Николай Островски
Как се каляваше стоманата (7)

Седма глава

Цяла седмица опасаното с окопи и уплетено с паяжината на телените мрежи градче се събуждаше и заспиваше под пъшкането на оръдията и тракането на пушечни престрелки. Едва късно след полунощ ставаше тихо. Панически залпове раздираха понякога тишината, секретните постове се следяха един друг. А призори на гарата при батареята ставаше гъмжило от хора. Черната паст на оръдието кашляше злобно и страшно. Хората бързаха да го нахранят с нова порция олово. Бомбардирът дръпваше шнура, земята затреперваше. На три версти от града, над селото, заето от червените, снарядите летяха с вой и писък, заглушавайки всичко, и при падането си изригваха нагоре разтрошени на парченца буци земя.

В двора на старинния полски манастир беше разположена батареята на червените. Манастирът се издигаше на висок хълм сред селото.

Военкомът на батареята, другарят Замостин, скочи. Той спеше, сложил глава на хобота на оръдието. Пристягайки ремъка с тежкия маузер, той се вслуша в полета на снаряда, очаквайки взрив. Дворът се огласи от звънкия му глас:

— Утре ще си доспим, другари, ста-вай-те!

Батарейците спяха тук, край оръдията. Те скочиха тъй бързо, както и военкомът. Само Сидорчук се бавеше, като неохотно надигаше сънливата си глава:

— Ей, че гадове; не съмнало — а вече гърмят. Що за подлеци!

Замостин се разсмя:

— Несъзнателни елементи, Сидорчук. Не щат да знаят, че ти се спи.

Батареецът се надигаше с недоволно мърморене.

След няколко минути в манастирския двор гърмяха оръдията, а в града се пръскаха снаряди. На високия комин на захарната фабрика се бяха настанили върху наслагани дъски петлюровски офицер и телефонист.

Те се изкачваха по железните стъпала от вътрешната страна на комина.

Цялото градче се виждаше като на длан. Оттук те командуваха артилерийската стрелба. Виждаха всяко движение на обсадилите града червени. Днес между болшевиките имаше голямо оживление. В „Цайса“ се виждаше движението на частите им. По железопътната линия към Подолската гара бавно се движеше брониран влак, без да прекратява артилерийската стрелба. След него се виждаха пехотни вериги. Червените се хвърляха няколко пъти в атака, мъчеха се да вземат града, но сичевиките се бяха укрепили и окопали на подстъпите. И окопите закипяваха от ураганен огън. Всичко наоколо свистеше от лудешкото свирене на изстрелите. То се разрастваше в непрекъснат рев, като в момент на атака стигаше до най-високо напрежение. И залени с град от куршуми, без да могат да издържат нечовешкото напрежение, веригите на болшевиките се дръпваха назад, оставяйки по полето неподвижни тела.

Днес ударите срещу градеца бяха все по-настойчиви, все по-чести. От оръдейната стрелба въздухът се тресеше неспокойно. От високия комин на фабриката се виждаше как със залягане, препъвайки се, болшевишките вериги напредват неудържимо. Те почти заеха гарата. Сичевиките хвърлиха в боя всичките си налични резерви, но не можаха да запушат пробива при гарата. Изпълнени с отчаяна решителност, болшевишките вериги нахлуваха в улиците край гарата. Изтласкани с кратък страшен удар от последната си позиция — градините и бахчите край града, петлюровците от третия полк на сичевските стрелци, които защищаваха гарата, безредно, на отделни групи, хукнаха към града. Без да им дадат да се опомнят и спрат, помитайки с удар на нож заградителните постове, червеноармейските вериги изпълваха улиците.

Никаква сила не можеше да задържи Серьожа Брузжак в мазето, където се бяха събрали семейството му и най-близките съседи. Влечеше го навън. Въпреки протестите на майка му той се измъкна от прохладното мазе. Край къщата с дрънчене, като стреляше по всички посоки, профуча брониран автомобил „Сагайдачни“. След него тичаха в безредие обзети от паника вериги петлюровци. Към двора на Серьожа се завтече един сичевик. Той с трескава бързина хвърли патронташа си, шлема и пушката и като прескочи стобора, скри се в бахчите. Серьожа реши да надзърне на улицата. По пътя към югозападната гара тичаха петлюровци. Една бронирана кола прикриваше отстъплението им. Шосето за града беше пусто. Но ето че на пътя изскочи червеноармеец. Той залегна на земята и гръмна към шосето. След него втори, трети… Серьожа ги вижда: навеждат се и стрелят вървешком. Без да се пази, тича загорял китаец със зачервени очи, по долна риза, препасан с картечни ленти, с бомби в двете ръце. Пред всички, насочил ръчна картечница, тича съвсем млад червеноармеец. Това е първата верига на червените, които нахлуха в града. Радостно чувство обзе Серьожа. Той изскочи на шосето и извика с всички сили:

— Да живеят другарите!

Изненаданият китаец едва не го събори. Искаше да се нахвърли свирепо върху Серьожа, но възторженият вид на юношата го спря.

— Де избягала Петлюра? — задъхан викаше китаецът.

Но Серьожа не го слушаше. Той бързо изтича в двора, грабна захвърлените от сичевика патронташ и пушка и хукна да догони веригата. Забелязаха го едва когато нахлуха в югозападната гара. Като отрязаха пътя на няколко ешелона, натоварени със снаряди, амуниция, и отблъснаха противника в гората, спряха да починат и да се прегрупират. Младият картечар пристъпи към Серьожа и попита учуден:

— Ти отде си, другарю?

— Тукашен, от градеца, чаках само да дойдете.

Червеноармейците наобиколиха Серьожа.

— Аз зная него — радостно се усмихваше китаецът, — него викала: „Здлавей, длугалю! Болсевик.“ Наса, млада, хубава! — добави той с възторг, като потупваше Серьожа по рамото.

А сърцето на Серьожа биеше радостно. Веднага го приеха като свой. Той превзе заедно с тях гарата с атака на нож.

Градецът оживя. Измъчените жители се измъкнаха от мазетата и зимниците и бързаха към портите — да видят влизащите в града червени части. Антонина Василиевна и Валя забелязаха в редиците на червеноармейците крачещия сред другите Серьожа. Той вървеше без фуражка, препасан с патронташ, с пушка на рамо.

Антонина Василиевна плесна ръце възмутена.

Серьожа, синът й, се е забъркал в боя. Няма да му се размине това току-тъй! Гледай го: пред очите на целия град върви с пушка. Ами после какво ще стане!

И обзета от тия мисли, Антонина Василиевна не можа да се сдържи повече и извика:

— Серьожа, марш в къщи, веднага! Ще те науча аз тебе, мръснико! Ще ти дам една война! — И тя тръгна към сина си с намерение да го спре.

Но Серьожа, нейният Серьожа, комуто тя неведнъж бе дърпала ушите, погледна сурово майка си и почервенял от срам и обида, й тръсна:

— Не викай! Никъде не мърдам оттук. — И без да спре, отмина по-нататък.

Антонина Василиевна избухна:

— Я го гледай ти него как разговаря с майка си! Да не си посмял вече да се върнеш в къщи!

— Няма да се върна! — извика Серьожа, без да се обръща.

Антонина Василиевна остана смаяна на пътя. А край нея минаваха редиците на загорелите, прашни бойци.

— Не плачи, майко! Ще изберем сина ти комисар — чу се силен шеговит глас.

Всред взвода избухна весел смях. Пред ротата силни гласове подеха дружна песен:

Смело, другари, в борбата:

в бури заяква духът,

в похода към свободата

що значат рани и смърт!

Редиците мощно подеха песента и в общия хор бе и звънкият глас на Серьожа. Той намери ново семейство. И в това семейство един от щиковете е негов, на Серьожа.

 

 

На вратата на имението на Лешчински има бял картон. Върху него е написано късото: „Ревком“.

До него — огнен плакат. Право в гърдите на четеца са насочени пръстът и очите на червеноармееца. И надпис: „Постъпи ли в Червената армия?“

През нощта членовете на подива^[1] бяха разлепили тия неми агитатори. Тук е и първото възвание на революционния комитет към всички трудещи се в град Шепетовка:

„Другари! Пролетарските войски завзеха града. Съветската власт е възстановена. Призоваваме населението да запази спокойствие. Кървавите погромаджии са отблъснати, но за да не могат никога вече да се върнат обратно, за да бъдат унищожени напълно, постъпвайте в редовете на Червената армия. С всички сили поддържайте властта на трудещите се. Военната власт в града принадлежи на началника на гарнизона. Гражданската власт — на революционния комитет.

Председател на ревкома: Долинник“

 

 

В имението на Лешчински се появиха нови хора. Думата „другарю“, за която до вчера се заплащаше с живота, сега се чуваше на всяка крачка. Неизразимо вълнуващата дума „другарю“!

Долинник забрави и сън, и почивка.

Дърводелецът организираше революционната власт.

Върху вратата на една малка стая на вилата — парче хартия. На него е написано с молив: „Партиен комитет“. Тук е другарката Игнатиева, спокойна, сдържана. На нея и на Долинник политотделът на дивизията възложи да организират органите на съветската власт.

Мина един ден и вече край масата седят сътрудниците, трака пишещата машина, организиран е продоволствен комисариат. Комисарят Тижицки е подвижен и нервен човек. Тижицки работеше в захарната фабрика като помощник-механик. С рядката си упоритост на поляк още в първите дни на укрепването на съветската власт той се залови да разбие аристократичната върхушка на фабричната администрация, притаила се със скрита омраза към болшевиките.

На фабричното събрание, удряйки разпалено с юмрук по парапета на трибуната, той говореше на заобиколилите го работници остри, непримирими думи на полски език.

— Край — казваше той, — което беше, няма да се върне вече. Стига сме аргатували ние и бащите ни цял живот на Потоцки. Строехме им дворци, а за това ясновелможният граф ни даваше само толкова, колкото да не пукнем от глад по време на работа.

Колко години графовете Потоцки и князете Сангушки живеят на наш гръб? Та малко ли са между нас, поляците, работниците, които Потоцки държа в робство като русите и украинците! А ето че между тия работници се носят слухове, пуснати от градските лакеи, че съветската власт ще ги смаже всички с железния си юмрук.

Това е подла клевета, другари! Никога досега работниците от разните народности не са имали такива свободи както днес.

Всички пролетарии са братя, но пановете ще смажем, бъдете сигурни. — Ръката му описва дъга и пак се стоварва върху парапета на трибуната. — А кой ни е разделил на народности, кой ни кара да проливаме кръвта на братята си? Кралете и дворяните от памтивека са изпращали полските селяни срещу турците и винаги един народ е нападал и унищожавал друг. Колко народ е загинал, какви нещастия са причинени! И кому е било нужно всичко това, зер на нас? Но всичко това скоро ще свърши. Дойде краят на тия гадове. Болшевиките хвърлиха към целия свят страшните за буржуите думи: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Ето къде е нашето спасение, надеждата ни за щастлив живот, за да стане работник за работника брат. Влизайте, другари, в комунистическата партия!

Ще имаме и полска република, само че съветска, без графовете Потоцки, които ще изтребим от корен, и сами ще станем господари в съветска Полша. Кой от вас не знае Броник Пташински? Той е назначен от ревкома за комисар на нашия завод. „Който е бил нищо, ще стане всичко.“ И за нас ще настане празник, другари, само не слушайте тия скрити змии! И ако нашето работническо доверие помогне, ние ще създадем братство между всички народи от цял свят!

Тия нови думи идваха направо от простото работническо сърце на Вацлав.

Когато той слезе от трибуната, младежта изпрати думите му с одобрителни възгласи. Само по-възрастните се бояха да говорят. Кой знае, може би утре болшевиките ще отстъпят и тогава ще трябва да плащат за всяка своя дума. Ако не увиснеш на бесилката, сигурно е, че ще те изгонят от фабриката.

Комисар по просветата е слабичкият строен учител Чернописки. Засега той е единственият човек от местното учителство, предан на болшевиките. Срещу ревкома се е разположила рота със специално назначение. Нейните червеноармейци дежурят в ревкома. Вечер в градината, пред входа, стои на стража картечницата „Максим“ със змия-лента, пропълзяла в приемника. До нея има двама души с пушки.

Към ревкома отива другарката Игнатиева. Тя спира вниманието си на младия червеноармеец и пита:

— На колко сте години, другарю?

— Карам седемнайсет.

— Тукашен ли сте?

Червеноармеецът се усмихва:

— Да, онзи ден постъпих в армията, през време на боя.

Игнатиева се вглежда в него.

— Какъв е баща ви?

— Помощник-машинист.

През вратата влиза Долинник с някакъв военен. Игнатиева се обръща към него и казва:

— Намерих ръководство за райкома на комсомола, момчето е тукашно.

Долинник измери Сергей с бърз поглед:

— Кой си?… А, син на Захар ли? Защо не, карай, обработвай младежта.

Серьожа ги погледна учудено:

— А ротата?

Долинник подхвърли, изкачвайки се вече тичешком по стълбата:

— Ще я наредим.

Привечер на втория ден беше създаден местен комитет на Комунистическия съюз на младежта в Украйна.

Новият живот нахлу неочаквано и бързо. Той го погълна изцяло. Завъртя го във водовъртежа си. Серьожа забрави семейството си, макар че то беше нейде съвсем близо.

Той, Серьожа Брузжак, е болшевик. И за десети път изважда от джоба си бялата хартийка, дето на бланка на комитета на КП(б)У беше написано, че той, Серьожа, е комсомолец и секретар на комитета. Ако пък някой рече да се усъмни, на колана върху рубашката в брезентен, саморъчно направен кобур, висеше внушителен манлихер, подарък от скъпия Павка. Това е най-убедителният мандат. Ех, жалко, няма го Павлушка!

По цели дни Серьожа тичаше да изпълнява възложените му от ревкома задачи. Ето и сега Игнатиева го чака. Те отиват на гарата, в политотдела на дивизията, дето ще дадат литература и вестници за ревкома. Той бързо изтичва на улицата. Работникът от политотдела ги чака пред вратата на ревкома с автомобил.

Гарата е далеч. Във вагоните на гарата се бяха настанили щабът и политотделът на Първа съветска украинска дивизия. Игнатиева използува пътуването, за да разпита Серьожа:

— Какво направи по твоята част? Създаде ли организация? Ти трябва да агитираш другарите си, които са деца на работници. В най-скоро време трябва да се създаде група на комунистическата младеж. Утре ще съставим и ще отпечатаме възванието на комсомола. После ще съберем в театъра младежта, ще организираме митинг, изобщо ще те запозная с Устинович от политотдела на дивизията. Тя, мисля, работи сред младежта.

Устинович се оказа осемнадесетгодишно момиче с тъмна стригана коса, в нова-новеничка рубашка от зеленокафяв военен плат, препасана в талията с тясно коланче. Серьожа научи от нея много нови неща и получи обещание да му помага в работата. На сбогуване тя го натовари с цяла камара литература и специално с една малка книжка — програмата и устава на комсомола.

Късно вечерта те се върнаха в ревкома. В градината чакаше Валя. Тя се нахвърли върху Сергей с укори:

— Как не те е срам! Ти какво, да не би съвсем да си се отказал от дома? Мама всеки ден плаче заради тебе, татко се сърди. Ще има скандал.

— Нищо няма да има, Валя. Не ми остава време за в къщи. Честна дума, не ми остава. И днес няма да дойда. А, виж, с тебе трябва да поговоря. Ела при мене.

Валя не можеше да познае брат си. Той се беше изменил съвсем. Сякаш някой го беше наелектризирал. Серьожа накара сестра си да седне на стола и започна направо, без заобикалки:

— Ето какво. Влизай в комсомола. Не разбираш? Комунистически съюз на младежта. В тая работа аз съм председател. Не вярваш? На, прочети!

Валя прочете и смутено загледа брат си:

— Какво ще правя в комсомола?

Серьожа разпери ръце:

— Как? Няма какво да правиш? Ами аз по цели нощи не спя. — Агитацията трябва да се разшири. Игнатиева казва: ще съберем всички в театъра и ще им говорим за съветската власт, а пък аз да съм произнасял реч. Мисля, че това няма смисъл, защото аз, разбира се, не знам как да я произнеса. Ще се проваля, дето се вика. И тъй, казвай за комсомола.

— Не знам. Тогава мама съвсем ще се разсърди.

— Ти не гледай мама, Валя — възрази Серьожа. — Тя не разбира тия работи. Тя само гледа децата й да са край нея. А инак няма нищо против съветската власт. Напротив, съчувствува. Но на фронта да се бият други, не синовете й. А нима това е справедливо? Помниш ли какво ни говореше Жухрай? Гледай Павка, той не мислеше какво ще каже майка му. А сега ние получихме вече правото да живеем както трябва. Е, Валюша, нима ще се откажеш? А колко хубаво ще бъде! Ти ще се заемеш с момичетата, а аз — с момчетата. Още днес се залавям с оня червенокос дявол Климка. Казвай, Валя, идваш ли при нас, или не? Ей тук имам една книжка по тая работа.

Той я извади от джоба си и й я подаде. Валя попита тихо, без да откъсва очи от брат си:

— Ами ако петлюровците дойдат пак?

Серьожа за първи път се замисли над тоя въпрос:

— Аз, разбира се, ще замина с другите. Но, виж, с тебе какво ще стане? Мама ще бъде наистина нещастна. — Той замълча.

— Ти ще ме запишеш, Серьожа, но тъй, че мама да не знае и никой да не знае освен ти и аз. Ще помагам във всичко и така ще е най-добре.

— Вярно, Валя.

В стаята влезе Игнатиева.

— Това е моята сестричка, другарко Игнатиева, Валя. Говорих с нея за идеята. Тя е напълно подходяща, но майка ми, знаете ли, е строга. Можем ли да я приемем тъй, че никой да не знае за това? Ако, да речем, ние ще трябва да отстъпваме, аз, разбира се, грабвам пушката и заминавам, но на нея й е жал за мама.

Игнатиева седеше на края на масата и внимателно го слушаше.

— Хубаво. Тъй ще бъде по-добре.

 

 

Театърът е претъпкан с приказлива младеж, събрана тук от разлепените из града афиши за предстоящия митинг. Свири духовата музика на работниците от захарната фабрика. В салона има най-много учащи се — гимназисти и гимназистки, ученици от горните класове на основното училище.

Всички са привлечени тук не толкова от митинга, колкото от представлението.

Най-после завесата се вдигна и на естрадата застана току-що пристигналият от околията секретар на укома^[2], другарят Разин.

Мъничък, слабичък, с остро носле, той привлече общото внимание. Слушаха речта му с голям интерес. Той говори за борбата, която е обхванала цялата страна, и призова младежта да се обедини около комунистическата партия. Говори като истински оратор, а в речта му имаше твърде много думи като „ортодоксални марксисти“, „социал-шовинизъм“ и така нататък, които слушателите, то се знае, не разбраха. Когато свърши, наградиха го с гръмки ръкопляскания. Той даде думата на Серьожа и си замина.

Случи се това, от което Серьожа се боеше. Речта не вървеше. „Какво да говоря, за какво?“ — мъчеше се той, като диреше думи и не ги намираше.

Игнатиева го спаси, като му прошепна през масата:

— Говори за организирането на групите.

Серьожа веднага премина към практическите мероприятия:

— Вие чухте всичко, другари! Сега трябва да основем група. Кой е съгласен?

В салона настъпи тишина.

Устинович се притече на помощ. Тя почна да разказва на слушателите как е организирана младежта в Москва. Серьожа смутено стоеше настрана.

Подобно отношение към организирането на групата го дразнеше и той поглеждаше недружелюбно към салона. Слушаха невнимателно Устинович. Заливанов шепнеше нещо на Лиза Сухарко, която поглеждаше презрително Устинович. На първия ред, с напудрени нослета, въртейки очички на всички страни, си шепнеха помежду си гимназистките от горните класове. В ъгъла при входа на сцената стоеше група млади червеноармейци. Между тях Серьожа видя познатия млад картечар. Той седеше на края на рампата, въртеше се нервно и с омраза гледаше контешки облечените Лиза Сухарко и Ана Адмовска. Те без всякакво стеснение разговаряха с кавалерите си.

Почувствувала, че не я слушат, Устинович бързо завърши речта си и отстъпи мястото на Игнатиева. Спокойната реч на Игнатиева усмири духовете.

— Другари младежи — каза тя, — всеки от вас може да размисли върху това, което чу тук, и аз съм убедена, че между вас ще се намерят другари, които ще станат активни участници в революцията, а не зрители. Вратите са отворени за вас, само от вас зависи дали ще влезете. Искам да се изкажете сами. Моля желаещите да сторят това.

В салона настъпи тишина. Но ето че от задните редици се чу глас:

— Искам думата!

И към сцената си проби път приличащият на мече малко кривоглед Миша Левчуков.

— Щом е такава работата, трябва да се помогне на болшевиките, аз не отказвам. Серьожка ме познава. Записвам се в комсомола.

Серьожа се усмихна радостно.

— Виждате ли, другари! — изскочи той изведнъж в средата на сцената. — Нали ви казах, ето на, Мишка е наше момче, защото баща му беше стрелочник, смаза го влака, та затова Мишка не можа да получи образование. Но веднага схвана нашите работи, макар че не е свършил гимназия.

В салона се вдигна шум и започнаха да се обаждат. Думата поиска гимназистът Окушев, син на аптекаря, момче с грижливо вчесан перчем. Той оправи куртката си и започна:

— Извинявам се, другари. Не разбирам какво искат от нас. Да се занимаваме с политика ли? Ами кога ще учим? Трябва да свършим гимназия. Друг въпрос, ако се създаде някаква спортна организация, клуб, дето да можем да се съберем, да прочетем нещо. А то — да се занимаваш с политика и после да те обесят за това. Извинявайте. Аз мисля, че никой няма да се съгласи с това.

В салона се чу смях. Окушев скочи от сцената и седна. Мястото му зае младият картечар. Той яростно нахлупи фуражката над челото си, хвърли злобен поглед към редиците и викна силно:

— Смеете се, гадове такива!

Очите му — като два пламтящи въглена. Поел дълбоко въздух, цял треперещ от ярост, той заговори:

— Името ми е Иван Жарки. Не помня ни баща, ни майка, бях безпризорен. Търкалях се като просяк край оградите. Гладувах и никъде не намирах подслон. Това беше кучешки живот, не такъв като вашия, мамини синчета. И ето дойде съветската власт, червеноармейците ме прибраха. Целият взвод ме осинови, облякоха ме, обуха ме, научиха ме на четмо, и най-главното, направиха ме човек. Чрез тях станах болшевик и такъв ще бъда до края на живота си. Знам много добре защо се води тази борба: за нас, за сиромасите, за работническата власт. Ето вие цвилите като жребци и хич не знаете, че край града паднаха двеста другари, загинаха… — Гласът на Жарки зазвъня като обтегната струна. — Без да му мислят, дадоха живота си за нашето щастие, за нашето дело… Гинат из цялата страна, по всички фронтове, а в това време вие тук игра си играете. Вие, другари, се обръщате към тия — обърне се той изведнъж към масата на президиума, — ей към тия — посочи той с пръст към салона, — а нима те ще разберат? Не! Ситият на гладния не вярва. Тук се намери само един, защото е бедняк, сирак. Ще минем и без вас — яростно се нахвърли той върху събранието, — няма да ви молим, за кой дявол са ни такива? Такива само да ги запердашиш с картечницата! — задъхан извика той, бързо слезе от сцената и без да погледне никого, тръгна към изхода.

От президиума не остана никой на вечеринката. Когато се връщаха към ревкома, Серьожа каза с огорчение:

— Виж каква каша се получи! Жарки е прав. Нищо не излезе с тия гимназисти. Само се ядосва човек.

— Нищо чудно — прекъсна го Игнатиева. — Тук почти няма пролетарска младеж. Повечето са или дребна буржоазия, или градска интелигенция — еснафи. Трябва да се работи между работниците. Ти дръж бичкиджийницата и захарната фабрика. Но все пак от митинга ще има полза. Между учениците има добри другари.

Устинович подкрепи Игнатиева:

— Нашата задача, Серьожа, е непрестанно да набиваме нашите идеи, нашите лозунги в съзнанието на всекиго. За всяко ново събитие партията ще обръща внимание на всички трудещи се. Ние ще проведем редица митинги, съвещания, конгреси. Политотделът на дивизията създава на гарата летен театър. Тия дни ще пристигне агитвлак и ще почнем усилена работа. Спомнете си, Ленин казва, че ние няма да победим, ако не въвлечем в борбата многомилионните маси на трудещите се.

Късно вечерта Сергей изпрати Устинович до гарата. На сбогуване здраво стисна ръката й и я задържа за секунда в своята. Устинович се усмихна едва забележимо.

На връщане в града Сергей се отби да види домашните си.

Без да възразява, Серьожа мълчешком изтърпя нападките на майка си. Но когато заговори бащата, Серьожа сам премина в атака и изведнъж притисна Захар Василиевич до стената:

— Слушай, тате, когато стачкувахте при немците и убихте часовоя на локомотива, ти мислеше ли за семейството? Мислеше. И все пак го направи, защото те караше съвестта ти на работник. Аз също мислех за семейството. Разбирам, че ако отстъпим, ще ви преследват заради мен. Но затуй пък, ако победим, за нас ще е добре. А в къщи да седя — не мога. Ти сам разбираш това, тате. Защо да се разправяме? Аз съм се захванал с добро дело, а ти, вместо да ме подкрепиш, да ми помогнеш, вдигаш скандали. Хайде да се помирим, тате, тогава и мама ще престане да ме гълчи. — Той гледаше баща си с чистите си сини очи, ласкаво усмихнат, уверен в правотата си.

Захар Василиевич се размърда неспокойно на скамейката и през четинестите му гъсти мустаци и необръснатата брада се показаха откритите от усмивката жълти зъби:

— На съзнанието биеш, хитрец? Като си опасал револвер, да не мислиш, че не мога да те сгрея с ремъка?

Но в гласа му нямаше заплаха. Като се поколеба смутено известно време, той добави, протягайки решително на сина си коравата ръка:

— Карай, Серьожка, щом веднъж си поел, няма да те спирам, само че не бягай от нас, обаждай се.

 

 

Нощ. Светла ивица от полуотворената врата лежи върху стъпалата. В голямата стая, наредена с меки, тапицирани с плюш канапета, около широкото адвокатско бюро седят петима души. Ревкомът заседава. Долинник, Игнатиева, председателят на Чеката Тимошенко, приличен на киргиз, с кубанка, и още двама членове на ревкома — жълтият като върлина железничар Шудик и Остапчук, със сплеснат нос, от депото.

Наведен през масата и вперил упорит поглед в Игнатиева, Долинник отсичаше с пресипнал глас дума след дума:

— Фронтът има нужда от снабдяване. Работниците трябва да ядат. Щом ние дойдохме, търговците и спекулантите надуха цените. Не приемат съветски пари. Търгуват или със стари, николаевки, или с керенки. Още днес ще изработим твърди цени. Знаем много добре, че никой спекулант няма да продава на твърди цени. Ще крият. Тогава ние ще предприемем обиски и ще реквизираме от кожодерите всички стоки. Няма да си играем на шикалки. Не можем да оставим работниците да продължават да гладуват. Другарката Игнатиева предупреждава да не прекаляваме. Това е, ще кажа аз, интелигентска мекушавост от нейна страна. Ти не се обиждай, Зоя, казвам го, защото е така. При това въпросът не е за дребните търговци. Ето на, днес получих сведения, че в къщата на кръчмаря Борис Зон има тайно мазе. В това мазе още преди петлюровците едрите търговци са укрили грамадни запаси от стоки. — Той многозначително погледна Тимошенко с ядна насмешка.

— Отде си узнал? — попита Тимошенко смутено. Беше му неприятно, че Долинник получава всички сведения преди него, когато всъщност пръв трябваше да научава той, Тимошенко.

— Хо-хо! — засмя се Долинник. — Аз, братле, всичко виждам. Знам не само за мазето — продължаваше той, — знам и това, че вчера ти си пресушил половин бутилка водка с шофьора на дивизионния.

Тимошенко се разшава на стола. Жълтеникавото му лице се зачерви.

— Ей, че нахакан! — процеди той възхитено. Но като хвърли поглед към намръщената Игнатиева, млъкна. „Виж го ти дяволския му дърводелец! Той си има своя Чека“ — мислеше Тимошенко, като гледаше председателя на ревкома.

— Научих от Сергей Брузжак — продължаваше Долинник. — Той има приятел, който, чини ми се, е работил в бюфета. Той узнал от готвачите, че по-рано Зон ги е снабдявал в неограничено количество с всичко необходимо. А вчера Серьожа получил точни сведения: зимник има, само трябва да се намери. Затуй ти, Тимошенко, вземи момчетата и Серьожа. Още днес да се открие всичко! Ако успеем, ще снабдим работниците и опродкомдива^[3].

След половин час осем души влязоха въоръжени в къщата на кръчмаря, двама останаха на улицата пред входа.

Съдържателят, нисък и дебел като бъчва, обрасъл с червеникава четина, тропайки с дървения си крак, се заусуква около влезлите, като попита с пресипнал, гърлен бас:

— Какво има, другари? Защо по тоя късен час?

Зад гърба на Зон, с наметнати пеньоари, примигвайки от светлината на електрическото фенерче на Тимошенко, стояха дъщерите. А в съседната стая с пъшкане се обличаше дебелата му съпруга.

Тимошенко обясни с две думи:

— Ще извършим обиск.

Всеки квадрат на пода беше изследван. Големият сайвант, пълен с нарязани дърва, килерите, кухните и мазето за продукти — всичко бе подложено на грижливо изследване, ала не се намериха никакви следи от таен зимник.

В малката стаичка до кухнята спеше дълбок сън слугинята на кръчмаря. Спеше тъй дълбоко, че не ги чу, когато влязоха. Серьожа предпазливо я събуди.

— Какво, ти тук ли работиш? — попита той сънливото момиче.

То, като завиваше раменете си с одеялото и се пазеше с ръка от светлината, без да разбира нищо, отвърна учудено:

— Тук. А вие какви сте?

Серьожа й обясни и излезе, като й предложи да се облече.

В голямата трапезария Тимошенко разпитваше съдържателя. Кръчмарят пъшкаше, говореше възбудено, като пръскаше слюнки:

— Какво искате? Нямам друго мазе. Напразно си губите времето, уверявам ви, напразно. Имах кръчма, но сега съм бедняк. Петлюровци ме ограбиха, едва не ме убиха. Много се радвам на съветската власт, но имам това, което виждате. — И той час по час разперваше късите си дебели ръце. А очите му, с кървави жилки, шареха от лицето на председателя на Чеката към Серьожа, а от Серьожа — някъде към ъгъла и към тавана.

Тимошенко хапеше нервно устни:

— Значи, продължавате да криете? За последен път ви предлагам да покажете къде е зимникът!

— Какво говорите, другарю военен! — намеси се съпругата на кръчмаря. — Ние самите просто гладуваме! Всичко ни взеха. — Тя понечи да заплаче, но нищо не излезе от това.

— Гладувате, а държите прислуга — подметна Серьожа.

— Каква ти прислуга! Просто сме прибрали едно бедно момиче. Няма къде да иде, нека ви каже сама Христинка.

— Добре — извика Тимошенко, изгубил търпение, — да пристъпим към работа!

Навън вече беше ден, а в дома на кръчмаря упоритият обиск продължаваше. Разярен от безрезултатното тринадесетчасово претърсване, Тимошенко реши да прекрати обиска, но в малката слугинска стаичка, тъкмо когато вече се канеше да си върви, Серьожа чу тихия шепот на момичето:

— Сигурно е в кухнята, в пещта.

След десет минути разбутаната руска печка откри железния капак на люк. А след час двутонен камион, натоварен с бурета и чували, се отдалечаваше от къщата на кръчмаря, обкръжена от тълпа зяпачи.

 

 

През един горещ ден Мария Яковлевна пристигна от гарата с малко вързопче. Тя плачеше горчиво, като слушаше разказа на Артьом за Павка. Заредиха се за нея черни дни. Тя нямаше от какво да живее и се нае да пере бельото на червеноармейците, за което те й издействуваха военна дажба.

Една привечер Артьом изтрополи под прозореца по-бързо от друг път. Бутна вратата и подхвърли още от прага:

— Известие от Павка.

„Драги братко Артьом — пишеше Павка. — Обаждам ти се, обични ми братко, че съм жив, макар и не съвсем здрав. Удари ме куршум в бедрото, но ще оздравея. Докторът казва, че костта няма повреда. Не се безпокой за мен, всичко ще мине. Може да получа отпуск и да дойда след излизане от лазарета. При мама не мога да ида, а така се случи, че сега съм червеноармеец в кавалерийската бригада на името на другаря Котовски, който ви е известен сигурно с геройството си. Не бях виждал досега такива хора и храня голямо уважение към комбрига^[4]. Дойде ли си нашата майчица? Ако е в къщи, горещ поздрав от по-малкия й син. И моля прошка за безпокойството.

Брат ти

Артьом, отбий се при лесничея и съобщи за писмото!“

Много сълзи проля Мария Яковлевна. А вятърничавият й син не беше дал дори адреса на лазарета, в който лежеше.

 

 

Серьожа често посрещаше на гарата зеления пътнически вагон с надпис: „Агитпроп на подива“. Тук в едно малко купе работят Устинович и Медведева, която, с неизменна цигара в уста, се подсмива хитро с крайчетата на устните.

Секретарят на комсомолския райком се сближи незабелязано с Устинович и освен купищата литература и вестници отнасяше със себе си от гарата неясното чувство на радост от кратката среща.

Летният театър на политотдела на дивизията се пълнеше всеки ден с работници и червеноармейци. На линията стоеше налепеният с ярки плакати агитвлак на 12-а армия. В агитвлака кипеше денонощен живот: работеше печатница, излизаха вестници, позиви, прокламации. Фронтът беше близо. Една вечер Серьожа попадна случайно в театъра. Между червеноармейците намери Устинович.

Късно през нощта, като я изпращаше до гарата, дето живееха работещите в политическия отдел на дивизията, Серьожа попита неочаквано за себе си:

— Другарко Рита, защо винаги ми се иска да те виждам? — И добави: — С тебе е толкова хубаво! След всяка среща чувствувам повече бодрост и ми се ще да работя безкрай.

Устинович се спря:

— Виж какво, другарю Брузжак, нека се уговорим, че занапред няма да се впущаш в лирика. Не обичам тези неща.

Серьожа почервеня като ученик, когото са смъмрали.

— Казах ти го като на приятел — отвърна той, — а ти… какво толкова контрареволюционно казах? Разбира се, няма да кажа повече ни дума, другарко Устинович!

И като й подаде бързо ръка, той почти бежешком се запъти към града.

Няколко дни поред Серьожа не се мяркаше на гарата. Когато Игнатиева го викаше, той й отказваше под предлог, че има много работа. Пък и наистина беше много зает.

Една нощ, когато Шудик се връщаше в къщи, стреляха в него на улицата, дето живееха предимно висшите чиновници от захарната фабрика, поляци. Намериха оръжие и документи от съюза на последователите на граф Пилсудски^[5] „Стрелец“.

На съвещанието на революционния комитет пристигна Устинович. Тя дръпна Серьожа настрана и спокойно попита:

— Ти какво, да не си го ударил на еснафско самолюбие? Личния разговор бъркаш с работата! Това, другарю, на нищо не прилича.

И при случай Серьожа почна пак да се отбива в зеления вагон.

Ходи на околийската конференция. Два дена води горещи спорове. На третия — заедно с целия пленум — се въоръжи и цяло денонощие гони в горите отвъд реката бандата на Зарудни, недоунищожен петлюровски старшина. Като се върна, той завари Устинович при Игнатиева. Изпрати я до гарата и на сбогуване силно-силно стисна ръката й.

Устинович дръпна сърдито ръката си. И той пак за дълго време престана да се отбива в агитпропския вагон. Нарочно не се срещаше с Рита дори тогава, когато се налагаше. А на нейните настоявания да обясни поведението си отсече изведнъж:

— Какво да говоря с теб? Пак ще ми прикачиш някое еснафство или измяна на работническата класа.

 

 

На гарата пристигнаха ешелоните на Кавказката дивизия на червеното знаме. В революционния комитет дойдоха трима мургави командири. Единият, висок, слаб, препасан с кован колан, атакуваше Долинник:

— Нищо не ми говори. Дай сто коли сено. Конете мрат.

Серьожа бе изпратен с двама червеноармейци да събира сено. В едно село се натъкнаха на кулашка банда. Червеноармейците бяха разоръжени и набити до безсъзнание. Серьожа си изпати най-малко, пощадиха го заради младостта му. В града ги закараха комбедовци^[6].

В селото изпратиха отряд. Още на другия ден бе докарано сено.

Серьожа лежеше в стаята на Игнатиева, тъй като не искаше да тревожи семейството си. Устинович го навестяваше. За първи път тази вечер той почувствува ръкостискането й, такова ласкаво и силно ръкостискане, на каквото той никога не би се решил.

 

 

През едно горещо пладне Серьожа се отби във вагона, прочете на Рита писмото на Корчагин и й разказа за другаря си. На излизане той подхвърли:

— Отивам в гората да се изкъпя в езерото.

Устинович се откъсна от работата си и го задържа:

— Почакай, ще идем заедно.

Спряха се край спокойното като огледало езеро. Свежестта на топлата прозрачна вода мамеше.

— Ти иди при пътя и почакай. Ще се къпя — командуваше Устинович.

Серьожа приседна на един камък до мостчето и изложи лицето си на слънцето.

Зад гърба му водата пляскаше.

През дърветата той видя на пътя Тоня Туманова и военкома на агитвлака Чужанин. Красив, в контешки френч, стегнат с портупей с множество ремъци, в скърцащи хромови ботуши, той беше хванал Тоня под ръка и нещо й разказваше.

Серьожа позна Тоня. Нали тя бе идвала с писмото на Павлуша. Тя също го гледаше втренчено — очевидно бе го познала. Когато се изравниха със Серьожа, той извади от джоба писмото и спря Тоня:

— Една минутка, другарко. Имам писмо, което се отнася отчасти и до вас.

Той й подаде изписаното листче. Тоня освободи ръката си и зачете писмото. Листчето едва видимо заподскача в ръката й. Като го връщаше на Серьожа, Тоня попита:

— Нищо повече ли не знаете за него?

— Не — отвърна Сергей.

Зад тях се чу шум по чакъла от стъпките на приближаващата Устинович. Чужанин забеляза Рита и прошепна на Тоня:

— Да вървим.

Но го спря гласът на Устинович, насмешлив и презрителен:

— Другарю Чужанин! Във влака ви дирят цял ден.

Чужанин я погледна недружелюбно:

— Нищо, ще минат и без мен.

Загледана след Тоня и военкома, Устинович каза:

— Кога ли най-сетне ще изгонят тоя пройдоха!

Гората шумеше, кимайки с могъщите корони на дъбовете. Езерото привличаше със свежестта си. На Серьожа му се поиска да се изкъпе.

След къпането той намери Устинович близо до просеката, седнала на един повален дъб.

Тръгнаха, разговаряйки, навътре в гората. На една полянка с висока свежа трева решиха да починат. В гората е тихо. Дъбовете си шепнат нещо. Устинович се изтегна на меката трева и подложи ръка под главата. Стройните й крака, обути в стари, закърпени обувки, се губеха във високата трева. Серьожа хвърли случайно поглед върху тях, видя грижливите кръпки на обувките й, погледна ботуша си с внушителна дупка, през която се показваше пръстът му, и се засмя.

— Защо се смееш?

Серьожа показа ботуша:

— Как ще воюваме с тия ботуши?

Рита не отговори. Дъвчейки стрък трева, тя мислеше за друго.

— Чужанин е лош комунист — каза тя най-сетне. — Всички наши политически работници ходят в дрипи, а той се грижи само за себе си. Случаен човек е той в нашата партия… А на фронта положението е наистина сериозно. Още дълго време нашата страна ще трябва да издържа ожесточени боеве. — И добави, като помълча: — Ние, Сергей, трябва да работим и със словото, и с пушката. Знаеш ли за постановлението на ЦК да се мобилизира за фронта четвърт от състава на комсомола? Мисля, Сергей, че няма да останем тук дълго.

Серьожа я слушаше, доловил с учудване в гласа й някакви особени нотки. Черните й, блестящи от влага очи бяха устремени в него.

Той едва не се забрави и не й каза, че очите й са като огледало, че в тях всичко се вижда, но навреме се въздържа.

Рита се опря на лакът:

— Де ти е револверът?

Сергей с мъка докосна празния колан:

— Кулашката шайка ми го взе на село. Рита пъхна ръка в джоба на рубашката си и извади блестящ броунинг.

— Виждаш ли оня дъб, Сергей — посочи тя с дулото един съвсем напукан ствол на около двадесет и пет крачки от тях. И като вдигна ръка на нивото на очите, стреля почти без да се цели. Посипа се откъртена кора.

— Виждаш ли? — доволно каза тя и стреля отново. Пак зашумя кора в тревата. — На — каза Рита подигравателно, като му подаваше револвера, — да видим как стреляш.

От трите изстрела на Серьожа един не улучи. Рита се усмихваше:

— Мислех, че ще бъде по-зле.

Сложи револвера на земята и легна на тревата. През материята на рубашката се открояваха стегнатите й гърди.

— Сергей, ела тук — каза тихо тя. Той се премести към нея.

— Виждаш ли небето? То е синьо. И твоите очи са също такива. Това не е хубаво. Очите ти трябва да бъдат сиви, стоманени. Синьото — това е нещо прекалено нежно.

И като обви внезапно с ръце русата му глава, властно го целуна по устата.

 

 

Минаха два месеца. Настъпваше есента.

Нощта се промъкна незабелязано, загърнала дърветата в черен воал. Телеграфистът при щаба на дивизията, наведен над апарата, който отмерваше ударите на морза, подхващаше лентата, която изпълзяваше изпод пръстите му като малко змийче.

Бързо записваше на бланката фразите, образували се от точки и тирета:

„До началник-щаба на Първа дивизия, копие — председателя на ревкома в град Шепетовка. Заповядвам всички учреждения в града да се евакуират десет часа след получаването на настоящата телеграма. В града да остане един батальон под разпореждане на командира на Н-ския полк, който командува бойния участък. Щадивът, подивът, всички военни учреждения да се изтеглят на гара Баранчев. За изпълнението да се донесе на начдива.

Подпис“

След десет минути по безмълвните улици на градеца профуча мотоциклет, блестейки с окото на ацетиленовия си фенер. С пуфтене спря пред вратата на революционния комитет. Мотоциклетистът подаде телеграма на председателя на революционния комитет Долинник. И хората се разтичаха. Специалната рота се строяваше. След час из града затракаха каруци, натоварени с имуществото на революционния комитет. На Подолската гара ги товареха във вагони.

Като изслуша телеграмата, Серьожа изтича след мотоциклетиста.

— Другарю, мога ли да дойда с вас до гарата? — попита той шофьора.

— Седни отзад, само се дръж по-здраво.

На десетина крачки от вагона, вече прикачен към състава, Серьожа обгърна раменете на Рита и чувствувайки, че губи нещо скъпо, безценно, зашепна:

— Сбогом, Рита, скъпа моя другарко! Ние пак ще се срещнем, само ти не ме забравяй.

Той с ужас почувствува, че ей сега ще се разплаче. Трябваше да си върви. Нямайки повече сили да говори, той само стискаше ръката й до болка.

 

 

Утрото завари града и гарата пусти, осиротели. Изсвириха като за прощаване локомотивите на последния влак и зад гарата, от двете страни на пътя, залегна защитната верига на батальона, който бе оставен в града.

Капеха жълтите листа, дърветата оголяваха. Вятърът подхващаше свитите листенца и бавно ги търкаляше по пътя.

Облечен в червеноармейски шинел, целият накачен с платнени торбички с патрони, Серьожа заемаше с десетина червеноармейци кръстопътя до захарната фабрика. Чакаха поляците.

 

 

Автоном Петрович почука на съседа си Герасим Леонтиевич. Той, още необлечен, надникна през отворената врата:

— Какво има?

Сочейки червеноармейците, които с пушки на нож вървяха по улицата, Автоном Петрович намигна на приятеля си:

— Отиват си.

Герасим Леонтиевич го погледна угрижено:

— Знаете ли какъв е гербът на поляците?

— Мисля, че е едноглав орел.

— Къде да го намерим?

Автоном Петрович се зачеса ожесточено по тила.

— Какво им е на тях — каза той след кратко размисляне, — вдигнаха се и си отидоха. А ти си блъскай главата как да се приспособяваш към новата власт.

Бързо тракаща картечница наруши тишината. На гарата неочаквано засвири локомотив и оттам гръмна тежко оръдие. С писък и стон високо в небето пробиваше въздуха тежък снаряд. Падна на пътя зад фабриката и обви в сивосинкав дим крайпътните храсти. Навъсени червеноармейски вериги мълком отстъпваха по улицата, като се оглеждаха час по час.

По страната на Серьожа леко студенееше отронена сълзица. Бързо я изтри и се озърна — дали не бяха забелязали другарите му. Не, никой не видя.

До Серьожа вървеше високият, слаб Антек Клопотовски от бичкиджийницата. Пръстите му са върху спусъка на пушката. Антек е мрачен, загрижен. Очите му срещат очите на Серьожа и Антек издава скритите си мисли:

— Има да преследват нашите, особено моите… „Поляк — ще кажат, а тръгнал против полските легиони…“ Ще изпъдят стария от бичкиджийницата и ще го нашибат с камшик. Казах му аз да тръгне с нас, но тате не намери сили да напусне семейството. Ех, проклетниците, веднъж да се срещнем с тях! — И Антек нервно поправи смъкналия се над очите му червеноармейски шлем.

„… Прощавай, родно градче, неугледно, кално, с некрасиви къщички, с неравно шосе! Прощавайте, близки, прощавай, Валя, прощавайте, другари, минали в нелегалност! Настъпват чуждите, свирепи, безпощадни белополски легиони.“

Работниците от депото в одимени от мазута рубашки изпращаха с тъжен поглед червеноармейците.

— Ние пак ще дойдем, другари! — извика развълнуван Серьожа.