ограденото място и остана при Датка, за да види какво ще се случи.

Кайдото наведе ниско глава и вдъхна миризмата. Около тялото му бяха завързани все още непокътнати седлото на господарката му и пищните стремена. Още щом стигна до обърканото животно, Лейнтал Ей постави крак в стремето и се метна върху седлото. Най-после го възседна и се настани пред единствената ниска гърбица на кайдото.

Фагорите яздеха без юзди, държаха се за вратовете на ездитните си животни или за острата къдрава козина в основата на шията им. Лейнтал Ей здраво сграбчи козината и зачака следващото движение. С крайчеца на окото си зърна и други хора да се стичат по моста над Ворал, присъединявайки се към Ойре и Датка, за да наблюдават представлението.

Кайдото стоеше тихо все още с наведена глава, сякаш претегляше новия си товар. После бавно направи странно движение — изви шията си като дъга надолу и обърна глава, впервайки очи отдолу нагоре в ездача си. Погледът му срещна очите на Лейнтал Ей.

Животното остана в необикновената си поза, ала започна да трепери.

Треперенето представляваше напрегнати вибрации, видимо извиращи от самото му сърце като земетресение на малка планета. Ала очите му продължаваха вторачено да фиксират съществото върху гърба му, без да се помръдне. Лейнтал Ей също стоеше неподвижен и вибрираше заедно с кайдото. Останал в тази поза, той се взираше в изкривената муцуна, на която — така си помисли по-късно — се появи изражение, сякаш животното изпитваше силна болка.

Когато най-после се раздвижи, кайдото се стрелна нагоре като изхвърлено с ластик. Само с едно движение то се изправи и подскочи високо във въздуха, извивайки гърба си като котка и свивайки непохватните крака под корема. Това бе легендарният отскок на кайдото, който виждаха за пръв път. Изхвърли се над оградата. Дори не докосна най-горните клонки на бодливите храсти.

Когато се приземи, мушна глава между предните си крака, насочи рогата си нагоре и се удари с врат в пръстта! Един от рогата мигновено проби сърцето му. Лейнтал Ей изхвърча във въздуха и се просна сред детелината.

Още преди да се изправи на крака, клатушкайки се, той беше сигурен, че кайдото е мъртво.

Дръпна вонящата фагорска кожа от себе си. Завъртя я над главата си и я захвърли. Тя падна върху клонките на една издънка и провисна. Той ругаеше недоволно и усещаше мозъка си да гори. Никога преди враждебността между фагор и човек не бе тъй ясно демонстрирана, както в самоунищожението на кайдото.

Лейнтал Ей се запъти към Ойре, която тичаше към него. Зад нея зърна съгражданите си и пред очите му заиграха цветни петна. Цветовете се издигнаха, полетяха и се смесиха с небето. Той се понесе към тях.

 

 

Цели шест дни Лейнтал Ей лежеше в треска. Тялото му бе покрито с огнени обриви. Старата Рол Сакил го намаза с гъша мас. Ойре седеше до него. Аоз Рун дойде и мълчаливо го погледна. Водеше и Дол със себе си, която беше бременна, затова не й разреши да остане. На излизане замислено поглаждаше брадата си, сякаш си припомняше нещо.

На седмия ден Лейнтал Ей отново облече кожите си от хоксни и се върна в степта, изпълнен с нови планове.

Оградата, която бяха издигнали, вече изглеждаше стабилна, цялата изпъстрена с нови зелени филизи. Отвъд нея сред ярко оцветените треви пасяха стада от хоксни.

— Няма да се предам — каза Лейнтал Ей на Датка. — Щом не можем да яздим кайдо, ще яздим хоксни. Те не са ни противници като кайдото, кръвта им е червена като нашата. Да видим дали ще можем да уловим някое от тях.

И двамата бяха облечени в кожи от хоксни. Избраха си едно животно на бели и кафяви ивици и се приближиха до него на четири крака. То си почиваше. В последния момент стана и с неудоволствие се отдалечи.

Опитаха се да го доближат от различни страни, докато останалите животни от стадото наблюдаваха играта. На Датка му се удаде да се приближи дотолкова, че да може да го докосне с ръка. То показа зъбите си и избяга.

Донесоха въжето на гилотата и се опитаха да хвърлят ласо сред животните. Няколко часа тичаха из равнината и гонеха хоксни.

Катереха се по младите дръвчета, дебнеха в клоните с готово ласо. Животните идваха рисковано близо, блъскаха се и цвилеха, ала никое не се осмеляваше да застане под дървото.

По здрач и двамата мъже бяха изтощени и в лошо настроение. Кожата на кайдото бе разкъсана от няколко важно крачещи наоколо лешояда, чието монашеско оперение контрастираше с парчетата златисто месо, което преглъщаха. Дотичаха и саблени езичета, скараха се помежду си за гощавката и изгониха птиците. Скоро щеше да се спусне мрак.

Двамата се оттеглиха в сравнително безопасното оградено място, ядоха палачинки и гъши яйца със сол и легнаха да спят.

На сутринта пръв се събуди Датка. Прозя се и се опря на лакти, не вярвайки на очите си.

В студената светлина на зората ярките цветове още не се бяха събудили. Сиво-зелена мъгла се стелеше на пластове, изцяло скрила от погледа старото селище. Светът се бе стаил в гъстата мъгла, характерна за изгрева на Баталикс в този период. Дори четирите хоксни, които доволно пасяха в ограждението, приличаха на макети.

Той сръга Лейнтал Ей с ботуша си и го събуди. Двамата запълзяха по корем по влажната трева и се промушиха през защитната бодлива ограда. Когато се озоваха отвъд ограждението, те се изправиха тихо, усмихнаха се един на друг и се прегърнаха през раменете, стараейки се да сподавят смеха, който напираше в гърлата им.

Нямаше съмнение, че хокснитата бяха подирили защита от саблените езичета. Сега се намираха в още по-голяма беда.

Лейнтал Ей и Датка измъкнаха ножовете си и нарязаха свежи клонки от храсталаците, без да обръщат внимание на драскотините. Жилавите храсти растяха дори в снеговете, пазейки всяко клъбце от неразтворили се още листа. Сега съцветието се бе разтворило — меднозелено, разкриващо сребристата извивка на истинските бодли.

Пъстрите животни бяха направили дупка в оградата и бяха влезли вътре. Не бе трудно да се преплетат клонките и дупката да се затвори. Скоро четирите хоксни бяха на сигурно място.

Лейнтал Ей и Датка заспориха. Датка твърдеше, че животните трябва да бъдат оставени без вода, докато отслабнат и се подчинят на волята им. Лейнтал Ей мислеше, че с повече храна и вода ще спечелят битката. Най-накрая победи неговият метод като по-положителен.

Ала докато оседлаят животните, имаше още много време. Цели десет дни двамата работиха всеотдайно и всяка нощ прекарваха в ограждението, тъй като нощите ставаха все по-къси. Това беше сензация. Населението се стичаше по моста над Ворал да се забавлява. Аоз Рун и помощниците му, идваха всеки ден. Отначало и Ойре ги наблюдаваше, ала изгуби интерес, когато видя, че животните весело се отбраняват от бъдещите си ездачи. Често идваше и Врай, в някои случаи заедно с Еймин Лим, която носеше бебето си на рамене.

Битката за надмощие бе спечелена едва след като на младите ловци им хрумна да разделят мястото на четири. Когато ги откъснаха едно от друго, животните се почувстваха самотни и отказаха да се хранят.

Лейнтал Ей им даваше ечемичен хляб. Прибави и рател, който се складираше в кулата на Праст. Дори хората вече предпочитаха по-сладкия бител или ечемиченото вино и традиционната напитка на Ембрудок излезе от мода. Една от последиците беше, че жените бяха освободени от брасимипите и ги изпратиха да работят на полето. Ето защо рател имаше в изобилие не за четири, а за повече хоксни.

Малко рател, примесен с хляба, бе достатъчен да накара пленените животни весело да подскачат, да падат, а най-накрая да се отпуснат и задремят. Докато дремеха, Лейнтал Ей промуши каишка около врата на хокснито, което бяха нарекли Златушка. После го възседна. Златушка отстъпи и подскочи. Лейнтал Ей се задържа около минута. При втория опит остана по-дълго. Победата бе на негова страна.

Скоро Датка възседна Сияйна.

— Боже мой, по-добре е, отколкото да седиш върху горящ стънджбег! — извика Лейнтал Ей, яздейки около оградата. — Можем да отидем, където пожелаем. В Пановал, до края на земята, до брега на океана!

Най-после двамата слязоха и се потупаха по гърбовете, като се смееха доволно на постижението си.

— Почакай Ойре да ме зърне как влизам в Олдорандо на гърба на хоксни. Няма да може да ми устои.

— Изненадващо е на колко много неща могат да устоят жените — отвърна му Датка.

Когато вече можеха уверено да яздят, те тръгнаха един до друг, преминаха по моста и влязоха в града. Жителите се обръщаха и се смееха доволни, сякаш осъзнаваха огромната обществена промяна. От този ден насетне нищо вече нямаше да бъде същото.

Появи се Аоз Рун заедно с Илейн Тал и Фаралин Фърд и си заплю едното от другите две хоксни, наречено Сивушка. Помощниците му се скараха за последното животно.

— Съжалявам, приятели, но то е за Ойре — отряза Лейнтал Ей.

— Ойре няма да язди хоксни — възпротиви се Аоз Рун. — Забрави за това, Лейнтал Ей. Хокснито е за мъже. То ни дава невъобразими възможности. С хокснито ние ставаме равни с фагорите, чалсийците, пановалците, с всички останали.

Той беше възседнал Сивушка и се взираше в земята. Представяше си времето, когато няма да води само група ловци, а цяла армия, стотина мъже, дори двеста, всички възседнали хоксни, всяващи страх в сърцето на врага. С всяко завоевание Олдорандо ще става все по-богат, ще бъде в по-голяма безопасност. Знамената му ще се веят над все още несъществуващите на картата равнини.

Погледна към Лейнтал Ей и Датка, които стояха в средата на ливадата с поводи в ръце. Тъмното му лице се сбръчка в усмивка.

— Добра работа свършихте. Каквото било, било. Като Господар на Ембрудок назначавам и двама ви за господари на Западната степ.

Той се наведе да стисне ръката на Лейнтал Ей.

— Приеми новата си титла. Отсега нататък ти и мълчаливият ти приятел отговаряте за всички хоксни. Те са ваши, подарявам ви ги. Ще се погрижа да получите помощ. Ще имате и задължения, и привилегии. Знаете, че съм справедлив. Искам колкото е възможно по-скоро всички мъже да яхнат хоксни.

— Искам дъщеря ти за жена, Аоз Рун.

Господарят се почеса по брадата.

— Започни работа с хокснитата. Аз ще се заловя с дъщеря си.

Погледът му стана безизразен, което подсказа, че няма никакво намерение да окуражава връзката им. Ако съществуваше негов съперник за властта, това не бяха тримата му мекушави помощници, а младият Лейнтал Ей. Да го обвърже с Ойре означаваше да засили потенциалната заплаха. Ала бе твърде лукав, за да обезкуражи опаката си дъщеря. Той искаше да има един доволен Лейнтал Ей и многобройна, добре въоръжена конница.

Макар въображението му да бе твърде необуздано, щеше да дойде време, когато всичко, за което мечтаеше, щеше да бъде постигнато от други, и то в много по-големи размери. Началото на този период бе поставено от Лейнтал Ей и Датка, които първи възседнаха косматите гърбове на своите коне-хоксни.

Окрилен от мечти, Аоз Рун сложи край на безделието, което го бе налегнало от по-топлото време, и се превърна отново в човек на действието. Той бе вдъхновил хората си да построят мост. Сега трябваше да направят конюшни, огради за добитъка и работилница за сбруи и седла. Взеха за модел седлото и стремената на мъртвата гилота.

Използваха опитомените хоксни за примамка — както при лова на елени, и заловиха повечето от дивите животни. Въпреки протестите си всички ловци бяха задължени за кратко време да се научат да яздят. Всеки си имаше свое хоксни. Ерата на пешите ловци безвъзвратно отмина.

Фуражът се превърна в главен проблем. Жените имаха грижата да засаждат по-големи площи с овес. Дори стариците изпращаха в полето да помагат, колкото могат. Около нивите издигнаха огради, за да предпазват културите от хоксни и други вредители. Експедиции тръгваха, за да открият нови брасимипи. Разбраха, че хокснито се храни със земни брасимипи — растенията, в чиито дънери намираха убежище техните глоси.

За новите дейности имаха нужда от енергия. Най-модерното изобретение беше мелницата. Хокснито се въртеше в кръг и смилаше всичкото зърно, от което се нуждаеха, така че жените бяха освободени от вечната сутрешна шетня.

Само за няколко седмици, дори за дни революцията, започнала с хокснито, беше в пълен ход. Олдорандо се превърна в съвсем различен град.

Населението му се удвои, но имаше хоксни за всяко човешко същество. В основата на всяка кула при прасетата и козите бяха настанени и ездитните животни. На всяка улица можеха да се видят пасящи хоксни. На брега на Ворал, където ги водеха на водопой, се въртеше и търговия с тях. Извън градските порти се организираха примитивни родео и хората се събираха на циркови представления, в които главните роли се изпълняваха от хоксни. Те бяха навсякъде — в кулите, в разговорите, в сънищата.

Докато търговията със сбруи и седла се развиваше, за да задоволи изникналите нужди, Аоз Рун кроеше планове как да превърне ловците в лека кавалерия. Непрекъснато се упражняваха. Престанаха да ходят на лов. Месото стана рядкост. За да възпре оплакванията, Аоз Рун замисли първия конен набег.

Заедно с помощниците си той избра едно малко градче на югоизток, известно като Ванлиан, провинция Борлиен. То се намираше на брега на Ворал, там, където реката се разширяваше в долина. От изток бе защитено от високи полегати скали с издълбани в тях пещери. Жителите благославяха реката, че се е разляла в няколко плитки езера, където ловяха риба, главната им храна. Понякога търговци носеха изсушена риба в Олдорандо. Ванлиан имаше двеста жители и бе по-голям от Олдорандо, ала не разполагаше с укрепления като каменните кули. Можеше да бъде разрушен с внезапна атака.

Разбойническата кавалерия наброяваше трийсет и един воини. Нападнаха призори, когато Баталикс изгряваше, а жителите на Ванлиан бяха излезли от пещерите си да ловят риба. Макар градът да бе заобиколен от ров, след който следваше стръмен бряг, хокснитата с лекота го изкачиха и се втурнаха сред безпомощните хора, а ездачите им надаваха диви викове и хвърляха копия.

Само след два часа Ванлиан бе разрушен. Мъжете бяха убити, а жените — изнасилени. Хижите бяха подпалени, пламнаха и пещерите, а дигите, преграждащи изкуствените езера, бяха пробити. Сред развалините се вдигна шумен празник, на който победителите изпиха голямо количество от местната бира. Аоз Рун произнесе слово за възхвала на своите мъже и конете им. Никой от кавалеристите не бе загинал, макар едно хоксни да бе смъртоносно ранено от меча на ванлианец.

Победата над по-многобройния противник бе спечелена, защото местните хора се стреснаха, като видяха мъже в шарени кожи да яздят шарени коне. Те гледаха неподвижни с отворени усти и попаднаха под смъртоносните удари на пришълците. Пожалиха само младежите и децата от двата пола. Накараха ги да приберат добитъка си и да подкарат прасетата, козите и говедата към Олдорандо. Под надзора на шестима кавалеристи, избрани за охрана, те извървяха разстоянието за цял един ден, докато Аоз Рун и тържествуващите му офицери го изминаха за час.

Битката при Ванлиан бе отчетена като голяма победа. Зажадняха за още набези. Аоз Рун стегна юмрука на властта и населението разбра, че победите изискват жертви. Господарят се обърна към поданиците си, след като се бе завърнал с кавалерията от друг успешен набег.

— Никога повече няма да се молим — заяви той. Стоеше с ръце на хълбоците и с разкрачени крака. Робът зад него държеше Сивушка за поводите. — Олдорандо ще се превърне във велик град, какъвто според легендите е бил Ембрудок в отдавна отминалите времена. Сега сме като фагорите. Всички ще се страхуват от нас и ние ще забогатеем. Ще разширим земите си и ще пленим още роби, които да ни работят. Скоро ще нападнем самия Борлиен. Нуждаем се от повече хора, броят ни е недостатъчен. Жени, вие трябва да раждате повече деца на своите мъже. Скоро, когато се разпръснем из далечните земи, бебетата ще се раждат върху седлата.

Той посочи групичката нещастници, охранявани от Гойджа Хин, от Мик и другите роби.

— Те ще работят за нас, както правят хокснитата. Но за известно време ще трябва да удвоим усилията си, да ядем по-малко, за да постигнем целите си. Да не съм ви чул да се оплаквате. Единствено героите заслужават величието, което скоро ще постигнем.

Датка се почеса по бедрото и погледна Лейнтал Ей, като вдигна едната си вежда.

— Видя ли какво направихме?

Ала Лейнтал Ей бе развълнуван. Каквито и да бяха чувствата му към Аоз Рун, вярваше в голяма част от думите, които той произнесе. Наистина нямаше по-голямо удоволствие от това да яздиш на гърба на хоксни, да се чувстваш слят със силното животно, да усещаш как вятърът свири в ушите ти и да чуваш грохота на копитата му по земята. Досега не бе измислено нищо по-чудесно, само с едно изключение.

Той прегърна Ойре и й рече:

— Нали чу какво каза баща ти? Извърших нещо велико, едно от най-великите неща в историята. Опитомих хоксни. Нали това искаше? Сега трябва да станеш моя жена.

Ала тя го отблъсна.

— Миришеш на хоксни като баща ми. Откакто се разболя, в устата ти са само глупавите същества, които са ценни заради кожите им. Татко говори единствено за Сивушка, а ти за Златушка. Направи нещо, което да подобри живота ни, не да го влоши. Ако бях твоя жена, нямаше да те виждам, защото щеше да яздиш ден и нощ. Вие, мъжете, полудяхте по тези хоксни.

Повечето жени мислеха като Ойре. Понасяха лошите последствия от хоксниманията, лишени от вълнуващите й страни. Принудени да работят на полето, те повече нямаха удоволствието да прекарват следобедите си, дремейки в академията.

Само Шей Тал живо се интересуваше от животните. Дивите стада от хоксни не бяха тъй многобройни, както преди. Преместиха се да пасат на запад и на юг, за да избягат пленничеството или смъртта. Именно на Шей Тал принадлежеше идеята да се кръстоса кобила с жребец. Създаде конюшня до пирамидата на Крал Денис и скоро там се родиха жребчета. Това бяха домашни животни с по-мек темперамент, които лесно се обучаваха да извършват всякакъв вид работа.

Нарекоха една от най-добрите кобили Вярност. Шей Тал знаеше, че сега държи в ръцете си онова, което щеше да й помогне да напусне Олдорандо и да замине за далечния Сиборнал.