Николай Островски
Как се каляваше стоманата (11)

Втора глава

Фьодор замислен извади от устата си късата луличка и предпазливо попипа с пръсти пепелта. Лулата беше угаснала.

Сив дим от десетки цигари се виеше като облак под матовия плафон над креслото на председателя на губернския изпълком. Като в лека мъгла се виждат лицата на седналите край масата в дъното на кабинета.

До председателя на губернския изпълком беше се надвесил цял над масата Токарев. Старикът сърдито щипеше брадичката си, от време на време поглеждаше накриво дребничкия човек с плешива глава, чието високо тенорче продължаваше да нарежда многословни, празни като изпито яйце фрази.

Аким улови косия поглед на шлосера и си спомни детинството: имаха в къщи един петел-борец „Извадиоко“… Той поглеждаше също тъй, преди да се нахвърли.

Вече втори час продължаваше заседанието на губернския изпълнителен комитет. Човекът с плешивата глава беше председател на железопътния горски комитет.

Като прелистваше бързо куп книжа, плешивият нареждаше:

— … Ето, тъкмо тия обективни причини не ни дават възможност да изпълним решението на губкома и железопътното управление. Повтарям: и след месец не ще можем да дадем повече от четиристотин кубически метра дърва. А пък нарядът е сто и осемдесет хиляди кубически метра — това е… — плешивият търсеше думата — утопия! — каза и сви малката си уста в обидена гримаса.

Настъпилото мълчание се видя дълго на всички.

Фьодор потракваше с нокът по лулата, за да изтърси пепелта. Токарев наруши мълчанието с гърления си бас:

— Няма какво да го предъвкваме! В Железкома, значи, дърва не е имало, няма и не се надявайте да има… Така ли?

Плешивият вдигна рамене:

— Извинявам се, другарю, дървата осигуряваме, но липсата на транспорт… — Човекът се задави, изтри полираното си теме с карирана кърпичка и като не можа дълго време да намери джоба си, нервно пъхна кърпичката под чантата.

— Какво сте направили за доставката на дърва? От момента на арестуването на ръководните специалисти, замесени в заговора, минаха много дни — обади се от ъгъла Дененко.

Плешивият се обърна към него:

— Три пъти съм писал в управлението на пътищата и съобщенията, че без транспорт е невъзможно…

Токарев го спря.

— Това вече чухме — язвително изсумтя шлосерът, като прониза плешивия с враждебен поглед. — Какво, за глупци ли ни смятате?

При този въпрос плешивият почувствува, че по гърба му полазиха тръпки.

— Аз не отговарям за делата на контрареволюционерите — вече тихо отвърна плешивият.

— Но нали знаехте, че сечището е далече от линията? — попита Аким.

— Чувах, но аз не можех да донасям на началството за неуредиците в чужд участък.

— Колко чиновници имате? — обърна се към плешивия председателят на совпрофа.

— Около двеста.

— По един кубик на годината на всеки готован! — плю бясно Токарев.

— Ние даваме специална дажба на целия Железком, късаме от залъка на работниците, а вие с какво се занимавате? Къде дянахте двата вагона брашно, което ви беше дадено за работниците? — продължаваше председателят на совпрофа.

Плешивият бе обсипан от всички страни с остри въпроси и се бранеше от тях като от натрапчиви кредитори, които искат изплащане на полиците.

Той се изплъзваше от преки отговори, но очите му шареха встрани. Предчувствуваше приближаващата се опасност. В нервната си страхливост желаеше само едно: да се махне по-скоро оттук, да си иде в къщи, дето го чакаха сита вечеря и младата му още жена, която прекарваше в четене на романите на Пол дьо Кок.

Без да престава да се вслушва в отговорите на плешивия, Фьодор записваше в бележника си: „Мисля, че тоя човек трябва да се провери по-изтънко, тук няма само просто неумение да се работи. Вече научих за него туй-онуй… Нека прекратим разговорите с него, да се пръждосва, а ние да пристъпим към работа.“

Председателят на губернския изпълком прочете предадената му записка и кимна на Фьодор.

Жухрай стана и излезе в антрето при телефона. Когато се върна, председателят на губернския изпълком четеше края на резолюцията:

— „… да се уволни ръководството на Железкома за явен саботаж. Случаят да се предаде на следствените органи.“

Плешивият очакваше нещо по-лошо. Наистина уволнението от работа за саботаж поставя под съмнение благонадеждността му, но това е дреболия, а що се отнася за случая Боярка, за него той е спокоен, защото не е в неговия участък. „Тю, дявол да го вземе, мислех си, че тия са се докопали до нещо…“

Като слагаше книжата си в чантата, той каза почти успокоен:

— Че какво пък, аз съм безпартиен специалист и вие имате право да не ми се доверявате. Но съвестта ми е чиста. Ако не съм го направил, значи, че не съм могъл.

Никой не му отговори. Плешивият излезе, бързо се спусна по стълбата и с облекчение отвори пътната врата.

— Името ви, гражданино? — попита го някакъв човек с шинел.

Със замряло сърце плешивият заекна:

— Чер… вински…

След като чуждият човек излезе, тринадесетте души в кабинета на председателя на губернския изпълком събраха глави над голямата маса.

— Гледайте… — натисна пръст върху разтворената карта Жухрай. — Ето гара Боярка, на шест версти от сечището. Тук са складирани двеста и десет хиляди кубика дърва. Осем месеца работят трудоваци, изразходван е маса труд и накрая — предателство: железопътната линия и градът са без дърва. Трябва да се превозват шест версти до гарата. За това са нужни не по-малко от пет хиляди каруци в продължение на цял месец, и то при условие, ако се правят по два рейса на ден. Най-близкото село е на петнайсет версти. При това по тия места върлува Орлик с бандата си… Разбирате ли какво значи това?… Гледайте, по плана сеченето на дърва е трябвало да започне ей оттук и да върви към гарата, а тия негодници са го насочили навътре в гората. Вярна им е излязла сметката: няма да можем да закараме готовите дърва до линиите. И наистина ние и сто коли не можем да намерим. Ето къде ни удариха!… Това не е по-дребна работа от въстаническия комитет.

Стиснатият юмрук на Жухрай тежко се стовари върху оризовата хартия.

Всеки от тринадесетте ясно си представи целия ужас на това, което ги чакаше, но за което Жухрай не каза нищо. Зимата тропаше на вратите. Болници, училища, учреждения и стотици хиляди хора ще попаднат в лапите на студа, а по гарите — човешки мравуняци и само по един влак на седмицата.

Всеки дълбоко се замисли.

Фьодор разтвори юмрук:

— Има само един изход, другари: да построим за три месеца теснолинейка от гарата до сечището — шест версти — с оглед след месец и половина тя да стигне до началото му. С тая работа се занимавам вече цяла седмица. За това са нужни — гласът на Жухрай заскърца в пресъхналото му гърло — триста и петдесет работници и двама инженери. Релси и седем локомотива има в Пушча Водица. Комсомолците ги намериха там в складовете. Преди войната са искали да построят оттам до града теснолинейка. Но в Боярка работниците няма къде да живеят. Има само една развалина — горското училище. Работниците трябва да се изпращат на групи за по две седмици. Повече не могат да издържат. Да хвърлим ли там комсомолците, Аким? — И недочакал отговор, продължи: — Комсомолът ще хвърли там всичко, което може: първо, соломенската организация и част от града. Задачата е много трудна, но ако се каже на момчетата, че това ще спаси града и железопътната линия, те ще го направят.

Началникът на пътищата поклати недоверчиво глава и каза уморено:

— Едва ли ще излезе нещо от това. Да се прокара шест версти линия на голо място при сегашната обстановка: есен, дъждове, после студ!

Без да обръща глава към него, Жухрай отсече:

— Ти трябваше да наглеждаш работите по-добре, Андрей Василиевич. Ние ще построим линията. Няма да се оставим да замръзнем със скръстени ръце.

 

 

Натоварени са последните сандъци с инструменти. Влаковата бригада се разотиде по местата си. Ръмеше противен дъждец. По лъсналата от влагата тужурка на Рита се стичаха като стъклени синци дъждовни капки.

На сбогуване Рита стисна здраво ръката на Токарев и тихо каза:

— Желаем ви успех.

Старикът я погледна топло изпод посивелите ресни на веждите.

— Да, създадоха ни грижи, да ги вземе мътната! — измърмори той, като отговаряше гласно на мислите си. — Вие понаглеждайте тук. Ако стане някакво заприщване, натиснете дето трябва. Че без да протакат, тия плъхове не могат да работят. И тъй, дъще, време е да се качваме.

Старикът се загърна хубаво в сетрето си. В последния миг Рита попита уж случайно:

— Какво, нима Корчагин не е с вас? Не го виждам между вашите момчета.

— Той и техническият ръководител заминаха вчера с една дрезина, за да приготвят това-онова за нашето пристигане.

По перона към тях бързаха Жарки, Дубава, а с тях, с небрежно наметнат жакет, с угаснала цигара между тънките пръсти, Ана Борхарт.

Като поглеждаше към идващите, Рита зададе последния си въпрос:

— Как вървят вашите занимания с Корчагин?

Токарев я погледна учудено:

— Какви занимания, нали момчето е под твое опекунство? Че то неведнъж ми е говорило за теб. Не може да се нахвали.

Рита го слушаше с недоверие:

— Така ли, другарю Токарев? Нали той от мене е идвал да се доучва при тебе?

— При мен ли?… Не съм му виждал даже очите!

Локомотивът изрева. От вагона Клавичек викаше:

— Другарко Устинович, пусни нашия старец, не може така! Какво ще правим без него?

Чехът искаше да каже още нещо, но като видя приближаващите се трима, млъкна. За момент се сблъска с неспокойния блясък в очите на Ана, с тъга улови прощалната й усмивка към Дубава и рязко се отдръпна от прозореца.

 

 

Есенният дъжд шибаше лицето. Ниско над земята пълзяха тъмносиви, набъбнали от влага облаци. Късната есен бе оголила горските пълчища, старците-габъри стояха мрачни, скрили бръчките си под кафявия мъх. Безмилостната есен свлече богатите им премени и те стояха голи, мършави.

Самотна, сред гората се гушеше малка гара. От каменната товарна рампа към гората се точеше бразда разровена земя. Хората бяха се налепили по нея като мравки.

Противно жвакаше под ботушите лепкавата глина. Хората яростно ровеха земята край насипа. Глухо звънтяха лостовете, лопатите стържеха камъка.

А дъждът сееше като през дребно сито и студени капки проникваха през дрехите. Дъждът заличаваше труда на хората. Глината се стичаше от насипа като гъста каша.

Тежки и студени бяха прогизналите дрехи, но хората прекъсваха работата едва късно вечерта. И с всеки нов ден ивицата изкопана земя отиваше все по-навътре и по-навътре в гората.

Близо до гарата се виждаше печално превилият гръб каменен скелет на някакво здание. Всичко, каквото можеше да се изтръгне, да се свали или хвърли във въздуха — всичко беше вече отдавна заграбила ръката на мародера. Вместо прозорци и врати — дупки. Вместо вратички на печките — черна паст. През дупките на ограбения покрив се виждат ребрата на гредите.

Незасегнат бе останал само бетонният под на четирите широки стаи. Върху него нощем лягаха четиристотин души с дрехи, прогизнали и опръскани с кал. Хората изстискваха дрехите до вратата, от тях течаха мръсни вади. С тлъсти псувни ругаеха те проклетия дъжд и блатото. В тесни редици лягаха върху бетонния под, покрит с тънък пласт слама. Хората се мъчеха да се стоплят един друг. Дрехите се запарваха, но не съхнеха. А през чувалите на прозорците се стичаше на пода вода. Дъждът барабанеше шумно по железните останки на покрива, а през процепите на вратата свиреше вятър.

Сутрин пиеха чай в старата барака, дето беше кухнята, и се отправяха към насипа. На обяд ядяха убийствено еднообразна постна леща с шестстотин грама черен като антрацит хляб.

Това беше всичко, което можеше да им даде градът.

Техническият ръководител — сух, висок старец, с две дълбоки бръчки на страните — Валериан Никодимович Патошкин и техникът Вакуленко — набит, с месест нос на грубоватото лице — се настаниха в квартирата на началника на гарата.

Токарев нощуваше в стаичката на станционния чекист Холява, късокрак, подвижен като живак човек.

Строителният отряд понасяше лишенията с яростна упоритост.

С всеки нов ден насипът навлизаше все по-дълбоко в гората.

Отрядът наброяваше вече девет дезертьори. След няколко дни избягаха още пет души.

Строежът получи първия удар втората седмица: с вечерния влак от града не дойде хляб.

Дубава събуди Токарев и му съобщи това.

Секретарят на партийния колектив смъкна на пода косматите си крака и почна да се чеше яростно под мишницата.

— Фокусите започват — мърмореше той под нос, като се обличаше бързо.

В стаята се търкулна кълбообразният Холява.

— Бягай на телефона и се свържи със Специалния отдел! — заповяда му Токарев. — А за хляба никому нито гък — предупреди той Дубава.

След половинчасови псувни с телефонистите упоритият Холява успя да получи връзка със заместник-началника на Специалния отдел Жухрай. Токарев слушаше ругатните му и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

— Как? Не са пратили хляб? Ей сега ще узная кой е направил това — заплашително загърмя в слушалката Жухрай.

— Ти ми кажи с какво ще храним ние утре хората! — сърдито крещеше в слушалката Токарев.

Очевидно Жухрай обмисляше нещо. След дълга пауза секретарят на партийния колектив чу:

— Хляб ще изпратим през нощта. Ще пратя с автомобила Лидке, той знае пътя. Сутринта ще имате хляб.

В ранни зори към гарата приближи опръскан с кал автомобил, натоварен с чували хляб. От него слезе уморен бледният от безсънната нощ Лидке-син.

Борбата за строежа се изостряше. От управлението на пътищата съобщиха: няма траверси. В града не можеха да се намерят превозни средства, за да прехвърлят релсите и локомотивчетата на строежа, а и самите локомотивчета, както се оказа, имаха нужда от сериозен ремонт. Първата група свършваше работа, а смяната не идваше, да се задържат изнемощелите до крайна степен хора, беше невъзможно.

В старата барака, при светлината на газениче, активът се съвещава до късна нощ.

Сутринта Токарев, Дубава и Клавичек заминаха за града, като взеха още шестима, за да ремонтират локомотивите и да доставят релси. Клавичек, който беше хлебар по професия, изпратиха като контрольор в отдела по снабдяването, а останалите — в Пушча Водица.

А дъждът се лееше непрестанно.

 

 

Корчагин с усилие измъкна крака си от лепкавата глина и по острия студ в стъпалото разбра, че изгнилата подметка на ботуша се е отпрала напълно. Още с пристигането си тук той страдаше от лошите си ботуши, винаги влажни и жвакащи в калта; а сега едната подметка падна съвсем и босият крак стъпваше в пронизващо студената глинена каша. Ботушът го изваждаше от строя. Павел измъкна от калта останките от подметката, погледна я с отчаяние и наруши дадената пред себе си дума да не псува. С остатъка от ботуша отиде в бараката. Седна до походната кухня, разгъна окаляната партенка и протегна към печката вкочанения си от студ крак.

Одарка, жената на станционния пазач, взета от готвача за помощница, режеше на кухненската маса цвекло. Природата беше дала на доста младата жена на пазача всичко в изобилие: широки мъжки рамене, юнашки гърди, прави, мощни бедра; тя боравеше умело с ножа и на масата бързо растеше грамада нарязан зеленчук.

Одарка хвърли небрежен поглед към Павел и попита недоброжелателно:

— Ти какво, за обед ли се присламчваш? Рано е още. Вижда се, че клинчиш от работа, момче. Къде си пъхаш крака? Тук е кухня, а не баня — подбра тя Корчагин.

Влезе възрастният готвач.

— Ботушът ми се разпадна на съставните си части — обясни Павел присъствието си в кухнята.

Готвачът погледна осакатения ботуш и кимна с глава към Одарка:

— Мъжът й е половин обущар, той ще може да ви услужи, че без обувки е страшна работа.

Като чу думите на готвача, Одарка погледна към Павел и се посмути.

— Аз пък ви взех за лентяй — призна си тя.

Павел се усмихна добродушно. Одарка разгледа ботуша с очите на познавач:

— Какво ще го кърпи мъжът ми — няма смисъл, ами за да не си осакатите крака, ще ви донеса един стар галош, търкаля се някъде на тавана в къщи. Де се е видяло тъй да се мъчи човек! Днес-утре ще стегне студ и ще си загинете като нищо — каза Одарка вече съчувствено, остави ножа и излезе.

Скоро се върна с един дълбок галош и парче платно. Когато увитият с платно и стоплен крак беше пъхнат в топлия галош, Павел погледна жената на пазача с мълчалива благодарност.

 

 

Токарев се върна от града раздразнен, събра актива в стаята на Холява и му съобщи доста неприятни новини:

— Навред неуредици. Където да погледнеш, навсякъде колелата се въртят все на едно място. Изглежда, малко бели гъски сме пипнали, та ще имаме работа тепърва — докладваше старикът на събраните. — Ще ви кажа открито, момчета: работата хич не върви. Втората смяна още не е събрана, а колко ще пратят — не се знае. Всеки ден може да ни свие студът. А преди това, ако ще да изпукаме, трябва да минем блатото, инак после не можем изгриза земята със зъби. И тъй, момчета, в града ще поставят „натясно“ всички, които пречат, а ние тук трябва да удвоим бързината. Ако ще пет пъти да пукнем, линията трябва да довършим. Инак какви болшевики ще бъдем — никакви, кашава работа — говореше Токарев, не с обикновения си пресипнал бас, а с напрегнато стоманен глас. Блестящите му очи под смръщените вежди говореха за решителност и упорство. — Още днес ще свикаме закрито събрание, ще обясним на нашите и утре — всички на работа. Утре разпущаме безпартийните, а ние оставаме. Ето решението на губкома — предаде той на Панкратов сгънат на четири лист.

През рамото на носача Корчагин прочете:

„На строежа трябва да се оставят всички членове на комсомола, като им се разреши да бъдат сменени не по-рано от първата доставка на дърва.

За секретар на губкома на комсомола Р. Устинович“

В тясната барака не може да се мине. Сто и двадесетте души са препълнили всички ъгълчета. Стояха прави край стените, покачени по масите и дори върху кухнята.

Панкратов откри събранието. Токарев говори малко, но краят на речта му покруси всички:

— Комунистите и комсомолците утре няма да заминат.

Ръката на стареца подчерта във въздуха цялата неумолимост на решението. Тоя жест унищожи всяка надежда за връщане в града при своите, за измъкване от тая кал. В първата минута нищо не можеше да се разбере от викове. От движението на телата опушеното газениче замига неспокойно. Тъмнината скриваше лицата. Шумът от гласовете нарастваше. Едни говореха мечтателно за „домашния уют“, други се възмущаваха, крещяха за умората си. Мнозина мълчаха. И само един заяви, че ще избяга. Сърдитият му глас от ъгъла кънтеше, сипейки псувни:

— Майната му! Няма да остана тук нито ден! Изпращат на каторга хората, но поне заради престъпление! А нас за какво? Държаха ни две седмици — стига. Няма вече глупци. Нека тоя, който е заповядал, да дойде сам да строи. Който иска, нека рови в тая кал, но аз имам само един живот. Утре заминавам.

Окунев, зад чийто гръб стоеше кресльото, запали клечка кибрит, за да разгледа дезертьора. Клечката за миг изтръгна от тъмнината изкривено от злобна гримаса лице с отворена уста. Окунев го позна: синът на счетоводителя от губпродкома.

— Какво ме гледаш? Аз не се крия, не съм крадец.

Клечката угасна. Панкратов се изправи цял.

— Кой дрънка там? За кого партийната задача е каторга? — глухо каза той, като оглеждаше с тежък поглед близостоящите. — Братлета, не бива да се връщаме в града. Нашето място е тук. Ако ние офейкаме оттук, хората ще измръзнат. Братлета, колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще се върнем, а да бягаме, както иска тоя плачльо, не ни позволява нашата идея и дисциплина.

Носачът не обичаше дългите речи, но и тая, тъй кратка, бе прекъсната от същия глас:

— А безпартийните отиват ли си?

— Да — отсече Панкратов.

Към масата си проправи път момък с късо градско палто. Като прилеп се изви над масата малката книжка, удари Панкратов в гърдите и отскочила на масата, застана като колибка.

— Ето книжката ми, вземете я, моля. Заради това парче картон няма да пожертвувам здравето си!

Краят на фразата потъна в избухналите в бараката гласове:

— Какво хвърляш?

— Ах, ти, продажна душа!

— Промъкна се в комсомола, топло местенце търсеше!

— Вън оттук!

— Хубаво ще те стоплим тебе, тифозна въшко! Този, който хвърли книжката, се провираше с наведена глава към изхода. Правеха му път, отдръпвайки се като от чумав. Вратата скръцна след него.

Панкратов смачка хвърлената книжка и я пъхна в пламъка на газеничето. Картонът се запали, като се свиваше в овъглена тръбичка.

 

 

В гората проехтя изстрел. Откъм старата барака в тъмнината на гората потъна кон с конник. От горското училище и бараката дотичаха хора. Някой случайно се натъкна на една дъсчица, пъхната в прореза на вратата. Драснаха клечка кибрит. Като закриваха с полите на дрехата разлюляното от вятъра пламъче, прочетоха:

„Махайте се всички от гарата, отдето сте дошли. Който остане, ще бъде убит. За никого няма да има милост. Давам ви срок до утре вечер.

Подпис: Атаман Чеснок“

Чеснок беше от бандата на Орлик.

На масата в стаята на Рита лежи разтворен дневник.

2 декември

„Сутринта падна първият сняг. Голям студ е. На стълбата срещнах Вячеслав Олшински. Тръгнахме заедно.

— Винаги ме радва първият сняг. Какъв студ! Чудесно, нали? — каза Олшински.

Спомних си за Боярка и отговорих, че студът и снегът никак не ме радват, напротив — потискат ме. Казах му защо.

— Това е субективно схващане. Ако продължим мисълта ви, трябва да отречем смеха и изобщо проявите на жизнерадост, да кажем, през време на война. Но това в живота не става. Трагедията е там, дето е линията на фронта. Там усещането на живота е потиснато от близостта на смъртта. Но дори и там се смеят. А далеч от фронта животът е все същият: смях и сълзи, мъка и радост, жажда за зрелища и наслади, вълнение, любов…

В думите на Олшински мъчно може да се открие ирония. Олшински е пълномощник на Наркоминдела. В партията е от 1917 година. Облечен е по европейски, винаги гладко избръснат, леко парфюмиран. Живее в нашия дом, в квартирата на Сегал. Понякога вечер се отбива при мене. С него е интересно да се говори, познава Запада, дълго е живял в Париж, но не мисля, че можем да станем добри приятели. Причина за това е, че в мене той вижда преди всичко жената и едва след това партийния другар. Наистина той не маскира стремежите и мислите си — достатъчно е мъжествен, за да говори истината, и влеченията му не са груби. Умее да ги направи красиви. Но той не ми харесва.

Грубоватата простота на Жухрай ми е несравнимо по-близка, отколкото европейското лустро на Олшински.

От Боярка получаваме кратки сведения. Всеки ден стотина прокопани метра. Гредите слагат направо на замръзналата земя в изкопани за тях гнезда. Там има само двеста и четиридесет души. Половината от втората смяна се разбягаха. Условията наистина са тежки. Как ли ще работят в студа!… Дубава е там вече цяла седмица. От осемте локомотива в Пушча Водица са монтирани пет. За останалите липсват части.

Срещу Дмитрий трамвайното управление е завело углавно дело — задържал насила с бригадата си всички товарни трамвайни коли, които пътуват от Пушча Водица за града. Като свалил пътниците, той натоварил колите с релси за теснолинейката. Докарал деветнайсет коли по градската линия до гарата. Трамвайните работници помагали с усърдие.

На гарата останалите другари от соломенския комсомол през нощта ги натоварили, а Дмитрий със своите хора откарал релсите в Боярка.

В бюрото Аким се отказа да постави въпроса за Дубава. Дмитрий ни разказа за безобразното разтакаване и бюрократизъм в Управлението на трамваите. Там категорично отказали да дадат повече от две коли. Туфта прочел на Дубава следното нравоучение:

— Време е да изоставим партизанските методи. Сега за това човек може да отиде в затвора. Като че ли не можем да се споразумеем и да минем без въоръжена намеса?

Не съм виждала досега Дубава толкова свиреп:

— Но защо ти, книжни молецо, не си се споразумял? Седи там, мастилената му пиявица, и си чеше езика. Да се върна без релси в Боярка, то значи да ми разбият мутрата. А тебе, за да не се пречкаш в краката, трябва да те пратят на строежа. Токарев да те изсуши тебе хубаво! — гърмеше Дмитрий пред целия губком.

Туфта подаде оплакване срещу Дубава, но Аким ме помоли да изляза и поговори с него десетина минути. Туфта изскочи от стаята на Аким зачервен и зъл.

 

3 декември

В губкома е заведено ново дело, тоя път от Трансчеката. Панкратов, Окунев и още няколко другари отишли на гара Мотовиловка и вдигнали от пустеещите постройки вратите и рамките на прозорците… Когато товарели всичко това на товарния влак, станционният чекист се опитал да ги арестува. Те го обезоръжили и едва когато влакът тръгнал, му върнали револвера, след като извадили патроните. Прозорците и вратите откарали. Отделът за поддържане на пътищата обвинява Токарев, че присвоил незаконно от боярския склад двадесет пуда гвоздеи. Дал ги на селяните, задето превозвали от сечището дълги греди, които те слагат вместо траверси.

Говорих с другаря Жухрай за тия дела. Той се смее: «Ще ги претупаме всички тия дела.»

Положението на строежа е крайно натегнато и всеки ден е скъп. За всяка дреболия трябва да се настоява упорито. Току мъкнем в губкома разни типове, дето спъват работата. Момчетата на строежа излизат все по-често от рамките на формалистиката.

Олшински ми донесе малка електрическа печка. С Олга Юренева си греем ръцете на нея. Но в стаята не става по-топло. Как ще мине тая нощ там, в гората? Олга разправя, че в болницата било много студено и болните не излизали изпод одеялата. Палят през два дни.

Да, другарю Олшински, трагедията на фронта се оказа трагедия в тила!

 

4 декември

Цяла нощ валя сняг. Пишат ни, че в Боярка е засипал всичко. Работата е спряла. Разчистват пътя. Днес губкомът взе решение: първият етап на строежа, до границата на сечището, да се завърши не по-късно от 1 януари 1922 година. Когато предали това в Боярка, Токарев, казват, отвърнал: «Ако не пукнем, ще го изпълним.»

За Корчагин не чувам нищо. Чудно, че и срещу него не е заведено «дело» като Панкратовото. И досега не знам защо не иска да се среща с мен.

 

5 декември

Вчера бандата е обстрелвала строежа на линията.“

 

 

Конете стъпват предпазливо в мекия, податлив сняг. Понякога ще се размърда под снега притиснато от копитото клонче и ще изпращи — тогава конят изпръхтява. Дръпва се встрани, но като получи удар с камшика по прилепналите уши, минава в галоп, за да догони тия пред него.

Около десетина конници превалиха хълмистия рид, в който опираше ивица черна, още непокрита със сняг земя.

Тук конниците спряха конете. Стремената се удариха едно в друго и звъннаха. Шумно разтърси цялото си тяло потният от дългото препускане жребец на предния ездач.

— Събрала се е голяма сган — говореше предният ездач. — Сега ще им донесем хубав студ. Атаманът каза: тия скакалци утре да ги няма, защото е ясно, че тия мръсници ще стигнат до дървата…

Те се приближаваха към гарата на върволица по страничната пътека край теснолинейката. Ходом стигнаха до откритата полянка край старото училище, но не излязоха на нея, а останаха зад дърветата.

Залп раздра тишината на тъмната нощ. Като катеричка се плъзна снежна буца от някакво клонче на сребристата от лунната светлина бреза. А между дърветата късите карабини цъкаха искри, куршумите човъркаха ронливата мазилка, жалостно дрънкаха пробитите стъкла на донесените от Панкратов прозорци.

Залпът вдигна хората от бетонния под, изправи ги на крака, но когато страшните щурци почнаха да летят из стаята, страхът пак ги повали на пода.

Падаха един върху друг.

— Къде? — хвана Дубава Павел за шинела.

— На двора.

— Лягай, идиот! Щом се покажеш, ще останеш на място — възбудено шепнеше Дмитрий.

Те лежаха в стаята до самата врата. Дубава, прилепен до пода, бе протегнал към вратата ръка, в която държеше револвер. Корчагин беше клекнал и нервно опипваше с пръсти патронните гнезда в барабана на нагана. В него имаше пет патрона. Като разбра, че са празни, обърна барабана.

Стрелбата престана. Настъпилата тишина ги озадачи.

— Момчета, който има оръжие, да дойде насам — шепнешком изкомандува Дубава на налягалите.

Корчагин отвори предпазливо вратата. На полянката беше пусто. Снежинките падаха бавно на спирали.

А в гората десетте конници пришпорваха конете.

 

 

Към обед от града пристигна моторна дрезина. От нея слязоха Жухрай и Аким. Посрещнаха ги Токарев и Холява. От дрезината снеха и поставиха на перона една картечница „Максим“, няколко сандъка с картечни ленти и двадесетина пушки.

Запътиха се бързо към работното място. Шинелът на Фьодор чертаеше с полите си зигзаги по снега. Походката му бе мечешка, тромава — още не беше отвикнал да разтваря крака като пергел, сякаш под него беше все още люлеещата се палуба на миноносеца. Токарев трябваше просто да тича след спътниците си: високият Аким вървеше в крак с Фьодор.

— Нападението на бандата е още половин нещастие. Но пред нас се изправя голям баир. Дявол го взел, какво ни дойде до главата! Много земя трябва да се копае!

Старикът се спря, обърна се с гръб към вятъра, запали цигара в шепата си, пусна дим един-два пъти и догони отдалечилите се другари. Аким се спря да го почака. Жухрай крачеше напред, без да забавя ход.

Аким попита Токарев:

— Ще имате ли сили да построите в срок поне отправната линия?

Токарев не отговори веднага.

— Да ти кажа, синко — отвърна най-сетне той, — с една дума, не може да се построи, но не може и да не се построи. Това е положението.

Те настигнаха Фьодор и продължиха заедно. Шлосерът заговори възбудено:

— Тъкмо тук почва и проклетото „но“. То тук само ние двамата с Патошкин знаем, че при такива кучешки условия, с такива материали и с толкова работници е невъзможно да се построи. Но затова пък всички до един знаят, че да не се построи, е невъзможно. И ето защо аз можах да кажа: „Ако не изпомръзнем, ще я изкараме.“ Вижте сами, вече втори месец, откак се ровим тук, идва краят на четвъртата смяна, а основният състав работи без почивка, държи се само благодарение на младостта си. А половината от хората са простудени. Сърцето ти се облива в кръв само като погледнеш тия момчета. Цена нямат… Тоя пущинак ще вкара в гроба мнозина от тях.

 

 

Теснолинейката беше напълно готова на един километър от гарата.

По-нататък, на километър и половина, върху изкопаната линия лежаха, закрити в земята, дълги греди като повален от вятъра стобор. Това са траверси. Още по-нататък, до самия хълм, се простираше само равен път.

Тук работеше първа строителна група под ръководството на Панкратов. Четиридесет души поставяха траверси. Червенобрад селянин с нови цървули смъкваше, без да бърза, от широка шейна греди и ги хвърляше върху линията. По-нататък разтоварваха още няколко такива шейни. Два дълги железни пръта лежаха на земята. Това беше формата на релсите, по тях изравняваха траверсите. За трамбоване на земята се използуваха брадви, лостове, лопати.

 

 

Мъчителна и бавна е тази работа — слагането на траверси. Здраво и устойчиво трябва да лежат в земята траверсите, и то така, че релсата да се опира еднакво върху всички.

Техниката на слагането се знаеше само от един старец, без бял косъм на своите петдесет и четири години, с черна като смола, разделена на две брада — железопътния надзирател Лагутин. Той работеше доброволно четвърта смяна, понасяше с младежите всички несгоди и спечели всеобщото уважение на отряда. Този безпартиен (баща на Таля) винаги заемаше почетно място на всички партийни съвещания. Горд от това, старецът даде дума да не напуща строежа.

— Как да ви оставя, кажете ми, моля ви се! Ще объркате без мене работата, тук трябва око, практика. Ехе, колко съм ги слагал тия траверси в Русията през живота си… — добродушно казваше той при всяка смяна и пак оставаше.

Патошкин му вярваше и рядко се отбиваше на неговия участък. Когато тримата се приближиха към работещите, Панкратов, потен и почервенял, сечеше с брадва гнездо за траверсата.

Аким едва можа да познае носача. Панкратов беше отслабнал, широките му скули бяха станали по-остри и лошо измитото му лице изглеждаше някак потъмняло и удължено.

— Значи, губернията дойде! — каза той и подаде на Аким горещата си и влажна ръка.

Шумът от лопатите престана. Аким виждаше наоколо си бледни лица. Свалените шинели и полушубки се търкаляха наоколо направо върху снега.

Като поприказва с Лагутин, Токарев забра Панкратов и поведе гостите към изкопа. Носачът вървеше редом с Фьодор.

— Панкратов, я ми разправи каква беше оная история с чекиста в Мотовиловка? Как мислиш, не сте ли прекалили малко с разоръжаването му? — сериозно попита Фьодор мълчаливия носач.

Панкратов смутено се усмихна:

— Ние го разоръжихме с негово съгласие, той сам ни помоли. Нали е наше момче! Ние му разправихме всичко подробно, а той рече: „Аз, момчета, нямам право да ви позволя да отнесете прозорците и вратите. Имам заповед от другаря Дзержински да се прекрати разхищението на железопътното имущество. Тук с началника на града сме на нож, той краде, мръсникът, а аз му преча. Ако ви пусна, той без друго ще донесе по служба и ще ме изправят пред Ревтрибунала^[1]. Затова вие ме разоръжете и да ви няма. Ако началникът на гарата не направи донесение, с това и ще си свърши.“ Така и направихме. Да не би за себе си да откарахме вратите и прозорците!

Забелязал искрица смях в очите на Жухрай, Панкратов добави:

— Нека ние да носим отговорността, момчето го оставете на мира, другарю Жухрай.

— Всичко това е ликвидирано. Но занапред такива работи не бива да стават — това разстройва дисциплината. Ние сме достатъчно силни, за да бием бюрократизма организирано. Толкова по това, да поговорим за нещо по-важно. — И Фьодор почна да разпитва подробно за нападението.

 

 

На четири километра и половина от гарата лопатите се врязваха яростно в земята. Хората разсичаха хълма, който беше им се изпречил на пътя.

А встрани стояха седем души, въоръжени с карабината на Холява и с револверите на Корчагин, Панкратов, Дубава и Хомутов. Това беше всичкото оръжие на отряда.

Патошкин седеше на насипа, като вписваше цифри в бележника си. Инженерът бе останал сам. Вакуленко, който предпочете съда за дезертьорство пред смъртта от бандитски куршум, сутринта бе офейкал в града.

— Тоя изкоп ще ни отнеме половин месец, земята е замръзнала — каза тихо Патошкин на застаналия пред него Хомутов, вечно намръщен, тромав мечок, скъп на думи.

— Дават ни всичко двайсет и пет дни за завършване на линията, а вие слагате само за изкопа петнайсет — отвърна му Хомутов, като хапеше сърдито с устни края на мустака си.

— Този срок е нереален, наистина аз никога в живота си не съм строил при такава обстановка и с такъв човешки материал като тоя. Мога и да сгреша, което ми се случва вече два пъти.

В това време Жухрай, Аким и Панкратов се приближаваха към изкопа. От хълма ги забелязаха.

— Я виж, кои са тия? — бутна Корчагин с лакът един кривоглед момък в стар, скъсан на лактите пуловер — Петка Трофимов, резач на болтове от главните работилници, като сочеше с пръст надолу. И в същия миг, без да оставя лопатата, Корчагин хукна надолу. Очите му под козирката на шлема се усмихваха топло и Фьодор стисна ръката му по-дълго, отколкото на другите.

— Здравей, Павел. Иди го познай в тази разнокалибрена екипировка.

Панкратов се усмихна криво.

— Това се казва комбинация от пет пръста, и то и петте стърчат навънка. Отгоре на това дезертьорите му отмъкнаха шинела. С Окунев живеят в комуна: Окунев даде на Павел сетрето си. Няма нищо, Павлуша е горещо момче. Ще погрее седмица бетона, сламата все едно, че я няма, па накрая ще хвърли топа — мрачно говореше носачът на Аким.

Червеновеждият, малко чипонос Окунев, премигвайки с хитри очи, възрази:

— Няма да оставим Павлушка да загине. Ще гласуваме — и ще иде в кухнята готвач, помощник на Одарка. Там, ако не е глупав, хем ще се поохрани, хем ще се постопли — къде край печката, къде край Одарка.

Дружен смях заглуши думите му.

Тоя ден се смяха за пръв път.

Фьодор разгледа възвишението, ходи с Токарев и Патошкин с шейна към сечището и се върна обратно. На хълма копаеха земята със същото упорство. Фьодор гледаше мяркащите се лопати, превитите в напрегнато усилие гърбове и каза тихо на Аким:

— Няма нужда от митинг. Кого ще агитираме тук. Ти право каза, Токарев: цена нямат те. Ето де се калява стоманата.

С възторг и сурова любовна гордост гледаше Жухрай копачите. Не беше минало много време от деня, когато част от тия копачи стояха с настръхнали стоманени щикове в ръце през нощта преди метежа. А сега те са обзети от едничкия стремеж да докарат стоманените жили на релсите до мечтаното дървено богатство — извор на топлина и живот.

 

 

Патошкин вежливо, но убедено доказваше на Фьодор невъзможността изкопът да се свърши по-рано от две седмици. Фьодор слушаше изчисленията му и нещо съобразяваше.

— Свалете хората от хълма, карайте линията по-нататък, а него ще овладеем другояче.

На гарата Жухрай дълго седя на телефона. Холява пазеше пред вратата. Той чуваше зад гърба си глухия бас на Фьодор:

— Позвъни веднага от мое име на началник-щаба на окръга, нека веднага полкът на Пузиревски да се прехвърли в сектора на строежа. Трябва да се очисти районът от банди. Пратете от базата брониран влак с подривници. За останалото ще се погрижа сам. Ще се върна през нощта. Към дванайсет часа прати на гарата Лидке с колата.

В бараката след кратката реч на Аким заговори Жухрай. Така в другарски разговор незабелязано мина цял час. Фьодор говореше на строителите, че в никакъв случай не бива да се наруши срокът за довършване на строежа, първи януари.

— Строежът минава на военни начала. Комунистите се превръщат в рота ЧОН. За командир на ротата се назначава другарят Дубава. И шестте строителни групи получават определени задачи. Останалата част от строежа се разделя на шест равни части. Всяка група получава своята част. До първи януари цялата работа трябва да бъде свършена. Групата, която първа свърши работата, получава право на почивка и заминаване в града. Освен това президиумът на губизпълкома ще ходатайствува пред ВУЦИК за награждаване на най-добрия работник на тази група с ордена „Червено знаме“.

За началници на строителните групи бяха утвърдени: на първата — другарят Панкратов, на втората — другарят Дубава, на третата — другарят Хомутов, на четвъртата — другарят Лагутин, на петата — другарят Корчагин, на шестата — другарят Окунев.

— Началник на строежа — завърши речта си Жухрай, — негов идеен ръководител и организатор, си остава доживотно Антон Никифорович Токарев.

Като че пръхнаха ято птици, тъй заръкопляскаха ръцете, усмихнаха се суровите лица и дружески-шеговитата последна фраза на този сериозен човек подействува облекчително след дългото внимание, предизвиквайки взрив от смях.

Цяла група от двадесет души изпращаха Аким и Фьодор до моторната дрезина.

На сбогуване с Корчагин, загледан в натъпкания му със сняг галош, Фьодор тихо му каза:

— Ще ти пратя ботуши. Още ли не са измръзнали краката?

— Кажи-речи, почнаха да подпухват — отвърна Павел и сетил се за отколешната си молба, хвана Фьодор за ръкава: — Ще ми дадеш ли малко патрони за нагана? Имам само три сигурни.

Жухрай печално поклати глава, но като видя огорчението в очите на Павел, без да мисли, откопча своя маузер:

— Ето ти подарък от мен.

Павел не можа да повярва, че му подаряват вещ, за която е мечтал тъй дълго, но Жухрай препаса ремъка през рамото му.

— Вземи, вземи! Знам, че отдавна си му хвърлил око. Само че бъди внимателен, да не застреляш някого от своите. Ето ти още три пълни пачки за него.

Към Павел се устремиха нескрито завистливи погледи. Някой извика:

— Павка, дай да се разменим: давам ти ботушите и полушубката отгоре.

Панкратов шеговито бутна Павел в гърба:

— Дяволе, смени го за валенките. Че то с галоша няма да доживееш до Коледа.

Сложил крак на стъпалото на дрезината, Жухрай пишеше разрешение за подарения револвер.

 

 

Рано сутринта, глухо тракайки върху стрелките, към гарата се приближи брониран влак. На рунтави пискюли изскачаше бялата като лебедов пух освободена пара и веднага изчезваше в студения чист въздух. От бронираните кутийки излизаха хора, опаковани в кожа. След няколко часа трима подривници от бронирания влак забиха дълбоко в хълма две огромни черни тикви, свързаха ги с дълги шнурове и дадоха сигнални изстрели. От станалото вече опасно възвишение на всички посоки хукнаха хора. Кибритената клечка запали края на шнура и той пламна с фосфорен блясък.

Сърцата на стотици хора се свиха за миг. Една-две минути мъчително очакване — и… земята потрепера, страшна сила разруши върха на хълма, като изхвърли в небето огромни буци пръст. Вторият взрив беше по-силен от първия. Страшният грохот се разнесе по горските усои, като ги изпълни с хаос от звуци от разкъсания на парчета хълм.

Там, дето преди малко беше възвишението, зееше дълбока яма и на десетки метри наоколо разровената земя бе затрупала захарната белина на снега.

В образуваната от взрива падина се втурнаха хора с кирки и лопати.

 

 

След заминаването на Жухрай на строежа се разгърна упорито състезание — борба за първенство.

Много преди разсъмване, без да буди никого, Корчагин стана тихо и едва влачейки вдървените си от студения под крака, тръгна към кухнята. Като възвари в баката вода за чай, върна се и разбуди цялата си група.

Когато се събуди целият отряд, навън вече беше светло.

През време на сутрешния чай в бараката към масата, дето седеше Дубава със своите арсеналци, си проправи път Панкратов.

— Митяй, видя ли, че Павка е вдигнал хората си в тъмни зори? Сигурно вече са изкарали десетина сажена. Момчетата казват, че той така е навил своите хора от главните работилници, че те решили да свършат участъка си на двадесет и пети. Иска да удари всички ни в земята. Но да имат да вземат! — сърдито говореше той на Дубава.

Митяй се усмихна кисело. Той разбираше много добре защо постъпката на групата от главните работилници бе засегнала тъй болезнено секретаря на колектива от речното пристанище. Че и него, Дубава, го амбицира с туй другарчето Павлуша: той тихомълком бе хвърлил предизвикателство на целия отряд.

— Дружбата си е дружба, но тютюна всеки отделно си пуши — тук вече зависи „кой кого“ — каза Панкратов.

Около пладне енергичната работа на групата на Корчагин беше неочаквано прекъсната. Часовоят, застанал до сложените в пирамида пушки, забеляза между дърветата група конници и даде тревожен изстрел.

— Момчета, на оръжие! Бандити! — извика Павел, захвърли лопатата и хукна към дървото, дето висеше неговият маузер.

Грабнала наличното оръжие, групата залегна направо в снега отстрани на пътя. Първите конници замахаха с шапки. Един от тях извика:

— Стойте, другари! Свои!

Петдесет конници с будьоновки с червени звезди се приближаваха по пътя.

Оказа се, че един взвод от полка на Пузиревски бе дошъл да навести строежа. Павел съгледа откъснатото ухо на коня на командира. Хубавата сива кобила с бяло петно на челото не стоеше на едно място, а „играеше“ под конника. Тя плахо се дръпна назад, когато Павел изтича към нея и я хвана за юздата:

— Лиска, галенице, ето къде се срещнахме! Оцеляла си от куршума, хубавице моя едноуха.

Той нежно прегърна тънката шия на коня, като милваше с ръка тръпнещите му ноздри. Командирът се вглеждаше внимателно в Павка и като го позна, извика учуден:

— Ами че това е Корчагин!… Коня позна, а Середа хич и не забелязва. Здравей, братче!

В града „натиснаха всички лостове“. Това се отрази веднага на строежа. Жарки изпразни райкома, като изпрати останките от организацията на Боярка. В Саломенка останаха само момичетата. От железопътния техникум Жарки успя да издействува изпращането на нова група студенти на строежа.

Като съобщаваше всичко това на Аким, той каза полушеговито:

— Останах само с женския пролетариат. Ще турна Лагутина да ме замества. На вратата ще напишем: „Жен-отдел“ — и право в Боярка. Неудобно ми е, знаеш, сам мъж да се върти между жените. Момичетата току ме поглеждат подозрително. Сигурно си говорят, свраките недни: „Изпрати всички, а той остана, хитрецът“, или нещо по-обидно. Моля ти се, разреши ми да отида.

Аким му отказа със смях.

В Боярка пристигна сума народ. Пристигнаха и шестдесет студенти от железопътния институт.

Жухрай издействува от управлението на пътищата да изпратят в Боярка четири пътнишки вагона за жилища на новодошлите работници.

Групата на Дубава бе освободена от работа и изпратена в Пушча Водица. Тя получи заповед да достави на строежа локомотивчета и шестдесет и пет товарни платформи за теснолинейката. Тази работа се смяташе като задача на участъка.

Преди да замине, Дубава посъветва Токарев да извика Клавичек на строежа и да му повери новоорганизираната група. Токарев издаде заповед, без да подозира истинската причина, която накара арсеналеца да си спомни за съществуването на чеха. А причината беше бележката на Ана, предадена му от пристигналите соломенци.

„Дмитрий! — пишеше Ана. — Двамата с Клавичек ви събрахме грамаден куп литература. Изпращаме на теб и на всички боярски щурмоваци нашия горещ поздрав. Какви сте юначаги всички! Желаем ви сили и енергия. Вчера от складовете раздадоха последните запаси дърва. Клавичек ме моли да ви предам поздрава му. Чудесен момък! Сам пече хляба за вас. Във фурната не се доверява на никого. Сам сее брашното, сам меси тестото в машината. Намерил е отнякъде хубаво брашно и вади отличен хляб, не като оня, който получавам аз. Вечер у дома се събират нашите: Лагутина, Артюхин, Клавичек и понякога Жарки. Учението напредва по малко, но повече говорим за всичко и за всички, а най-често за вас. Момичетата са възмутени от отказа на Токарев да ги приеме на строежа. Те уверяват, че ще понесат лишенията наравно с всички. Таля казва: «Ще облека дрехите на тате и ще се изтъпанча пред него, нека се опита да ме изпъди.» — И сигурно ще го направи. Поздрави от мен черноокия.

Ана“

 

 

Бурята връхлетя изведнъж. Небето се покри със сиви, ниски облаци. Заваля гъст сняг. Вечерта в комините зави вятърът, засвири в дърветата, подгони неуловимия снежен вихър и затревожи гората със застрашителния си вой.

Цяла нощ бушува и вилня бурята. Хората измръзнаха до кости, макар че печките горяха цяла нощ. Станционната развалина не задържаше топлината.

Сутринта отрядът, който отиде на работа, затъна в дълбокия сняг, а над дърветата пламтеше слънцето и върху синьото небе нямаше нито едно облаче.

Групата на Корчагин разчистваше своя участък от снежни преспи. Едва сега Павел почувствува колко мъчителни са страданията от студа. Старото сетренце на Окунев не можеше да го стопли, галошът се набиваше със сняг. Той неведнъж го изгубваше в преспите. А ботушът на другия крак заплашваше да се разпадне съвсем. От спането върху пода на врата му се издуха два огромни цирея. Токарьов му даде кърпата си за лице, за да я връзва на врата вместо шал.

Слаб, с възпалени очи, Павел ринеше снега, размахвайки яростно широката дървена лопата.

В това време на гарата допълзя пътнишки влак. Едва го дотътра дотук издъхващият локомотив: на тендера — нито едно дърво, в пещта догаряха последните останки.

— Ако ни дадете дърва, ще продължим, ако не — прехвърлете влака на глуха линия, докато може да се движи! — крещеше машинистът на началника на гарата.

Прехвърлиха влака на глуха линия. Съобщиха на омърлушените пътници причината за спирането. В претъпканите вагони почнаха да се вайкат и да кълнат.

— Приказвайте със старика — ей го, дето върви по перона. Той е началник на строежа. Той може да заповяда да докарат с шейна дърва за локомотива. Слагат ги вместо траверси — посъветва кондукторите началникът на гарата.

Те тръгнаха към Токарев.

— Ще ви дам дърва, но не безплатно. Та това ни е строителният материал. Засипаха ни преспи. Във влака има шестстотин-седемстотин пътници. Децата и жените могат да останат във вагоните, а останалите ще вземат по една лопата и ще гребат сняг до вечерта. Срещу това ще получат дърва. Ако откажат, нека стоят до Нова година — каза Токарев на кондукторите.

 

 

— Вижте, момчета, колко народ пристига! Гледай, и жени! — учудено се развикаха зад гърба на Корчагин.

Павел се обърна.

— Ето ти сто души, дай им работа и наглеждай да не бездействуват — каза Токарев, като се приближи.

Корчагин раздаваше работа на новодошлите. Някакъв висок мъж с униформен железничарски шинел с кожена яка, с топъл астраганен калпак въртеше възмутено лопатата в ръце и обърнат към застаналата до него млада жена с шапчица от морска котка с пухкаво помпонче на върха, протестираше:

— Няма да рина сняг, никой не може да ме принуди. Ако ме помолят, като железопътен инженер мога да се разпоредя за работата, но нито ти, нито аз сме длъжни да ринем сняг, това не се предвижда по правилниците. Старикът върши беззаконие. Аз ще го подведа под отговорност. Кой е тук надзирател? — попита той най-близкостоящия работник.

Корчагин се приближи до него:

— Гражданино, защо не работите?

Мъжът измери Павел с презрителен поглед от глава до пети:

— А вие какво представлявате от себе си?

— Аз съм работник.

— Тогава няма какво да говоря с вас. Пратете при мен надзирателя или какъвто имате там…

Корчагин го погледна изпод вежди:

— Щом не искате да работите — добре. Без нашата отметка върху билета вие няма да можете да се качите на влака. Такава е заповедта от началника на строежа. И вие ли отказвате, гражданко? — обърна се Павел към жената и в миг се вкамени: пред него стоеше Тоня Туманова.

Тя с мъка позна в тоя дрипльо Корчагин. Павел стоеше пред нея с окъсаната си износена дреха и фантастичните обувки, с мръсна кърпа за лице на врата, с отдавна немито лице. Само очите му горяха с все същия неугасим пламък! Неговите очи! А не беше много отдавна, когато този дрипльо, приличен на скитник, беше неин любим. Как беше се изменило всичко!

Тя беше се омъжила наскоро и пътуваше с мъжа си за града, дето той заемаше отговорен пост в железопътното управление. И ето къде й се случи да се срещне с младежкото си увлечение. Беше й дори неудобно да му подаде ръка. Какво ще помисли Василий! Колко е неприятно, че Корчагин се е изоставил тъй. Очевидно повече от това, да рине пръст, огнярят не е можал да постигне в живота.

Тя стоеше в нерешителност, зачервена от смущение. Чиновникът се вбеси от нахалното, както му се стори, държание на дрипльото, който не откъсваше очи от жена му. Той хвърли лопатата на земята и пристъпи към Тоня:

— Да вървим, Тоня, не мога да гледам спокойно този ладзарони.

Корчагин знаеше от романа „Джузепе Гарибалди“ кои са тези ладзарони.

— Ако аз съм ладзарони, ти пък си просто недоубит буржуй — глухо отвърна той на чиновника и като погледна Тоня, сухо рече: — Хващайте лопатата, другарко Туманова, и застанете в редицата. Не вземайте пример от тоя охранен бивол. Извинявам се, не знам какъв ви се пада.

Павел се усмихна студено, загледан в кожените ботушки на Тоня, и добави мимоходом:

— Не ви съветвам да останете. Тия дни една банда обикаляше наоколо.

Обърна се и тръгна към хората си, като шляпаше с галоша.

Последните думи оказаха въздействие и върху чиновника.

Тоня го убеди да остане на работа.

Вечерта, свършили работата, пътниците се връщаха към гарата. Мъжът на Тоня избърза напред, за да заеме място във влака. Тоня се спря, за да стори път на работниците. Най-отзад, опирайки се на лопатата, вървеше уморен Корчагин.

— Здравей, Павлуша. Да си призная, не очаквах да те видя такъв. Нима не си заслужил пред властта нещо по-добро от това да копаеш земя? Мислех, че отдавна вече си станал комисар или нещо подобно. Колко зле си уредил живота си… — говореше Тоня, като вървеше редом с него.

Павел се спря и изгледа учудено Тоня.

— Аз също не очаквах да те видя такава… консервирана — намери най-сетне Павел подходящата по-мека дума.

Краищата на ушенцата на Тоня пламнаха:

— Ти си все същият грубиянин!

Корчагин прехвърли лопатата на рамо и закрачи. Едва след като измина няколко крачки, отвърна:

— Моята грубост, другарко Туманова, с ваше позволение, е къде-къде по-мека от вашата тъй наречена учтивост. Няма защо да се безпокоите за живота ми, тук всичко е наред. А, виж, вашият живот се е наредил по-зле, отколкото очаквах. Преди две години ти беше по-добра: не се срамуваше да подадеш ръка на работник. А сега си замирисала на нафталин. И, да си кажа право, нямам какво да говоря с тебе.

 

 

Павел получи писмо от Артьом. Брат му пишеше, че скоро ще прави сватба и молеше Павка да отиде на всяка цена.

Вятърът изтръгна от ръцете на Корчагин белия лист и той излетя като гълъб нагоре. Не ще може да отиде на сватбата. Как би могъл да замине! Вчера тоя мечок Панкратов надмина вече групата му и излезе толкова напред, че всички се учудиха. Носачът крачеше стремглаво към първенството и изгубил обичайното си спокойствие, запалваше пристанищните си другари на лудешки темпове.

Патошкин наблюдаваше мълчаливото ожесточение на строителите. Като разтриваше учудено слепите си очи, той се питаше: „Какви са тия хора? Каква е тая незнайна сила? Ако времето се задържи поне още седем-осем дена, ние ще стигнем до сечището. Както казва пословицата: «Учи се цял живот, а на старост пак глупак ще си останеш». Тия хора с работата си надминават всички сметки и норми.“

От града пристигна Клавичек. Докара последната си фурна хляб. Като се видя с Токарев, той подири къде работи Корчагин. Здрависаха се приятелски. Усмихнат, Клавичек извади от торбата си чудесна жълта кожена шведска куртка и като удари с длан по еластичния хром, каза:

— Туй е за тебе. Знаеш ли от кого е?… Хо-хо! Ей, че си глупаво момче! Изпраща ти я другарката Устинович, глупчо, да не замръзнеш. Куртката й подари другарят Олшински. Тя я взе от ръцете му и ми я даде — носи я на Корчагин. Аким й разправил, че работиш по късо палто в студа. Олшински се понацупи. „Аз — казва — на тоя другар мога да му изпратя шинел.“ А Рита се засмя: „Нищо, с куртката по-добре ще работи.“ Вземи!

Павел учудено подържа в ръка скъпата вещ и нерешително я облече върху измръзналото си тяло. Меката кожа скоро стопли раменете и гърдите му.

Рита записваше:

„20 декември

Започнаха виелици. Сняг и вятър. Боярци бяха почти пред целта, но студът и виелиците ги спряха. Затъват в сняг. Замръзналата земя мъчно се копае. Остава им само три четвърти километър, но той е най-трудният.

Токарев съобщава: «На строежа се появи тифус, трима заболяха.»

 

22 декември

На пленума на губкома на комсомола от Боярка не дойде никой. Бандитите са обърнали един ешелон с хляб на седемнайсет километра от Боярка. По заповед на пълномощника на наркомпрода целият строителен отряд е прехвърлен там.

 

23 декември

От Боярка в града докараха още седем тифозни. Между тях и Окунев. Бях на гарата. От буферите на дошлия от Харков влак свалиха вкочанени трупове. В болниците е студено. Проклета виелица! Кога ли ще стихне?

 

24 декември

Току-що бях при Жухрай. Оказа се, че е вярно: нощес Орлик нападнал Боярка с цялата си банда. Между бандата и нашите се водил двучасов бой. Бандата прекъснала съобщенията и едва тая сутрин Жухрай можал да получи точни сведения. Отблъснали са бандата. Токарев е ранен с куршум в гърдите. Днес ще го докарат. Съсечен е на място Франц Клавичек, който е бил същата нощ караулен началник. Той пръв забелязал бандата и вдигнал тревога, но отстъпвайки със стрелба от нападателите, не успял да стигне до училището и бил съсечен. От строителния отряд са ранени единадесет души. Сега за там заминаха един брониран влак и два ескадрона кавалерия.

Началник на строежа станал Панкратов. През деня Пузиревски настигнал част от бандата в село Глубокое и избил всички до един. Част от безпартийните кадри, без да чакат влака, си отишли пеш по траверсите.

 

25 декември

Докараха Токарев и останалите ранени. Настаниха ги в клиничната болница. Лекарите обещаха да спасят старика. Той е в безсъзнание. Животът на другите е вън от опасност.

Губкомпартът и ние получихме телеграма от Боярка: «В отговор на бандитските нападения ние, строителите на теснолинейката, събрани на тоя митинг, заедно с екипажа на бронирания влак „За съветска власт“ и червеноармейците от кавалерийския полк обещаваме въпреки всички пречки до първи януари да дадем дърва на града. Пристъпваме към работа, напрягайки всички сили. Да живее Комунистическата партия, която ни е изпратила! Председател на митинга — Корчагин. Секретар — Брезин».

Клавичек бе погребан в Соломенка с военни почести.“

 

 

Мечтаните дърва бяха вече близо. Но придвижването към тях ставаше мъчително бавно: всеки ден тифусът отнемаше десетки нужни ръце.

Олюлявайки се като пиян върху отслабналите си крака, Корчагин се връщаше към гарата. Той вече отдавна ходеше с висока температура, но днес усещаше, че гори по-силно от друг път.

Коремният тиф, който обезсили отряда, връхлетя и Павел. Но здравото му тяло се съпротивяваше и пет дни той намираше сили да стане от постлания със слама бетонен под и да иде на работа с другите. Не го спасиха и топлата куртка, и валенките, изпратени му от Фьодор, които обу на измръзналите си вече крака.

На всяка крачка нещо го бодеше остро в гърдите, зъбите му тракаха от треска, пред очите му тъмнееше и дърветата се въртяха като странна въртележка.

Едва се добра до гарата. Порази го необичайният шум. Вгледа се: дълъг състав се бе проточил по продължение на цялата станция. Върху платформите стояха локомотивчета, лежаха релси, траверси — разтоварваха ги дошлите с влака хора. Той направи още няколко крачки и изгуби равновесие. Слабо почувствува удара на главата си в земята. Приятно студено парна снегът горещата буза.

Намериха го след няколко часа. Отнесоха го в бараката. Корчагин дишаше тежко и не познаваше обкръжаващите го. Повиканият от бронирания влак фелдшер заяви: „Остро възпаление на белите дробове и коремен тиф. Температура 41,5°. За възпалението на ставите и подутините на шията не струва да се говори — то е дреболия. Първите две са напълно достатъчни, за да отиде на оня свят.“

Панкратов и пристигналият Дубава правеха всичко възможно, за да спасят Павел.

На Альоша Кохански — земляк на Корчагин — беше възложено да откара болния в родния му град.

Само с помощта на цялата Корчагинова група и главно под натиска на Холява Панкратов и Дубава успяха да натоварят изпадналия в безсъзнание Корчагин и Альоша в претъпкания вагон. Не ги пускаха от страх да не се заразят от петнист тиф, противяха се, заплашваха да изхвърлят тифозния по пътя.

Холява се разкрещя, размахвайки нагана под носа на онези, които не даваха да натоварят болния:

— Болният не е заразителен. Ще замине дори ако трябва всички ви да изхвърлим навън! Запомнете, долни егоисти, само да смее някой да го докосне с ръка — ще съобщя по линията: ще свалим всички от влака и ще ви хвърлим в дранголника. Ето ти, Альоша, маузера на Павка, стреляй отблизо във всеки, който поиска да го снеме — подхвърли Холява, за да ги сплаши.

Влакът потегли. На опустелия перон Панкратов се приближи до Дубава:

— Как мислиш, ще оживее ли?

Но не получи отговор.

— Да вървим, Митяй, ще става, каквото ще става. Ние сега отговаряме за всичко. През нощта ще трябва да разтоварваме локомотивите, а утре ще се опитаме да ги размръзнем.

Холява звънеше по телефона на всичките си приятели чекисти. Той горещо ги молеше да не допуснат пътниците да снемат болния Корчагин и легна да спи едва когато му дадоха пълни уверения, че „няма да допуснат това“.

 

 

На една от възловите железопътни гари беше смъкнат право на перона трупът на неизвестен млад рус момък, умрял в един вагон. Кой бе той и от какво бе умрял — никой не знаеше. Станционните чекисти, запомнили молбата на Холява, изтичаха към вагона, за да попречат на свалянето, но като се увериха, че момъкът е умрял, разпоредиха трупът да се прибере в моргата на гарата.

Веднага позвъниха на Холява в Боярка, като му съобщиха за смъртта на приятеля му, за чийто живот той толкова много се безпокоеше.

Кратка телеграма от Боярка до губкома съобщаваше за смъртта на Корчагин.

Альоша Кохански закара болния Корчагин при роднините му и сам легна, пламнал и той от тиф.

 

 

„9 януари

Защо ми е толкова тежко? Преди да седна на масата, плаках. Кой можеше да помисли, че и Рита може да ридае, и то тъй страшно! Нима сълзите са винаги признак на слаба воля? Причина днес е раздиращата скръб. Защо дойде тя? Защо скръбта дойде днес, в деня на голямата победа, когато ужасът от студа е победен, когато железопътните гари са струпани със скъпоценното гориво, когато току-що бях на тържеството по случай победата, на разширения пленум на горсъвета, дето чествуваха героите-строители? Това е победа, но за нея двама души дадоха живота си: Клавичек и Корчагин.

Смъртта на Павел ми откри истината: той ми е по-скъп, отколкото мислех.

Тук прекъсвам записките. Не знам дали някога ще ги продължа. Утре ще пиша в Харков, че съм съгласна да работя в Украинския ЦК на комсомола.“