Николай Островски
Как се каляваше стоманата (10)

Първа глава

Полунощ. Отдавна вече бе дотътрал разбитото си туловище последният трамвай. Луната заля прозореца с мъртвешка светлина. Лъчите й легнаха като синкаво покривало върху кревата, оставяйки на здрача другата част от стаята. На масата в ъгъла, под абажура на настолната лампа, се открояваше светъл кръг.

Рита се наведе ниско над дебелата си тетрадка-дневник.

Острият край на молива й надраска:

„24 май

Пак се опитвам да запиша впечатленията си. Пак празно място. Мина месец и половина, без да съм написала нито дума. Трябва да се примиря с тия откъслечни записки.

Кога да намеря време за дневника? Ето сега е нощ, а аз пиша. Сънят ми бяга. Другарят Сегал заминава на работа в ЦК. Тази новина натъжи всички ни. Чудесен човек е нашият Лазар Александрович. Едва сега разбирам какво богатство беше за всички дружбата ни с него. Разбира се, със заминаването на Сегал кръжокът ни по диалектически материализъм ще се разпадне. Вчера бяхме у него до късна нощ, проверявахме успехите на нашите «подшефни». Дойдоха секретарят на губкома на комсомола Аким и отвратителният «завучет»^[1] Туфта. Не мога да търпя този всезнайко! Сегал сияеше. Неговият ученик Корчагин даде такъв блестящ урок на Туфта по история на партията. Да, тия два месеца не отидоха напразно. Не съжалявам за усилията, щом дават такива резултати. Говори се, че Жухрай минава на работа в Специалния отдел на военния окръг. Защо, не знам.

Лазар Александрович ми повери своя ученик.

— Довършете започнатото — каза той, — не спирайте насред път. И вие, Рита, и той има какво да се поучите един от друг. Момъкът не е скъсал още със стихийността. Живее с чувствата, които се бунтуват в него, и вихрушките на тия чувства го тласкат към крайности. Доколкото ви познавам, Рита, вие ще бъдете най-подходящият ръководител за него. Желая ви успех. Не забравяйте да ми пишете в Москва — казваше ми Сегал на прощаване.

Днес от ЦК изпратиха нов секретар на Соломенския райком, Жарки. Познавам го от армията…

Утре Дмитрий ще доведе Корчагин. Ще опиша Дубава. Среден ръст. Силен, мускулест. В комсомола е от осемнадесета, в партията от двадесета. Той е един от тримата изключени от губкома на комсомола за принадлежност към «работническата опозиция»^[2]. Занятията с него не бяха лесна работа. Всеки ден той проваляше работата, като ме обсипваше с въпроси, отвличаше ме от темата. Между Юренева, втората ми ученичка, и Дубава ставаха чести спречквания. Още първата вечер, като изгледа Олга от глава до пети, той забеляза:

— Ти, старо, не си екипирана добре. Трябва да имаш панталони с кожа, шпори, будьоновка и сабя, а то така си ни риба, ни рак.

Олга не му остана длъжна и аз трябваше да ги разтървавам. Дубава, струва ми се, е приятел на Корчагин… За днес стига. Време е за сън…“

 

 

Зноят обезсили земята. Железните перила на моста над линията пареха. На моста се изкачваха отпуснати, омаломощени от горещината хора. Това не бяха пътници. По моста минаваха предимно хора от железопътния район на път за града.

От горното стъпало Павел видя Рита. Тя беше дошла за влака преди него и гледаше хората, които слизаха надолу.

Корчагин се спря на две-три крачки встрани от Устинович. Тя не го забелязваше. Павел я разглеждаше с някакво странно любопитство. Рита беше в раирана блуза, с къса синя пола от прост плат, куртката от мек хром беше наметнала през рамо. Калпак от непослушни коси ограждаше загорялото лице. Тя стоеше леко вдигнала глава, с присвити от яркото слънце очи. За пръв път Корчагин гледаше с такива очи другаря и учителя си и за първи път му дойде на ум мисълта, че Рита не е само член на бюрото на губкома, а… И хванал се в такива „грешни“ мисли, ядосан, той я извика:

— Вече цял час те гледам, а ти не ме виждаш. Време е да вървим, влакът вече спря.

Те се приближиха до служебния проход към перона.

Вчера губкомът определи Рита за свой представител на една от околийските конференции. В помощ й дадоха Корчагин. Днес трябваше да се качат на влака, което съвсем не беше лесна работа. При тръгването на редките влакове гарата се намираше във властта на всемогъщата петорка по разпределението на местата. Без пропуск от посадкома^[3] на гарата никой нямаше право да излезе на перона. Всички входове и изходи се заемаха от охранителния отряд на комисията. Претъпкан с хора, влакът можеше да побере само една десета част от ония, които искаха да заминат. Никой не желаеше да остане да чака с дни някой случаен влак. Хиляди хора атакуваха входовете, стремейки се да си пробият път до недостъпните зелени вагони. В тия дни гарата преживяваше истинска обсада и работата понякога стигаше до ръкопашен бой.

Павел и Рита напразно се мъчеха да излязат на перона.

Запознат с всички входове и изходи, Павел поведе спътницата си през багажното отделение. С мъка се промъкнаха до вагон № 4. Пред вратата на вагона, задържайки гъстата тълпа, стоеше потен от горещината чекист, като повтаряше за стотен път:

— Казвам ви, вагонът е препълнен, а на буфера и на покрива съгласно заповедта няма да пуснем никого.

Побеснели от гняв хора напираха от всички страни, като му пъхаха под носа билетите на посадкома, издадени за четвърти номер. Злобни псувни, викове, блъскане пред всеки вагон. Павел виждаше, че няма да могат да се качат в този влак по обикновения начин, а трябваше да пътуват, инак конференцията се осуетяваше.

Като извика Рита настрана, той я посвети в плана си: ще се промъкне във вагона, ще отвори прозореца и ще изтегли през него Рита. Инак нищо няма да излезе.

— Дай ми куртката си, тя е най-доброто пълномощно.

Павел взе кожената й куртка, облече я и премести в джоба й нагана си, като нарочно остави дръжката с шнура отвън. Той сложи торбата с продукти в краката на Рита и тръгна към вагона. Разблъска безцеремонно пътниците и се хвана за дръжката на вратата.

— Ей, другарю, къде?

Павел изгледа набития чекист.

— Аз съм от Специалния отдел на окръга. Сега ще проверим дали всички, които са се качили, са с билети от посадкома — каза Павел с тон, който не допущаше никакво съмнение в пълномощията му.

Чекистът погледна към джоба му, изтри с ръкав потта от челото си и каза с безразличен тон:

— Защо не, проверявай, ако можеш да влезеш. Пуснал в действие ръце, лакти, а някъде и юмруци, катерейки се по чуждите рамене, Павел се хващаше за горните скамейки и издигайки се на ръце, обсипван с град от псувни, все пак се промъкна до средата на вагона.

— Къде са те понесли дяволите, триж проклет да си! — развика се насреща му една дебела стринка, когато, спускайки се отгоре, той стъпи с крак върху коляното й. Стринката беше заглавила огромното си туловище в дъното на долната пейка, като държеше между краката си гюм с масло. Такива гюмове, сандъци, торби и кошници стояха по всички пейки. Във вагона не можеше да се диша.

На ругатнята на стринката Павел отвърна с въпроса:

— Вашият билет, гражданко?

— Що? — сопна се тя на неочаквания контрольор.

От най-горната пейка се провеси някаква мошеническа мутра и забоботи с контрабас:

— Васка, какъв е пък тоя тип сега? Я му дай пътя!

Точно над главата на Корчагин се показа онова, което, види се, беше Васка. Здравеняк момък с космати гърди впи в Корчагин очите си на бик.

— Какво тормозиш жената? Какъв билет бълнуваш?

От страничната пейка висяха четири чифта крака. Собствениците на тия крака седяха прегърнати, като люпеха енергично семки. Тук очевидно пътуваше сдушена дружина изпечени спекуланти, продали майка си и баща си железопътни мародери. Нямаше време да се разправя с тях. Трябваше да вкара Рита във вагона.

— Чий е този сандък? — попита той един възрастен железничар, като сочеше дървената кутия до прозореца.

— Ей на тази мометина! — показа той едни дебели крака в кафяви чорапи.

Трябваше да се отвори прозорецът. Сандъкът пречеше. Нямаше къде да се сложи. Павел грабна сандъка в ръце и го подаде на стопанката му, седнала на горната скамейка.

— Гражданко, дръжте го една минута, да отворя прозореца.

— Ти какво пипаш чуждите неща? — закрещя плосконосата мометина, когато той сложи сандъка на коленете й.

— Мотка, какъв е тоя гражданин, дето вдига шум? — обърна се тя за помощ към съседа си. Той, без да слиза от скамейката, блъсна Павел в гърба с крак, обут в сандал:

— Ей ти, плешива мутро! Измитай се оттука, додето не съм те надупчил.

Павел понесе мълчаливо ритника в гърба. Захапал устни, той отваряше прозореца.

— Другарю, дръпни се малко — помоли той железничаря.

Освободил достатъчно място, като премести някакъв гюм, той застана плътно до прозореца. Рита беше пред вагона и бързо му подаде торбата. Хвърлил торбата на коленете на стринката с гюма, Павел се наведе, хвана Рита за ръцете и я изтегли. Преди червеноармеецът от охраната да забележи това нарушение на реда и да му попречи, Рита беше вече във вагона. На тромавия червеноармеец не оставаше нищо друго, освен да изпсува и да се махне от прозореца. Появата на Рита във вагона бе посрещната от цялата спекулантска компания с такива крясъци, че Рита се смути и разтревожи. Нямаше къде да застане и тя стоеше на крайчеца на долната скамейка, хванала се за дръжката на горната. От всички страни се понесоха псувни. Отгоре контрабандистът изригна:

— Виж го, мръсника, сам се пъха, па и момиче влачи след себе си!

А някой отгоре писна:

— Мотка, я му светни един по китарата!

Момата се опитваше да сложи дървения сандък върху главата на Корчагин. Наоколо все чужди, безсрамни лица. Павел съжали, че Рита е тук, но трябваше някак да се настанят.

— Гражданино, прибери торбите си от коридора — да застане другарката — обърна се той към оня, когото викаха Мотка, но му отговориха с такава цинична приказка, която го накара цял да кипне. Над дясната му вежда започна често и остро да го пробожда.

— Подлец такъв, ще ми платиш за това! — едва сдържайки се, каза той на хулигана, но веднага получи отгоре удар с крак по главата.

— Васка, дай му още един! — насъскваха от всички страни.

Всичко, което Павел дълго сдържаше в себе си, най-после избухна и както винаги в такива моменти движенията му станаха стремителни и твърди.

— Ах, вие, гадове спекулантски! Ще се гаврите, а? Издигнал се на ръце като на пружини, Павел се качи на втората скамейка и удари с юмрук нахалната муцуна на Мотка. Удари я с такава сила, че спекулантът се стовари в коридора върху нечии глави.

— Слизайте от пейките, мръсници! Иначе ще ви изпозастрелям като кучета! — бясно крещеше Корчагин, размахал нагана под носовете на четворката.

Работата вземаше съвсем друг обрат. Рита наблюдаваше внимателно всичко, готова да стреля във всеки, който би се опитал да посегне на Корчагин. Горната пейка бързо се опразни. Черноборсаджийската компания не видя кога се евакуира в съседното купе.

Павел настани Рита на свободната скамейка и й пошепна:

— Ти стой тук, аз ще ида да се разправям с тия.

Рита го спря:

— Нима още ще се биеш?

— Не, сега ще се върна — успокои я той.

Павел пак отвори прозореца и изскочи през него на перона. След няколко минути беше пред масата на УТЧК Бурмайстер — негов стар началник. Като го изслуша, латвиецът даде заповед да свалят всички от вагона и да проверят документите им.

— Нали казах, че влаковете се докарват на перона вече пълни със спекуланти — мърмореше Бурмайстер.

Отряд от десетина чекисти изтърбуши вагона. По стар навик Павел помагаше да се провери целият влак. Напуснал Чеката, той не скъса връзката с другарите си, а като секретар на младежки колектив изпрати на работа в УТЧК доста от най-добрите комсомолци. Свършил с проверката, Павел се върна при Рита. Вагонът се напълни с нови пътници — командировани и червеноармейци.

В дъното на третата горна скамейка остана само едно място за Рита, всичко останало беше затрупано с връзки вестници.

— Нищо, ще се настаним някак — каза Рита.

Влакът тръгна.

През прозореца се мярна стринката, седнала върху камара торби.

— Манка, къде ми е гюмът? — чуха те виковете й.

Седнали на тясното място, отделени с вързопи от съседите си, Рита и Павел дъвчеха лакомо хляб с ябълки и си спомняха със смях станалия преди малко не много весел инцидент.

Влакът бавно пълзеше. Претоварените раздрънкани вагони, като скърцаха и потракваха със сухите си скелети, подскачаха на джонтовете. Гъстата синевина на вечерта надзърна във вагона. След нея нощта замрежи отворените прозорци с мрак. Във вагона стана тъмно.

Сложила глава на торбата, Рита задряма уморена. Павел седеше на края на скамейката и пушеше, провесил крака. Той също беше уморен, но нямаше къде да полегне. От прозореца, лъхаше свежестта на нощта. Тръскането събуди Рита. Тя забеляза пламъчето от цигарата на Павел. „Той може да седи така до сутринта. Ясно е, че не иска да ме притеснява“ — помисли Рита.

— Другарю Корчагин! Оставете буржоазните предразсъдъци, легнете да поспите — шеговито каза тя.

Павел легна до нея и с наслада протегна отеклите си крака.

— Утре ни чака сума работа. Спи, драко. — Ръката й доверчиво прегърна приятеля и той почувствува до страната си докосването на косата й.

За него Рита беше неприкосновена. Тя беше негов приятел и другар в работата, негов политрук, и все пак тя беше жена. Той усети това за първи път при моста и ето защо тъй силно го вълнуваше прегръдката й. Павел усещаше дълбокото й равно дишане, нейде съвсем близо бяха устните й. От близостта възникна непреодолимото желание да намери тия устни. Той с напрежение на волята сподави това желание.

Сякаш усетила чувствата му, Рита се усмихна в тъмнината. Тя беше вече преживяла и радостта на страстта, и ужаса на загубата. На двама болшевики бе отдала любовта си. Белогвардейските куршуми й отнеха и двамата. Единият — мъжествен великан, комбриг, другият — момък с ясни очи.

Тракането на колелата скоро приспа Павел. Едва на сутринта го събуди ревът на локомотива.

 

 

Рита почна да се прибира в стаята си късно. В рядко отваряната тетрадка се появиха още няколко кратки бележки:

„11 август

Свършихме губконференцията. Аким, Михайло и другите заминаха за Харков на всеукраинската конференция. Върху мене падна цялата техническа работа. Дубава и Павел получиха пълномощия за губкома. Откак го изпратиха секретар на Печерския райком на комсомола, Дмитрий не идва вече на вечерните занимания. Отрупаха го с работа. Павел все още опитва да се занимава, но ту аз нямам време, ту него ще пратят някъде. Във връзка с изостреното положение по железопътните линии постоянно мобилизират нови хора. Вчера беше при мене Жарки. Недоволен е, че сме му взели момчетата, казва, че му били нужни до немай-къде.

 

23 август

Днес вървя по коридора, гледам — стоят пред вратата на управлението Панкратов, Корчагин и един непознат. Приближих се. Чувам — Павел разправя:

«Такива типове са се намърдали там — просто да ги застреляш. „Вие, казва, нямате право да се бъркате в нашите разпоредби. Тук господар е железкомът^[4], а не някакъв си комсомол.“ А мутрата му, братчета, такава една… Ето де са заседнали паразитите!» И чух тлъста псувня. Панкратов ме забеляза и бутна Павел. Той се обърна, видя ме и побледня. Веднага излезе, без да ме погледне в очите. Сега вече дълго време няма да го видя у дома. Той знае, че никому не прощавам псувните.

 

27 август

Имаше закрито заседание на бюрото. Положението се усложнява. Засега не мога да записвам всичко — не бива. Аким се върна от околията мрачен. Вчера при Тетерев продоволственият влак отново бил преобърнат. Май че ще зарежа дневника, всичко излиза някак откъслечно. Чакам Корчагин. Видях го — образували са с Жарки комуна от пет души.“

 

 

През деня в работилницата извикаха Павел по телефона. Рита съобщи, че вечерта й е свободна и че все още не е доразвита темата „Причините за разгрома на Парижката комуна“.

Вечерта Павел тръгна към Круглоуниверситетска улица. Като наближи входа на къщата, погледна нагоре. Прозорецът на Рита светеше. Изтича по стълбата както винаги, похлопа с юмрук на вратата и влезе, без да дочака отговор.

На кревата, дето никой от момчетата нямаше право дори да приседне, лежеше мъж във военна униформа. Револверът, походната сумка и фуражката със звезда бяха сложени на масата. До него, прегърнала го здраво, седеше Рита. Говореха оживено за нещо… Рита обърна към Павел радостно лице.

Военният стана, като се освобождаваше от прегръдката.

— Запознайте се — каза Рита, ръкувайки се с Павел, — това е…

— Давид Устинович — просто каза вместо нея военният, като стискаше здраво ръката на Корчагин.

— Връхлетя ме като гръм от ясно небе — смееше се Рита.

Корчагин се здрависа студено. Страшна обида проблесна в очите му като искра от кремък. Успя да забележи, че на ръкава на Давид има четири квадрата.

Рита поиска да каже нещо. Корчагин я прекъсна:

— Отбих се да ти кажа, че днес съм зает с работа по разтоварването на дърва, на пристаните. Да не ме чакаш. Тъкмо имаш гостенин. Е, аз тръгвам, момчетата чакат долу.

Павел изчезна зад вратата тъй внезапно, както се яви. Бързите му крачки изтрополиха по стълбата. Вратата долу хлопна глухо. Тишина.

— Той нещо не е в ред — неуверено отвърна Рита на недоумяващия поглед на Давид.

… Долу, под моста, въздъхна дълбоко локомотив и изхвърли от мощните си гърди рояк златни светулки. Фантастичният им хоровод се устреми нагоре и угасна в дима.

Облегнат на перилата, Павел гледаше мержелеещите се разноцветни светлини на сигналните фенерчета на стрелките. Затвори очи.

„Все пак не е ясно, другарю Корчагин, защо ви е толкова неприятно, че Рита има мъж? Нима тя е казвала някога, че няма? Пък и да е казвала, какво от това? Защо изведнъж ви засегна толкова? А вие смятахте, драги другарю, че не съществува нищо друго освен идейна дружба… Как сте прозяпали това, а? — иронично разпитваше себе си Корчагин. — Ами ако не й е мъж? Давид Устинович може да бъде и брат, и вуйчо. Тогава ти, чешит такъв, напразно се озвери срещу човека. Очевидно и ти си такъв мръсник като всеки мъж. Ако е брат, това може да се разбере. Да речем, че е брат или вуйчо — тогава какво ще й кажеш за това? Не, вече няма да стъпиш при нея!“

Ревът на локомотива прекъсна мислите му.

„Късно е, време е да се прибираш, стига си се занимавал с щуротии.“

 

 

… В Соломенка (тъй се наричаше работническият железничарски район) петима души създадоха малка комуна. Те бяха: Жарки, Павел, веселият рус чех Клавичек, Николай Окунев — секретар на комсомола в депото, Стьопа Артюхин — агент на железопътната Чека, доскоро работник в котелното.

Получиха стая. Три дни след работа мазаха, белосваха, миха. Вдигаха такъв шум с кофите, че съседите се уплашиха да няма пожар. Сковаха кревати, напълниха в парка чували с кленови листа вместо дюшеци и на четвъртия ден, украсена с портрета на Петровски^[5] и огромна карта, белосаната стая светеше като сняг.

Между двата прозореца имаше полица с купчина книги. Два сандъка, обвити в картон, служеха за столове. Един по-голям сандък — за гардероб. Сред стаята — голям билярд без сукно, донесен тук на рамене от комунхоза^[6]. През деня той е маса, през нощта — легло на Клавичек. Пренесоха тук вещите си. Къщовният Клавичек състави опис на цялото имущество на комуната и искаше да го закове на стената, но след общия протест се отказа от това. Всичко в стаята стана общо. Заплати, дажби и случайни колети — всичко се делеше по равно. Само оръжието остана лична собственост. Комунарите решиха единодушно: всеки член на комуната, който наруши закона за премахване на собствеността и измами доверието на другарите, се изключва от комуната. Окунев и Клавичек настояха да се добави: и се изселва.

При откриването на комуната се събра целият актив на районния комсомол. От съседите беше взет назаем огромен самовар и за чая употребиха всичкия си запас от захарин, а като свършиха със самовара, гръмнаха в хор:

В сълзи потъва светът безкраен.

Животът ни е — тежък труд,

но ден ще дойде чист, сияен…

Таля от тютюневата фабрика дирижира. Червената Й кърпа се е поизкривила настрани, очите й са като на немирно момче. Никой още не е успял да надзърне отблизо в тях. Таля Лагутина се смее заразително. Тази картонажна работничка гледа на света с очите на разцъфналата младост от стъпалото на осемнадесетте години. Ръката й излита нагоре и напевът ехти като сигнал на фанфари:

Лети, наш напев, наоколо, натам,

че знамето ни над света се вее,

гори и ярко пламенее —

то нашта кръв гори във плам…

Разотидоха се късно, като събудиха с гласовете си мълчаливите улици.

 

 

Жарки протегна ръка към телефона.

— По-тихо, момчета, нищо не се чува! — извика той на шумните комсомолци, изпълнили стаята на отговорния секретар.

Гласовете се поснишиха с два тона.

— Слушам. А, ти ли си! Да, да, ей сега. Дневният ред ли? Все същият — пренасяне дърва от пристаните. Какво? Не, не е изпратен никъде. Тук е, да го извикам ли? Добре.

Жарки повика с пръст Корчагин:

— Търси те другарката Устинович — и му предаде слушалката.

— Мислех, че те няма. По една случайност тази вечер не съм заета. Ела. Брат ми се отби при мен пътем, две години не сме се виждали.

Брат й!

Павел не чуваше думите й. Спомни си и оная вечер, и онова, което реши тогава през нощта на моста. Да, днес трябва да отиде при нея и да изгори всички мостове. Любовта носи много тревоги и страдания. Нима е време сега да се говори за нея?

Гласът в слушалката:

— Какво, не ме ли чуваш?

— Не, не, чувам те. Добре, след заседанието.

Сложи слушалката.

 

 

Той гледаше право в очите й и като стискаше края на дъбовата маса, каза:

— Май че няма да мога повече да идвам при теб. Каза и видя как трепнаха гъстите ресници. Моливът й спря своя бяг по листа и легна неподвижно върху отворената тетрадка.

— Защо?

— Все по-трудно мога да отделям време. Нали знаеш, че сега ежедневието ни стана доста тежко. Жалко, но трябва да отложим…

Вслуша се в последните си думи и почувствува, че те не са достатъчно твърди.

„Защо го усукваш? Не намираш, значи, смелост да отсечеш направо!“

И Павел продължи настойчиво:

— Освен това отдавна исках да ти кажа, че не те разбирам добре. Например, когато ме занимаваше Сегал, в главата ми влизаше всичко, а с тебе хич не ми върви. От тебе винаги отивах при Токарев, за да ми обяснява. Не ми сече пипето. Трябва да си вземеш някой по-възприемчив.

И отбягна внимателния й поглед.

Унищожил вече възможността за връщане при момичето, той завърши упорито:

— И тъй, излиза, че няма смисъл да си губим напразно времето.

Стана, внимателно отмести стола с крак и погледна отгоре надолу наведената й глава и побледнялото в светлината на лампата лице. Нахлупи фуражката си.

— Хайде, довиждане, другарко Рита. Съжалявам, че толкова дни те баламосвах. Трябваше да ти кажа веднага. Това е вече моя вина.

Рита му подаде машинално ръка и смаяна от неочакваната му студенина, можа да каже само:

— Не те обвинявам, Павел. Щом не съм намерила такъв подход към теб, че да ме разбираш, заслужила съм това.

Тежко стъпваха краката. Затвори вратата без шум. На външната врата се поспря — би могъл все още да се върне, да й разправи… Защо? За да получи в лицето удар с презрителна дума и пак да се озове тук, на пътната врата? Не!

 

 

В глухите линии растяха гробищата от раздрънкани вагони и студени локомотиви. Вятърът вдигаше вихрушка от ситни стърготини по празните складове за дървен материал.

А около града, по горските пътеки, из дълбоките долове като хищен рис бродеше бандата на Орлик. Денем тя се криеше в околните села, в горските богати пчелини, а нощем изпълзяваше на железопътните линии, разбиваше ги с ноктеста лапа и свършила страшната си работа, връщаше се пълзешком в убежището си.

И често стоманените коне се събаряха от стръмното. Кутийките-вагони се разбиваха на трески и се сплескваха на пити сънените хора, а скъпоценното жито се смесваше с кръв и земя.

Бандата налиташе на тихите общински селища. Из улиците се разбягваха кокошки и изплашено кудкудякаха. Проехтяваше случаен изстрел. Затрещяваше като сухи съчки под краката кратка престрелка край бялата къщичка на общинския съвет. Бандитите препускаха из селото на охранени коне и посичаха заловените хора. Сечеха ги с подсвиркване, както се секат дърва. Рядко стреляха — пестяха патроните.

Изчезваха тъй бързо, както се и явяваха. Бандата имаше навсякъде свои очи, свои уши. Тия очи проникваха в светлата сграда на общинския съвет, дебнеха я от попския двор или от солидната кулашка къща. И нататък, към горските усои, се проточваха невидими нишки. Нататък отиваха патрони, късове прясна сланина, бутилка синкав първак и още онова, което се предаваше тихо на ухото на по-малките атамани, през най-сложна мрежа — на самия Орлик.

Бандата имаше всичко две-три сотни главорези, но все пак не успяваха да я хванат. Разделена на няколко групи, тя оперираше едновременно в две-три околии. Не можеха да ги пипнат всички. Нощният бандит през деня е мирен селянин, човърка из двора, слага зоб на коня, смуче лулата си пред вратата и се подсмива под мустак, като изпраща с мътен поглед кавалерийските разезди.

Изгубил покой и сън, из три околии се носеше стремително с полка си Александър Пузиревски. Неуморим и упорит в преследването, той понякога настигаше опашката на бандитите.

А след месец Орлик изтегли шайката си от двете околии. Замята се в тесен кръг.

 

 

Животът в града се влачеше с обикновения си ход. Хорски сборища гъмжаха на петте шумни тържища. Тук владееха два стремежа: единият — да се смъкне повече, другият — да се даде по-малко. Тук действуваха с всички сили и способности най-разнокалибрени мошеници. Като бълхи сновяха стотици ловки човечета с очи, в които можеше да се прочете всичко друго освен съвест. Тук като в купище се събираше цялата градска мръсотия с един стремеж — да се „мине“ неопитният човек. Редките влакове изхвърляха от утробата си купища натоварени с торби хора. Целият тоя народ се отправяше към пазарищата.

Вечер пазарищата опустяваха и търговските улички, черните редици на сергиите и дюкянчетата изглеждаха безлюдни.

Не всеки смелчага би рискувал кракът му да стъпи нощем в този мъртъв квартал, дето зад всяка будка дебне мълчалива опасност. И често нощем ще изгърми като чук по тенекия револверен изстрел, нечие гърло ще се задави в кръв. И докато се доберат дотук група милиционери от съседните постове (поединично те не се движеха), освен сгърчен труп никого не ще намерят. Хулиганите са изчезнали от „мокрото“ място, а вдигналият се шум отвява като вятър всички нощни обитатели на пазарния квартал. Тук насреща е и кино „Орион“. Улицата и тротоарът са осветени. Трупат се хора.

А в салона трещеше киноапаратът. На екрана нещастни любовници се убиваха един друг и при скъсването на лентата публиката отвръщаше с див вой. В центъра и покрайнините наглед животът не излизаше от обикновеното си русло и дори там, дето беше мозъкът на революционната власт — в губкома, — всичко си вървеше по старому. Но това беше само външно спокойствие.

В града назряваше буря.

За приближаването й знаеха мнозина от ония, които влизаха в града от всички страни, скрили зле под селската свитка строевата пушка. Знаеха и тия, които пристигаха на покривите на влаковете уж като спекуланти и поемаха не към пазара, а носеха торбите към записаните в паметта си улици и къщи.

Но ако те знаеха, работническите квартали и дори болшевиките не подозираха за приближаващата буря.

Само пет души болшевики в града бяха осведомени за тия приготовления.

Останките от петлюровщината, прогонени от Червената армия в бяла Полша, в тясно сътрудничество с чуждите мисии във Варшава се готвеха да вземат участие в проектираното въстание.

От останките на петлюровските полкове тайно се сформираше рейдова^[7] група.

В Шепетовка централният въстанически комитет също имаше своя организация. В нея влязоха четиридесет и осем души, повечето от които в миналото бяха активни контрареволюционери, оставени доверчиво от местната Чека на свобода.

Организацията се ръководеше от поп Василий, от прапоршчика Винник и от петлюровския офицер Кузменко. А попските дъщери, братът и бащата на Винник и промъкналият се като деловодител в изпълкома Самотия бяха разузнаването.

През нощта на въстанието беше решено да се обсипе с ръчни гранати пограничният Специален отдел, да освободят арестуваните и ако успеят, да завземат гарата.

В големия град — центъра на бъдещото въстание — в най-дълбока конспирация се съсредоточаваха офицерски сили, а в близките гори се събираха бандитски шайки. Оттук се изпращаха изпитани „хрътки“ в Румъния и при самия Петлюра.

 

 

Матросът от Специалния отдел на окръга не беше мигнал нито миг вече шеста нощ. Той беше един от ония болшевики, които знаеха всичко. Фьодор Жухрай имаше чувството на човек, който е издебнал хищника, вече готов да скочи.

Не бива да се вика, да се вдига тревога. Кръвожадната твар трябва да бъде убита. Само тогава е възможен спокоен труд, когато няма да се озърташ след всеки храст. Зверът не бива да се подплаши. Тук, в тази смъртна борба, победата се осигурява само от издръжливостта на боеца и твърдостта на ръцете му.

Моментът наближаваше.

Нейде тук, в града, в лабиринта от явки и конспирации, бе решено: утре през нощта.

Ония петима болшевики, които знаеха, изпревариха. Не, тая нощ.

Вечерта от депото излезе брониран влак, тихо, без изсвирване, и също тъй тихо се затвориха след него огромните врати на депото.

Преките телеграфни линии бързаха да предадат шифрованите телеграми и навред, дето пристигаха те, забравили сън, пазителите на републиката обезвреждаха гнездата на осите.

Аким извика по телефона Жарки:

— Осигурени ли са събрания на групите? Да? Добре. Идвайте веднага на съвещание със секретаря на райкома на партията. Въпросът с дървата е много по-тежък, отколкото мислехме. Като дойдеш, ще приказваме — чуваше Жарки твърдата бърза реч на Аким.

— Е, скоро вече всички ще се побъркаме с тия дърва — измърмори той, като остави слушалката.

Двамата секретари слязоха от автомобила, с който ги докара мълниеносно бързо Лидке. Като се качиха на втория етаж, те изведнъж разбраха, че въпросът не е за дървата.

На масата на началник-канцеларията стоеше „Максим“, а наоколо шетаха картечари от ЧОН^[8]. В коридорите — мълчаливи часовои от горактива на партията и комсомола. Зад широката врата на кабинета на секретаря на губкома завършваше извънредното заседание на бюрото на губкома на партията.

През прозорчето откъм улицата бяха прокарани жиците за два полеви телефона.

Приглушен разговор. Жарки намери в стаята Аким, Рита и Михайло. Не можа да познае изведнъж Школенко в тоя дългопол шинел с колан, с портупей и с наган в кобура. Както някога, като политрук на ротата, Рита беше с червеноармейски шлем, в пола със защитен цвят, на кожената тужурка — колан с тежък маузер.

— Как да се разбира всичко това? — попита я Жарки учуден.

— Пробна тревога, Ваня. Сега ще идем във вашия район. Сборен пункт при тревога в пета пехотна школа. От събранията на групите момчетата се отправят веднага там. Главното е всичко да стане незабелязано — обясняваше Рита на Жарки.

В Кадетската горичка е тихо.

Високите мълчаливи дъбове са столетни великани. Заспалото езеро е покрито с репей и водна коприва, широки занемарени алеи. Сред горичката, зад висока бяла стена, е зданието на кадетския корпус. Сега тук се помещава пета пехотна школа на червените командири. Късна вечер. Горният етаж не е осветен. Външно тук всичко е спокойно. Всеки, който би минал оттук, ще помисли, че хората вътре спят. Но тогава защо са отворени железните порти и какво е това пред тях, прилично на две грамадни жаби? Но хората, които идеха тук от разните краища на железопътния район, знаеха, че в школата не може да спят, щом е вдигната нощна тревога. Тук идваха направо от събранията на групите след направеното кратко съобщение, идваха, без да разговарят, по един или по двама, но не повече от трима души и непременно носеха в джобовете си книжка, на която пишеше „Комунистическа партия на болшевиките“ или „Комунистически съюз на младежта в Украйна“. През железните порти можеше да мине само тоя, който покажеше такава книжка.

В главния салон са събрани вече много хора. Тук е светло. Прозорците са закрити с брезентови платнища. Събраните болшевики се шегуваха над тия условности на тревогата и спокойно пушеха своите саморъчно свити цигари. Никой не изпитваше тревога. Просто събират се за всеки случай, за да се почувствува дисциплината на частите за специални задачи. Но опитните фронтоваци, които влизаха в двора на школата, чувствуваха нещо не съвсем прилично на пробна тревога. Някак много тихо се вършеше всичко. Мълком, под даваната полушепнешком команда, се строяваха взводовете на курсантите. Изнасяха на ръце картечниците и отвън — нито една светлинка в цялото здание.

— Митяй, да не се очаква нещо сериозно? — тихо попита Корчагин, като се приближи до Дубава.

Митяй седеше на перваза на прозореца с някакво непознато момиче. Корчагин го бе зърнал оня ден при Жарки.

Дубава потупа шеговито Павел по рамото:

— Какво, да не ти е отишло сърцето в петите? Нищо, ще ви научим да се биете. Как, не се ли познавате? — кимна той към момичето. — Казва се Ана, презимето й не знам, завежда агитационната база.

Момичето слушаше шеговитото представяне на Дубава и разглеждаше Корчагин. То поправи изскочилата под виолетовата забрадка къдрица.

Срещна очите на Корчагин — мълчаливото състезание продължи няколко секунди. Очите й, синкавочерни, искряха предизвикателно. Пухкави ресници. Павел отмести погледа си към Дубава. Почувствува, че се изчервява и недоволно се намръщи.

— Кой кого агитира? — попита той и направи усилие да се усмихне.

В салона се чу шум. Михайло Школенко се качи на стол и извика:

— Комунари от първа рота, строявайте се в този салон! По-бърже, по-бърже, другари!

В салона влизаха Жухрай, председателят на губернския изпълком и Аким. Те току-що бяха пристигнали.

Салонът бе натъпкан с хора, строени в редици.

Председателят на губернския изпълком застана на платформата на учебната картечница, вдигна ръка и каза:

— Другари, събрали сме ви тук за сериозна и отговорна работа. Сега можем да ви кажем това, което не можеше да се каже вчера, тъй като то беше секретна военна тайна. Утре през нощта в града, както и по цяла Украйна, трябва да избухне контрареволюционно въстание. Градът е пълен с офицери. Около града се съсредоточават бандитски шайки. Част от заговорниците са проникнали в бронирания дивизион и работят там като шофьори. Но Чеката е открила заговора и сега ние вдигаме на бойна нога цялата партийна организация и комсомола. Заедно с опитните части на курсантите и отрядите на Чеката ще действуват първи и втори комунистически батальон. Курсантите вече излязоха, сега е ваш ред, другари. Петнайсет минути за получаване на оръжие и строяване. Операцията ще ръководи другарят Жухрай. От него командирите ще получат точни нареждания. Смятам за излишно да напомням на комунистическия батальон сериозността на настоящия момент. Утрешния бунт трябва да предотвратим днес.

След четвърт час въоръженият батальон се строи в двора на школата.

Жухрай обгърна с поглед неподвижните редици на батальона.

На три крачки пред строя стояха двама души с ремъци: комбатът Меняйло — гигант, уралски леяр, и до него комисарят Аким. Наляво — взводовете на първа рота. На две крачки отпред — двама: ротният командир Школенко и политрукът Устинович. Зад гърбовете им — мълчаливите редици на комунистическия батальон. Триста щика.

Фьодор даде знак:

— Време е да почнем.

Триста души вървяха по безлюдните улици. Градът спеше.

На улица Лвовска — срещу улица Дива, батальонът спря. Тук той започна да действува.

Безшумно обграждаха кварталите. Щабът се настани върху стълбите на един магазин.

Отгоре, по Лвовска, откъм центъра, осветил с прожектора си шосето, долетя автомобил. Спря пред щаба.

Тоя път Лидке докара баща си. Комендантът скочи на тротоара и подхвърли няколко къси фрази на сина си по латвийски. Автомобилът потегли и за миг изчезна на завоя на Димитровска улица. Хуго Лидке се е превърнал цял в зрение. Ръцете се сливат с кормилото — надясно, наляво.

Да, ето къде влезе в работа неговото бясно каране! Никому сега не би дошло на ум да му шибне две нощи арест за лудешките завои.

И Хуго летеше по улиците като метеор.

Жухрай, когото младият Лидке прехвърли за един миг от единия край на града в другия, не можа да не изрази одобрението си:

— Ако ти, Хуго, при такова каране днес не утрепеш никого, утре ще получиш златен часовник.

Хуго тържествуваше:

— А пък аз мислех, че ще получа десетина денонощия арест за завоите…

Първите удари бяха насочени към квартирата — щаб на заговорниците. В Специалния отдел бяха докарани първите арестувани и намерените документи.

В една улица, пресечна на улица Дива и с подобно странно наименование, на № 11 живееше някой си Цюрберт. По сведенията на Чеката той играеше значителна роля в белия заговор. Той съхраняваше списъците на офицерските дружини, които трябваше да действуват в района на Подолието.

За арестуването на Цюрберт на улица Дива пристигна самият Лидке. Но в квартирата, прозорците на която гледаха към градината, отделена със стена от бившия женски манастир, не го намериха. По думите на съседите тоя ден той не се бил връщал в къщи. Направиха обиск и заедно с един сандък ръчни бомби намериха списъци и адреси. Лидке заповяда да се направи засада и се спря за минута при масата, като разглеждаше намерените материали.

На пост в градината стоеше млад курсант. От мястото му се виждаше осветеният прозорец. Неприятно е да стоиш сам тук, в ъгъла. Страшничко е. Заповядано му е да наблюдава стената. Но успокояващата светлина на прозореца е далече. А и дяволският месец тъй рядко светва! В тъмнината храстите изглеждат като живи. Курсантът опипва с щика наоколо — пустота.

„Защо ме поставиха тук? И без това никой няма да се покатери по стената, тя е висока. Дали да се приближа до прозореца и да погледна?“ — помисли си курсантът. Той огледа още веднъж ръба на стената и излезе от вонещия на гъбя плесен ъгъл. Спря се за миг пред прозореца. Лидке бързо събираше книжата и се канеше да излезе от стаята. В тоя миг върху гърба на стената изникна сянка. Човекът от покрива виждаше часовоя пред прозореца и оня, другия, в стаята. Сянката се прехвърли с котешка ловкост на дървото, после скочи на земята. Като котка се промъкна към жертвата, замахна и курсантът се сгромоляса. В шията му бе забито до дръжката острието на къса моряшка кама.

Изстрелът в градината удари като ток хората, които бяха оградили квартала.

Към къщата се втурнаха шестима, тропайки шумно с ботушите си.

В едно кресло с отпусната върху масата окървавена глава седеше мъртвият Лидке. Стъклото на прозореца бе разбито. Все пак врагът не бе успял да вземе книжата.

Край манастирската стена изстрелите зачестиха. Скочил на улицата, убиецът хукна към Лукяновските незастроени места, като стреляше по пътя си. Но не успя да избяга: един куршум го настигна.

Цяла нощ правиха поголовни обиски. В Чеката бяха доведени стотици незаписани в адресните книги хора с подозрителни документи и оръжие. Там работеше извънредната комисия — разпределяше арестуваните.

Тук-там заговорниците оказаха въоръжена съпротива. На улица Жилянска при обиска в една къща беше убит на място Антоша Лебедев.

Соломенският батальон изгуби тая нощ петима души, а на Чеката бе отнет Ян Лидке, стар болшевик, верен пазител на републиката.

Въстанието бе предотвратено.

Същата нощ в Шепетовка арестуваха поп Василий с дъщерите му и цялата останала компания.

Тревогата утихна.

Ала нов враг заплашваше града — парализиране на железопътните линии, а след това — глад и студ.

Хлябът и дървата решаваха всичко.