Николай Островски
Как се каляваше стоманата (3)

Трета глава

Тоня стоеше пред отворения прозорец. Тя гледаше отегчено познатата родна градина, обградена с високи, стройни тополи, едва потръпващи от лекия ветрец. Дори не й се вярваше, че цяла година не беше виждала бащиното си имение. Сякаш едва вчера бе напуснала всички тия познати от детинство места и се бе върнала днес със сутрешния влак.

Тук нищо не беше се изменило: същите грижливо подкастрени редици малинови храсти, същите разчертани с геометрична правилност пътеки, насадени с любимото на майка й цвете — градински теменужки. Всичко в градината е чистичко и прибрано. Във всичко личи педантичната ръка на специалиста-лесовъд. А на Тоня й е скучно от тия чисти, правилни пътечки.

Тоня взе недочетения роман, отвори вратата към верандата, слезе по стълбата в градината, блъсна малката боядисана вратичка и бавно тръгна към езерото при помпата на гарата.

Мина мостчето и излезе на пътя. Пътят беше като алея. Вдясно бе езерото, оградено от гъст върбалак. Вляво започваше гората.

Тя щеше да тръгне към езерата при старата каменоломна, но се спря, защото забеляза как долу, в езерото, се раздвижи метната въдица.

Наведе се над една крива върба, разтвори с ръка клоните на върбалака и видя едно загоряло момче, босо, със засукани до над коленете панталони. До него имаше ръждива тенекиена кутия с червеи. Момчето беше увлечено в работата си и не забеляза втренчения поглед на Тоня.

— Нима тук се лови риба?

Павка се обърна сърдито.

Някакво непознато момиче стоеше ниско наведено над водата, хванало се за върбата. Беше в бяла матроска с яка на сини черти и светлосива къса пола. Стройните загорели крака в кафяви обувки бяха обути в стегнати чорапи с багети. Кестенявата коса беше събрана в тежка плитка.

Ръката с въдицата едва трепна, гъшата плувка кимна с главичка и от нея по раздвижената водна повърхност се образуваха кръгове.

А гласецът отзад продължаваше развълнувано:

— Кълве, кълве, гледайте…

Павел се обърка съвсем, дръпна въдицата. Заедно с водните пръски изплува и гърчещото се на кукичката червейче.

„Сега ще хванеш, когато си видиш ушите! Отде се довлече тая“ — ядосано мислеше Павка и за да скрие неловкостта си, хвърли въдицата далече във водата — между два репея, тъкмо там, дето не трябваше да я хвърля — кукичката можеше да се закачи за някое коренище.

Досети се и без да се обръща, изсъска към застаналото горе момиче:

— Какво сте се разкряскали? Тъй всички риби ще се разбягат!

Но чу отгоре насмешливо подигравателните думи:

— Те са се разбягали отдавна само от вида ви. Нима се лови денем? Ех вие, пишман рибар!

Това вече беше твърде много за Павка, който се мъчеше да спази приличието. Той стана, нахлупи каскета си над очите, което у него беше винаги признак на яд, и каза, като подбираше най-деликатните думи:

— Вие, госпожице, да бяхте се запилели някъде.

Очите на Тоня леко се свиха и заблестяха от пробягналата усмивка:

— Нима ви преча?

В гласа й вече нямаше насмешка, в него имаше нещо дружеско, помирително и Павка, който се канеше да нагруби тая кой знае откъде довтасала „госпожица“, бе обезоръжен.

— Какво пък, гледайте, щом искате. Не ми се свиди мястото — съгласи се той, седна и отново погледна към плувката. Тя бе заседнала в репея и беше ясно, че кукичката се е закачила за корена. Павка не се решаваше да я дръпне.

„Закачи ли се, не можеш я откачи. А тая, разбира се, ще се смее. Поне да беше си отишла“ — мислеше той.

Но Тоня, настанявайки се по-удобно на леко полюляващата се огъната върба, сложи книгата на колене и почна да наблюдава загорелия от слънцето черноок грубиянин, който я посрещна тъй недружелюбно и сега нарочно не й обръщаше внимание.

Павка виждаше добре отражението на седящото момиче в огледалната вода. Тя чете, а той лекичко дърпа закачената въдица. Плувката потъва: конецът се изопва и се държи.

„Закачила се е, проклетата!“ — минава му през ума и поглеждайки косо към водата, вижда засмяната муцунка.

По мостчето при помпата минаха двама младежи гимназисти-седмокласници. Единият беше син на инженер Сухарко, началника на депото, силно рус, седемнадесетгодишен, луничав дебелак и нехранимайко, Сипаничавия Шурка, както го прекоросваха в училище, с хубава въдица, дръзко захапал цигара в уста. До него — Виктор Лешчински, строен, изнежен момък.

Като намигна и се наведе към Виктор, Сухарко каза:

— Това е едно особено момиче, друго такова тук няма. Уверявам те, ро-ман-тич-на личност. Тя е в шести клас, учи в Киев и е дошла сега за ваканцията при баща си. Той е главен лесничей тук. Позната е на сестра ми Лиза. Веднъж й подхвърлих писъмце в такъв, знаеш, възвишен смисъл. Един вид, влюбен съм безумно и с трепет очаквам отговора ви. И дори изрових едно подходящо стихотворение от Надсон.

— Е, и какво? — с любопитство попита Виктор.

Малко смутен, Сухарко прибави:

— Превзема се, знаеш, придава си важност. Не си хаби хартията, казва. Но винаги е така отначало. В тия неща съм врял и кипял. Знаеш, не обичам да си губя времето — да ги ухажвам дълго, да тъпча на едно място. Много по-добре е да отидеш вечер в ремонтните бараки и за три рубли да си избереш такава хубавица, че пръстите да си оближеш. И без всякакви превземки. Ходихме с Валка Тихонов — железопътния майстор, нали го познаваш?

Виктор се намръщи презрително:

— Нима ти, Шура, се занимаваш с такива мръсотии?

— Виж го ти, чистника. Знам ви аз с какво се занимавате…

Виктор го прекъсна:

— Ще ме запознаеш ли с тази?

— Разбира се, да побързаме, докато не си е отишла. Вчера сутринта самата тя ловеше.

Приятелите вече се приближаваха към Тоня. Сухарко извади цигарата от устата си и се поклони франтовски:

— Здравейте, мадмоазел Туманова. Какво, риба ли ловите?

— Не, наблюдавам как ловят — отвърна Тоня.

— Но вие не се ли познавате? — избъбра Сухарко, като взе Виктор за ръката. — Моят приятел Виктор Лешчински.

Виктор подаде смутено ръка на Тоня.

— А защо днес не ловите? — мъчеше се да завърже разговор Сухарко.

— Не си взех въдицата — отвърна Тоня.

— Сега ще донеса още една — разбърза се Сухарко. — Половете малко с моята, а аз ей сега ще донеса друга.

Той изпълняваше дадената на Виктор дума да го запознае с Тоня и се мъчеше да ги остави сами.

— Не, ще пречим. Тук вече ловят — отвърна Тоня.

— Кому ще пречим? — попита Сухарко. — Ах, на тоя ли? — Той едва сега забеляза седналия до храста Павка. — Ей сега ще го разкарам.

Тоня не успя да му попречи. Той се спусна надолу към държащия въдицата Павка.

— Събирай веднага въдицата си — обърна се Сухарко към Павка. — Хайде по-скоро, по-скоро — викаше той, като видя, че Павка спокойно продължава да стои с въдицата.

Павка вдигна глава и погледна Сухарко с поглед, който не обещаваше нищо добро:

— А ти по-полека! Какво си се разкрякал?

— К-а-а-ак? — кипна Сухарко. — И още ще отговаряш, голтак с голтак! Марш оттук! — и силно ритна с носа на обувката си кутията с червеи.

Тя се преметна във въздуха и цапна във водата. Капки от плисналата вода изпръскаха Тоня по лицето.

— Сухарко, как не ви е срам! — извика тя.

Павка скочи. Той знаеше, че Сухарко е син на началника на депото, дето работеше Артьом, и ако удари тая бузеста рижа муцуна, гимназистът ще се оплаче на баща си и работата без друго ще стигне до ушите на Артьом. Това беше едничката причина, която го въздържаше незабавно да се разправи с него.

Почувствувал, че Павел ей сега ще го удари, Сухарко се спусна напред и го блъсна с двете си ръце в гърдите, както бе застанал до водата. Павел разпери ръце, изви се, но се задържа и не падна във водата.

Сухарко беше две години по-голям от Павка и се ползуваше с името на пръв побойник и скандалджия.

Получилият удар в гърдите Павка напълно престана да се владее.

— А, тъй ли? Добре, на ти! — и с бърз замах нанесе саблен удар с дланта си по лицето на Сухарко. После, без да му даде да се опомни, го пипна здраво за формената гимназистка куртка, дръпна го към себе си и го повлече във водата.

Нагазил до колене във водата и измокрил лъскавите си обувки и панталоните, Сухарко се мъчеше с всички сили да се изтръгне от жилавите ръце на Павка. А той блъсна гимназиста във водата и изскочи на брега.

Побеснелият Сухарко се хвърли към Павка, готов да го разкъса на парчета.

Павка изскочи на брега, обърна се бързо към залетелия се към него Сухарко и си спомни: „Опора върху левия крак, десният изпънат и леко прегънат. Удар не само с ръка, но и с цялото тяло, отдолу нагоре, под брадата.“

— Нннннна̀…

Зъбите изтракаха. Изскимтявайки от страшната болка в брадата и от прехапания език, Сухарко размаха глупаво ръце и тежко пльосна във водата с цялото си тяло.

А на брега Тоня се смееше неудържимо.

— Браво, браво! — викаше тя и пляскаше с ръце. — Забележително!

Павка грабна въдицата, дръпна я, скъса запъналия се конец и изскочи на пътя.

Като се отдалечаваше, чу Виктор да казва на Тоня:

— Това е най-големият гамен, Павка Корчагин.

 

 

На гарата ставаше неспокойно. По железопътната линия идваха слухове, че железничарите започват да стачкуват. Работниците от депото на съседната голяма гара забъркаха каша. Немците арестуваха двама машинисти, заподозрени, че са пренасяли позиви. Сред работниците, свързани със селото, се надигна голямо недоволство, предизвикано от реквизициите и от завръщането на помешчиците в техните чифлици.

Камшиците на хетманските стражари шареха селяшките гърбове. В губернията се зараждаше партизанско движение. Вече се наброяваха около десетина партизански отряда, организирани от болшевиките…

През тия дни Жухрай не знаеше почивка. През време на престоя си в града той свърши голяма работа. Запозна се с много работници железничари, ходи на вечеринките, където се събираше младежта, и създаде здрава група от шлосери в депото и работници при бичкиджийницата. Опита почвата и с Артьом. На въпроса му как гледа Артьом на болшевишката работа и партия, здравенякът шлосер отговори:

— Знаеш ли, Фьодор, аз тия партии слабо ги разбирам, но ако стане нужда, готов съм винаги да помогна… Можеш да разчиташ на мене.

Фьодор бе доволен и от това — знаеше, че Артьом е техен момък и каквото каже, ще го направи. „А до партията, види се, не е дорасъл още човекът. Нищо, сега е такова време, че скоро ще стане грамотен“ — мислеше матросът.

Фьодор се премести на работа от електростанцията в депото. Тук му беше по-удобно да работи: в електростанцията беше откъснат от железопътната линия.

По линията имаше голямо движение. Немците изпращаха в Германия с хиляди вагони всичко, каквото бяха заграбили в Украйна: ръж, пшеница, добитък…

 

 

Хетманската полиция на гарата неочаквано арестува телеграфиста Пономаренко. В комендантството го биха жестоко и, изглежда, той бе разправил за агитацията на Роман Сидоренко, другаря на Артьом в депото.

За Роман дойдоха през време на работа двама германци и един хетмановец — помощник на коменданта на гарата. Без да каже дума, хетмановецът се приближи до тезгяха, дето работеше Роман, и го удари с нагайка по лицето.

— Хайде с нас, мръснико! Там ще си поприказваме за туй-онуй — каза той. И като се ухили зловещо, дръпна шлосера за ръкава. — Там, при нас, ще агитираш!

Артьом, който работеше на съседното менгеме, хвърли пилата, изправи се с целия си огромен ръст пред хетмановеца и изръмжа, сдържайки надигащата се в душата му ярост.

— Как смееш да биеш, мръснико!

Хетмановецът отстъпи, като откопчаваше кобура на револвера. Ниският късокрак немец сне от рамото тежката пушка с широк щик и щракна затвора.

— Халт! — излая той, готов да стреля при първото движение.

Огромният шлосер стоеше безпомощен пред това хилаво войниче, безсилен да направи каквото и да е.

Отведоха и двамата. След един час пуснаха Артьом, а Роман затвориха в багажното мазе.

След десет минути в депото никой не работеше. Работниците се събраха в градината на гарата. Към тях се присъединиха други работници, стрелочници и от склада за стоки. Всички бяха страшно възбудени. Някой написа възвание с искане да освободят Роман и Пономаренко.

Възмущението се усили още повече, когато долетелият при градината с група стражари хетмановец закрещя, размахвайки в ръка револвер:

— Ако не се разотидете, ей сега ще арестуваме всички до един! А някои и до стената ще изправим за разстрел.

Но виковете на озлобените работници го принудиха да отстъпи към гарата. От гарата вече летяха по шосето камиони, пълни с германски войници, извикани от коменданта на гарата.

Работниците се пръснаха по домовете си. Всички напуснаха работата, дори дежурният по гара. Дейността на Жухрай проличаваше. Това беше първата масова акция на гарата.

Германците поставиха на перона тежка картечница. Тя напомняше хрътка в очакване на дивеч. С ръка върху ръчката до нея беше клекнал немски ефрейтор.

Гарата опустя.

През нощта започнаха арести. Вдигнаха и Артьом. Жухрай не нощува в къщи, не го намериха.

Събраха всички в грамадния склад за стоки и им поставиха ултиматум: връщане на работа или военнополеви съд.

По железопътната линия стачкуваха почти всички работници железничари. Цялото денонощие не мина нито един влак, а на сто и двадесет километра се водеше бой с голям партизански отряд, който прекъсна линията и вдигна във въздуха мостовете.

През нощта на гарата пристигна ешелон с германски войски, но машинистът, помощникът му и огнярят избягаха от локомотива. Освен военния ешелон на гарата чакаха ред да заминат още два състава.

Тежките врати на магазията се отвориха и влезе комендантът на гарата, немски лейтенант, с помощника си и група германци.

Помощник-комендантът извика:

— Корчагин, Полентовски, Брузжак. Вие заминавате веднага като железопътна бригада. В случай на отказ — разстрелване на място. Тръгвате ли?

Тримата работници омърлушено кимнаха с глава. Поведоха ги под конвой към локомотива, а помощник-комендантът вече извикваше имената на машиниста и помощник-огняря за друг състав.

 

 

Локомотивът пуфтеше сърдито и изхвърляше пръски светещи искри, дишаше дълбоко и пробивайки тъмнината, летеше по релсите в глъбината на нощта. Като хвърли въглища в пещта, Артьом затвори с крак желязната вратичка, отпи глътка вода от сложения на сандъка чипонос чайник и се обърна към стареца-машинист Полентовски:

— Е, дядка, ще караме ли?

Старецът сърдито примигна под надвисналите вежди:

— Ами ще караш, като подире ти вървят с пушка.

— Да захвърлим всичко и да офейкаме от локомотива — предложи Брузжак, като поглеждаше с едно око към седналия на тендера германски войник.

— И аз мисля същото — измърмори Артьом, но оня тип там стърчи зад гърба ни.

— Да-а — неопределено проточи Брузжак и подаде глава през прозореца.

Полентовски се приближи към Артьом и тихо прошепна:

— Не бива да караме, разбираш ли? Там се сражават, въстаниците са вдигнали във въздуха линията. А като докараме тия кучета, на бърза ръка ще им видят сметката. Аз синко, и при царя не съм карал през време на стачка, и сега няма да карам. Позор до гроб ще бъде, ако закараме убийци за нашите. Ето, локомотивната бригада се разбяга. Живота си рискуваха момчетата, но все пак се разбягаха. Не бива да закараме влака! Ти как мислиш?

— Съгласен съм, дядка, но какво ще правим с тоя там? — и той посочи с поглед войника.

Машинистът се намръщи, изтри с кълчища потното си чело и погледна манометъра със зачервени очи, сякаш се надяваше да намери там отговор на трудния въпрос. После изпсува злобно в изблик на отчаяние.

Артьом отпи вода от чайника. И двамата мислеха за едно и също, но никой не се решаваше да го каже пръв. Артьом си спомни думите на Жухрай:

„Ти, братле, как гледаш на болшевишката партия и комунистическата идея?“

И своя отговор:

„Готов съм винаги да помогна, можеш да разчиташ на мене…“

„Хубава помощ, караме наказателен отряд!…“

Полентовски, наведен до Артьом над сандъка с инструментите, изрече с усилие:

— А тоя трябва да го пречукаме. Разбираш ли? Артьом трепна. Полентовски добави, като скръцна със зъби:

— Няма друг изход. Ще го пречукаме, после — регулатора в печката, лостовете — в печката, локомотивът намалява ход и — скачаме долу.

И сякаш снел тежък товар от плещите си, Артьом каза:

— Хубаво.

Той се наведе над Брузжак и каза на помощника за взетото решение.

Брузжак не отговори веднага. Всеки от тях рискуваше много. Всички имаха в къщи семейства. Особено Полентовски, който беше с голямо семейство: в къщи оставяше девет души. Но всеки съзнаваше, че не бива да карат.

— Добре, съгласен съм — каза Брузжак, — но кой ще го… — Той не доизказа ясната за Артьом мисъл.

Артьом се обърна към стареца, който се въртеше край регулатора, и кимна с глава в знак, че и Брузжак е съгласен с тяхното мнение, но измъчван от неразрешимия въпрос, се приближи до Полентовски:

— Но как ще го направим?

Старецът погледна Артьом:

— Ти почни, ти си най-як. С лоста по главата — я край. — Той се вълнуваше силно.

Артьом се навъси:

— Аз не ще мога. Просто не мога да вдигна ръка. Пък което си е право, и войникът не е виновен, и той като нас е сложен тук насила.

Очите на Полентовски блеснаха:

— Не е виновен ли, казваш? Но и ние не сме виновни, че са ни сложили тук. Нали караме наказателен отряд — тия невиновни ще разстрелват партизани, а те какво, да не са виновни?… Ех ти, нещастнико! Здрав си като мечка, а полза от теб никаква…

— Хубаво — изхриптя Артьом и хвана лоста. Но Полентовски пошепна:

— Дай го на мен за по-сигурно. Ти вземи лопатата и се качи да хвърляш въглища от тендера. Ако стане нужда, ще халосаш немеца с лопатата. А аз уж отивам да разбивам въглища.

Брузжак кимна с глава:

— Прав си, старче. — И застана при регулатора.

Немецът със сукнена фуражка без козирка и червена околишка седеше на края на тендера, сложил пушката между краката си, и пушеше пура, като поглеждаше от време на време сновящите из локомотива работници.

Когато Артьом се качи горе да гребе въглища, часовоят не обърна особено внимание на това. А после, когато Полентовски, уж за да отгребе едрите буци въглища от края на тендера, го помоли със знак да се отмести, немецът се премести послушно долу, до вратичката, която водеше в будката на локомотива.

Глухият, кратък удар с лоста, който разби черепа на немеца, порази Артьом и Брузжак като опарване. Тялото на войника падна в прохода като чувал.

Сивата сукнена фуражка без козирка бързо почервеняваше от кръв. Звънна пушката, ударила о железния перваз.

— Свършено — прошепна Полентовски, като хвърляше лоста, и прибави с изкривено от конвулсии лице: — Сега за нас няма връщане.

Гласът секна, но веднага, надвил подтискащото всички мълчание, премина във вик:

— Развинти регулатора, по-живо!

След десетина минути всичко беше готово. Останал без управление, локомотивът бавно намаляваше ход.

С размаха на тежки криле се появяваха в огнения кръг на локомотива тъмните силуети на крайпътните дървета и в същия миг отново побягваха назад в сляпата тъмнина. Фенерите на локомотива се опитваха да пронижат тъмнината, но се натъкваха на нейния гъст воал и успяваха да откъснат от нощта само десетина метра. Сякаш изгубил последни сили, локомотивът дишаше все по-рядко и по-рядко.

— Скачай, синко! — чу Артьом зад себе си гласа на Полентовски и разтвори ръката, която държеше дръжката. Мощното тяло по инерция полетя напред и краката удариха твърдо в изплъзналата се под тях земя. Артьом изтича две крачки и падна, като се преобърна тежко презглава.

От двете стъпала на локомотива скочиха отведнъж още две сенки.

 

 

В къщата на Брузжакови не беше весело. Антонина Василиевна, майката на Серьожка, съвсем се съсипа през последните четири дни. От мъжа й нямаше известие. Знаеше, че германците са го забрали заедно с Корчагин и Полентовски за железопътна бригада. Вчера идваха трима хетмановски стражари и грубо, с псувни я разпитваха.

От думите им тя смътно се досещаше, че се е случило нещо лошо, и когато стражарите си отидоха, жената, измъчвана от страшната неизвестност, завърза кърпата си и реши да иде у Маря Яковлевна, от която се надяваше да научи нещо за мъжа си.

Голямата й дъщеря Валя разтребваше в кухнята и като видя майка си да излиза, попита:

— Мамо, далеко ли отиваш?

Антонина Василиевна погледна дъщеря си и отвърна с насълзени очи:

— Отивам у Корчагини. Може да науча нещо за баща ти. Ако Серьожка се върне, кажи му да иде на гарата у Полентовски.

Валя топло прегърна майка си през раменете и започна да я успокоява, като я изпращаше до вратата:

— Не се тревожи, мамо.

Маря Яковлевна посрещна Брузжакова радушно както винаги. И двете жени очакваха да чуят една от друга нещо ново, но още след първите думи тази надежда изчезна.

През нощта у Корчагини също бе имало обиск. Диреха Артьом. На излизане заповядаха на Маря Яковлевна да съобщи в комендантството веднага щом се върне синът й.

Корчагина беше страшно изплашена от нощното посещение на патрула. Тя беше сама. Павка както винаги работеше през нощта в електростанцията.

Павка си дойде рано сутринта. Като изслуша разказа на майка си за нощния обиск и за диренето на Артьом, почувствува как цялото му същество се изпълва с мъчителна тревога за брат му. Въпреки разликата в характерите и привидната суровост на Артьом братята се обичаха силно. Това беше сурова любов, без признания, и Павел ясно съзнаваше, че няма жертва, която да не направи без всякакво колебание за брат си в случай на нужда.

Без да си почине, той изтича в депото на гарата да търси Жухрай, но не го намери, а от познатите работници не можа да научи нищо за никого от заминалите. Не знаеше нищо и семейството на машиниста Полентовски. Павка срещна на двора Борис, най-малкия син на Полентовски. От него узна, че през нощта е имало обиск у тях. Диреха бащата.

И Павка се върна при майка си, без да е научил нещо, стовари се уморен на кревата и веднага потъна в неспокойните вълни на съня.

 

 

Валя се обърна при почукването на вратата.

— Кой е? — попита тя и отметна куката.

В отворената врата се показа червенокосата рошава глава на Марченко. Явно Климка бе тичал бързо. Задъхваше се и бе зачервен от тичане.

— Майка ти в къщи ли е? — попита той Валя.

— Не, излезе.

— А къде отиде?

— Струва ми се, у Корчагини. — Валя задържа за ръкава понечилия да хукне Климка.

Той погледна момичето нерешително.

— Просто, разбираш ли, имам работа с нея.

— Каква работа? — задърпа Валя момчето. — Хайде казвай по-скоро, рижа мечко, казвай, че душата ми се е свила! — с повелителен тон заповяда момичето.

Забравил всякаква предпазливост и категоричната заповед на Жухрай да предаде записката само лично на Антонина Василиевна, Климка извади от джоба измърляното парче хартия и го подаде на момичето. Не можа да откаже червенокосият Климка на русата сестричка на Серьожка, тъй като здравата се беше объркал в отношенията си към това чудесно момиченце. Наистина скромният помощник-готвач за нищо на света не би признал дори пред себе си, че сестричката на Серьожка му харесва. Той й даде бележката, която тя прочете бързо:

„Драга Тоня, не се безпокой. Всичко е добре. Живи сме и невредими. Скоро ще научиш повече. Предай на другите, че всичко е наред, за да не се тревожат. Унищожи записката.

Захар“

Като прочете записката, Валя се спусна към Климка:

— Ей, рижа мечко, миличък, отде имаш това? Кажи, отде го имаш, кривокрако мече? — И тя с всички сили задърпа Климка. И преди да се опомни, той извърши втора грешка:

— Даде ми го Жухрай на гарата. — И като си спомни, че това не биваше да казва, добави: — Само че той каза: да не се дава никому.

— Е, добре, добре! — засмя се Валя. — Никому няма да кажа. Тичай, рижото ми момче, при Павка, там ще завариш и мама.

Тя леко побутваше момчето в гърба. След миг червенокосата глава на Климка се мярна отвъд вратнята.

Никой от тримата не се връщаше в къщи. Вечерта Жухрай отиде у Корчагини и разправи на Мария Яковлевна за всичко, станало в локомотива. Успокои колкото можеше уплашената жена, като каза, че и тримата са се настанили далече, в едно затънтено село, у вуйчото на Брузжак, че там са в безопасност, но, разбира се, не могат да се върнат веднага, че немците са натясно и в скоро време могат да се очакват промени.

Станалото още повече сближи семействата на избягалите. С голяма радост четяха редките записки, изпращани до тях, но в домовете им стана по-пусто и по-тихо.

Като се отби веднъж уж случайно при старата Полентовска, Жухрай й предаде пари:

— Ето, майко, малко помощ от мъжа. Само че внимавайте, никому ни думичка.

Старата благодарно му стисна ръка.

— Благодарим, че то инак лошо, децата няма какво да ядат.

Парите бяха от ония, които беше оставил Булгаков.

„Ех, ще видим какво ще стане по-натам. Макар че стачката пропадна, макар се работниците работят под страх от разстрелване, но огънят е запален вече, не можеш го изгаси, а ония трима са юначаги, това са истински пролетарии!“ — с възторг мислеше матросът, връщайки се от Полентовски в депото.

 

 

В старата ковачница, която гледаше с одимената си страна към пътя, на края на селото Воробьова Балка, пред огненото гърло на пещта, леко присвил очи от ярката светлина, Полентовски обръщаше с дълги клещи нажеженото вече до червено желязо.

Артьом натискаше закачения на гредата лост, който надуваше кожените мехове.

Криейки добродушната си усмивка в брадата, машинистът говореше:

— Майстор ли си, на село няма да пропаднеш, работа колкото щеш. Като поработя някоя и друга седмица, ще можем да пратим на нашите масчица и брашънце. Селянинът, синко, винаги тачи ковача. Ще се охраним тука като буржуи, хе-хе. Захар пък е бамбашка човек, него повече го тегли към селяните, зарови се в земята с вуйчо си. То, кажи-речи, не може и инак. Ние с тебе, Артьом, нищичко си нямаме, голи сме като пушки, дето се вика, вековни пролетарии, хе-хе, а Захар е разделен на две, с единия крак — на локомотива, с другия — на село. — Той докосна с клещите нажеженото желязо и добави вече сериозно, замислено: — А нашата е спускана, синко, ако не натирят скоро немците, ще трябва да гоним Екатеринослав или Ростов, инак ще ни пипнат за гърлото и ще увиснем между небето и земята за едната хубост.

— Да — измърмори Артьом.

— Как ли я карат там нашите, дали не ги тормозят хайдамаците?

— Да, татко, забъркахме ние една каша, та прощавайте вече дом и семейство.

Машинистът извади от горнилото синкавото горещо парче и бързо го сложи върху наковалнята:

— Хайде, синко, удряй!

Артьом взе тежкия чук до наковалнята, замахна силно над главата си и удари. Сноп ярки искри се разсипаха по ковачницата с леко шумолящо съскане и осветиха за миг тъмните й ъгли.

Полентовски обръщаше под мощните удари нажеженото парче и желязото послушно се разплескваше като размекнат восък.

През отворената врата на ковачницата лъхаше топлият вятър на тъмната нощ.

 

 

Езерото долу е тъмно, грамадно: боровете, които го обграждат от всички страни, кимат с мощните си глави.

„Като живи“ — мисли Тоня. Тя лежи върху обраслата с трева издатина на гранитния бряг. Високо горе, зад издатината, са боровете, а долу, току в подножието на склона, е езерото. Сянката от скалите, обкръжаващи езерото, го прави в края още по-тъмно.

Това е любимото кътче на Тоня. Тук, една верста от гарата, в старите каменоломни, в дълбоките изоставени котловини, бликнаха извори и сега се бяха образували три изтичащи езера. Долу в езерото се чува плясък. Тоня вдига глава и разтворила клоните с ръка, гледа надолу: от брега към средата на езерото плува със замах загоряло, гъвкаво тяло. Тоня вижда мургавия гръб и черната глава на плувеца. Той пръхти като морж, разсичайки водата с къси движения, преобръща се, премята се, гмурка се и най-сетне, уморен, ляга по гръб, присвива очи от яркото слънце и замира, разперил ръце и леко изопнат. Тоня пусна клончето. „Нали е неприлично“ — насмешливо помисли тя и се зае да чете.

Увлечена в книгата, която й бе дал Лешчински, Тоня не забеляза как някой се покатери през издадената напред скала, която отделяше площадката от боровата гора, и едва когато върху книгата тупна камъче, отронило се под краката му, тя трепна от изненада, вдигна глава и видя на площадката Павел Корчагин. Той стоеше, учуден от неочакваната среща, и също смутен, понечи да си тръгне.

„Значи, той се е къпал преди малко“ — досети се Тоня, като погледна мократа коса на Павка.

— Изплаших ли ви? Не знаех, че сте тук, дойдох случайно. — И като каза това, Павка се хвана за скалата. Той също позна Тоня.

— Не ми пречите. Ако искате, можем дори да поговорим.

Павка гледаше учуден Тоня.

— Че какво можем да говорим?

Тоня се усмихна.

— Но защо стоите? Можете да седнете ей тук — и тя посочи камъка. — Кажете, как се казвате?

— Аз съм Павка Корчагин.

— А пък аз се казвам Тоня. Запознахме се, значи.

Павка смутено мачкаше каскета си.

— Та вие Павка ли се казвате? — прекъсна мълчанието Тоня. — А защо Павка? Това не звучи красиво, по-хубаво е Павел. Аз ще ви наричам така. Вие май често идвате насам… — Тя искаше да каже: да се къпете, но за да не се издаде, че го е видяла да се къпе, добави — на разходка?

— Не, не често, когато ми падне свободно време — отвърна Павел.

— Да не работите някъде? — разпитваше Тоня.

— Огняр съм в електростанцията.

— Кажете, къде сте се научили така майсторски да се биете? — неочаквано попита Тоня.

— Какво ви интересува как се бия? — недоволно измърмори Павел.

— Не се сърдете, Корчагин — каза тя, почувствувала, че Павка е недоволен от въпроса й. — Интересува ме много. Това се казва удар! Не бива да се биете тъй безмилостно. — И тя се засмя.

— А на вас мъчно ли ви е? — попита Павел.

— О, не, никак не ми е мъчно, напротив, Сухарко го заслужаваше. А тази сцена ми достави голямо удоволствие. Казват, че вие често се биете.

— Кой ви каза? — начумери се Павел.

— Виктор Лешчински каза, че сте професионален побойник.

Лицето на Павел потъмня.

— Виктор е мръсник, мамино детенце. Да се благодари, че тогава се отърва. Чух какво говореше за мене, но не исках да си мърся ръцете.

— Защо ругаете така, Павел? Не е хубаво — прекъсна го Тоня.

Павел настръхна.

„За какъв дявол съм се разприказвал с тая чудачка? Виж я само как заповядва: ту не й харесвало «Павка», ту «недей руга»“ — мислеше той.

— Защо ви е яд на Лешчински? — попита Тоня.

— Госпожица в панталони, панско синче, носи си душата в зъбите. Ръцете ме сърбят за такива: все гледа да ме настъпи за нещо, санким като е богат, та всичко може, а аз плюя на богатството му; само да ме закачи, ще си го получи тъпкано. Такива разбират само от бой — говореше той възбудено.

Тоня съжали, че спомена в разговора името на Лешчински. Това момче, изглежда, имаше стари сметки с хилавия гимназист. Тя прехвърли разговора на по-спокойна тема: зае се да разпитва Павел за семейството и работата му.

Незабелязано за себе си Павел почна да отговаря подробно на въпросите на момичето, забравил, че се канеше да си върви.

— Кажете, защо не продължихте учението си? — попита Тоня.

— Изгониха ме от училище.

— Защо?

Павка почервеня.

— Сипах в тестото на попа махорка, затова ме натириха. Зъл беше попът, бял ден не виждах от него. — И Павел й разказа всичко.

Тоня слушаше с любопитство. Той забрави смущението си и разказваше като на стар познат, че брат му не бе се върнал; никой от тях не забеляза как останаха на площадката няколко часа в приятелски, оживен разговор. Най-сетне Павка се опомни и скочи.

— Че то дошло време за работа. Заприказвах се, а трябва да запаля казаните. Сега Данило ще вдига патардия. — И той изговори припряно: — Е, довиждане, госпожице, сега трябва да препускам галоп до града.

Тоня стана бързо, като обличаше жакета си.

— Време е и за мене, да вървим заедно.

— Не, аз ще тичам. Не можете вие като мен.

— Защо? Ще тичаме заедно, ще се надбягваме. Да видим кой ще тича по-бързо.

Павка я погледна пренебрежително.

— Да се надбягваме ли? Къде ще се мерите с мене!

— Добре, ще видим, нека първо да се измъкнем оттук. Павел прескочи камъка, подаде ръка на Тоня и те изтичаха на широката равна горска просека, която водеше към гарата.

Тоня се спря на средата на пътя:

— Хайде сега: едно, две, три. Хванете ме! — И тя полетя напред като вихър. Бързо-бързо се замяркаха подметките на обувките, синият жакет се развяваше от вятъра.

Павел се спусна след нея.

„Ей сега ще я стигна“ — мислеше той, носейки се след разветия жакет, но я стигна едва в края на просеката, близо до гарата. Както се беше засилил, налетя върху нея и здраво я хвана за раменете.

— Ето, хванах птичката — извика той весело задъхан.

— Пуснете ме, боли — бранеше се Тоня.

И двамата стояха запъхтени, с разтуптени сърца и обезсилени от лудия бяг. Тоня леко се притисна към Павел уж случайно и изведнъж му стана близка. Това беше само миг, но се запомни.

— Никой не е успявал да ме стигне — каза тя, като се освободи от ръцете му.

Веднага се разделиха. Като размаха каскет за сбогом, Павел се затича към града.

Когато отвори вратата на помещението, работещият вече при пещта Данило, огнярят, се обърна сърдито:

— Да беше дошъл още по-късно. Какво, да не искаш аз да паля заради тебе?

Но Павка весело тупна огняря по рамото и каза помирително:

— Ей сега, старче, пещта ще бъде готова за един миг! — И заснова край наредените на стифи дърва.

Към полунощ, когато Данило, легнал върху дървата, захърка като кон, Павел намаза с масленката целия двигател, изтри ръцете си с кълчища и като извади от сандъка шестдесет и втора брошура на „Джузепе Гарибалди“, задълбочи се в четене на увлекателния роман за безкрайните приключения на легендарния водач на неаполитанските „червеноризци“ Гарибалди.

„Тя погледна херцога с прекрасните си тъмносини очи…“

„И тази също има тъмносини очи — спомни си Павел. — Някак особена е, не прилича на ония, богаташките — мислеше той, — пък тича като дявол.“

Потънал в спомени за днешната среща, Павел не чуваше нарастващия шум на двигателя, който трепереше от напрежение. Грамадното колело се въртеше лудо и бетонната платформа, на която стоеше, нервно потреперваше.

Павка хвърли поглед към манометъра — стрелката бе прехвърлила с няколко деления върха на сигналната червена линия.

— Ах, дявол го взел! — скочи Павел от сандъка и се спусна към лоста, който отвежда парата, обърна го два пъти и зад стената на котелното помещение засъска пресипнало парата, която отводната тръба изхвърляше в реката. Като отпусна лоста, Павел премести ремъка на колелото, което движеше помпата.

Озърна се към Данило; той безгрижно спеше с широко отворена уста и издаваше през носа си страшни звуци.

След миг стрелката на манометъра се върна на предишното място.

 

 

Като се раздели с Павел, Тоня тръгна към къщи. Тя мислеше за срещата си преди малко с черноокия юноша и несъзнателно се радваше.

„Колко е пламенен и упорит! И съвсем не е такъв грубиян, какъвто ми се струваше. Във всеки случай никак не прилича на всички тия лигави гимназисти…“

Той беше с друг произход, от оная среда, до която Тоня досега не беше се доближавала.

„Той може да се опитоми — мислеше тя. — И това би било интересна дружба.“

Като наближи към къщи, Тоня видя да седят в градината Лиза Сухарко, Нели и Виктор Лешчински. Виктор четеше. Явно чакаха нея.

Здрависа се с всички и седна на пейката. Докато младежите водеха своя празен, лекомислен разговор, Виктор Лешчински седна до Тоня и я попита тихо:

— Прочетохте ли романа?

— Ах, да, романа! — сепна се Тоня. — Аз го… — Тя едва не каза, че е забравила книгата край езерото.

— Хареса ли ви? — Виктор я погледна внимателно.

Тоня помисли и като чертаеше бавно с върха на обувката си някаква сложна фигура върху пясъка на пътечката, вдигна очи и го погледна:

— Не, аз започнах друг роман, по-интересен от оня, който ми дадохте.

— Тъй ли! — обидено възкликна Виктор. — А кой е авторът? — попита той.

Тоня го погледна с искрящи, насмешливи очи:

— Никой…

— Тоня, покани гостите в стаята, чаят ви чака! — извика от балкона майката на Тоня.

Тоня хвана под ръка двете момичета и тръгна към къщи. А Виктор, който ги последва, блъскаше ума си над казаните от Тоня думи и не можеше да разбере смисъла им.

 

 

Първото, още неосъзнато, но незабелязано влязло в живота на младия огняр чувство беше тъй ново, тъй непонятно вълнуващо… То смути буйния, неспокоен момък.

Тоня беше дъщеря на главния лесничей, а главният лесничей беше за него също като адвоката Лешчински.

Израснал в бедност и немотия, Павел се отнасяше враждебно към ония, които според неговото разбиране бяха богати. Към чувството си Павел пристъпваше с предпазливост и страх, той не смяташе, че Тоня е като дъщерята на каменаря, Галина, тяхно момиче, просто и ясно, и се отнасяше недоверчиво към нея, готов да даде рязък отпор на всяка насмешка и пренебрежително отношение към него, огняря, от страна на това хубаво и образовано момиче.

Цяла седмица Павел не видя дъщерята на лесничея и днес реши да иде на езерото. Нарочно мина край тяхната къща с надежда да я срещне. Той крачеше бавно край оградата на имението и чак в края на градината забеляза познатата матроска. Вдигна падналата край оградата борова шишарка и се прицели в бялата блуза. Тоня бързо се обърна. Като забеляза Павел, тя изтича към оградата. Подаде му ръка весело усмихната.

— Най-сетне дойдохте — каза тя зарадвана. — Къде се губихте толкова време? Аз ходих при езерото, бях си забравила там книгата. Мислех, че ще дойдете. Влезте в градината.

Павка отрицателно поклати глава:

— Няма да вляза.

— Защо? — Веждите и се вдигнаха учудено.

— Защото сигурно баща ви ще ви се кара. Ще си изпатите заради мене. Какво си довела, ще каже, тоя дръвник?

— Глупости приказвате, Павел — разсърди се Тоня. — Влизайте веднага. Баща ми никога няма да каже такова нещо, ще видите. Елате.

Тя изтича, отвори вратичката и Павел тръгна след нея с не много сигурна крачка.

— Обичате ли да четете книги? — попита тя, като седнаха до кръглата, забита в земята маса.

— Много обичам — оживи се Павел.

— Коя от прочетените книги ви харесва най-много?

Павел отвърна, като помисли:

— „Джузепа Гарибалди“.

— „Джузепе Гарибалди“ — поправи го Тоня. — Много ли ви харесва тази книга?

— Да, вече прочетох шестдесет и осмата свезка. От всяка заплата купувам по пет парчета. Ей, че човек е бил Гарибалди! — каза Павел с възторг. — Герой! Това разбирам! Колко много е трябвало да се бие с враговете и винаги е побеждавал. Всички страни е обиколил по вода! Ех, да беше жив сега, щях да отида при него. Той е събирал все работници момчета и все за бедните се е борел.

— Искате ли да ви покажа нашата библиотека? — каза Тоня и го хвана за ръката.

— Не, вътре няма да вляза — твърдо отсече Павел.

— Защо се дърпате? Или се боите?

Павел погледна босите си крака, които не се отличаваха с особена чистота, и се почеса по тила.

— А няма ли да ме изпъдят майка ви или баща ви?

— Стига вече тия приказки, че ще се разсърдя сериозно — кипна Тоня.

— Да, но Лешчински не ме пуща в къщи, в кухнята разговаря с такива като мене. Ходих при него по една работа. Нели не ме пусна дори в стаята — сигурно да не им изцапам килимите, дявол ги знае — усмихна се Павка.

— Елате, елате. — Тя го хвана за раменете и дружески го избута на балкона.

През столовата го въведе в стая с грамаден дъбов шкаф и отвори вратичките му. Павел видя няколкостотин книги, наредени в правилни редици, и това невиждано богатство го порази.

— Сега ще намерим някоя интересна книга за вас, но ще обещаете да идвате у нас и да си вземате постоянно. Съгласен ли сте?

Павка радостно кимна с глава:

— Обичам книжките.

Прекараха няколко часа много хубаво и весело. Тя го запозна с майка си. Това не беше тъй страшно и майката на Тоня се хареса на Павел.

Тоня отведе Павел в своята стая, показа му книгите и учебниците си.

До тоалетната масичка стоеше малко огледало. Тоня заведе Павел до него и каза със смях:

— Защо косата ви е такава дива? Никога ли не се стрижете и вчесвате?

— Стрижа се до кожа, щом порасне, какво друго да правя с нея? — неловко се оправдаваше Павел.

Тоня се засмя, взе гребена от тоалетката и с бързи движения вчеса рошавите му къдри.

— Виж, сега е съвсем друго — каза тя, като оглеждаше Павка. — Трябва да си подстрижете хубаво косата, че ходите като вълк-единак.

Тоня огледа с критичен поглед избелялата му червеникава рубашка и протритите панталони, но нищо не каза.

Павел забеляза този поглед и му стана срамно, че е облечен така.

На сбогуване Тоня го покани да идва у тях. И изтръгна от него обещание да отидат след два дена да ловят заедно риба.

С един скок през прозореца Павел се озова в градината: не му се щеше да минава пак през стаите и да се среща с майката.

 

 

С отсъствието на Артьом положението в семейството на Корчагин стана тежко, заплатата на Павел не стигаше.

Мария Яковлевна реши да поговори със сина си дали да се хване пак на работа, тъкмо Лешчински имаха нужда от готвачка. Но Павел се възпротиви:

— Не, мамо, аз ще намеря още някоя допълнителна работа. Дъскорезницата търси сортировачи на дъски. Половин ден ще работя там и това ще ни стига, а ти вече няма да ходиш да работиш, инак Артьом ще ми се сърди и ще каже: „Не можа да се оправиш, без да пратиш мама на работа.“

Майка му доказваше необходимостта да работи, но Павел се заинати и тя се помири.

На следния ден Павел вече работеше в дъскорезницата, нареждаше новоизбичените дъски да съхнат. Там срещна познати момчета: Мишка Левчуков, с когото беше учил в един клас, и Ваня Кулешов. Двамата с Миша се заловиха да работят на парче. Изкарваха доста добри пари. Павел прекарваше деня в дъскорезницата, а вечер тичаше в електростанцията.

В края на десетия ден Павел донесе на майка си изработените пари. Като й ги даваше, той потъпка смутено на едно място и най-после помоли:

— Знаеш ли какво, мамо, купи ми сатенена рубашка, синя — каквато имах миналата година, ако помниш. За нея ще отидат половината пари, но пък аз ще спечеля още, не се бой, че тая, виж, вече е износена — оправдаваше се той, сякаш се извиняваше за молбата си.

— Разбира се, разбира се, ще ти купя, Павлуша, още днес, а утре ще я ушия. Истина, че нямаш нова рубашка. — Тя гледаше ласкаво сина си.

 

 

Павел се спря пред бръснарницата и като напипа рублата в джоба си, влезе вътре.

Бръснарят, пъргав момък, щом забеляза влезлия, кимна по навик към стола:

— Седнете.

Седнал в дълбокото удобно кресло, Павел видя в огледалото своята смутена, объркана физиономия.

— С машинка ли? — попита бръснарят.

— Да, тоест не, изобщо подстрижете ме. Е, как се казва там по бръснарски? — И направи отчаян жест с ръка.

— Разбирам — усмихна се бръснарят.

След четвърт час Павел излезе потен, измъчен, но грижливо подстриган и вчесан. Бръснарят се мъчи дълго и упорито с непослушните кичури, но водата и гребенът победиха и косата легна чудесно.

На улицата Павел въздъхна свободно и нахлузи каскета още по-ниско.

„Какво ще каже мама, като ме види?“

 

 

Павел не дойде да ловят риба, както обеща, и това обиди Тоня.

„Тоя хлапак огняр не е много внимателен“ — мислеше тя ядосано, но когато Павел не дойде и през следните дни, стана й скучно.

Един ден, когато се готвеше да излиза на разходка, майка й открехна вратата на стаята и каза:

— Тоничка, имаш гост. Да влезе ли?

На вратата стоеше Павел и в първия момент Тоня дори не го позна.

Беше облечен в нова синя сатенена рубашка и черни панталони. Лъскавите ботуши блестяха и — което Тоня веднага забеляза — беше подстриган, къдрите му не стърчаха както по-рано и сега мургавият огняр се представи в съвсем друга светлина.

Тоня беше готова да изрази учудването си, но не искаше да смути и без това смутения момък и се престори, че не забелязва необикновената промяна.

Тя започна да го укорява:

— Как не ви е срам! Защо не дойдохте да ловим риба? Така ли държите на думата си?

— Тия дни работех в дъскорезницата и нямах възможност да дойда.

Той не можеше да каже, че тия дни бе работил до изнемогване, за да си купи рубашка и панталони.

Но Тоня се досети сама, затова и всичкият й яд към Павел изчезна безследно.

— Да идем на разходка край езерото — предложи тя. И те излязоха в градината и оттам на пътя.

И сега като на приятел той разказа на Тоня под голям секрет за откраднатия от лейтенанта револвер и обеща в един от следващите дни да идат навътре в гората и да стрелят.

— Само, мисли му, да не ме издадеш — неочаквано се обърна той към нея на „ти“.

— Никога на никого няма да те издам — обеща Тоня тържествено.