А защо безброй героични дела са избледнели в паметта и славата им не е увековечена? Убеден съм, че отговорът е — защото този свят е сътворен не толкова отдавна. Произходът му не е скрит в далечната древност.

Ето защо дори и сега има място да се усъвършенстват изкуства и занаяти — процесът на развитието продължава. Да, така е, истината за природата бе открита неотдавна и аз дори съм първият, предал тези откровения на родния си език…

Тит Лукреций Кар

„За природата на нещата“

55 г. пр.н.е.

Пролог
Юли

Ето как Юли, син на Ейлхо, попадна на едно място, наречено Олдорандо, където наследниците му щяха да благоденстват в по-добрите времена, които предстоеше да дойдат.

Юли беше седемгодишен, вече зрял мъж, когато изпълзя с баща си изпод кожената палатка и се вторачи в пустата земя, известна още тогава под името Кампанлат. Събуди се от леката дрямка, защото баща му го ръгна с лакът в ребрата и каза с пресипнал глас:

— Бурята отминава.

Вече трети ден бурята бушуваше от запад и навяваше сняг и ледени парчета от Преградните планини. Светът около тях бе зареден с бучаща енергия, тя го превръщаше в сиво-бял мрак и ги обгръщаше с могъщ вой, на който нито едно човешко същество не би могло да устои. Издатината, върху която си бяха направили бивака, им осигуряваше слаба защита от най-силния напор на вятъра. Бащата и синът можеха само да лежат под кожата, да дремят и от време на време да дъвчат парче сушена риба, докато бурята вилнее над главите им.

Когато вятърът утихваше, снегът се изсипваше върху тях като вихрушка от перушина в мрачината на пейзажа. Макар Фрейър да бе високо в небето — тъй като ловците се намираха между тропиците, — лъчите му бяха по-скоро като ледени висулки. Светлината му идваше на талази, сякаш танцуваше златен шал и ресните му докосваха земята, а гънките му се издигаха все нагоре и нагоре и се губеха в оловния зенит на небесата. Те нито им светеха, нито ги сгряваха.

Бащата и синът инстинктивно станаха, протегнаха се, разтъпкаха се, яростно заувиваха ръце около масивните си, приличащи на каци тела. И двамата мълчаха. Нямаше какво да си кажат. Бурята бе отшумяла. Ала те все пак трябваше да чакат. Знаеха, че скоро йелките ще дойдат. Бдението им нямаше да продължи още дълго.

Макар че земята беше неравна, липсваха й очертания, тъй като бе покрита с лед и сняг. Зад двамата мъже повърхността също се надигаше и бе наметната с бяло чергило. Само на север, където небето се спускаше като наранена ръка, за да докосне морето, тъмнееше мрачна сивота. Очите и на двамата обаче бяха неподвижно насочени на изток. След време, когато се разтъпкаха и пошляпаха за загрявка, а въздухът наоколо се изпълни с влажната мъгла на дъха им, те отново седнаха под кожата и зачакаха.

Ейлхо се намести, опрял космат лакът на скалата, мушна палец дълбоко в кухината на лявата си буза, крепейки тежестта на черепа върху скулата си и криейки очи с четирите си пръста, обвити с набръчкани ръкавици.

Синът му не чакаше толкова търпеливо. Въртеше се вътре в зашитите кожи. Нито баща му, нито той бяха свикнали с подобен вид ловуване. Ловът на мечки в Преградните планини бе начинът им на живот, като и на бащите им преди това. Ала режещият студ, който високият, враждебен кратер на планините издишваше, ги бе отблъснал надолу, към по-мекия климат на равнината. Ето защо Юли бе неспокоен и се боеше.

Болната му майка и болната му сестра заедно със семейството на майка му чакаха на няколко мили оттук, чичовците му с надежда бяха поели с шейната и копията си от слонова кост към замръзналото море. Юли се чудеше как ли пътуват в бурите, които продължаваха с дни, пък дори и да се гощават, да приготвят риба или парчета тюленово месо в бронзовата тенджерка на майка му. Усети вкуса на месото в устата си, грубата плът, примесена със слюнка, докато преглъща, аромата… При тази мисъл нещо в празния му стомах се размърда.

— Там! Погледни! — сръга го баща му с лакът.

Огромен оловносив облак бързо се издигаше в небето, затъмняваше Фрейър и хвърляше сянка върху пейзажа наоколо. Всичко се бе превърнало в бяла пелена без никакви очертания. Под издатината, на която се бяха излегнали, се простираше огромна ледена река, реката Варк, както Юли бе чувал да я наричат. Тя бе скрита под толкова дебел пласт сняг, та никой не можеше да твърди със сигурност, че това е река, освен ако не навлезе в нея. Затънали до колене в снежното течение, те бяха усетили слаб звън под стъпалата си. Ейлхо се бе спрял, бе опрял дръжката на копието в леда, а обратната страна — до ухото си, и се бе заслушал в далечното бълбукане на водата, някъде дълбоко под краката им. Отсрещният бряг на Варк беше слабо нагънат, издатините се прекъсваха тук-там от тъмни петна — там лежаха съборени дървета, полускрити от снега. А отзад се простираше тягостната равнина, много еднообразни мили площ, додето се стигне до кафявата ивица под начумереното небе далеч на изток.

Юли примигна с очи, вторачи се в ивицата веднъж, после втори път. Разбира се, баща му беше прав. Неговият баща знаеше всичко. Сърцето му трепна от гордост при мисълта, че е Юли, син на Ейлхо. Йелките идваха.

След минути само погледите им различиха водещите животни, които стъпваха тежко, разгърнати в широк фронт, а пред тях, там, където елегантните им копита риеха снега, се образуваше вълна от снежен прах. Вървяха с наведени глави, а зад тях останалите животни прииждаха и прииждаха безкрай. На Юли му се стори, че ги забелязаха и се насочваха право към тях. Погледна разтревожено Ейлхо, а той му направи знак с пръст, че трябва да внимава.

— Чакай.

Юли потрепери в мечата си кожа. Това, което се приближаваше, беше храна, достатъчна, за да задоволи всички племена, над които светят Фрейър и Баталикс и на които Утра се усмихва.

Когато животните се приближиха още повече, стъпвайки бързо и твърдо, Юли се опита да прецени големината на стадото. Половината пространство пред тях вече се бе изпълнило с движещи се животни, нашарени с бели и тъмни петна, а откъм изток прииждаха още и още. Кой знае какво ги очаква? Какви ли тайни, какви ли ужаси? И все пак нищо не можеше да бъде по-лошо от Преградните планини с изгарящия студ и огромния ален кратер, който Юли бе зърнал през гонещите се от вятъра облаци и който изливаше лавата си надолу по димящите склонове…

Вече можеха да забележат, че животинската маса не се състоеше единствено от йелки, макар те да съставляваха основната й част. В средата на стадото имаше групи от по-едри екземпляри, изпъкващи като купчини заоблени камъни върху движеща се равнина. Те напомняха йелките — със същия продълговат череп, около който се къдреха защитните им елегантни рога, същата влакнеста грива върху гъстата козина, същата гърбица към задницата. Ала бяха двойно по-високи от останалите. Това бяха гигантски двуйелки, забележителни животни, способни да носят двама души на гърба си — така му бе казал един от чичовците му.

Различиха и трети вид. Бяха гунадо — Юли виждаше дългите им вратове. Докато йелките равнодушно се движеха напред, гунадото развълнувано подтичваха от фланг на фланг, а дребните им главички подскачаха върху дългите вратове. Най-забележителната им част, двете гигантски уши, се обръщаха насам-натам и се вслушваха за неочаквани тревожни звуци. Те бяха единствените двуноги животни, които Юли бе виждал — чифт огромни, приличащи на бутала крака направляваха туловището, покрито с дълга козина. Гунадото се движеха двойно по-бързо от йелките и двуйелките, преминавайки два пъти по-голямо разстояние, ала независимо от това нито едно не променяше местоположението си по отношение на стадото.

Глух продължителен тропот придружаваше движението на стадото. От мястото срещу баща си, където бе залегнал, Юли различаваше трите вида животни само защото знаеше какво да търси с поглед. Всички се смесваха ведно на фона на мрачната пъстрота. Черната предна част на облака напредваше по-бързо от стадото и вече изцяло закриваше Баталикс; смелият страж щеше да остане невидим в продължение на дни. Набръчканият килим от живи същества пресичаше равнината, отделните движения бяха незабележими, също както теченията в бурна река.

Над животните се спускаше мъгла и съвсем ги скриваше от погледа. Мъглата се състоеше от пот, изпарения и дребни крилати хапещи насекоми, способни да съществуват единствено в топлината, излъчваща се от едрокопитното стадо.

Като дишаше тежко, Юли погледна отново и — стой! — съществата от предните редици вече достигаха брега на потъналата в сняг река. Близо, още по-близо — светът се бе превърнал в едно-единствено породисто животно, което не може да избяга никъде. Юли извърна очаквателно глава към баща си. Макар да забеляза знака на сина си, Ейлхо остана вторачен напред, със стиснати зъби, очите му застинали от студа под тежките клепачи.

— Не мърдай! — изкомандва той.

Живото течение се изля покрай брега, понесе се по реката и заподскача върху покрития със сняг лед. Някои възрастни екземпляри, които се движеха с грохот, и подскачащите младоци се спъваха в скритите дънери, пъстрите им крака яростно ритаха във въздуха, преди да бъдат стъпкани от лавината.

Вече се различаваха отделните животни. Държаха главите си наведени. Очите им бяха широко отворени, обрамчени в бяло. От устите на мнозина се стичаше зелена слюнка. Студът замразяваше парата от обърнатите им нагоре ноздри и лед покриваше муцуните им. Повечето бяха в бедствено състояние, козината им бе изцапана с кал, изпражнения и кръв или пък раздрана на ивици там, където съседните животни ги бяха проболи с рогата си.

Двуйелките бяха заобиколени от по-младите екземпляри, раменете им бяха огромни, покрити със сива, на места сплъстена на буци козина, стъпваха със страх, който обаче контролираха добре. Очите им се въртяха напрегнато, когато дочуха писъците на потърпевшите и разбраха, че някаква опасност ги дебне напред — там, накъдето неизбежно трябваше да отидат.

Животните прекосяваха замръзналата река, разривайки снега. Шумът вече стигаше безпрепятствено до ушите на двамата наблюдаващи — не само тропотът на копитата, а и задъханото дишане, непрекъснатият хор от ръмжене, хъркане и давене, звуците, издавани при търкането на рога в рога, силното плющене на ушите им, когато ги тръскаха, за да прогонят нахалните мухи, накацали върху им.

Три двуйелки пристъпиха едновременно върху замръзналата река. Ледът се счупи със силен отекващ трясък. Огромни, дебели около метър парчета се преобърнаха, когато тежките животни паднаха в реката. Паника обхвана йелките. Онези, които бяха върху леда, се опитаха да се разпръснат във всички посоки. Много се препънаха и се изгубиха под нозете на останалите животни. Трясъкът от разчупването на леда отекна надалеч. Въздухът бе пронизан от сива, враждебна вода, силна и студена — реката продължаваше да тече. Струите се стрелнаха нагоре, разпръснаха се и се разпениха, сякаш се радваха на освобождението си, а животните влязоха вътре с отворена уста и започнаха да потъват. Нищо не можеше да спре прииждащите йелки. Те бяха също такава природна сила като реката. Продължаваха да се стичат, забравяйки падналите си по пътя другари, не забелязваха и широките рани, отворени във Варк, използваха мостовете от лежащи тела, за да се приближат до отсамния бряг.

Сега вече Юли се повдигна на колене и с блестящи очи грабна копието си. Баща му го хвана за ръката и го дръпна обратно долу.

— Не виждаш ли фагорите, глупако! — изрече той и изгледа сина си с яростно презрение, като в същото време посочи напред с копието си, за да му покаже опасността.

Целият разтресен, Юли легна отново, ужасен колкото от гнева на баща си, толкова и от мисълта за фагорите.

Стадото йелки напираше около скалистото островче и се разделяше, за да заобиколи скривалището на двамата мъже. Облакът от мухи и щипещи насекоми, населяващи движещите се гърбове на животните, обгърна Юли и Ейлхо. Синът се взираше през завесата, която образуваха, като се опитваше да различи фагорите. Отначало не видя нищо.

Не забелязваше нищо друго, освен живата лавина от козина, водена от неразбираема за човека сила. Тя покриваше замръзналата река, бреговете й, целия сив свят чак до хоризонта, където потъваше под мрачните облаци като одеяло под възглавница. Лавината включваше стотици хиляди животни, а насекомите висяха над тях като безкраен черен дъх.

Ейлхо дръпна сина си долу и с движение на веждата си му посочи наляво. Полуприкрит от кожата, която им служеше за бивак, Юли се вторачи натам. Две гигантски двуйелки трополяха към удобната им позиция. Масивните, покрити с бяла козина рамене стигаха почти до равнището на издатината, където се бяха разположили. Когато Юли издуха облака насекоми пред очите си, бялата козина се превърна във фагори. Четирима от тях, яздещи по двама върху йелките, силно се притискаха към вълнистите им гърбове.

Чудеше се как не ги бе видял по-рано. Макар да се сливаха с гигантските животни, те излъчваха онази атмосфера, която отличаваше ездача от пешаците. Приведени върху раменете на двуейлките, те направляваха намусените им муцуни напред, към височините, където стадото щеше да поспре, за да пасе. Очите им блестяха изпод извитите нагоре рога. От време на време някой светкавично пъхаше тънкия си белезникав език в процепите на мощните си ноздри, за да разпъди алчните насекоми.

Тромавите им глави се въртяха над телата, изцяло покрити с дълга бяла козина. Съществата бяха целите бели, с изключение на розово-зелените им очи. Яздеха тичащите двуйелки така, сякаш бяха част от тях. Груба кожена торба със сопи и оръжия се мяташе зад всекиго от тях.

Сега, когато Юли вече беше нащрек, знаейки естеството на опасността, забеляза и други фагори. Яздеха само привилегированите. Редовите членове на рода им вървяха пеша, със скоростта на животните. Докато наблюдаваше — тъй напрегнато, че не смееше дори да издуха мушиците от очите си, Юли видя една групичка от четирима фагори да преминава на няколко метра от мястото, където бяха залегнали двамата с баща му. Нямаше да му е трудно да удари водача им с копието между плешките, само ако Ейлхо му бе дал такава заповед.

Юли погледна с особен интерес рогата, преминаващи покрай него — две по две. В полумрака изглеждаха гладки, но сега видя, че от върха до основата си те бяха остри ножове.

Юли пожела да притежава един от тях. Рогата на мъртвите фагори се използваха за оръжие в жестоките условия на Преградните планини. Именно заради тях учените мъже в далечните градове, приютили се в кабинетите си далеч от бурите, наричаха фагорите ансипитална раса: порода с два заострени рога.

Водещият ансипитал напредваше неустрашимо. Поради липса на обикновена коленна става ходът му изглеждаше неестествен. Вървеше механично, както трябва да е извървял мили преди това. Разстоянието не бе пречка за него.

Продълговатият му череп се издаваше напред в типичната за фагорите поза — главата му бе сгушена дълбоко между раменете. На всяка ръка имаше допълнителни каиши, на които се крепяха насочени навън шипове, с метални върхове. С тях съществото би могло да прободе всяко животно, движещо се твърде близо до него. Иначе не бе въоръжено, ала някои вещи бяха привързани към най-близката йелка — колчан с копия и ловен харпун. Околните животни с нежелание носеха багажа на останалите фагори в групата.

Зад водача се движеха още двама мъжкари, следвани от женските си — така предположи Юли. Женската бе по-дребна и носеше нещо като чанта, завързана по средата на туловището й. Под дългата й бяла козина се клатушкаха розови бозки. На раменете яздеше малкото й, заловило се неудобно за козината на врата на майка си и опряло глава върху нейната. Очите му бяха затворени. Женската се движеше автоматично, като в сън. Можеше само да се гадае колко дни тя и останалите бяха вървели или какво разстояние бяха изминали.

Имаше и други фагори, разпръснати около главното стадо. Животните не ги забелязваха, приемаха ги така, както фагорите възприемаха летящите насекоми.

Трополенето на копитата се прекъсваше от тежко дишане, пъшкане и звуците на напористия вятър. Долетя друг, различен шум. Фагорът, който водеше малката групичка, изпускаше нещо подобно на мучене и ръмжене — груб шум, произвеждан от вибрациите на езика и променящ височината си. Вероятно имаше за цел да ободрява останалите трима, които го следваха. Звукът ужасяваше Юли. С изчезването му изчезнаха и фагорите. Идваха още животни, след тях заприиждаха други фагори, непоколебимо следвайки останалите. Юли и баща му лежаха неподвижно на мястото си, плюеха мухите в очакване на часа, когато щяха да извоюват месото, от което отчаяно се нуждаеха.

Преди залез вятърът отново се появи, навяващ както и преди ледени парчета откъм Преградните планини право в лицата на мигриращата армия. Фагорите вървяха с наведени глави и притворени очи, а от краищата на устите им се точеше зелена слюнка, която замръзваше върху гърдите им като мас.

Атмосферата бе оловна. Утра, богът на небесата, бе отдръпнал талазите светлина и бе метнал саван, за да прикрие покоите си. Вероятно бе загубил още една битка.

Изпод тъмното наметало Фрейър се виждаше само когато достигнеше хоризонта. Покривалото от облаци се гърчеше встрани, за да разкрие как часовият изтлява сред златистото пепелище. Беше малко, но светло слънце, дискът му бе с три пъти по-малък от неговия побратим Баталикс, ала светлината на Фрейър бе все пак по-силна, по-ожесточена.

То потъна в пазвата на земята и изчезна.

Настъпи времето на здрачевината, преобладаваща през лятото и есента — като че ли единственото, което разграничаваше двата сезона от още по-безмилостните периоди. Тя разстилаше ивица полусветлина върху нощното небе. Само на Нова година Баталикс и Фрейър изгряваха и залязваха заедно. Ала сега животът им бе самотен, често скрит зад облак дим — резултат от войната, водена от Утра.

Докато денят се превръщаше в здрачевина, Юли разчиташе предсказанията на времето. Напористи ветрове скоро щяха да заскрежат дъха им. Припомни си стихчето, което припяваха на древен олонецки — езика на магията, на отминалите неща, на червения упадък, езика на катастрофата, на красивите жени, на великаните с богата храна, езика на непостижимото вчера. Римата отекваше в дълбоките пещери на Преградните планини:

Тъжният Утра

заравя Фрейър в могила,

а нас обвива в мъгла.

Сякаш в отговор на променящата се светлина през йелките премина обща тръпка и те спряха. Настаниха се с пъшкане върху утъпканата земя, подпъхнаха крака под туловищата си. Тази маневра бе невъзможна за огромните двуйелки. Те останаха по местата си и заспаха, закривайки очи с ушите си. Някои фагори се събраха на групички да си правят компания, други просто се простряха на земята там, където стояха, и заспаха, опирайки гърбове в излегналите се отстрани йелки.

Всичко спеше. Баща и син легнаха на скалистата издатина, придърпаха защитната кожа върху главите си и заспаха с празни стомаси, заровили лица в сгънатите си ръце. Всичко спеше, с изключение на облака хапещи и щипещи насекоми.

Общо взето, пейзажът без сенки и с постоянно страдание можеше да се стори на всекиго, който го вижда за пръв път, не толкова завършен свят, колкото място, тепърва очакващо сътворението си.

В този период на здрач в небето се диплеше само слабото северно сияние, увиснало отдавна над сцената на действието. Самотен Вестител долетя откъм морето и заплува във въздуха на няколко метра над полегналата жива маса. Изглеждаше не по-голям от широко крило, с червен отблясък като въглените на затихващ огън. Когато премина над животните, те се извърнаха в съня си и тежко въздъхнаха. Изви към скалата, където лежаха двамата мъже. Юли и баща му въздъхнаха тежко също като йелките, сякаш им се бе присънило странно видение. После то изчезна, самотно се запъти към планините на юг, оставяйки след себе си пътеката от алени искри да избледнее в атмосферата като собственото си ехо.

След известно време животните се събудиха и се изправиха на крака. Разтърсиха уши, изпохапани до кръв от насекомите, и отново поеха напред. Двуйелките и гунадото, разбягали се наоколо, се събраха, с тях тръгнаха и фагорите. Двамата мъже станаха и ги загледаха как се оттеглят.

През целия следващ ден движението продължи, виелиците вилнееха и обсипваха животните със сняг. На свечеряване, когато вятърът разгони облаците по небето и всичко наоколо сякаш звънеше от студ, Ейлхо видя края на стадото. В ариергарда животните не бяха тъй сгушени едно до друго, както отпред. Изостаналите от стадото се мъкнеха няколко мили отзад, някои куцаха, други мъчително кашляха. Отстрани и зад тях вървяха същества с дълга козина и влачещи се по земята кореми в очакване на жертвите си.

Последните фагори минаха покрай скалната издатина. Не вървяха в задните редици или от страхопочитание към кореместите месоядни, или защото ходенето по утъпканата земя, покрита с останки от преминалата жива лавина, ги затрудняваше.

Сега вече Ейлхо се изправи и направи знак на сина си да стори същото. Двамата с оръжие в ръка се плъзнаха надолу.

— Добре! — каза Ейлхо.

Снегът бе осеян с мъртви тела, особено около бреговете на Варк. Дупката, образувана при счупването на леда, бе запълнена от удавени животни. Много от тях, принудени да останат там, където бяха паднали, бяха замръзнали и вече се превръщаха в лед. Очертанията им почти не се различаваха след ожесточената виелица.

Щастлив, че може да се движи, малкият Юли тичаше, скачаше и викаше на висок глас. Втурвайки се към замръзналата река, заподскача в опасен танц от тяло на тяло, като се смееше и махаше с ръце. Баща му строго му извика.

Ейлхо посочи към леда. Едва-едва се мержелееха черни плуващи сенки, които почти не се различаваха от дирята мехурчета. Те се стрелкаха в нечистата среда, шмугваха се под замръзналите пластове и нападаха трапезата, сервирана сякаш нарочно за тях.

Други хищници пристигаха откъм небето. Огромните бели птици долитаха от изток и навъсения север, тежко се спускаха надолу, протягаха пъстри човки и ги напъхваха под леда, за да се докопат до плътта от долната страна. Докато я разкъсваха, те впиха преценяващ поглед в ловеца и сина му.

Ала Ейлхо не си губеше времето с тях. Махна на Юли да го последва и тръгна натам, където стадото се бе натъкнало на падналите дървета, размахвайки копие и крещейки, за да подплаши хищниците. Мъртвите животни бяха лесно достъпни на това място. Макар и жестоко стъпкани, все беше останало нещичко, непокътнати бяха и главите им. Именно към тях насочи вниманието си Ейлхо. С помощта на ножа си той разтваряше устите им и с рязко движение отрязваше дебелите им езици. Кръв се стичаше по китките му и капеше върху снега.

Междувременно Юли се бе покатерил върху падналите дървета и събираше трески. Изрина снега от един дънер и си направи защитено от вятъра място, за да стъкми огън. Обви кордата на лъка си около права пръчка и започна да търка. Ронливото дърво задимя. Той лекичко подухна. Появи се тънко пламъче, каквото често бе виждал да проблясва изпод вълшебния дъх на Онеса. Когато огънят се разгоря, Юли постави бронзовата тенджерка върху него и я напълни със сняг, за да се стопи, като добави сол от джоба, скрит дълбоко в кожите му. Когато баща му дойде със седем лигави езика в ръце и ги плъзна в тенджерката, Юли бе вече готов.

Четири от езиците бяха за Ейлхо, три за сина му. Ядяха и блажено грухтяха от удоволствие. Юли се мъчеше да улови погледа на баща си и му се усмихна доволно, ала Ейлхо дъвчеше, навъсил вежди и забил поглед надолу, в утъпканата земя.

Имаше още работа за вършене. Преди да са приключили с храненето, Ейлхо се изправи и изрита встрани тлеещите въглени. Хищните птици, които чакаха наблизо, моментално скочиха, ала после отново се заеха с гощавката. Юли изпразни бронзовата тенджерка и я завърза за колана си.

Бяха почти до мястото, където огромното стадо животни достигаше западните граници на миграцията. Тук, на по-високото, щяха да търсят лишеи под снега и да пасат пухкавия зелен мъх, обвиващ боровите гори наоколо. Някои от животните щяха да дойдат върху ниското плато на паша и да доведат малките си. Именно към това плато, на не повече от миля разстояние, се бяха запътили Ейлхо и неговият син през сивия ден. В далечината забелязаха други ловци, движещи се в същата посока; всяка от групите сякаш нарочно не забелязваше останалите. Юли отбеляза, че никоя не се състоеше само от двама души — наказанието, което фамилията плащаше заради това, че не принадлежат на равнината, а на Преградните планини. За тях всичко бе по-трудно.

Вървяха превити надве нагоре по склона. Пътят бе осеян със заоблени каменни блокове, където древното море се бе отдръпнало пред нахлуващия неистов студ. Ала те не го знаеха и нехаеха; само настоящето бе от значение за Ейлхо и неговия син.

Стояха на края на платото, заслонили очи срещу хапещия студ, канейки се продължат по-нататък. По-голямата част от стадото бе изчезнала. Онова, което бе останало след отминалото стадо, бяха рояците хвъркати насекоми и острата миризма. На платото се бяха задържали животните, които се разплождаха.

Сред набелязаните индивиди имаше не само йелки, а и по-крехките гунадо, както и плътните тела на гигантските двуйелки. Те лежаха неподвижно, върху твърде голям район, мъртви или полумъртви, понякога все още дишащи. Друга група ловци се движеше по-близо до умиращите животни. Ейлхо изръмжа и посочи нанякъде, двамата с Юли се запътиха към боровата горичка, край която лежаха няколко йелки. Юли се изправи до едно животно, за да наблюдава как баща му убива безпомощното същество, което вече си проправяше път към сивия свят на вечността.

Също като чудовищните си братовчеди двуйелките, както и гунадото, и йелката бе некрогенна, което означава, че даваше живот единствено чрез смъртта си. Животните бяха хермафродити — понякога женски, понякога мъжки. Твърде грубо устроени, за да притежават органите на млекопитаещи, като например яйчници и матка. След чифтосването спермата се развиваше в топлите вътрешности и се превръщаше в малки личинкообразни форми, които започваха да растат и разкъсваха корема на приютилото ги животно.

Идваше време, когато личинкообразните йелки достигаха някоя главна артерия. Тогава се разпростираха по кръвен път из целия организъм на животното-майка, причиняващи смъртта му за съвсем кратко време. Това се случваше, когато огромните стада достигнеха платото на западната граница на миграцията. Така бе ставало векове наред, които никой не можеше да преброи.

Докато Ейлхо и Юли стояха над животното, коремът му хлътна като стара торба. То отметна глава и издъхна. Ейлхо мушна копието си по церемониален начин. И двамата коленичиха в снега и разпориха корема му с камите си.

Личинкообразните йелки бяха вътре — не по-големи от човешки нокът, твърде малки, за да се забележат, ала взети заедно, твърде вкусни за ядене и изключително хранителни. Щяха да подкрепят болната Онеса. Личинките загинаха, изложени на мразовития въздух.

Оставени сами на себе си, личинкообразните йелки щяха да оцелеят в безопасност, скрити в козината на приютилото ги животно. В тясната си тъмна вселена нямаше да се поколебаят да се разкъсват едно друго — кървавите битки, разразили се в аортата и артериите в коремната кухина, бяха многобройни. Оцелелите растяха в последователни метаморфози и колкото повече порастваха, толкова по-малко оставаха. Накрая две или вероятно три малки бързодвижещи се йелки щяха да се появят от устата или ануса на мъртвото животно и да се срещнат с безмилостния външен свят. Появяването им щеше да стане тъкмо навреме, за да избягнат смъртта вследствие на стъпкване — животните сега се движеха бавно по платото, подготвяйки се за обратна миграция на север към далечния Чалс.

Дебели каменни стълбове бяха разпръснати из платото сред непрекъснато раждащите се и умиращи животни. Бяха поставени там от по-ранна човешка раса. На всеки стълб бе изсечена проста фигура — колело с вписано по-малко кръгче в средата. От центъра радиално излизаха две вълнообразни линии и достигаха до външния кръг. Нито един на платото, изваяно от морето, бил той ловец или животно, не обръщаше ни най-малко внимание на украсените стълбове.

Юли бе въодушевен от улова. Откъсна ивици кожа, натъпка ги в торбата, в която бе насъбрал изстърганите личинки-йелки. В това време баща му разрязваше трупа на части. Всичко от мъртвото туловище можеше да бъде използвано. От по-дългите кости щяха да направят шейна, чиито части щяха да закрепят с парчета кожа. Рогата ще служат за плъзгачи, за да ги улеснят при тегленето по пътя за дома. Защото дотогава малката шейна щеше да бъде натоварена догоре с хубави парчета от раменете, гърдите и ребрата на животните, покрити с остатъка от кожата.

Двамата работеха заедно, пъшкаха от усилието, ръцете им се зачервиха, над главите им се образува облак от топлия им дъх и там се събраха насекоми, които баща и син не забелязваха.

Внезапно Ейлхо нададе ужасен вик, падна заднешком, опита се да избяга.

Юли се огледа объркано. Трима огромни бели фагори бяха допълзели от скривалището си край боровете и се надвесиха над тях. Двамата скочиха върху Ейлхо, когато той се изправи, и го повалиха на снега. Третият удари Юли. Момчето с писък се изтърколи встрани.

Съвсем бяха забравили за опасността да срещнат фагори и бяха пропуснали да вземат предпазни мерки. Докато се търкаляше и подскачаше, за да избегне сопата, Юли забеляза, че останалите ловци бяха наблизо и спокойно работеха върху умиращите животни, както двамата с баща му допреди малко. Толкова бяха решени да свършат работата си, да стъкмят шейните и да потеглят обратно, че продължиха дейността си, като само от време на време поглеждаха към биещите се. Нещата щяха да бъдат различни, ако те бяха роднини на Ейлхо и Юли. Ала тези бяха равнинни хора, улегнали и недружелюбни. Момчето им викна за помощ, но без полза. Най-близко стоящият замери фагорите с окървавена кост. Това беше всичко.

Юли се затича, въртейки сопата във въздуха, и се подхлъзна. Над него избумтя гласът на фагора. Той инстинктивно падна в защитна поза, на едно коляно. Когато фагорът се нахвърли върху него, Юли хвана камата и я заби в широкия корем на нападателя. Наблюдаваше със застинало изумление как ръката му потъна в сплъстена гъста козина и как внезапно оттам изригнаха гъсти златисти мръсотии и се разпръснаха навсякъде около него. После туловището го удари и Юли продължи да се търкаля — сега вече по желание, за да избегне опасността и да се скрие. Търкулна се задъхано зад могъщите гърди на една мъртва йелка, надникна оттам да види света, който внезапно се бе оказал враждебен.

Нападателят му се бе строполил. Надигна се, като крепеше златистите парчета в корема си с огромните си рогови лапи и безумно крещеше:

— Ау-у! Ох! О-о-ох!…

После падна с главата напред и не помръдна.

Зад падналото тяло Ейлхо лежеше пребит на земята. Беше се свил, ала двамата фагори тутакси го вдигнаха и единият го метна на раменете си. Огледаха се, вторачиха се в падналия си другар, погледнаха се един друг, изпъшкаха, обърнаха гръб на Юли и се отдалечиха.

Юли се изправи. Краката му се бяха заплели вътре в кожата и трепереха. Нямаше представа какво да прави. Разсеяно заобиколи трупа на убития от него фагор — как щеше да се хвали пред майка си и чичовците си! — и побягна обратно към мястото на схватката. Вдигна копието си, а после, след известно колебание, взе и копието на баща си. Сетне последва фагорите.

Те стъпваха тежко и пъшкаха нагоре по хълма с товара си. Скоро усетиха момчето зад тях, заобръщаха се, сякаш се опитваха да го отпратят. Правеха заплашителни жестове. Очевидно мислеха, че не заслужава да замахнат с копието си по него.

Когато Ейлхо дойде в съзнание, двамата фагори спряха, изправиха го на крака и го накараха да върви между тях, като го окуражаваха с удари. Юли издаде серия звуци с уста, за да разбере баща му, че е наблизо; но колчем възрастния мъж посмееше да хвърли поглед през рамо, получаваше ритник и се превиваше.

Фагорите бавно се изравниха с друга група, състояща се от двама мъжкари. Единият беше стар и се опираше тежко по нагорнището на висок колкото самия него прът. Непрекъснато се препъваше в разпръснатите остатъци от йелки.

Най-после останките от мъртва плът изчезнаха и заедно с тях изчезна и острият мирис. Движеха се нагоре по стръмна пътека, която мигриращото стадо не можеше да изкачи. Вятърът утихна, по склона растяха смърчове. Вече се виждаха няколко групички фагори, изкачващи се по хълма, мнозина от които се бяха привели под тежестта на йелкови кожи. А зад тях се мъкнеше малко човешко същество, което със страх в сърцето се опитваше да не изпуска баща си от очи.

Въздухът се сгъсти, стана тежък, сякаш омагьосан. Забавиха стъпка, клоните на бориките се надвесваха по-ниско и фагорите бяха принудени да се скупчат още повече. Грубата им песен, стържеща изпод роговите им езици, се усили, а тананикането им понякога се издигаше в неприятно кресчендо, после затихна. Юли бе ужасѐн и остана по-назад, като се стрелкаше от дърво до дърво.

Не разбираше защо Ейлхо не се отърве от неприятелите си и не побегне надолу по хълма; тогава би могъл да хване отново копието си и двамата един до друг щяха да убият рунтавите фагори. Вместо това баща му се оставяше в плен и по-дребната му фигура вече се губеше сред тълпата в мрачевината под смърчовете.

Тананикането остро се извиси и спря. Отпред блесна мъглява зелена светлина, предсказваща нови изпитания. Юли се промъкна напред, превит одве, до следващото дърво. Мерна се някаква ограда с голяма порта, която леко се открехна. Отвътре просветна слаб огън. Фагорите викнаха и портата се отвори още малко. Скупчиха се в желанието си да влязат по-бързо. Светлината се оказа факла, високо вдигната от един от техните.

— Татко! Татко! — изпищя Юли. — Бягай! Аз съм тук!

Никакъв отговор. В мрачината, сгъстена още повече от факлата, беше невъзможно да се види дали вече са вкарали Ейлхо вътре. Един-двама фагори безизразно се извърнаха при виковете на Юли и му шътнаха без никакво въодушевление.

— Върви да викаш на вятъра! — викна един на олонецки. За слуги им трябваха само зрели хора. Последваха още крясъци и вратата се затвори. Юли изтича плачейки натам, заудря с юмруци по грубото дърво и чу как от вътрешната страна резето издрънча — залостиха вратата. Остана дълго така, с чело опряно в дървената врата, неспособен да приеме онова, което се бе случило.

Портата бе вградена в каменно укрепление, чиито блокове бяха грубо напасвани, а между тях растеше гъст мъх. Постройката сигурно беше вход към една от подземните пещери, обитавани, както бе чувал Юли, от фагорите. Те бяха мързеливи и отпуснати същества и предпочитаха да им работят човеци.

Юли се помота около портата и се заизкачва по стръмния склон, докато откри онова, което търсеше. Комин, три пъти по-висок от него и с внушителна обиколка. Можеше да го изкачи с лекота, тъй като се стесняваше към върха, а каменните блокове, от които бе направен, бяха грубо напасвани и това му позволяваше да намери много места да закрепи краката си. Камъните не бяха тъй смразяващо студени, както би могло да се очаква, и по тях нямаше скреж.

Когато достигна върха, Юли непредпазливо мушна лице в крайчеца на отвора и тутакси се дръпна назад, изтърва се, падна на дясното си рамо и се затъркаля в снега.

Взрив от горещ въздух, смесица от дим от горящи дърва и дъх на жребец, бе изригнал в лицето му. Коминът представляваше вентилатор за развъдниците на фагорите под земята. Разбра, че не може да проникне по този път. Беше залостен навън, а баща му бе загубен за него.

Нещастният Юли седна в снега. Краката му бяха покрити с кожи, разпокъсани на места. Беше облечен в панталон и туника от меча кожа, зашита тук-там от майка му за кожата най-близо до тялото му. А за да му е още по-топло, носеше наметало с кожена качулка. По времето, когато се чувстваше достатъчно добре, Онеса бе украсила наметката с бели кожички от заек около раменете — по три кожички около всяко рамо, и бе избродирала деколтето със сини и червени мъниста. Въпреки всичко обаче Юли имаше окаян вид, тъй като наметката бе изцапана с останки от храна и мазни лекета, а украшенията бяха напоени с мръсотия; те силно воняха. Лицето му, светложълто, почти бежово, когато бе чисто, бе набраздено от кафяво-черна мръсотия, а косата му мазно лепнеше около слепоочията и яката му. Носът му беше с плоски ноздри и той ги затърка, устата му беше широка и чувствена и когато се изкриви в плач, откри един счупен преден зъб сред съседните бели зъби. Юли заудря по снега с ръка.

След малко стана и се заразхожда сред самотните борики, като тътреше бащиното си копие след себе си. Не му оставаше нищо друго, освен да тръгне обратно по следите си и да се завърне при болната си майка, ако може да открие обратния път през снега.

Осъзна, че е гладен.

Объркан и отчаян, той заудря по портата. Като че ли никой не го чуваше. Заваля сняг — бавно, ала упорито. Стоеше с вдигнати над главата си юмруци. Изплю се и плюнката пльосна върху дъските. Това за баща му. Презираше го за слабостта му. Спомни си колко бой бе изял от ръката му. Защо не бе набил и фагорите?

Най-после се обърна и с отвращение тръгна през снега надолу по хълма. Захвърли копието на баща си в храстите.

Глад и умора се бореха за надмощие, ала Юли стигна до Варк. Надеждите му мигновено изчезнаха. Не беше останала нито една неразкъсана йелка. Хищници се бяха довлекли отвсякъде и се бяха гощавали с месото им. Бяха останали единствено кожи и купчини оглозгани кости. Завика от ярост и безпомощност.

Реката бе замръзнала и върху дебелия лед се бе натрупал сняг. Застърга го с крака и погледна. Труповете на удавените животни си лежаха заледени; главата на едно от тях се бе провесила към тъмното течение. Огромни риби глозгаха очите му.

Като работеше усърдно с копието си, Юли проби дупка в леда, разшири я и зачака с вдигнато копие. Във водата пляскаха перки. Той удари. Риба на сини петна с отворена от удивление уста проблесна на върха на копието, когато го извади — от нея се стичаше вода. На дължина бе колкото двете му педи. Изпече я на слаб огън и тя стана невъобразимо вкусна. Сви се и спа два часа сред дънерите. После закрачи на юг по вечния път на миграцията.

Фрейър и Баталикс размениха дежурството си в небето, а той все още вървеше — единствената движеща се фигура в пустошта.

— Майко — викна на жена си старият Хазеле, преди още да е влязъл в колибата. — Майко, погледни какво открих до Тримата смешници.

А старицата му Лорел, куца по рождение, подскочи към вратата, измъкна носа си навън в хапещия студ и рече:

— Няма значение какво си открил. Дошли са господа от Пановал по работа.

— Пановал ли? Чакай да видят какво намерих до Тримата смешници. Имам нужда от помощ, майко. Излез, не е толкова студено, пропиля си живота в тази къща.

Постройката беше невероятно груба. Просто Хазеле беше струпал речни камъни, някои от които по-високи от човешки ръст, и беше напъхал между тях дъски и дървета. Отгоре бе покрита с кожи, върху които растеше трева. Дупките по стените бяха обрасли с лишеи и бяха запушени с кал за изолация, а на много места от къщата стърчаха стволове на дървета, така че цялата приличаше на умрял таралеж. Към главната постройка бяха прилепени допълнителни помещения в същия импровизиран стил. Бронзови комини се впиваха в намусеното небе и тихо димяха; в някои стаи се сушаха кожи, в други се продаваха. Хазеле бе и трапер, и търговец и бе спечелил достатъчно, така че сега, към края на жизнения си път, можеше да си позволи да има съпруга и шейна, теглена от три кучета.

Къщата бе кацнала на стръмна скала, която завиваше на изток в продължение на мили. Скалата бе обсипана със заоблени камъни, на места разцепени на части, другаде натрупани един върху друг. Те служеха за убежище на дребни животни и представляваха добър източник на улов за стария трапер, който не беше вече склонен да пътува надалеч, както правеше в годините на своята младост. Бе дал имена на някои от по-големите струпвания и Тримата смешници бе едно от тях. Там бе изкопал солница, откъдето черпеше материал за обработката на кожите.

По-малки камъни се търкаляха по скалата, всеки заснежен откъм източната страна, като количеството скреж се променяше според вида на камъка, сочейки точно посоката, откъдето свиреше западният вятър на Преградните планини. Някога тук е имало плажна ивица по бреговете на отдавна изчезнало море; тук е бил северният бряг на континента Кампанлат, ала тогава времената са били по-благоприятни.

На изток от Тримата смешници растеше гъсталак от бодливи храсти. Те се бяха настанили на завет зад камъните и от време на време пускаха по някой зелен лист. Старият Хазеле ценеше тези листа и навсякъде около храстите бе поставил капани, за да не ги ядат малките животинчета. Именно там, оплетено сред острите клонки, лежеше момчето, което бе открил и което сега влачеше с помощта на Лорел към топлината на свещения си дом.

— Не е дивак — доволно рече жена му. — Погледни как е извезана наметката му — със сини и червени мъниста. Красиви са, нали?

— Не се заплесвай по тях, а му дай малко супа.

Лорел така и направи. Тя леко потупваше Юли по гърлото, за да влезе супата надолу, ала пациентът й потрепери, закашля се, седна и шепнешком си поиска още. Докато го хранеше, жената беше свела поглед надолу и с присвита уста гледаше слабото му лице и ушите му, окървавени от безбройните ухапвания на насекоми, кръвта, събрана и засъхнала под яката му. Тя го притисна до себе си, прегърна го под мишницата си и го залюля, припомняйки си древното щастие, което никога повече не би могла да изпита.

Виновно се огледа за Хазеле, но разбра, че вече е излязъл в нетърпението си да свърши работата с господата от Пановал.

Жената положи долу тъмнокосата глава на момчето, въздъхна и последва съпруга си. Той си сръбваше с двамата едри търговци, а от наметките им се издигаше пара. Лорел дръпна Хазеле за ръкава.

— Може би двамата господа биха взели със себе си в Пановал болното момче? Тук не можем да го изхраним. Не ни стига храната. А градът е заможен и богат.

— Остави ни, майко, преговаряме — отвърна Хазеле с господарски тон.

Лорел заобиколи къщата изотзад и видя пленника фагор да се грижи за кучетата в снежната им бърлога, влачейки веригите си. Погледна над превития му гръб към чакълестия сив пейзаж, простиращ се самотно надалеч към пустия сив хоризонт. Момчето бе дошло някъде оттам, от пустошта. Вероятно един-два пъти в годината хората, сами или по двойки, берейки душа, се откъсваха от ледената пустиня. Лорел никога нямаше да разбере откъде наистина пристигаха, не можеше да знае, че отвъд пустинята се издигаха планини, още по-студени. Един беглец се бе появил от замръзналото море, което очевидно можеше да бъде прекосено. Тя очерта с ръка свещения кръг пред гърдите си.

Когато беше по-млада, неясната представа за света я измъчваше. В такива мигове се увиваше в повече кожи, заставаше на зъбера и зарейваше поглед на север. Няколко Вестителя прелитаха над нея, размахали самотно криле, и тя падаше на колене, замаяна от смътните видения за мъже — множество светци, въртящи огромното плоско колело на света към незнайно място, където невинаги валеше сняг и невинаги духаше вятър. Прибираше се в дома си разплакана — мразеше надеждата, донесена от Вестителите.

Макар старият Хазеле да бе отпратил жена си с господарски той, както винаги бе запомнил думите й. Когато сделката с господата от Пановал беше сключена и малката купчина ценни билки и подправки, вълнена прежда и брашно се появи върху кожите, които мъжете щяха да товарят в шейната си, ловецът повдигна въпроса да върнат болното момче в цивилизования свят. Спомена, че е облечено в хубаво украсена наметка и следователно — само като възможност, господа — може да е някоя важна персона или син на високопоставен човек.

За негова голяма изненада двамата заявиха, че биха могли да вземат момчето със себе си. Ала трябваше да плати с още една кожа от йелка, с която да го завият и да покрият допълнителните разходи. Хазеле измърмори нещо, а после доволно се предаде. Нямаше да може да си позволи да храни още едно гърло, ако момчето оживееше, а ако умреше — винаги е мразел да подхвърля на кучетата си останки от човешки труп, а местният обичай за мумифициране, както и нереалното погребение също не бяха по вкуса му.

— Дадено — отвърна той и отиде да вземе най-лошата кожа, която можеше да намери.

Момчето се бе събудило. Изпи още малко супа от ръката на Лорел и изяде крачето сготвен заек. Когато чу, че мъжете идват, легна по гръб и затвори очи, като мушна ръка в наметката си.

Те го погледнаха мимоходом и извърнаха глави. Планът им бе да натоварят шейната с придобивките си, да прекарат няколко часа в забавната компания на Хазеле и жена му, да се напият, да си отспят, а после да потеглят обратно по изпълнения с предизвикателства път на юг към Пановал.

Така и направиха: издаваха кресливи звуци, наливайки се с напитките на Хазеле. Когато заспаха върху купчината кожи, високо захъркаха. А Лорел скришом се грижеше за Юли, хранеше го, миеше лицето му, решеше гъстата му коса, прегръщаше го.

В ранния здрачен ден, когато Баталикс бе паднал ниско в небето, той си отиде от нея, все още преструвайки се на припаднал, когато двамата господа го вдигнаха и го поставиха в тяхната шейна. Грабнаха камшиците, свъсиха вежди в старанието си да постигнат равновесие между махмурлука и студа, който премрежваше погледа им, и най-после потеглиха.

Двамината водеха труден живот и ограбваха Хазеле и всички останали трапери, изпречили се на пътя им. Все пак това си имаше граници, защото траперите знаеха, че и те на свой ред ще бъдат ограбени, когато продават кожите. Измамата бе един от начините на оцеляване, както топлото облекло. Планът на двамата беше прост — още щом разкривената къща на Хазеле се скрие от погледа им, да се отърват от нежелания спътник, да изхвърлят трупа му в близката пряспа и да се погрижат единствено красивата наметка заедно с долната туника и панталона му да пристигнат здрави и читави до пазара в Пановал.

Те подвикнаха на кучетата и спряха шейната. Единият измъкна блестяща кама и се обърна към лежащия. В същия миг фигурата скочи с вик, отхвърли кожата, с която бе завита, и я метна върху главата на мъжа, като едновременно гневно го срита в корема и се затича като стрела на зигзаг, за да избегне евентуалния удар на копията им.

Когато сметна, че се е отдалечил достатъчно, Юли се обърна, скри се зад един сив камък, за да провери дали го следят. В дрезгавата светлина шейната им вече не се забелязваше. От двамата мъже нямаше и следа. Всичко бе спокойно с изключение на свистенето на западния вятър. Юли бе съвсем сам в мразовитата пустош часове преди изгрева на Фрейър.

Обзе го ужас. След като фагорите взеха баща му в подземното си леговище, той се бе скитал из пустошта повече дни, отколкото би могъл да преброи, преследван от студ и безсъние, влуден от насекомите. Съвсем бе изгубил пътя и бе близо до смъртта, когато припадна в бодливия храсталак.

Почивката и малкото храна бързо възвърнаха силите му. Беше позволил да го натоварят на шейната не защото се доверяваше на двамината от Пановал, които отдалеч понамирисваха на мошеници, а защото не можеше да понася старата врана. Тя все се мъчеше да го докосне, а това никак не му се нравеше.

След краткото премеждие ето го отново тук, в пустошта, с уши, премръзнали от вледеняващия вятър. Още веднъж си помисли за майка си Онеса и за болестта й. Последния път, когато я видя, тя кашляше, а от устата й бликаше кръв. Беше го погледнала по същия ужасен начин, както и Ейлхо. Едва сега Юли разбра какво означаваше този поглед — тя не очакваше да го види отново. Беше безполезно да се опитва да отиде при майка си, ако щеше да завари само трупа й.

Тогава какво?

Щом иска да оцелее, съществува само една възможност. Юли се изправи и се затича по следите, оставени от шейната.

Седем кучета с огромни рога от вида асокини теглеха шейната. Водеше ги кучката Грипси. Кучетата бяха известни като впряга на Грипси. На всеки час почиваха десет минути, през почивката получаваха за храна вмирисана сушена риба. Двамата мъже се редуваха да вървят пешком и да се возят на шейната.

Скоро Юли разбра защо правят така. Той се придържаше неотстъпно към следите. Дори когато не виждаше шейната поради обилния снеговалеж, острият му нюх долавяше мириса на хора и кучета пред себе си. Понякога се приближаваше, за да види как вървят нещата. Целта му беше да разбере как може сам да управлява кучешки впряг.

След три дни непрекъснато пътуване, когато асокините трябваше да починат по-дълго време, стигнаха до стана на друг трапер. На това място той си бе построил малък дървен форт, украсен с обикновени и богато разклонени рога на диви животни. Кожени ивици се полюшваха, стегнати от студа. Мъжете останаха вътре, докато Фрейър се изгуби от небето, бледият Баталикс също изчезна, а по-светлият часовой изгря отново. Те или се надвикваха, пияни, заедно с трапера, или спяха. Юли открадна малко сухар от шейната и удобно заспа на завет до нея, увит в една кожа.

Продължиха пътя си.

Спряха още два пъти, между спирките пътуваха по няколко дни. Впрягът на Грипси следваше неумолимо южна посока. Вятърът вече не бе толкова студен.

Най-после стана ясно, че наближават Пановал. Мъглявината, към която тичаха кучетата на Грипси, се превърна в каменни блокове.

От равнината започваха планини, чиито склонове бяха покрити с дебел сняг. Самата равнина се издигаше нагоре и те трудно преодоляваха възвишенията. Тогава и двамата мъже бяха принудени да вървят до шейната, дори да я бутат. Появиха се каменни кули. Върху някои от тях имаше стража — да разпитва и да пропуска хората в града.

Попитаха и Юли.

— Следвам татко и чичо — викна той.

— Изоставаш. Вестителят ще те отнесе.

— Знам, знам. Но татко бърза да стигне вкъщи при мама. Аз също.

Махнаха му да влиза, като се усмихнаха на младостта му.

Най-после мъжете подвикнаха на кучетата да спрат. Хвърлиха сушена риба на Грипси и останалите от впряга и ги разпрегнаха. Измъкнаха нещо като корито, покриха се с кожи, поляха вътрешностите си с алкохол и заспаха. Още щом дочу хъркането им, Юли пропълзя близо до тях.

Трябваше да се отърве и от двамата едновременно. Нямаше да може да пребори нито един от тях, затова не биваше да допусне да го усетят. Мислеше да ги промуши с камата си или да разбие главите им с камък, ала и двете възможности криеха опасност.

Юли се огледа дали някой не го наблюдава. Взе един колан от шейната, допълзя до тях и успя да завърже левия крак на единия за десния крак на другия, така че който и да скочеше пръв, щеше да бъде възпрян. Те продължаваха да хъркат.

Докато развързваше колана от шейната, забеляза няколко копия. Вероятно са искали да ги продадат, ала не са могли. Не се помая. Измъкна едното от придържащата го каишка и го подхвана преценяващо — разбра, че ще му е трудно да го метне. Ала копието бе извънредно остро.

Върна се до коритото, побутна единия с крак и той с грухтене се изтъркаля по гръб. Юли вдигна копието, сякаш се прицелваше в риба, и го прободе през наметката в ребрата и сърцето. Жертвата му направи ужасно конвулсивно движение. Изражението му бе нечовешко, очите — широко отворени. Той седна, сграбчи дръжката на копието, клюмна върху него, после бавно се свлече назад с дълга въздишка, завършваща с хъркане. Устата му избълва смесица от повръщане и кръв. Другарят му само помръдна и промърмори нещо в съня си.

Юли разбра, че бе замахнал толкова яростно, че копието се бе забило в земята. Върна се до шейната за ново и направи с другия мъж същото, каквото и с първия, пак успешно. Шейната беше негова. Впрягът също.

На слепоочието му пулсираше една вена. Съжаляваше, че жертвите му не бяха фагори. Събра скимтящите асокини и ги изведе от мястото.

Бледи талази светлина затанцуваха по небето, заобиколено с високи планински хребети. Юли видя ясно една пътека, по-скоро път, който се разширяваше с всяка измината миля. Водеше нагоре до щръкнали към небесата скали. В основата им момчето откри защитена от ветровете висока долина, охранявана от забележителен замък.

Той бе от камък, а задната му част бе вградена в скалите. Имаше широки стрехи, за да може снегът да се свлича от покрива направо върху пътя. Пред замъка, до спуснатата дървена бариера, която преграждаше пътя, стояха на стража четирима мъже.

Когато единият, чиито кожи бяха украсени с лъскави бронзови знаци, излезе напред, Юли спря.

— Кой си ти, момче?

— С двама приятели съм. Търговци сме, както сами виждате. Те се движат след мен, с другата шейна.

— Не ги виждам.

Говореше със странен акцент: не на онзи олонецки, който Юли бе свикнал да слуша в Преградните планини.

— Идват всеки миг. Не познахте ли впряга на Грипси? — и замахна с камшик по посока на кучетата.

— Познах ги, разбира се. Добре ги познавам. Тази кучка не носи името си напразно.

Той пристъпи встрани и махна с яката си десница.

— Хайде, вдигайте!

Бариерата се вдигна, камшикът изсвистя, Юли се промъкна и всичко бе наред.

Когато за пръв път зърна Пановал, дъхът му спря.

Пред него се извисяваше огромна скала, толкова стръмна, че снежинка не можеше да се задържи върху нея. Върху гладката й стена бе издялан в огромни размери образът на Акха Великия — приклекнал в традиционната си поза, с колене, почти опрели в раменете, обвил ръце около коленете си, събрал обърнати нагоре длани, за да опази в тях свещения пламък на живота. Главата му бе голяма със сплъстена коса. Получовешкото му лице всяваше ужас в сърцето на всеки, който го видеше. Дори бузите му бяха страшни. Ала огромните му бадемови очи бяха ласкави, а в обърнатите му устни и величествените вежди се четеше и тъга, и ярост.

До левия му крак имаше отвор в скалата, изглеждащ още по-малък поради гигантското изображение. Когато шейната се приближи, стана ясно, че всъщност той е огромен, вероятно три пъти по-висок от човешки ръст. Вътре се виждаха светлини, стражи със странни маниери и странен акцент, със странни мисли в главата.

Момчето изпъчи млада гръд и закрачи смело напред.

Ето как Юли пристигна в Пановал.

Никога нямаше да забрави влизането си в Пановал и сбогуването с поднебесния свят. Като в сън направляваше шейната покрай стражите, покрай рехавата горичка от окаяни дръвчета. Спря, за да обхване с поглед покритото пространство пред него, в което толкова много хора изживяваха дните си. Влажната мъгла се примесваше с тъмнината, за да образува един изрисуван град с форми, ала без очертания. Беше нощ. Малцината скитащи се наоколо бяха увити с дебели дрехи, които пък на свой ред бяха увенчани с ореол мъгла — обгърнала ги целите, плаваща над главите им, движеща се зад тях на слаби вихри като гънките на плащ. Всичко беше от камък, издялан и превърнат в стени, прегради, сергии, къщи, кошари и стълбища — защото огромната тайнствена пещера навлизаше нагоре и навътре в планината и през вековете бе надробена на малки площадки, всяка една отделена от другата със стълбища и подпорни стени.

Факли примигваха на всяко стъпало. Косият им пламък не осветяваше коридорите, а гъстия влажен въздух, който димът още повече сгъстяваше.

В течение на дълги векове водата беше създала множество свързващи се пещери в скалата — с различни размери и на различни равнища. Някои бяха обитаеми, човешката ръка бе започнала да ги облагородява. Имаха си имена и бяха снабдени с предмети, необходими за примитивен живот.

Дивакът спря, тъй като не можеше да продължи в дългия лабиринт без придружител. Странниците, които също като Юли посещаваха Пановал, се озоваваха в една от най-големите пещери, известна на населението като Пазара. Тук бе пренесена основната дейност на обществото, тъй като не бе необходима много светлина, след като очите свикнеха с тъмнината. През деня мястото ехтеше от гласове и от шума на чукове. На Пазара Юли имаше възможност да продаде асокините и стоката от шейната и да купи предметите, необходими за новия му живот. Трябваше да остане тук. Нямаше къде другаде да отиде. Постепенно свикна с мрачината, дима, смъденето в очите и кашлицата на хората; приемаше всичко, защото бе на сигурно място.

Имаше късмет да попадне на възрастен търговец на име Кайле, който заедно с жена си държеше магазинче на едно от малките площадчета в Пазара. Той се държеше бащински с него. Кайле бе тъжен човек, с увиснали ъгълчета на устните, скрити под сиво-черни мустаци. Защо се сближи с момчето и го защитаваше от мошениците, и самият Юли не можеше да разбере. Пое и трудното задължение да го представи на този нов свят.

За част от ехтящите шумове в Пазара беше причина един поток — Вак. Той течеше в задната част на пещерата, дълбоко в коритото си. Това бе първият свободно течащ поток, който Юли виждаше, и остана в съзнанието му като едно от чудесата на селището. Пенещите се води го изпълваха с щастие и поради примитивното си светоусещане гледаше на Вак почти като на живо същество.

Над реката бяха прехвърлени мостове, така че хората можеха да достигнат и до най-крайните части на Пазара, където бе по-стръмно и поради това имаше повече стъпала; те стигаха до широк балкон, на който бе разположена огромна статуя на Акха, изсечена в самата скала. Фигурата му се виждаше идеално чак от отсрещния край на Пазара, раменете му се издигаха над околните сенки. В протегнатите си ръце държеше истински огън, поддържан на равни интервали от свещеник, който се появяваше от една врата в корема на статуята. Хората често идваха пред нозете на своето божество, поднасяха му най-разнообразни подаръци, които свещениците, незабележими в робите си на бели и черни райета, приемаха. Молещите се просваха пред статуята, а един послушник измиташе земята с метла от пера и чак след това хората посмяваха да погледнат с надежда нагоре към черните каменни очи, високо над тях в паяжините от сенки, и да се оттеглят в не толкова свещените части на Пазара.

Този церемониал беше неразбираем за Юли. Той попита Кайле и бе удостоен с лекция, която го обърка още повече.

Никой не можеше да обясни тази религия на чужденец. Все пак Юли остана с впечатлението, че древното същество, сътворено от камък, възпира силите, вилнеещи във външния свят, и по-специално Утра, който владее небесата и всички злини, идващи оттам. Акха не се интересуваше кой знае колко от хората — те бяха твърде нищожни за неговото внимание. Той имаше нужда само от редовните им подаръци, за да запази силата си в борбата срещу Утра. Съществуваше огромен религиозен съвет, който следеше за изпълнението на желанията на Акха, за да не надвисне катастрофа над общността.

Свещеничеството заедно с милицията управляваше Пановал. Тук нямаше един-единствен владетел, освен самия Акха, за когото всички вярваха, че кръстосва планините с небесното си оръжие и търси Утра и неговите съучастници — червеите.

Това удиви окончателно Юли. Утра бе великият дух, пред който неговите родители, Ейлхо и Онеса, изричаха молитвите си в дни на опасност. Той беше благодетел, носител на светлина. И доколкото момчето си спомняше, те никога не бяха споменавали за Акха.

Разнообразни коридори, преплитащи се и объркани като законите, издадени от свещеничеството, водеха до други кухини, които се свързваха с Пазара. Някои бяха достъпни, други забранени за общността. Хората не обичаха да говорят за забранените райони. Но Юли скоро забеляза, че злосторниците биваха завличани със завързани на гърба им ръце по тъмни стъпала в лъкатушните сенки. Някои отправяха в Холис, други — в наказателната ферма зад Пазара, наречена Туинк.

Не след дълго Юли мина по тесен коридор с издялани стъпала към огромна правилна пещера, наречена Рек. Тук също се издигаше могъща статуя на Акха — на верига около врата му висеше животно, предназначено за участие в състезание. В Рек се организираха бойни игри, изложби, спортни състезания и гладиаторски борби. Стените бяха оцветени в пурпурно и кървавочервено със спираловидни орнаменти. През повечето време пещерата бе почти празна и гласовете кухо ехтяха в пространството. После идваха граждани със специални поклони, доказващи тяхната святост, и оплакваха с виещ глас в бездънната тъмнина. Но когато се провеждаха игрите, в тяхна чест всичко се осветяваше, звучеше музика и пещерата преливаше от хора.

От Пазара се влизаше и в други важни пещери. От източната му страна множество от малки площадки и полуетажи водеха нагоре между виещи се стъпала, прекъсвани от тежки балюстради, към обширна пещера-резиденция, наречена Вак — на името на потока, който минаваше край нея и клокочеше в дълбоката клисура. Арката на входа на резиденцията Вак бе богато гравирана с кръгли фигури, преплетени с пенещи се вълни и звезди, но много от тях бяха разрушени от отдавнашно свличане на покрива.

Вак бе най-старата пещера след Пазара и беше пълна с убежища, както ги наричаха, датиращи от много векове. За човек от външния свят, прекрачил прага й, разглеждайки или по-скоро предполагайки какво би могъл да види, стръмните и объркани тераси на пещерата се губеха в неизвестността. В неясната светлина Вак бе като сън, в който материалното не можеше да се различи от нереалното, и детето на Преградните планини усети как сърцето му се сви. Нужна беше сила като Акха, за да спаси всеки, който пристъпва в такъв многолюден некропол.

Ала Юли се приспособи с гъвкавостта, характерна за младите. За него Вак беше разточителен град. Попаднал в гилдията на чираци на неговата възраст, той бродеше из убежищата, струпани на етажи и често преминаващи едно в друго. Килиите бяха една върху друга, във всяка мебелите бяха неподвижни, тъй като бяха изсечени от същия камък, както стените и подовете, и всичко бе подредено в една редица. Сложна беше историята на правилата за движение и уединение в този жив лабиринт, ала всички те бяха неизменно свързани със системата от гилдии на Вак и винаги, когато имаше някакъв спор, той биваше разрешаван от свещеник.

В едно от тези убежища Туска, вежливата Кайлева жена, му намери собствена стая само на три врати от тяхното жилище. Беше без покрив и стените й бяха вълнообразни; Юли имаше чувството, че живее в каменно цвете.

Вак се издигаше стръмно и бе слабо осветена от естествена светлина — по-слабо и от Пазара. Въздухът бе пълен със сажди от дима на лоените лампи, които се използваха икономично, защото свещениците събираха такса за всяка. Глинените им основи бяха номерирани. Тайнствената влага, пронизваща Пазара, не беше толкова силна тук.

Една галерия водеше от Вак направо в Рек. Макар и на по-ниско равнище, тук също имаше порутени сводове, през които се влизаше в пещера с висок покрив, наречена Гройне. Тя се отличаваше с хубавия си чист въздух, въпреки че жителите на Рек смятаха жителите на Гройне за доста диви, главно защото принадлежаха към по-долните гилдии — месари, кожари, събирачи на кварц, глина и вкаменелости.

В шуплестата скала, свързваща Гройне и Рек, имаше още една голяма пещера, населена с хора и говеда. Това беше Прейн, избягвана от мнозина. Когато Юли пристигна, гилдията на сапьорите я разширяваше. Прейн събираше фекалиите от другите пещери и хранеше свинете и благоденстващите в мрака растения, които вирееха в топлината й. Някои от фермерите отглеждаха като странично занимание птицата прийт, която имаше светещи очи и луминесцентни петна по крилете си. Прийтите бяха кафезни птици; те внасяха малко светлина в убежищата на Вак и Гройне — макар че и за тях свещениците на Акха събираха такса.

„В Гройне са тъпи, в Прейн са груби“ — казваше местната поговорка. Ала на Юли хората му се видяха безжизнени, освен когато бяха възбудени от състезанията. Не бяха като малцината търговци и трапери, живеещи в Пазара, по терасите на собствената си гилдия, които редовно имаха възможност да бъдат благословени от Акха и ги изпращаха по работа във външния свят — като двамината, с които се бе срещнал, а те представляваха рядко изключение.

От главните пещери, а и от по-малките излизаха пътеки и тунели и водеха до скала без вход и без изход, някои слизаха долу, други се изкачваха нагоре. Пановал бе пълен с легенди за магически животни, достигнали до днешни времена от първородната тъмнина на скалата или от хората, тайно отвлечени от убежищата им и изведени в планината. Най-добре да стоиш в Пановал, където Акха се грижи за собствеността си със сляпото си око. По-добре Пановал и данъците, отколкото студения блясък навън.

Тези легенди се пазеха от гилдията на разказвачите, чиито членове стояха на всяка площадка или чакаха по стъпалата и разказваха фантастични приказки. В този свят на неясна светлина думите служеха за пътеводител.

На Юли не му бе разрешено да проникне в една част на Пановал, която често се споменаваше. Това бе Холис. Дотам можеше да се стигне по галерия и стъпала от Пазара, но мястото беше обградено от милиция. Никой не отиваше доброволно там по виещите се коридори. В Холис живееха милицията, която пазеше закона в Пановал, и свещеничеството, което се грижеше за душите на хората.

Всички тези институции изглеждаха в очите на Юли тъй величествени, че той не можеше да схване несправедливостта им.

Трябваше му малко време, за да разбере всъщност колко изкъсо бяха държани хората. Изобщо не се учудваха на системата, в която бяха родени. Ала Юли, свикнал с откритите пространства и твърде ясните закони за оцеляване, бе удивен от това, че всяко тяхно движение се подчиняваше на някакво правило. И в същото време се чувстваха изключително привилегировани.

С товара си от законно получени кожи Юли смяташе да закупи щанд до магазинчето на Кайле и да завърти търговия. Откри, че съществуват множество подзакони, които забраняват нещо толкова обикновено. Не можеше да търгува, ако не притежава щанд, освен ако няма специално разрешително, а за това Юли трябваше да бъде роден като член на гилдията на амбулантните търговци. Освен това беше необходимо да е преминал период на чиракуване, да е получил известна квалификация — нещо като изпит, което можеше да разреши само свещеничеството. Нуждаеше се и от сертификат в две части, издаден от милицията, заедно със застраховка и препоръки. Нито пък имаше право да търгува, ако обитава убежище. Той и сега не можеше да притежава стаята, която Туска бе наела за него, освен ако не е официално признат от милицията. Нямаше възможност да получи и най-елементарната квалификация: вярата в Акха и доказателство за редовното си служене на божеството.

— Много е просто. Най-напред, тъй като си дивак, трябва да отидеш при свещеник.

Това му заяви остролик милиционерски капитан, пред който Юли трябваше да се яви. Срещата се състоя в малка каменна стая, чийто балкон бе на метър-метър и нещо над една от терасите на Пазара, откъдето човек можеше да наблюдава всичко, което става на площада.

Капитанът носеше дълго наметало в черно и бяло над обичайните кожи, които служеха за облекло. На главата си бе сложил бронзов шлем със свещения символ на Акха — два вписани кръга с две радиални линии. Кожените ботуши стигаха до средата на прасците му. Зад него стоеше фагор. Над белите му рунтави вежди около главата му бе завързана лента в черно и бяло.

— Гледай в мен! — изръмжа капитанът.

Но Юли непрекъснато шареше с очи; спираше ги само върху мълчаливия фагор — чудеше се какво прави тук.

Ансипиталът стоеше с мълчаливо самообладание, навел тромавата си глава. Рогата му бяха скъсени, а режещите им краища бяха изтъпени с пила. Юли забеляза, че има кожен нашийник и кожена яка, полускрити от бялата му коса, символ за подчинение пред властта на човека. Та нали представляваше заплаха за гражданите на Пановал! Много офицери се появяваха на публични места, придружавани от фагори — те бяха ценени за способността им да виждат в тъмнината. Обикновените хора трепереха от страх при вида на тромавите животни, които говореха примитивен олонецки. Юли се чудеше как е възможно тези хора да се свържат със същите животни, които бяха затворили баща му — същества, които всички в открития свят ненавиждаха от самото си раждане.

Разговорът с капитана бе отчайващ, ала това не бе най-лошото. Юли не би могъл да остане тук, ако не се подчинява на правила, а те нямаха край; не му оставаше нищо друго — както му внушаваше Кайле, — освен да се примири. За да стане гражданин на Пановал, трябваше да мисли и да чувства като пановалец.

Така че се налагаше да се срещне със свещеник и това стана в коридора на убежищата, където беше и неговата стая. Последваха многобройни продължителни беседи, по време на които бе обучаван в ритуалната история на Пановал („роден от сянката на Великия Акха във вечните снегове…“) и принуден да изучи голяма част от свещените писания наизуст. Трябваше да върши всичко, което Сатаал, свещеникът, го караше да върши, да изпълнява много досадни поръчки, тъй като Сатаал бе мързелив. За Юли не бе голямо утешение, че децата в Пановал преминават подобни курсове и инструктажи в най-ранна възраст.

Сатаал бе мъж със здраво телосложение, бледолик, с малки уши и тежка ръка. Главата му бе обръсната, брадата — сплетена на плитки като на мнозина от неговия орден. В плитките проблясваха бели кичури. Носеше роба до коленете в черно и бяло. Лицето му беше белязано от прекарана едра шарка. На Юли му трябваше известно време, за да установи, че въпреки белите кичури Сатаал не бе достигнал и средна възраст, нямаше и двайсет години. Ала се движеше с прегърбени рамене, с което искаше да се покаже и по-възрастен, и по-загрижен.

Когато се обръщаше към Юли, Сатаал винаги говореше вежливо, ала спазвайки дистанция. Поведението му вдъхваше увереност на момчето, сякаш му казваше: „Това е работа, която двамата трябва да свършим, но аз няма да я усложнявам, като се намесвам в личните ти чувства.“ Ето защо Юли си мълчеше, посветил се на задачата да изучи всички надути стихчета, които му бяха необходими.

— Но какво означават те? — попита той веднъж, съвсем объркан.

Сатаал бавно се изправи в малката стая, обърна се, така че приведените му рамене се очертаха в черно пред някакъв далечен светилник, а всичко останало се скри в обгръщащата го сянка. На темето му лъсна бледа светлина, когато той тръгна към Юли и поучително заговори:

— Най-напред ги научи, приятелю, а обясненията после. Когато ги научиш, ще срещнеш по-малко трудности в интерпретирането им. Почувствай всичко със сърцето си, едва ли ще ти е необходим размисъл. Акха никога не изисква разбиране от хората си, единствено подчинение.

— Каза, че Акха е безразличен към хората в Пановал.

— Важното, Юли, е, че Пановал не е безразличен към Акха. Хайде сега, още веднъж:

Отровата на Фрейър който лочи,

както риба въдица в поточе,

човек голям когато порасте,

огромни рани ще ни нанесе.

— Но какво значи това? — попита отново Юли. — Как мога да го науча, като не го разбирам?

— Повтори го, синко — изрече сурово Сатаал. — „Отровата на Фрейър…“

Юли се сля с тъмния град. Мрежите на неговите сенки обвиха духа му, така както във външния свят бе виждал мрежите на мъжете да оплитат рибата под леда. Майка му идваше в сънищата му, а от устата й бликаше кръв. После се събуждаше и разбираше, че лежи върху тясната кушетка с поглед, зареян високо нагоре, далеч над рамките на напомнящата каменно цвете стая, към покрива на Вак. Понякога, когато въздухът бе сравнително чист, той виждаше далечни подробности, висящите прилепи, сталактитите, скалата, блестяща от течност, която бе престанала да бъде течност. Тогава желаеше да излети от капана, в който се намираше. Ала нямаше къде да отиде.

Веднъж в среднощно отчаяние се промъкна в дома на Кайле, за да се утеши. Кайле се ядоса, че го будят, и му каза да си ходи, ала Туска му говореше тъй нежно, сякаш бе неин син. Тя го потупа по рамото и тихо го хвана за ръката.

След малко тихо заплака и сподели с него, че наистина имала син, хубаво и добро момче на неговата възраст, на име Юзилк. Ала полицията го прибрала по обвинение в престъпление, което никога не бил извършил. Всяка нощ лежала будна и мислела за него — къде ли го крият, в някое от онези ужасни места в Холис, пазен от фагори, и се чудела дали ще го види пак.

— Милицията и свещениците тук са толкова несправедливи — прошепна й Юли. — Моят народ се задоволява с малко в пустошта, но всички там са равни пред несгодите на студа.

Туска помълча, после отвърна:

— В Пановал има хора — както жени, така и мъже, които не наизустяват свещените книги и смятат да отхвърлят управляващите. Но без управляващите ние ще бъдем унищожени от Акха.

В мрака Юли се вгледа в силуета й.

— Мислиш ли, че Юзилк е бил отведен… защото е искал да отхвърли властващите?

Тя отговори тихо, като здраво стискаше ръката му:

— Не бива да задаваш такива въпроси, ако не искаш да си намериш белята. Юзилк винаги е бил непокорен — да, може би е попаднал сред лоши хора…

— Спрете да дърдорите! — викна Кайле. — Върни се в постелята си, жено, и ти в твоята, Юли.

През всичкото време, докато траеха сбирките със Сатаал, Юли мислеше за техния разговор. Привидно се съгласяваше със свещеника.

— Не си глупак, макар и да си дивак, а това можем да променим — заяви Сатаал. — Скоро ще преминеш към следващото равнище. Защото Акха е бог и на земята, и на подземното царство и ти ще разбереш някои неща за живота на земята и за нашия живот във вените й. Вените й се наричат земни октави, а нито един човек не може да бъде нито щастлив, нито здрав, ако не живее по своите собствени земни октави. Макар и бавно, ти би могъл да получиш просветление. Може би ако докажеш, че си достатъчно добър, самият ти ще станеш свещеник и ще служиш на Акха по по-добър начин.

Юли държеше устата си затворена. Беше извън силите му да заяви на свещеника, че не желае особеното внимание на Акха: новият живот, който бе започнал в Пановал бе едно просветление.

Дните спокойно отминаваха един след друг. На Юли му правеше огромно впечатление неизменното търпение на Сатаал и вече не мразеше толкова много инструктажите му. Дори без компанията на свещеника той мислеше за тях. Учението бе ново и изненадващо вълнуващо. Сатаал му бе казал, че някои свещеници, които постят, могат да общуват с мъртвите, дори с личности от историята; Юли никога не бе чувал за подобни неща, но преди да ги нарече глупости, се поколеба.

Тръгна да броди сам из покрайнините на града и гъстата тъмнина му напомни нещо познато. Вслушваше се в разговорите на хората, които често обменяха мисли за вярата, в ораторите, които разказваха истории по ъглите на улиците и често ги преплитаха с религията.

Тя бе романтика на тъмнината, както и ужас за хората от Преградните планини, които пъдеха зли духове с тамтамите на племето. Малко по-късно Юли започна да схваща от разговорите за религията ядрото на истината, а не просто безсмислици; трябваше да има някакво обяснение защо хората се раждат и умират. Само диваците нямаха нужда от обяснения.

Чувстваше се също както когато откриеше животинска следа в снега.

Веднъж попадна във вонящата част на Прейн, където изсипваха сметта в канавки, засадени с нощни култури. Тук хората бяха груби, както се казваше в поговорката. Един мъж с късо подстригана, свободно развята коса — значи нито свещеник, нито разказвач, изтича и скочи върху количката, с която караха мръсотиите.

— Приятели — викна той, застанал пред тях. — Ще ме чуете ли за минута? Спрете да работите и чуйте какво ще ви кажа. Не говоря от свое име, а от името на Великия Акха, чийто дух се движи вътре в мен. Трябва да говоря от негово име, макар че така животът ми ще бъде застрашен, защото свещениците изопачават думите му, използвайки ги за своите собствени цели.

Хората спряха и наостриха уши. Двамина се опитаха да се пошегуват, ала останалите се заслушаха с подчертан интерес, включително и Юли.

— Приятели, свещениците твърдят, че трябва да се жертваме в името на Акха, защото само тогава той ще ни пази в огромното сърце на своята планина. А аз твърдя, че това е лъжа. Свещениците живеят в охолство и не се интересуват от нашия живот, от страданията на обикновените хора. Чрез моята уста ви говори Акха — трябва да направите нещо повече. Трябва да се почувстваме по-добре. Водим твърде опростен живот — щом си плащаме данъците и се жертваме, за друго нехаем. Само ходим на състезания. Толкова често чувате, че Акха нехае за нас и се интересува единствено от борбата си с Утра. Трябва да го накараме да ни обърне внимание и да бъдем достойни за неговото внимание. Трябва да се променим! Да, да се променим! Свещениците, които живеят толкова лесно, трябва също да се променят…

Някой извика, че пристига милиция.

Младежът млъкна, после продължи:

— Казвам се Нааб. Помнете думите ми. Нам също е отредена роля във Великата борба между Небето и Земята. Ако мога, ще се върна да продължа онова, което имам да ви казвам — да довърша обръщението си към цял Пановал. Промяна, промяна! Докато не стане твърде късно…

Когато младежът скочи долу, събраната тълпа се раздвижи. Огромен, завързан с въже фагор се втурна напред — войник държеше свободния край на въжето. Той настигна Нааб и го сграбчи за рамото с мощните си рогови ръце. Младежът нададе вик на болка, но бялата рунтава ръка обви шията му и той бе отведен в посока на Пазара и Холис.

— Не биваше да говори такива неща — измърмори един сив човечец, когато тълпата се разпръсна.

Юли импулсивно последва човека и го хвана за ръкава.

— Но Нааб не каза нищо против Акха. Защо милицията го отведе?

Човекът плахо го огледа.

— Познавам те. Ти си дивак; иначе нямаше да задаваш такива глупави въпроси.

Вместо отговор Юли вдигна юмрук.

— Не съм глупак, затова ти задавам този въпрос.

— Ако не беше глупав, щеше да си мълчиш. Кой, мислиш, държи властта тук? Свещениците, разбира се. Ако говориш против тях…

— Но нали това е властта на Акха?

Сивият човечец се стопи в тъмнината. А наоколо в мрака, в който Юли винаги беше нащрек, се усещаше нечие чудовищно присъствие. Акха?

Един ден предстоеше голямо състезание в Рек. Именно тогава Юли, вече свикнал с живота в Пановал, беше разтърсен до дъното на душата си и получи просветление. Тримата с Кайле и Туска бързаха за игрите. Лоените лампи горяха в нишите по целия път от Вак до Рек. Множество хора се катереха по стесняващите се каменни коридори, бореха се със стръмните стъпала, подвиквайки си, докато се подреждаха на площадката за състезания.

Повлечен от човешката тълпа, Юли внезапно зърна Рек пред себе си, вълнообразните му стени с играещи светлини по тях. Отначало видя само част от помещението, ограничено от стените на коридора, по който трябваше да мине простолюдието. Юли се движеше, а отпред, в ограниченото пространство, заедно с него се движеше самият Акха — високо над главите на хората.

Не слушаше какво му говори Кайле. Върху него бе паднал взорът на Акха; чудовищното присъствие в тъмнината бе излязло наяве.

В Рек свиреше музика, трепетна и стимулираща. Свиреше за Акха. Божеството стоеше с широки, всяващи ужас вежди, с големите си каменни невиждащи и в същото време всевиждащи очи, осветени отдолу с факли. Краищата на устата му бяха увиснали в презрителна гримаса.

В пустошта не съществуваше подобно нещо. Юли почувства слабост в коленете. Някъде вътре в него един мощен глас, в който той едва разпозна своя собствен глас, възкликна: „О, Акха! Най-после ти вярвам. Твоя е властта. Прости ми и ми разреши да ти служа.“

И все пак заедно с този робски глас се появи втори, който говореше едновременно с първия, съвсем земен: „Народът на Пановал сигурно разбира великата истина и ще е полезно да я проумея, следвайки Акха.“

Юли се удиви на объркаността в душата си, а вътрешната му борба продължи и в помещението, където се виждаше по-голямата част от каменното божество. Нааб беше казал: „На хората е отредена роля в борбата между Небето и Земята.“ Сега вече той усещаше тази борба вътре в себе си.

Състезанията бяха напрегнати и вълнуващи. Бягането и мятането на копие бяха последвани от борба между хора и фагори, които бяха с отрязани рога. После дойде стрелбата по прилепи и Юли излезе от състоянието си на обърканост, за да се слее с въодушевлението. Той се страхуваше от прилепи. Високо над тълпата покривът на Рек бе претъпкан с косматите същества, клатушкащи се над главите на хората на мъхестите си криле. Стрелци с лъкове се изправиха и стреляха поред със стрели, към които бяха прикачени копринени конци. Когато улучеха прилеп, той пърхаше надолу, белязан със съответния конец.

Победител стана едно момиче. То носеше светлочервено облекло, стегнато в шията и дълго до земята; дръпна тетивата и попадението й бе по-точно от на който и да е мъж. Косата й беше дълга и тъмна. Казваше се Искадор и публиката бурно я аплодира, но все пак Юли й ръкопляска най-много.

Последваха гладиаторски борби — мъже срещу мъже, мъже срещу фагори, и арената се изпълни с кръв и смърт. И през всичкото това време, дори когато Искадор опъваше лъка и извиваше тялото си, Юли с огромна радост си мислеше за голямата вяра, която бе открил у себе си. Объркаността ще премине в познание, което щеше да придобие — така предполагаше.

Припомни си легендите, които бе слушал около бащиното си огнище. По-възрастните разговаряха за двама Стражи в небесата и как веднъж хората обидили Бога на небето, наречен Утра. Ето защо той бе лишил земята от топлина. Сега стражите очакваха часа, когато Утра щеше да се завърне, за да погледне отново с обич земята и да види дали хората се държат по-добре. Ако е доволен, ще стопи вечните ледове.

Е, Юли трябваше да признае, че неговите хора бяха диваци, както твърдеше Сатаал. Как иначе баща му щеше да се остави да бъде отвлечен от фагорите? И все пак в тези приказки сигурно имаше някаква истина. Тук, в Пановал, разказваха историята по-правдоподобно. Утра бе просто едно дребно божество, ала бе отмъстителен и се рееше свободно в небесата. Акха бе великият земен бог, който управляваше закрилящото ги подземие. Двамата Стражи не пазеха добросъвестно в небесата, те принадлежаха на Утра и можеха да се обърнат срещу човечеството.

Запаметените цитати вече придобиваха смисъл. От тях се излъчваше светлина и затова Юли си ги повтаряше с удоволствие. Преди цитирането им го измъчваше, а сега го правеше с радост, втренчил поглед в лицето на Акха:

Небето лъже безобразно —

не гледайте натам, човеци,

а срещу гадните намеци

недрата на Акха ни пазят.

На следващия ден той скромно отиде при Сатаал и му заяви, че вече е приел вярата.

Свещеникът извърна бледото си лице към него, барабанейки с пръсти по коляното си.

— Как прие вярата? В наши дни лъжите се множат като мухи.

— Погледнах лицето на Акха. За пръв път го видях ясно. Душата ми се разтвори.

— Още един лъжепророк бе арестуван онзи ден.

Юли се удари в гърдите.

— Онова, което чувствам вътре в себе си, не е лъжа, отче.

— Не е толкова лесно — каза свещеникът.

— О, много е лесно — сега всичко ще бъде много лесно!

И той падна в краката на отеца, като плачеше от възторг.

— Нищо не е толкова лесно.

— Учителю, дължа ти всичко. Помогни ми. Искам да стана свещеник, да бъда като теб.

През следващите няколко дни той бродеше из коридорите и убежищата и виждаше все нови и нови неща. Не усещаше повече ръката на мрака, обвила сърцето му под земята. Живееше в облагодетелстван район, защитен от всички жестоки сили, превърнали го в дивак. Чак сега забеляза колко гостоприемен е сумракът.

Видя и колко красив е Пановал, навсякъде, във всички свои кътчета. По време на дългото си пребиваване тук художници украсяваха пещерите. Цели стени бяха покрити с рисунки и гравюри, много от тях илюстрираха живота на Акха и великите битки, които е водил, когато повечето човеци са вярвали в силата му. Върху картините, поизбелели от годините, бяха нарисувани нови. Художниците все още работеха, често опасно увиснали на стигащо до покрива скеле, напомнящо скелета на митично дълговрато животно.

— Какво става с теб, Юли? Вече не идваш — попита го Кайле.

— Ще ставам свещеник. Окончателно реших.

— Никога няма да ти разрешат — нали идваш от външния свят?

— Моят свещеник разговаря с властите.

Кайле подръпна меланхоличния си нос, ръката му бавно продължи надолу, подръпна мустака си, като в същото време замислено наблюдаваше Юли. Очите на момчето вече се бяха приспособили към полумрака до такава степен, че забелязваше съвсем ясно всеки нюанс в изражението на лицето на приятеля си. Кайле мълчаливо мина в задната част на магазинчето си и Юли го последва.

Сграбчвайки отново мустака си, сякаш търсеше безопасност там, Кайле постави другата си ръка върху рамото на Юли.

— Ти си добро момче. Напомняш ми за Юзилк, но той никога нямаше да се залови с това… Чуй ме: Пановал не е онова, което беше в детството ми, когато тичах бос из пазарите. Не знам какво стана, но няма повече покой. Според мен всички думи за промяна са чисти глупости. Знаят го дори свещениците, а лудите само повтарят — промяна, та промяна. Та ти казвам, остави всичко да върви по пътя си. Разбираш ли ме?

— Да, разбирам те.

— Добре тогава. Може би си мислиш, че когато станеш свещеник, ще ти бъде лесно? Може би. Но не ти го препоръчвам засега. Не е толкова… толкова безопасно, колкото беше. Следиш ли мисълта ми? Започват да нервничат. Чувам, че в Холис често екзекутират свещеници-еретици. По-добре е да стоиш тук, около мен, да бъдеш полезен. Разбираш ли? Говоря ти за твое добро.

Юли заби поглед в утъпканата земя.

— Не мога да ти обясня как се чувствам, Кайле. Някак обнадежден… Мисля, че нещата трябва да се променят. Самият аз искам да се променя, макар да не знам по какъв начин.

Кайле въздъхна и сне ръка от рамото на Юли.

— Добре, момче, ако държиш на своето, добре. Само не казвай, че не съм те предупреждавал…

Въпреки грубия тон на мъжа Юли бе развълнуван, че проявява загриженост. А Кайле съобщи новината за намеренията на Юли на жена си. Когато вечерта момчето се върна в малката си вълнообразна стая, Туска се появи на прага.

— Свещениците могат да ходят навсякъде. Ако те посветят, ти ще управляваш тук. Ще влизаш и ще излизаш от Холис.

— Предполагам.

— В такъв случай ще можеш да разбереш какво е станало с Юзилк. Опитай се заради мен. Кажи му, че още мисля за него. Ела да ми кажеш, ако научиш нещо за него.

Тя постави ръка на рамото му. Той й се усмихна.

— Много си мила, Туска. Нима твоите въстаници, които искат да свалят властниците на Пановал, нямат никакви новини за сина ти?

Тя се изплаши.

— Юли, когато станеш свещеник, ще се промениш съвсем. Затова няма да говоря повече, защото се страхувам да не навредя на семейството си.

Той сведе поглед.

— Ако някога ви навредя, Акха ще ме накаже.

Следващия път, когато се показа пред свещеника, там присъстваше и един войник — стоеше зад Сатаал в мрачината с фагорна каишка. Свещеникът попита Юли дали би дал всичко, което притежава, за да последва пътя на Акха. Младежът отговори, че би го направил.

— Тогава да бъде.

Свещеникът плесна с ръце и войникът се отдалечи. В този миг Юли осъзна, че е загубил всичките си притежания, колкото и малко да бяха; всичко, с изключение на дрехите на гърба му и ножа, който майка му бе гравирала, щеше да бъде отнето от военните. Без да продума повече, Сатаал се обърна, повика го с пръст и тръгна към Пазара. Юли не можеше да направи нищо друго, освен да го последва, а сърцето му щеше да се пръсне.

Когато стигнаха до дървения мост, свързващ бреговете на бездната, в чието дъно Вак подскачаше и се пенеше, Юли се обърна, погледна отвъд търговците и клиентите, чак към далечната арка на входа и улови блясъка на снега.

Неизвестно по каква причина той си помисли за Искадор, момичето с тъмните развети коси. После с бърза крачка последва своя свещеник.

Изкачваха се по терасите на боготвореното място, където хората се блъскаха, за да оставят подаръците си в краката на Акха. Отзад имаше разноцветни паравани. Сатаал се промъкна покрай тях и тръгна по стесняващ се коридор нагоре по леко наклонени стъпала. Много бързо наоколо притъмня още повече и те завиха покрай един ъгъл. Издрънча звънец. Юли се стресна, понеже беше напрегнат. Стигнаха до Холис по-бързо, отколкото бе предполагал.

За пръв път, откакто беше в многолюдния Пановал, наоколо не се виждаше жива душа. Стъпките им кънтяха в тишината. Юли не виждаше нищо; свещеникът пред него бе само едно усещане, тъмна сянка, нищо, тъмнина в тъмнината. Не смееше да спре или да извика — от него сега се изискваше сляпо подчинение и той трябваше да приема всичко като изпитание на желанието му. Акха обичаше тъмнината на преизподнята, той също трябваше да я обича. И все пак липсата на каквото и да било, празнотата, набиваща се в сетивата му само като шепот, го плашеше.

Вървяха цяла вечност навътре в земята. Така му се стори.

Внезапно съзря мека светлина — светлинен стълб прониза неподвижното езеро от тъмнина. В основата му се образува светъл кръг, в него се движеха двете свити фигури. Извиси се силуетът на свещеника, около него се вееше дрехата му в черно и бяло. Това подсказа на Юли къде се намира.

Нямаше стени.

Беше по-страшно от пълната тъмнина. Беше толкова свикнал с рамките на селището, с наличието на скали, ниши, приятелски гръб, женско рамо, винаги блъскащи се един в друг, че чак го хващаше агорафобия. Той падна на земята, въздъхна шумно и запълзя.

Свещеникът не се обърна. Достигна там, където падаше светлината, и продължи да върви с твърда крачка, подметките на обувките му отчетливо потракваха и фигурата му почти веднага се скри зад ослепителната светлина.

Изоставен и отчаян, младежът се изправи и се втурна напред. Когато ослепителната светлина обви и него, той погледна нагоре. Високо над главата си видя дупка, през която нахлуваше обикновената светлина на деня. Там горе бяха нещата, които познаваше от рождението си, нещата, от които се бе отрекъл заради Бога на тъмнината.

Зърна нащърбена скала. Сега вече разбра, че е в зала, по-голяма и по-висока от всички останали в Пановал. По сигнал — вероятно звънеца, който беше чул — някой бе вдигнал капак високо горе към външния свят. Като предупреждение? Или като съблазън? Или просто бе ефектен номер?

Може би и трите, помисли си той, тъй като всички бяха толкова по-умни от него. Побърза зад изчезващата фигура на свещеника. След миг по-скоро усети, отколкото видя, че светлината зад него изчезна — капакът се бе затворил. Юли отново се намираше в непроницаема тъмнина.

Най-после двамата стигнаха отсрещната стена на гигантската зала. Юли чу, че свещеникът забавя крачка. Сатаал безпогрешно стигна до вратата и почука. След малко им отвориха. Във въздуха плаваше лампа, която непрекъснато подсмърчаща възрастна жена носеше над главата си. Тя им разреши да влязат в каменен коридор, преди да залости вратата зад тях.

Подът бе покрит с килими. Наоколо една срещу друга се намираха врати. Покрай двете стени имаше тясна, достигаща до коляното ивица с гравюри. Юли искаше да ги види по-отблизо, ала не посмя. Иначе стените бяха голи. Подсмърчащата жена почука на една от вратите. Когато отвориха, Сатаал я бутна и махна на Юли да влезе. Младежът се поклони, отмина протегнатата ръка на учителя си и влезе в стаята. Вратата зад него се затвори. Това бе последният път, когато Юли видя Сатаал.

Стаята бе обзаведена с неподвижни мебели от камък, покрити с шарени черги. Бе осветена от двойна лампа върху желязна поставка. До каменната маса седяха двама мъже. Вдигнаха сериозен поглед от някакви документи. Единият беше капитан от милицията, шлемът с отличителните знаци лежеше на масата до лакътя му. Другият беше слаб сив свещеник с по-скоро дружелюбна физиономия. Той примигваше, сякаш лицето на Юли го заслепяваше.

— Юли от външния свят? Щом си стигнал толкова далеч, значи си направил една стъпка към свещенослужене на Великия Акха — заяви свещеникът с писклив глас. — Аз съм отец Сифанс и най-напред бих искал да те попитам дали имаш някакви прегрешения, които разколебават духа ти и които би искал да изповядаш?

Юли бе разстроен, че Сатаал го бе изоставил тъй внезапно, без дори да му прошепне сбогом, макар да разбираше, че трябва да изостави светските неща като любов и приятелство.

— Нямам какво да изповядам — намусено отвърна той, без да гледа слабия свещеник в очите.

Свещеникът се прокашля. Капитанът заговори:

— Младежо, погледни ме. Аз съм капитан Еброн от Северната охрана. Ти влезе в Пановал с шейна, теглена от асокини, известни като впряга на Грипси. Била е открадната от двама известни търговци в града — Атримб и Праст, и двамата от Вак. Телата им са намерени недалеч от тук, прободени с копия, по всичко изглежда убити, докато са спели. Какво ще кажеш за това престъпление?

Юли се бе вторачил в пода.

— Не знам нищо.

— А ние мислим, че знаеш всичко… Ако престъплението бе извършено на територията на Пановал, присъдата щеше да бъде смърт. Какво ще кажеш?

Юли усети, че започва да трепери. Не това беше очаквал.

— Нямам какво да кажа.

— Много добре. Не можеш да станеш свещеник, докато това престъпление лежи на съвестта ти. Трябва да си признаеш. Ще те затворят, докато не признаеш.

Капитан Еброн плесна с ръце. Влязоха двама войници и сграбчиха Юли. Той се възпротиви за миг, за да изпита силата им. Извиха силно ръцете му и младежът се остави да бъде поведен.

Да, мислеше си Юли, Холис, пълен със свещеници и войници. Заловиха ме на място. Какъв глупак съм бил, жертва. О, татко, ти ме изостави…

Той изобщо не можеше да забрави за двамата мъже. Двойното убийство все още тегнеше на душата му, макар че се опитваше да го оправдае, че те първи се опитаха да го убият. Много дълги нощи, докато лежеше буден на леглото си във Вак, вторачен във високия свод, той виждаше отново очите на мъжа, когато се надигна и се опита да измъкне копието от тялото си.

Килията беше малка, влажна и тъмна.

Когато се съвзе от шока на самотата, той се огледа загрижено. В затвора му нямаше нищо друго освен зловоние и ниска издатина да му служи за легло. Юли седна на нея и скри лице в ръцете си.

Бяха му предоставили доста време за размисъл. В непроницаемата тъмнина мислите му заживяха свой собствен живот, сякаш откъслеци от кошмар. Хора, които познаваше, и други, които никога не беше виждал, населяваха пространството около него, заети с някакви тайнствени дела.

— Мамо! — възкликна той.

Онеса беше там, същата като преди болестта си — тънка и подвижна, с издълженото си сериозно лице, винаги готово да се усмихне на сина си, макар и сдържано. На раменете си носеше тежък наръч клони. Късороги черни прасенца вървяха пред нея. Небето беше блестящо синьо. И Баталикс, и Фрейър грееха над тях. Онеса и Юли вървяха по една пътека в тъмната смърчова гора и бяха заслепени от светлината отразяваше се в снежните преспи и изпълваше целия свят.

Пред тях се издигаха развалини. Въпреки че в далечното минало постройката бе солидна, времето я бе разрушило, плесен растеше върху старото дърво. Пред нея имаше широки стъпала, вече порутени. Онеса захвърли дървата на земята и толкова нетърпеливо се затича нагоре по стъпалата, че почти летеше. Вдигна ръце, облечени в ръкавици и дори запя в мразовития въздух звънка мелодия.

Юли много рядко беше виждал майка си в подобно настроение. Защо ли се държеше така? Защо не беше по-често такава? Юли не смееше да я попита направо, ала копнееше да чуе дума от нея, затова попита:

— Кой е построил това място, мамо?

— О, то винаги си е било тук. Старо е като планините…

— Но кой го е построил, мамо?

— Не знам. Вероятно семейството на баща ми, много, много отдавна. Те са били заможни хора, имали са много зърно.

Легендата за заможността на семейството на майка му му бе добре известна, както и подробностите около зърното. Той тръгна по рухналите стъпала и блъсна една врата, която се отвори трудно. Когато си пробиваше път навътре с рамо напред, наоколо се бе разпрострял облак от сняг. Там беше зърното — златно, купища зърно, достатъчно за всички тях за цял живот. То се заизлива към него като река, огромни купчини се стичаха на водопади по стъпалата. А изпод житото се появиха две мъртви тела, които сляпо се бореха да достигнат светлината.

Той скочи с гръмогласен вик, изправи се на крака и тръгна към вратата на килията. Не можеше да разбере откъде пристигаха тревожните картини, сякаш не бяха част от него.

Юли си помисли:

„Сънищата не са за теб, мошенико. Твърде си груб. Сега мислиш за майка си, а кога си показал любовта си към нея? Беше те страх от юмрука на баща ти. Мисля, че наистина мразех баща си. Мисля, че се зарадвах, когато фагорите го отвлякоха, нали?

Не, не… Просто преживяното ме е направило корав. Ти си безчувствен, мошенико, безчувствен и жесток. Ти уби онези двамата. Какъв ще станеш? По-добре е да си признаеш за убийствата и да видиш какво ще стане. Опитай се и ме обичай, опитай се и ме обичай.

Знам толкова малко. Това е. Целия свят — искаш да го откриеш. Акха трябва да знае. Очите му виждат всичко. Но аз — ти си толкова малък, мошенико, животът не е нищо повече от странно усещане при отлитането на Вестителя.“

Той се ободри от собствените си мисли. Най-после викна на охраната да отвори вратата и разбра, че е престоял в карцера само три дни.

Една година и един ден Юли служи в Холис като послушник. Не му беше разрешено да напуска помещенията, блуждаеше в нощно бдение, без да знае дали Фрейър и Баталикс плуват в небето поотделно или заедно. Желанието да побегне през бялата пустош постепенно го напусна под въздействието на мрачното величие на Холис.

Беше си признал убийството на двамата мъже. Не последва наказание.

Слабият сив свещеник с примигващи очи, отец Сифанс, бе отговорен за Юли и за още няколко послушници. Сплете пръсти и му каза:

— Нещастният инцидент с убийството сега е заключен в миналото. Все пак никога не бива да го забравяш, да не би, забравяйки го, да повярваш, че изобщо не се е случвал. Всичко в живота е взаимосвързано като покрайнините на Пановал. Пример за това е грехът ти и желанието ти да служиш на Акха. Нима си въобразяваш, че светостта кара човек да служи на Акха? В никакъв случай. Грехът е по-силната движеща сила. Приеми тъмнината — чрез греха ти се споразумяваш със собственото си нищожество.

По едно време думата „грях“ често се появяваше на устните на отец Сифанс. Юли го наблюдаваше с интерес, със задълбочеността, която малките ученици посвещават на учителя си. Начинът, по който се движеха устните му, произнасяйки тази дума, бе нещо, което той после имитираше, съвсем сам, като използваше движенията му, за да повтори всичко, което трябваше да наизусти.

Докато отецът имаше на разположение собствено жилище, където се оттегляше след наставленията, Юли спеше в обща спалня с останалите момчета, обитаваше тъмнина в сърцето на самата тъмнина. За разлика от отците на тях не им разрешаваха никакви удоволствия: песните, напитките, момичетата, забавленията бяха забранени, храната им беше оскъдна, подбрана от подаръците, които Акха получаваше всеки ден.

— Не мога да се съсредоточа. Гладен съм — оплака се той веднъж на наставника си.

— Гладът е вездесъщ. Не можем да очакваме от Акха да ни храни. Той ни защитава от външните враждебни сили, поколение след поколение.

— Кое е по-важно: оцеляването или индивидът?

— Индивидът притежава достойнства в собствените си очи, предимство имат поколенията.

Юли се бе научил да спори по неговия метод, стъпка по стъпка.

— Но поколенията са съставени от индивиди.

— Поколенията не са просто сбор от индивиди. Те съдържат стремежи, планове, история, закони и преди всичко приемственост. Те съдържат миналото, както и бъдещето. Акха отказва да работи само с индивиди, затова индивидът трябва да се потисне, ако е необходимо — дори да изчезне.

Много хитро отчето научи Юли да се съгласява. От една страна, у него трябваше да гори сляпата вяра, от друга — нуждаеше се от разум. През своето дълго пътешествие през годините подземната общност се нуждаеше от всички начини за оцеляване — и от молитва, и от разум. Според свещените писания някога в бъдещето, в самотната си битка Акха можеше и да бъде победен, а светът да премине през период, в който от небесата ще се спусне всепоглъщащ огън. Индивидът трябваше да изчезне, за да избегне ужаса на изгарянето.

Юли се движеше между подземните стени с тези идеи, който се самооборваха сами. Те преобръщаха света му с главата надолу, ала именно в това се криеше тяхната изключителна привлекателност, тъй като всяко ново революционно виждане подчертаваше предишното му състояние на невежество.

Сред всички лишения, сред объркаността му се прокрадна нещо приятно, което го успокои. Свещениците намираха пътя си през тъмния лабиринт, като четяха по стените чудотворната мистерия, в която Юли скоро трябваше да бъде посветен. Имаше още един ориентир, измислен, за да достави удоволствие. Музиката. Отначало в святата си невинност Юли си въобрази, че чува звуците на духовете над себе си. Не можеше да разбере откъде идва приятната мелодия, изпълнявана на еднострунен инструмент. Ако не е дух, нима е песента на вятъра в процепа на скалите?

Удоволствието му бе толкова тайно, че не попита никого за звуците, не попита дори другарите си послушници, докато един ден неочаквано не попадна с отец Сифанс на религиозна служба. Хоровете бяха важни, не по-малко важно бе едногласното пеене, когато гласът се извисяваше високо в празното тъмно пространство. Ала онова, което Юли хареса най-много, беше втъкаването на нечовешки гласове, изтръгнати от инструментите на Пановал.

В Преградните планини не бе чувал нищо подобно. Единствената музика, известна на тамошните племена, беше протяжното биене на кожените барабани, чукането на животински кости една в друга, пляскането на човешки ръце в съпровод на монотонния припев. Именно извисената сложност на новата музика убеди Юли в реалността на все още събуждащия се в него духовен живот. Особено впечатление му направи една мелодия и го сграбчи за сърцето — наричаше се „Олдорандо“. В нея бе включена партия за един инструмент, който се извисяваше над всички останали, после се гмуркаше сред звуците им и накрая отстъпваше и преливаше в обикновена мелодия, в която диреше собствено укритие.

За Юли музиката почти се превърна в заместител на светлината. Когато разговаряше с останалите послушници, откри, че те не усещаха такова опиянение. Но пък те — беше започнал да го осъзнава — носеха в душите си много по-голямо обвързване с Акха от него. Повечето от тях обичаха или мразеха Акха от рождение, за тях той бе самата природа, а за Юли не беше.

Когато се бореше с подобна материя по време на малобройните часове, отредени за сън, Юли се чувстваше виновен, че не е като останалите. Той обичаше музиката на Акха. Тя беше нов език за него. Ала беше музика, сътворена от човеци, а не от…

Дори когато сподави съмненията си, те се появиха наново. Ами езикът на религията? Не беше ли той също творение на човеците — може би на приятни, безполезни хора като отец Сифанс?

„Вярата не е покой, а мъчение; единствено Великата война е покой“ — поне този цитат съдържаше истина.

Междувременно Юли се затвори в себе си и само външно проявяваше приятелски чувства към останалите послушници.

Срещаха се на инструктаж в ниско, влажно, мъгливо помещение, наречено Клефт. Понякога там цареше непроницаема тъмнина, друг път се осветяваше с фитили, носени от отците. Всяка сбирка завършваше с един и същ ритуал — свещеникът притискаше с ръка челото на послушника, правеше жест към мозъка му — действие, на което по-късно в спалнята послушниците се присмиваха. Пръстите на свещениците бяха груби от четенето по стените — така се придвижваха бързо из лабиринтите на Холис и в най-гъстата тъмнина.

Всеки послушник седеше на скамейка с много странна форма, направена от глинени тухли и обърната с лице към инструктора. Всяка бе украсена с различни барелефи, за да могат по-лесно да се разпознават в тъмнината… Учителят им седеше отпред и над тях, възседнал глинено седло.

Когато бяха изминали само няколко седмици от послушанието, отец Сифанс обяви темата „Ерес“. Говореше с тих глас, като от време навреме покашляше. Да вярваш в нещо погрешно е по-лошо, отколкото изобщо да не вярваш. Юли се наведе напред. Двамата седяха в тъмното, ала отецът-настойник в съседната кабина им светна с примигващ пламък, който хвърляше мъглив оранжев ореол около главата на Сифанс и засенчваше лицето му. Черно-бялата дреха на стареца нарушаваше целостта на силуета му, така че той се сливаше с околната тъмнина. Край тях се носеха облаци мъгла, проследяваха всеки, който минаваше наблизо чрез четене по стената. Ниската пещера се изпълни с кашлица и мърморене; някъде непрекъснато капеше вода и отекваше като малки звънчета.

— Човешките жертви, отче, така ли казахте?

— Тялото е ценно, духът — излишен. Някой говорил против свещениците, твърдейки, че би трябвало да са по-скромни, за да помагат на Акха… Вече достатъчно напредна в учението, за да присъстваш на екзекуцията му… Ритуал, останал от варварските времена…

Напрегнатите му очи, две малки оранжеви точици, шареха в тъмнината като сигнал от далечно разстояние.

Когато времето дойде, Юли тръгна през скръбните галерии, като нервно опипваше стената, за да разчете знаците. Влязоха в голямата зала на Холис, наречена Стейт. Светлината беше забранена. Въздухът бе изпълнен с шепота на събиращите се свещеници. Юли тайничко се улови за края на дрехата на отец Сифанс, за да не се изгуби. После долетя гласът на свещеник, рецитиращ историята на продължителната война между Акха и Утра. Нощта принадлежеше на Акха и свещениците защитаваха стадото си по време на дългата нощна битка. Онези, които се опълчваха срещу охраната, трябваше да умрат.

— Доведете затворника.

Много се говореше за затворниците в Холис, ала това бе нещо различно. Можеше да се чуе трополенето на тежките милиционерски ботуши по пода. Раздвижване, после светлина.

Светлинен сноп се плъзна надолу. Послушниците притаиха дъх. Юли забеляза, че стоят в просторното помещение, през което го бе водил Сатаал преди много, много време. Източникът на светлина бе предишният — високо над множеството глави. Беше ослепителна.

В основата на стълба от лъчи стоеше човешка фигура, завързана за дървена рамка, с разперени ръце и крака, с главата нагоре и съвсем гола.

Когато затворникът издаде вик, Юли позна излъчващото страст лице, квадратно и обрамчено от късо подстригана коса. Лицето на младежа, когото беше слушал да говори в Прейн — Нааб.

Гласът и посланието му бяха също познати на Юли.

— Свещеници, аз не съм ваш враг, макар да ме третирате като такъв. Аз съм ваш приятел. Поколение след поколение вие тънете в бездействие, редиците ви намаляват, Пановал загива! Ние не сме прости почитатели на Великия Акха. Не! Ние трябва да се борим заедно с него. Ние също трябва да страдаме. Във Великата война между Небето и Земята ние имаме своето място. Трябва да се променим и да се пречистим.

Зад прикования се виждаха милиционери в бляскави шлемове, които го охраняваха. Пристигнаха и други с димящи факли в ръце. Придружаваха ги техните фагори, водени на кожени каишки. Спряха и се обърнаха навътре. Надигнаха факлите високо над главите си и димът лениво се заиздига нагоре. Надменен кардинал излезе напред. Той се бе превил под черно-бялата си дреха и тежката митра. Удари три пъти златния си жезъл в пода и викна със слаб глас на свещенически олонецки:

— Свършено е, свършено е, свършено е… О, Велики Акха, Бог наш войнствен, появи се пред нас!

Звънна звънец.

Втори стълб блестяща бяла светлина по-скоро направи по-тъмна, отколкото отхвърли заобикалящата нощ. Зад затворника, зад фагорите и войниците се появи Акха, издигащ се високо нагоре. Тълпата нададе приглушен вик на очакване. Сцената беше призрачна. Милицията и масивните бели зверове, Акха, тебеширеноблед в снопа светлина — всичко това на фона на обсидиана. Получовешката глава на божеството бе наклонена напред с отворена уста. Очите му бяха както винаги невиждащи.

— Вземи този незадоволителен живот, о, Велики Акха, и го използвай за Твоето удовлетворение.

Участниците леко се придвижиха напред. Един от тях задвижи ръчката от едната страна на рамката, върху която бе закрепен затворникът. Тя заскърца и се раздвижи. Затворникът слабо извика, тялото му се наклони назад. Когато шарнирите се разтвориха, тялото му се изви силно назад, излагайки на показ неговата безпомощност.

Двама капитани излязоха напред с един фагор помежду им. Изпилените рога на звяра бяха покрити със сребро и достигаха до веждите на войниците. Той стоеше в типичното положение на фагорите с издадени напред глава и гърди, а дългата му бяла козина леко се полюшваше от течението в огромната зала.

Отново прозвуча музика — барабан, гонгове, струни, и всички те удавиха гласа на Нааб, а над тях се извисиха по-различни трели. После всичко стихна.

Тялото вече бе превито на две, ръцете и краката му бяха извити някъде назад и не се виждаха, главата му висеше също назад, а вратът и гръдният му кош изпъкваха с бледи отблясъци в снопа от лъчи.

— Вземи, о, Велики Акха! Вземи онова, което вече е Твое! Изкорми го!

При писъка на свещеника фагорът пристъпи крачка напред и се наведе. Отвори устата си и захапа с равните си тъпи зъби издадената шия. Захапа. Вдигна глава и преглътна огромен залък плът. Дъвчейки, фагорът се върна на мястото си между двамата войници. По бялата му предница потече червена кръв. Задният стълб светлина изчезна. Акха се стопи в уютната си тъмнина. Мнозина от послушниците припаднаха.

Когато се блъскаха да излязат от Стейт, Юли попита:

— Но защо използвате проклетите фагори? Те са врагове на човека. Трябва да бъдат избити.

— Те са творения на Утра, както показва цветът им. Държим ги, за да ни напомнят за врага — отвърна Сифанс.

— А какво ще стане с тялото на Нааб?

— Няма да бъде пропиляно. Всяка негова частица ще бъде използвана. Целият труп може да послужи за гориво — може би за грънчарите, които непрекъснато имат нужда от огън. Не знам със сигурност. Предпочитам да стоя настрана от административните подробности.

Юли не посмя да продължи разговора си с отец Сифанс, защото усети нежелание в гласа на стария свещеник. А на себе си непрестанно повтаряше: „Какви жестоки зверове. Какви жестоки зверове. Акха не трябва да използва и частица от тях.“ Ала фагорите обитаваха всички части на Холис, вървяха търпеливо с милиционерите, а техните всевиждащи в нощта очи шареха насам-натам изпод рунтавите им вежди.

Един ден Юли се опита да обясни на своя отец-наставник как фагорите уловиха и убиха баща му в пустошта.

— Не знаеш със сигурност, че са го убили. Фагорите не винаги са безсмислено жестоки. Понякога Акха подчинява духа им.

— Сигурен съм, че вече е мъртъв. Нима има някакъв начин да се уверя?

Той дочу как свещеникът колебливо облизва устни, после се наведе към Юли в тъмнината.

— Има начин, сине мой.

— О, да, ако изпратите голяма експедиция на север от Пановал…

— Не, не… други начини, много по-удобни. Някой ден сам ще разбереш сложния живот в Пановал. Може и да не ги научиш. Защото съществуват съвършено различни ордени — мистичните воини, за които нищо не ти е известно. Може би трябва да спра дотук…

Юли го подкани да продължи. Гласът на свещеника едва се чуваше, докато съвсем се изгуби в шума на капещата вода наблизо.

— Да, мистичните воини, отрекли се от удоволствията на плътта, за да получат тайнствена сила…

— Ето какво проповядваше Нааб, а бе убит заради това.

— Екзекутиран след съдебен процес. Висшите ордени предпочитат ние, административните ордени, да си останем такива, каквито сме… Но другите… те общуват с мъртвите. Ако си един от тях, ще можеш да разговаряш с баща си и след неговата смърт.

Юли едва прикри удивлението си в тъмнината.

— Много човешки и божествени способности могат да се тренират, сине мой. Когато баща ми умря, самият аз изпаднах в дълбока скръб и след много, много дни го видях съвсем ясно, висящ в земята, която принадлежи на Акха, като отделен неин елемент, с ръце на ушите си, сякаш чува звуци, които не му харесват. Смъртта не е край, а продължение на Акха — спомни си учението, сине мой.

— Все още съм сърдит на баща ми. Вероятно затова срещам затруднения. Накрая той се показа слаб. Искам да съм силен. Къде са тези мистични воини, за които говореше, отче?

— Усещам, че не вярваш на думите ми. Тогава е безсмислено да ти говоря повече.

В гласа му имаше премерени нотки раздразнение.

— Съжалявам, отче. Дивак съм, прав си. И ти мислиш, че свещениците трябва да се променят, както твърдеше Нааб, нали?

— Нещо такова.

Той седна и се наведе напред малко напрегнато, примигваше, сякаш имаше още нещо да каже. Юли чу шума от потрепването на клепачите му.

— Много схизми разделят Холис, Юли, както сам ще разбереш, ако те посветят в ордена. Нещата не са толкова лесни, каквито бяха в детството ми. Понякога ми се струва, че…

Водата продължаваше да капе и в далечината някой се изкашля.

— Какво, отче?

— О!… В главата ти има достатъчно еретични мисли, няма смисъл да насаждам още. Не мога да разбера защо ти говоря така. Край на беседата за днес, момче.

Постепенно Юли научи нещо за структурите на властта, които обединяваха Пановал, ала не от разговорите си със Сифанс — той обичаше да се изразява двусмислено, — а с останалите послушници. Администрацията беше в ръцете на свещениците, а те работеха заедно с милицията, като взаимно се подкрепяха. Не съществуваше арбитър, нито властен вожд, както беше при племената в пустошта. Зад всеки орден стоеше друг. И така поредицата продължаваше и се губеше в метафизична тъмнина, в бледа йерархия, нито една степен от които нямаше властта да командва останалите.

Според слуховете някои ордени обитаваха по-отдалечени пещери в планинската верига. Нравите в Холис бяха доста безпътни. Свещениците можеха да служат като войници и обратно. При тях идваха и си отиваха жени. Обърканост цареше във всички молитви и учения. Акха не беше тук, а другаде, където съществуваше повече вяра.

Някъде по веригата на властта, мислеше си Юли, там трябва да е орденът на воините-мистици, за които му говореше Сифанс, дето могат да общуват с мъртвите и да вършат други удивителни неща. Слуховете, които се чуваха не по-силно от капещата вода по канарата, шепнеха за орден, обитаващ висините над главите на живеещите в Холис, наричайки ги — ако изобщо говореха за тях — Пазителите.

Според слуховете Пазителите бяха секта, в която човек биваше допускан чрез избор. Те комбинираха двойната роля и на свещеници, и на войници. Пазеха познанието. Знаеха неща, неизвестни дори в Холис, и това познание им даваше сила. Като пазеха миналото, те даваха своя отпечатък на бъдещето.

— Кои са тези Пазители? Ние виждаме ли ги? — попита Юли.

Тайнствеността го вълнуваше и още щом чу за тях, в душата му се роди една мечта — да стане част от тайнствената секта.

Отново разговаряше с отец Сифанс в края на послушничеството. Времето го бе направило по-зрял; повече не скърбеше за родителите си, а в Холис винаги беше зает. Наскоро бе открил у своя отец-наставник огромен вкус към клюката. Очичките му запримигваха по-често, устните му затреперваха и хапките падаха от устата му. Всеки ден, когато двамата работеха в молитвената зала на техния орден, отец Сифанс си позволяваше да сподели съвсем малко.

— Пазителите се смесват с нас. Не можем да ги разпознаем. Външно те не се различават от нас. Аз също бих могъл да съм Пазител, защото всички знаете…

На следващия ден след молитва отец Сифанс повика Юли с пръст:

— Ела, защото срокът ти на послушание е почти към края си и искам да ти покажа нещо. Спомняш ли си за какво разговаряхме вчера?

— Разбира се.

Отец Сифанс сви устни, стисна очи, вирна малкия си остър нос към тавана и няколко пъти отсечено кимна с глава. После закрачи ситно-ситно и Юли го последва.

В тази част на Холис светлините бяха рядкост, а някои места — изцяло забранени за посещение. Двамата уверено се движеха през непрогледната тъмнина. Юли бе протегнал пръстите на дясната си ръка и леко докосваше гравюрите по стената на коридора. Минаваха през Уорбор и Юли разчиташе пътя си по стената.

Трябваше да вървят направо. Две от птиците със светещи очи пърхаха в плетена от ракита клетка: показваха пътя между главния коридор и стъпалата. Юли и старият му отец-наставник непоколебимо продължаваха нагоре, трак-трак-трак, нагоре по стъпалата, по коридори на друго равнище, по навик отбягваха други, които потъваха в мрака на варовиковата скала.

Вече бяха в Тангуайлд. Стенните надписи под пръстите на Юли му го подсказаха. В неповторимо преплитащи се клонки по стената подскачаха дребни животинки и Юли си помисли, че трябва да са фрагменти от въображението на някой мъртъв художник — подскачаха, плуваха, катереха се и се търкаляха. Неизвестно защо Юли си ги представяше цветни. Стенните надписи продължаваха с мили във всички посоки — бяха широки не повече от човешка длан. Това бе една от тайните на Холис: никой не можеше да се изгуби в тъмните лабиринти, щом помни разнообразните видове, показващи отделните сектори, и закодираните знаци, сигнализиращи, че следват стъпала или разклонения на коридора.

Свърнаха в ниска галерия, резониращите звуци им подсказаха, че бе безлюдна. На това място орнаментите по стената представяха странни хора, приклекнали с издадени напред длани сред дървени колиби. Сигурно са някъде навън, помисли си Юли, като се наслаждаваше на стената, изписана под пръстите му.

Сифанс спря и Юли се блъсна в него. Извини му се, а старецът се облегна на стената.

— Пази тишина и ме остави да си поема дъх — каза той.

След миг, сякаш съжаляваше за суровия си тон, продължи:

— Остарявам. Наближавам двайсет и пет. Но смъртта на индивида е нищо пред нашия господар Акха.

Юли се безпокоеше за него.

Отчето затършува по стената. По скалата се стичаше влага и проникваше във всички цепнатини.

— Ха, да, тук някъде…

Отецът-наставник отвори малка вратичка и ги обля светлина. Юли трябваше за миг да закрие очите си с ръце. После застана до отец Сифанс и погледна навън.

Едва потисна вика си на изумление.

Под тях се простираше малък град, построен на хълм. Тесни улици се виеха нагоре и надолу, навремени свършваха до доста големи къщи. Пресичаха ги други улици, разпръснатите сгради представляваха лабиринт от домове. От едната страна течеше река в дълбоко корито и къщичките опасно бяха надвиснали над него. Хората, дребни като мравки, се движеха по улиците и се блъскаха из стаите без покрив. Шумът от движението им слабо достигаше до мястото, откъдето двамата се взираха надолу.

— Къде сме?

Сифанс посочи с ръка.

— Това е Вак. Забравил си го, нали?

Старецът гледаше и се забавляваше, носът му бе вирнат, а Юли се бе вторачил с широко отворена уста.

Колко съм бил прост, мислеше си той. Без да пита като дивак, трябваше да се досети, че е Вак. Виждаше арката, която водеше към Рек — бяла като лед в далечината. Разпозна разкривените убежища по-наблизо и уличката, където се намираха неговата стая и домът на Кайле и Туска. Добре си го спомняше, както и красивата тъмнокоса Искадор, мислеше за тях с копнеж, ала чувствата му бяха притъпени — нямаше смисъл да копнее за вече отминалия свят. Кайле и Туска сигурно вече са го забравили, както ги бе забравил той. Онова, което го изненада, бе колко светъл изглеждаше Вак, защото си го спомняше с дълбоките си сенки и с безцветието си. Разликата му показа, че зрението му се беше изострило след престоя му в Холис.

— Спомняш ли си, че ме попита кои са Пазителите? — обади се отец Сифанс. — Попита ме дали ги виждаме. Ето го моя отговор.

И той посочи светът под тях.

— Хората долу не ни виждат. Дори ако погледнат нагоре, няма да ни забележат. Ние сме по-висши от тях. Както са Пазителите в сравнение с обикновените членове на свещеничеството. Вътре в нашето укрепление има друго тайно укрепление.

— Отче Сифанс, помогни ми. Това тайно укрепление… дали е дружелюбно към нас? Тайните неща не винаги са дружелюбни.

Отчето запримига.

— Въпросът по-скоро трябва да бъде дали тайното укрепление е необходимо, за да оцелеем. А отговорът е: да, каквото и да струва. Може би намираш отговора ми за странен, тъй като идва от мен. Мнението ми винаги се намира някъде по средата, но не и на този въпрос. Екстремните ситуации в нашия живот, срещу които Акха се бори да ни защити, пораждат нови екстремни ситуации. Пазителите съхраняват Истината. Според свещените книги светът ни се е оттеглил от огъня на Утра. Преди много поколения пановалците се осмелили да се опълчат срещу Великия Акха и се преместили да живеят извън свещената закриляща ни планина. Градове като Вак, който е сега пред очите ни, се строели под открито небе. После сме били наказани с огън, изпратен ни от Утра и неговата кохорта. Оцелели малцина и те се завърнали отново тук, в родния дом. И това не е просто свещено писание, Юли. Не обръщай внимание на сквернословното „просто“. Бих казал, че е свещено писание. И то е част от нашата история. Пазителите в своето тайно укрепление пазят тази история, както и много други неща, оцелели от периода, когато сме живели под открито небе. Убеден съм, че ясно виждат онова, което за нас е забулено в тайна.

— А защо нас в Холис не ни смятат за достойни да познаваме тези неща?

— Достатъчно е да ги познаваме като свещени книги, като притчи. Що се отнася до мен, аз мисля, че истинското познание се пази от нас: първо, защото властващите винаги са предпочитали да скриват познанието, което е сила, и второ, защото вярват, че въоръжени с подобно познание, ние отново ще се опитаме да се върнем във външния свят под открито небе, когато Великият Акха прогони снеговете.

Юли си помисли с разтуптяно сърце, че искреността на отец Сифанс го удивява. Ако познанието е сила, къде остава вярата? Струваше му се, че го поставят на изпитание, и усещаше как свещеникът напрегнато очаква отговора му. За по-безопасно той отново се върна към името на Акха.

— Ако Акха прогони снеговете, нима това няма да бъде подкана да се завърнем в света на Небето? Не е естествено мъже и жени да се раждат и умират в тъмнина.

Отец Сифанс въздъхна.

— Така… но нали ти си роден под открито небе?

— Надявам се и там да умра — добави Юли със страст, която учуди самия него. Страхуваше се, че необмисленият му отговор ще предизвика гнева на неговия отец-наставник, ала вместо това старецът постави ръката си в ръкавица с един пръст на рамото му.

— Всички ние имаме взаимоизключващи се желания… — Той се бореше със себе си дали да говори, или да замълчи, после спокойно продължи:

— Хайде да се връщаме. Ти ще водиш. Вече отлично разчиташ пътя по стената.

Старецът затвори вратичката към Вак. Те се вгледаха един в друг в отново настъпилата нощ. После се върнаха през тъмния ръкав на галерията.

Посвещаването на Юли в свещенически сан бе голямо събитие. Той пости цели четири дни и се появи пред кардинала в Латорн с ясен ум. Заедно с него имаше още трима младежи, също готови да дадат обет като свещеници, също да пеят два часа в стегнатите си дрехи без музикален акомпанимент литургиите, наизустени за случая.

Гласовете им слабо се извисиха в огромния, тъмен храм и отекваха като в празна цистерна:

Покрий ни, о, покрий ни, мрак,

завинаги ти скрий тоз грешник!

Да пеем. Започваме нежно

така: Свещенико със сан висок,

безценен за Акха всеок,

по право древно си ти най-благ.

Между тях и фигурата на седналия кардинал имаше самотна свещ. Старецът остана неподвижен по време на церемонията, вероятно беше заспал. Подухваше лек ветрец и пламъкът трепкаше и се накланяше към кардинала. Отзад стояха тримата свещеници-наставници, предложили младежите за свещенически сан. Юли едва виждаше Сифанс, с вирнат нагоре набръчкан от удоволствие нос, кимащ с глава в такт с песента. Нямаше нито милиция, нито фагори.

В края на посвещаването схванатата старческа фигура, стегната в черно-белите си одежди и златни вериги, се изправи на крака, вдигна ръце над главата си и извиси глас в молитва за новопосветените:

— … и ти предавам най-после, о, Древни Акха, за да се придвижим още по-далеч в дълбините на Твоята мисъл, докато открием в самите себе си тайните на необятния океан, без измерения и граници, наричан от света „живот“, и който ние, малцината привилегировани, познаваме като „Всичко отвъд Смъртта и Живота“…

Засвириха флугели, музиката на вълни изпълни Латорн и сърцето на Юли.

На следващия ден той получи първата си задача — да отиде сред затворниците на Пановал и да се вслуша в тревогите им.

Съществуваше установена процедура за новопосветените свещеници. Първо служеха в сектор „Наказание“, после ги прехвърляха в „Сигурност“, преди да им се разреши да излязат и да заработят сред обикновените хора. По време на обучението те трябваше да се откъснат от хората, предложили ги за ръкополагане.

Сектор „Наказание“ бе изпълнен с шум и дим. Там също си имаше пазачи, изтеглени от милицията, имаха си и фагори. Беше разположен в една извънредно влажна пещера. През повечето време падаше лек дъждец. Ако погледнеше нагоре, човек виждаше капките влага, стичащи се надолу по лъкатушещи вдлъбнатини и по сталактитите над главата му.

Пазачите носеха ботуши с тежки подметки, които трополяха по камъните. Покритите с бяла козина фагори, които ги придружаваха, не носеха нищо, тъй като можеха да разчитат на естественото си облекло.

Задължението на брат Юли се състоеше да дежури заедно с един от тримата лейтенанти от охраната — груб набит човек на име Дравог, който вървеше така, сякаш троши бръмбари, а говореше тъй, сякаш ги преглъща. Непрекъснато удряше ботушите с палката си и вдигаше непоносим шум. Всичко, отнасящо се до затворниците — включително самите затворници, му служеше за удряне. Движенията се изпълняваха под ударите на гонга, а всяко закъснение се наказваше с палката. Денят се характеризираше с наличието на ужасен шум. Затворниците бяха мрачно племе. Юли трябваше да узаконява насилието и често да лекува жертвите му.

Скоро откри, че се гнуси от безумната бруталност на Дравог, а непреодолимата враждебност на затворниците опъваше нервите му. Макар навремето не винаги да го съзнаваше, дните, прекарани с отец Сифанс, бяха щастливи. В новото грубо обкръжение му липсваха непрогледната тъмнина, тишината, тъгата и дори самият Сифанс с предпазливото си дружелюбие. Приятелството не бе измежду качествата, уважавани от Дравог.

Част от сектор „Наказание“ се наричаше Туинк. Там отряди затворници разрушаваха задната стена, за да открият нови работни пространства. Безкраен труд.

— Те са роби и трябва да ги биеш, за да не спират да работят — заяви Дравог.

Забележката накара Юли да осмисли нещо от историята на Пановал — вероятно целият град е бил построен по този начин.

Камъните от разкопките се изнасяха в груби дървени колички. Необходими бяха усилията на поне двамина, за да се помръднат. Количките се избутваха до развъдниците на Холис, където Вак течеше дълбоко под земята, и там в бездънна шахта се изсипваха изкопаните камъни.

В Туинк имаше ферма, разработена от затворниците. Отглеждаха ечемик, който растеше на тъмно, за да си правят хляб, и риба в изкуствено езеро, подхранвано от един поток, извиращ от скалите. По-едрата риба ловяха всеки ден. Развалената и болната заравяха в дълги изкопи, където растяха грамадни ядливи лишеи. Острата миризма удряше неприятно в носа всеки, който влизаше в Туинк.

В другите кухини наоколо имаше още ферми и кварцови мини. Ала Юли беше почти толкова ограничен в движенията си, колкото и затворниците; самият Туинк бе твърде ограничено място. Юли бе изненадан, когато Дравог в разговор с член на охраната спомена, че един от страничните коридори, излизащи от Туинк, води до Пазара! Самото име събуди у него възпоминанието за оживения свят, който бе оставил зад себе си като един различен живот, и с тъга си помисли за Кайле и жена му. „Никога няма да стана истински свещеник“ — въздъхна той.

Гонговете забиха, пазачите закрещяха, затворниците изправиха превитите си гърбове. Фагорите се щураха насам-натам, като от време на време си разменяха по някое ръмжене. Юли се отвращаваше от присъствието им. Четирима затворници ловяха риба под окото на един от пазачите на Дравог. За да изпълнят задачата си, на мъжете им беше заповядано да влязат до кръста в леденостудената вода. Когато мрежите им се напълниха, разрешиха им да излязат и да извлекат улова на брега.

Рибата беше светлобежова, почти бяла, с невиждащи сини очи. Безнадеждно се мяташе, докато я влачеха извън естествената й среда.

В същото време минаваше количка с камъни, тикана от двама затворници. Колелото се удари в камък. Единият затворник се спъна и падна. Когато се изправяше, удари рибаря, който се опитваше да улови здраво мрежата, и той падна във водата с главата надолу.

Пазачът се развика и го заудря с палката. Фагорът му скочи напред и сграбчи затворника, който се бе спънал, като го отлепи от земята. Дравог и другият пазач изтичаха тъкмо навреме, за да ударят по главата младежа, който се измъкваше от водата.

Юли дръпна Дравог за ръката.

— Остави го на мира. Беше случайно. Помогни му да излезе.

— Не му е разрешено да влиза в езерото по свое желание — яростно му отвърна Дравог, изтласка го встрани с лакът и отново се втурна да бие младежа.

Затворникът излезе от водата окървавен, кръвта се смесваше с водата и се стичаше от главата му. Втурна се още един пазач, факлата съскаше от влагата, фагорът му го следваше, а очите му червенееха в тъмнината. Пазачът викаше от съжаление, че може да изпусне вълнуващото преживяване. Присъедини се към Дравог и останалите и зарита с ботушите си полуудавения затворник към килията му в съседната пещера.

Когато оживлението замря и тълпата се разотиде, Юли предпазливо се приближи до килията тъкмо навреме, за да чуе затворника от съседната килия:

— Добре ли си, Юзилк?

Юли отиде в канцеларията на Дравог и взе ключовете. Отвори вратата на килията, взе лоена лампа от една ниша в коридора и влезе.

Затворникът лежеше на пода в локва вода, превит така, че острите му плешки болезнено стърчаха през ризата. От главата и страните му се стичаше кръв.

Погледна намръщено Юли, после, без да промени изражението си, отново отпусна глава.

Гледайки напоената с кръв и вода коса, Юли се чувстваше измъчен. Приклекна до младежа, като остави лампата на мръсния под.

— Разкарай се, попе! — изръмжа мъжът.

— Ще ти помогна с каквото мога.

— Не можеш да ми помогнеш. Да те няма!

Двамата останаха така, без да се движат и говорят, а в локвата водата се смесваше с кръвта.

— Мисля, че се казваш Юзилк.

Никакъв отговор. Слабото лице бе клюмнало към пода.

— Името на баща ти Кайле ли е? И живее във Вак?

— Остави ме на мира.

— Аз го познавам… добре го познавам. И майка ти. Тя се грижеше за мен.

— Чу какво казах…

Неочаквано затворникът се хвърли върху Юли и го удари, макар доста слабо. Юли се претърколи и скочи като асокин. Щеше да отвърне на удара, но се спря. Със силата на волята си остана на място, после се отдръпна. Без да каже нито дума повече, той взе лампата и излезе от килията.

— Много е опасен този — каза му Дравог, като си позволи да се ухили хитро — подиграваше се на свещеника, защото забеляза обърканото му изражение. Юли се оттегли в параклиса на братята и започна да се моли в тъмното на неоткликващия Акха.

В Пазара Юли беше чул история за някакъв червей, небезизвестна на свещенослужителите в Холис.

Червеят бил изпратен от Утра, злия Бог на небесата. Утра го поставил в лабиринта коридори в свещената планина на Акха. Червеят бил огромен и дълъг, обиколката му била приблизително колкото ширината на коридора. Бил слузест и безшумно се плъзгал в тъмнината. Чувало се само дишането му през увисналите устни. Червеят ядял хора. Докато се чувстват в безопасност, внезапно чуват зловещото дихание, шумоленето на дългите мустаци и после вече са погълнати.

Също като червея на Утра в ума му започна да дълбае една мисъл. В острите превити рамене на окървавения затворник той съзираше бездната между думи и дела в учението на Акха. Не че думите бяха чак толкова благочестиви — всъщност бяха практични. Не че животът бе толкова лош. Онова, което го тревожеше, бе, че те си противоречаха.

Спомни си нещо, което му бе казал отец Сифанс: „Не добротата и светостта карат човека да служи на Акха. По-често това прави грехът, такъв като твоя.“ Което означаваше, че много свещенослужители бяха убийци и престъпници — не по-добри от самите затворници. И все пак бяха над затворниците. Защото притежаваха власт.

С навъсено лице Юли вършеше задълженията си. Вече се усмихваше по-рядко. Като свещеник не се чувстваше щастлив. Нощите прекарваше в молитви, дните — в размисъл, а когато бе възможно, се опитваше да установи контакт с Юзилк.

А той го отбягваше.

Най-после службата на Юли в отдел „Наказание“ изтече. Той навлезе в период на медитация, преди да премине в службите за сигурност. Беше забелязал този сектор от милицията, когато работеше в килиите, и в него започна да зрее опасна идея.

Само след няколко дни в отдел „Сигурност“ червеят на Утра в мозъка му го зачовърка още повече. Задължението му се състоеше в това да гледа как измъчват и разпитват хората и да им даде последна благословия, когато умират. Ставаше все по-мрачен, докато най-сетне началниците му дадоха случаи, с които самият той трябваше да се справи.

Разпитите бяха прости, тъй като съществуваха само няколко категории престъпления. Хората или лъжеха, крадяха и говореха неразрешени неща. Или пък посещаваха забранени места и подготвяха революция — престъпление, в което Юзилк бе обвинен. Някои дори се опитваха да избягат в света на Утра — под открито небе. Именно сега Юли разбра, че някакъв недъг бе обхванал тъмния свят; всички властващи подозираха, че се подготвя революция. Това бе болест, покълнала в мрака и създала дребнавите закони, ръководещи живота в Пановал. Заедно със свещенослужителите селището наброяваше почти шест хиляди седемстотин и петдесет души, всеки един от които бе насилствено вкаран в някоя гилдия или орден. Във всяко убежище, гилдия, орден, спално помещение гъмжеше от агенти, но на тях също не им вярваха и също биваха шпионирани от други агенти. Мракът пораждаше недоверие и някои от жертвите му минаваха вързани пред очите на Юли.

Макар и да се мразеше за това, Юли откри, че добре изпълнява задълженията си. Изпитваше достатъчно съчувствие, за да намали съпротивата на жертвите си, и достатъчно разрушителен гняв, за да измъкне истината от тях. Въпреки убежденията си той разви професионален вкус към задълженията си. Едва когато се почувства съвсем сигурен, нареди да доведат Юзилк.

В края на всеки работен ден имаше служба в пещерата Латорн. Тя бе задължителна за свещенослужителите, а за членовете на милицията — не. Латорн имаше изключителна акустика: хорът и музикантите изпълваха тъмнината с омайваща музика. Наскоро Юли бе започнал да свири. Усъвършенстваше се във флугела — бронзов инструмент, не по-дълъг от дланта му, който отначало ненавиждаше, защото останалите свиреха на огромни пийти, врахи, баранбоими и двуклави. Ала малкият флугел превръщаше дъха му в звуци, които летяха високо като Вестител, издигаха се към тъмния покрив на Латорн и звучаха над всички останали. Духът на Юли се извисяваше заедно с тях в традиционните трели на „Натруфените“, „В Неговия ореол“ и в любимата му, пълна с контрапунктове „Олдорандо“.

Една вечер след службата Юли излезе от Латорн със свой познат свещеник на име Бервин. Двамата тръгнаха заедно по гробищните коридори на Холис, като разчитаха с пръсти нови фигури по стените, изгравирани от тримата братя Киландар. Съвсем случайно срещнаха отец Сифанс, който вървеше сам и нервно си напяваше под нос някакъв псалм. Сърдечно се поздравиха. Бервин учтиво се извини, така че Юли и Сифанс тръгнаха сами и се разговориха.

— Нямам добро усещане за работата, която съм свършил през деня, отче. Но съм доволен от службата си.

Както беше прието, отец Сифанс отвърна нещо неопределено.

— Чувам прекрасни отзиви за работата ти, брат Юли. Ще трябва да помислиш за издигане. Когато решиш, ще ти помогна.

— Много си любезен, отче. Спомням си думите ти — и Юли понижи глас — за Пазителите. Организация, в която човек може да пожелае да влезе, така ли каза?

— Не, казах, че за да станеш Пазител, трябва да те изберат.

— Как бих могъл да кандидатствам?

— Когато стане необходимо, Акха ще ти помогне.

Той подсмърчаше от смях.

— Сега си един от нас… чудя се… да си чул нещо за един орден, който стои по-високо дори от Пазителите?

— Не, отче. Знаеш, че не се вслушвам в слухове.

— А би трябвало. Слуховете са зрението на слепите. Но щом си толкова добродетелен, няма да ти кажа нищо за Ползвателите.

— Ползвателите ли? Кои са те?

— Не, не, не се тревожи, няма да ти кажа и дума повече. Защо да си измъчваш главата с тайни организации или приказки за скрити езера, в които няма лед? Разбира се, всичко това може да се окаже лъжа. Легенди като тази за червея на Утра.

Юли се засмя:

— Много добре, отче. Възбуди достатъчно интереса ми. Сега можеш да ми кажеш всичко.

Сифанс издаде странен звук с тънките си устни. Забави крачка и се облегна в една ниша.

— След като ме насилваш… Много жалко… Сигурно си спомняш как живеят людете във Вак, в стаи една до друга, една над друга, нахвърляни, без ред. Да предположим, че планинската верига, в която се намира Пановал, е като Вак, дори нещо повече като тяло с различни взаимосвързани части: далак, бели дробове, гениталии, сърце. Да предположим, че навсякъде наоколо има пещери, не по-малки от нашите. Не е ли възможно, как мислиш?

— Не е.

— Аз пък ти казвам, че е възможно. Това е една хипотеза. Да кажем, че някъде под Туинк съществува водопад, който пада от кухина, разположена над нас. И то на по-ниско ниво от това, което обитаваме ние, малко по-долу. Водата си тече, където си пожелае. Да кажем, че пада в езеро с чиста и топла вода, където не може да се задържи и парченце лед. Да си представим, че в това безопасно и желано място живеят най-облагодетелстваните, най-силните. Ползвателите. Те вземат най-доброто от най-доброто, познанието и властта, за да ги запазят за нас до деня, когато Акха победи.

— И пазят всичко това от нас…

— Какво, какво? Не чух добре какво каза, братко. Е, просто ти разказвах една интересна история.

— Трябва ли човек да бъде избран, за да стане Ползвател?

Отчето зацъка с език.

— Че кой би могъл да проникне в това привилегировано място, ако наистина съществува? Не, момчето ми, човек се ражда Ползвател — няколко властващи фамилии с красиви жени за уют и вероятно тайни входове и изходи отвъд покоите на Акха… Не, ще трябва да има… е, ще трябва да стане революция, за да се доближиш до подобно хипотетично място.

Той заби нос нагоре във въздуха и се изкиска.

— Отче, нарочно дразниш бедните свещеници, твоите подчинени.

Старият свещеник осъдително наклони главата си на една страна:

— Че сте бедни, бедни сте, млади ми приятелю, и най-вероятно ще си останете такива. Но ти не си прост. Ето защо никога няма да станеш истински свещеник. Затова те обичам.

Те се разделиха. Забележката на свещеника разтревожи Юли. Да, той не бе истински свещеник, Сифанс бе прав. Меломан, нищо повече.

Юли наплиска лицето си с ледена вода да поохлади мислите си. Цялата йерархия от свещенослужители — ако наистина съществуваше — водеше единствено към властта. Не към Акха. Вярата не обяснява със словесна точност, която да съперничи на изразителността на музиката, как предаността би могла да развълнува каменното изображение. Думите, изразяващи вяра, водят до мъглява неопределеност, наречена святост. Осъзнаването на тази истина го потресе.

Лежеше в спалното помещение, без да мигне, и виждаше колко дълго са работили, за да изтръгнат от душата на стария Сифанс истинската любов, да го лишат от нея, и как са му оставили само призраците на привързаността. На Сифанс му бе все едно — беше му станало безразлично вероятно преди много, много години, — дали по-нискостоящите вярват или не. Намеците и загадките му изразяваха дълбока незадоволеност от собствения му живот.

Изпитал внезапен страх, Юли си каза, че би било по-добре да умре като човек в пустошта, отколкото като безгласна буква в мрачната безопасност на Пановал. Дори ако това би му отнело любимия флугел и трелите на „Олдорандо“.

Страхът го накара да отметне одеялото и да стане. Тъмните ветрове, неуморно населяващи спалното помещение, духаха над главата му. Той потрепери.

С огромно вълнение, напомнящо онова, което бе изпитал преди години, влизайки в Рек, той прошепна гласно:

— Не вярвам. В нищо не вярвам.

Юли вярваше във властта над хората. Виждаше я всеки ден. Но това бе чисто човешко качество. Вероятно бе спрял да вярва в друго, освен в човешкото потисничество, в онзи миг в Стейт, когато хората бяха разрешили на омразния фагор да прекъсне със зъби думите, извиращи от гърлото на младия Нааб. Вероятно думите на Нааб щяха да възтържествуват, а свещениците да се променят, докато животът им има някакъв смисъл. Думи, свещеници — ето това бе реалността. Акха бе едно нищо.

И в неспокойната тъмнина той прошепна думите:

— Акха, ти си нищо!

Не умря, вятърът продължи да роши косите му.

Той скочи и хукна да бяга. Пръстите му бързо разчитаха надписите по стените. Юли тичаше и тичаше, докато спря изтощен с разранени от камъка пръсти. Обърна се задъхан. Власт — ето какво желаеше той, власт, а не подчинение.

Вътре в него вече нямаше борба. Върна се при одеялото си. Утре щеше да започне да действа. Край на свещенослуженето.

Вече задрямвайки, той отново скочи. Беше се върнал на замръзналия склон. Баща му го бе изоставил, заловен от фагорите, и той презрително захвърли бащиното си копие в храстите. Спомни си движението на ръката си, съскането на копието във въздуха и падането му в храсталака, острия като бръснач студен въздух в гърдите.

Защо ли изведнъж си бе спомнил тази незначителна подробност?

Тъй като не притежаваше способността да се самоанализира, той заспа, без да си отговори на въпроса.

Сутринта започна последният ден от разпита на Юзилк — разпитите се извършваха само шест последователни дни, после на жертвата се разрешаваше да си почине. В това отношение правилата бяха строги, а милицията гледаше свещениците с подозрение.

Юзилк не бе казал нищо съществено, не реагираше нито на побой, нито на ласкателства.

Стоеше изправен пред Юли, който бе седнал на инквизиторския стол, изсечен от цял скален къс и сложно резбован. Това показваше разликата в общественото положение на двамата мъже. Изглеждаше, че Юли се чувства удобно, а Юзилк бе полумъртъв от глад, с прегърбени рамене и бледо безизразно лице.

— Знаем, че към теб са се обърнали хора, които застрашават сигурността на Пановал. Искаме само да ни кажеш имената им и после ще те освободим, ще се върнеш във Вак.

— Не ги познавам. Говореха в тълпата.

И въпросите, и отговорите бяха станали нещо обикновено.

Юли стана от стола си и заобиколи затворника, без да издава емоциите си.

— Слушай, Юзилк. Не изпитвам омраза към теб. Както ти казах, уважавам родителите ти. Днес е последната ни среща. Няма да се видим повече и ти със сигурност ще умреш в това мизерно място, и то без причина.

— Аз си имам своята причина, попе.

Юли се учуди. Не очакваше отговор. Понижи глас.

— Всички ние си имаме причини… Ще поставя живота си в ръцете ти. Не съм способен да бъда свещеник, Юзилк. Роден съм в бялата безбрежност под открито небе далеч на север от Пановал и там искам да се върна. Ще те взема със себе си, ще ти помогна да избягаш. Истина ти говоря.

Юзилк вдигна поглед към Юли.

— Измитай се, попе. Тези номера не ми минават.

— Истина ти говоря. Как да ти го докажа? Да сквернословя срещу Бога, в който съм се клел? Мислиш ли, че бих могъл да изрека с лекота подобни неща? Пановал ме е оформил, ала нещо в истинската ми природа ме кара да се опълча срещу него и неговите институции. Те даряват убежище и сигурност на мнозина, но не и на мен, макар че като свещеник аз съм в благоприятно положение. Не мога да разбера защо не приемеш, че съм такъв, какъвто…

Юли преглътна края на думите си.

— Ще постъпя така. Ще взема едно расо. Когато след малко излезем от тази килия, ще ти помогна да се измъкнеш от Холис и ще избягаме заедно.

— Разкарай се с твоите номера…

Юли изпадна в ярост. Бе направил всичко възможно да се спре и не удари младежа. Излетя като куршум към стената, на която висяха инструментите за мъчения, и се върна с камшик в ръка. Сграбчи лоената лампа от масата и я навря в лицето на Юзилк… Удари се в гърдите.

— Защо ще те лъжа, защо ще се предавам сам? Какво знаеш ти всъщност? Нищо, нищо, което е от значение. Ти си едно нищожество, заловено във Вак, и животът ти не струва пукнат грош. Трябва да те измъчват и да те убият, защото това е съдбата ти. Добре, продължавай, наслаждавай се на напускащите те сили, ден след ден — това е цената, която плащаш за гордостта и за собствената си глупост. Прави каквото щеш, умри хиляди пъти. Дойде ми до гуша. Не мога повече. Край. Когато лежиш в тъмнината, мисли си за мен, защото аз ще бъда навън, свободен, под открито небе, където властта на Акха няма да ме достигне.

Той изкрещя последните думи, без да го е грижа, че могат да го чуят, до крайност разгорещен от бледото наранено лице на Юзилк.

— Разкарай се, попе.

Същата ядовита фраза, която използваше от седмица.

Юли подскочи назад. Замахна с камшика и удари Юзилк през нараненото лице. В удара вложи всичката си сила и ярост. Огненият му поглед долови къде точно попадна удара — под окото, в основата на носа му. Стоеше с вдигнат камшик, гледаше как Юзилк вдигна ръце към лицето си, как коленете му се превиха. Олюля се и рухна на пода, подпрял тялото си на колене и лакти.

Стиснал камшика в ръка, Юли го прескочи и излезе от килията.

Объркан, не забелязваше суматохата около себе си. Пазачи и милиционери тичаха насам-натам, което бе напълно необичайно за тях — нормалното движение през вените на Холис бе нарушено.

Към Юли забързано се приближи един капитан с факла в ръка, който крещеше някакви заповеди.

— Ти си от свещениците, които разпитват затворници, нали? — попита той.

— Какво има?

— Искам всички стаи да бъдат освободени от затворници. Върнете ги в килиите им. Ранените ще настанявате ето тук. Гледай внимателно.

— Ранените ли? Какви ранени?

Капитанът с досада изръмжа:

— Глух ли си, отче? Защо, мислиш, са всички тези крясъци през последния час? Новите разкопки в Туинк са причинили срутване и много добри хора са погребани живи. Там прилича на бойно поле. Хайде, движи се и заведи затворника в килията му. Бързо! За две минути искам коридорът да е чист.

Той продължи нататък, като викаше и ругаеше. Наслаждаваше се на собственото си вълнение.

Юли се обърна. Юзилк продължаваше да лежи сгърчен на пода. Свещеникът се наведе, подхвана го под мишниците и го изправи. Затворникът изстена — изглежда не бе напълно в съзнание. Юли прехвърли едната му ръка през рамото си и го накара да се движи. В коридора, където капитанът продължаваше да крещи, другите също преместваха жертвите си, развълнувано се блъскаха и никой не изглеждаше разочарован от внезапната смяна на обстановката.

Тръгнаха в тъмнината като две сенки. Това бе неговият шанс да изчезне, сега, когато всички наоколо се суетяха. А Юзилк?

Яростта му се стопяваше и се заменяше с чувство за вина. Осъзнаваше желанието си да покаже на Юзилк, че е бил искрен в предложението си да му помогне.

Решението беше взето. Вместо да се запъти към килиите, той тръгна към квартирата си. В мозъка му назряваше план. Първо трябваше да съживи Юзилк, да го подготви за бягството. Безполезно беше да го води в спалното помещение на братята-монаси, където биха могли да бъдат разкрити; знаеше по-сигурно място.

Като четеше по стената, той сви в коридора преди спалните помещения, влачейки Юзилк по извитата стълба, която водеше до подредените като клетки стаи на някои свещеници. Фигурите под пръстите му показваха къде се намира дори когато мракът стана тъй непрогледен, че през него започнаха да пробягват призрачно червени линии като превитите стебла на тръстики. Той почука на вратата на отец Сифанс и влезе.

Както предполагаше, нямаше никого. По това време на деня Сифанс бе зает другаде. Той издърпа Юзилк вътре.

Много пъти беше стоял пред тази врата, ала никога не бе влизал. Чувстваше се объркан. Помогна на Юзилк да седне и да се облегне на стената и заопипва да разбере къде са скобите за лампата.

След известно лутане я откри и удари кварцовото палило на стената. Проблесна искра, появи се пламъче, той вдигна лампата от гнездото й и се заоглежда. Тук се намираха всички земни блага на отец Сифанс, всъщност много малко. В единия ъгъл имаше малък олтар със статуята на Акха, мазна от докосване. Място за миене. Имаше полица с два-три предмета, включително и един музикален инструмент, подът бе покрит с черга. Нищо повече. Нито маса, нито столове. В сянката се криеше алковът и Юли знаеше и без да поглежда, че там бе леглото, където старецът спеше.

Захвана се с работа. С вода от легена, процеждаща се от скалата, изми лицето на Юзилк и се опита да го посъживи. Младежът пийна и повърна. В един съд на полицата имаше малко клисав овесен хляб. Юли даде на Юзилк и сам похапна.

Леко разтърси рамото му.

— Нали ще ми простиш за лошото държание? Ти го предизвика. По сърце съм дивак, не съм свещеник. Сега виждаш, че говоря истината — ще избягаме оттук. При това срутване в Туинк няма да е толкова трудно да се измъкнем.

Юзилк само изстена.

— Какво казваш? Не си толкова зле. Ще трябва сам да се движиш.

— Няма да ме измамиш, попе.

Юзилк го погледна през цепките на подпухналите си очи.

Юли приклекна до него. Това движение накара затворника да се отдръпне.

— Виж какво, вече сме се посветили на едно и също дело. Аз съм се посветил. Опитай се да разбереш. Не искам нищо от теб, Юзилк. Само се опитвам да те измъкна оттук. Сигурно има някакъв начин да изчезнем през северната порта, облечени като монаси. Познавах една стара траперка на име Лорел, живее не много далеч на север оттук, която ще ни разреши да се приютим при нея, докато свикнем със студа.

— Няма да мръдна оттук, човече.

Юли потърка чело и каза:

— Ще се наложи да го направиш. Скрили сме се в стаята на свещеник. Не можем да останем тук. Той не е лошо старче, но със сигурност ще ни обади, ако ни открие.

— Не е така, Юли. Твоето нелошо старче е гроб за тайните ти.

Юли скочи, обърна се и застана лице в лице с отец Сифанс, който тихо се бе появил от алкова. Протегна съсухрената си ръка, сякаш да се защити от неочаквано нападение.

— Отче…

Отец Сифанс запримигва на бледата светлина.

— Почивах си. Бях в Туинк, когато покривът се срути — каква бъркотия! За щастие не бях в опасност, но един камък отхвръкна и ме удари по крака. Съветът ми е — през северната врата не може да се избяга. Охраната я затвори и обяви извънредно положение, в случай че достойните граждани намислят нещо не толкова разумно.

— Ще ни обадиш ли, отче?

От стари времена, от времето на юношеството си, Юли пазеше едно-единствено свое притежание — костения нож, който майка му бе изработила в добрите си дни. Ръката му се плъзна под расото и докато задаваше въпроса, улови дръжката му.

Сифанс изсумтя:

— Също като теб и аз ще сторя нещо не толкова разумно. Ще ти посоча най-добрия път да напуснеш страната ни. Искам и да те посъветвам да не вземаш този човек със себе си. Остави го тук, аз ще се погрижа за него. Скоро ще умре.

— Не, отче, той е корав. Бързо ще се съвземе, когато идеята за свобода проникне в мозъка му. Много е преживял, нали, Юзилк?

Затворникът се вторачи в тях над посинялата си буза, която вече бе тъй подпухнала, че едното му око се затваряше.

— Освен това е твой враг, Юли, и такъв ще си остане. Внимавай с него. Остави го при мен.

— Моя е грешката, че ми е враг. Ще поправя отношенията ни и когато сме в безопасност, той ще ми прости.

— Някои не прощават — отвърна му отчето.

Докато Юли и отец Сифанс се гледаха един друг, Юзилк тромаво се опитваше да се изправи на крака, застана прав и задъхан, подпря чело на стената.

— Отче, едва ли бих могъл да те попитам такова нещо — започна Юли, — защото доколкото ми е известно, ти си Пазител. Ще дойдеш ли с нас във външния свят?

Старческите очи бързо запримигваха.

— Преди да ме посветят, чувствах, че не мога да служа на Акха, и веднъж се опитах да напусна Пановал. Ала ме хванаха, защото винаги съм бил покорен, не съм дивак като теб.

— Не си забравил произхода ми.

— О, завиждах на диваците. Все още им завиждам. Но бях победен; желанието ми бе унищожено от порива на природата ми. Заловиха ме и ме третираха — е, няма да описвам как се отнесоха с мен, нека само да кажа, че аз също не съм от онези, които прощават. Това бе много отдавна. Оттогава ме повишиха.

— Ела с нас.

— Ще остана тук и ще се погрижа за крака си. Винаги съм намирал извинение, Юли.

Свещеникът взе един камък от пода и нарисува скица на стената, като обясни на Юли как могат да се измъкнат.

— Пътуването ще бъде дълго. Трябва да минете под Кузинтските планини. Най-накрая ще се намерите не на север, а в по-милосърдния юг. Бъдете здрави, желая ви успех.

Той се изплю в дланта си, изтри скицата и захвърли камъка в ъгъла на стаята.

Тъй като нямаше какво да каже, Юли прегърна стареца, който потъна в обятията му.

— Тръгваме веднага. Сбогом.

Юзилк с трудност проговори:

— Трябва да го убиеш. Още сега. Иначе ще ни издаде още щом излезем оттук.

— Аз го познавам и му се доверявам.

— Това е някакъв номер.

— Стига с твоите проклети номера, Юзилк. Няма да ти разреша да докоснеш отец Сифанс.

Той изрече тези думи доста ядосано, защото Юзилк тръгна към стария свещеник и Юли протегна ръка да го спре. Юзилк го удари през ръката и за миг двамата се сборичкаха, ала Юли с лекота го бутна настрана.

— Хайде, Юзилк, щом си способен да се биеш, да тръгваме.

— Почакай. Виждам, че мога да ти се доверя, попе. Докажи, че говориш истината, като освободиш един мой приятел. Казва се Скоро. Работехме заедно на рибарското езеро. Ще го намериш в килия 65. Доведи и приятеля ми от Вак.

Юли потърка брадичката си и отвърна:

— Не си в положение да поставяш условия.

Всяко закъснение беше опасно за тях. Но ако искаше в бъдеще да се разбират добре с Юзилк, трябваше да направи жеста, за да го предразположи. Според Сифанс ги очакваше опасно пътуване.

— Става дума за Скоро, нали? Спомням си го. Твой другар от революционната организация, нали?

— Продължаваш да ме разпитваш ли?

— Отче, може ли Юзилк да остане при теб, докато отида да доведа този Скоро? А кой е мъжът от Вак?

По израненото лице на Юзилк пропълзя нещо като усмивка.

— Не е мъж, жена е. Моята жена, попе. Казва се Искадор, кралица е на стрелбата с лък. Живее в Боу, Долната алея.

— Искадор… да, да, познавам я, виждал съм я веднъж.

— Доведи я. Двамата със Скоро са издръжливи. После ще те видим и теб колко издържаш, попе…

Свещеникът дръпна Юли за ръкава и тихо му прошепна, като почти напъха носа си в ухото му:

— Извини ме, но промених решението си. Не смея да остана насаме с този надут и глупав човек. Моля те, вземи го със себе си! Имаш думата ми — няма да излизам от стаята си.

И той се вкопчи в ръката му.

Юли плесна с ръце.

— Добре, много добре. Юзилк, тръгваме заедно. Ще ти покажа откъде да откраднеш расо. Сложи си го и върви да доведеш Скоро. Аз ще сляза във Вак и ще доведа момичето ти, Искадор. Ще се срещнем във вътрешния ъгъл на Туинк, откъдето излизат два коридора, за да можем да избягаме при необходимост. Ако двамата със Скоро не дойдете, ще тръгна без вас, тъй като е възможно да ви заловят. Ясно ли е?

Юзилк изсумтя.

— Ясно ли е?

— Да, да тръгваме.

Тръгнаха. Напуснаха убежището на малката свещеническа стая и потънаха в непрогледната нощ на коридора. С пръсти по стената, Юли водеше. От вълнение бе забравил дори да се сбогува със стария си учител.

По това време жителите на Пановал бяха практични. Не ги вълнуваха по-велики мисли от това да напълнят коремите си. Ала все пак в историите, разпространявани от разказвачите, се прокрадваха известни промени.

На главния вход до бараките на охраната, преди посетителят на Пановал да достигне терасите на Пазара, растяха дървета — хилави и малко на брой, ала определено зелени дървета.

Те бяха ценени за това, че рядко се срещат, и от време на време раждаха набръчкани орехчета, наричани „благодарствени послания“. Нито едно дърво не успяваше да даде реколта всяка година, но винаги някое раждаше по няколко бледи послания, разклащани от вятъра. В по-голямата част от посланията имаше личинки; ала жените и децата на Вак, Гройне и Прейн ги ядяха заедно с плода.

Понякога личинките загиваха при счупването на ореха. Според историята бедните малки личинки загивали от шок. Вярвали, че вътрешността на ореха представлява целия свят, а набръчканата черупка наоколо небето. После един ден светът им се разтваря и те с ужас виждат, че извън техния съществува друг огромен свят, във всяко отношение по-важен и по-светъл. На личинките им идвало много и те издъхвали от откритието си.

Юли си мислеше за личинките в орехчетата, когато за пръв път от цяла година напускаше тъмнината на Холис и объркан се завръщаше в ослепителния свят на обикновените хора. Отначало шумът, светлината и блъсканицата на толкова много хора го докараха до шоково състояние.

Всички предизвикателства и съблазни на този свят се събираха ведно в лицето на Искадор, хубавицата Искадор. Съвсем ясен бе споменът му за нея, сякаш я бе видял вчера. Когато се изправи пред нея, той я намери още по-красива и започна да заеква от вълнение.

Жилището на баща й имаше няколко подразделения и представляваше част от малка фабрика за лъкове; той бе шефът на гилдията.

Тя покани свещеника у дома си доста надменно. Той седна на пода, изпи чаша вода и бавно заразказва историята си.

Външността на Искадор издаваше упоритост и остър ум. Кожата й бе млечно бяла и контрастираше с дългата й черна къдрава коса и кафяви очи. Имаше едро лице с високи скули, с широка и бледа уста, движенията й бяха енергични. Тя скръсти ръце делово, заслушана в думите на Юли.

— Защо не дойде Юзилк да ми разкаже за тези перипетии?

— Той отиде да вземе още един приятел. Не може да дойде във Вак. По лицето му има белези и би могъл да привлече вниманието на хората.

Тъмната коса се спускаше от двете страни на лицето й като крила. Те нетърпеливо изпърхаха назад от движението на главата й, когато Искадор каза:

— Както и да е. След шест дни имам състезание и искам да го спечеля. Не желая да напускам Пановал, тук съм си щастлива. А Юзилк винаги се е оплаквал. Освен това не съм го виждала много дълго. Сега си имам друг приятел.

Юли стана и леко се изчерви.

— Прекрасно, ако наистина се чувстваш така. Само си мълчи и не казвай на никого за моето посещение. Аз тръгвам и ще предам съобщението ти на Юзилк.

Пред нея се чувстваше неспокоен и това го караше да се държи по-грубо, отколкото би желал.

— Почакай — тя пристъпи напред с протегната ръка. — Не съм ти споменала, че можеш да си тръгваш, попе. Онова, което ми разказа, е доста вълнуващо. Значи трябва да защитаваш интересите на Юзилк и ме молиш да тръгна с вас.

— Само две неща, госпожице Искадор. Името ми е Юли, а не „поп“. И защо трябва да защитавам интересите на Юзилк? Та той не ми е приятел и освен това…

Гласът му затихна. Той я гледаше свирепо, цял почервенял.

— Освен това какво?

Във въпроса й се усещаше смях.

— О, Искадор, толкова си красива! Исках да кажа, че самият аз те обичам, това е.

Държанието й се промени. Тя вдигна ръка така, че почти скри бледите си устни.

— Ето две важни „освен това“. Е, Юли, това променя нещата. И ти самият не си лош, както виждам. Как стана свещеник?

Усетил промяната, той се подвоуми, после смело заяви:

— Убих двама души.

Тя дълго време го наблюдаваше изпод гъстите си мигли.

— Почакай тук, докато събера багажа си и взема един здрав лък — произнесе накрая.

Срутването на покрива предизвика вълнение и суматоха из целия Пановал. Беше се случило нещо, от което най-много се бояха. Чувствата бяха някак смесени. Ужасът премина в облекчение, когато се разчу, че под скалите са били погребани само затворници, пазачи и няколко фагори. Вероятно са си го заслужили и затова Акха им го е изпратил.

В задната част на Пазара бариерите бяха вдигнати и милицията бе излязла, за да съблюдава реда. Спасителните отряди, мъже и жени от гилдията на лекарите, както и работници, се щураха насам-натам на мястото на трагедията. Тълпи зяпачи се трупаха и притискаха напред, някои умълчани и напрегнати, други весели, тъй като се бе появила група акробати и музиканти, за да ги забавляват. Юли премина през тълпата с момичето след себе си — по стародавна традиция хората правеха път на свещеника.

Туинк — мястото на трагедията беше съвсем променено. Не се разрешаваше преминаването на минувачи, бяха запалени ярки факли в помощ на спасителите. Затворниците доливаха масло, за да поддържат светлината.

Сцената беше мрачна — затворниците копаеха, а зад тях чакаха други, които да ги сменят. Фагорите бяха изпратени да дърпат количките с камъни. Много често се извисяваха викове; тогава закопаваха още по-трескаво и от земята се появяваше тяло, което предаваха на лекарите.

Степента на разрушенията бе внушителна. Освен всичко друго се бе строполил и половината покрив на централната пещера. По-голямата част от пода бе покрита с купчини канари, а развъдниците за риба и лишеи бяха изчезнали. Източникът на трагедията се бе оказал подземен поток, който сега бликаше на свобода и освен всичко останало бе причинил наводнение.

Задните коридори бяха почти затрупани. Юли и Искадор трябваше да пропълзят над отломките, за да стигнат до тях. За щастие един голям куп камъни ги скриваше от очите на любопитните. Те се покатериха, без някой да ги спре. В сянката ги очакваха Юзилк и приятелят му Скоро.

— Черно-бялото ти отива, Юзилк — саркастично подметна Юли, за свещеническите одежди, с които се бяха дегизирали двамата затворници. Подразни го, че Юзилк с нетърпение се бе втурнал да прегърне Искадор. Може би нараненото му лице не й се нравеше, защото тя го държеше на разстояние и го укротяваше, стискайки го за ръцете.

Дори в новите си дрехи Скоро все още приличаше на затворник. Беше висок и слаб, с отпуснати рамене, характерни за човек, прекарал твърде дълго в твърде тясна килия. Ръцете му бяха големи и покрити с белези. Очите му — поне по време на тази среща — шареха. Здрависвайки се с Юли, той не го гледаше, но после, когато вниманието на свещеника се разсея, затворникът крадешком го погледна няколко пъти. Юли го попита дали е готов за трудното пътешествие и той само кимна с глава, изсумтя и намести торбата с вещите на гърба си.

Началото не предвещаваше нищо добро и за миг Юли съжали, че бе действал импулсивно. Рискуваше твърде много, за да си позволи да очаква единомислие с хора като Юзилк и Скоро. Най-напред, помисли си той, трябва да наложа авторитета си, в противен случай ще си имаме доста неприятности.

Очевидно Юзилк таеше същата мисъл.

Той се разбърза, намествайки торбата си.

— Закъсня, попе. Помислихме, че си се върнал, че това е още един от номерата ти.

— Вие двамата готови ли сте за трудно пътешествие? Изглеждате зле.

— По-добре да тръгваме и да не се мотаем тук в приказки — отвърна Юзилк, изпъчи гърди и тръгна между Искадор и Юли.

— Аз ще водя, ти ще помагаш — заяви Юли. — Да сме наясно с това, за да се разбираме по-нататък.

— Какво те кара да мислиш, че ти ще водиш, попе? — попита подигравателно Юзилк и кимна към спътниците си за подкрепа. С полузатвореното си око той изглеждаше хитър и злонамерен. Отново бе станал свадлив пред перспективата на идващата свобода.

— Ето отговора на въпросите ти — отвърна Юли, сви дясната си ръка в юмрук, замахва с него и го заби в корема на Юзилк.

Той се преви, започна да пъшка и да ругае.

— Разкарай се, ти…

— Изправи се, Юзилк. Да тръгваме, преди да са ни открили.

Спорът свърши дотук. Те тръгнаха кротко след него. Слабите светлини на Туинк се изгубиха зад гърба им. Пръстите на Юли шареха по стената и разчитаха знаците. Закачливите спирали като мъниста и нанизи от мидени черупки се виеха като мелодия, изпълнена на флугел, и ги водеха надолу в необятната тишина на планината.

Останалите не познаваха свещеническата му тайна и все още разчитаха на светлината. Замолиха го да върви по-бавно или да им разреши да запалят лампа, ала Юли не направи нито едното, нито другото. Възползва се от възможността да хване Искадор за ръката, което тя с радост му позволи — удоволствието да усеща плътта й до своята беше огромно. Другите двама се задоволиха да се държат за дрехите й.

След известно време коридорите се разклониха, повърхността на стената загрубя и знаците прекъснаха. Бяха стигнали границата на Пановал и вече наистина бяха сам-сами. Починаха си. Докато другите разговаряха, Юли си припомняше скицата, която отец Сифанс му бе надраскал. Вече съжаляваше, че не прегърна стареца на сбогуване.

Отче, разбираш ми душата по своя особен начин, така мисля. Знаеш какво неоформено парче пръст съм. Знаеш, че се стремя към доброто, ала не мога да се извися над собствената си примитивна природа. И все пак не ме предаде. Е, и аз не те прободох с ножа, нали? Трябва да продължиш опитите си да се промениш, Юли — най-после все още си свещеник. Наистина ли съм? Е, когато излезем навън, ако изобщо излезем… А тук това чудесно момиче… Не, не, аз не съм свещеник, стари отче, бъди благословен, но никога няма да бъда. Все пак се опитах и ти ми помогна. Сбогом завинаги…

— Ставайте — викна той и скочи на крака, като помогна на момичето.

Искадор леко постави ръка на рамото му, преди отново да поемат в тъмнината. Когато Юзилк и Скоро се заоплакваха от умора, тя не продума.

Най-после легнаха да спят, сгушени един до друг в основата на чакълест склон — момичето лежеше между Юзилк и Юли. Обзеха ги страховете на нощта. В тъмнината си въобразяваха, че чуват дъха на червея на Утра, който пълзи към тях с отворени челюсти и слузести мустаци.

— Ще спим на запалена лампа — реши Юли.

Беше студено и той здраво бе прегърнал момичето. Заспа с лице, опряно в кожената й туника.

Когато се събудиха, яростно се нахвърлиха върху храната, която носеха със себе си. Пътят ставаше все по-труден. Имаше скални срутвания и с часове трябваше да пълзят по корем, носовете им се опираха в краката на предишния, всеки силно викаше на другаря си, за да не се изгубят в непрогледната подземна нощ. По коридора, през който си пробиваха път, подухна мразовит вятър и превърна косите им в ледени шушулки.

— Да се връщаме — замоли се Скоро, когато най-сетне станаха с превити гърбове и си поеха дъх. — Предпочитам затвора пред това тук.

Никой не му отговори. Вече не можеха да се върнат. А и се умълчаха пред величавото присъствие на планината.

Юли безнадеждно се изгуби. Скалното срутване го бе изкарало от равновесие. Не можеше да си спомни картата на стареца и бе почти толкова безпомощен, колкото и останалите. Надигаше се шептящ шум и той тръгна към него. Пред широко отворените му очи се появи преграда с неопределен цвят; усети, че се притиска в здрава скала. Дъхът излизаше от отворената му уста на пресекулки. По взаимно съгласие спряха да си починат.

Пътят им вървеше все надолу и така с часове. Едва се влачеха — Юли се подпираше с една ръка на стената, а другата бе вдигнал пред лицето си, за да не удари глава в скалата, както вече му се бе случило няколко пъти. Искадор се хвана за дрехата му. Както беше уморен, той усети допира й по-скоро като нещо досадно.

С блуждаещия си мозък Юли започна да си представя, че цветовете, които се появяват пред очите му, имат връзка с дишането му. Все пак не беше съвсем така, тъй като пред тях се появи нещо като светлина. Той се втурна напред, още по-надолу, стискайки здраво подпухналите си клепачи, после отвори очи. Сякаш бе ослепял — виждаше бледа млечна светлина. Огледа се и му се стори, че като в сън зърва лицето на Искадор — или по-скоро като в кошмар, защото очите й бяха широко отворени, а по средата на призрачното й лице зееше устата и.

Усетила погледа му, тя дойде на себе си. Спря, улови се за него за опора, а Юзилк и Скоро се блъснаха в тях.

— Отпред се вижда светлина — каза Юли.

— Светлина! Отново мога да виждам… — Юзилк сграбчи Юли за рамото. — Ах, ти, проклет злодей, все пак ни изведе! Ние сме в безопасност, ние сме свободни!

Той се смееше гръмко, втурна се напред с протегнати ръце, сякаш да прегърне източника на светлина. Другите го последваха радостни, стъпваха по грубата земя през светлината, която преди не съществуваше, освен само над някое непознато северно море, където плаваха и се сблъскваха айсберги.

Пътят стана равен, покривът изчезна. Пред краката им се разстилаха езера. Те нагазиха в тях и пътеката отново се заизкачва нагоре, докато стана тъй стръмна, че намалиха ход, а светлината не се засилваше за разлика от острите шумове наоколо.

Внезапно стигнаха края на пътя и застанаха на ръба на дълбока цепнатина. Бяха заобиколени от светлина и шум.

— Очите на Акха — задъхано изрече Скоро и захапа юмрука си.

Цепнатината преминаваше в гърло, което водеше надолу към утробата на земята. Можеха да го видят — от ръба му бликаше река и падаше надолу в пролома. Точно под мястото, където стояха, водата със сила се удряше в първото си препятствие — един камък — и оттам се разнасяше силното бумтене, което бяха чули. После се спускаше в дълбини, недостижими за погледа им. Дори където не се пенеше, водата беше бяла с размазани зелени и сини петна. Въпреки че именно тя излъчваше слабата светлина, на която се бяха зарадвали, скалите зад нея не бяха по-тъмни, а обвити във вихри от бяло, червено и жълто.

Много преди да престанат да се взират в тази гледка и в бледите си призрачни фигури, те се намокриха от пръските.

— Това не е изходът — обади се Искадор. — Сляп коридор е. Юли, а сега накъде?

Той посочи отсрещния край на скалната тераса, където бяха застанали.

— Ще минем по този мост.

Предпазливо се запридвижваха към моста. Почвата бе хлъзгава от водорасли. Мостът изглеждаше посивял от старост. Беше построен от големи камъни, изкопани от близките скали. Арката му се извиваше нагоре и прекъсваше — беше разрушен, представляваше останки от мост. В полумрака на отсрещния бряг на бездната се забелязваше другата му част. Някога са се прехвърляли оттатък, но вече не можеше.

Те постояха така, загледани във водата, без да се поглеждат един друг. Първа се раздвижи Искадор. Наведе се, остави торбата си на земята и измъкна от нея лък. Завърза конец на стрелата — същата като при състезанията, наблюдавани от Юли много, много отдавна. Момичето безмълвно се настани на ръба на бездната и вдигна лъка. Опъна назад ръката си, присви очи и пусна стрелата да лети.

Тя проряза светлината, изпълнена с пръски. Достигна най-високата си точка над скалната козирка, изчерпала ускорението си, отскочи от каменната скала над водопада и падна обратно. Заби се до краката на Искадор.

Юзилк я потупа по рамото.

— Блестящо. Какво ще правим сега?

Вместо да отговори, тя завърза дебела корда към края на конеца. Хвана края на конеца, вързан за стрелата, започна да дърпа и предният край на кордата премина над козирката, и се върна обратно в ръката й. После Искадор извади въже, направи му примка, издърпа и него над издадената над главите им скала, спусна другия край на въжето през примката и здраво го стегна.

— Искаш ли да тръгнеш пръв? — попита тя Юли и му подаде края на въжето. — Нали си ни водач.

Той се взря в дълбоко поставените й очи, чудейки се на лукавството и на искреността им едновременно. Не само че посочваше на Юзилк, че не е водач, а караше и него, Юли, да докаже, че е такъв. Той разбра думите й, реши, че има право, хвана въжето и изправи гърди да посрещне предизвикателството.

Прецени, че е страшничко, ала не толкова опасно. Можеше да се полюлее над бездната, после да тръгне по вертикалната скала и да се захване за ръба, откъдето бликаше водата. Доколкото виждаха, имаше достатъчно пространство да се изкачи догоре, без да бъде изтласкан настрани от струята. Друго можеше да измисли едва когато вече се изкачи. Нямаше никакво намерение да проявява страх пред двама затворници, нито пък пред Искадор.

Юли доста прибързано се хвърли над бездната, част от мисълта му бе още при момичето. Малко непохватно се блъсна в отсрещната скала, левият му крак се плъзна по зелената тиня, натърти си рамото о стената, попадна в пръски и изпусна въжето. В същата секунда започна да пада надолу в бездната.

Сред бученето на водата се разнесе общият им вик и това бе първото нещо, което направиха заедно.

Юли се удари в камък и се залови за него с всички фибри на тялото си. Сви колене, размърда пръстите на краката си и се улови за скалата.

Беше се смъкнал около два метра, ала от падането всяка негова частица бе наранена и костите му се натъртиха от острите издатини на скалата. Имаше място колкото да си постави стъпалото, но и това му беше достатъчно.

Задъхан, той се преви в неудобно положение, не смееше да помръдне, брадата му бе почти на равнището на ботушите му.

Потъмнелият му от болки поглед падна върху някакъв син камък пред очите му. Той се съсредоточи, като се чудеше дали му е дошло времето да умре. Камъкът беше гладък. Почувства, че би могъл да се протегне над издатината, където се бе свил, и да го вземе. Внезапно сетивата му подсказаха истината — не се взираше в камъка, а в нещо синьо далеч под себе си. Зави му се свят, не можеше да помръдне. Свикнал с равнината, Юли нямаше имунитет срещу подобно преживяване.

Затвори очи и се хвана още по-здраво. Чак когато дочу виковете на Юзилк, идващи някъде отдалеч, се насили да ги отвори отново.

Точно отдолу бе разположен друг свят. През отвор, не по-голям от човешка длан, Юли бе надникнал в огромна кухина. Тя бе осветена. Онова, което бе взел за син камък, всъщност беше езеро, може би дори море, тъй като той можеше да види само част от цялото, чиито размери не се наемаше да уточни. На брега на езерото имаше няколко песъчинки — Юли едва сега разбра, че са сгради. Лежеше като в транс, безсмислено загледан надолу.

Нещо го докосна. Той не можеше да помръдне. Някой му говореше, стискаше ръцете му. Без каквото и да е желание седна и опря гръб в скалата, обгърнал с две ръце раменете на спасителя си. Лице с белези, счупен нос, одрана буза и едно затворено черно-зелено око плаваха пред очите му.

— Дръж се здраво, човече. Тръгваме нагоре.

Едва тогава успя да се улови за Юзилк. Младежът бавно си проправяше път нагоре и най-после спря с огромно усилие на ръба на скалата, откъдето бликаше водата. Тогава Юзилк припадна, просна се на земята, задъхан и стенещ. Юли погледна надолу за Искадор и Скоро, които едва се забелязваха на отсрещния бряг на бездната с обърнати нагоре лица. Вторачи се и още по-надолу в разседа, ала видението бе изчезнало зад водните струи. Крайниците му трепереха, но той бе в състояние да ги контролира и да помогне на останалите да дойдат при тях двамата.

Мълчаливо се прегърнаха, благодарни един на друг.

Мълчаливо поеха пътя си сред речните камъни откъм страната, където реката бързаше към ръба на водопада.

Мълчаливо продължиха. И Юли не им каза нищо за другия свят, който беше видял. Ала отново си помисли за стария отец Сифанс. Не би ли могло това да бъде тайно укрепление на Ползвателите, разкрили се за миг пред него сред пустошта на скалите? Каквото и да беше, той пазеше тайната в себе си, бе онемял.

Плетениците в планината сякаш нямаха край. Без светлина четиримата стъпваха едва, бояха се от неочаквани цепнатини. Когато прецениха, че би трябвало вече да е нощ, намериха си удобно кътче за спане и се сгушиха един до друг, за да им е по-топло и да не ги е страх в тъмнината.

Веднъж, след като се бяха изкачвали с часове по естествен коридор, осеян с камъни от отдавна изчезнала река, откриха ниша на височината на раменете си, в която се събраха и четиримата, за да се скрият от студения вятър, дето бе духал в лицата им цял ден.

Юли тутакси заспа. Събуди се от разтърсването на Искадор. Другите двама бяха седнали и неспокойно си шушукаха.

— Чуваш ли? — попита го Искадор.

— Чуваш ли? — попитаха го Юзилк и Скоро.

Юли се заслуша в диханието на вятъра по коридора, в далечния шум от вода. После наистина чу онова, което ги беше разтревожило — непрекъснат стържещ звук, сякаш нещо се движеше и се търкаше о стените.

— Червеят на Утра! — възкликна Искадор.

Той здраво я прегърна.

— Това е само приказка — зауспокоява я Юли. Ала кръвта му се смрази и той сграбчи камата си.

— В тази ниша сме в безопасност — обади се Скоро. — Само трябва да пазим тишина.

Надяваха се да е прав. Нямаше никаква грешка, нещо се приближаваше. Те се свиха на място, вторачили поглед в тунела. Скоро и Юзилк бяха въоръжени с тояги, откраднати от пазачите в сектор „Наказание“, Искадор си извади лъка.

Шумът се засилваше. Акустиката мамеше, но според тях идваше от същата посока, от която духаше вятърът. Сега в шума се намеси стържещ звук и трополене от камъни, отхвърляни безразборно. Вятърът замря, вероятно нещо го спираше. Ноздрите им доловиха странен мирис.

Вонеше на разложена риба, на мръсотия, на развалено сирене. В коридора нахлу зеленикава мъгла. Според легендата червеят на Утра бе тих, ала сега напредваше с тътен.

Ръководен повече от ужас, отколкото от смелост, Юли надникна в нишата.

И го видя да напредва бързо. Чертите му едва се различаваха иззад зелената луминесцентна светлина, която го предхождаше. Четири очи, от всяка страна по две, мустаци и гигантски зъби. Юли ужасен се отдръпна. То напредваше неумолимо.

В същия миг и четиримата видяха лицето му в профил. То пълзеше покрай тях, а очите му гледаха диво. Коравите му мустаци се отъркаха в кожите им. После очите им се спряха на покритите с люспи ребра, извиващи се пред тях, целите осветени в синьо, обсипващи ги с прах, давещи ги с отвратителна воня и мръсотия.

Сгушени един в друг, четиримата се взираха от скривалището си кога ще отмине. В началото на обсипания с камъни коридор имаше по-широка пещера, през която бяха дошли. Конвулсии разтърсиха въздуха, пелената от зелена светлина се развълнува.

Червеят ги бе усетил. Обръщаше се и приближаваше. Идваше за тях. Искадор преглътна вика си.

— Камъни, бързо! — изкомандва Юли.

Биха могли да хвърлят скални отломки. Пресегна се към наклонената стена на нишата. Ръката му докосна нещо странно с козина. Отдръпна се. Удари кварцовото си палило. Проблесна искра и се изгуби. Но времето му бе достатъчно да забележи, че са си правили компания с останките на човек — кости, обвити в кожи. Имаше и някакво оръжие.

Отново щракна с палилото.

— Ама това е косматко! — извика Юзилк, използващ затворническия жаргон за фагор.

Имаше право. Продълговат череп, върху който плътта се бе съсухрила, рога — това бе фагор. До трупа лежеше прът, който завършваше с острие. Акха се бе притекъл на помощ на застрашените от червея на Утра. Юзилк и Юли едновременно се пресегнаха и сграбчиха оръжието.

— За мен е. Използвал съм подобни неща — ръгна го Юли.

Внезапно предишният живот премина пред очите му, спомни си как посрещаше връхлитащите йелки.

Червеят на Утра се връщаше. Отново се чу стържещият звук. Отново ярка зелена светлина. Юли и Юзилк си позволиха да надникнат бързешком от нишата. Ала чудовището стоеше неподвижно. Виждаха мъглата, излъчваща се от лицето му. Беше се обърнало и се взираше към тях, ала не се движеше.

Изчакваше.

Случайно обърнаха поглед в противоположна посока. Друг червей идваше оттам, откъдето бе дошъл първият. Два червея… В същия миг във въображението на Юли се появи цяла система пещери, гъмжащи от червеи.

Четиримата се вкопчиха един в друг от ужас, когато светлината стана по-ярка, а шумът — по-близък. Но чудовищните твари се интересуваха единствено една от друга.

След вълна зловоние главата на чудовището се плъзна край тях, вторачено и с четирите си очи напред. Юли държеше долната част на новопридобитото си оръжие. Опря копието в стената на нишата и мушна острието над скалата, като стискаше дръжката с двете си ръце.

То прободе изпъкналото туловище на червея в движение. От дългата разкъсана рана бликна гъста, подобна на желе течност и потече по туловището. Чудовището забави движение, преди косматата му опашка да премине покрай нишата, където се бяха скрили четирите човешки същества.

Не можаха да разберат дали двата червея са имали намерение да се бият, или да се съвкупляват. Вторият не достигна обекта си. Постепенно спря. Вълни на остра болка се предаваха по тялото му и то се загърчи, а опашката му се замята във всички посоки. После замря.

Светлината, която излъчваше, бавно се стопи. Настъпи тишина, чуваше се само диханието на вятъра.

Те не смееха да помръднат. Не смееха да сменят положението си. Първият червей все още чакаше някъде в тъмнината и присъствието му се забелязваше по слабото зеленикаво сияние, което трудно проникваше над трупа на мъртвото чудовище. После всички решиха, че това е била най-лошата част от изпитанията им. Всеки предполагаше мислено, че първият червей знае къде се намират, че мъртвият е част от двойката и първият само чака да се помръднат, за да се нахвърли и да си отмъсти.

Най-после първият червей наистина се раздвижи. Чуха дращенето на мустаците му в скалата. Той предпазливо се плъзна напред, сякаш очакваше да попадне в капан, и главата му се надвеси над трупа на мъртвия червей. После започна да се храни.

Четиримата не можеха да издържат повече. Звуците бяха твърде ужасяващи и ги караха да си представят най-страшното. Те прескочиха плисналата се течност, излязоха отново в коридора и се изгубиха в тъмнината.

Пътешествието им във вътрешността на планината продължаваше. Ала сега вече често спираха и се вслушваха в звуците на тъмнината. А когато искаха да си говорят, правеха го с тих, треперещ глас.

От време на време намираха вода за пиене. Но храната им свърши. Искадор простреля няколко прилепа, ала не можаха да ги ядат. Скитаха се из каменните лабиринти и силите им отслабваха с всеки изминал час. Времето минаваше и те забравиха сигурността на Пановал: от живота им бе останала единствено безкрайната тъмнина, която трябваше да бъде преодоляна.

Започнаха да попадат на животински кости. Веднъж използваха палилото и откриха два човешки скелета, проснати в една ниша, единият прегърнал другия. Времето бе отнело нежността, която тази прегръдка някога е излъчвала: бяха останали само кости до кости и ужасяващо ухилени един на друг скелети.

Достигнаха място, където вятърът бе още по-студен, доловиха някакво движение и откриха две животни с червена козина, убиха ги. Наблизо видяха някакво кутре, което скимтеше и навираше тъпото си носле в тях. Те разкъсаха кутрето и докато месото бе още топло, разкъсаха и двамата му родители, сякаш ги бе обхванал жесток пристъп на ярост, породен от неистовия им глад.

По стените живееха организми, излъчващи светлина. Откриха следи от човешко присъствие. Навсякъде по останките от колиба и нещо като лодка никнеха лишеи. Наблизо един комин служеше за убежище на ято птици. С непогрешимата си стрела Искадор повали шест от тях и те си сготвиха топло ястие с лишеи и щипка сол за вкус. През тази нощ сънищата им бяха населени с приятни и живи неща, които приписваха на вкусните лишеи. Когато на другата сутрин отново тръгнаха, само след два часа стигнаха до ниска широка кухина, в която се процеждаше зелена светлина.

В единия ъгъл на пещерата тлееше огън. В грубо скованата кошара имаше три кози, чиито очи блестяха в полумрака. Около купчина кожи седяха три жени — стара вещица с бяла коса и две по-млади. Като зърнаха Юли, Юзилк, Искадор и Скоро, младите жени хукнаха да бягат с неистови писъци.

Скоро изтича напред и скочи при козите. Взе стоящия наблизо съд и започна да ги дои, без да обръща внимание на виковете на бабата. Млякото беше малко. Но те си го поделиха, хвърлиха ведрото настрана и побързаха да си тръгнат, преди да са дошли мъжете от племето.

Навлязоха в коридор, който рязко извиваше, ала бе преграден. Зад преградата бе изходът на пещерата, а навън — откритото пространство с планини и долини и ярката светлина на царството на Утра, Бога на небесата.

Те стояха един до друг, защото наслаждавайки се на красивата гледка, усетиха още по-здраво силата на приятелството. А когато се погледнаха, в очите им имаше радост и надежда — не можаха да се въздържат и възторжените им викове се смесиха с щастливия им смях. Обърнаха се един към друг и се запрегръщаха. Когато очите им свикнаха достатъчно със светлината, заслониха ги с ръце и се взряха в Баталикс, обвит в тънък облак, наслаждаваха се на бледооранжевия му диск.

Вероятно приближаваше пролетното равноденствие и беше по пладне — причините Юли да мисли така бяха две: Баталикс висеше вертикално над главите им, а Фрейър се носеше под него на изток. Вторият бе няколко пъти по-ярък и разсипваше светлината си над заснежените планини. По-бледият Баталикс винаги е бил по-бързият страж и скоро щеше да залезе, докато Фрейър все още се задържаше в зенита си.

Каква прекрасна гледка представляваха двойката Стражи! Моделът на движението им по небето през различните сезони отново се завърна в спомените на Юли, сърцето му примря, ноздрите му се разшириха. Той се облегна на грижливо изработеното копие, с което бе убил червея, цялото му същество се изпълни с дневната светлина.

Но Юзилк възпираше с ръка Скоро и се помайваше пред входа на пещерата, тревожно поглеждайки навън.

— Не е ли по-добре да останем в тези пещери? — викна на Юли той. — Как ще живеем там, под открито небе?

Без да отделя поглед от околния пейзаж, Юли усети, че Искадор стои между него и Юзилк. Отговори му, без да се обръща.

— Спомняш ли си историята, която разказваха във Вак за личинките в орехчетата? Те мислели, че гнилият орех представлява целия свят и когато той се счупил, те загинали от шока. И ти ли си личинка, Юзилк?

Момъкът нямаше какво да отговори. Но не и Искадор. Тя се приближи до Юли изотзад и мушна ръка в неговата. Той се усмихна, душата му запя, ала продължи жадно да поглъща с очи гледката пред себе си.

Видя, че планините, под които бяха преминали, щяха да ги предпазват откъм юг. Хилави дървета, не по-високи от човешки ръст, растяха на групички. Стояха изправени, което показваше, че студеният западен вятър на Преградните планини нямаше сила тук. Юли беше запазил старите си умения, които бе научил от Ейлхо преди много години. В планините щяха да открият дивеч и да живеят разумно под небесата, както им бяха предначертали боговете.

Настроението му се подобри, той се развеселяваше все повече, докато накрая разпери ръце.

— Ще живеем в това благословено място. Четиримата ще се държим заедно, каквото и да се случи.

Над снежната обвивка на планинския склон в далечината се виеше дим и се смесваше със сивото небе на отминаващия ден. Той посочи натам:

— Тук живеят хора. Ще ги накараме да ни приемат. Това ще стане и наше място. Ще ги управляваме и ще ги учим на нещата, които знаем. Отсега нататък ще живеем по свои собствени закони, а не по законите на другите.

Изпъчи се и пое надолу по склона сред хилавите дръвчета. Искадор го последва първа с горда походка.

Някои от намеренията на Юли се сбъднаха, други — не.

След многобройни предизвикателства те бяха приети в малко селище, сгушено в защитена планинска долчинка. Хората живееха бедно и примитивно. Благодарение на всичките познания и смелостта си Юли и неговите приятели наложиха волята си на общността, управляваха я по своите собствени закони.

Все пак те не можаха да се слеят напълно с населението, защото лицата им бяха по-различни, а олонецкия, който говореха, се различаваше по изговор. Тогава откриха, че заради предимствата му това населено място винаги бе живяло в страх от нашествия от страна на по-голямото селище от другата страна на замръзналото езеро. Наистина неведнъж през годината, която последва, преживяха подобни набези и те донесоха много страдания, загуби и смърт.

Но Юли и Юзилк проявиха хитрост, създадоха яростна съпротива срещу нашествениците от Дорзин, както се наричаше по-голямото селище. А Искадор научи всички млади жени да изработват лъкове и да си служат с тях. Местните жители успяха да достигнат голямо умение. Следващия път, когато нашествениците нахлуха от юг, мнозина от тях загинаха със стрели в гърдите и след това нападенията от тази посока секнаха.

Ала безжалостният климат ги мъчеше. Лавини се търкаляха надолу по планината. Бурите нямаха край. Можеха да отглеждат хилави растения и мизерни животни единствено във входовете на пещерите, за да получават месо и мляко. Броят на животните си оставаше един и същ, а те бяха непрекъснато гладни или страдаха от болести, които можеха да бъдат приписани само на злите богове (Юли не разрешаваше да се споменава името на Акха).

Юли взе красивата Искадор за своя жена, обичаше я и широкото й силно лице му вдъхваше уют. Имаха си дете, момче, което нарекоха Си в памет на стария свещеник от Пановал. То преживя всички болки и опасности на детството и израсна голям и див мъж. Юзилк и Скоро също се ожениха: Юзилк за дребна жена с кафява кожа на име Исик, което странно напомняше неговото собствено. Въпреки ръста си тя тичаше като сърна, беше интелигентна и добра. Скоро взе едно момиче на име Фити, капризна жена, която пееше хубаво и направи живота му ад; двамата имаха момиченце, което почина на една годинка.

Но Юли и Юзилк не се разбираха. Макар да се бяха обединили пред лицето на общата опасност, понякога Юзилк проявяваше враждебност към Юли и плановете му и когато можеше, му играеше номера. Както бе казал старият свещеник, някои хора не забравят.

Ала от по-голямото селище Дорзин пристигна делегация; имаха много загуби поради някаква епидемия. Чули за славата на Юли и го помолиха да ги управлява и да замести мъртвия им водач. Юли така и направи, за да бъде далеч от обидата на Юзилк — той, Искадор и детето им заживяха до замръзналото езеро, където дивечът бе в изобилие, и строго прилагаха законите.

Но дори в Дорзин не съществуваше изкуство, което да разнообрази монотонния им труден живот. Макар че по празници хората танцуваха, те нямаха музикални инструменти с изключение на кречетала и звънци. Нямаха и религия, като изключим постоянния им страх от зли духове и стоическото приемане на неимоверния студ, на болестите и смъртта. Така че най-после Юли стана истински свещеник, опитваше се да внуши на хората чувство за тяхното собствено духовно безсмъртие. Повечето от мъжете отхвърляха думите му, защото макар да го бяха приели, той беше външен човек, а те бяха твърде враждебно настроени, за да учат нови неща. Ала Юли ги научи да обичат небето във всичките му проявления.

Но в него, в Искадор и в техния син съществуваше непобедима жизненост, в душите им се таеше надеждата, че идват по-добри времена. Той пазеше видението от планините, че вероятно съществува по-приятен живот от този, който се предоставя на хората, по-сигурен, по-малко подчинен на късмета и на природните сили.

Ала той и красивата му Искадор остаряваха и с всяка изминала година усещаха студа още по-силно.

Те обичаха това място до езерото и в памет на един друг живот и други надежди и очаквания го нарекоха Олдорандо.

Това е историята на Юли, сина на Ейлхо и Онеса.

Историята на потомците им и съдбата, която им бе отредена, е далеч по-дълга. На тях не им бе известно, ала Фрейър се приближаваше към студения свят: в неразбираемите притчи, които навремето Юли бе отхвърлил, имаше истина, защото леденото небе след време щеше да се превърне в огнено. Само петдесет хеликонийски години след раждането на сина им безмилостният свят, познат на Юли и неговата красива Искадор, щеше да посрещне истинската пролет.

Раждаше се нов свят.

Към следващата част или към съдържанието

Брайън Олдис Хеликония. Пролет (1)

Метаданни

Данни

Хеликония. Пролет

Информация

История

Сваляне / Връзки

ПрологЮли

Брайън Олдис
Хеликония. Пролет (1)

Пролог
Юли