Нелсън Демил
Школа за магии (26)

26.

Синият форд чакаше в подземния гараж. Зад волана бе Бети Ешмън, съпругата на военноморското аташе.

— Готови ли сте, Сам?

— Да, готови сме.

Сам Холис седеше на пода пред задната седалка с гръб към вратата. Лиза беше срещу него. На задната седалка седяха две момичета от Консулския отдел със свити под тях крака — Одри Спенсър и Пати Уайт. Отпред до шофьора седеше търговската съветничка.

Моторът изрева и Холис усети, че фордът потегли. Той обясняваше на Бети Ешмън:

— Запомни, че нямат право да те спират, когато излизаш от посолството. Ако ти се изпречи някой милиционер, натисни клаксона и продължавай. Той ще се отмести. Ясно ли е?

— Да, ясно. Веднъж го правих и заради съпруга си.

— Даже няма нужда от клаксон. Няма начин да не се отмести. Или настрани, или ще се пльосне на земята — каза Джейн Елис.

Двете жени отзад се засмяха малко нервно. Поне на Холис така му се стори.

— Две точки на ударен милиционер, Бети — каза Лиза.

Фордът се изкачи по рампата и се понесе покрай административната сграда. Утрото бе сиво и навън бе дори по-мрачно, отколкото в подземния гараж. Бети Ешмън караше бавно към изхода.

Холис отново прехвърли простичкия план през ума си. Тая неделя само в две протестантски църкви в цяла Москва се провеждаха неделни служби — в малка баптистка църквичка в едно от крайните предградия и в параклиса в британското посолство, където през седмица в неделя пристигаше със самолет от Хелзинки един англикански свещеник. В църквата към американското посолство имаше служби също през седмица, но само в събота и на празници. За щастие днес бе редът на британската църква, където четирите жени обикновено ходеха заедно. Следователно нямаше нищо, което да предизвика любопитството на съветските милиционери, запознати добре с привичките на служителите в посолството.

— Сега минаваме покрай нашия патрул — каза Бети Ешмън.

Когато наближиха до тротоара, един от милиционерите изскочи от будката, застана пред колата и вдигна ръка. Бети Ешмън натисна клаксона и педала за газта. Милиционерът подскочи назад и изкрещя:

— Пизда!

Пати Уайт се засмя.

— Досега не бях виждала съветски гражданин да се движи толкова бързо.

— Имаме ли си опашка? — попита Холис.

Двете жени отпред погледнаха в страничните огледала и казаха, че не виждат никакви коли зад тях.

Бети Ешмън зави по крайбрежното шосе, стъпи здраво на газта и скоро излезе на почти пустия път, обгръщащ северния бряг на Москва река. Това не бе най-прекият път до британското посолство, което се намираше на крайбрежната улица „Морис Торез“, точно срещу Кремъл, но Холис знаеше, че по нея няма много движение и опашките лесно се забелязват. Освен това той минаваше точно покрай Новодевическия манастир. Холис се облегна на вратата и погледна към Лиза. Тя протегна крака и сложи босите си стъпала в скута му.

— Притеснявам ли те така?

Двете момичета отзад се усмихнаха леко.

— Какво правите там отзад? Сам, дръж се прилично — каза Джейн Елис.

Всички жени се изсмяха. Холис си помисли, че не трябваше да се отказва от първоначалната си идея да пътува в багажника.

Пътят зави на юг, където реката правеше най-голямата си извивка под Ленинските възвишения.

— Всички ще си имате неприятности, когато се върнете. Съжалявам — каза Холис.

— Да го духат! — отговори Джейн Елис и веднага след това възкликна: — О, забравих, че сме тръгнали на църква.

Всички се засмяха.

— Манастирът е точно пред нас — съобщи Бети Ешмън.

— Спри край оня парк пред манастира, за да се изтърсим — заяви Лиза.

— Благодаря ви, че ни докарахте, момичета — каза Холис.

— За нас беше голяма чест да возим носителите на наградата Джоуел Барлоу — отговори Джейн Елис.

Бети Ешмън отби колата в парка и спря на една от алеите. Холис и Лиза отвориха вратите и слязоха със светкавична бързина. Автомобилът потегли и Холис го проследи с поглед, докато изчезна по виещия се покрай реката път.

— Май сме сами — каза той и се огледа.

Лиза оправи гънките на шлифера си.

— Дяволски начин да отидеш на църква, а?

— Да се махнем от пътя.

Тръгнаха през парка към високата назъбена ограда от тухли и варовик на манастира.

— Все още ли ми се сърдиш? — попита Лиза.

— Не.

— Добре. А съжаляваш ли?

— За какво?

— За това, че се скарахме. За това, че спа на дивана. За…

— Да, да. Съжалявам. — Той погледна часовника си. — В колко часа започва службата?

— В десет. Съветското правителство е определило два часа за църковни служби в цяла Русия в десет сутринта и в шест вечерта.

— Така е по-лесно. — Холис се загледа в изящно украсените бойни кули по стените на манастира. — Невероятно място. Стените са по-красиви дори от кремълските. Откъде се влиза?

— Ела.

Тръгнаха към северната стена, където се намираше Преображенската църква. Поток от хора, предимно възрастни, идваше откъм близката метростанция и се вливаше в църквата през масивната врата. Холис вдигна очи към кулите и златните кубета над стената, които се извисяваха на фона на сивото московско небе, и усети, че по бузите му се наслоява лека мъгла. Лиза го хвана за ръката и те се сляха с хората, които влизаха през сводестия портал.

— За какво разговаряхте със Сет чак до 4 сутринта? — попита Лиза.

— За секс, спорт и религия.

— Та той не разбира копче от тия неща. Нито пък ти.

— Точно до тоя извод стигнахме към 4 часа и аз си тръгнах.

— Знаеш ли, всеки човешки живот се нуждае от някакво духовно измерение, иначе не е пълноценен. Не ти ли се струва, че нещо липсва в живота ти?

— Да. Липсват сексът, спортът и религията.

— Мислех, че и аз съм от отбора. Вие двамата не играете честно. Не може да ме използвате и в същото време да ме държите в неведение.

— Кажи го на Сет.

— Мисля че не ти е много приятно да разговарям с него.

— Можеш да разговаряш с когото си искаш.

— Помни какво ми казваш.

Минаха през входната врата и се озоваха в двора на манастира. Хората наоколо оглеждаха с любопитство скъпите ботуши и хубавото палто на Лиза от непромокаем плат. Холис бе облечен в широко синьо палто, с шапка с тясна периферия, а новите му обувки скърцаха.

Холис и Лиза вървяха ръка за ръка по една мокра павирана алея, покрита с изпочупени клонки и окапали листа. Лиза обясни:

— Това е дворецът „Лопукин“. Тук Борис Годунов се е възкачил на трона. Освен това, както ни обясни Саша, в него Петър Велики затворил сестра си. Той обесил политическите й привърженици точно под прозореца на килията й.

Холис огледа дългия прозорец, богато украсен с гипсови орнаменти.

— Ако тогава прозорците са били толкова мръсни, колкото и сега, тя едва ли е забелязала.

Лиза продължи, без да обръща внимание на неговата забележка:

— Манастирът е бил не само женски метох, но и място за усамотяване на високопоставените дами. Бил е и крепост, както сам виждаш, твърдина срещу набезите от юг към Москва. Странна комбинация, но това е нещо обичайно за древна Русия. Манастирът съществувал чак до революцията, когато комунистите се отървали от монахините никой не знае какво точно се е случило с тях и мястото станало клон на Държавния исторически музей. Но всъщност никой никога не го е било грижа за Новодевическия.

Холис сам виждаше, че градините се задушаваха от плевели, а дърветата се нуждаеха от подкастряне — клони стигаха чак до земята и препречваха алеите.

— Но тук все още е доста красиво и спокойно. Хората идват, за да се отдадат на размислите си. Това е нещо като неофициален център на религиозното пробуждане тук, в Москва — каза Лиза.

— И сигурно точно поради тая причина гъмжи от агенти на КГБ.

— Да, сигурно. Но засега те се задоволяват само с имена и снимки. Все още не е имало инциденти. — Тя стисна ръката му. — Благодаря ти, че дойде с мен. Всъщност можеш да се възползваш от възможността да посетиш гроба на Гогол.

— Сигурно ще го направя.

— Така си и мислех. Затова си облечен в тия глупави дрехи, нали?

— Да, работата го изисква.

— Може ли да дойда с теб?

— Страхувам се, че не.

Пътеката ги отведе до един каменен площад, където се издигаше красива камбанария. В дъното на площада имаше бяла църква с много кубета.

— Това е църквата на Светата дева на Смоленск — обясни Лиза. — Ако някога се омъжа, искам да се венчая в източноправославна църква.

Холис се чудеше дали тя бе казвала това и на Сам Алеви.

— Ти имаш ли църковен брак?

— Не, ние се оженихме в един свръхзвуков изтребител. Церемонията се водеше по радиото от един свещеник от военновъздушните сили. Когато той ни обяви за законни съпрузи, ние катапултирахме. След това всичко ни тръгна надолу като при спускане.

— Както виждам, с теб днес не може да се говори.

Холис оглеждаше хората наоколо. Бяха предимно възрастни жени и мъже, но имаше и по-млади — момчета и момичета от горните класове и студенти. Тук-там видя и цели семейства.

Когато минаваха покрай църквата, видя, че много от хората се спираха, кланяха се и се кръстеха. Някои от старите жени бяха коленичили върху мокрия камък и хората трябваше да ги заобикалят. Холис си спомни първото си влизане в Кремъл. Тогава една старица неочаквано се прекръсти пред една от църквите, поклони се, а после повтори това няколко пъти. Един милиционер се приближи до нея и й каза да се маха. Тя не му обърна внимание и коленичи на земята. Туристи и московчани я наобиколиха и я наблюдаваха с любопитство, а милиционерът доста се притесни. Най-накрая старицата се изправи на крака, прекръсти се отново и продължи нататък из Кремъл, забравила къде се намира и в кое време живее, забравила за войниците и червените петолъчки, които заместваха някогашните кръстове. Това бе невероятно събитие за нея. Тя току-що бе видяла църква! Навярно това бе църквата на нейния светец покровител, ако руснаците все още имаха светци. И старицата бе направила това, което изискваше нейната вяра.

Лиза гледаше как хората изпълняваха ритуала пред църквата, стояла затворена за богомолци цели 70 години. Сега тя бе най-интересната забележителност в целия музеен комплекс.

— Цели 70 години са ги преследвали, убивали са свещениците им, събаряли са църквите им, горили са библиите им, а те все още вярват в Бога. Тия хора са надеждата на Русия. Убедена съм, че скоро ще извоюват някакви промени.

Холис погледна хората, запазили вярата си в Бога тук, сред атеизма на Москва, и си помисли, че това няма да е много скоро — бяха твърде малко и твърде слаби.

— Може би… някой ден.

Прекосиха площада и Лиза го поведе към една друга църква — по-малка от първата, измазана с гипсова мазилка и само с едно кубе.

— Ето тук ще бъде литургията. Това е църквата „Успение Богородично“.

— Има нужда от реставрация — каза Холис.

— Да, така е. Казаха ми, че за Олимпийските игри през 1980 година църквите в Москва и това място тук били поизлъскани набързо.

Холис кимна. Огледа старите дървета наоколо и древните сгради на крепостта манастир. Комплексът сега бе на по-малко от два километра от Червения площад, но влезеше ли зад стените му, човек сякаш попадаше в 16 век, когато светът сигурно е бил по-прост, но в никакъв случай не по-малко ужасяващ.

Лиза спря на около десетина метра от църквата. Пред вратите стояха шестима мъже и проверяваха документите за самоличност на някои от хората. После записваха нещо в бележниците си. Холис забеляза и един мъж, който се правеше на турист и снимаше всички, отправили се към църквата. Един от шестимата се спречка с млада жена, която очевидно отказа да покаже документите си.

— Предполагам, че тия мъже не са разпоредители, а?

— Не, те са тъпанари.

Холис продължаваше да гледа нататък. Жената най-накрая успя да се отскубне от хората на КГБ, без да покаже паспорта си, но след това не направи опит да влезе в църквата, а бързо се отдалечи.

Старите бабички минаваха тромаво край проверяващите от КГБ, които не им обръщаха внимание, както и те на тях. Холис отдавна се бе убедил, че тия облечени в черно жени са невидими. Освен това те бяха и съвсем свободни, като животните в оня кошмарен свят на Джордж Оруел. Свободни, защото никой не го бе чак толкова грижа за тях, че да ги тикне в затвора.

— Обикновено не спират хора, които приличат на западни граждани — каза Лиза.

— Е, аз приличам на западен гражданин, нали? Ще се усмихвам.

— Да, но обувките ти скърцат.

Когато доближиха входа на църквата, тя го хвана под ръка. Един от КГБ — оня, дето се заяде с жената, ги спря и се обърна към Холис:

— Карточка!

Холис му отвърна на английски:

— Не разбирам нищо от шибания ти език, Мак.

Мъжът го изгледа от горе до долу, махна ръка в знак, че го пропуска, и се обърна към следващия. Тогава забеляза Лиза. Усмихна се и повдигна леко шапка, после поздрави на руски:

— Добро утро!

Тя му отговори също на руски:

— Добро утро! Ще влезете ли с нас, за да отпразнуваме посланието на Христос към света?

— Не, няма. — След това добави: — Но не забравяйте да предадете най-искрени почитания на Исус от сина на Елена Крукова.

— Непременно. Може би някой ден вие сам ще му ги предадете.

— Може би.

Лиза поведе Холис нагоре по стълбите.

— Както разбирам, често идваш тук — каза той.

— Обикалям една след друга шестте оцелели православни църкви в Москва. Оня, дето ни спря, сигурно редовно работи през уикендите. От две години идвам тука и го виждам почти всяка неделя. Тия реплики са ни станали вече нещо като ритуал. Мисля, че му харесва.

— Сигурно затова иска да бъде дежурен в неделя.

Влязоха в преддверието на църквата „Успение Богородично“. Отдясно на вратата имаше дълга маса, отрупана с хляб, сладкиши и яйца. Всичко бе украсено с цветя, а в самата храна бяха закрепени кафяви, много тънки свещи, които горяха.

Холис се промуши през тълпата, за да разгледа масата.

— Какво е това?

Лиза се доближи до него и му обясни:

— Хората носят тук храна, за да бъде благословена от свещениците.

Докато Холис разглеждаше, върху масата оставиха още храна и цветя и запалиха нови свещи. Отстрани забеляза някаква възрастна жена да продава кафяви свещи по три копейки. Лиза пристъпи към нея, остави една рубла на масата и поиска две, като отказа да вземе рестото. После хвана Холис за ръка и го поведе към олтара.

Църквата се осветяваше от слаба светлина, идваща откъм покритите със стъклописи прозорци, но олтарът беше ярко озарен от блясъка на стотици големи бели свещи. В църквата нямаше пейки и беше претъпкана от край до край с хора — навярно наброяваха хиляда, застанали плътно един до друг. Силна миризма на тамян стигна до обонянието на Холис, която се смесваше с миризмата на некъпани тела. Дори и в тъмното се виждаше, че каквото и да са правили от външната страна на църквата през 1980 година, вътре не бе пипнато нищо. Всичко се нуждаеше от ремонт — от влагата на много места мазилката се бе олющила, а парното или бе развалено, или изобщо нямаше такова. „И въпреки това мястото излъчва великолепие“ — помисли Холис. Златото върху олтара блестеше, иконостасът — входът към олтара, сякаш те хипнотизираше с множеството си икони, а архитектурата му се струваше по-внушителна, отколкото в безупречно поддържаните катедрали на Западна Европа. Лиза отново го поведе за ръка напред, докато стигнаха средата, където хората се бяха подредили така плътно един до друг, че по-нататък не можеше да се мине. Свещеници с дълги бради и сърмени одежди клатеха кандила с тамян и си подаваха Библията, инкрустирана със скъпоценни камъни. Молитвата започна. Беше еднообразна и потискаща и може би продължи около четвърт час.

Веднага след последните слова на свещеника някъде иззад иконостаса, където не се виждаше никакъв хор, се разнесе пеене без акомпанимент и не съвсем в хармония. На Холис му се стори, че то е по-скоро примитивно, отколкото църковно, но беше впечатляващо. Загледа се в хората наоколо и го осени мисълта, че през двете години, прекарани в Москва, не бе виждал такива руски лица. Това бяха спокойни лица, с ясни очи и пригладени вежди. „Сякаш — помисли Холис, — на другите душата е умряла, а тези тук са последните живи същества в Москва.“ Той прошепна на Лиза:

— Аз… Изпитвам страхопочитание… Благодаря ти.

— Значи все още има надежда да спася душата на един таен агент.

Холис слушаше древния черковнославянски език, идващ откъм олтара. И въпреки че трудно го схващаше, усети особената красота на ритъма и интонацията на словото. За пръв път от много години той се почувства опиянен от църковната служба. Неговата протестантска религия се изразяваше главно в простотата и индивидуалната съвест. Тази православна служба тук беше смесица от помпозността на Византийската империя и мистицизма на Изтока. Всичко това бе така далече от белите дървени църкви, които помнеше от детството си, както и „съветските сватбени палати“ бяха далече от църквата „Успение Богородично“. Но и тук, в тези величествени руини, свещениците, дошли сякаш от средновековието, предаваха същото послание, за каквото говореха и облечените в сиво пастори от дървения амвон на младежките му спомени: „Бог те обича.“

Холис забеляза, че богомолците се кръстеха и се кланяха ниско от кръста надолу без някакъв знак откъм олтара. От време на време някои успяваха да се сместят на колене и да целунат каменния под. Забеляза също, че тъмните икони по стените сега бяха осветени от тънки свещи, прикрепени към позлатените им рамки. Хората се трупаха около ония икони, които според него изобразяваха техния светец покровител, целуваха ги, после се отдръпваха, за да отстъпят място на следващите. Холис установи, че богомолците тук можеха да правят каквото си искат, за разлика от протестантските църкви.

Изведнъж песнопението стихна и кандилниците спряха да се полюшват. Един свещеник в блестящи одежди се доближи до края на високия олтар и разпери ръце. Холис се вгледа в мъжа с дългата брада и по очите му позна, че е млад — на не повече от 30 години. Свещеникът започна да говори без микрофон. Хората утихнаха и в църквата не се чуваше нищо друго, освен гласа на младия свещеник и пращенето на горящите свещи. Той произнесе кратка проповед за съвестта и за добрите дела. Холис реши, че словото не бе оригинално и вдъхновяващо, но той съзнаваше, че богомолците нямат възможност да слушат често дори и такива думи.

Сякаш прочела мислите му, Лиза прошепна:

— КГБ записва всяка дума. В проповедта има скрити послания и идеи, понятни само за духовните служители и вярващите, които КГБ няма да разбере никога. Въпреки всичко това е някакво начало все пак, някаква искра.

Холис кимна. Стана му странно, че тя използва думата „искра“ — дума, употребявана от Ленин често, нарекъл така и своя пръв нелегален вестник. Идеята е била, че Русия е нещо като кибритена кутия и е нужна само една искра, за да се възпламени цялата нация.

Холис слушаше свещеника: „Не е необходимо и други да знаят, че вярваш в Бога. Но ако живееш своя живот според учението Господне, никоя сила на тоя свят, независимо от какво те лишава тя, не може да те лиши от Божието царство.“ Свещеникът приключи и веднага влезе в олтара, очевидно за да остави по-образованите богомолци да направят своите собствени изводи или да довършат сами проповедта.

На някои места към края на службата доста хора или падаха на колене, или, ако не можеха да си намерят място, просто се покланяха доземи. Лиза коленичи, но Холис остана прав. Сега можеше да огледа цялата църква. В предния ляв край, на около 5–6 метра, той видя един прегърбен старец с разрошена коса и посивяла брада, облечен с оръфано тъмно палто, стигащо почти до глезените му. На пръв поглед във вида на стареца нямаше нищо особено и Холис помисли, че вниманието му е било привлечено от младото момиче до него. Според Холис тя бе на около 17–18 години, бе облечена с доста изтъркано червено палто от изкуствена материя. Но маниерите и осанката й и преди всичко необикновената й красота я отличаваха. Нещо повече, професионалното око на Холис реши, че палтото е само прикритие. Вероятно не трябваше да я виждат в тая църква. Това откритие накара Холис да се вгледа по-добре в стареца, който държеше нежно ръката на момичето — жест, съвсем неестествен за един руснак, при това в църква.

Докато Холис се взираше в стареца, хората започнаха да се изправят, но секунда преди напълно да изгуби от погледа си странната двойка, установи, че прегърбеният дядо в действителност е по-млад, отколкото изглеждаше.

Всъщност това бе генерал Валентин Суриков.

Изведнъж нещата започнаха да му се изясняват.