Стаята, в която Шей Тал стоеше, бе толкова стара, че не можеше да се изчисли точно колко време е съществувала. Беше я обзавела с каквото може: стар гоблен, принадлежал навремето на Лойл Брай, а после на Лойланун — в красноречивия стил на мъртвите жени; скромното й легло в ъгъла, направено от тъкана орлова папрат от Борлиен (папратта прогонваше плъховете); пособията й за писане върху малка каменна масичка; няколко кожи на пода, върху които седяха или коленичеха тринайсет жени. Академията провеждаше заниманията си.

Стените бяха нашарени с жълти и бели лишеи, които започваха от единствения тесен прозорец и през неизброимите години бяха завладели камъните наоколо. В ъглите паяци разпъваха своите паяжини; повечето от оплетените в тях животинки бяха отдавна умрели от глад.

Зад тринайсетте жени седеше Лейнтал Ей с крака, подвити под тялото, опрял брадичка на юмрука и лакът на коляното си, забил поглед в пода. Повечето жени безучастно зяпаха Шей Тал. Врай и Еймин Лим я слушаха, за останалите не бе сигурна.

— Влиянията в нашия свят са сложни. Можем да си казваме, че всички те са продукт на мисълта на Утра във вечната му война с Небесата, ала това е твърде елементарно обяснение. По-добре е сами да разсъждаваме. Нуждаем се от друго обяснение, за да разберем същността им. Грижа ли го е Утра? Може би единствено ние можем да обясним собствените си действия…

Тя говореше, без да слуша думите си. Бе поставила вечния въпрос. Сигурно всяко човешко същество, живяло някога на този свят, се е сблъсквало с него и си е отговаряло по свой начин: имаме ли обяснение за нашите собствени действия? Но Шей Тал не можеше да даде собствен отговор. Поради това не се чувстваше способна да обучава другите.

Ала те я слушаха. Знаеше защо внимават, дори без да разбират думите й. Слушаха я, защото я възприемаха като велика магьосница. Откакто стана чудото при Рибното езеро, те поставиха преграда между себе си и нея с уважението си. Самият Аоз Рун се дистанцира от нея още повече.

Шей Тал погледна навън през разрушения прозорец към ритмично дишащия свят, който се отърсваше от скорошния студ. Гледаше кишата и снега, нашарени от зелени петна, реката, влачеща кал и тиня от далечни места, които Шей Тал никога нямаше да посети. Съществуваха чудеса. Те се простираха извън нейния прозорец. И все пак дали бе сторила чудо, както всички вярваха?

Шей Тал прекъсна речта си по средата на изречението. Осъзна, че има начин да изпита собствената си святост.

Фагорите, които ги нападнаха при Рибното езеро, се бяха превърнали в лед. Заради нещо, което тя има вътре в себе си, а може би причината бе в самите тях? Припомни си разказите за фагорите, които се ужасяваха от водата. Може би причината за техния ужас бе, че във водата те се превръщат в лед? Това би могло да се провери: в Олдорандо имаше един-двама роби фагори. Тя щеше да направи опит с единия от тях във Ворал, за да види какво ще стане. Така или иначе щеше да разбере.

Тринайсетте се бяха вторачили в нея и я чакаха да продължи. Лейнтал Ей изглеждаше объркан. Тя нямаше представа за какво говореше. Осъзна, че трябва да направи експеримента заради самата себе си.

— Трябва да вършим онова, което ни се казва… — обади се една жена, която седеше на пода. Говореше бавно и объркано, сякаш повтаряше урока си.

Шей Тал стоеше и се вслушваше в нечии стъпки, които се приближаваха по стълбата нагоре към тях. По никакъв начин не можеше да даде прилично обяснение на обсъждания въпрос, по който говореше, откакто Час-свирачът изсвистя последния път. Сега всяка чужда намеса бе добре дошла за нея. Някои от жените бяха безнадеждно глупави.

Капакът на пода се отвори. Появи се Аоз Рун, подобен на огромна черна мечка, следван от вярното си куче. След него излезе Датка и застана отзад с безизразно лице, без дори да погледне към Лейнтал Ей, който се почувства неудобно и зачака, опрял гръб на студената стена. Жените зяпаха срещу неканените гости, някои нервно се изкискаха.

Фигурата на Аоз Рун изпълни ниската стая. Макар че жените с неудобство източиха вратове към него, той не им обърна внимание и заби поглед в Шей Тал. Тя се бе приближила отново до прозореца, ала стоеше с лице към него, обрамчено на фона на калните селища, изпаренията и пейзажа с бледи цветове, простиращ се до хоризонта.

— Какво търсите тук? — попита тя.

Когато го зърна, сърцето й силно заби. Преди всичко проклинаше своята нова репутация, задето той повече не я задява, не държи ръцете й, дори не я преследва. По държанието му личеше, че посещението му е официално, а не приятелско.

— Искам да се върнете в града, за да бъдете под наша защита, госпожо — отвърна той. — Тук, в тези развалини, вие не сте в безопасност. Ако ви нападнат, няма да можем да ви защитим.

— Двете с Врай предпочитаме да живеем тук.

— Въпреки репутацията си вие с Врай сте под опека и трябва да направя всичко, което е по силите ми, за да ви защитя. И останалите жени — всички вие — не бива да стоите тук. Извън огражденията е твърде опасно. При внезапна атака — е, сами можете да си представите какво би могло да ви се случи. Като всесилна магьосница Шей Тал може да слуша себе си. Останалите трябва да слушат мен. Забранявам ви да идвате тук. Твърде е опасно. Разбрахте ли?

Всички с изключение на старата акушерка Рол Сакил избягваха погледа му.

— Това са глупости, Аоз Рун. В тази кула сме достатъчно защитени. Шей Тал изплаши косматковците. Всички го знаем. Освен това дори ти си идвал тук понякога, както сега например.

Последните й думи прозвучаха цинично. Аоз Рун ги пропусна покрай ушите си.

— Говоря за настоящето. Сега, когато времето се променя, нищо не е сигурно. Никоя от вас не бива да влиза отново тук. Иначе ви чака беда.

Той се обърна и повика с пръст Лейнтал Ей.

— Идваш с мен.

Аоз Рун се спусна надолу по стъпалата, без да се сбогува, а Лейнтал Ей и Датка го последваха.

Навън спря и замислено потърка брадата си. Погледна нагоре към прозореца й и извика:

— Все още съм Господар на Ембрудок и по-добре да не го забравяш!

Тя чу вика му от стаята, ала не можа да отиде до прозореца. Остана там, където си беше — самотна въпреки хората около нея, — и произнесе достатъчно високо, за да я чуе той:

— Господар на малка мръсна ферма.

Едва когато долови шляпането в калта на трите чифта ботуши да заглъхва, реши да погледне през прозореца. Гледаше широкия му гръб, докато той се отдалечаваше с тежка стъпка към северната порта, придружен от двамата си млади помощници. Изпод токовете на ботушите му изригваха пръски кал. Разбираше самотата му. Той не се чувстваше по-добре от нея.

Ако бе негова жена, сигурно би запазила снажния си стан и всичко онова, което тя толкова много ценеше у себе си. Бе твърде късно да мисли за това сега. Помежду им лежеше пропаст, а една празноглава кукла топлеше ложето му.

— По-добре си вървете — каза тя, страхувайки се да погледне жените.

Когато се върнаха на калния градски площад, Аоз Рун заповяда на Лейнтал Ей да стои настрана от академията.

Лейнтал Ей се изчерви.

— Не е ли време ти и съветът да престанете с предразсъдъците си към академията? Предполагах, че ще промениш мнението си след чудото при Рибното езеро. Защо разстройваш жените? Ще те намразят. Най-лошото, което може да стори академията, е да ги накара да си вирнат носовете.

— Жените стоят със скръстени ръце. Академията създава раздори.

Лейнтал Ей погледна Датка за подкрепа, ала онзи бе забил очи във върховете на ботушите си.

— По-скоро твоето отношение създава раздори, Аоз Рун. Знанието никога не е наранило никого. Имаме нужда от знание.

— Знанието е бавна отрова — твърде млад си, за да го разбереш. Имаме нужда от дисциплина. Така оцеляваме, така сме оцелели. Стой настрана от Шей Тал — тя притежава неестествена сила над хората. Който не работи в Олдорандо, няма да яде. Това е нашето вечно правило. Шей Тал и Врай вече не работят при хлебопекарната, затова отсега нататък няма да ядат. Ще видим дали ще им хареса.

— Ще умрат от глад.

Аоз Рун смръщи вежди и погледна Лейнтал Ей.

— Ако не си сътрудничим, всички ще умрем от глад. Тези жени трябва да бъдат стреснати и аз няма да търпя да ги защитаваш. Ако още веднъж се опиташ да спориш с мен, ще те изхвърля.

Когато Аоз Рун си отиде, Лейнтал Ей постави ръка на рамото на Датка.

— Става все по-лош. Това е негова лична борба с Шей Тал. Какво мислиш?

— Не мисля — поклати глава Датка. — Върша, каквото ми се казва.

Лейнтал Ей саркастично погледна приятеля си.

— И какво ти казаха да направиш сега?

— Тръгвам за брасимипите. Убихме стънджбег — и той показа окървавената си ръка.

— След малко ще дойда и аз.

Лейнтал Ей закрачи покрай Ворал, като разсеяно гледаше гъските, които се разхождаха или плуваха, сетне последва приятеля си. Мислеше си, че разбира гледните точки и на Шей Тал, и на Аоз Рун. За да живеят, трябва да си сътрудничат. И все пак, дали си струва да живеят, ако само си сътрудничат? Конфликтът го потискаше и отдавна го подтикваше да напусне селището — което щеше и да направи, само Ойре да се съгласи да тръгне с него. Чувстваше, че е твърде млад, за да разбере споровете и да прекрати увеличаващите се раздори. Тайно оглеждайки се някой да не го наблюдава, той извади от джоба си дървеното куче, което преди много години старият свещеник от Борлиен му бе дал. Протегна ръка и задейства опашката му. Кученцето яростно залая срещу гъските наоколо.

И друг бе тръгнал към брасимипите. Врай дочу имитацията на кучешки лай и зърна гърба на Лейнтал Ей между две кули. Тя не го обезпокои, тъй като това не бе в нрава й.

Заобиколи горещите извори и Час-свирача. Когато парата се появеше на повърхността, източният вятър я поемаше и със съскане я издухваше върху влажната скала. На върха на всяко отделно косъмче от кожите на Врай бе застинало мънисто от влага като перла. Водите гъргореха и се лееха жълтотебеширени в процепите и излъчваха яростно желание да поемат нанякъде. Тя приклекна на една скала и разсеяно потопи ръка в извора. Горещата вода забълбука през пръстите й и намокри цялата й длан.

Врай облиза течността от пръстите си. Познаваше сярната миризма от детските си години. И сега тук играеха деца, викаха се, тичаха по хлъзгавата скала, без да падат, бързи и ловки като аранги.

По-буйните бяха голи въпреки щипещия вятър, който ги караше да крият незрелите си телца в процепите между скалите. Пенещите се води се спускаха по раменете и коремчетата им.

— Сега ще се обади свирачът — викнаха те на Врай. — Внимавай, госпожице, да не се наквасиш.

При тези думи се заляха от смях.

Врай се вслуша в предупреждението им и се дръпна. Помисли си как някой чужденец би предположил, че децата са надарени с шесто чувство, което им даваше възможност да предскажат кога точно ще бликне Час-свирачът.

И той избликна — дебел стълб вода, за миг помътнял от кал, после блестящо чист. С извисяването на водата, звукът на свирката също се засилваше — неизменна мелодия, която траеше едно и също време. Преди да падне отново, водата се издигаше на височина, върху която човешкият ръст се нанасяше три пъти. Вятърът изви струята на запад и водата обля скалите, където преди малко бе приклекнала Врай.

Свиренето спря. Водният стълб се скри в черната уста на земята, откъдето бе изригнал.

Врай помаха на децата и продължи по пътя към брасимипите. Тя знаеше откъде разбираха, че гейзерът ще бликне. Още помнеше вълнението да се провира гола между скалите с цвят на охра, да топва тялото си в бликащата от земята вода, забила пръстите на краката си в горещата кал, и гъдела, който изпитваше плътта й от бълбукащите мехурчета. Когато часът наближеше, земята леко потреперваше. Тогава се вмъкваше плътно между скалите и с всяка фибра на тялото си усещаше силата на земните богове, напрягащи се в мощна тържествуваща еякулация.

Пътеката, по която вървеше, бе утъпкана главно от жени и прасета. Лъкатушеше за разлика от по-правите пътища, утъпкани от ловците, тъй като посоката й до голяма степен зависеше от подвижното създание — косматата черна свиня на Ембрудок. Ако вървеше по нея, Врай щеше да стигне до езерото Дорзин. Ала пътеката свършваше много преди това, в района на брасимипите. Нататък се простираше само пущинак от тресавища и мраз.

Врай се катереше и се чудеше дали всичко се стреми все нагоре и дали съществува противоположна сила, която го дърпа надолу. Едната бе насочена нагоре, към звездите, а другата свършваше като духове. Час-свирачът бе въплъщение и на двете противоположни сили. Изригващите му води винаги падаха отново на земята. Тя изпитваше непреодолимо желание да извиси духа си до небесата, които бе изучила без помощта на Шей Тал — царството на върховното движение, на загадъчните звезди и слънца, мястото, в което съществуваха толкова много тайни проходи, както и в човешкото тяло.

Към нея се приближаваха двама мъже. Зърна само краката, лактите и горната част на главите им, когато стъпваха по надолнището под тежкия си товар. Разпозна Спарат Лим по тънките му нозе. Носеха късове от стънджбег. Следваше ги Датка само с копие в ръка.

Той й се усмихна за поздрав и застана от едната страна на пътеката, като я гледаше с тъмните си очи. Дясната му ръка бе окървавена, а по дръжката на копието се стичаше тънка струйка кръв.

— Убихме един стъндж — каза той и млъкна. Както обикновено, Врай се почувства едновременно смутена и успокоена от мълчаливостта му. Приятно й беше, че той никога не се хвалеше за разлика от останалите млади ловци, ала не й беше приятно, че никога не споделяше мислите си. Опитваше се да почувства нещо специално към него.

Врай спря.

— Трябва да е бил голям.

— Ще ти го покажа — отвърна той и добави: — Ако ми разрешиш.

Обърна се и тръгна по пътеката, а тя го последва, като не знаеше дали да говори, или не. Но това е глупаво, каза си тя, прекрасно разбираше, че Датка желае да общува с нея.

Изплю първото нещо, което й хрумна в главата:

— Какво мислиш за човешките същества, населяващи света, Датка?

Без да погледне назад, той отвърна:

— Произлезли сме от първичния камък.

Отговори, без да го интересува фактът, че тя би искала да отдели повече внимание на такъв важен въпрос, и разговорът замря.

Врай съжали, че в Олдорандо нямаше свещеници, би разговаряла с тях. Според легендите и песните навремето в Ембрудок са проповядвали сложна религия, която обединявала Утра с живота на този свят и с духовете в долния свят. През един мрачен сезон преди управлението на Уол Ейн Ден, когато дъхът замръзвал по устните на хората, населението се вдигнало и ги унищожило. Оттогава жертвоприношенията спрели, извършвали се единствено по време на празници. Старият бог, Акха, вече не бил на почит. Несъмнено с това се погубила и част от познанието. Храмовете били опустошени. Сега в тях отглеждаха свине. Когато прасетата са предпочитани пред свещениците, се появяват и други врагове на познанието.

По пътя надолу тя рискува и зададе на Датка още един въпрос:

— Имаш ли желание да разбереш света?

— Да — отвърна той.

Врай не можеше да си обясни категоричния му отговор. Дали разбира, или просто иска да го разбере, питаше се тя.

Силите, които бяха издигнали Кузинтските планини, бяха нагънали земната повърхност във всички посоки, причинявайки деформации като например преплитането на корените на дърветата, които като изпъкнали от напрежение жили се простираха на повърхността на много мили разстояние от самите планини. Между две такива вулканични разливания растеше редица брасимипи, които от древни времена бяха основна суровина за местната икономика. Сега парцелът представляваше гледка, която извикваше тихо вълнение. Няколко жени се бяха скупчили около разтворените върхове на брасимипите, за да се топлят, и наглеждаха прасетата, докато наблюдаваха работата на мъжете.

Датка показа къде точно бе убит стънджбегът.

Това едва ли бе необходимо. Купчини от кожата му се разстилаха чак нагоре по безлюдния хълм. Самият Аоз Рун разглеждаше внимателно задната му част, а около петите му се бяха образували жълти локвички. Късите крака на огромното туловище, покрити с корава черна козина и тръни, бяха щръкнали нагоре към небето.

Група мъже чакаха до трупа му, разговаряха и се смееха. Гойджа Хин надзираваше робите — и човеци, и фагори, които размахваха секирите. Те разделяха влакнестия труп на късове, които лесно щяха да отнесат долу в селището. Стояха до колене в козина и дървесни части от плътта на стънджбега. Разчленяваха останките, а наоколо летяха големи парчета от трупа му.

Две по-възрастни жени се суетяха наоколо с ведра в ръце и събираха влажните бели черва. По-късно щяха да ги сварят и да извлекат от тях нерафинирана захар. Червата щяха да бъдат използвани за направа на въжета и черги, а плътта — за гориво за нуждите на гилдиите.

От витлообразните остри лапи на стънджбега щяха да извлекат масло, което бе суровина за един наркотик, наричан рънджбел.

По-възрастните жени си разменяха груби закачки с мъжете, които се хилеха, застанали в безгрижни пози в началото на възвишението. Бе необичайно за стънджбезите да рискуват да се приближат до местата, заселени с хора. Зверовете лесно можеха да бъдат убити, а всяка тяхна част бе полезна за крехката икономика на хората. Това животно бе дълго трийсет метра и щеше да послужи на общността да преживее дни наред.

Прасетата тичаха около краката на Врай и квичаха, после мушваха зурли във влакнестите останки. Цели стада се изхранваха долу в брасимипите. Нищо от гигантските дървета не се виждаше на повърхността, освен тежките им гъбовидни листа, галещи земята с извитите си форми. Листата се мърдаха като уши на слон — не от засилилия се вятър, а от полъха топъл въздух, идващ от корените на дърветата.

Секторът включваше дванайсет брасимипи. Дървото рядко растеше поединично. Почвата около всяко се издигаше нагоре и по нея имаше процепи, които показваха, че под земята съществува значително количество растителност. Топлината, издухвана постоянно от дърветата към листата им, даваше възможност на растенията да размразяват ледената земя, така че да оцелеят и в най-мразовитите условия.

Под дебелите листа живееха джасикли. Те се възползваха от уютната топлина и отхранваха плахите си синьо-кафяви цветчета. Врай тъкмо се наведе да откъсне едно от тях и Датка се върна при нея.

— Влизам в дървото — съобщи й той.

Тя прие това като покана да се присъедини към него и така и стори. Един роб влачеше отвътре кожени ведра с трески и ги хвърляше на прасетата. Стърготините от вътрешността на брасимипите са изхранвали прасетата на Ембрудок през тъмните векове.

— Ето кое е привлякло стънджбега — посочи Врай. Чудовищните животни обичаха брасимипи също като прасетата.

Към вътрешността на дървото водеше дървена стълба. Тя последва Датка надолу и за миг очите й се оказаха на едно равнище със земната повърхност. Плътните като кожа листа се развяваха край нея и тя си представи, че потъва в земните недра. Зад гърбовете на прасетата мъжете, облечени в кожи се бяха скупчили около жалките останки на гигантския стънджбег. Над всичко се простираше снежната земя и оловното небе. Врай слезе вътре в дървото.

Топлината, полъхнала в лицето й, я накара да примигне — носеше аромат на гниене, който едновременно я отблъскваше и привличаше. Той извираше от дълбините, корените на брасимипите се забиваха далеч надолу. С възрастта в сърцевината на дървото се зараждаше процес на ферментация, при който се отделяше втвърдяващо се вещество, подобно на кератина. В центъра се образуваше тунел. Той представляваше помпа, която поемаше топлината от долните нива и я изпращаше към листата и подземните клони.

Тази благоприятна среда служеше за убежище на няколко вида животни, някои от които бяха определено отвратителни.

Датка протегна ръка, за да подкрепи Врай. Тя слезе от стълбата и се озова в естествено помещение с формата на балон. Вътре работеха три неугледни мръсни жени. Те поздравиха Врай и продължиха да стържат трески от стените на дървото и да пълнят ведрото с тях.

Брасимипът имаше вкус на пащърнак или по-скоро на ряпа, ала нагарчаше. Хората го ядяха само когато нямаха с какво друго да се хранят. Обикновено той служеше за храна на свинете, от чието мляко приготвяха ратела, основната зимна напитка на Олдорандо.

От едната страна излизаше тесен коридор. Той водеше до най-горния клон на дървото, чиито листа се подаваха на повърхността на известно разстояние от ствола. Зрелите брасимипи имаха шест клона. Най-горните бяха оставяни да се развиват без външна намеса. Тъй като бяха най-близо до повърхността, те служеха за убежище на разнообразни гадини.

Датка посочи към централния тунел, който потъваше надолу в мрака. Заслиза. След миг колебание Врай го последва. Жените спряха работата си, наблюдавайки я, като се усмихваха отчасти със съчувствие, отчасти с присмех. Тя влезе направо в тунела, където бе тъмно като в рог. Под нея се простираше вечният мрак на земните недра. Помисли си, че също като Шей Тал трябва да се спусне в света на духовете, за да събере познание въпреки протестите на учителката й.

Тунелът бе белязан с възрастови пръстени. Те се използваха за стъпала. Той бе достатъчно тесен, за да може всеки слизащ или изкачващ се да опре плътно гръб в отсрещната му стена и да бъде в безопасност.

В ушите им шумеше издигащият се въздух. Нещо подобно на паяжина като жив призрак докосна страната на Врай. Тя с мъка потисна вика си.

Слязоха до точката, където вторите клони се отделяха от основния стълб. На това място имаше друго балонообразно помещение, още по-тясно от горното. Стояха с глави, опрени една до друга. Врай усещаше аромата на Датка и чувстваше тялото му, притиснато до нейното. Нещо в нея се раздвижи.

— Виждаш ли светлините? — попита я той.

Гласът му бе напрегнат. Тя се бореше със себе си, ужасена от сластта, която я обземаше. Ако този мълчалив човек я докоснеше с пръст, тя щеше да падне в обятията му, щеше да разкъса кожите си, да остане съвсем гола и да се съвкуплява с него върху тъмното подземно ложе. Завладяха я приятни и мръсни представи.

— Искам да се върна горе — каза тя, думите с труд излизаха от устата й.

— Не се страхувай. Погледни светлините.

Тя се огледа като в сън, все още долавяше мириса на тялото му. Беше се вторачила във второто разклонение от повърхността надолу. Там зърна точици светлина като звездици — галактики червени звезди, заключени в дървото.

Датка се размърда пред нея и с рамото си засенчи чудните съзвездия. Хвърли нещо като възглавница в ръцете й. Беше леко, покрито — както си помисли тя — с влакна, корави като козината на стънджбег. Очите-звезди я гледаха, без да мигнат. Объркана, тя не можеше да разбере какво е това.

— Какво е това?

Вместо отговор — може би най-после той бе усетил желанието й, но ако беше така, нима не можеше да й отговори още по-категорично — Датка я помилва по лицето с непохватна нежност.

— О, Датка! — въздъхна тя.

Обзе я трепет — започна отвътре и обхвана цялото й тяло. Не можеше да се контролира.

— Излизаме. Не се страхувай.

Когато се появиха на дневна светлина, черните прасета се ровеха из листата на брасимипа. Светът изглеждаше ослепително светъл, звънтенето на брадвите — непоносимо високо, ароматът на джасиклите — безсмислено силен.

Врай седна и апатично заразглежда животното в ръцете си. То бе в състояние, подобно на фагорите мумии — свито на кълбо с напъхан в опашката нос, а четирите му крака прилежно бяха подгънати под коремчето. Бе неподвижно, сякаш направено от стъкло. Тя не можеше да го изправи. Очите му я фиксираха с далечен поглед и не мигаха между неподвижните клепачи. Върху прашносивото му кожухче се забелязваха бледи цветни ивици.

До известна степен тя го мразеше, както мразеше Датка — толкова равнодушен към женските чувства, че бе взел потрепването й за страх. Ала все пак, слава Богу, че наивността му я бе предпазила от позор — усещаше и благодарност, и презрение.

— Това е глоси — рече Датка и приклекна до нея, като косо я гледаше в очите, сякаш бе объркан.

— Госи ли?

За миг се зачуди дали той не се опитва да изглежда необичайно забавен.

— Не, глоси. Зимуват в брасимипите на топло. Занеси го у дома си.

— Двете с Шей Тал сме ги виждали западно от реката. Хоксни. Така се наричат, когато станат от зимния си сън.

А какво щеше да си помисли Шей Тал, ако…

— Вземи го — повтори Датка. — Подарък от мен.

— Благодаря — отвърна тя с презрение. Стана, всичко се бе върнало отново на мястото си.

Откри, че на бузата си има кръв — там, където я бе докоснал с наранената си ръка.

Робите продължаваха да кълцат чудовищното туловище. Беше дошъл Лейнтал Ей и разговаряше с Тант Ейн и Аоз Рун. Ловецът в черните кожи повика енергично Датка, като размаха заповеднически ръка над главата си. С прощален поглед към Врай Датка се запъти към Господаря на Ембрудок.

Заетостта на мъжете не означаваше нищо за нея. Напъха глосито в плоската си пазва и тръгна надолу към далечните кули.

Когато чу, че някой тича след нея, настигайки я, тя си каза: „Е, вече е твърде късно…“, ала беше Лейнтал Ей.

— Ще вървя с теб, Врай.

Забеляза, че той бе в отлично настроение.

— Мислех, че имаш неприятности с Аоз Рун.

— О, той винаги става малко нервен след търкания с Шей Тал. Всъщност е велик. И аз съм доволен от стънджбега. Сега, когато времето се затопля, те все по-трудно се намират.

Децата продължаваха да се плискат край гейзерите. Лейнтал Ей остана във възторг от нейното глоси и изрази възхищението си със следната ловджийска песен:

Глоситата спят

в рохкавия сняг.

Будят се от дъжд —

хоксни се зоват,

тичат през треви и

цветни долини.

— В добро настроение си… Ойре мила ли е с теб?

— Ойре винаги е мила.

Тръгнаха всеки по пътя си: Врай — към полуразрушената кула, където показа подаръка си на Шей Тал. Тя разгледа животинчето.

— Не добро за ядене в този период на съществуването си. Може да е отровно.

— Нямам намерение да го ям. Искам да го запазя, докато се събуди.

— Животът е сериозно нещо, скъпа. Може и да останем гладни, ако Аоз Рун наистина се настрои срещу нас.

Тя загледа мълчаливо Врай, както напоследък все по-често обичаше да прави.

— Ще му се опря. Не държа на материалните неща. Към себе си мога да бъда също толкова безжалостна, както той към мен.

— Но той наистина… — започна Врай.

Гласът й изневери. Не можеше да произнесе убедителните думи, затова по-възрастната жена уверено продължи:

— Както ти казах, трябва незабавно да осъществя две неща. Първо, ще направя един експеримент, за да изпитам способностите си. После ще се спусна в света на шепнещите и ще поговоря с Лойланун. Сега тя трябва да знае повече от мен. В зависимост от онова, което ще науча и от двете неща, може да реша да напусна завинаги Олдорандо.

— О, недей, моля те, госпожо! Сигурна ли си, че тъкмо това трябва да сториш? Кълна се, че ако тръгнеш, ще дойда с теб!

— Ще видим. А сега ме остави, моля те.

Усещайки празнота в душата си, Врай се изкачи в полуразрушената си стая. Тръшна се на кушетката.

— Трябва ми любовник, това е всичко. Любовник… Животът е толкова безсмислен…

Ала след малко стана и погледна през прозореца към небето, където се носеха облаци и птици. Е, да си тук е по-добре, отколкото да си в подземния свят, където Шей Тал се готвеше да ходи.

Припомни си песента на Лейнтал Ей. Жената, която я бе съчинила — ако бе жена, — е знаела, че снегът накрая ще изчезне и ще се появят цветя и животни. Може би ще стане тъкмо така.

От нощните си наблюдения знаеше, че в небето има промени. Звездите не бяха духове, а огньове. Те не горяха в скалите, а във въздуха. Представи си огромен огън в откритото пространство. С приближаването му топлината щеше да се почувства осезателно. Вероятно двамата Стражи щяха да се приближат до техния свят и да го стоплят.

Тогава глоситата щяха да се върнат към живота, да се превърнат във весело тичащи хоксни, както се пее в песента.

Тя реши да се съсредоточи върху астрономията. Звездите знаеха повече от шепнещите, каквото и да говореше Шей Тал, макар да бе шокиращо да не си съгласен с такава известна личност.

Врай скри глосито в топлия ъгъл до кушетката си, обви вълнуващото я животинче с кожи, така че да се показва само личицето му. Желанието й беше то да се съживява с всеки изминал ден. Говореше му шепнешком и го окуражаваше. Копнееше да го види пораснало, да тича из стаята й. Ала след няколко дни блясъкът в очите на глосито се замъгли и изгасна — животинчето издъхна, без да мигне.

Отчаяна, Врай го отнесе на ронещия се връх на кулата и запрати вързопчето оттам надалеч. То все още бе обвито в кожи, сякаш бе мъртво бебе.

Вълна от безпокойство обзе Шей Тал. Думите й все повече се превръщаха в проповеди. Макар другите жени да й носеха храна, тя предпочиташе да гладува и се готвеше да изпадне в състояние да общува с прославените мъртъвци. Ако не намереше мъдрост при тях, щеше да я потърси далеч оттук, извън фермата.

Първо реши да изпита собствените си магьоснически сили. На няколко мили източно се намираше Рибното езеро, сцената на нейното „чудо“. Докато тя се маеше коя бе истинската причина за случилото се там, гражданите на Олдорандо не изпитваха никакви съмнения. През цялата студена пролет те ходеха на поклонение, за да погледат картината от лед и да потръпват от страх, който обаче бе примесен с гордост. Поклонниците срещаха големи групи борлиенци, които също идваха да се възхитят на сцената. Веднъж зърнаха двама фагори с кацнали на раменете им бели птици с прибрани криле да стоят безмълвни на отсрещния бряг и да съзерцават вледенените си мъртъвци.

Когато топлината се завърна в света, сцената започна да изчезва. Онова, на което хората се възхищаваха, се превръщаше в гротеска. Една сутрин ледът съвсем се стопи, а от скулптурната група остана купчина разкапваща се плът. Най-интересното, което посетителите можеха да видят, бе някоя очна ябълка, търкулнала се върху валмо козина. Рибното езеро изсъхна и изчезна с бързината, с която се бе образувало. От чудото бяха останали само купчина кости и извити рога на кайдо. Ала споменът, чиито мащаби растяха през лупата на отминаващото време, бе жив. Съмненията на Шей Тал обаче останаха.

Следобед тя излезе на площада в час, когато по-мекото време изкушаваше хората да се поразходят и да си поприказват — нещо, което доскоро им бе чуждо. Жени с дъщерите си, бащи със синовете си, ловци и членове на различни гилдии, млади и стари се шляеха и така прекарваха остатъка от деня. Всички бяха под влиянието на Шей Тал, но почти никой не желаеше да разговаря с нея.

Лейнтал Ей и Датка стояха с приятели и се смееха. Лейнтал Ей улови погледа на Шей Тал и когато тя го повика, се приближи с нежелание.

— На път съм да осъществя един експеримент, Лейнтал Ей. Искам да дойдеш с мен като сигурен свидетел. Нямам намерение да развалям отношенията ти с Аоз Рун.

— Отношенията ми с него са добри.

Тя обясни, че експериментът трябва да стане край река Ворал. Първо имаше намерение да проучи стария храм. Тръгнаха заедно през тълпата, Лейнтал Ей мълчеше.

— Неудобно ли се чувстваш с мен?

— Компанията ти винаги ми е доставяла удоволствие, Шей Тал.

— Вежливостта ти е излишна. Мислиш ли, че съм магьосница?

— Ти си обикновена жена. И аз те уважавам заради това.

— Обичаш ли ме?

При тези думи той се смути. Вместо да отговори направо, заби поглед в калната земя и измърмори:

— Ти си ми като майка, откакто мама почина. Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Бих искала наистина да съм ти майка. Тогава бих се гордяла с теб. Лейнтал Ей, ти също притежаваш духовност. Усещам го. Тя ще те обърква, ала ти дава живот, самата тя е живот. Не я изоставяй, култивирай я. Повечето от тези хора, които се блъскат в нас, не притежават духовност.

— Духовността равна ли е на конфликтността?

Тя се разсмя с остра нотка в гласа и го прегърна.

— Чуй, уловени сме в капан в това нещастно селище сред тези ограничени хора. Другаде може би се случва какво ли не. Трябва да се направи толкова много! Възможно е да напусна Олдорандо.

— Къде ще отидеш?

Тя поклати глава.

— Понякога ми се струва, че умножаването на тъпите хора ще доведе до собствения ни край и тогава ще се разпръснем по целия свят. Забележи колко много деца се родиха през последните години.

Той се огледа, видя всички познати дружелюбни лица по улицата и заподозря, че тя говори така, за да се наслади на собственото си красноречие, макар наистина да се бяха родили повече деца.

Лейнтал Ей подпря с рамо вратата на стария храм, бутна я и я отвори. Двамата влязоха и застанаха безмълвни. Една птица бе останала затворена вътре. Кръжеше и кръжеше из въздуха, спусна се близо до тях, сякаш ги изпитваше, после се стрелна нагоре и изчезна през една от дупките в покрива.

От процепите се процеждаше светлина, лъчите й пронизваха сумрака, а в тях се въртяха като във вихрушка малки и по-големи прашинки. Наскоро прасетата бяха преместени на открито, ала във въздуха все още се усещаше остатък от миризмата им. Шей Тал енергично ходеше из храма, докато Лейнтал Ей остана до вратата. Оттам поглеждаше към улицата и си припомняше как като дете беше играл на това място.

Стенописите бяха доста непохватни като изпълнение. Много от тях се бяха повредили. Той вдигна поглед към високия алков — там, където бе жертвеният олтар, а камъкът бе някак по-тъмен от нещо, което би могло да бъде кръв. Високо на стената, за да не може да бъде достигнато от вандали и да бъде изтрито, висеше изображение на Утра. Шей Тал стоеше, вторачила поглед в него, а ръцете й, свити в юмруци, бяха плътно прилепени до бедрата й.

Утра бе представен до кръста в кожено наметало. Очите му блестяха, поставени върху тясно животинско лице с изражение, което би могло да бъде описано като състрадателно. Цветът на лицето му беше син, изобразяващ идеалния цвят на небето, което той обитаваше. Чорлава бяла коса като грива обрамчваше главата му. Ала най-стряскащото различие от човешките норми бе чифт рога, които стърчаха нагоре от черепа му и завършваха със сребърни звънчета.

Зад Утра се виждаха други фигури от забравената, митология, наежени и изобилстващи из цялото небесно пространство. На лявото и дясното му рамо бяха кацнали двата небесни Стража. Баталикс бе изобразен като вол с брада, посивял и стар, а от копието му излизаха лъчи светлина. Фрейър бе по-голям, силна зелена маймуна с пясъчен часовник около врата. Копието му бе по-голямо от това на Баталикс и също излъчваше светлина.

Шей Тал се извърна и каза живо:

— А сега да пристъпим към експеримента, ако Гойджа Хин е готов.

— Видя ли онова, което искаше?

Той бе объркан от резкостта й.

— Не знам. По-късно може и да разбера. Имам намерение да изпадна в състояние за общуване с духовете. Бих искала да попитам някой стар свещеник, дали Утра властва в долния свят, както господства на земята и в небето. Каква непоследователност…

Междувременно Гойджа Хин извеждаше Мик от конюшнята под Голямата кула. Той бе надзирател на робите, човек, който носеше всички белези на професията си. Беше нисък, ала изключително набит, с къси мускулести ръце и крака. Чертите му не хармонираха с нискочелото му лице, украсено с извити бакенбарди. Облеклото му бе от лицева кожа, носеше кожен камшик, с който не се разделяше ни денем, ни нощем. Всички познаваха Гойджа Хин, човек непроницаем както за удари, така и за мисли.

— Хайде, Мик, дивак такъв, време е да бъдеш полезен — говореше той с обичайното си ниско ръмжене.

Мик полека излезе и тръгна послушно, тъй като бе израснал в робство. Той бе фагор, най-дълго бе робувал в Олдорандо и си спомняше предшественика на Гойджа Хин — човек с много по-ужасен вид и държане. В сплъстения му кожух тук-там се подаваха черни косми. Лицето му бе набръчкано, а торбичките под очите му бяха пълни със секреция.

Винаги бе покорен. По тази причина Ойре стоеше до него да го утешава. Докато тя го потупваше по приведените рамена, Гойджа Хин го сръга с тоягата.

Ойре действаше като посредник и бе помолила баща си да разреши на Шей Тал да използва фагора при експеримента й. Аоз Рун, без много да се замисля, й бе казал да вземе Мик, тъй като фагорът беше вече стар.

Двете човешки същества заведоха Мик до един завой на Ворал, където реката бе дълбока. Недалеч се издигаше полуразрушената кула на Шей Тал. Когато стигнаха, Шей Тал и Лейнтал Ей вече ги чакаха. Магьосницата се бе вторачила в дълбините на реката, сякаш се опитваше да разгадае тайните й, страните й бяха хлътнали и тя гледаше с отсъстващ поглед.

— Е, Мик — изрече предизвикателно тя, когато звярът се приближи, и го заразглежда преценяващо. Мършави кожени торбички висяха от гърдите и корема му. Гойджа Хин вече беше завързал ръцете зад гърба му. Главата на фагора се въртеше неспокойно между приведените му рамене. Когато зърна Ворал, той с вълнение пъхна език в ноздрите си няколко пъти, като издаде нисък изплашен вик. Нима водата щеше да го превърне в ледена статуя?

Гойджа Хин грубо поздрави Шей Тал.

— Завържи краката му един за друг — заповяда тя.

— Не го наранявай много — примоли се Ойре. — Познавам Мик от дете, много е послушен. Като деца ни оставяше да го яздим, нали, Лейнтал Ей?

Всички се обърнаха към него и той излезе напред.

— Шей Тал няма да го нарани — увери той Ойре и й се усмихна. Тя го гледаше въпросително.

Привлечени от очакваното вълнуващо преживяване, няколко жени и момчета надойдоха и застанаха на групички край брега.

На това място реката беше дълбока и се извиваше към близкия бряг, който бе само десетина сантиметра над повърхността на водата. Отсреща, където бе по-плитко, тънка коричка лед се бе запазила от лъчите на слънцето под надвесения над нея бряг. Тя се издаваше към средата на реката и образуваше прозрачни спирали, сякаш самата вода ги бе гравирала с нож.

Гойджа Хин завърза краката на нещастния Мик и го завлече до края на брега. Фагорът опъна шия към небето, долната му устна увисна върху четинестата му брада и той нададе вик, изразяващ огромния му страх.

Ойре се вкопчи в козината му, като умоляваше Шей Тал да не му стори нищо лошо.

— Отдръпни се — нареди й тя и даде знак на Гойджа Хин да бутне фагора във водата.

Гойджа Хин мушна с мощното си рамо Мик в ребрата, фагорът залитна и падна с плясък във водата. Шей Тал вдигна повелително ръце.

Жените, които наблюдаваха сцената, нададоха вик и се втурнаха напред. Сред тях бе и Рол Сакил. Шей Тал им направи знак да се върнат.

Тя прикова очи във водата — Мик се бореше под повърхността. Валма от козината му се издигаха с въртеливи движения нагоре, подети от развълнуваната вода, и покриха реката като жълта тръстика.

Водата си остана вода, фагорът продължаваше да е жив.

— Извади го — заповяда тя.

Гойджа Хин държеше Мик на два каиша. Той ги задърпа, а Лейнтал Ей му помагаше. Главата и раменете на стария фагор се показаха на повърхността и Мик нададе жаден вик.

— Не ме убиводавете, горък аз!

Измъкнаха го на брега и той легна задъхан в нозете на Шей Тал. Тя хапеше долната си устна и намръщено гледаше реката. Магията не се получи.

— Хвърлете го отново — викна една от жените.

— Още малко вода и съм свършен — с дебел глас се обади Мик.

— Хвърлете го отново — нареди Шей Тал.

Мик падна във водата за втори път, после за трети. Ала водата си оставаше вода. Не стана никакво чудо и Шей Тал трябваше да скрие разочарованието си.

— Достатъчно — каза тя. — Гойджа Хин, отведа Мик и му дай допълнително храна.

Ойре съчувствено коленичи до главата на Мик, като плачеше и го милваше. От устните на фагора се изливаше черна вода и той се закашля. Лейнтал Ей клекна и обви с ръка раменете на Ойре.

Шей Тал надменно се извърна. Експериментът доказа, че фагор плюс вода не е равно на лед. Процесът не е бил неизбежен. Тогава какво се беше случило на Рибното езеро? През онзи ден не тя бе успяла да превърне водата в лед, както искаше. Експериментът доказа, че не е магьосница. Не доказа и че е магьосница. Показа само, че бе превърнала фагорите в лед при Рибното езеро — освен ако нямаше на лице други фактори, за които да не се е сетила.

Спря пред прага на кулата си и подпря ръка на грапавия камък, усети гъдела на лишеите върху дланта си. Докато намери друго обяснение, ще трябва да гледа на себе си така, както всички гледаха на нея — като на магьосница. Колкото повече гладуваше, толкова повече се уважаваше. Разбира се, като магьосница тя бе предопределена да остане девственица, сексуалните контакти щяха да унищожат магическата й сила. Събра кожите около мършавото си тяло и се заизкачва по протритите стъпала.

Жените, които бяха на брега, местеха поглед от полуудавения Мик, проснат в растяща локва вода, към отдалечаващата се фигура на Шей Тал.

— Е, докъде искаше да стигне и за какво направи всичко това? — попита старата Рол Сакил. — Как стана така, че не удави глупавото същество докрай, след като се опитваше да го стори?

На следващото събрание на съвета Лейнтал Ей стана и се обърна към присъстващите. Каза, че е слушал как Шей Тал провежда лекциите си. Всички знаеха за чудото, което бе извършила при Рибното езеро и което бе спасило живота на много хора. Нищо от онова, което върши, не било насочено срещу добруването на общността. Той предложи академията й да бъде реорганизирана и подкрепена.

Докато Лейнтал Ей говореше, Аоз Рун почервеня от ярост. Датка седеше студен и мълчалив. Старците от съвета се споглеждаха изпод вежди и мърмореха от неудобство. Илейн Тал се засмя.

— Какво искаш да сторим, за да помогнем на академията? — попита Аоз Рун.

— Храмът е празен. Дай го на Шей Тал. Нека всеки следобед, когато хората се разхождат, да изнася лекциите си там. Използвайте го като форум, на който всеки да може да вземе думата. Студът си отиде, хората са по-свободни. Отвори храма като академия за всички — мъже, жени и деца.

Думите му отекнаха за миг и потънаха в тишината. После заговори Аоз Рун:

— Тя не може да използва храма. Не желаем нови свещеници. В храма държим прасетата.

— Той е празен.

— Отсега насетне прасетата ще живеят в храма.

— Когато поставяме прасетата над общността, това вещае лоши дни.

Най-после събранието беше прекъснато, тъй като Аоз Рун излезе. Лейнтал Ей се обърна към Датка, страните му се бяха зачервили.

— Защо не ме подкрепи?

Датка се ухили овчедушно, подръпна тясната си брадичка и прикова поглед към масата.

— Дори да те подкрепят всички в Олдорандо, пак няма да спечелиш. Той вече забрани академията. Хабиш си думите, приятелю.

Когато Лейнтал Ей излизаше от сградата, отвратен от целия свят, Датнил Скар, майстор на гилдията на кожарите, го повика и го улови за ръкава.

— Говори добре, млади Лейнтал Ей, и все пак Аоз Рун беше прав. Или ако не дотам прав, поне разумен. Ако Шей Тал говори в храма, ще стане свещеник и ще я боготворят. Ние не искаме това — нашите прадеди са се отървали от свещениците преди много поколения.

Лейнтал Ей познаваше майстор Датнил като добър и скромен човек. Той сдържа гнева си, погледна старото му лице и попита:

— Защо ми го казваш?

Майстор Датнил се огледа да не би някой да подслушва.

— Обожествяването се ражда от невежеството. Да вярваш в едно определено нещо е доказателство за невежество. Уважавам опитите да се напъхат различни факти в главите на хората. Искам да изкажа съжалението си, че съветът победи, макар да не съм съгласен с предложението ти. Бих желал да идвам в академията на Шей Тал, ако тя ме приеме.

Той свали кожената си шапка и я постави на покрития с лишеи перваз. Поглади рядката си сива коса и прочисти сухото си гърло. Огледа се и нервно се усмихна. Макар да познаваше всички в стаята, откакто се бе родил, не бе свикнал да държи речи. Коравите му дрехи изскърцаха, когато пристъпваше от крак на крак.

— Не се страхувай от нас, майстор Датнил — каза Шей Тал.

В гласа й долови нотка на нетърпение.

— Боя се единствено от твоята нетърпимост, госпожо — отвърна той и няколко жени, приседнали на пода, скриха в длани усмивките си.

— Знаете какво вършим, защото някои от вас работят за мен — продължи Датнил Скар. — Разбира се, в гилдиите членуват само мъже, тъй като тайните на нашата професия се предават от поколение на поколение. По-специално майсторът учи своя личен чирак или помощник на всичко, което знае. Когато майсторът умре или се оттегли от работа, тогава главният му помощник на свой ред става майстор, както например Рейнил Лейън скоро ще заеме моето място…

— Жената може да върши всичко това не по-зле от мъжа — обади се една от жените, Чийм Фар. — Достатъчно дълго време съм работила за теб, Датнил Скар. Знам всички тайни на солниците. Мога и сама да байцвам, ако е нужно.

— Да, но съществува ред и приемственост, Чийм Фар — отвърна меко майсторът.

— Бих могла съвсем успешно да давам нареждания — продължи Чийм Фар и всички се засмяха, после погледнаха Шей Тал.

А тя започна:

— Разкажи ни за приемствеността. Лойланун ни учеше, че някои от нас произлизат от Юли Свещеника, който пристигнал от север, от Пановал и езерото Дорзин. Това е едната страна на приемствеността. А какво ще кажеш за приемствеността в гилдиите, майстор Датнил?

— Всички членове на нашата гилдия са родени и израснали в Ембрудок още преди да стане Олдорандо. Много поколения от тях.

— Колко много?

— А, доста много…

— Кажи ни откъде знаеш всичко това?

Той избърса ръце в панталона си.

— Имаме документи. Всеки майстор има документи.

— В писмена форма?

— Точно така. Написано на книга. Изкуството се предава на поколенията, ала документите не бива да се разкриват пред другите.

— Как мислиш, защо е така?

— Не желаят жените да обсебят професиите им и да работят по-добре от тях — викна една и жените отново се заляха в смях. Датнил Скар се усмихна смутено и не каза нищо повече.

— Мисля, че навремето тайната е имала защитни функции — обади се Шей Тал. — Някои занаяти, като например леенето на метал и кожарството, е трябвало да останат живи през лошите времена, въпреки глада и нашествията на фагорите. Вероятно в миналото е имало много лоши години и някои занаяти са изчезнали. Например вече не можем да произвеждаме хартия. Сигурно преди е имало гилдия за произвеждане на хартия. Ами стъклото? Не можем да го правим. И все пак наоколо се намират парченца стъкло — всички знаете какво е това. Защо да сме по-глупави от прадедите си? Живеем, работим и поради някакво неблагоприятно стечение на обстоятелствата не разбираме напълно всичко. Това е един от големите въпроси, който винаги трябва да помним.

Тя млъкна. Никой не проговаряше, а това винаги я дразнеше. Копнееше за коментар, който да даде нов тласък на спора.

Тогава се обади Датнил Скар:

— Майко Шей, ти говориш истина, доколкото се простират моите собствени познания. Разбираш, че като майстор аз съм дал клетва да не разкривам тайните на професията си пред никого. Клетва, която съм дал пред Утра и пред Ембрудок. Но знам, че навремето е имало лоши времена, за които не бива да говоря…

Когато той млъкна, тя го окуражи с усмивка:

— Вярваш ли, че навремето Олдорандо е бил по-голям от сега?

Той я погледна с леко наклонена на една страна глава.

— Известно ми е, че наричаш града ферма. Ала той оцелява. Той е центърът на Космоса. Е, това не е отговор на въпроса ти. Приятели, вие открихте овес и ръж на север оттук, нека говорим за тях. Доколкото се простират моите познания, навремето тези места са били грижливо поддържани ниви, оградени, за да не влизат дивите животни. Нивите принадлежали на Ембрудок. По тези места растели много други житни растения, които били добре обработвани. Сега отново ги култивирате, което е много мъдро. Знаете, че се нуждаем от хинин за дъбенето на кожите. Трябва да го имаме. Наистина вярвам — е, знам…

Той млъкна, после тихо продължи:

— Огромни гори с високи дървета, които давали и хинин, и дървен материал, растели и на запад, и на север. Наричали района Кейс. Тогава било горещо, нямало никакъв студ.

Една се обади:

— Времето на топлината е легенда, останала от свещениците. Приказка от рода на онези, които би трябвало да забравим в академията. Ние със сигурност знаем, че навремето е било по-студено от сега. Попитай баба ми.

— Онова, което казвам, е, че доколкото се простират познанията ми, преди да стане студено, е било горещо — изрече Датнил Скар, като бавно се чешеше по посивялата си глава. — Трябва да се опитате да разберете тези неща. Много човешки живота са изминали, безброй години. Доста исторически факти са изчезнали. Знам: вие, жените, си мислите, че мъжете са против това да учите. Може и да сте прави, но аз съм искрен, като ви казвам, че трябва да подкрепите Шей Тал въпреки трудностите. Като майстор разбирам колко ценно е знанието. То извира от дълбините на общността като изворна вода.

Когато свърши, те станаха и вежливо му изръкопляскаха.

Два дни по-късно, когато Фрейър залязваше, Шей Тал неспокойно крачеше из стаята си в изолираната кула. Отдолу се чу вик. Тя тутакси си помисли за Аоз Рун, макар гласът да не бе неговият.

Зачуди се кой ли се е осмелил да излезе извън огражденията, когато вече се смрачаваше. Подаде глава през прозореца и зърна Датнил Скар — фигурата му слабо се открояваше в сумрака.

— О, качи се, приятелю! — викна му тя.

Шей Тал слезе да го посрещне. Той се появи с нервна усмивка на лицето, стиснал кутия в ръцете си. Двамата седнаха на каменния под и се загледаха един друг, после тя му наля рател.

След като поговориха за обикновени неща, майсторът започна:

— Мисля, знаеш, че скоро ще се оттегля като майстор на гилдията на кожарите. Главният ми помощник ще заеме мястото ми. Остарявам, а той отдавна знае всичко, на което съм го учил.

— Затова ли дойде?

Майсторът се усмихна и поклати глава.

— Идвам тук, майко Шей, защото аз… защото като човек, много видял, се възхищавам от теб. Не, нека ти го кажа. Винаги съм обичал и съм служил на тази общност, вярвам, че и ти вършиш същото, въпреки че мнозина от мъжете ти се противопоставят. Ето защо реших да направя нещо хубаво за теб, докато все още мога.

— Ти си добър човек, Датнил Скар. В Олдорандо го знаят. Общността има нужда от добри хора.

Той кимна с въздишка.

— Служил съм на Ембрудок — или Олдорандо, както би трябвало да го наричаме — всеки миг от живота си, никога не съм спирал. И все пак не минаваше и ден…

Той замълча свенливо, усмихна се и продължи:

— Вярвам, че говоря на сродна душа — не е минавал и ден, откакто бях младеж, в който да не съм се чудил… да не съм се чудил какво ли става по другите места, далеч, далеч от нас.

Млъкна, прокашля се и продължи по-решително:

— Ще ти разкажа една история. Съвсем накратко. Спомням си ужасните зими в моята младост, когато фагорите ни нападаха, а след това идваха болестите и гладът. Мнозина умряха. Фагорите също умираха, макар тогава да не го знаехме. Беше толкова тъмно! Кълна се, че сега дните са много по-светли… Както и да е, след като ни нападнаха и убиха много хора, фагорите оставиха едно момче. Името му беше… срамувам се да призная, че съм го забравил, но доколкото се простират познанията ми, беше нещо като Криндълшеди. Дълго име. Навремето ясно си го спомнях. Годините ме накараха да го забравя. Криндълшеди идваше от една страна далеч на север, наречена Сиборнал. Казваше, че това е земя на вечните ледници. Бях избран за главен чирак в моята гилдия, а в Сиборнал той е трябвало да стане свещеник, така че и двамата бяхме посветени в професиите си. Той, Криндълшеди или както му беше там името, беше на мнение, че животът ни е лесен. Гейзерите затопляха Олдорандо. Като млад член на свещеничеството приятелят ми тръгнал с няколко колонисти на юг, за да избягат от студа. Пристигнали на по-добро място на брега на някаква река. Там трябвало да се бият с местните жители на обетованата земя, наречена… е, името й е избледняло след всички тези години. Разразила се жестока битка, в която Криндълшеди — ако това бе името му — бил ранен. Оцелелите избягали, ала били заловени от фагорите-нашественици. Беше щастлив, че се е отървал от тях. А може би са го оставили, защото беше ранен. Направихме, което можахме, за да помогнем на момчето, ала само след месец то почина. Плаках за него. Но дори тогава му завиждах, защото бе видял нещо от света. Разказа ми, че в Сиборнал ледът имал много нюанси и че бил красив.

Когато майстор Датнил свърши разказа си, смирено седнал до Шей Тал, в стаята влезе Врай на път за горния етаж. Той мило й се усмихна и каза на Шей Тал:

— Не се разделяй с Врай. Знам, че тя е твоят главен чирак и че ти й се доверяваш така, както бих искал аз да се доверя на моя. Нека и тя да чуе онова, което ще кажа.

Той постави дървената кутия на пода пред себе си.

— Донесъл съм да видиш Книгата на майсторите.

Шей Тал имаше такъв вид, сякаш всеки миг щеше да припадне. Знаеше, че ако бъде открит, незабавно щяха да го убият… Представяше си вътрешната борба, през която бе преминал, преди да се реши на тази постъпка. Тя обви шията му с тънките си ръце и го целуна по набръчканото чело.

Врай дойде и коленичи до него, а на лицето й бе изписано необикновено вълнение.

— Да погледнем! — възкликна тя и протегна ръка, забравяйки свенливостта си.

Майсторът я спря, поставяйки ръката си върху нейната.

— Най-напред забележете от какво дърво е направена кутията. Не е раджабарал — шарките са твърде красиви. Вижте и как е гравирана. Забележете нежните метални рамки в ъглите. Нима нашата гилдия на металообработвателите би могла да изработи такова фино нещо днес?

Когато разгледаха подробностите, той отвори кутията. Извади огромен том, подвързан с дебела кожа, с великолепни гравюри.

— Сам съм го правил, майко. Подвързах книгата наново. Само вътре е стара.

Страниците бяха грижливо изписани — често претенциозно — с различни почерци. Датнил Скар ги прелистваше все още с нежелание да им разкрие повече неща. Ала жените ясно виждаха датите, имената, списъците, постъпленията и цифрите.

Той вдигна поглед към лицата им с тъжна усмивка.

— Този том от свой ъгъл представя историята на Ембрудок през изминалите години. Всяка оцеляла гилдия притежава такъв том, мога да се закълна в това.

— Миналото е далеч. Сега се опитваме да погледнем в бъдещето — обади се Врай. — Не искаме да бъдем обвързани с миналото. Искаме да излезем…

Тя нерешително остави изречението да отмре, съжалявайки че във вълнението си бе привлякла вниманието им към себе си. Като погледна лицата на двамата, разбра, че поради възрастта си никога нямаше да се съгласят с нея. Макар целите им да бяха в общи линии едни и същи, съществуваше разлика, която никога нямаше да бъде преодоляна.

— Ключът към бъдещето лежи в миналото — отбеляза Шей Тал с тон, който отхвърляше твърдението на Врай. И преди й беше правила подобни забележки. После се обърна към стареца и рече: — Майстор Датнил, високо оценяваме смелия ти жест да ни допуснеш да погледнем тайната книга. Вероятно някой ден ще можем да я проучим по-подробно. Би ли ни казал колко майстори е имало, откакто се записват събитията?

Той затвори книгата и я напъха в кутията. От старческата му уста се точеха слюнки, а ръцете му трепереха.

— Плъховете знаят историята на Олдорандо… Аз съм в опасност… с тази книга тук. Стар глупак… Чуйте, скъпи мои, могъщ крал, наречен Денис е властвал над целия Кампанлат в древни времена. Той предвиждал, че светът, наричан от ансипиталите Хрм-Брд Идок, ще изгуби топлината си, тъй както водата се разплисква от ведрото, когато го носиш по надолнище. Ето защо е създал нашите гилдии, подчинени на железни правила. Всички производители трябвало да запазят мъдростта през мрачните времена, докато се завърне топлината.

Говореше напевно, сякаш четеше в паметта си.

— Гилдиите оцеляха от времената на добрия крал, макар понякога да липсваха необходимите средства за обработване на кожата. Според документите нашата гилдия по едно време е била ограничена до майстор и чирак, които живеели в отдалечени подземия… Ужасни времена. Ала ние оцеляхме.

Докато майсторът си бършеше устата, Шей Тал го попита за кой период точно става дума.

— Не разбирам всички записки в книгата. Нали знаеш колко са объркани календарите ни. Доколкото можем да разберем според дните, в които живеем сега, новите календари създават значителни обърквания във времето… Ембрудок — моля да ми простиш, боя се, че ти казвам твърде много — не винаги е принадлежал на… хора от нашия вид.

Той поклати глава и нервно огледа стаята, жените чакаха, застинали като фагори, в старата тъмна стая. Той отново заговори:

— Много хора са умрели. Имало е страшна чума, Дебелата смърт са я наричали. Нашествия… Седемте ослепявания… приказки за злочестини. Надяваме се, че настоящият ни Господар — и отново нервен поглед из стаята — ще докаже, че е мъдър като крал Денис. Добрият крал създаде нашите гилдии през една година, наречена 249 преди Надир. Не знам кой е бил Надир. Знам само, че аз — позволявам си да вмъкна този факт — съм шейсет и осмият майстор на гилдията на кожарите. Шейсет и осмият… — той се загледа в Шей Тал с късогледите си очи.

— Шейсет и осем…

В стремежа си да прикрие тревожното си удивление тя с привичен жест прибра кожите около тялото си.

— Много поколения, простират се чак до древността.

— Да, да, дотам — кимна благодушно майстор Датнил, сякаш лично бе запознат с времената от далечното минало. — Изминали са седем века, откакто е създадена гилдията. Цели седем века, а все още тънем в мразовита тъмнина.

Сред заобикалящите го пущинаци Ембрудок приличаше на заседнал в пясъците кораб. Все още служеше за убежище на екипажа, ала никога повече нямаше да тръгне на плаване. Времето бе така оглозгало този някога горд град, че жителите му не разбираха, че той не бе нищо повече от останките на един дворец, център на цивилизация, потънала в небитието в резултат на климата, човешкото безумие и вековете.

С подобряване на времето ловците бяха принудени да изминават дълги разстояния, за да търсят дивеч. Робите засяваха ниви и мечтаеха за свобода. Жените си стояха у дома и се превърнаха в невротички.

Докато Шей Тал се затвори и ставаше все по-самотна, Врай бе изпълнена с потисната енергия и се сприятели с Ойре. Разговаряше с нея за всичко онова, което бе казал майстор Датнил, в нейно лице намери всеотдаен слушател. И двете бяха на мнение, че в историята съществуват множество объркани загадки, ала все пак Ойре си оставаше леко скептична.

— Датнил Скар е стар и е малко куку, татко винаги казва така — рече тя, закуцука из стаята, като имитираше походката на майстора, и заговори като през тръба: — „Нашата гилдия е толкова изключителна, че ние дори не допуснахме Крал Денис да дойде при нас…“

Когато Врай се засмя, Ойре добави още по-сериозно:

— Майстор Датнил може да бъде екзекутиран, задето ви е показал Главната книга на корпуса си, и това доказа, че е куку.

— Дори когато ни я показваше, той не ни разреши да я разгледаме, както трябва.

Врай замълча, после избухна:

— Само да можехме да съединим всички факти! Шей Тал само събира и ги записва. Трябва да има начин да се изработи структура от фактите. Толкова много е било погубено — тук майстор Датнил е прав. Студът е бил така жесток навремето, че почти всичко, което е можело да гори, е било изгорено — дърво, хартия всички документи.

— Даваш ли си сметка, че не можем да разберем дори годината? Макар че е възможно да я отгатнем по звездите. Календарът на Лойл Брай е глупав — календарите трябва да се основават на годините, а не на хората. Хората допускат грешки… Аз също. Ох, ще полудея, кълна ти се!

Ойре избухна в смях и прегърна Врай.

— Ти си най-разумният човек, когато познавам, идиот такъв!

Двете отново заговориха за звездите, седнали една до друга на голия под. Ойре бе ходила с Лейнтал Ей да разглежда фреските в стария храм.

— Спътниците са ясно изобразени и както винаги, Баталикс е над Фрейър, ала почти го докосва над главата на Утра.

— С всяка изминала година двете слънца се приближават — каза решително Врай. — Миналия месец те буквално се докоснаха, когато Баталикс настигна Фрейър, но никой не обърна внимание. Идната година ще се сблъскат. А после?… Или едното минава зад другото?

— Може би това е искал да каже майстор Датнил с думата „ослепяване“? Неочаквано ще настъпи полумрак, ако едното изчезне, нали? Може би ще настъпят седем ослепявания, както преди.

Тя изглеждаше изплашена и още повече се приближи до приятелката си.

— Тогава ще настъпи краят на света. Ще се появи Утра и то се знае, ще бъде разярен.

Врай се засмя и скочи на крака.

— Миналия път не е настъпил краят на света, няма да настъпи и този път. Не, това може да бъде ново начало.

Лицето й сияеше.

— Ето защо времето се затопля. Когато Шей Тал завърши разговора си с мъртъвците, ще обсъдим въпроса наново. Аз ще работя върху математиката. Нека ослепяванията дойдат, аз ги приветствам!

Двете затанцуваха из стаята, като диво се смееха.

— Копнея за някакво страхотно преживяване! — възкликна Врай.

Междувременно Шей Тал бе тъй отслабнала, че дребните й като на пиле кости се показваха още по-ясно под плътта й, а черните й кожи висяха още по-свободно около тялото й. Жените й носеха храна, ала тя не я докосваше.

— Постенето подхожда на изгладнялата ми душа — говореше тя, крачейки напред-назад из студената си стая, а Врай и Ойре я увещаваха да хапне, докато Еймин хрисимо стоеше до тях.

— Утре ще изпадна в състояние да общувам с мъртъвците. Вие трите и Рол Сакил можете да бъдете с мен. Ще черпя древно познание от кладенеца на миналото. Чрез фесъпсите ще достигна до поколението, построило нашите кули и улици. Ако е необходимо, ще се спусна векове надолу и ще се срещна със самия Крал Денис.

— Чудесно! — възкликна Еймин Лим.

Птиците кацаха на перваза на разкривения прозорец и тя ги хранеше с хляба, който Шей Тал не докосваше.

— Не потъвай в миналото, госпожо — посъветва я Врай. — Така правят старите хора. Гледай напред, гледай навън. Няма никаква полза да разпитваш мъртъвците.

Шей Тал бе толкова отвикнала от спорове, че с труд се овладя да не се скара на главната си ученичка. Погледна я и забеляза почти стресната, че свенливото младо същество бе станало жена. Лицето й бе бледо, със сенки под очите. И Ойре беше същата.

— Защо сте толкова бледи и двете? Да не сте болни?

Врай поклати глава.

— Тази вечер преди зазоряване ще има пълна тъмнина в продължение на цял час. Тогава ще ти покажа с какво се занимаваме двете с Ойре. Докато светът спи, ние работим.

При залеза на Фрейър вечерта беше ясна. Докато младите жени придружаваха Шей Тал към покрива на полуразрушената кула, топлината напусна света. Лъч призрачна светлина се появи от хоризонта, където залязваше Фрейър, и проряза небето, стигайки на половината разстояние до зенита. Имаше малко облаци. Когато очите им свикнаха с тъмнината, звездите над тях блеснаха с всичката си красота. В някои части на небето те бяха сравнително малобройни, в други — сияеха на купчини. Над главите им широка неравна светла ивица пронизваше небето от хоризонт до хоризонт. Звездите бяха гъсти, скупчени една до друга, и от време на време някоя от тях избухваше.

— Това е най-великолепната гледка! — обади се Ойре. — Как мислиш, госпожо?

Шей Тал отвърна:

— В долния свят фесъпсите висят като звезди. Те са душите на мъртвите. Тук виждате душите на неродените. Каквото е горе, такова е и долу.

— Мисля, че трябва да използваме съвършено различен принцип, за да обясним небето — твърдо изрече Врай. — Всички движения в него са правилни. Звездите се въртят около онази светла звезда, която наричаме Полярна.

Тя посочи към една звезда високо над тях.

— За двайсет и пет часа, което е едно денонощие, звездите се завъртват веднъж, като изгряват от изток и залязват на запад също като двамата небесни стражи. Нима това не е доказателство, че са подобни на нашите две слънца, само че са на много по-голямо разстояние оттук?

Младите жени показаха на Шей Тал звездната карта. Там върху пергамент бяха отбелязали относителното положение на звездите. Тя почти не прояви интерес:

— Звездите не могат да ни влияят така, както госите. Какво може да помогне това ваше занимание? По-добре през нощта да спите.

— Небето е живо — въздъхна Врай. — Не е гробница като долния свят. Двете с Ойре стояхме тук и гледахме падащите звезди. Четири светли звезди се движат по-различно от останалите — това са скиталниците, както се пее в старинните песни. Понякога те се връщат по пътя си по небесния свод, а едната се придвижва много бързо. Скоро ще я видим. Мислим, че се намира близо до нас, и я нарекохме Кайдо заради скоростта й.

Шей Тал потри ръце и тревожно се огледа.

— Е, застудя.

— Долу е още по-студено — там, където обитават госите — възрази й Ойре.

— Дръж си езика, млада госпожице. Не си никаква приятелка на академията, щом отклоняваш Врай от истинската й работа.

Лицето й прие изражението на ястреб, излъчваше студенина. Тя бързо се обърна, сякаш да не желаеше да вижда Ойре и Врай, и заслиза надолу, без да обели дума повече.

— О, ще си платя за това — намръщи се Врай. — Отсега нататък трябва да бъда изключително смирена, за да компенсирам днешното си поведение.

— Ти си твърде смирена, Врай, а тя е прекалено надменна. Плюй на академията й. Както повечето хора, и тя се бои от небето. Това е бедата й, независимо дали е магьосница или не. Погажда се с глупачки като Еймин Лим, защото й угаждат. — Тя сграбчи Врай със страстна ярост и започна да изброява глупостите на всички, които познаваше.

— Разстройва ме фактът, че нямахме възможност да я накараме да погледне през телескопа — въздъхна Врай.

Тъкмо телескопът бе причина за огромния интерес на Врай към астрономията. Когато Аоз Рун стана господар и отиде да живее в Голямата кула, Ойре свободно претършува всичките му разпадащи се вещи, складирани в сандъци. Телескопът лъсна между тях, напъхан сред изядени от молците платове, които се разпаднаха още щом ги докосна. Бе просто направен — вероятно от отдавна несъществуващ корпус на стъкларите — и представляваше само една кожена тръба с прикрепени на съответните места две лещи. Ала когато се обърнеше към скитащите се звезди, телескопът получаваше силата да променя възприятията на Врай. Всъщност скиталците представляваха ярки дискове. По това приличаха на двамата небесни стражи, макар да не излъчваха светлина.

От това откритие Врай и Ойре направиха заключението, че скиталците са близо до тях, а звездите — далече горе в небето, някои от тях дори твърде далече. Нарекоха ги на имената на траперите, работещи при звездна светлина: Айпокрийн, Аганип и Копейс, и бързия скиталец, който вече бяха именували Кайдо. Сега търсеха доказателства, че те са светове като техния, вероятно населени с човешки същества.

Врай се взря в приятелката си, но забеляза само общите очертания на красивото й лице и силната й глава и осъзна колко много Ойре прилича на Аоз Рун. И тя, и баща й бяха пълни с живот — а пък Ойре се роди нежелана. Врай се зачуди дали случайно — по някаква малко вероятна случайност, — момичето е било с мъж в тъмнината на брасимип или някъде другаде. После отхвърли безобразната мисъл и обърна взор към небесата.

Двете стояха сериозни на върха на кулата, когато Час-свирачът изсвистя. След няколко минути Кайдо изгря и се понесе към зенита.

Земната наблюдателна станция „Авернус“ — онова, което Врай наричаше Кайдо — увисна високо над Хеликония и континентът Кампанлат се оказа точно под нея. Екипажът на станцията обръщаше огромно внимание на света под тях, ала другите три планети на бинарната система бяха също под непрекъснатото наблюдение на автоматичните уреди.

Температурата се повишаваше и на четирите планети. Подобряването на времето бе стабилно, само на повърхността нежната човешка плът регистрираше аномалии.

Драмата на хеликонийските поколения, живеещи в непосилен труд, се развиваше върху сцена, предопределена от няколко основни обстоятелства. Планетарната година около Баталикс — звездата Б според учените на „Авернус“ — продължаваше 480 дни (Малката година). Ала Хеликония имаше и Голяма година, за която в състоянието, в което се намираха, обитателите на Ембрудок не знаеха нищо. Голяма година имаше тогава, когато звездата Б заедно с планетите около нея се движеше в орбита около Фрейър, или както учените я наричаха — звездата А.

Голямата година продължаваше 1825 хеликонийски малки години. Една малка година съставляваше 1,42 земни години, а Голямата хеликонийска година бе равна на 2592 земни години — период, през който множество поколения процъфтяваха и изчезваха от сцената.

Голямата година представляваше огромно елиптично пътуване. Хеликония бе малко по-голяма от Земята, масата й бе 1,28 пъти по-голяма от нейната. В много отношения тя бе планета сестра на Земята. Ала по време на елиптичното пътуване, което траеше хиляди години, тя се превръщаше в две планети — замръзнала през апастрона, когато е най-далеч от Фрейър, и свръхгореща през периастрона, когато е най-близо до звездата.

С всяка Малка година Хеликония се приближаваше до Фрейър. Пролетта бе на път да отбележи своето пристигане по най-ефектен начин.

На половината разстояние между звездите, понесли се по своя път високо в небето, и фесъпсите, потъващи към първичния камък, две жени седяха от двете страни на папратовото легло. Прозорците на стаята бяха засенчени с кепенци и светлината бе слаба, за да бъдат разпознати. Придаваше им вид на две скърбящи фигури от двете страни на легнал върху леглото човек. Личеше, че едната е пълна и вече не толкова млада, а другата е обхваната от изсушаващите процеси на възрастта.

Рол Сакил Ден тръсна мазната си коса и погледна фигурата пред себе си със скръбно състрадание.

— Бедното същество, като момиче бе толкова хубава! Няма право да се самоизмъчва така.

— Трябваше да се храни, тъй казвам — обади се другата жена в тон с първата.

— Виж колко е тънка. Погледни кръстчето й. Нищо чудно, че е станала тъй неземна.

Самата Рол Сакил бе суха като мумия, а скелетът й бе разяждан от артрит. Преди да остарее чак толкова, тя бе акушерката на общността. Все още се грижеше за хората, които изпадаха в състояние на общуване с мъртъвците. Сега, когато Дол вече не лежеше на ръцете й, тя увисна на ръцете на академията, винаги готова да критикува, рядко готова да мисли.

— Станала е толкова плоска, че не би могла да роди дори тояга, какво остава за бебе. Хората трябва да се грижат за утробите си — това е главната част на жената.

— Тя има да се грижи за много други неща — рече Еймин Лим.

— О, и аз питая огромно уважение към познанието, ала когато то пречи на естественото влечение към съвкупление, би трябвало да отстъпи.

— Колкото до това — отвърна доста рязко Еймин Лим от другата страна на леглото, — естественото й влечение бе потиснато, когато твоята Дол се настани в леглото на Аоз Рун. Тя има дълбоки чувства към него. Та кой ли няма? Освен че е Господар на Ембрудок, Аоз Рун е представителен мъж.

Рол Сакил изсумтя:

— Това не е причина да се откаже напълно от сношение. Винаги би могла да опита другаде, за да не губи форма. Освен това той не ще обикаля вратата й и отново ще чука на нея, запомни думите ми. Ръцете му са пълни с нашата Дол.

Старицата повика Еймин Лим по-наблизо, за да й каже нещо доверително, и двете поставиха ръцете си върху неподвижното тяло на Шей Тал.

— Дол винаги го подтиква към това и поради наклонностите си, и по политически причини. Път, който бих препоръчала на всяка жена, включително и на теб, Еймин Лим. Рискувам да те поуча на нещо — получавай и ти тази радост от време на време. Нечовешко е да се лишаваш от това на твоята възраст. Помоли мъжа си.

— О, осмелявам се да кажа, че няма жена, която да не копнее по Аоз Рун въпреки характера му.

Шей Тал въздъхна. Рол Сакил взе ръката й в собствената си груба ръка и рече все още с поверителен тон:

— Моята Дол ми каза, че бълнувал ужасно в съня си. Рекох й, че това е признак за нечиста съвест.

— Че какво ли е направил? — попита Еймин Лим.

— Ами че… ще ти разкажа нещо: онази нощ след пиенето и празнуването аз станах рано, нали съм стара. Като излязох навън, увита добре заради ужасния студ, попаднах на проснато тяло в тъмнината и си рекох: „Някакъв дърт глупак се е побъркал от пиене и е заспал направо на голата земя.“ Там, под Голямата кула.

Тя спря, за да види ефекта от думите си върху Еймин Лим, която, като нямаше какво друго да прави, внимателно се бе заслушала. Когато Рол Сакил продължи, малките й очи бяха почти скрити от бръчки.

— Не ми направи особено впечатление — че и аз обичам да си попийвам. Но от другата страна на кулата какво да видя! Проснато още едно тяло. „Ето ги двама глупаци, изумени от пиене, лежат на голата земя“, пак си рекох. И нивга нямаше да си помисля за тях, ама като се разкри, че младият Клилс и брат му Накри били намерени мъртви заедно, проснати в основата на собствената им кула, е, това вече е друго нещо… — и тя изсумтя.

— Всички казват, че там са ги открили.

— Да, ама първа аз ги видях и те не лежаха заедно. Значи не са се били един с друг, нали така? Доста чудно, а, Еймин Лим? Затова си казах: „Някой друг е отишъл и е бутнал двамата братя от върха на кулата. Кой може да е бил, кой щеше да спечели най-много от смъртта им?“ Е, момиче, ето това оставям на другите да си отговорят. Само си думам, думам и на нашата Дол: „Обуздай страха си от високото, Дол. Не се доближавай до края на перваза, като си с Аоз Рун.“ Думам й още: „Не се приближавай до никакъв перваз и ще ти е добре…“ Така й думам.

Еймин Лим поклати глава.

— Шей Тал нямаше да обича Аоз Рун, ако бе сторил нещо такова. А пък тя би трябвало да знае. Умна е, щеше със сигурност да знае.

Рол Сакил стана и нервно закуцука из каменната стая, като със съмнение поклащаше глава.

— Що се отнася до мъжете, Шей Тал е като всички нас. Невинаги се подчинява на разума си. Вместо това понякога използва онова нещо, дето е между краката й.

— О, млъкни, моля ти се! — Еймин Лим погледна със съжаление към приятелката и учителката си. Честно казано, тя желаеше животът на Шей Тал да беше управляван повече от споменатото от Рол Сакил: тогава би била по-щастлива.

Шей Тал се бе проснала вцепенена на лявата си страна в състояние, в което се общува с мъртъвците. Очите й бяха полуотворени. Дишането й едва се чуваше, а от време на време се долавяха протяжни въздишки. Еймин Лим гледаше аскетичните контури на обичното лице и си мислеше, че тя посреща смъртта с върховно спокойствие. Единствено свитите й устни показваха ужаса, който й бе невъзможно да потисне в присъствието на обитателите на долния свят.

Макар че Еймин Лим сама бе изпадала веднъж в същото състояние под чуждо управление страхът от това, че бе видяла баща си, й бе достатъчен. Другото измерение бе вече затворено. Тя никога повече нямаше да посети оня свят, докато не дойде редът й сама да се пресели в него.

— Горкото същество, горкото малко същество — говореше тя и милваше приятелката си по главата, като с обич гледаше сивите й коси с надеждата да улесни преминаването й през черното царство, простиращо се под живия свят.

Макар душата да няма очи, тя може да вижда в среда, в която ужасът измества видимостта.

Когато започна да пада, тя погледна надолу и видя пространство, много по-голямо от нощното небе. Утра никога нямаше да стигне дотук. Това бе район, за който Утра Безсмъртния нямаше никаква представа. Със синьото си лице, неустрашим поглед и тънките си рога той принадлежеше към великата мразовита битка, която обхващаше всичко. Този район бе ад, защото него го нямаше. Всяка блещукаща звезда представляваше една смърт.

Във въздуха витаеше ужас. Всяка смърт тежеше неотменно. Тук, долу, не припламваха комети; това бе място на абсолютната неизменима ентропия, смъртта на Вселената, на която животът можеше да откликне само с ужас.

Както правеше душата в момента.

Земните октави бяха обвили цялата територия. Приличаха на пътеки, лъкатушещи стени, разделящи безкрайността на света. Само върховете им се подаваха на повърхността. Истинската им същност се спускаше дълбоко в гладката земя, проникваше в първичния камък, върху който почиваше дискът на света.

На дъното на съответните им земни октави в първичния камък бяха скупчени госи и фесъпси, подобно на хиляди препарирани мухи.

Измъчената душа на Шей Тал потъна в предопределената си земна октава, за да уговори общуването си с фесъпсите. Те приличаха на мумии, коремите и очните им орбити бяха празни, костите им тракаха. Кожата им бе груба като старо зебло, ала прозрачна, през нея се виждаха луминесцентните им органи. Устите им бяха отворени като на риби, сякаш все още си припомняха дните, когато са дишали. Устите, които не бяха на госите, толкова древни, бяха натъпкани със светулки, от тях се виеха прах и дим. Всички тези изсмукани неща бяха неподвижни, въпреки това скитащата се душа усещаше яростта им по-силно, отколкото всяко едно от тях беше изпитало, преди да ги обгърне обсидианът.

Когато душата навлезе сред тях, тя забеляза, че са скупчен в неправилни редици, простиращи се до недостижими за нея места: до Борлиен, до морето, до Пановал, до далечния Сиборнал и дори до ледената пустош на изток. Всички бяха заточени тук като части от една огромна колекция под съответните си земни октави.

За живия усет тук нямаше посоки. Душата имаше свой собствен път. Трябваше да бъде нащрек. Освен прах фесъпсът имаше характер — яростта му придаваше сила. Фесъпсът можеше да погълне всяка душа, преминаваща близо до него, и така се освобождаваше и можеше отново да ходи по земята. Където и да отидеше, носеше ужас и болести.

Душата добре съзнаваше опасността. Потъна през света на Обсидиана, през онова, което Лойланун, бе нарекла дращеща празнота. Най-после стигна до майка си. Появи се нечисто нещо, направено от жици и клонки, формиращи нещо подобно на изсушени примки от гърди и изпъкнали тазобедрени кости. Беше се вторачило в душата на дъщеря си. Показваше кафявите си зъби в отпуснатата долна челюст. Цялото представляваше едно кафяво петно. Ала се забелязваха подробности, както лишеите по стената могат да изобразят човек или некропол.

От него непрекъснато извираха хленчения. Госите са отрицанието на човешкия живот и следователно не вярват в доброто на живота. Нито един не смяташе, че е живял достатъчно дълго на земята или, че през време на съществуването горе е постигнал щастието, което заслужава. Нито пък вярваше, че е потънал в забрава. Жадуваше за живи същества. Единствено живите същества се вслушваха в безкрайните им оплаквания.

— Мамо, отново пристигнах с уважение при теб, за да чуя от какво се оплакваш.

— Ти, невярно дете, кога дойде за последен път, преди колко време? И то с нежелание, да, винаги с нежелание и все с по-голямо нежелание като в онези неблагодарни дни — как не съм знаела, как не съм знаела! — когато те носех в утробата си. Не желаех още едно същество да се измъкне от бедните ми изгарящи от болка слабини…

— Ще изслушам оплакванията ти…

— Да, ама без желание, защото баща ти не го беше грижа нито за болките ми, нито пък знаеше нещо, нито вършеше нещо, както всички мъже междувпрочем. Как да приема, че децата, неговите издънки, са нещо по-различно? Ох, трябваше да знам! Наистина ти казвам: мразя тези дръвници, мъжете, които вечно искат, все искат нещо, повече, отколкото мога да им дам, и никога, ама никога не са доволни, скръбните нощи, дните, уловена в онзи капан, ето как преживях живота си. И ти пристигаш — още един капан, който има за цел да ме измъкне от младостта ми. Хубава… да, да, бях хубава, но онази проклета болест! Виждам те как ми се присмиваш, хич не те е грижа…

— Грижа ме е, майко, измъчвам се, като те гледам!

— Да, ама нали вие двамата с него ме излъгахте, излъгахте очакванията ми, надеждите ми: той — със сладострастието си, мръсното прасе! Само ако знаеха мъжете каква омраза възбуждат, когато ни покоряват, когато ни възсядат в мътната непоносима тъмнина. А ти — с пикливата си слабост, с вечно сучещата си уста, винаги с тази своя уста, като пръчката му, дето все много искаше, която ме изкарваше от търпение, и дупето ти, дето все трябваше да се бърше, скимтенето ти, с което все искаше нещо, дните, годините, онези години, които изсмукаха силите от тялото ми… Ох! Силите ми, хубавите ми силички и хубостта ми! Всичко ми взехте, не ми оставихте никакво удоволствие от живота! Трябваше да знам… Майка ми не ми обеща нищо хубаво в живота, а после ми стори и нещо по-лошо, като умря, проклета да е, умря, вежливата изсушена кучка, когато имах нужда от нея…

Гласът на дребното нещо дращеше обсидиановата стена и се опитваше да навлезе в душата.

— Наистина те съжалявам, майко. Искам да ти задам един въпрос, който би ти помогнал да излезеш от настоящата тегота. Ще те помоля да предадеш въпроса ми на своята майка, а тя — на своята и на майката на майка си и така чак до далечни дълбини. Трябва да намериш отговор на въпроса ми, за да мога да се гордея с теб. Искам да открия дали Утра наистина съществува. Съществува ли Утра и какво представлява? Можеш да препратиш въпроса надолу и надолу, докато някой далечен фесъпс му отговори. Отговорът трябва да е пълен. Искам да разбера как функционира светът. Отговорът трябва да достигне до мен. Разбра ли?

Още преди да свърши с питането си, към нея бе отправен писклив отговор.

— Защо трябва да върша нещо за теб, след като ми разруши живота? Защо, защо, защо и какво ме е грижа мене тук, долу, за твоите тъпи проблеми, подла, глупава пикло! Цяла вечност вече съм тук, чу ли, и ще остана вечно заедно с тегобите си…

Разговорът се, превърна в безкраен монолог.

— Чу молбата ми, майко. Ако не я предадеш по-надолу, няма никога повече да те посещавам. Никой няма да се обръща към теб.

Нещото бързо отвори уста да захапе душата на дъщеря си. Тя обаче бе на безопасно разстояние и оттам наблюдаваше как от бездиханната уста излизат прашинки, сякаш са искри.

Без повече да проговори, госът започна да препредава въпроса на Шей Тал, а фесъпсите отдолу с настървение се нахвърлиха върху него.

Всички висяха в пространството, ограничено от обсидиановата стена.

Душата усети присъствието на други фесъпси наоколо, висящи като парцаливи палта на закачалка в средата на нощта. Там бяха Лойланун, Лойл Брай, Малкият Юли. Големият Юли и той висеше някъде там, смален до яростна сянка. Госът на бащата на Шей Тал бе също наблизо, по-страшен дори от госа на майка й. Гневът му я отблъскваше като прилив, а гласът му й напомняше скрибуцането на нокти върху стъкло.

— … и още нещо, неблагодарно момиче: защо не се роди момче? Нещастно същество, нали знаеше, че имам нужда от момче, исках да имам момче, добър син, който да продължи мизерното страдание на рода ни. Ето защо станах за посмешище на всичките си приятели, не че чак толкова ме интересува тази банда негодници. Избягах от опасностите, на които бях подложен избягах от виещите вълци. Избягах от тях, без да знам дали ще имам друг шанс — още един шанс, да, още един проклет шанс, — а свежият вятър духаше и пълнеше дробовете ми и всяка моя клетка, докато тичах по пътеката на свободните елени с бели пухкави опашки, мятащи се зад тях. Ох, ако имах още един шанс, нямаше да го пропилея с безполовата плоскогръда вещица, която тук, в прегръдките на бездиханния камък, ти наричаш своя майка. Мразя я, мразя я, мразя и теб, пиклива нещастнице! И ти ще се преселиш тук някой ден, да, тук, в тази гробница вовеки веков…

Последваха още послания от други мъртви уста, ругатни и ръмжене, проникващи в плътта й като стари животински кости, изникващи изпод земята, зеленясали на повърхността и посипани с пръст, години, души, завист и отровни до самата си вътрешност.

Душата на Шей Тал чакаше сред отровните изпарения, плаваше като във вода и търсеше отговора на въпроса си. Най-после от бездиханна на бездиханна уста се понесе послание, проникващо през обсидиановата скала, която също пращаше нещо като отговор на въпроса през изкристализиралите векове.

— … всички наши разлагащи се тайни… Че защо да ги споделяме с теб, любопитно момиченце, как тъй си въобразяваш, че ще споделим и малкото, което сме си скрили тук, далеч от слънцето? Онова, което навремето беше познание, е изчезнало, изтече като през ведро всичко, което беше обещано, а останалото няма да го разбереш, няма да го разбереш, мръснице, няма, освен последните изпитания на сърцето, въпреки всичкото лицемерие. А пък Утра — какво искате да знаете за него? Не той е помагал на далечните ни прадеди по време на жизнения им път. В дните, когато настъпиха мразовете, от мрака дойдоха белите фагори, нападнаха и завзеха града, като превърнаха хората в свои роби, а те пък боготворяха новите си господари с името Утра, защото властваха като богове на ледените ветрове…

— Стига, стига, не искам да слушам повече — викна негодуващо душата на Шей Тал.

Ала злобната песен отново я обля:

— Ти попита, ти попита, а сега не можеш да устоиш на истината, смъртна твар, ще видиш какво ще стане, като се преселиш тук. За да удовлетвориш желанието си да получиш тази безполезна мъдрост, трябва да пропътуваш чак до далечен Сиборнал и да потърсиш Голямото колело, където всичко се знае, всичко се върши и всичко, което се отнася до съществуването от вашата страна на този скръбен, скръбен гроб, се разбира. Макар че нищо добро няма да последва от това за теб, любопитно, гадно същество на мъртвата ни дъщеря. Защото онова, което е истинско или вярно, изпробвано или проба на времето, дори самият Утра, с изключение на този затвор, в който всички ние се намираме, без да го заслужаваме…

Душата се отдръпна, обърна се и отплава нагоре през студеното пространство, през редиците от безброй крещящи усти.

Думата, отровната дума бе пристигнала от далечните фесъпси. Целта й трябваше да бъде Сиборнал и Голямото колело. Фесъпсите бяха измамници, безкрайните им редици водеха до безгранична злост, ала в това отношение силите им имаха край. По всичко личеше, че Утра бе напуснал не само живите, но и мъртвите.

Изтерзана, душата на Шей Тал излетя, за да стигне далеч горе, където върху едно легло лежеше бледото неподвижно тяло.

Процесите на промяна, безкрайните периоди на възход се изразяваха на повърхността чрез биологичните същества — животни, хора и фагори.

Сиборналците продължаваха да се придвижват от северния континент на юг през непредсказуемия извор на Чалс, движени от навременни подобряващия се климат, в дирене на по-гостоприемни земи. Жителите на Пановал се разселиха в северна посока в големите равнини. И другаде хората от хиляди населени досега места се раздвижиха и затърсиха нови земи. На юг от континента Кампанлат, в крайбрежните крепости като Отасол, те се множаха и дебелееха от изобилната морска храна.

В морето, тази обител на живот, всичко бе в движение. Безлични същества, придобили човешки форми, излизаха на брега или мощните бури ги отнасяха навътре в сушата.

Същото ставаше и с фагорите. Любители на студа, те се раздвижиха от климатичните промени и диреха убежище по протежение на благоприятни въздушни октави. И по трите огромни континента на Хеликония техните компоненти се срещаха, смесваха се и водеха война срещу синовете на Фрейър.

Походът на младия кзан на Храстипрт Хр-Брал Ипрт бавно се спускаше надолу от високите плещи на Нктрик, пресичаше планини, ала винаги се подчиняваше на въздушните октави. Кзанът и неговите съветници знаеха, че Фрейър малко по малко изпреварва Баталикс към зенита си и се движи насреща им, но въпреки това не забързваха ход. Често спираха и нападаха протогностици, които скромно преминаваха боси по покритите със сняг полета, или компоненти от собствения си род, с които враждуваха. В бледите им туловища не гореше огънят на нетърпението. Там живееше единствено усетът за направление.

Хр-Брал Ипрт яздеше Рук-Грл, а птицата му през повечето време беше кацнала на рамото му. Понякога излиташе, като тракаше с криле, планираше над строя и оттам наблюдаваше с подобните си на мъниста очи безкрайната процесия от сталуни и гилоти, главно пешаци, която се губеше назад в дефилетата на планините. Жрк можеше да планира така, че с часове да виси над господаря си с разперени криле, единствено главата й се въртеше от една страна на друга, нащрек сред останалите птици, които се рееха във въздуха.

Малки групи протогностици, обикновено мадиси, се опитваха да отведат козите си до следващия леден храсталак. Зърваха птиците отдалеч и си викаха един на друг, сочейки с пръст. Всички знаеха какво предвещават. Можеха да избягат от смъртта или пленничеството, докато все още съществуваше тази възможност. По този начин въшките в козината на фагорите — вкусна храна за птиците, се превръщаха, без да щат, в инструмент за спасяване на живота на мнозина протогностици.

Самите мадиси гъмжаха от паразити. Бояха се от водата, а това, че всяка година мажеха с козя мазнина слабите си тела, по-скоро увеличаваше паразитите, отколкото ги намаляваше. Ала тези животинки не играят никаква роля в развитието на историята.

Гордият Хр-Брал Ипрт, чийто длъгнест череп бе украсен с короната на лицето му, погледна нагоре към птицата, носеща му късмет, после пак се взря напред дали не ги дебне опасност. Във въображението си видя трите посоки на света и мястото, където щяха да пристигнат, там, където живееха синовете на Фрейър, убили дядо му, Великия кзан Хр-Трик Храст, посветил живота си на унищожаването на все повече врагове. Великият кзан бе убит от синовете в Ембрудок и така бе изгубил шанса си да се свие и да се превърне в мумия, по този начин той бе завинаги унищожен. Младият кзан си призна, че неговият народ не е бил активен в унищожаването на синовете, като вместо това великодушно се е възхищавал на великолепните ледени бури на Висок Нктрик, за които бе създадена жълтата им кръв.

Сега поправяше грешката си. Преди Фрейър да събере твърде много сили, синовете на Ембрудок щяха да бъдат премахнати. После самият той щеше да се свие и с чиста съвест да навлезе във вечните покои на дедите си.

Още щом се почувства достатъчно силна, Шей Тал се облегна на рамото на Врай и пое надолу по пътеката към стария храм.

Вратите му бяха откачени и на тяхно място беше поставена ограда. Вътре в полумрака квичаха и риеха прасета. Аоз Рун държеше на думата си.

Двете жени си проправиха път между животните и застанаха в средата на разкаляното помещение, а Шей Тал се загледа в голямата икона на Утра, в бялата му коса, в животинското му лице, увенчано с дълги рога.

— Значи е вярно — прошепна тя. — Фесъпсите са ми казали истината, Врай. Утра е Фагор. Човечеството е боготворяло един фагор. Тъмнината, в която живеем, е много по-гъста, отколкото си въобразяваме.

Ала Врай с надежда се вглеждаше в пъстрите звезди.

Към следващата част или към съдържанието

Брайън Олдис Хеликония. Пролет (10)

Метаданни

Данни

Хеликония. Пролет

Информация

История

Сваляне / Връзки

VIIIПътуване в земните недра

Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (10)

VIII
Пътуване в земните недра