Николай Островски
Как се каляваше стоманата (8)

Осма глава

Смътно проблясва реката в утринната здрачевина и шурти по крайбрежните огладени камъчета. Към бреговете си реката е спокойна, повърхността й изглежда неподвижна, а цветът й е сив и проблясва. По средата е тъмна, неспокойна, вижда се как се движи, бърза надолу. Хубава, величествена река. За нея Гогол написа своето ненадминато „Чуден е Днепър…“. Стръмно се спуща към водата високият десен бряг. Като планина е надвиснал той над Днепър, сякаш внезапно стъписал се пред широката река. Долу левият бряг е цял в пясъчни плешивини. Днепър ги оставя след пролетните разливи и се прибира в коритото си.

Петима души като един човек са залегнали в земята, в тесен окоп край реката, до тъпоносата „Максимка“. Това е предният „секрет“ на Седма стрелкова дивизия. До картечницата с лице към реката е залегнал ребром Серьожа Брузжак.

Вчера, изтощени от безкрайните схватки, помитани от ураганния огън на полската артилерия, отстъпиха от Киев. Минаха на левия бряг. Укрепиха се.

Но отстъплението, големите загуби и най-сетне превземането на Киев от противника подействува тежко на бойците. Седма дивизия героично си пробиваше път през обкръжението, мина през горите и като излезе на железопътната линия при гара Малин, с яростен удар разпръсна заелите гарата полски части, отблъсна ги в гората и освободи пътя за Киев.

Сега, след загубването на града-хубавец, червеноармейците бяха мрачни.

Поляците заеха малък участък на левия бряг, край железопътния мост, като отблъснаха червените части от Дарница.

Но въпреки всички усилия не можаха да напреднат, посрещнати от яростни контраатаки.

Гледа Серьожа как бяга реката и не може да не мисли за вчерашния ден.

Вчера на обед, обхванат от общата ярост, посрещаше белополяците с контраатака, вчера за пръв път се срещна гърди с гърди с един голобрад легионер. Той летеше насреща му, насочил пушката си с дълъг като сабя френски щик, тичаше със заешки скокове и крещеше нещо несвързано. За част от секундата Серьожа видя очите му, разширени от ярост. Още миг — и Сергей удари с края на щика щика на поляка. И лъскавото френско острие беше отхвърлено встрани. Полякът падна…

Ръката на Сергей не трепна. Той знае, че пак ще убива, той, Сергей, който може да обича тъй нежно, тъй здраво да пази дружбата. Той не е лошо момче, не е жесток, но знае, че с дива омраза са тръгнали срещу родната република тия изпратени от световните паразити, излъгани и надъхани със злоба войници.

И той, Сергей, убива, за да приближи деня, когато хората няма вече да се убиват.

Парамонов го дърпа за рамото:

— Ще отстъпваме, Сергей, скоро ще ни забележат.

 

 

Вече година, откак Павел Корчагин кръстосваше родната земя ту на тачанка, ту на оръдеен предник, ту на сиво с откъснато ухо конче. Възмъжа, укрепна. Порасна в страданията и несгодите.

Успя да зарасне кожата, протрита до кръв от тежкия патронташ, и вече не се заличаваше грапавината на мазолите от ремъка на пушката.

Много страшни неща видя Павел през тая година. Заедно с хиляди други бойци като него, окъсани, в дрипи, но обзети от неугасващия пламък на борбата за властта на своята класа, той обходи надлъж и шир своята родина и само на два пъти се откъсна от урагана.

Първия път поради раняване в бедрото, втория — през ледения февруари на двадесета година се замята в тежък, изгарящ тифус.

По-страшно от полските картечници косеше въшливият тифус редиците на полковете и дивизиите от Дванадесета армия. Армията се разгърна на огромно пространство, почти през цяла Северна Украйна, като преграждаше на поляците пътя за по-нататъшното придвижване напред. Щом се пооправи, Павел се върна в частта си.

Сега полкът заемаше позиции при гара Фронтовка, на разклонението, което води от Казатин за Уман.

Гарата беше в гората. Малко здание, дето се бяха приютили жителите на разрушените, изоставени къщички. Стана невъзможно да се живее в тия места. Вече трета година ту затихваха, ту пламваха боеве. Кого ли не посрещна Фронтовка през това време!

Пак назряваха големи събития. Докато Дванадесета армия, страшно оредяла, отчасти дезорганизирана, отстъпваше под натиска на полските армии към Киев, пролетарската република готвеше съкрушителен удар на опиянените от победния си марш белополяци.

От далечния Северен Кавказ с безпримерен във военната история поход се прехвърляха в Украйна калените в боевете дивизии на Първа конна армия. Четвърта, Шеста, Единадесета и Четиринадесета кавалерийска дивизия се приближаваха една след друга към района на Уман, дето се групираха в тила на нашия фронт, като по пътя към решителните битки помитаха махновските банди. Шестнадесет хиляди и петстотин саби, шестнадесет хиляди и петстотин обгорени от степния зной бойци.

Цялото внимание на висшето червено командуване и на командуването на югозападния фронт беше насочено към това, този подготвян решителен удар да не бъде париран от хората на Пилсудски. Щабът на републиката и фронтовете пазеше грижливо групировката на тази конна маса.

Активните действия на Уманския участък бяха преустановени. Непрекъснато тракаха преките телеграфни линии между Москва и щаба на фронта — Харков, а оттук — към щабовете на Четиринадесета и Дванадесета армия. Върху тесните телеграфни лентички се отбелязваха морзовите знаци на шифровите заповеди: „Не допускайте да привлече вниманието на поляците групировката на Конната армия.“ Ако все пак някъде се завързваха по-силни боеве, това ставаше само там, дето придвижването на поляците заплашваше да въвлече в бой дивизии от конницата на Будьони.

Пламъците на накладения огън се люлеят като червени парцали. Димът се издига нагоре като спирала от кафяви пръстени. Дребните мушици не обичат пушека, те летят в бърз рояк — стремителни, подвижни. По-надалеч около огъня като ветрило са се излегнали бойците. Огънят обагря лицата им в бакърен цвят.

В синкавата пепел на огъня се топлеха войнишките канчета. В тях кипи вода. Изпод горящия пън се подаде лукавото езиче на пламъка и близна с крайчеца си нечия рошава глава. Главата се дръпна и измърмори недоволно:

— Тю, дявол!

Наоколо се засмяха.

Възрастен червеноармеец със сукнена рубашка, с подстригани мустаци, който току-що проверяваше на светлината от огъня дулото на пушката, прогърмя:

— Вижте, момчето се захласнало в науката и не усеща огъня.

— Ей, Корчагин, я ни разправи какво четеш.

Младият червеноармеец опипа с ръка кичура опърлена коса и се усмихна:

— Това се казва книжка, другарю Андрошчук. Откакто ми е попаднала в ръцете, не мога да се откъсна от нея.

Съседът на Корчагин, чипонос момък, който грижливо се беше заел да кърпи ремъка на паласката си, откъсна със зъби дебелия конец и попита любопитно:

— А за какво се разправя в нея? — И като намотаваше около втикнатата в шлема игла останалия конец, прибави: — Много ме интересува, ако е за любов.

Наоколо се разсмяха. Матейчук вдигна ниско подстриганата си глава, примижа ехидно с хитрото си око и се обърна към момъка:

— Защо не, Середа, любовта е хубаво нещо. Ти си красиво момче, цяла картинка. Дето и да спрем, момичетата си съдират подметките да тичат подире ти. Само имаш един малък дефект — носът ти е вирнат. Но това може да се поправи. Като окачиш на върха на носа си една десетфунтовка на Новицки^[1], за една нощ ще го изтегли надолу.

От кикотенето вързаните за картечните тачанки коне изплашено изпръхтяха.

Середа се обърна лениво.

— Работата не е в хубостта, а в кратуната — изразително се чукна той по челото. — А ти — езикът ти жули като коприва, ама си тъп като пън и ушите ти са магарешки.

Отдельонният Татаринов възпря готовите да се счепкат другари:

— Хайде, хайде, момчета, какво се заяждате! Я по-добре Корчагин да прочете нещо, ако си заслужава.

— Карай, Павлушка, карай! — развикаха се от всички страни.

Корчагин премести седлото по-близо до огъня, седна върху него и разтвори върху колената си малка дебела книжка.

— Тази книга, другари, се казва „Стършел“. Взех я от военкома на батальона. Много ми действува тази книжка. Ако седите мирно, ще ви чета.

— Карай! Дадено! Никой няма да пречи.

Когато към огъня незабелязано се приближи полковият командир, другарят Пузиревски, придружен от комисаря, той видя единадесет чифта очи, неподвижно вперени в четеца.

Пузиревски се обърна към комисаря и посочи групата с ръка:

— Ето половината от разузнавачите на полка. Имам четирима души съвсем зелени комсомолци, но всеки струва колкото един добър боец. Ето тоя, дето чете, и онзи другият, видиш ли го — очите му са като на вълче, — туй са Корчагин и Жарки. Те са приятели. Но между тях съществува една постоянна скрита ревност. По-рано Корчагин беше при мен пръв разузнавач. Сега той има твърде опасен конкурент. Ето, виж, и в момента провеждат неусетно политпросвета, а влиянието им е твърде голямо. За тях е измислена хубава дума — „Млада гвардия“.

— Политрукът^[2] на разузнаването ли чете? — попита комисарят.

— Не. Политрук е Крамер.

Пузиревски подкара коня напред.

— Здравейте, другари! — извика той високо.

Всички се обърнаха. Командирът скочи леко от седлото и се приближи към насядалите.

— Греем ли се, приятели? — запита той с широка усмивка и мъжественото му лице с малко тесни, монголски очи изгуби суровостта си.

Посрещнаха командира приветливо, приятелски, като добър другар. Военкомът не слезе от коня, защото имаше намерение да продължи по-нататък.

Като дръпна назад кобура с маузера, Пузиревски седна при седлото до Корчагин и предложи:

— Ще запушим ли? Падна ми хубав тютюн.

Запали си цигара и се обърна към комисаря:

— Ти заминавай, Доронин, аз ще остана. Ако потрябвам в щаба, обадете ми.

След като Доронин си отиде, Пузиревски се обърна към Корчагин с предложението:

— Чети по-нататък, и аз ще послушам.

Павел дочете последните страници, сложи книгата на коленете си и се загледа замислено в пламъка.

Няколко минути никой не пророни дума. Всички се намираха под впечатлението от смъртта на Стършел.

Смучейки цигарата, Пузиревски очакваше размяна на мнения.

— Тежка история — прекъсна мълчанието Середа. — Има, значи, на света такива хора. Никой не би издържал това, но когато човек е тръгнал за идея, така става то.

Говореше с видимо вълнение. Книгата беше му направила голямо впечатление.

Андрюша Фомичев, обущарски калфа от Белая церков, извика с негодувание:

— Да ми падне тоя ксендз, дето му е пъхнал кръста в устата, бих го ликвидирал веднага, проклетника!

Андрошчук побутна с пръчка котелката по-близо до огъня и каза убедено:

— Да умираш, когато знаеш за какво, туй е особено нещо. Тогава човек получава и сила. Задължително е дори да се умира с търпение, ако чувствуваш правдата в себе си. Оттук идва и геройството. Познавах едно момче. Казваше се Порайка. Та той, когато белите го пипнаха в Одеса, се спусна като бесен върху цял взвод. Преди да го стигнат с щиковете, хвърли под краката си бомба. Сам стана на парчета и от белите сума повали наоколо. А да видиш — нищо човек. Ето за него никой не е писал книжка, а заслужава. Знаменит народ има между нас.

Разбърка чая в котелката с лъжица, сви устни, за да го опита, и продължи:

— А има и кучешка смърт. Нечиста смърт, без чест. Когато се биехме при Изяславл — един такъв старинен град, строен още при князете… на река Горин. Има там един полски манастир, непристъпен като крепост. Та се вдигнахме право там. Във верига се промъквахме през кривите улички. Десният ни фланг се заемаше от латвийци. Излизаме ние, значи, на шосето и какво да видим: стоят три коня пред една градина, привързани към стобора, оседлани.

Викаме си, разбира се: пипнахме полячета. Спуснахме се десетина души в дворчето. С голям маузер в ръка напред цепи командирът на тяхната латвийска рота.

Добрахме се до къщата, вратата отворена. И хайде вътре. Мислехме, че са поляци, а излезе обратното. Тук се разпореждаше наш разезд. Бяха ни изпреварили. Гледаме, става тука нещо нередно. Фактът е налице: изнасилват жена. Живяло там полско офицерче. И те, значи, притиснали жена му на земята. Като видя всичко това, латвиецът викна нещо на своя език. Хванаха ония тримата и ги измъкнаха на двора. Наши, руси, бяхме само двама, останалите бяха латвийци. Командирът им се казваше Бредис. Макар и да не разбирам от езика им, но виждам, работата е ясна: ще ги пратят на оня свят. Здрав народ са тия латвийци, същински кремък. Довлякоха те ония до каменната конюшня. Край, мисля си, сигурно ще ги пречукат. А единият от тях, от уловените де, се случи такъв един здравеняк, иде ти да го халосаш по мутрата, дърпа се, не се дава. Псува до седмо коляно. За една фуста, казва, да ти теглят куршума! Другите също искат милост.

Студени тръпки ме побиха от всичко това. Тичам при Бредис и казвам: „Другарю ротен командир, нека ги съди трибуналът. Защо ще си цапаш ръцете с кръвта им? В града боят не е свършил, а ние тук се разправяме с тия.“ Че като се обърна към мен, съжалих за думите си. Очите му като на тигър. Тикна маузера в зъбите ми. Седем години воювам, бре, лоша работа, уплаших се. Виждам, ще ме застреля, без много да му мисли. Викна ми по руски. Едвам го разбирам: „Знамето е боядисано с кръв, а тия са позор за цялата армия. Бандитът заплаща със смъртта си.“

Не издържах, изтичах на улицата, а зад мене — стрелба. Свършено, мисля си. Когато тръгнахме във верига, градът беше вече наш. Ето на какво се получи. Пукнаха хората като кучета. Разездът беше от ония, които се бяха присламчили към нас при Мелитопол. Бяха служили попреди при Махно, народ — сбирщина.

Сложил котелката до краката си, Андрошчук почна да развързва торбата с хляба.

— Току се завърти около нас някаква такава смет… Отде ще знаеш що за хора са. Уж също за революцията се борят. После калят всинца ни. А беше тежко да се гледа. Още не мога да го забравя — завърши той и се зае с чая.

Конните разузнавачи заспаха едва късно през нощта. Спящият Середа изпущаше трели през носа си. Пузиревски спеше, сложил глава на седлото, а политрукът Крамер записваше нещо в бележника си.

На другия ден, като се върна от разузнаване, Павел върза коня за дървото и извика при себе си Крамер, който току-що бе допил чая си:

— Слушай, политрук, какво ще кажеш за това: смятам да се прехвърля в Първа конна. Тях ги чакат тежки боеве. Та да не е събран толкова народ за веселба! А ние тук ще има да тъпчем все на едно място.

Крамер го погледна учуден:

— Как ще се прехвърлиш? Червената армия да не ти е забавление? На какво прилича това! Ако всички почнем да прескачаме от една част в друга, къде ще му излезе краят?

— Не е ли все едно къде ще воюваш? — прекъсна Корчагин Крамер. — Тук или там? Нали не дезертирам в тила?

Крамер запротестира категорично:

— А дисциплината според теб какво е? Виж, Павел, всичко ти е на място, само с анархията не си се оправил още. Хрумне ли ти нещо, правиш го. А партията и комсомолът са изградени върху желязна дисциплина. Партията стои над всичко. И всеки трябва да бъде не там, дето иска, а там, дето е нужен. Пузиревски отказа ли да те премести? Значи, точка.

Високият слаб Крамер с жълтеникаво лице се закашля от вълнение. Здраво бе заседнал оловният печатарски прах в дробовете му и често на страните му пламваше нездрава червенина.

Когато Крамер се успокои, Павел каза тихо, но твърдо:

— Всичко това е право, но ще се прехвърля при будьоновците и толкова.

На другия ден вечерта Павел го нямаше вече край огъня.

 

 

В съседното селце, на могилката край училището, бяха се събрали в широк кръг конници. На задния край на тачанката, килнал фуражка на самия тил, един здравеняк будьоновец измъчваше хармониката. И тя ръмжеше в ръцете му, като бъркаше такта, а в кръга бъркаше лудешкия гопак юначага-кавалерист в широк червен брич.

На тачанката и по съседните плетища бяха се покатерили любопитни моми и селски момци да погледат буйните играчи от току-що влязлата в селото им кавалерийска бригада.

— Карай, Топтало! Тъпчи земята! Ей, огън момче, братле! Хармонистът, по-живо!

Но грамадните пръсти на хармониста, които можеха да извият подкова, тежко се движеха по клавишите.

— Махно претрепа Афанасий Кулябко — каза със съжаление един загорял кавалерист, — а момчето беше хармонист и половина. В ескадрона вървеше на десния фланг. Жалко за него. Добър боец беше, пък и хармонист един път.

В кръга стоеше Павел. Чул последните думи, той си проби път към тачанката и сложи ръка върху меховете. Хармониката млъкна.

— Какво искаш? — изгледа го накриво хармонистът.

Топтало спря играта. Наоколо се чуха недоволни гласове:

— Какво има, защо секна?

Павел протегна ръка към ремъка:

— Дай. Ще се опитам да посвиря.

Будьоновецът погледна недоверчиво непознатия червеноармеец и нерешително почна да снема ремъка от раменете си.

С привичен жест Павел метна хармониката на коляното си. Като ветрило разгърна вълнистия мях и богати, мощни звуци се разляха, като ту заглъхваха, ту отново екваха с цялата мощ на хармониката:

Ех, ябълчице моя,

къде се търкаляш?

Ще попаднеш в губчеката,

не ще се завърнеш.

Топтало подзе бързо познатия мотив. И размахал ръце като птица, се понесе в кръга, като правеше невероятни фигури, пляскаше се юнашки по кончовете на ботушите, по коленете, по врата, по челото, оглушително с длан по подметките и най-сетне по отворената уста.

А хармониката го шибаше, гонеше го в буен, опияняващ ритъм и Топтало се въртеше в кръга като фърфалак, приклякваше и викаше запъхтян:

— Их, ах, их, ах!

На 5 юни 1920 година след няколко кратки ожесточени боеве Първата конна армия на Будьони проби полския фронт между Трета и Четвърта полска армия, като разгроми преградилата пътя й кавалерийска бригада на генерал Савицки, и се отправи по посока на Ружин.

За да ликвидира пробива, полското командуване с трескава бързина създаде ударна група. Пет бронирани гъсеници-танкове, току-що свалени от платформите на гара Погребишче, бързаха към мястото на боя.

Но конната армия заобиколи Зарудници, отдето се готвеше ударът, и се яви в тила на полските армии.

По петите на Първа конна се спусна кавалерийската дивизия на генерал Корницки. Беше й заповядано да удари в тил Първа конна армия, която по мнение на полското командуване трябваше да се насочи към най-важния стратегически пункт в тила на поляците — Казатин. Но това не облекчи положението на белополяците. Макар на другия ден да запушиха дупката, пробита на фронта, и фронтът зад Конната армия се затвори, в тила им се оказа мощен конен колектив, който, след като унищожи тиловите бази на противника, трябваше да се хвърли срещу киевската група на поляците. По пътя на своето придвижване конните дивизии унищожаваха малките железопътни мостове и разрушаваха железопътните линии, за да лишат поляците от пътища за отстъпление.

Получил от пленниците сведения, че в Житомир се намира щабът на армията — всъщност там беше дори щабът на целия фронт, — командирът на Конната армия реши да завземе важните железопътни възли и административни центрове Житомир и Бердичев. На седми юни сутринта към Житомир вече препускаше Четвърта кавалерийска дивизия.

В един от ескадроните на мястото на убития Кулябко на десния фланг препускаше Корчагин. Той беше приет в ескадрона по колективна молба на бойците, които не искаха да изпуснат такъв знаменит хармонист.

Разгърнаха се като ветрило край Житомир, без да задържат буйните коне, и заискриха на слънцето с блестящите като сребро саби.

Запъшка земята, конете задишаха тежко, бойците се надигнаха върху стремената.

Бързо-бързо препускаше под краката им земята. И големият град с градините бързаше срещу дивизията. Прекосиха първите градини, втурнаха се в центъра и страшно, ужасяващо като смърт „напред“ разтърси въздуха.

Зашеметените поляци почти не оказваха съпротива. Местният гарнизон беше смазан.

Корчагин летеше, приведен към шията на коня. До него препускаше на вран тънкокрак кон Топтало.

Храбрият будьоновец пред очите на Павел разсече с неумолим удар един неуспял да се прицели легионер.

С хръскане тропаха по камъните на паважа подкованите копита. И изведнъж на кръстопътя — картечница — тъкмо на средата, а над нея наведени трима в сини мундири и четириъгълни конфедератки. Четвъртият, със златен шнур на яката, като видя препускащите, насочи напред ръка, в която държеше маузер.

Нито Топтало, нито Павел можаха да задържат конете и налетяха право върху картечницата, в ноктите на смъртта. Офицерът стреля в Корчагин… Не улучи… Като врабче писна куршумът край бузата му и блъснат от гърдите на коня, поручикът падна ничком, удряйки глава о камъните.

В същия миг картечницата се закикоти диво, с трескава бързина. И падна Топтало с враното си конче, ужилен от десетки оси.

Конят на Павел се изправи на задните си крака, пръхтейки изплашено, с един скок над повалените пренесе ездача си право при хората до картечницата и сабята, описала искряща дъга, се впи в синия квадрат на фуражката.

Сабята отново полетя във въздуха, готова да се стовари върху другата глава. Но буйният кон отскочи настрана.

Като луда планинска река се изля на кръстопътя ескадронът и десетки саби засвяткаха във въздуха.

 

 

Дългите тесни коридори на затвора се огласиха от викове.

Килиите, претъпкани от хора с измъчени, изтощени лица, са развълнувани. В града се води бой — нима може да се повярва, че свободата иде, че това са незнайно откъде втурнали се наши?

Стреля са вече на двора. Из коридорите тичат хора. И изведнъж родното, неизразимо родното: „Другари, излизайте!“

Павел дотича до затворената врата с малко прозорче, в което бяха вперени десетки очи. Яростно удари ключалката с приклада. Втори, трети път!

— Чакай, ще я разбия с бомба — спря го Миронов и извади от джоба си граната.

Взводният Цигарченко изтръгна гранатата от ръцете му:

— Стой, да не си луд! Ей сега ще донесат ключовете. Дето не може да се разбива, ще отворим с ключ.

По коридора вече водеха пазачите, като ги побутваха с наганите. Коридорът се изпълваше с окъсани, немити, обзети от безумна радост хора.

Разтворил широко вратата, Павел се втурна в килията:

— Другари, вие сте свободни! Ние сме будьоновци, нашата дивизия завзе града.

Някаква жена с влажни от сълзи очи се хвърли към Павел, прегърна го като син и зарида.

По-скъпо от всички трофеи, по-скъпо от победата беше за бойците от дивизията освобождаването на пет хиляди седемдесет и един болшевики, натъпкани от белополяците в каменните кутийки и очакващи разстрела или бесилката, и две хиляди политработници от Червената армия. За седем хиляди революционери непрогледната нощ се превърна изведнъж в ясен, слънчев, топъл юнски ден.

Един от затворниците, с жълто като лимонова кора лице, се хвърли радостно към Павел. Беше Самуил Лехер, печатарски работник от Шепетовка.

 

 

Павел слушаше разказа на Самуил. Лицето му просто посивя. Самуил разказваше за кървавата трагедия в родния градец и думите му падаха в сърцето като капки разтопен метал:

— Арестуваха ни през нощта всички отведнъж, издаде ни негодник-провокатор. Попаднахме до един в лапите на военната жандармерия. Биха ни, Павел, страшно. Аз се мъчих по-малко от другите: още при първите удари паднах полумъртъв на пода, но другите бяха по-издръжливи. Нямаше какво да крием. Жандармерията знаеше всичко по-добре от нас. Знаеше всяка наша стъпка.

И как да не знае, когато между нас е имало предател! Нямам думи да ти разкажа за тия дни. Ти, Павел, познаваш мнозина: Валя Брузжак, Роза Грицман от околийския град, още съвсем момиченце, хубаво седемнадесетгодишно момиче, с такива едни доверчиви очи, после Саша Буншафт, нали го знаеш, също наш словослагател, такова едно весело момче, винаги рисуваше карикатури на господаря. Та, значи, той, после двамата гимназисти Новоселски и Тужиц. И тях ги знаеш. А другите бяха все от околийския град и от градчето. Бяха арестувани всичко двайсет и девет души, между тях шест жени. Всички бяха зверски измъчвани. Валя и Роза изнасилиха още първия ден. Гаврили се, мръсниците, кой както си иска. Полумъртви ги дотътраха в килиите. След това Роза започна да си говори сама, а след няколко дни съвсем се побърка.

Не вярваха в лудостта й, мислеха, че е симулантка и при всеки разпит я биеха. Страшно беше да я гледаш, като я разстрелваха. Лицето й беше черно от побоите, очите диви, безумни — същинска бабичка.

Валя Брузжак се държа добре до последния момент. Те умряха като истински бойци. Не знам къде намираха тия сили, но нима може да се опише, Павел, смъртта им? Не може да се опише. Смъртта им бе по-ужасна от всички думи… Брузжак беше замесена в най-опасното: тя държеше връзка с радиотелеграфистите от полския щаб. Бяха я пращали в околията за свръзка и у нея при обиска намерили две бомби и броунинг. Бомбите й предал същият тоя провокатор. Всичко беше така нагласено, че да я обвинят в намерение да хвърли щаба във въздуха.

Ех, Павел, не мога да говоря за последните им дни, но щом настояваш, ще ти кажа. Военнополевият съд реши: Валя и други двама на обесване, останалите другари — на разстрел.

Полските войници, сред които провеждахме разяснителна работа, бяха осъдени два дена преди нас.

Младият ефрейтор, радиотелеграфистът Снегурко, който бе работил преди войната като електромонтьор в Лодз, беше обвинен в измяна към родината и в комунистическа пропаганда сред войниците и осъден на разстрел. Той не подаде молба за помилване и беше разстрелян двайсет и четири часа след присъдата.

Валя бе извикана по делото му като свидетел. Тя ни разправи, че Снегурко признал, че е вършил комунистическа пропаганда, но решително отхвърлил обвинението за измяна към родината. „Моето отечество — казал той — е Полската съветска социалистическа република. Да, аз съм член на Полската комунистическа партия, мобилизираха ме насила. И аз отварях очите на такива като мене войници, докарани принудително от вас на фронта. Можете да ме обесите за това, но аз не съм изменял и няма да изменя на своето отечество. Само че нашите отечества са различни. Вашето е панско, а моето — работническо-селско. И в това мое отечество, което ще се създаде, дълбоко съм убеден в това, никой няма да ме нарече изменник.“

След присъдата вече ни държаха всички заедно. А преди изпълнението на смъртните присъди ни прехвърлиха в затвора. През нощта приготвиха бесилка срещу затвора, до болницата: при самата гора, малко по-настрана, край пътя, дето е насипът, избраха място за разстрелване; там изровиха и общ ров за нас.

Присъдата беше разгласена с обяви в града, всички знаеха, а изпълнението й поляците решиха да извършат публично, денем, та всеки да види и да се уплаши. И още от сутринта почнаха да подкарват хората от града към бесилката. Някои отиваха от любопитство, макар да им беше страшно, но отиваха. Пред бесилката — грамадна тълпа. Докъдето стига погледът — все човешки глави. Затворът, както знаеш, е ограден с дървена ограда. И тук, до затвора, издигнаха бесилката и ние чувахме шума на гласовете. Отзад на улицата поставиха картечница, събраха конната и пеша жандармерия от целия окръг. Цял батальон обкръжи градините и улиците. За осъдените на обесване изкопаха отделна яма пак тук, до самата бесилка. Ние очаквахме края мълчешком и само от време на време си разменяхме по някоя дума. Всичко си бяхме казали в навечерието, когато се и простихме. Само Роза шепнеше нещо неразбрано в единия ъгъл на килията, като говореше сама на себе си. Валя, измъчена от насилието и побоите, не можеше да ходи и повече лежеше. А комунистките от градчето, родни сестри, прегърнати, се прощаваха, но не издържаха и се разридаха. Степанов, от околията, млад момък, силен като същински борец, който при арестуването, защищавайки се, бе ранил двама стражари, настойчиво уговаряше сестрите: „Няма нужда от сълзи, другарки! Плачете тук, за да не плачете там. Няма защо да правите удоволствие на кръвожадните кучета. Все едно, за нас милост няма да има, и така и така трябва да умрем, поне да умрем достойно! Нека никой от нас да не пълзи на колене. Другари, помнете, трябва да умрем достойно.“

И ето дойдоха да ни изведат. Най-напред влиза Шварковски, началник на контраразузнаването — садист, бясно куче. Ако сам не изнасилвал, оставял стражарите да изнасилват, а сам се наслаждавал. Образуваха коридор от стражари по пътя от затвора до бесилката. И тия „канарчета“, както ги наричаха заради жълтите им акселбанти, стояха с голи саби.

Изблъскаха ни с приклади в двора на затвора, строиха ни по четирима, отвориха вратите и ни поведоха по улицата. Изправиха ни пред бесилката, за да можем да гледаме смъртта на другарите си, а после дойде и нашият ред. Бесилката — висока, скована от дебели греди. На нея висят три примки от дебели усукани въжета, площадката със стълбичката се опира на подвижно стълбче. Човешкото море шуми едва чуто, люлее се. Всички очи са вперени в нас. Познаваме близките си.

Малко по-далеч, на входната площадка, се е събрала полската шляхта, с бинокли, между тях има и офицери. Дошли са да видят как ще бесят болшевиките.

Снегът под краката е мек, гората е побеляла от него, дърветата като че са обсипани с памук, снежинките се въртят, падат бавно, топят се върху горещите ни лица и площадката е засипана със сняг. Всички сме почти разсъблечени, но никой не усеща студ, а Степанов дори не забелязва, че е само по чорапи.

Пред бесилката стоят военният прокурор и висшите чинове. Най-сетне изведоха от затвора Валя и ония двама другари, осъдени на обесване. Тримата вървяха хванати под ръка. Валя беше в средата, нямаше сили да върви, другарите я подкрепяха, а тя се мъчеше да върви твърдо, запомнила думите на Степанов: „Трябва да умрем достойно.“ Тя беше без палто, с плетена блузка.

На Шварковски очевидно не се хареса това, че вървяха под ръка, та ги блъсна. Валя каза нещо и за тази дума един конен стражар я шибна с всички сили с камшика по лицето.

В тълпата някаква жена се развика страшно, замята се с безумни викове, спусна се да разкъса веригата към осъдените, но я хванаха и завлякоха някъде. Навярно майката на Валя. Когато приближиха до бесилката, Валя запя. Никога не съм чувал такъв глас — с такава страст може да пее само тоя, който отива на смърт. Тя запя „Варшавянка“. Другарите й също подеха песента. Шибаха камшиците на конната стража, биеха ги с тъп бяс. Но те сякаш не усещаха ударите. Обезсилени ги повлякоха към бесилката като чували. Набързо прочетоха присъдата и почнаха да ги вдяват в клуповете. Тогава ние запяхме:

Напред, о парии презрени!…

Върху нас се нахвърлиха от всички страни; едва можах да видя как един войник с приклада си бутна стълбчето под площадката и тримата се загърчиха в примките…

На нас, десет души, едва пред самия разстрел ни прочетоха присъдата, в която смъртното наказание по генералска милост се заменяше с двайсет години каторга. Останалите шестнадесет души бяха разстреляни.

Самуил дръпна яката на рубашката, като че тя го душеше.

— Три дни висяха обесените. Пред бесилката ден и нощ стоеше часовой. После при нас в затвора доведоха нови арестувани. Те разправяха: „На четвъртия ден въжето на другаря Тоболдин, най-тежкия, се скъса и тогава снеха и останалите и ги заровиха на същото място.“

Но бесилката остана да стърчи през всичкото време. Ние я виждахме, когато ни караха насам. Тъй си стои с клуповете в очакване на нови жертви.

Самуил млъкна и устреми неподвижен поглед нейде в далечината. Павел не забеляза, че разказът бе свършил.

Той отчетливо си представи трите човешки тела, поклащащи се мълчаливо, със страшни, клюмнали настрани глави.

На улицата рязко засвири сбор. Тоя звук накара Павел да се опомни. Той каза тихо, едва чуто:

— Да се махнем оттук, Самуил!

По улицата, оградени с кавалерия, вървяха пленени полски войници. Пред вратите на затвора стоеше комисарят на полка и дописваше заповедта във военния си бележник.

— Вземете, другарю Антипов — предаде той записката на набития ескадронен командир. — Назначете разезд и всички пленници изпращайте към Новоград-Волински. Ранените да се превържат, да се качат в коли и да се изпратят в същата посока. Изведете ги двайсетина километра от града и нека се пръждосват. Нямаме време да се занимаваме с тях. И внимавайте, да няма никакви грубости по отношение на пленниците.

Павел се метна на седлото и се обърна към Самуил:

— Чу ли? Те бесят нашите, а ние да ги изпращаме при техните без грубости! Отде сили за това?

Полковият командир обърна към него глава и го загледа. Павел чу твърдите, сухи думи, които командирът на полка произнесе като на себе си:

— За жестоко отнасяне към обезоръжени пленници ще разстрелваме. Ние не сме бели!

И като се отдалечаваше от вратите, Павел си спомни последните думи от заповедта на реввоенсъвета^[3], прочетена пред целия полк:

„Работническо-селската страна обича своята Червена армия. Тя се гордее с нея. Тя държи на знамето й да няма нито едно петно.“

— Нито едно петно — шепнат устните на Павел.

 

 

Докато Четвърта кавалерийска дивизия завзе Житомир, в околността на село Окуниново Двадесета бригада на Седма стрелкова дивизия, влизаща в състава на ударната група на другаря Голиков, форсира река Днепър.

Групата, съставена от Двадесет и пета стрелкова дивизия и от Башкирската кавалерийска бригада, получи заповед, като премине Днепър, да прекъсне железопътната линия Киев — Коростен при гара Ирша. С тази маневра се прерязваше едничкият път за отстъпление на поляците от Киев. Тук при преминаването на реката загина членът на шепетовската комсомолска организация Миша Левчуков.

Когато тичаха по люлеещия се понтонен мост, отсреща, откъм височината, със злобно съскане прелетя над главите им снаряд и разкъса водата на парцали. И в същия миг под лодката на понтона цопна Миша. Погълна го водата и не го върна назад, само русокосият червеноармеец Якименко, с фуражка с откъсната козирка, извика учуден:

— Що за дяволска работа! Миша отиде под водата, изчезна момчето, като че крава го лизна!

Той се поспря, вперил изплашено очи в тъмната вода, но отзад напираха други, сбутаха го:

— Какво зяпаш, глупак! Карай нататък!

Нямаше време да се мисли за другаря. И без това бригадата беше останала назад от другите, вече заели десния бряг.

А Серьожа узна за гибелта на Миша след четири дни, когато бригадата зае с бой гара Буча и обърната с фронт към Киев, отбиваше ожесточените атаки на поляците, които се опитваха да си пробият път към Коростен.

Във веригата до Серьожа залегна Якименко. Прекратил бясната стрелба, той с мъка отвори затвора на нагорещената пушка и привел глава към земята, се обърна към Серьожа:

— Пушката иска почивка като огъня!

От грохота на стрелбата Сергей едва го чу. Когато наоколо утихна малко, Якименко съобщи някак мимоходом:

— А пък другарят ти потъна в Днепър. Не забелязах дори как цопна във водата — завърши той и дръпна затвора с ръка, извади от паласката пачка и почна внимателно да я пъха в магазина.

 

 

Единадесета дивизия, която бе изпратена да превземе Бердичев, срещна в града ожесточената съпротива на поляците.

Из улиците се завърза кървав бой. Картечниците тракаха, преграждайки пътя на конницата. Но градът беше превзет и останките от разбитите полски армии се разбягаха. На гарата плениха цели влакови композиции. Но най-страшният удар за поляците беше избухването на един милион оръдейни снаряди — огневата база на полския фронт. В града стъклата на прозорците се сипеха като дребен чакъл и къщите трепереха от взривовете като картонени.

Ударът върху Житомир и Бердичев беше за поляците удар в тила и на два потока те бързо отстъпиха от Киев, като си пробиваха отчаяно път през железния обръч.

Павел престана да се чувствува като отделна личност. Всички тия дни бяха наситени с ожесточени сражения. Той, Корчагин, се стопи в масата и като всеки отделен боец, сякаш забрави думата „аз“ — остана само „ние“: нашият полк, нашият ескадрон, нашата бригада.

А събитията летяха с ураганна бързина. Всеки ден донасяше нещо ново.

Конната лавина на будьоновци нанасяше непрестанно удар след удар, разби и разстрои целия полски тил. Опиянени от победите, кавалерийските дивизии се хвърляха със страстна ярост в атаките за Новоград-Волински — сърцето на полския тил.

Отплиснати като вълна от стръмен бряг, те се отдръпваха и пак се хвърляха напред със страшното: „Ура!“.

Нищо не помогна на поляците: нито телените мрежи, нито отчаяната съпротива на гарнизона, заседнал в града. Сутринта на 27 юни, преминали в конен строй река Сулч, будьоновци нахлуха в Новоград-Волински, преследвайки поляците към градчето Корец. В същото време Четиридесет и пета дивизия мина река Сулч при Нови Миропол, а кавалерийската бригада на Котовски се хвърли срещу градчето Любар.

Радиостанцията на Първа конна приемаше заповедта на командуващия фронта да се прехвърли цялата конница за завземането на Ровно. Непреодолимото настъпление на червените дивизии гонеше поляците на разпокъсани, деморализирани, търсещи спасение групи.

Веднъж, изпратен от комбрига на гарата, дето имаше един брониран влак, Павка срещна точно човека, когото най-малко очакваше да види. Конят изкачи насипа галоп, Павел дръпна поводите пред първия вагон, боядисан в сив цвят. Бронираният влак беше страшен в своята непристъпност с черните гърла на оръдията, скрити в куполи. Около него се въртяха няколко изцапани с масло фигури, които повдигаха тежката стоманена завеса на колелетата.

— Как да намеря командира на бронирания влак? — попита Павел един червеноармеец с кожена куртка, който носеше кофа с вода.

— Ей го там — махна той с ръка по посока на локомотива.

Корчагин се спря до локомотива и попита:

— Кой е тук командирът?

Стегнат в кожа от глава до пети човек, със следи от шарка по лицето, се обърна към него:

— Аз!

Павел извади от джоба си писмото.

— Заповед от комбрига. Разпишете се на плика.

Сложил плика на коляното си, командирът се разписваше. Пред средното колело на локомотива се въртеше с масленка някаква фигура. Павел виждаше само широкия гръб, от джоба на кожените панталони стърчеше дръжката на наган.

— На̀, вземи разписката — подаде на Павел плика човекът с коженото облекло.

Павел хвана поводите, готов да потегли. Човекът край локомотива се изправи с целия си ръст и се обърна. И в същия миг Павел скочи от коня, като че го духна вятър.

— Артьом, братко!

Изцапаният цял с мазут машинист бързо остави масленката и прие в мечешката си прегръдка младия червеноармеец.

— Павка! Гиди, магаре! Ти си, значи! — извика той, не вярвайки на очите си.

Командирът на бронирания влак гледаше учуден тази сцена. Червеноармейците-артилеристи се смееха:

— Виж ти, срещнаха се братята.

 

 

На 19 август в района на Лвов Павел изгуби в боя фуражката си. Той спря коня, но пред него ескадроните вече бяха влезли в ожесточена схватка с полските вериги. Между къпиновите храсти летеше Демидов. Той префуча надолу към реката, като викаше:

— Убиха начдива^[4]!

Павел трепна. Загина Летунов, героичният му начдив, другар с беззаветна смелост. Дива ярост обзе Павел.

Ударил с тъпото на сабята измъчения Дорчо с окървавена юзда, той се втурна в центъра на боя:

— Сечи мръсниците! Сечи ги! Бий полската шляхта! Убиха Летунов! — И слепешком, без да вижда жертвата, мушна някаква фигура със зелен мундир. Обзети от луда злоба за смъртта на начдива, момчетата от ескадрона изпосякоха взвода полски легионери.

Преследвайки бегълците, те излязоха на полето, но сега вече по тях стреляше една неприятелска батарея; шрапнелите разкъсваха въздуха, като заливаха със смърт всичко наоколо.

Пред очите на Павел пламна зелен магнезиев пламък, нещо тресна като гръм в ушите и притисна главата му като нажежено желязо. Страшно, непонятно се завъртя земята и почна да се обръща, наклонявайки се встрани.

Павел изхвърча от седлото като сламка и през главата на Дорчо падна тежко на земята.

И изведнъж настъпи нощ.