Николай Островски
Как се каляваше стоманата (15)

Шеста глава

При входа на концертната зала на хотела стояха двама души. На ръкава на единия, висок, с пенсне, имаше червена лента с надпис „комендант“.

— Тука ли е заседанието на украинската делегация? — попита Рита.

Високият отвърна официално:

— Да! Какво искате?

— Ако може, да мина!

Високият наполовина заграждаше входа. Той изгледа Рита и рече:

— Картата ви! Пускаме само делегати с решаващи и съвещателни гласове.

Рита извади от чантата си напечатания със златни букви билет. Високият прочете: „Член на Централния комитет“. Официалността му за миг се изпари и той стана изведнъж учтив и „свойски“:

— Моля, минете, тук вляво има свободни места.

Рита мина между редиците столове и като видя свободно място, седна. Личеше, че съвещанието на делегатите беше към края си. Рита се вслуша в речта на председателя. Гласът й се стори познат.

— И тъй, другари, избрани бяха представители на делегациите за сеньоренконвента^[1] на Всеруския конгрес. До започването остават два часа. Позволете още веднъж да проверим списъка на делегатите, които присъствуват на конгреса.

Рита позна Аким: той именно четеше бързо списъка на имената.

В отговор се вдигаха ръце с червени или бели карти.

Рита слушаше с напрегнато внимание.

„Едно познато име — Панкратов.“

Рита се обърна към вдигнатата ръка, но в редовете на седящите не успя да види познатото лице на носача. Имената летят и между тях пак познатото име — Окунев, а веднага след това друго — Жарки.

Рита вижда Жарки. Той седи много наблизо, полуобърнат към нея… Ето го профила му, който вече бе забравила… Да, това е Ваня. Не го е виждала няколко години.

Изброяването на имената продължаваше и изведнъж едно от тях накара Рита да изтръпне:

— Корчагин.

Далече напред се вдигна и отпусна една ръка и странно — Устинович изпита мъчително желание да види оногова, който имаше еднакво фамилно име със загиналия й приятел. Без да откъсне погледа си, тя се вглеждаше натам, откъдето се бе вдигнала ръката, но всички глави изглеждаха еднакви. Рита стана и тръгна по пътеката край стената към предните редове. Аким млъкна. Затропаха отмествани столове, делегатите заприказваха високо, прокънтя младежки смях и Аким извика, за да надвие шума в залата:

— Не закъснявайте!… Болшой театър… седем часа!

При изхода стана задръстване.

Рита разбра, че в тоя поток няма да намери никого от ония, чиито имена току-що бе чула. Трябваше да не губи от очи Аким и чрез него да намери другите. Тя тръгна към Аким, като пропускаше да мине край нея последната група делегати.

— Какво ще кажеш, Корчагин, да вървим и ние, брат! — чу зад гърба си тя и един глас, така познат, така незабравим, отвърна:

— Да вървим.

Рита бързо се обърна. Пред нея стоеше висок, мургав млад човек във войнишка куртка със защитен цвят, пристегната в талията с тънък кавказки колан, и в сини кавалерийски панталони.

Рита го гледаше с широко отворени очи и когато ласкаво я прегърнаха две ръце и трепналият глас й каза тихо: „Рита“, тя разбра, че това е Павел Корчагин.

— Жив ли си?

Тия думи му казаха всичко. Тя не знаеше, че вестта за смъртта му беше грешка.

Залата опустя, през отворения прозорец долиташе шумът от Тверская, тая могъща артерия на града. Часовникът звънливо удари шест пъти, а и на двамата им се струваше, че са се срещнали едва преди няколко минути. Но часовникът ги викаше в Болшой театър. Когато вървяха по широката стълба към изхода, тя още веднъж обгърна с поглед Павел. Сега той беше с половин глава по-висок от нея. Все същият както по-рано, само че по-мъжествен и по-сдържан.

— Виждаш ли, аз не те попитах дори къде работиш!

— Секретар съм на младежкия окръжен комитет или както казва Дубава, „апаратчик“. — И Павел се усмихна.

— Ти виждал ли си го?

— Да, видях го и тая среща ми остави неприятен спомен.

Излязоха на улицата. Клаксони на профучаващи автомобили, движение и викове на тълпата. Стигнаха до Болшой театър почти без да разговарят, като си мислеха за едно и също нещо. А театърът бе обграден с море от хора, буйно, неудържимо. То напираше, опитваше се да се промъкне в пазените от червеноармейци заветни входове. Но неумолимите часови пускаха само делегатите и те минаваха през преградния кордон, като показваха с гордост картите си.

Морето около театъра е комсомолско. Това са все другари, които не са успели да си набавят билети като гости, но се стремят на всяка цена да присъствуват на откриването на конгреса. Някои по-чевръсти комсомолци се пъхнаха сред групата делегати и също показваха някакви червени книжки, които трябваше да минат за мандати, и така стигаха до самия вход. Някои успяваха да се промъкнат и през вратата. Но веднага попадаха на дежурния член на ЦК или коменданта, които насочваха гостите към балконите, а делегатите — към партера. И тогава за най-голямо удоволствие на останалите „безбилетни“ тях ги изкарваха навън.

Театърът не можеше да побере дори една двадесета част от ония, които искаха да присъствуват на конгреса.

Рита и Павел с мъка се промъкнаха към вратата. Делегатите непрекъснато прииждаха: докарваха ги трамваи, автомобили. Пред входа — блъсканица. На червеноармейците — също комсомолци — им ставаше все по-трудно, бяха ги притиснали до самата стена, а по стъпалата се чуваха мощни викове:

— Натискайте, баумановци, натискайте!

— Натискай, братле, ще победим!

— Бу-у-тай-й!…

През входа заедно с Корчагин и Рита като змиорка се промъкна едно хлапе с живи очи и с кимовска значка и като се изплъзна от коменданта, стремглаво се втурна към фоайето. Един миг — и то изчезна в потока от делегати.

— Да седнем тук — посочи Рита към единичните столове, когато влязоха в партера.

Седнаха в ъгъла.

— Искам да получа отговор на един въпрос — рече Рита. — Макар че това е отдавна минала работа, но мисля, че ще ми кажеш: защо прекъсна тогава, едно време, нашите занятия и дружбата ни?

Той очакваше този въпрос още от първия миг на срещата им и все пак се смути. Очите им се срещнаха и Павел разбра: тя знае.

— Мисля, че ти знаеш всичко, Рита. То беше преди три години, а сега аз само мога да осъдя Павка за това. Изобщо в живота си Корчагин е правил големи и малки грешки и една от тях е тази, за която питаш.

Рита се усмихна.

— Това е хубаво предисловие. Но аз чакам отговора!

Павел започна тихо:

— За това съм виновен не само аз, но и „Стършел“, неговата революционна романтика. Книгите, в които ярко са описани мъжествени, със силен дух и воля, безстрашни, беззаветно предани на нашето дело революционери, оставяха в мене неизличимо впечатление и будеха желание да бъда като тях. И тъкмо чувството си към тебе изживях по романа „Стършел“. Сега това ми е смешно, но всъщност то е повече тъжно.

— Значи, „Стършел“ е преоценен?

— Не, Рита, основно не! Отхвърлен е само ненужният трагизъм на мъчителната операция за изпитване на волята. Но аз съм за основното в „Стършел“ — за неговото мъжество, за безграничната издръжливост, за тоя тип хора, които умеят да понасят страданията, без да ги показват на всички и всякога. Аз съм за тоя образ на революционер, за когото личното е нищо в сравнение с общото.

— Трябва само да се съжалява, Павел, че тоя разговор става три години по-късно от деня, когато е трябвало да стане — каза Рита, като се усмихваше някак замислено.

— За това ли, Рита, че аз никога не бих могъл да стана за тебе нещо повече от другар?

— Не, Павел, можеше да станеш и повече.

— Това може да се поправи.

— Малко е късно, другарю Стършел.

Рита се усмихна на шегата си и я обясни:

— Аз си имам дъщеричка. Тя има баща, голям мой приятел. Ние тримата дружим и това трио засега е неразривно свързано.

Пръстите й докоснаха ръката на Павел. Това движение изразяваше тревогата й за него, но тя веднага разбра, че го направи напразно. Да, през тия три години той е пораснал не само физически. Тя знаеше, че сега му е мъчно — за това говореха очите му, — но той каза без поза, искрено:

— Все пак у мене остава несравнено повече, отколкото току-що изгубих.

Павел и Рита станаха. Време беше да заемат места по-близо до сцената. Запътиха се към столовете, дето се настаняваше украинската делегация. Оркестърът засвири. Грамадните платнища горяха алено и светещите букви крещяха: „Бъдещето принадлежи на нас“. Хиляди изпълваха партера, ложите, балконите. Тия хиляди се сливаха тук в един мощен трансформатор на никога неугасваща енергия. Исполинът театър бе побрал между стените си цвета на младата гвардия на великото индустриално племе. Хиляди очи и във всеки чифт от тях искрите на онова, което гори над тежката завеса: „Бъдещето принадлежи на нас“.

А приливът продължава; още няколко минути — и тежкото кадифе на завесата бавно ще се разтвори и секретарят на ЦК ще започне с вълнение, изгубвайки за миг самообладание пред неизказаната тържественост на момента:

— Обявявам за открит Шестия конгрес на Руския комунистически младежки съюз.

Никога по-ярко, по-дълбоко Корчагин не бе чувствувал величието и мощта на революцията, на оная необяснима с думи гордост и неповторима радост, която му бе дал животът, изпратил го като боец и строител тук, на това победно тържество на младата болшевишка гвардия.

Конгресът поглъщаше цялото време на участвуващите в него — от ранно утро до късна нощ — и Павел срещна отново Рита едва на едно от последните заседания. Видя я в групата на украинците.

— Утре заминавам веднага след закриване на конгреса — рече тя. — Не зная ще успеем ли да си поговорим на сбогуване. Затова днес ти приготвих две тетрадки с мои бележки, които се отнасят до миналото, и едно малко писмо. Прочети ги и ми ги върни обратно по пощата. От написаното ще научиш всичко, за което не можах да ти разправя.

Той й стисна ръката и я погледна втренчено, сякаш искаше да запомни чертите й.

Срещнаха се, както бе уговорено, на другия ден при централния вход и Рита му подаде пакет и запечатано писмо. Наоколо имаше хора, затова се сбогуваха сдържано и само в очите й, едва замъглени, той видя голяма топлота и малко тъга.

След един ден влаковете ги отнасяха в различни посоки.

Украинците пътуваха в няколко вагона. Корчагин беше в групата на киевчани. Вечерта, когато всички си легнаха и на съседната пейка заспалият Окунев засвири с нос, Корчагин се приближи по-близо до светлината и разпечата писмото:

„Павлуша, мили!

Можех да ти кажа това лично, но така ще бъде по-добре. Искам само едно: това, за което говорихме с теб преди откриването на конгреса, да не остави тежка следа в живота ти. Знам, ти имаш много сили и затова вярвам в казаното от теб. Аз не гледам на живота формално: понякога — наистина много рядко — може да се направи изключение в личните отношения, ако те са породени от голямо, дълбоко чувство. Ти заслужаваш това, но аз отклоних първото желание да отдам необходимото на нашата младост. Чувствувам, че това не би ни създало сега голяма радост. Но не трябва да бъдем толкова сурови към себе си, Павел. В нашия живот има не само борба, но и радост от хубавото чувство.

За останалия ти живот, тоест за основното му съдържание, не изпитвам никаква тревога. Стискам ти силно ръката.

Рита“

Павел замислено скъса писмото и като провря ръка през прозореца, почувствува как вятърът изтръгна късчетата хартия от пръстите му.

До сутринта прочете и двете тетрадки, зави ги в хартия и ги върза. В Харков една част от украинците слязоха от влака, в това чисто Окунев, Панкратов и Корчагин. Николай трябваше да замине за Киев, за да вземе Таля, която бе останала у Ана. Панкратов, избран в ЦК на комсомола в Украйна, имаше работа там. Корчагин реши да пътува с него до Киев и разгеле да се отбие у Жарки и Ана.

Той се забави в пощата на гарата, за да изпрати тетрадките на Рита, и когато се върна при влака, там нямаше вече никой от другарите му.

 

 

Трамваят го докара до къщата, дето живееха Ана и Дубава. Павел се изкачи по стълбата на втория етаж и похлопа на вратата вляво, Анината. Никой не отговори на чукането му. Беше ранно утро и Ана не можеше да е отишла вече на работа. „Сигурно спи“ — помисли той. Съседната врата се открехна и на площадката излезе сънливият Дубава. Сиво лице със сини кръгове под очите. От него лъхаше остра миризма на лук и нещо, което тънкото обоняние на Корчагин долови веднага: на винени пари. През полуотворената врата Корчагин видя на кревата някаква дебела жена, по-право тлъстия й гол крак и рамото.

Забелязал погледа му, Дубава блъсна с крак вратата и я затвори.

— Ти какво, при другарката Борхарт ли си дошъл? — пресипнало попита той, като гледаше нейде в ъгъла. — Нея я няма вече тук. Нима не знаеш това?

Намръщен, Корчагин изпитателно го разглеждаше.

— Не го знаех. Къде се е преместила? — попита той.

Дубава внезапно се ядоса.

— Това не ме интересува. — И като се оригна, добави с едва подтискана злоба: — Дошъл си да я утешаваш ли? Защо не, тъкмо навреме. Мястото е вакантно, действувай. Още повече, че няма да получиш отказ. Тя неведнъж ми е казвала, че й се харесваш… или… как го казват там жените… Използувай момента, слейте се духом и тялом.

Павел усети, че бузите му пламнаха. Но сдържайки се, тихо каза:

— Докъде си стигнал, Митяй! Не очаквах да те видя такова животно. Та ти някога беше добър момък! Защо си подивял така?

Дубава се опря на стената. На него явно му беше студено да стои с боси крака на циментовия под и той се гушеше. Вратата се отвори и през нея надникна една сънлива бузеста жена:

— Котенце, влез вътре, защо стоиш там?…

Дубава не я остави да довърши, хлопна вратата и я подпря с тялото си.

— Хубаво начало… — рече Павел. — Какви ги прибираш и докъде ще те отведе всичко това?

На Дубава, види се, му бяха омръзнали вече тия приказки и той извика:

— Вие ли ще ме учите с какви да спя? Стига сте ми чели морал! Можеш да се пръждосваш, откъдето си дошъл! Върви и разправяй, че Дубава пиянствува и спи с развратни жени!

Павел се приближи до него и каза развълнуван:

— Митяй, изпрати тая лелка да си върви, искам още веднъж, за последен път, да си поговорим…

Лицето на Дубава потъмня. Той се обърна и влезе в стаята си.

— Ех, гад! — прошепна Корчагин и заслиза бавно по стълбата.

 

 

Минаха две години. Безпристрастното време отброяваше дни, месеци, а животът, стремителен, многоцветен, запълваше тия дни (наглед еднообразни) винаги с нещо ново, различно от вчерашното. Сто и шестдесет милиона, които съставляват великия народ, станал за пръв път господар на необятната си земя и на неизброимите й природни богатства, в героичен и напрегнат труд възраждаха разрушеното от войната народно стопанство. Страната крепнеше, наливаше се със сила и вече не се виждаха бездимни комини в доскоро безжизнените и мрачни в своята изоставеност заводи.

Тия две години минаха за Корчагин в стремително движение и той дори не ги забеляза. Павка не умееше да живее спокойно, с отмерено ленива прозявка да посреща ранното утро и да заспива точно в десет. Той бързаше да живее. И не само бързаше, но караше и другите да бързат.

Свидеше му се да отделя време за сън. Много пъти човек можеше да види до късна нощ осветен прозореца в стаята му и в нея хора, наведени над масата. Това бяха учебни занятия. За две години бе проучен третият том от „Капиталът“. Стана му ясна най-фината механика на капиталистическата експлоатация.

В окръга, където работеше Корчагин, цъфна Развалихин. Изпращаше го губкомът с предложение да го използуват като секретар на райкома на комсомола. Павел беше заминал някъде и в негово отсъствие бюрото изпрати Развалихин в един от районите. Когато пристигна, Корчагин научи за това, но не каза нищо.

Мина един месец и Корчагин най-неочаквано замина в района при Развалихин. Той се добра до малко факти, но между тях вече имаше: пиянство, прикоткване на блюдолизци и гонене на добрите момчета. Корчагин изнесе всичко това пред бюрото и когато единодушно се изказаха за строго мъмрене на Развалихин, Корчагин неочаквано рече:

— Да се изключи завинаги.

Това учуди всички, стори им се твърде строго, но Корчагин повтори:

— Да се изключи тоя негодник. На това гимназистче се даде възможност да стане човек, а той просто се приспособи. — Павел им разправи за Берездов.

— Категорично протестирам срещу казаното от Корчагин! — развика се Развалихин. — Това са лични сметки: всеки може да издрънка за мене каквото си иска! Нека Корчагин представи документи, данни, факти. Аз също мога да измисля, че той се е занимавал с контрабанда — значи ли, че трябва да го изключите? Не, нека представи документ!

— Почакай, ще напишем и документ — отвърна му Корчагин.

Развалихин излезе. След половин час Корчагин успя да прокара следната резолюция: „Да се изключи като чужд елемент от редовете на комсомола.“

 

 

През лятото приятелите един след друг отиваха в отпуска. Които бяха с разклатено здраве, заминаваха на море. През лятото мечтите за почивка обземаха всички и Корчагин пускаше другарите на почивка, издействуваше им помощи и карти за санаториумите. Те заминаваха бледни, измъчени, но радостни. Тяхната работа се стоварваше върху неговите плещи и той я мъкнеше, както добрият кон изтегля каруцата по нанагорнището. Връщаха се загорели от слънцето, жизнерадостни, пълни с енергия. Тогава заминаваха други. Но през цялото лято липсваше по някой, а животът не спираше вървежа си и немислимо бе Корчагин да отсъствува дори един ден от стаята си.

Така минаваше лятото.

Павел не обичаше есента и зимата; те му причиняваха голямо физическо страдание.

Той очакваше това лято особено нетърпеливо. Беше му мъчително тежко да признае дори пред себе си, че всяка година силите му намаляват. Имаше два изхода: или да се признае за неспособен да издържа трудностите на напрегнатата работа, да се признае за инвалид, или да остане на поста си дотогава, докато бъде възможно. И той избра второто.

Веднъж на заседание на партийното бюро на окръжния комитет до него седна един старец — някогашен нелегален, — доктор Бартелик, завеждаш здравния отдел на окръга.

— Ти не изглеждаш добре, Корчагин. Явява ли се на лекарска комисия? Как си със здравето? Изглежда, не си идвал? Не си спомням, но трябва да те прегледам, приятелю. Ела в четвъртък вечер.

Павел не се яви на комисия — беше зает, но Бартелик не забрави за него и веднъж сам го отведе. В резултат на внимателния лекарски преглед (Бартелик лично вземаше участие като невропатолог) бе записано:

„Лекарската комисия смята за необходимо да му се даде незабавно отпуска за продължително лекуване в Крим и за по-нататъшно сериозно лечение, инак тежките последици са неминуеми.“

Преди това имаше дълъг списък на болестите на латински, от които Корчагин разбра само, че бедата не е в краката, а в някакво тежко поражение в централната нервна система.

Бартелик прокара решението на комисията чрез партийното бюро и никой не възрази срещу искането за незабавно освобождаване на Корчагин от работа, но Корчагин предложи да дочакат да се върне от отпуска Сбитнев, завеждащ орготдела на окръжния комитет на комсомола. Страхуваше се комитетът да не остане без хора. Съгласиха се, макар че Бартелик възразяваше.

Оставаха три седмици до първата отпуска през живота му. В бюрото му вече лежеше санаториална карта за Евпатория.

През тия дни Корчагин залягаше в работата, свика пленум на окръжния комитет на комсомола и без да жали сили, поставяше всичко в ред, за да замине спокоен.

И ето в навечерието на почивката и срещата с морето, което той не бе виждал никога през живота си, се случи нещо нелепо и отвратително, което никак не очакваше.

Павел отиде след работа в стаята на агитпропа на партията и седна зад библиотечката, на перваза на отворения прозорец, в очакване на съвещанието на агитпропа. Когато той влезе, в стаята нямаше никого. След малко дойдоха няколко души. Иззад библиотечката Павел не ги видя, но позна гласа на единия. Той беше Файло, завеждащ окръжното народно стопанство, висок, с военна стойка хубавец. За него Павел много пъти бе чувал, че обича да пие, и да се влачи след всяко хубаво момиче.

Някога Файло е бил партизанин и при удобен случай със смях разправяше как е рязал глави на махновци — по десет на ден. Корчагин не можеше да го понася. Веднъж при Павел дойде една комсомолка и се разплака — разправи му, че Файло й обещал да се оженят, но след като поживял с нея една седмица, престанал дори да я поздравява. В КК Файло изклинчи, момичето нямаше доказателства. Но Павел му вярваше. Корчагин се вслуша. Влезлите в стаята не подозираха присъствието му.

— Е, Файло, как е работата? С каква нова авантюра ще се похвалиш?

Това беше гласът на Грибов, един от приятелите на Файло, който беше от същия дол дренки като него. Грибов, кой знае защо, се смяташе за пропагандист, макар че бе извънредно неразвит, ограничен и голям тъпак, но със званието пропагандист се перчеше и при всеки удобен и неудобен случай напомняше за това.

— Можеш да ме поздравиш: вчера обработих Коротаева. А ти казваше, че няма да излезе нищо. Не, братле, заловя ли се с някоя, бъди сигурен… — и Файло прибави една мръсна фраза.

Корчагин усети нервни тръпки — признак на остро раздразнение. Коротаева беше завеждаща окръжния жен-отдел. Тя бе пристигнала тук едновременно с него и в съвместната работа Павел беше се сприятелил с тая симпатична партийка, отзивчива и внимателна към всяка жена и към ония, които идваха при нея да търсят защита или съвет. Между работниците от комитета Коротаева се ползуваше с уважение. Тя не беше омъжена. Без съмнение Файло говореше за нея.

— Да не лъжеш, Файло? За нея ми се вижда малко вероятно.

— Да лъжа ли? Та ти за какъв ме смяташ! Да знаеш какви по-упорити съм свалял. Трябва само да умееш. Всяка изисква особен подход. Едни се предават още на втория ден, но, искрено казано, това е бракувана стока. А след други става нужда да тичаш цял месец. Главното е — да разбереш психологията им. Навред трябва особен подход. Това нещо, братле, е цяла наука, но в тая работа аз съм вече професор. Ха-ха-ха-ха!

Файло се задъхваше от самодоволство. Групичката слушатели го поощряваше да разправя. Компанията гореше от нетърпение да научи подробности.

Корчагин се надигна, стиснал юмруци и чувствувайки как сърцето му бие тревожно.

— Не можеше и да се мисли, че Коротаева ще се предаде току-тъй, „за черните ми очи“, но аз не исках да я изпусна, толкоз повече, че с Грибов бяхме се обзаложили по на една дузина портвайн. Както и да е, започнах диверсията. Отбих се веднъж, втори път. Виждам, гледа ме накриво. При това за мене тук се говорят разни врели-некипели — може да е достигнало и до нейните уши… С една дума, не успях откъм фланг. Тогава започнах с обход, с обход. Ха-ха!… Разбираш ли, казвам й аз, воювал съм, сума народ съм претрепал, лутал съм се по света, дето се казва, доста мъки съм изпитал, а свястна жена не си намерих, живея като самотно куче — ни ласка, ни добра дума… И като ги занареждах, все от тоя род. С една дума, биех по слабите места. Много зор видях с нея. По едно време мислех да плюя, да я пратя по дяволите и да туря край на тази комедия. Но тука работата е в принципа, аз заради принципа не исках да се откажа… Най-после се докопах до нея. И като награда за голямото ми търпение — ми се падна мома вместо жена. Ха-ха!… Просто да умреш от смях! — и Файло продължи гнусния си разказ.

Корчагин не си спомняше как се озова пред Файло.

— Животно! — изрева Павел.

— Аз ли съм животно или ти, който подслушваш чужди разговори?

Изглежда, че Павел каза още нещо, защото Файло го сграбчи за гърдите.

— Ще ме оскърбяваш, а?

И удари Корчагин с юмрук. Той беше пийнал.

Корчагин грабна дъбовото столче и с един удар събори Файло на пода. В джоба на Корчагин нямаше револвер и само това спаси живота на Файло.

Но лошото все пак се случи: в деня, когато трябваше да замине за Крим, Корчагин бе изправен пред партийния съд.

В градския театър се беше събрала цялата партийна организация. Случаят в стаята на агитпропа бе разтревожил всички и съдът се превърна в остра битова полемика. Въпросите за бита, за личните взаимоотношения и партийната етика засенчиха разглеждането на делото. То се превърна в сигнал. В съда Файло се държеше предизвикателно, подсмиваше се безсрамно, казваше, че делото ще се разглежда от народен съд и за пукнатата му глава Корчагин ще бъде осъден на принудителна работа. Категорично отказа да отговаря на въпросите.

— Значи, дощяло ви се да си почешете езиците по мой адрес? Можете да ми приписвате, каквото си искате, но това, дето женорята са писали срещу мене, то е, защото не им обръщам внимание. А работата не струва пукната пара. Ако беше през осемнайсета година, бих се разправил с тоя психопат Корчагин, както аз си знам. А сега тука може да мине и без мене. — И си отиде.

Когато председателят предложи на Корчагин да разправи за стълкновението, Павел заговори спокойно, но се чувствуваше, че с мъка се въздържа:

— Всичко, за което става дума тук, се случи, защото не се въздържах. Отдавна мина това време, когато аз работех повече с юмруците, отколкото с главата си. Избухнах и преди да разбера това, черепът на Файло пострада. През последните няколко години това е единственият случай на партизанщина от моя страна и аз го осъждам, макар че по същество ударът ми е правилен. Файло е отвратително явление в нашия комунистически бит. Не мога да разбера и никога не ще се примиря с това, че един революционер-комунист може да бъде едновременно и безсрамно животно, и негодник. Тоя случай ни накара да заприказваме за бита и това е единственото положително нещо в цялата работа.

С преобладаващо мнозинство партийният колектив гласува за изключването на Файло от партията. На Грибов бе направено строго мъмрене с предупреждение заради лъжливи показания. Другите участници в разговора си признаха грешката. Те бяха наказани с порицание.

Бартелик разправи за състоянието на Павловите нерви. Събранието бурно протестира, когато партийният следовател предложи да се направи мъмрене и на Корчагин. Следователят оттегли предложението си. Павел бе оправдан.

 

 

След няколко дни влакът косеше Корчагин към Харков. Окръжният комитет на партията прие настойчивата му молба да го постави на разположение на ЦК на комсомола в Украйна. Дадоха му добра характеристика и той замина. Единият от секретарите на ЦК на комсомола беше Аким. Павел се отби при него и му разправи всичко.

В характеристиката след думите „беззаветно предан на партията“ Аким прочете: „Притежава партийна твърдост, само в изключително редки случаи избухва до изгубване на самообладание. Причина за това е тежкото поражение на нервната система.“

— Все пак, Павлушка, тоя факт ти е вписан в хубав документ. Ти не се ядосвай, такива работи стават понякога и със здрави хора. Замини на юг, събери сили. Като се върнеш, ще си поговорим къде да работиш.

И Аким му стисна силно ръката.

 

 

Санаториумът на ЦК носи името „Комунар“. Лехи с рози, искристи струи на фонтан, обвити с лози здания в градината. Почиващи с бели кители и бански костюми. Млада жена — лекарка — записва името, презимето. Обширна стая в ъглово здание, ослепително бели чаршафи и несмущавана от никого тишина. Преоблечен, освежен от банята, Корчагин се запъти към морето.

Докъдето стига погледът — величествено спокоен, синьочерен като полиран мрамор морски простор. Краят му се губеше нейде в далечната синя пелена, разтопеното слънце се отразяваше на повърхността му с отблясъците на пожар. В далечината през утринната мъгла се очертаваха исполинските грамади на планински гребен. Гърдите дълбоко вдишваха живителната свежест на морския бриз, а очите не можеха да се откъснат от великото спокойствие на синевата.

Ленива вълна ласкаво пълзеше към краката и лижеше златния пясък на брега.