Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (11)

IX
Облечени в кожи от хоксни

В омагьосаните пусти пространства дървета с месести стъбла започнаха да очертават речните брегове. От оживяващите потоци заизригваха влага и мъгла.

Големият континент Кампанлат бе дълъг около четиринайсет хиляди и широк близо пет хиляди мили. Той заемаше по-голямата част от тропическата зона в едното полукълбо на Хеликония. Тук температурните разлики бяха зашеметяващи, но съществуваха в страхотно единство. А сега той се събуждаше отново за живот.

Дълготрайни процеси бяха на път да обхванат континента; те упорито приближаваха опасващото го спокойно море вълна след вълна, планина след планина. Атмосферните явления, също толкова безмилостни и всеобхватни, ускоряваха разпространението им. Климатичните промени дадоха тласък на химически реакции, затоплянето предизвикваше разтърсване на самите вени на света: подземни трусове, вулканични изригвания, улягане, димящи кратери, огромно натрупване на лава. Ложето на гиганта скърцаше.

Усилената подземна дейност се съпровождаше с явления на повърхността на планетата — старите ледени полета се покриха с цвят, зелените копия на клонките пробиха въздуха, преди последните петна сняг да попият в почвата — Фрейър ги зовеше. Ала семената се бяха защитили срещу този прибързан повик. Те разцъфнаха и така отвърнаха на зова на звездата.

Появиха се нови семена. Именно те посрещаха енергийните нужди на новите животни, които се стичаха през степите. И те бяха подготвени за движението. Там, където имаше само няколко породи, сега се рояха безброй стада. Животните сменяха кожусите си и оставяха зад себе си купища проскубана зимна козина, която на мига се разграбваше от птиците за гнездата им, а изпражненията им служеха за храна на насекомите.

Мъглата оживяваше от стрелкащи се птици.

Многобройни крилати проблясваха като скъпоценни камъни върху онова, което само преди миг бе ледено поле. Изтерзани от недоимъка, млекопитаещите изпъваха крака и галопираха, бързайки да посрещнат лятото.

Многостранните земни промени, породени от една неумолима астрономическа причина, бяха толкова сложни, че нито един мъж или жена не можеха да ги разберат. Ала човешкият дух им отговаряше. Очите се отваряха и виждаха нови неща. В жилите на кампанлатци потекоха буйни сокове, пораждащи сили за нов живот.

Хората станаха по-здрави, но болестите все още върлуваха. Нещата хем се подобряваха, хем се влошаваха. Умираха повече, ала живите се увеличаваха. Храната беше повече, ала все повече хора гладуваха. Причините за всички тези противоречия бяха все още извън човешките възможности. Това бе повикът на Фрейър и дори глухите му отвръщаха.

Затъмнението, тъй чакано от Врай и Ойре, най-после дойде. Фактът, че те бяха единствените, които знаеха за него, до известна степен ги радваше, макар че очакваха тревожни последици. Сега разбраха колко ужасяващ може да бъде ефектът на някакво явление, когато хората не знаят нищо за него. Дори Шей Тал се отпусна на леглото и скри очи. Смелите ловци не се показваха от вратата навън. Старците получиха сърдечни пристъпи.

Все пак затъмнението не беше пълно.

Дискът на Фрейър започна да намалява рано следобед. Може би именно това, както и времетраенето му обезпокоиха хората толкова много. С всеки изминал час все по-голяма част от диска на Фрейър изчезваше. Когато слънцата залязоха, те все още бяха вкопчени едно в друго. Нямаше никаква гаранция, че отново ще се появят или пък ако се появят, ще бъдат цели. Повечето хора изтичаха на открито да наблюдават невиждания залез. Осакатените небесни Стражи изчезнаха от погледа на пребледнелите наблюдатели в дълбока тишина.

— Това е краят на света! — викна един търговец. — Утре ледът ще се завърне.

Със спускането на тъмнината избухнаха вълнения. Пощурели хора се лутаха с факли в ръка. Една нова дървена сграда бе подпалена.

Само бързата намеса на Аоз Рун, Илейн Тал и някои от техните приятели с корави мишци възпря общата лудост. Сградата изгоря, в нея намери смъртта си един човек, но през останалата част от нощта спокойствието бе запазено. На следната сутрин Баталикс изгря както обикновено, а после и Фрейър, цял-целеничък. Всичко вървеше добре, с изключение на факта, че гъските в Ембрудок не снасяха яйца в продължение на седмица.

— Какво ни очаква догодина? — питаха се една друга Врай и Ойре. Въпреки че Шей Тал не участваше, двете започнаха сериозна работа.

 

 

След влагата и мъглата, след затъмнението — наводнения. Кое бе причина и кое — следствие? Нито един от газещите в тинята и калта не можеше да отговори. Земите източно от Олдорандо, до бреговете на Рибното езеро и отвъд него, изгубиха еленовите си стада и храната намаля. Придошлата река препречваше пътя им на запад, където често зърваха изобилие от животни.

Аоз Рун демонстрира умението си да ръководи, сключи мир с Лейнтал Ей и Датка и с тяхна помощ организира гражданите да построят мост над Ворал.

Подобен проект не съществуваше дори в най-далечните спомени на хората. Липсваше дървен материал и трябваше да режат раджабарал на трупи със съответните размери. Гилдията за металообработване изкова два дълги триона, с които разрязваха дървото на парчета. Между женската кула и реката създадоха временна работилница. Двете лодки, откраднати от борлиенските мародери, бяха грижливо разглобени и послужиха за части на конструкцията на моста. Превърнаха раджабарала в подпори, клинове, планки, греди и стълбове. За цели седмици всичко наоколо се бе превърнало в дърводелница. Надолу по течението сред гъските се носеха купчини стърготини. Из въздуха в Олдорандо се носеше дървесен прах, а в пръстите на работниците се бяха забили тресчици. С невероятен труд повдигаха огромните трупи и ги влачеха до реката. Робите работеха до шия във водата, завързани един за друг за по-голяма безопасност. За всеобщо учудване никой не загина.

Силуетът на моста постепенно се очертаваше, а Аоз Рун подканяше работниците да бързат. Първата редица трупи, които служеха за пристан, бе отнесена от буря. Отново закипя работа. Влачеха дърво по дърво. Ковашките чукове описваха дъги във въздуха и гръмко се сгромолясваха върху дървените клинове, раздробявайки върховете им. Върху водата се появи тясна платформа, която изглеждаше съвсем сигурна. Над всички се извисяваше облечената в мечи кожи фигура на Аоз Рун, който усърдно размахваше чук или камшик, окуражаваше или ругаеше хората, ала никога не спираше да действа. Дълго след това на чашка рател го споменаваха с уважение: „Ама че дявол беше!“

Работата кипеше. Работниците се развеселиха. Над тъмната Ворал се простря мост, широк четири талпи и с парапет от едната страна. Много жени отказваха да преминат по него, защото се страхуваха да погледнат в бързата вода, прозираща в пролуките между талиите, и да слушат плясъка на удрящите в пилоните вълни. Ала жителите на Олдорандо вече имаха достъп до западните равнини. Там бродеше дивеч в изобилие и гладът бе ликвидиран. Аоз Рун имаше причини да бъде доволен.

 

 

С идването на лятото Фрейър и Баталикс се разделиха — изгряваха и залязваха поотделно. Денят рядко бе светъл както преди, а нощта не бе тъй тъмна. След удължаването на деня всичко растеше много бързо.

Академията също започна да се разраства. В героичната епопея на строежа всички се трудиха рамо до рамо. Недостигът на месо показваше колко важно е да се отглежда жито. Шепата семена, предадена от Лейнтал Ей на Шей Тал, се превърна в плодородни ниви, където растяха ръж, овес и ечемик. Пазеха ги от мародери като най-ценната собственост на племето Ден.

Тъй като вече няколко жени можеха да пишат и смятат, ожънатото зърно се теглеше и складираше и сетне се разпределяше. Кожите, които ловците носеха, също се измерваха строго. И рибата се преброяваше. Всяко прасе, всяка гъска в селището имаше своето място в счетоводния лист. Земеделието и счетоводството донесоха резултати. Всеки бе зает с нещо.

Врай и Ойре отговаряха за житните поля и за робите, които работеха там. Когато бяха в близките ниви, те виждаха Голямата кула в далечината над поклащащите се от вятъра жита и часовоя, който стоеше горе на пост. Продължаваха да изучават съзвездията. Звездната им карта се запълваше от онова, което наблюдаваха. Докато скитаха из нивята, звездите често бяха предмет на разговорите им.

— Звездите са във вечно движение като риба в бистро езеро — каза Врай. — Целият пасаж се обръща едновременно в един и същ миг. Ала звездите не са риби. Чудя се какво ли представляват всъщност и в какво плуват.

Ойре поднесе житно стъбло до носа си, който Лейнтал Ей обожаваше, затвори едното си око, сетне и другото.

— Стъблото сякаш се движи пред погледа ми, макар да знам, че е съвършено неподвижно през всичкото време. Може би звездите са неподвижни, а се движим ние?…

Врай я чу, но не каза нищо. После тихо изрече:

— Ойре, чудо мое, може би е точно така. Може би земята се движи през всичкото време. Но тогава…

— Ами Стражите в небето?

— Е, и те не се движат… Точно така, движим се ние, въртим ли се, въртим като въртоп в реката. А пък те са далеч от нас също като звездите…

— … Сигурно се приближават, Врай, защото времето се затопля…

Спогледаха се с отворена уста, с повдигнати вежди, задъхани от вълнение. От лицата им се излъчваше красота и интелигентност.

Ловците, преминали моста и плъпнали из западните равнини, не си мислеха за въртящото се небе. Важното бе, че равнините бяха на тяхно разположение. Навсякъде покълваше зеленина; тя полягваше под тичащите им стъпала и под изтегналите се на земята в отмора тела. Цъфтяха цветя. Насекоми, които не излитаха по-нависоко от човешки ръст, се суетяха в бледите им цветчета. Дивечът им бе подръка, само да се пресегнеш и да го довлечеш до града, при което новият мост ставаше целият на тъмни петна от животинската кръв.

 

 

Колкото повече растеше репутацията на Аоз Рун, толкова повече помръкваше славата на Шей Тал. Привличането на жените в работата — при строежа на моста или при отглеждането на културите, отслаби влиянието й върху интелектуалния живот на общността. Това обаче никак не тревожеше Шей Тал. Откакто се бе върнала от пътешествието си до долния свят, тя упорито отбягваше общуването с когото и да било. Избягваше Аоз Рун и мършавата й фигура все по-рядко се мяркаше по улиците на селището. Задълбочаваше се единствено приятелството й със стария майстор Датнил.

Макар той да не й бе позволил оттогава да погледне нито веднъж тайната книга на корпуса, често се връщаше в миналото. Тя с удоволствие го слушаше, без да се опитва да въведе ред в обърканите му спомени, населени с отдавна забравени имена. Струваше й се, че това й напомня посещението при наставляващите. Той хвърляше светлина върху всичко, което бе неразбираемо и тъмно за нея.

— Доколкото се простират моите познания, навремето в Ембрудок е било още по-сложно отсега. Както знаеш, случила се катастрофа… Съществуваше гилдия на зидарите, ала преди няколко века беше разтурена. Хората имаха необикновено добро мнение за нейния майстор.

И преди на Шей Тал й правеше впечатление милият начин, по който разказваше майстор Датнил — сякаш самият той бе наблюдавал събитията, които описваше. Сигурно си спомняше неща, четени в тайната книга.

— Как бяха построени толкова много каменни сгради? — попита го тя. — Знаем колко труд е нужен, за да се строи дори от дърво.

Двамата се намираха в стаята на майстора, потънала в полумрак. Шей Тал седеше на пода пред него. Поради напредналата си възраст майстор Датнил бе седнал на един камък, опрян на стената, така че лесно да може да става. И неговата старица, както и главният му чирак Рейнил Лейън — зрял мъж с брада, подстригана във формата на чатал, и с подлизурковски обноски — влизаха и излизаха от стаята. Майсторът запазваше последователността на разказа си.

— Да излезем да се поразходим малко на слънце, майко Шей. Топлината е добра за старите ми кости.

Когато излязоха навън, той я хвана подръка и тръгнаха надолу по улицата, където пасяха прасета с къдрава четина. Наоколо нямаше жива душа, тъй като ловците бяха още в западните степи, а много от жените работеха на полето заедно с робите. Под лъчите на Фрейър дремеха крастави кучета.

— Ловците отсъстват толкова дълго, че жените започнаха да се държат лошо — каза майстор Датнил. — Робите борлиенци обработват и културите, и жените ни. Накъде върви светът…

— Хората се съвкупляват като животните. Остават глухи за знание, ала чувствеността им нараства.

Тя погледна нагоре, където дребните птички се стрелкаха в дупките между камъните на кулите — носеха насекоми на своите малки.

Той я погали по ръката и се взря в изпитото й лице.

— Не се измъчвай. Бъди доволна от мечтата си да заминеш за Сиборнал. Всички трябва да си имаме по една мечта.

— Мечта ли? Каква? — тя намръщено го погледна.

— Мечта, за която да се заловим. Нещо, някаква надежда, стремеж. Човек не живее само за да яде, дори най-низшите от нас. Винаги съществува и вътрешен живот и именно той оцелява, когато се превърнем в духове.

— Ах, вътрешният живот… И той може да умре от глад, нали?

Старият майстор спря до Кулата на билките, тя също. Загледаха се в каменните блокове, от които бе построена. Въпреки вековете кулата стоеше здраво на основите си. Блоковете, напаснати добре един до друг, повдигаха въпроси, на които никой не бе отговорил. Как е бил донесен и изсечен камъкът? Как е бил подреден така, че да се издигне кула, устояла на времето девет века?

Около краката й жужаха пчели. Ято големи птици пресякоха небето и изчезнаха зад една кула. По шумовете Шей Тал усещаше как денят си отива и закопня нещо огромно и всеобхватно да плени душата й.

— Може би сме способни да построим малка кула от кал, защото изсъхва добре и стяга здраво. Най-напред една малка кула от кал. По-късно — каменна. Аоз Рун би трябвало да обгради Олдорандо със стени от кал. В момента селището е буквално разградено. Всички са по работа извън него. Кой ще надуе рога при опасност? Открити сме за всякакви нападения — и от хора, и от други врагове.

— Навремето четох, че един учен човек от моята гилдия направил макет на този свят във формата на кълбо, което можело да се върти, за да показва земите върху него — къде е Ембрудок, къде е Сиборнал и тъй нататък. На склад е в подземната пирамида заедно с много други вещи.

— Имало е нещо, от което Крал Денис се е страхувал повече от студа. Страхувал се е от нашественици. Майстор Датнил, запазих мълчание известно време за всички мои тайни мисли. Ала те ме измъчват и трябва да говоря… От моите наставляващите научих, че Ембрудок… — тя млъкна, преди да завърши изречението си, осъзнала тежестта на думите, които трябваше да произнесе. — Навремето Ембрудок е бил управляван от фагори.

След миг старецът изрече с обикновения си тон:

— Стоплих се вече. Можем да се върнем в стаята.

Когато се изкачваха по стъпалата, той спря на третия етаж на кулата. Тук бе помещението, където се събираха членовете на гилдията му. Силно миришеше на кожа. Той се ослуша. Беше тихо.

— Исках да се убедя, че главният ми чирак е навън. Влез.

До площадката имаше малка стая. Майстор Датнил измъкна ключа от джоба си и отключи вратата, като отново се заозърта страхливо. Уловил погледа на Шей Тал, той обясни:

— Не искам никой да си пъха носа вътре. Както сама разбираш, след малко ще ти разкрия тайните на нашата гилдия, което би могло да доведе до смъртната ми присъда. Колкото и да съм стар, искам да изживея спокойно последните дни от живота си.

Тя се огледа и пристъпи заедно с него в малката квадратна стаичка. Въпреки изостреното си внимание нито един от двамата не забеляза Рейнил Лейън, главния чирак на гилдията, който трябваше да наследи мантията на майстор Датнил след неговото оттегляне. Той бе застанал в сянката зад пилона, подкрепящ дървената стълба. Рейнил Лейън бе предпазлив и винаги добре обмисляше поведението си. В този миг той стоеше съвършено спокойно, бездиханно, по-неподвижен и от стълба, който отчасти го прикриваше.

Когато майсторът и Шей Тал влязоха в малкия килер и затвориха вратата, Рейнил Лейън притича пъргаво, с необикновено леки стъпки за толкова едър мъж. Залепи око между дъските, които преди време сам бе раздалечил, за да наблюдава по-добре мъжа, когото се канеше да измести.

Изкривил лице от силното дърпане на чаталестата си брада — навик, често имитиран от враговете му; той видя как Датнил Скар извади тайната книга на корпуса на кожарите. Старецът я разтвори пред очите на жената. Когато тази информация достигне до ушите на Аоз Рун, щеше да настъпи краят на стария майстор — и началото на властването на новия. Рейнил Лейън заслиза надолу стъпало по стъпало, тихо и предпазливо.

Майстор Датнил посочи с треперещ пръст страниците на дебелия том.

— Това е тайна, която тежеше като бреме на раменете ми много, много години, майко, и сега се надявам, че твоите рамене няма да се окажат твърде слаби за нея. В най-мрачните и студени времена на по-ранната епоха Ембрудок беше опустошен от проклетите фагори. Самото му име — Ембрудок, е изопачено от ансипиталното Хрм-Брд Идок… Нашествениците държаха тук и мъжете, и жените. Тогава нашият род им робуваше, а фагорите властваха… Какво унижение!

Шей Тал си помисли за фагорския бог Утра, боготворен в храма.

— Унижението не е отминало — обади се тя. — Те са властвали над нас и продължават да бъдат боготворени. Нима този факт не говори, че все още сме роби?

От прашния ъгъл излетя, жужейки, муха със зеленикави плочки на гърба, от вид, наскоро появил се в селището, и кацна върху книгата.

Майстор Датнил с внезапен страх погледна към Шей Тал.

— Трябваше да устоя на изкушението да ти покажа това. Не бива да го знаеш.

Лицето му бе измъчено.

— Утра ще ме накаже.

— Вярваш в Утра въпреки доказателствата?

Старецът трепереше, сякаш бе дочул съдбата да чука на вратата му.

— Той е навсякъде около нас… Ние сме негови роби…

Прицели се в мухата, ала тя се изплъзна и закръжи по-далеч.

 

 

Ловците наблюдаваха хокснито с професионално удивление. От всички живи същества, които нахълтаха в западните равнини, само хокснито, толкова игриво, изразяваше най-точно дъха на новото. До селището се намираше мостът, а до моста живееха хоксни.

Фрейър бе събудил глоситата от дългия им сън. Сигналът бе пробягал разстоянието от слънцето до жлезите им, животът изпълни съществата им. Те се протегнаха и заживяха отново, изпълзяха от тъмните си удобни леговища и с удоволствие се раздвижиха — възрадваха се и станаха хоксни. Превърнаха се в множество стада, безгрижни като вятъра. На ивици и без рога, те напомняха мулета или дребни кайдо, галопираха, играеха и пасяха, гмуркаха се във високите сочни и вкусни треви. Бяха способни да изпреварят всичко живо, което можеше да бяга.

Всяко хоксни имаше ивици в два цвята, разположени надлъжно от носа към опашката. Те можеха да бъдат яркочервени и черни или червени и жълти, или черни и жълти, бели и вишневи, зелени и жълти, зелени и небесносини или небесносини и бели, или бели и вишневи, или пък вишневи и яркочервени. Когато стадата спираха да починат и се изтягаха като котки с безгрижно протегнати крака, те се изгубваха в околния пейзаж, който също бе променен за новия сезон. Тъй както хокснито бе извадено от състоянието на глоси, така и цветната долина се бе трансформирала и от песен се бе превърнала в реалност.

Отначало хокснитата изобщо не се страхуваха от ловците. Те галопираха сред хората, смайваха ги с веселостта си, развяваха гриви, отмятаха глави и показваха плоските си зъби, тъмночервени от дъвкане на великденчета и диви теменужки. Ловците стояха объркани, обхванати и от удоволствието на гледката, и от желанието да ловуват, отвръщаха със смях на веселите животинчета, чиито задници проблясваха от докосването на лъчите на небесните Стражи. Това бяха животните, които повикаха зората над равнината. При първата среща с тях ловците бяха тъй омагьосани, че им бе невъзможно да ги убиват.

После животните изгрухтяваха и политаха подобно на нежен зефир, трополяха с копита край странните кафяви хълмчета, които мравките издигаха, където им попадне, въртяха се наоколо, лукаво се обръщаха назад, разтърсваха гриви, изцвилваха и често се завръщаха, за да продължат играта. Или когато се изморяваха от нея, а и от пашата, жребците възсядаха кобилите си и ги завъртаха в унеса на удоволствието сред високите бели цветя. Издавайки пронизителни гукащи звуци, подобни на смях, те мушваха нашарените си мъжествени пръчки в горящите от желание отвори на кобилите, после отскачаха назад, все още влажни, заслужили овациите на ловците.

Тяхното непринудено настроение влияеше на хората. Желанието им да се завърнат в каменните си домове не бе вече тъй силно. Когато убиеха някое животно, те го изпичаха на огъня, изтягаха се край него, говореха за жени, хвалеха се, пееха, наслаждаваха се на аромата на билките, на цветята, разцъфнали около тях, а телата им издаваха привлекателна миризма от обхваналото ги желание.

Изобщо всичко бе в хармония. Когато се появи Рейнил Лейън — бе необичайно да се види мъж от гилдиите в ловните полета, веселостта им секна. Аоз Рун се отдели от останалите и поговори с Рейнил Лейън с лице, обърнато към далечния хоризонт. Когато се върна, бе мрачен. Не каза на Лейнтал Ей и на Датка за какво са разговаряли.

Когато над Олдорандо се спусна неистинската нощ и единият небесен Страж разпръсна пепелта си над западния хоризонт, стадата хоксни усетиха позната предизвикателна миризма. Повдигнаха ноздри към свежата въздушна струя и се загледаха за саблени езичета.

Враговете им също бяха оцветени в ярки цветове. Саблените езичета бяха на ивици като тях, винаги в черно и още един цвят — кървавочервено, алено или наситено кафяво. Саблените езичета приличаха на хоксни, макар крайниците им да бяха по-къси и по-дебели, а главите им — по-кръгли, като овалността им бе подчертана още повече от липсата на уши. Главата седеше здраво на як врат и съдържаше главното им оръжие: сабленото езиче, бързо в преследването на къси разстояния. Животното можеше да извади остър като меч език от гърлото си и в движение да разцепи на две крака на хокснито.

Тъй като веднъж ловците го бяха видели в акция, те се отнасяха с уважение към него. Сабленото езиче от своя страна не демонстрираше пред човека страх или агресивност — човеците не бяха включени в менюто му, нито пък, както усещаха, те бяха застрашени от тях.

Огънят привличаше животните. Саблените езичета свикнаха да се приближават по двойки и да сядат или да се изтягат край лагерния огън. Ближеха се с белите си саблени езичета, с които разрязваха на парченца месото, подхвърлено им от хората. Ала не допускаха да ги докосват и се отдръпваха с ръмжене, ако някой предпазливо протегнеше ръка към тях. Това бе достатъчно предупреждение за ловците — вече знаеха какви ужасни поражения можеше да нанесе острият им език, когато се ядосат.

Наоколо цъфтяха гъсталаци от глог и трънка. Мъжете спяха под тежките им клонаци. Разполагаха се сред цветчетата и предизвикващите сетивата аромати и срещаха неподозирани досега цветя, които никой не бе виждал, с изключение на отдавна изчезналите духове. В клоните на глога откриваха кошери диви пчели, някои преливащи от мед. Той лесно ферментираше и ставаше на бител. Хората се опиваха от сладкото питие и с викове и смях се гонеха из тревите, бореха се, докато най-после идваха любопитните хокснита да видят за какво е всичката тази глъчка. Хокснито също не обичаше да бъде докосвано от човек, макар мнозина да се опитваха, опиянени от битела тичаха през равнината след подскачащите животни, докато паднеха и заспиваха на мига.

В миналите дни завръщането у дома бе върховното удоволствие от лова. След предизвикателството на мразовитите снежни полета те се отпускаха в топлината и блаженството на съня. Сега не беше така. Ловът се бе превърнал в игра. Мускулите не бяха тъй обтегнати, а над цъфналите поля се стелеше топлина.

Селището увеличи населението си, тъй като все повече деца оцеляваха през най-опасната първа година след раждането си. Мъжете предпочитаха празничните гуляи в равнината пред оплакванията, които често ги посрещаха у дома.

Ето защо не се завръщаха и перчеха заедно както преди, а се мъкнеха към къщи един по един или двама, при това не тъй наперено.

В завръщанията им обаче имаше нещо вълнуващо, което липсваше преди, поне що се отнася до жените. Защото ако мъжете бяха безотговорни, жените пък притежаваха суета.

— Да видим какво си ми донесъл!

Това изречение в различни вариации бе станало общо възклицание, когато жените се тътреха с децата да посрещат мъжете си. Отиваха чак до новия мост и чакаха там, на източния бряг на Ворал. Децата замеряха с камъчета гъските и патиците и нетърпеливо очакваха бащите си да пристигнат с месото и, разбира се, с кожите.

Месото бе тяхно задължение, необходимост за населението и не бе никак хубаво, ако ловците се върнат с празни ръце.

Ала онова, което възбуждаше лудост в душите на жените, бяха кожите — блестящите кожи от хоксни. Никога преди по време на мизерния си живот не бяха и мечтали за смяна на облеклото. Никога преди мъжете не бяха тласкани да убиват заради самото убийство. Всяка жена мечтаеше да притежава кожа от хоксни за предпочитане повече от една и да облече и чедото си така.

Надпреварваха се да се пременят в колкото е възможно по-пъстри кожи. Сини, тъмнопурпурни, аквамаринени, вишневи. Изнудваха мъжете по начини, които им доставяха удоволствие. Перчеха се, червяха си устните. Показваха се. Правеха си прически. Дори започнаха да се къпят.

Когато се носеха правилно и бляскавите ивици се подреждаха вертикално, кожите от хоксни можеха да направят всяка жена елегантна. Трябваше да бъдат изрязани точно. В Олдорандо процъфтя нов занаят — шивачеството. Когато цветята показваха камбанки и съцветия и заклатиха главички покрай улиците между старите полуразрушени кули, а виещата се зеленина се заизкачва по самите развалини, жените заприличаха на цветя. Обвиваха се в ярки цветове, които майките им дори не бяха зървали.

Не мина много време, мъжете също — сякаш да се самозащитят — зарязаха старите си тежки облекла и обърнаха взор към кожата на хоксни.

 

 

Въздухът стана неподвижен и заплашителен и раджабаралите заизпускаха пара изпод плоските си похлупаци.

Олдорандо бе затаил дъх под събиращите се облаци. Ловците ги нямаше. Шей Тал седеше сама в стаята си и пишеше. Вече не я бе грижа за външността й все още бе облечена в старите си провиснали кожи. В ушите й продължаваха да звучат пискливите гласове на духовете на нейните родители. Тя се опитваше да мечтае за пътуване и идеали.

Когато Врай и Еймин Лим слязоха от горната стая, Шей Тал остро ги погледна и рече:

— Врай, какво би казала, ако кълбото е модел на света?

— Има смисъл — отвърна Врай. — Кълбото се върти по-леко от всички останали фигури, а и другите скиталци са кръгли. Сигурно и ние сме кръгли.

— А диск или колело? Учиха ни и вярваме, че първичният камък почива върху диск.

— Много, на което са ни учили, се оказа неправилно. Така си ни казвала ти, майко — отвърна Врай. — Мисля, че нашият свят се върти около небесните Стражи.

Шей Тал ги гледаше замислено, а те се притесниха от погледа й. И двете по-млади жени бяха захвърлили старите си кожи и носеха ярки костюми от кожи на хоксни. Тялото на Врай бе обгърнато от ивици в черешово и сиво. Раменете й бяха украсени с ушите на мъртвото животно. Въпреки че Аоз Рун бе наложил ограничения върху академията, Датка й бе подарил кожите. Тя вървеше по-уверено. Бе придобила изисканост.

Внезапно Шей Тал избухна:

— Ах, вие, глупави кокетки, ах, вие, тъпи слугини, отхвърляте моя начин на живот! Не се преструвайте, че няма нищо такова. Знам какво се крие под вашето уж подчинение. Вижте само как се обличате! Така доникъде няма да стигнем, доникъде! Всичко ни води към още по-голямо объркване. Ще трябва да отида в Сиборнал и да намеря Голямото колело, за което ми говориха шепнещите. Може би там съществува истинската свобода, голямата истина! А тук… тук виждам само проклятието на невежеството… Всъщност накъде сте тръгнали вие двете?

Еймин Лим разпери ръце, за да покаже, че е невинна.

— Никъде, госпожо. Тук, в полето, да видим дали сме излекували овеса от плесента.

Тя беше голямо момиче, дори съвсем голяма сега, когато мъжът й бе посадил семето си в нея. Стоеше и гледаше умоляващо, после малко се отпусна, като видя как слабо пламъче проблесна в погледа на Шей Тал. Двете с Врай почти излетяха от потискащата стая.

Когато слязоха по мръсните каменни стъпала, Врай каза примирено:

— Ето я пак, избухва редовно като Час-свирача. Горката, нещо наистина я тревожи.

— Къде е този басейн, за който спомена? В моето положение не искам да изминавам дълги разстояния.

— Ще ти хареса, Еймин Лим. Имаме съвсем малко път след северните ниви, при това ще вървим бавно. Сигурно и Ойре е там.

Въздухът толкова се сгъсти, че не пропускаше аромата на цветята, а излъчваше свой собствен метален привкус. Цветовете бяха ослепителни, гъските изглеждаха неестествено бели.

Преминаха покрай колоните огромни раджабарали. Оголените цилиндри с кухите си извивки подхождаха повече на зимен пейзаж; те неприятно контрастираха със заобикалящата ти среда.

— Дори раджабаралите се променят — обади се Еймин Лим. — Колко време вече парата излиза от върховете им?

Врай не знаеше и това не я интересуваше особено. Двете с Ойре бяха открили топъл басейн, за който засега не казваха на никого. В тясна долина, разширяваща се в обратна на Олдорандо посока, от земята се бяха появили нови извори, някои от които толкова горещи, че водата им почти кипеше. Други се стичаха надолу и се вливаха във Ворал сред облаци от пара. Един извор, препречен от скала, течеше в противоположна посока и там се бе образувал самотен басейн, заобиколен със зеленина и открит към небето. Именно нататък Врай водеше Еймин Лим.

Когато разгърнаха храсталаците и видяха фигурата край басейна, Еймин Лим извика и закри устата си с ръка.

На брега стоеше Ойре. Беше гола. Кожата й блестеше мокра и от сочните й гърди се стичаше вода. Без да се срамува ни най-малко, тя се обърна и радостно замаха на приятелките си. Зад нея бяха струпани кожите й от хоксни.

— Хайде, къде се бавите? Днес водата е великолепна.

Еймин Лим остана на мястото си изчервена, като продължаваше да държи ръка пред устата си. Никога не бе виждала гол човек.

— Ето ни — отвърна Врай, като се смееше с глас на смущението на приятелката си. — Толкова е хубаво във водата! Ще се съблека и ще вляза. Гледай ме, ако ти стиска.

Тя се затича към Ойре и започна да развързва костюма си в черешовочервено и сиво. Кожите бяха ушити така, че да може да се влиза и излиза от тях. След миг костюмът бе захвърлен настрана и Врай застана съвсем гола, по-слабата й фигура контрастираше на здравата хубост на Ойре. Тя се засмя от удоволствие.

— Хайде, Еймин Лим, не се притеснявай. Плуването ще се отрази добре на бебето ти.

Двете с Ойре скочиха заедно във водата — дъхът им спря от удоволствие.

Еймин Лим не помръдваше от мястото си и хълцаше от ужас.

 

 

Те гълтаха богатата гощавка — късовете месо бяха последвани от плодове. Лицата им лъщяха от тлъстина.

Този сезон ловците бяха натежали. Храна имаше в изобилие. Хокснито можеше да бъде убивано без никакъв труд. Животните продължаваха да се приближават, гонеха се сред ловците и отъркваха нашарени тела в задниците на мъртвите си другари.

Все още облечен в старите си черни кожи, Аоз Рун говореше с Гойджа Хин — надзирателя на робите, настрана от останалите. Гърбът му бе толкова масивен, че дори когато вече приближаваше кулите на Олдорандо, все още се виждаше от ловните полета. Аоз Рун се върна при групата. Грабна едно ребро, което все още цвъртеше на огъня, и се търкулна в тревата. Кърд, голямата му хрътка, припна игриво с него и не спря да ръмжи, докато Аоз Рун не донесе клон ароматен глог да пази месото си от нея.

Той дружески подритна Датка:

— Това се казва живот, приятелю. Хич да не ти пука, яж, колкото можеш, преди да се е завърнал ледът. Кълна се в първичния камък, че докато съм жив, няма да забравя този сезон.

— Великолепно.

Това бе всичко, което изрече Датка. Беше привършил с яденето и седеше, обгърнал коленете си с ръце, гледаше стадата хоксни, които бързо галопираха през тревите на не повече от четвърт миля от тях.

— Дявол да го вземе, никога не говориш! — възкликна Аоз Рун в добро настроение и отхапа със здравите си зъби от месото. — Продумай нещо.

Датка обърна главата си така, че опря буза в коляното си, и отправи многозначителен поглед към Аоз Рун.

— Е, кажи ми тогава какво става между Гойджа Хин и теб?

Аоз Рун сви устни.

— Лични работи.

— Значи и ти няма да говориш.

Датка се извърна и още веднъж погледна гонещите се животни под високите облаци, които се трупаха на западния хоризонт. Въздухът беше станал зеленикав, ярките ивици на хокснитата избледняваха.

Най-после, сякаш усетил мрачния поглед на Аоз Рун с кожата на рамото си, Датка изрече, без да извърне очи:

— Мислех си нещо.

Аоз Рун хвърли оглозгания кокал на Кърд и легна по гръб под цъфтящите клони.

— Добре тогава, да не говорим повече за това. Какво си измислил, като цял живот само си мислел?

— Как да уловя живо хоксни.

— Ха! Че каква полза ще имаш от това?

— Не мислех за ползата. Във всеки случай не повече от тогава, когато повика Накри на върха на кулата.

Последва мрачна тишина и Аоз Рун не я наруши. Най-после, когато дочуха далечен гръм, Илейн Тал донесе бител. Аоз Рун гневно попита цялата група:

— Къде е Лейнтал Ей? Пак се скита някъде, нали? Защо не е с нас? Ставате все по-мързеливи и непослушни. Май ще има изненади за някой от вас.

Той стана и се отдалечи с тежка крачка, следван на почтено разстояние от хрътката си.

 

 

За разлика от мълчаливия си приятел Лейнтал Ей не изучаваше хокснито. Преследваше друг дивеч.

От онази нощ преди четири дълги години, когато стана свидетел на убийството на чичо си Накри, случката непрекъснато го преследваше. Спря да кори Аоз Рун, тъй като разбираше, че Господарят на Ембрудок е изтерзан.

— Сигурна съм, той мисли, че е прокълнат — му бе казала Ойре.

— С построяването на западния мост опрости доста от вината си — практичен както винаги, й отвърна Лейнтал Ей. Ала се чувстваше омърсен от факта, че бе въвлечен в убийството, и продължава да си мълчи.

Онази нощ и засили, и промени връзката между него и красивата Ойре — бяха изпили твърде много рател. Дори стана доста бдителен по отношение на нея.

Сам осъзнаваше трудността. „Ако искам да управлявам Олдорандо, както повелява родословното ми дърво, трябва да убия бащата на момичето, което желая да направя мое. Невъзможно е.“

Несъмнено Ойре също разбираше дилемата му и все пак се знаеше, че тя е негово момиче и ничие друго. Той би се бил до смърт с всекиго другиго, който се приближи до нея.

Дивите му инстинкти, усещането му, че бе попаднал в лукав капан, предчувствието му за приближаваща катастрофа го караха да осъзнава — също както Шей Тал, че Олдорандо не се охранява и е уязвим за вражески нападения. Никой не бе нащрек в топлото и приятно време. Часовоите дремеха на поста си.

Повдигна въпроса за отбраната пред Аоз Рун.

Той заяви безапелационно, че никой — нито приятел, нито враг, вече не пътувал надалеч. Снежната покривка улеснявала хората да се придвижват, където пожелаят, а сега навсякъде имало зеленина и растителността се сгъстявала с всеки изминал ден. Така че времето за нападения било безвъзвратно отминало.

Освен това, добави той, фагорите не ги бяха нападали от деня, в който майка Шей Тал извърши чудото при Рибното езеро. Сега били в по-голяма безопасност отвсякога. После подаде на Лейнтал Ей халба бител.

Момъкът не бе доволен от отговора. Онази нощ, когато се изкачи по стъпалата на Голямата кула, чичо му Накри се чувстваше в безопасност. Ала само след две минути лежеше долу със счупен врат.

Когато ловците излязоха в полето през този ден, Лейнтал Ей спря до моста. После тихо се обърна, решен да огледа селището и да разбере как ще реагира при внезапна атака.

Започна да обикаля покрайнините и първото, което забеляза, бе лекият дим над Ворал. Той се кълбеше на известно разстояние до средата на реката, сякаш се придвижваше по тъмното бързо течение, ала оставаше на едно и също място. Останки от изпаренията, малки като перца, се бяха разпръснали из въздуха по цялото течение на реката. Не можеше да разбере какво означава това. Объркан, той продължи пътя си.

Въздухът ставаше все по-тежък за дишане. Върху старите кули, покрити от времето с пръст, бяха пораснали млади издънки. Виждаше кулите през пролуките между гъсталаците. В едно отношение Аоз Рун беше прав: бе станало доста трудно да се обиколи Олдорандо.

Все пак във въображението му се появиха предупреждаващи картини. Видя фагори, яздещи кайдо, да прескачат през огражденията и да се насочват към вътрешността на селището. Видя ловците да се влачат към дома с мътни от битела глави и натоварени с ярко оцветени кожи. Имаха време само колкото да зърнат изгорелите до основи къщи, жените и децата си мъртви, преди самите да паднат под копитата на диваците.

Той си проправяше път през бодливите храсталаци.

Ах, как яздеха фагорите! Нима имаше нещо по-чудесно от това да възседнеш кайдото и да полетиш, да го направляваш, да усещаш силата му, да се слееш с движенията му? Тези буйни животни не се подчиняваха на друг ездач, освен на фагорите. Така поне разказваха легендите, а той никога не бе чувал човек да е яздил кайдо. Самата мисъл за това го накара да потръпне. Хората вървяха пеша… Но човек на кайдо щеше да бъде нещо повече, отколкото фагор на кайдо.

Скрит в храсталака, можеше да наблюдава селището през северната порта, която бе отворена и никой не я пазеше. Две птичета кацнаха на върха й и зачуруликаха. Почуди се дали сутринта часовоят бе поел поста, или го бе напуснал по свое собствено желание. Потискаща тишина изпълваше тежкия въздух.

Пред погледа му се появи тромава фигура. Тутакси разпозна в нея надзирателя на робите Гойджа Хин. Зад него се влачеше Мик, завързан с въже.

— Сега ще видиш ти. Работата днес ще ти хареса — Лейнтал Ей чу Гойджа Хин да говори, спирайки до портата и завързвайки Мик за едно дръвче. На краката си фагорът имаше вериги. Погали Мик почти нежно.

Фагорът погледна Гойджа Хин със страх.

— Мик може поседи тук на слънце за малко.

— Не да поседи, а да постои. Ще стоиш прав, Мик. Прави, каквото ти казват, че нали знаеш какво може да ти се случи? Трябва да вършиш точно това, което ти казва Аоз Рун, иначе и двамата ще си вземем беля на главата.

Старият фагор издаде ръмжащ звук.

— Белята е навсякъде около нас във въздушните октави. Какво друго сте вие, синовете на Фрейър, ако не беля?

— Още една дума и ще ти одера кожата — незлобливо изрече Гойджа Хин. — Ще стоиш тук и ще правиш, каквото ни казаха, а след малко ще се облажиш с някой син на Фрейър.

Той остави чудовището на скришното му място и се оттегли с походката си на дюстабанлия обратно към кулите. Мик бързешком се излегна на земята и Лейнтал Ей го изгуби от взора си.

Тази случка обърка Лейнтал Ей, тъй както го бяха объркали изпаренията над Ворал. Той стоеше, чакаше, ослушваше се и се чудеше. Само преди няколко години щеше да съзре в напрегнатата неподвижност нещо необичайно, ала сега вдигна рамене и продължи пътя си.

Нямаше стражи около Олдорандо. Трябваше да се направи нещо, което да събуди страха у ловците, за да бъдат винаги готови за евентуална заплаха. Гледаше как парата се стеле надолу от короните на оголените раджабарали. Имаше още една поличба, която не можеше да разгадае. Далеч от север се разнасяше грохотът на гръмотевици, ала той звучеше така, сякаш заплахата бе наблизо.

Пресече пенлив поток, от който излизаше пара. Тя шумно си проправяше път през гъстата папрат по бреговете. Лейнтал Ей се наведе, потопи ръка и откри, че водата е поносимо топла. Наблизо плаваше мъртва риба с вдигнати опашни перки, току под самата повърхност. Той се наведе и погледна над потока през плетеницата от новоизраслите гъсталаци, които прикриваха целите кули с изключение на върховете им. Тук преди не съществуваха горещи извори.

Земята потрепери. По водата се носеха стъбла от тръстика. В тях се стрелкаха дребни рибки и веднага изчезваха. Над кулите с писък литнаха ято птици, после отново се изгубиха.

Докато чакаше трусът да се повтори, наблизо прозвуча сигналът на Час-свирача, характерен за Олдорандо, който Лейнтал Ей си спомняше още от люлката. Звуча малко по-дълго от обикновено. Младежът знаеше точно колко време продължава. Този път звукът се задържа секунда повече, отколкото преди.

Той стана и продължи обиколката си. С труд се провираше през гъстите храсталаци, достигащи на височина до бедрата му. Дочу гласове. С бързата реакция на ловец Лейнтал Ей замръзна на място, после безшумно се приближи, превит на две. Пред него земята рязко се издигаше, но нея растяха глогинкови храсталаци. Той се подпря на ръце и потъна сред омайните аромати, после внимателно погледна напред. Усещаше корема под тялото си. Тънката навремето младежка снага се бе загладила и отпуснала от лесния живот, който водеше напоследък.

Гласове — женски, ето пак! Вдигна глава и надникна над издатината.

Каквото и да бе очаквал да види, реалността се оказа далеч по-привлекателна. Пред него имаше падина, в чийто център се намираше дълбок басейн, заобиколен от зеленина. Тънки стълбчета пара се издигаха от водата и се носеха над околните храсти, от които се стичаше влага и падаше обратно в басейна. На отсрещната страна две жени обличаха пъстрите си кожи от хоксни, едната беше бременна. Той разпозна в нея Еймин Лим, а в другарката й — Врай. Близо до него на брега на басейна, обърнала красивия си гръб към взора му, стоеше обожаемата своенравна Ойре, съвсем гола.

Когато Лейнтал Ей разбра коя е, задиша учестено и остана да лежи на мястото си, любувайки се на раменете й, плавно спускащи се към гърба, бляскавите слабини и краката й. От удоволствие затаи дъх.

Баталикс се бе освободил от гигантския замък на пурпурните облаци и ръсеше злато по земята. Лъчите на небесния Страж падаха полегато върху канелената кожа на Ойре, украсена по раменете и гърдите с бисерни капки. Струйки вода се стичаха по гънките на тялото й и се събираха върху камъка, на който бе застанала, сякаш да довършат портрета й на русалка. Позата й бе отпусната, краката й — леко разтворени. Повдигна едната си ръка, за да избърше водата от клепачите си, тъй като забеляза, че приятелките й се канят да си тръгват. Ойре въплъщаваше безгрижието на животно, неосъзнаващо хищния поглед на ловеца, ала готово всеки миг да побегне, ако се наложи.

Тъмната и мокра коса бе прилепнала на главата, влажни кичури се къдреха около раменете и шията й и тя напомняше на излязла от водата видра.

Лейнтал Ей само от време на време зърваше лицето й от мястото, където се беше свил. Никога преди не бе виждал голо тяло — нито мъжко, нито женско. Обичаите и силният студ не допускаха голота в Олдорандо. Развълнуван от гледката, той потопи лице в ароматните треви. Усещаше силния пулс в слепоочията си.

Най-сетне понечи да вдигне глава и отново да се наслади на гледката. Когато тя се раздвижи да помаха за сбогом на другарките си и после пак се обърна, извивката на бедрата й възбуди в душата му непреодолима възхита. Въздухът, който вдишваше, му се стори различен. Сега Ойре гледаше басейна сякаш в полусън, взираше се в бистрите му дълбини, миглите й блестяха на фона на чистото й лице. В следващия миг той обърна внимание на половия й орган, покрит с малки влажни косъмчета, прекрасния й корем и лукавата спирала на пъпа й. Всичко това откри внезапно, когато тя вдигна ръце във въздуха и се гмурна в басейна.

Лейнтал Ей остана сам със слънчевата светлина и изпаренията, които се виеха на кълба в храсталаците, после тя отново се появи и се засмя.

Излезе съвсем близо до него, гърдите й се полюшваха и леко се докосваха една друга.

— Ойре, скъпоценна Ойре! — извика той в екстаз.

Изправи се.

Тя стоеше приведена пред него, а една вена в малката трапчинка на шията й нежно пулсираше. Гледаше го сериозно с мамещ поглед, малко ленив от отпускащата топлина. Той преоткри красотата на нежния овал на лицето й, обрамчено с влажни виещи се кичури, сладостта на сводестите й вежди и извитите нагоре мигли. Сега веждите й бяха повдигнати, ала след първоначалната си изненада тя не се уплаши. Просто го гледаше с полуразтворени устни в очакване на следващата му стъпка, сякаш се чудеше каква ли ще е тя. После със забавени движения смъкна ръка, за да се покрие. Жестът й бе повече провокиращ, отколкото отбранителен. Съзнавайки добре красотата си, тя притежаваше естествено самообладание.

Четири птички сладострастно изпърхаха помежду им, отмалели в тежкия следобеден час.

Лейнтал Ей тръгна през тревите, препречи пътя й и се взря в очите й. Усещаше тялото й върху кожите си. Протегна ръце, прегърна я и страстно я зацелува по устните.

Ойре отстъпи назад, облиза устни полуусмихната, с присвити очи.

— Съблечи се. Нека Баталикс види как си направен — подкачи го тя.

Думите й прозвучаха и като подкана, и като присмех. Той развърза връзките на врата си, сграбчи отвора на туниката си и я дръпна така, че шевовете се разпраха. Измъкна се от кожите и ги захвърли долу. Отнесе се по същия начин и с панталоните си, после ги срита встрани. Усещаше щръкналата си корава пръчка. Приближи се към Ойре. Тя сграбчи протегнатата му ръка, дръпна го, ритна го по пищяла и бавно отстъпи назад, като го потопи целия във водата.

Влажните устни на басейна се затвориха над него. Чувстваше удивителна топлина. Изскочи на повърхността, жаден за глътка въздух.

Тя се наклони назад, обгърнала с ръце красивите си колене.

— Изкъпи се, преди да дойдеш при мен, въшливи войнико!

Той шляпна с ръце във водата и я изпръска едновременно гневно и закачливо.

Когато му помогна да излезе навън, тя вече бе значително по-нежна. Плъзна се в прегръдките му. Двамата коленичиха на тревата и той промуши ръка между краката й. Усети нежните извивки на плътта й. И в същия миг семето му изригна от него и се изля на тревата.

— О, колко си глупав, глупав! — извика тя и го плесна през гърдите, а лицето й се изкриви от разочарование.

— Недей, Ойре! Всичко е наред. Дай ми една минутка, моля те. Обичам те, Ойре, с цялата си душа. Винаги съм те желаел, винаги. Ела при мен, да го направим отново.

Ала Ойре се изправи, изпълнена с негодувание и неопитност. Въпреки галещите думи той й се ядоса, ядоса се и на себе си. Скочи след нея.

— Проклета да си! Как може да си тъй красива, кокетка такава!

Сграбчи я за ръката, грубо я обърна към себе си я блъсна към басейна, над който се виеха изпарения. Тя го хвана за косата, като яростно крещеше. Двамата паднаха във водата.

Той провря ръка под гърба й и я улови под водата. Когато се показаха на повърхността, я целуна, като с лявата си ръка я хвана за гърдата. Изкачиха се със смях на калния бряг и се затъркаляха. Лейнтал Ей заклещи краката й между своите и се възкачи върху нея. Ойре страстно го целуваше по устата и мушкаше езика си между зъбите му, дори когато той проникна в нея.

Двамата лежаха скрити от човешки погледи и буйно се любеха. Калта полепваше по телата им и издаваше приятни звуци, сякаш вътре гъмжеше от съвкупляващи се микроорганизми, които изразяваха радостта си от живота.

 

 

Тя премаляла навличаше кожите си. Меката материя бе отчетливо нашарена с тъмносини и светлосини ивици, всяка променяше размерите си, спускайки се надолу по тялото й. Следобедът бе станал душен, а тътенът на гръмотевиците се чуваше по-близо, като от време на време преминаваше в тропот, сякаш изразяваше дълбоко несъгласие.

Лейнтал Ей се отпусна на земята по-близо до Ойре и с полуотворени очи наблюдаваше движенията й.

— Винаги съм те желал — заговори й той. — От години. Плътта ти е като горещ извор. Ти ще бъдеш моя жена. Ще идваме тук всеки ден.

Тя мълчеше. После затананика:

Водата изтича като деня на мечтите…

— Желая те лудо, Ойре, всеки ден. И ти ме желаеш, нали?

Тя го погледна и отвърна:

— Да, да, Лейнтал Ей, желаех те. Ала не мога да ти стана жена.

Той усети, че земята под него се разтресе.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се подвоуми, после се наведе над него. Когато той автоматично протегна ръце към нея, Ойре се дръпна, мушна гърдите си в туниката и рече:

— Обичам те, Лейнтал Ей, но нямам намерение да ти ставам жена. Винаги съм подозирала, че академията е просто едно забавление, утешение за глупачки като Еймин Лим. Сега времето е хубаво и тя се разпадна. Честно казано, на никого не му пука за академията, освен на Врай и Шей Тал. Може би и на майстор Датнил. Но все пак аз ценя примера за независимостта на жената, който ни дава Шей Тал, и го следвам. Тя няма да се подчини на баща ми, макар да подозирам, че лудо го желае, както всяка жена. А аз ще последвам примера й: ако стана твое притежание, ще бъда едно нищо.

Той залази на колене с нещастен вид.

— Недей така, недей. Ти ще си всичко, Ойре, всичко. Поотделно ние не представляваме нищо.

— За няколко седмици — да.

— Какво очакваш?

— Какво очаквам ли?…

Вдигна поглед нагоре и въздъхна. Проглади назад все още влажната си коса и извърна очи към младите храсталаци, погледна небето, птиците.

— Не че имам толкова високо мнение за себе си. Не мога да направя много. Но ако бъда независима като Шей Тал, бих могла да постигна нещо.

— Не говори така. Нуждаеш се от някого, който да те защитава. Шей Тал и Врай не са щастливи. Шей Тал никога не се смее, нали? Освен това е стара. Аз ще се грижа за теб и ще те направя щастлива. Не желая нищо повече на този свят.

Тя закопчаваше туниката си. Погледна дървените пръчици, които сама бе изобретила (за удивление на шивача), така че кожите да могат да се обличат и събличат без затруднение.

— О, Лейнтал Ей, толкова е трудно с мен! Самата аз се затруднявам със себе си. Всъщност не знам какво точно искам. Копнея да се разтопя и да потека като тази чудесна вода. Кой знае откъде идва и накъде отива? Може би от самата сърцевина на земята… Наистина те обичам, макар и по моя тъй ужасен начин. Слушай, хайде да се уговорим.

Ойре спря да се занимава с туниката си и застана с ръце на хълбоците, забила поглед надолу в него.

— Направи нещо огромно и удивително, поне едно нещо, извърши една-единствена постъпка и аз ще стана твоя завинаги. Разбираш ли? Нещо велико, Лейнтал Ей, нещо огромно — и аз съм твоя. Ще слушам всяка твоя дума.

Той се изправи и застана на известно разстояние от нея, като не я изпускаше от очи.

— Велика постъпка? Какво разбираш под това? В името на първичния камък, Ойре, ти си много странно момиче.

Тя тръсна влажната си коса.

— Ако ти подскажа, постъпката няма да е велика. Разбираш ли? Освен това сама не знам какво искам. Стреми се, стреми се… Вече надебеляваш, сякаш ще раждаш…

Той стоеше неподвижен, с твърд поглед.

— Защо като ти кажа, че те обичам, ти ме обиждаш?

— Надявам се, че говориш истината. Аз също говоря истината. Ала не исках да те нараня. Всъщност съм твърде внимателна. Ти просто освободи нещо в мен, нещо, което не съм казвала никому. Копнея за… не, няма да издам копнежите си… за слава. Направи нещо велико, Лейнтал Ей, преди да сме остарели.

— Да убивам фагори ли?

Внезапно тя се засмя доста рязко и го погледна с присвити очи. За миг приликата й с Аоз Рун бе поразителна.

— Това ли е всичко, което можа да измислиш? Да речем, че убиеш милиони фагори.

Той стоеше объркан.

— Значи си въобразяваш, че струваш колкото един милион фагори?

Ойре се престори, че силно се пляска по челото, сякаш дава воля на чувствата си.

— Това не е за мен, разбираш ли? А за теб. Постигни нещо велико заради самия себе си. Напъхали сме се тук, на това място, което Шей Тал нарича ферма. Опитай се поне да я превърнеш в легендарна ферма.

Земята отново се разтресе.

— По дяволите! — изруга той. — Земята наистина се движи.

Двамата се изправиха, разтърсени от разговора, без да си обръщат внимание един на друг. От небесните облаци се надвеси бронзова сянка, пурпурна в центъра и жълта по краищата. Топлината стана непоносима. Двамата застанаха сред потискащата тишина с гръб един към друг и се заоглеждаха.

Някакво пльокане ги накара да обърнат глави към басейна. На повърхността излизаха жълти мехурчета и се пукаха, покриха с мръсотия чистата вода. Извираха от дълбините и издаваха воня на развалени яйца. Заизлизаха все по-бързо и ставаха все по-черни. Долчинката се изпълни с гъста мъгла.

Струя рядка кал изригна от басейна и се разпръсна във въздуха. Разлетяха се горещи парцали мръсотия и нашариха листака наоколо. Двамата побягнаха ужасени — тя, облечена в цветовете на лятното небе.

Минута след като избягаха, басейнът се превърна в кипяща черна бездна.

Преди да стигнат до Олдорандо, небесата се разтвориха и от тях рукна дъжд — сив и смразяващ до кости.

Когато се качиха в Голямата кула, над главите им прозвучаха гласове, над които се издигаше сочният тембър на Аоз Рун. Току-що се бе завърнал с връстниците си Тант Ейн, Фаралин Фърд и Илейн Тал — яки воини и отлични ловци. С тях бяха и жените им — възклицаваха при вида на красивите кожи от хоксни, и Дол Сакил, която намусено седеше встрани до прозореца, без да обръща внимание на леещия се порой. В стаята бе и Рейнил Лейън със съвършено сухи кожи, опипваше чаталестата си брада и неспокойно шареше с очи. Той мълчеше, а и с него никой не разговаряше.

Аоз Рун хвърли поглед на дъщеря си, после предизвикателно се обърна към Лейнтал Ей:

— Пак те нямаше.

— Да, за известно време. Проверявах отбраната. Мисля…

Аоз Рун рязко се засмя и преди да каже нещо, погледна другарите си:

— Влизаш в такова състояние заедно с Ойре, чиято красива дреха е развързана — значи си проверявал нещо друго, а не отбраната. Не ме лъжи, младо нахално копеле!

Мъжете се разсмяха. Лейнтал Ей стана тъмночервен.

— Не съм лъжец. Наистина тръгнах да проверявам отбраната, ала ние нямаме никаква отбрана. Няма ги стражите, няма ги постовете, а вие си лежите и си пиете в пущинака. Олдорандо може да падне само от един-единствен борлиенец. Твърде лековерно гледаме на живота и ти даваш лош пример за това.

Усети, че Ойре го стисна окуражаващо за ръката.

— Напоследък много рядко прекарва времето си тук — извика Дол капризно, ала никой не й обърна внимание, тъй като Аоз Рун се извърна към другарите си и рече:

— Виждате ли какво трябва да понасям от собствените си така наречени помощници? Винаги толкова нахални. Сега Олдорандо е скрит и защитен от зеленината, която с всяка изминала седмица става все по-висока и гъста. Когато отново дойде време за война, а е сигурно, че това ще стане, ще се бием, колкото си щем. Опитваш се да създаваш интриги, Лейнтал Ей.

— Не си прав. Опитвам се да предпазя града.

Аоз Рун излезе напред и застана пред него, огромната, черна фигура се извиси над младежа.

— Тогава си мълчи. И не смей да ме поучаваш!

Викове отвън заглушиха шума от пороя. Дол се обърна към прозореца и викна, че някой е загазил. Ойре изтича при нея.

— Върнете се! — извика Аоз Рун, ала и трите по-възрастни жени се заблъскаха коя да стигне първа до прозореца. Стаята стана още по-мрачна.

— Ще отидем да видим какво се е случило — обади се Тант Ейн.

Той заслиза по стълбите и докато се спускаше, широките му плещи почти закриха отвора. С него тръгнаха Фаралин Фърд и Илейн Тал. Рейнил Лейън остана в мрака, загледан подир тях. Аоз Рун направи жест, сякаш искаше да ги възпре, после нерешително застана по средата на тъмната стая. Единствен Лейнтал Ей го наблюдаваше.

Момъкът прекрачи напред и каза:

— Изгубих самообладание. Не биваше да ме наричаш лъжец. Недей да ми казваш, че няма да се вслушаш в предупрежденията ми. Наше задължение е да охраняваме селището, както преди.

Аоз Рун хапеше устни.

— Послушал си тази проклета жена Шей Тал — разсеяно говореше той, като с едно ухо следеше звуците отвън. Към предишните викове се присъединиха и мъжки гласове. Жените на прозореца също забърбориха, разтичаха се и се вкопчиха в Дол и една в друга.

— Махайте се! — изкрещя Аоз Рун и гневно дръпна Дол.

Кърд, огромната жълта хрътка, залая.

Светът се изпълни с барабаненето на пороя. Фигурите под кулата едва се мержелееха в проливния дъжд. Двамата едри ловци вдигаха някакво тяло от калта, а третият, Фаралин Фърд, се мъчеше да обхване с ръце две старици, чиито кожи бяха просмукани от дъжда, и да ги отведе до някакъв заслон. Без да се грижат за себе си, стариците вдигнаха опечалени лица към небето и дъждът се заизлива в отворените им усти. Разпознаха в тях жената на Датнил Скар и една стара вдовица, лелята на Фаралин Фърд.

Жените бяха довлекли тялото пред северната порта. Докато го влачеха, бяха изкаляли и себе си, и трупа. Ловците се изправиха с товара си. Лицето му бе неузнаваемо — изкривено от ужас и изцапано с кръв до такава стенен, че дори дъждът не можеше да го измие. Когато ловците го повдигнаха, главата му клюмна назад. Кръвта продължаваше да се стича по лицето и дрехите му. Гърлото му бе изгризано така, както човек отхапва голямо парче от ябълка.

Дол се разтрепери. Аоз Рун мина покрай нея, измъкна едрите си плещи извън прозореца и викна на хората, които стояха долу:

— Не внасяйте това нещо тук!

Мъжете обаче не му обърнаха внимание. Те се бяха запътили към най-близкия заслон. Над тях от парапета струеше вода и падаше върху главите им. Хлъзгаха се в мръсотията с окаляния си товар.

Аоз Рун изруга и изтича надолу, Кърд го последва. Обзет от драматичността на момента, Лейнтал Ей тръгна след него заедно с Ойре, Дол и останалите жени, които се заблъскаха по тесните стъпала. Най-отзад бавно вървеше Рейнил Лейън.

Ловците и стариците замъкнаха мъртвия в ниския обор и го пуснаха върху разстланата слама. Мъжете стояха встрани и бършеха лицата си с ръце, а около тялото се образува локва вода, примесена с кръв, върху която се понесоха сламчици, въртяха се в кръг, несигурни като лодки в река, търсещи излаз към морето.

Стариците — гротескни вързопи — бяха похлупили глави една друга на раменете и горчиво плачеха. Напомняха скулптурна група. Макар по лицето на стареца да бяха полепнали косми и кръв, никой не се усъмни в самоличността му. Пред тях лежеше мъртъв майстор Датнил Скар, а Кърд душеше безжизненото му ухо.

Жената на Тант Ейн на име Фарейл Мъск бе известна в Олдорандо. Тя зави протяжно като професионална оплаквачка и не бе в състояние да спре.

Никой не можеше да сбърка смъртоносната рана на врата на майстора — това бе захапката на фагор. Юли Свещеника бе въвел начина на екзекуция, обичаен за Пановал, и в Олдорандо го използваха, макар и рядко — само в случай на необходимост. Някъде навън в проливния дъжд бе Утра. Той чакаше, винаги в състояние на война. Лейнтал Ей си спомни тревожното твърдение на Шей Тал, че Утра е фагор. В мисълта си се върна малко по-назад, преди да види Ойре гола, когато бе забелязал Гойджа Хин да води Мик към северната порта. Нямаше съмнение кой бе отговорен за смъртта на стария майстор. Помисли си, че Шей Тал ще има още една причина да страда.

Погледна ужасените лица наоколо си и злорадото лице на Рейнил Лейън и това му даде кураж. Той изрече с висок глас:

— Аоз Рун, обвинявам те в убийството на добрия старец!

Посочи с пръст към Аоз Рун, сякаш някой от присъстващите можеше и да не знае кого има предвид.

Всички обърнаха поглед към Господаря на Ембрудок, чиято глава се опираше в таванските греди. Лицето му бе пребледняло. Той се обади с дрезгав глас:

— Не смей да говориш против мен. Ако произнесеш само още една дума, Лейнтал Ей, ще те смачкам!

Ала никой не можеше да спре Лейнтал Ей. Изпълнен с гняв, той подигравателно извика:

— И това ли е един от жестоките ти удари срещу знанието? Срещу Шей Тал?

Хората замърмориха, притеснени още повече в мрачното тясно помещение. Аоз Рун отвърна:

— Извърших справедливо дело. Казаха ми, че Датнил Скар е разрешил на външни лица да четат тайната книга на неговата гилдия. Това е забранено. Справедливото наказание за деянието е смърт, както е било винаги.

— Справедливост! Нима ви прилича на справедливост? Това си е чисто убийство. Вие видяхте — извършено е като убийството на…

Не че нападението на Аоз Рун бе толкова неочаквано, ала неговата ярост го надви. Лейнтал Ей замахна да удари Аоз Рун в лицето, почерняло от гняв. Чу писъка на Ойре. Посрещна го корав юмрук, който го уцели право в челюстта.

Той сякаш се видя отстрани как преплита крака заднешком, стъпва върху размекнатия труп и безсилен пада на пода.

Чуваше писъци, викове, тропот на ботуши край себе си. Усещаше ритниците в ребрата. Сред хората настъпи объркване, когато го вдигнаха като трупа, който преди малко бяха пуснали. Той се опита да предпази главата си, за да не се удари в стената. После го отнесоха навън под дъжда. Чуваше гръмотевиците като пулса на някой великан.

От стълбите го захвърлиха в калта. Дъждът се изливаше върху лицето му. Лежеше безсилен на земята и осъзна, че вече не е помощник на Аоз Рун.

 

 

Дъждът продължаваше да се лее. Плътни облаци се носеха над централния континент. Над случките в Олдорандо вземаше връх ужасното време и краят му не се виждаше.

Далеч от селището армията на младия кзан Хр-Брал Ипрт бе принудена да спре и да се приюти сред разхвърляните хълмове на изток. Племената преминаха в състояние на летаргия, за да се предпазят от пороя.

И фагорите усетиха земните трусове, причинени от същия източник, както в Олдорандо. Далеч на север предишните хлътнали местности в района на Чалс бяха подложени на силна сеизмична дейност. С изчезването на ледените блокове земята се разтърси и се издигна.

През същия период океанът, който заобикаляше Хеликония, се освободи от леда дори отвъд широките тропически зони, простиращи се от екватора до трийсет и пет градуса ширина на север и на юг. Западната циркулация на океанските води породи серия от цунами, които разрушиха крайбрежните райони по цялото кълбо. Често наводненията се придружаваха от вулканична дейност и това променяше цялата земна повърхност.

Всички геоложки промени бяха регистрирани от апаратурата на земната наблюдателна станция, наречена от Врай „Кайдо“. Данните се изпращаха до далечната Земя. Специалистите от станцията не наблюдаваха никоя друга планета така внимателно, както Хеликония.

Отчитаха се стадата от йелки и двуйелки, населяващи равнината на Северен Кампанлат — пасбищата им бяха застрашени. От друга страна, кайдото се множеше, тъй като граничните зони, голи досега, даваха достатъчно паша.

На тропическия континент съществуваха два вида ансипитални общности: уседнали племена без кайдо, живеещи на едно място, и подвижни — или номадски — групи с кайдо. Не само че животните бяха извънредно мобилни, а и консумацията им на фураж принуждаваше онези, които ги отглеждаха, непрекъснато да търсят нови пасбища. Армията на младия кзан например се състоеше от множество малки групи, обречени да водят номадски живот, дори често да воюват. Походът им беше само едната страна на миграцията, която щеше да привърши след десетилетия — тя се извършваше в целия континент от изток на запад.

Един трус откъсна снежни лавини, които се затъркаляха към армията на кзана и отбелязаха края на надигането на пластовете в ядрото на планетата. Посоката на течението на реката от стопени ледове се обърна, и тя тръгна от ледника Хригт. Образува се нова долина. Новата река си проправи път през нея и потече на запад вместо на север. Тя се превърна в приток на Такиса, която течеше на юг и се вливаше в Морето на орлите. Години наред водите й бяха черни, всеки ден влачеха десетки тонове от разрушаващата се планина.

Наводненията, причинени от новата река, накараха малка част от фагорите номади да се насочат към Олдорандо, вместо да тръгнат на изток. Съдбата бе отредила да се срещнат с Аоз Рун по-късно. Макар промяната в посоката на тяхната миграция да изглеждаше съвсем незначителна дори за самите ансипитали, бе съдено това да промени обществената история по целия континент.

 

 

Врай стоеше сама на върха на кулата. Чакаше. Наблюдаваше през телескопа. Усещаше, че развитието на човешките отношения се влачи към утрешния ден като тинеста река. Всичко свежо и чисто бе затлачено. Под пасивността й се криеше неосъзнат копнеж за нещо огромно, което да й даде по-широки и чисти перспективи, отколкото би могла да създаде грешната човешка природа.

Когато падне мрак, тя отново ще погледне към звездите, ако, разбира се, облаците се разсеят достатъчно.

Цял Олдорандо бе обграден от висока гъста зеленина. С всеки изминал ден се появяваха нови и нови клонки. Израстваха нависоко, сякаш природата си бе наумила да погребе града в непроходими гори. Някои от по-отдалечените кули бяха вече обрасли със зеленина.

Тя забеляза голяма бяла птица да се рее над една от тези кули, ала не й обърна особено внимание. Наблюдаваше небето и се наслаждаваше на собствения си полет над планетата, който извършваше без всякакви усилия.

Отдалеч дочу песента на мъжете. Ловците се бяха завърнали в Олдорандо от лов за хоксни и Аоз Рун организираше пиршество — в чест на тримата му новоназначени помощници Тант Ейн, Фаралин Фърд и Илейн Тал. Приятелите от детинство му заместиха Датка и Лейнтал Ей, изгонени и подложени на преследване.

Врай се опита да мисли абстрактно, ала умът й непрекъснато се връщаше към угасналите надежди — нейните, на Датка, на чието желание не бе в състояние да отвърне, както и надеждите на Лейнтал Ей. Настроението й бе в унисон с нескончаемата вечер. Баталикс бе слязъл ниско, другият Страж щеше след час да го последва. И хора, и животни се готвеха да посрещнат царството на нощта. По това време хората изваждаха свещите — не дай Бог нещо непредвидено да се случи, или се канеха да спят чак до сутринта.

От орловото си гнездо Врай виждаше обикновените жители на Олдорандо да се прибират с изпълнени или пропаднали надежди. След тях забеляза тънката прегърбена фигура на Шей Тал.

Шей Тал се върна с мрачен, уморен вид в кулата заедно с Еймин Лим. От убийството на майстор Датнил насам тя бе станала изключително разсеяна. Върху нея също бе паднало проклятието на мълчанието. Напоследък се опитваше да изпълни заръката на мъртвия вече майстор — да си пробие път към пирамидата на Крал Денис през жертвената земя. Въпреки помощта на робите не успя. Хората, дошли да видят изкопните работи, открито или тайно се смееха, защото стъпаловидните стени на пирамидата навлизаха в земята безразборно и без план. С всеки изкопан сантиметър устата на Шей Тал все повече се изкривяваше в мрачна гримаса.

Водена и от жалост, и от собствената си самота, Врай слезе да поговори с Шей Тал. Магьосницата сякаш притежаваше нещо наистина вълшебно у себе си. Почти единствена сред останалите жени в Олдорандо, тя продължаваше да носи старите провиснали кожи, които се замятаха около тялото й и й придаваха старовремски вид. Всички други бяха облечени в кожи от хоксни.

Огорчена от злочестия вид на по-възрастната жена, Врай не можа да се стърпи и я посъветва:

— Сама прогонваш щастието от себе си, госпожо. Наоколо е пълно със сенки от миналото. Не се рови в него.

Шей Тал отвърна с чувство за хумор:

— Нито аз, нито ти гледаме на собственото си щастие като на наше първо задължение.

— Съсипана си. — Врай посочи навън през прозореца: — Погледни онази бяла птица, която грациозно кръжи във въздуха. Гледката не повишава ли настроението ти? Как бих искала да съм като нея и да полетя към звездите!

За изненада на Врай Шей Тал отиде до прозореца и погледна натам, накъдето й бе посочила. Обърна се, отметна с ръка кичура от челото си и спокойно изрече:

— Онази бяла птица ли ми сочиш?

— Ами да. Какво й има?

Тъмнината в стаята вече се сгъстяваше.

— Нима не си спомняш Рибното езеро и другите ни срещи с нея? Тези птици са на фагорите.

Тя говореше безизразно, по начина, по който се изразяваше в академията. Врай се изплаши и си помисли колко е била заслепена от собствените си желания, за да пренебрегне един елементарен факт. Закри уста с ръка, погледът й се местеше от Шей Тал към Еймин Лим и обратно.

— Нападение? Какво ще правим?

— Вече не общувам с Господаря на Ембрудок, нито пък той с мен. Врай, трябва да отидеш и да му съобщиш, че врагът може да се появи пред портите на града, докато пирува с приятелите си. Той знае, че на мен не може да се разчита да спра диваците, както сторих преди. Тръгвай веднага.

Когато Врай забърза надолу по пътеката, отново заваля. Тя вървеше, водена от пеенето. Аоз Рун и приятелите му седяха в най-долната стая в кулата на металопроизводителите. Лицата им бяха зачервени от обилната храна и от битела. Главното ястие бе корито, пълно с печени гъски, натъпкани с ароматни треви; от мириса им на Врай й потекоха слюнки. Сред присъстващите бяха тримата нови помощници и жените им, най-новият майстор Рейнил Лейън, Дол и Ойре. Единствено Дол и Ойре се зарадваха на появата й. Врай знаеше — защото Рол Сакил гордо го бе заявила, — че Дол носи детето на Аоз Рун под сърцето си.

Върху масите вече горяха свещи, а в краката на седящите кучетата глозгаха кокали. Миризмата на вкусното ядене се смесваше с вонята на куча пикня.

Въпреки че мъжете бяха зачервили гребени и сияеха и въпреки тръбното отопление, в стаята бе студено. Вътре плискаше дъжд и в краката им се стичаха потоци от пороя. Стаята бе малка и мръсна, с мрежи от паяжини във всеки ъгъл. Всичко това се наби в очите на Врай, докато съобщаваше новината на Аоз Рун.

Навремето тя познаваше всяко чепче по гредите на тавана. Майка й беше робиня в гилдията на металопроизводителите и тя бе живяла в ъгъла на тази стая и всяка нощ бе свидетелка на майчината си деградация.

Макар преди миг да изглеждаше доста пиян, Аоз Рун тутакси скочи на крака. Кърд яростно залая и Дол го срита да млъкне. Останалите участници в пиршеството се загледаха доста глупаво един друг, нежелаещи да възприемат новината, която им носеше Врай.

Аоз Рун закрачи около масата и започна да дава заповеди на всеки един от тях, като го удряше по рамото.

— Тант Ейн, вдигни всички в бойна готовност и изведи ловците. Бог да ни е на помощ, защо нямаме свястна охрана? Постави стражи на всяка кула и ми докладвай. Фаралин Фърд, доведи всички жени и деца. Заключи ги в кулата на жените за по-голяма безопасност. Дол, Ойре — вие останете тук. Илейн Тал, твоят глас е най-силен. Ще се изкачиш на тази кула и ще разгласяваш всяко съобщение… Рейнил Лейън, ти отговаряш за всички мъже от гилдиите. Нека веднага се строят. Върви!

След бързата канонада от заповеди той им кресна да тръгват и яростно започна да обикаля из стаята. После се обърна към Врай:

— Добре, жено, искам сам да видя обстановката. Вашата кула се намира в най-северната част, ще погледна оттам. Искам да видя колкото е възможно повече. Ще наблюдавам всеки един от хората си и нека се надяваме, че тревогата е фалшива.

Той забърза към вратата, а огромната му хрътка се стрелна покрай него. Врай хвърли последен поглед към пълнените гъски и ги последва. Скоро от полуразрушените стари сгради се разнесоха викове. Дъждът бе спрял да барабани. Жълтите цветя покрай улиците тръснаха главички и отново се изправиха.

Ойре се затича след Аоз Рун и тръгна до него, като се усмихваше въпреки ръмженето му, с което искаше да я отпрати. Подскачаше, облечена в кожите си от хоксни в тъмносиньо и светлосиньо, сякаш ликуваше.

— Рядко съм те виждала неподготвен, татко.

Той й отпрати един от своите стрелкащи черни погледи. Тя просто си мислеше, че напоследък бе остарял.

Като стигнаха кулата на Врай, Аоз Рун махна с ръка на дъщеря си да спре и се втурна вътре. Заизкачва се по изкривената стълба и Шей Тал се появи на площадката. Той само й кимна и продължи нагоре. Тя го последва до върха, като с удоволствие душеше миризмата му.

Аоз Рун застана до парапета и започна да изучава околността, върху която вече се спускаше мрак. Разтвори крака и заслони очите си с две ръце, като издаде лакти напред. Фрейър залязваше и светлината му се разсейваше през цепнатините на западните облаци. Бялата птица продължаваше да кръжи недалеч от тях. В храстите под крилете й не се забелязваше никакво движение.

Шей Тал се обади иззад широкия му гръб:

— Има само една птица.

Той не отговори.

— Така че може и да няма фагори.

Той проговори, без да се обърне или да смени позата си:

— Как се е променило всичко тук, откакто бяхме деца!

— Да, дори понякога снежната белота ми липсва.

Когато се обърна, върху лицето му бе изписана горчивина и той с мъка я прикри.

— Е, очевидно опасността не е голяма. Ако искаш, ела да видиш.

Заслиза, без да се колебае, сякаш съжаляваше за поканата. Дочул виковете, Лейнтал Ей се появи с копие в ръка.

Двамата с Аоз Рун втренчено се загледаха. Никой не проговаряше. После Аоз Рун измъкна меча си и закрачи надолу по пътеката в посока на бялата птица.

Растителността беше гъста. Върху тях се посипа вода. Най-много се намокриха жените — мъжете накланяха клоните, за да преминат, пускаха ги след себе си и те изливаха всичката вода в лицата на следващите ги жени.

Там, където растяха червени джанки със стволове, по-тънки от човешка ръка, се наведоха. Имаше разрушена кула, от която бяха останали само два етажа и цялата бе обвита в растителност. До нея, под разядените камъни, в тунела, образуван от гъстата зеленина, се възправяше фагор, възседнал кайдо.

През клонаците над главите им бялата птица пищеше предупредително.

Хората спряха, жените инстинктивно се скупчиха. Кърд залегна и заръмжа.

Вроговените ръце почиваха върху лъка на седлото. Копията на фагора бяха отпуснати зад него, неподготвени за бой. Той кокореше алените си очи и се ослушваше, без да помръдва.

Дъждът бе просмукал козината му и тя бе полепнала около туловището му на тежки сиви валма. Капка бе капнала на върха на единия издаден напред рог и блестеше. Кайдото също стоеше неподвижно с проточена напред шия, а рогата му извиваха под челюстта му и после отново се издигаха нагоре. Ребрата му се брояха, цялото бе опръскано с кал и осеяно с прободни рани, върху които бе засъхнала жълта кръв.

Нереалната картина неочаквано бе разрушена от Шей Тал. Тя се мушна покрай Аоз Рун и Лейнтал Ей и застана на пътеката пред тях. Вдигна дясната ръка над главата си, сякаш им заповядваше. Фагорът не реагира, със сигурност обаче не се вледени.

— Върни се, госпожо! — викна й Врай, уверена, че магията няма да подейства.

Сякаш някой тласна Шей Тал и тя пристъпи напред, насочила цялото си внимание към враждебната група — животното и неговия ездач. Обвиваше ги сумрак, светлината умираше — това щеше да бъде преимущество за противника, който можеше да вижда в тъмнината.

Пристъпвайки крачка след крачка, Шей Тал едновременно трябваше да вдига очи нагоре, за да следи дали фагорът няма да направи някакво неочаквано движение. Неподвижността на чудовището бе обезпокоителна. Като се приближи още повече, Шей Тал забеляза, че фагорът е женски. Изпод прогизналата козина се забелязваха тежки кафеникави бозки.

— Шей Тал, върни се!

Викайки, Аоз Рун изтича напред и я отмина с меч в ръка.

Гилотата най-после помръдна. Вдигна оръжието си с извито острие и срита кайдото си.

Животното се втурна с необикновена бързина. Както стоеше неподвижно, то внезапно се стрелна към хората надолу по тясната пътека с рогата напред. Жените с писъци се мушнаха в натежалите от вода храсталаци. Без да чака нареждане, Кърд се втурна, плъзна се под издадените челюсти на кайдото и го захапа за крака.

Като оголи венците и зъбите си, гилотата се надвеси от седлото и замахна към Аоз Рун. Отстъпвайки назад, той усети как извитото острие изсвистя покрай носа му.

Още по-назад на пътеката Лейнтал Ей заби дръжката на копието си в земята, падна на едно коляно и насочи оръжието си към гърдите на кайдото. То се сви още преди да го докосне.

Ала Аоз Рун улови кожените поводи, обгърнали торса на животното, и здраво ги стисна. Преди гилотата да замахне втори път, той се метна на гърба на кайдото зад ездачката му.

За миг Аоз Рун сякаш щеше да падне от другата страна, но обви лявата си ръка около врата на гилотата и се задържа на достатъчно разстояние от смъртоносните остриета на рогата.

Гилотата заизвива глава. Черепът й бе тежък като камък. Само с един удар можеше да усмърти човек, ала Аоз Рун се скри под мишницата й и я стисна за гърлото още по-яко.

Кайдото спря също толкова внезапно, както се бе втурнало, като на сантиметри избягна удара на Лейнтал Ей. Спряно от Кърд, то се въртеше, яростно се мъчеше да отхвърли сивата хрътка с рогата си. Аоз Рун измъкна меча си и с всичката сила, на която бе способен, го заби между ребрата на гилотата, в сбраните й накуп черва.

Тя се изправи на стремето и нададе рязък вик — предаваше се. Протегна ръце и извитият й меч излетя в най-близките храсти. Ужасено, кайдото се изправи на задните си крака. Гилотата падна, заедно с нея и Аоз Рун. При падането така се извиха, че тя пое главния удар. Лявото й рамо с трясък се удари в земята.

Бялата птица пикира от помръкналото небе и със зловещ писък се притече на помощ на господарката си. Насочи се към лицето на Аоз Рун. Кърд отскочи нависоко и я улови за крака. Тя обърна закривена човка към него. Яростно удряше главата му с крилете си, ала хрътката стегна зъби и я свлече на земята. Сетне бързо я пусна и я захапа за гърлото. Огромната бяла птица издъхна мигновено, а крилете й се разпростряха неподвижни на калната пътека.

Гилотата също бе мъртва. Аоз Рун застана над нея задъхан.

— В името на първичния камък, твърде съм дебел за подобни упражнения — изрече той. Шей Тал стоеше встрани и плачеше. Врай и Ойре заразглеждаха мъртвата дивачка, взираха се в отворената й уста, откъдето бликаше жълта сукървица.

В далечината се чуха виковете на Тант Ейн. Отблизо му отговориха. Аоз Рун срита трупа на гилотата и тя се претърколи по гръб, а от челюстите й на земята се пльосна тежкият бял език. Лицето й бе сурово, нарязано от бръчки, сивата кожа — там, където се виждаше над костите — приличаше на кожата на червей. Козината по тялото й окапваше и на места прозираха островчета оголена кожа.

— Може би е болна от някаква мръсна болест — предположи Ойре. — Затова е толкова слаба. Да се махаме оттук, Лейнтал Ей. Робите ще погребат трупа.

Но Лейнтал Ей коленичил развързваше въжето, омотано около кръста й. Вдигна очи и мрачно каза:

— Ти искаше да извърша някакво велико дело. Може би ще го сторя.

Въжето бе по-фино от което и да е въже в Олдорандо, изплетено от фибрите на стънджбег. Той го нави около ръката си.

Кърд стоеше на почтено разстояние от кайдото. Звярът, в раменете по-висок от среден на ръст човек, потреперваше с вдигната глава, въртеше очи и изобщо не се опитваше да избяга. Лейнтал Ей завърза въжето на клуп и го хвърли на врата на животното. Стегна го с дърпане, стъпка по стъпка се приближи до треперещото същество и застана на една ръка разстояние от хълбока му.

Аоз Рун бе възвърнал увереността си. Избърса меча в крака си и когато Тант Ейн дойде, той вече го прибираше.

— Ще наблюдаваме наоколо, но чудовището беше само: канеше се да умира. Имаме още една причина да продължим пиршеството, Тант Ейн.

Потупаха се един друг по раменете, Аоз Рун се огледа. Пренебрегвайки Лейнтал Ей, той съсредоточи вниманието си върху Шей Тал и Врай.

— Не сме сърдити, каквото и да си мислите — каза той на жените. — Направихте добре, като вдигнахте тревога. Елате с мен и Ойре и се включете във веселбата. Помощниците ми ще ви посрещнат.

— Двете с Врай имаме други неща за вършене — поклати глава Шей Тал.

Ала Врай си спомни за пълнените гъски. Все още усещаше аромата им. Струваше си да понесе дори омразната стая, само и само да вкуси от прелестната гозба. Тя измъчено погледна Шей Тал, ала стомахът надделя. Предаде се на съблазънта.

— Ще дойда — отвърна тя на Аоз Рун и се изчерви.

Лейнтал Ей постави ръка върху треперещите хълбоци на кайдото. Ойре стоеше до него. Тя се обърна към баща си и студено изрече:

— Аз няма да дойда. Чувствам се по-щастлива, когато съм с Лейнтал Ей.

— Както винаги, правиш, каквото си поискаш — отвърна той и закрачи по мократа пътека с Тант Ейн, като остави унижената Врай да го следва, както може.

Кайдото тръскаше главата си нагоре-надолу и хвърляше коси погледи към Лейнтал Ей.

— Ще те опитомя — говореше му той. — Двамата — Ойре и аз, ще те яздим по равнини и планини.

Те си пробиха път сред събиращата се тълпа, през струпаните хора, които се блъскаха да погледат трупа на победения враг. Заедно се отправиха към Ембрудок, чиито кули стърчаха като прогнили зъби на фона на последните лъчи на Фрейър. Вървяха ръка за ръка и всички различия помежду им изчезнаха в този решителен момент, когато двамата влачеха потреперващото животно след себе си.