Николай Островски
Как се каляваше стоманата (1)

Първа глава

— Тия от вас, които идваха преди празника у дома да ги изпитвам — да станат!

Подпухналият човек с расо и тежък кръст на шията погледна заплашително учениците.

Малките зли очички като че пробождаха шестимата, станали от чиновете — четири момчета и две момичета. Децата боязливо поглеждаха към човека с расото.

— Вие седнете — махна попът към момичетата.

Те бързо седнаха и въздъхнаха с облекчение.

Очичките на отец Василий се спряха върху четирите фигурки.

— Я елате насам, милички!

Отец Василий стана, отмести стола и се доближи съвсем до притисналите се едно до друго деца.

— Кой от вас, подлеци такива, пуши?

И четиримата отвърнаха тихо.

— Не пушим, отче.

Лицето на попа почервеня.

— Не пушите, мръсници, а кой е сипал махорка в тестото? Не пушите, а? Ей сега ще видим! Обърнете джобовете си! Хайде, по-живо! Не чувате ли? Обръщайте!

Тримата почнаха да вадят и да слагат на масата съдържанието на джобовете си.

Попът внимателно разглеждаше ръбовете, като диреше следи от тютюн, но не намери нищо и се хвана за четвъртото момче, чернооко, със сива ризка и сини гащи с кръпки на коленете.

— А ти какво стоиш като истукан?

Черноокото отвърна глухо, със скрита омраза в погледа:

— Нямам джобове — и прекара ръце по зашитите шевове.

— А-а-а, нямаш джобове! Ти мислиш, че не знам кой може да е извършил такава мръсотия, да развали тестото? Ти мислиш, че и сега ще си останеш в училището? Не, миличък, това няма да ти се размине току-тъй. Миналия път майка ти едва измоли да те оставя, но сега дума да не става. Марш навън! — Той хвана здраво момчето за ухото и го изхвърли в коридора, като хлопна след него вратата.

Класът замря, сви се. Никой не разбра защо изгониха Павка Корчагин от училището. Само Серьожка Брузжак, другар и приятел на Павка, беше видял как Павка сипа шепа махорка в тестото за нафора в кухнята, където шестимата слаби ученици чакаха попа. Бе се наложило той да ги изпитва чак в квартирата си.

Изпъденият Павка седна на последното стъпало на стълбата. Мислеше как ще се върне в къщи и какво ще каже на майка си, такава грижлива жена, която работеше от сутрин до късна вечер като готвачка у акцизния инспектор.

Сълзи задушаваха Павка.

„Какво ще правя сега? И все заради тоя проклет поп. И за какъв дявол му сипах махорка? Серьожка ме подкокороса. «Хайде — казва — да й сипем на тая проклета усойница.» И му сипахме. На Серьожка му се размина, но мене сигурно ще ме изгонят.“

Отдавна бе започнала тая вражда с отец Василий. Веднъж Павка се сби с Мишка Левчуков и го оставиха „без обед“. За да не лудува в празния клас, учителят отведе немирника при по-големите, във втори клас. Павка седна на задния чин.

Учителят, слабичък човек с черно сако, разправяше за земята, за небесните светила. Павка слушаше със зяпнала от учудване уста, че земята съществува вече милиони години и че звездите са също като земята. Тъй беше учуден от чутото, че дори поиска да стане и да каже на учителя: „В закон божи е казано другояче“, но се уплаши да не си изпати.

По закон божи попът винаги пишеше на Павка пет. Той знаеше наизуст всички тропари, Стария и Новия завет; знаеше много добре в кой ден какво е създал бог. Реши да попита отец Василий. Още на първия урок по закон божи, щом попът седна в креслото, Павка вдигна ръка и като получи позволение да говори, стана.

— Отче, а защо учителят в по-горния клас казва, че земята съществува от милиони години, а не както е казано в закон божи пет хи… — но изведнъж се сепна от кресливия вик на отец Василий:

— Какво каза, мръснико? Така ли учиш словото божие!

Преди Павка да гъкне, попът го хвана за ушите и заблъска главата му о стената. След миг, пребит и уплашен, той бе изхвърлен в коридора.

Зле си изпати Павка и от майка си.

На другия ден тя отиде в училището и измоли отец Василий да приеме обратно сина й. Оттогава Павка намрази попа от цялата си душа. Мразеше го и се боеше от него. Никому не прощаваше той малките си обиди; не можа да прости и на попа незаслужения побой, озлоби се, затвори се в себе си.

Много още дребни обиди бе понесло момчето от отец Василий: попът го пъдеше от клас, по цели седмици го държеше изправен в ъгъла за дреболии и никога не го вдигаше да го изпитва, та затова преди Великден трябваше да отиде със слабите ученици да държи изпит в къщата на попа. И там, в кухнята, Павка сипа махорка в тестото за нафора.

Никой не го видя и все пак попът веднага позна чия работа е това.

… Часът свърши, дечурлигата се втурнаха на двора и наобиколиха Павка. Той мълчеше мрачно. Серьожка Брузжак не излезе от класа, чувствуваше, че и той е виновен, но с нищо не можеше да помогне на другаря си…

През отворения прозорец на учителската стая се подаде главата на директора Ефрем Василиевич и дебелият му бас накара Павка да трепне.

— Веднага пратете Корчагин при мене! — извика той.

И Павка тръгна към учителската стая с разтупкано сърце.

 

 

Съдържателят на бюфета при гарата, възрастен, бледен, с безцветни, избледнели очи, хвърли бегъл поглед към застаналия встрани Павка.

— На колко е години?

— На дванайсет — отвърна майката.

— Хубаво, да остане. Условието е: осем рубли на месец и храна в работните дни, едно денонощие — работа, едно денонощие — в къщи, и да не краде.

— Какво приказвате, моля ви се! Няма да краде, гарантирам ви — уплашено каза майката.

— Тогава още днес да започне работа — заповяда съдържателят и като се обърна към стоящата до него зад тезгяха продавачка, помоли я:

— Зина, отведи момчето в миячната, кажи на Фросенка да му даде работата на Гришка.

Продавачката захвърли ножа, с който режеше шунка, кимна с глава на Павка и тръгна през помещението, като си проправяше път към страничната врата, водеща към миячната. Павка я последва. Майка му подтичваше до него и току му шепнеше:

— Ти, Павлуша, бъди усърден, да не се посрамиш. Тя изпрати сина си с тъжен поглед и тръгна към изхода.

В миячната кипеше трескава работа: на масата се издигаше планина от чинии, вилици, ножове и няколко жени ги изтриваха с прехвърлени през рамо кърпи.

Чернокосо момченце с щръкнала, сплъстена коса, малко по-голямо от Павка, шеташе около два огромни самовара.

Миячната беше пълна с пара от големия казан с вряла вода, дето миеха съдовете, и на първо време Павка не можеше да различи лицата на работещите жени. Стоеше сред стаята, без да знае какво да прави и де да се дене.

Продавачката Зина отиде до едната от жените, които миеха съдовете, улови я за рамото и рече:

— Ето ви, Фросенка, ново момче на мястото на Гришка. Ти му обясни какво трябва да работи.

После Зина се обърна към Павка, посочи жената, която току-що нарече Фросенка, и каза:

— Тя е тук старшата. Каквото ти каже, това ще правиш. — Обърна се и тръгна към бюфета.

— Добре — тихо отвърна Павка и въпросително погледна застаналата пред него Фрося.

Тя изтриваше потта от челото си, гледаше го от горе на долу, сякаш преценяваше достойнствата му, и като засукваше смъкналия се под лакътя ръкав, каза с чудно приятен, гръден глас:

— Работата ти, миличък, е проста: ранко сутрин, значи, ще затопляш тоя казан, тъй че винаги да имаш в него вряла вода. Дърва, то се знае, ще си цепиш, а освен туй и ей тия самовари са твоя работа. После, като дотрябва ще чистиш ножчета и вилички и ще изнасяш помията. Работата си е бая, миличък, ще се изпотиш — обясняваше тя с костромски изговор, с ударение на „а“, и от този изговор, както и от заляното й с руменина лице с чипо носле, на Павка му стана някак по-весело.

„Няма що, леличката си я бива“ — реши той в себе си и като събра кураж, обърна се към Фрося:

— А сега какво да правя, лельо?

Каза и се запъна. Високият смях на жените в миячната заглуши последните му думи:

— Ха-ха-ха!… Фросенка си завъди вече и племенник…

— Ха-ха!… — смееше се повече от всички самата Фрося.

Поради парата Павка не беше видял добре лицето й, а Фрося беше едва на осемнадесет години.

Вече съвсем смутен, той се обърна към момчето и попита:

— Какво да правя сега?

Но момчето само се изкиска на въпроса:

— Попитай леличката, тя ще ти разправи надълго и нашироко, а аз съм тук временно. — Обърна се и се шмугна през вратата в кухнята.

— Ела тук, помагай да изтриваме вилици — чу Павка гласа на една от работничките, вече възрастна жена. — Що сте се разцвилили? Какво пък толкова каза детето?… На, вземи — подаде тя кърпа на Павка, — хвани единия край със зъби, а другия изпъни по ръба. Ето ти виличка, чисти насам-натам зъбчетата, тъй че прашинка да не остане. При нас за туй е много строго. Господата оглеждат вилиците и ако забележат мръсотия — загубен си, съдържателната те изгонва начаса.

— Как така съдържателната? — не разбра Павел. — Нали този, дето ме прие, е съдържателят?

Миячката се засмя:

— Съдържателят, синко, тук е като за украшение, мухльо е той. Цялата работа ръководи съдържателката. Днес я няма. Като поработиш, ще видиш.

Вратата се отвори и в миячната влязоха трима келнери с грамада мръсни чинии.

Единият, широкоплещест, кривоглед, с едро четириъгълно лице, каза:

— Шавайте по-живо. Сега ще довтаса обедният, а вие се пипкате.

Той се взря в Павка и попита:

— А този кой е?

— Новичкият — отвърна Фрося.

— А, новичкият — каза той. — Ето що — тежката му ръка се стовари върху рамото на Павка и го блъсна към самоварите, — те трябва винаги да са готови, а то, гледай ги — единият угаснал, а другият едва диша. Днес ти се прощава, но ако това се повтори утре, ще получиш един по сурата. Ясно ли е?

Без да каже дума, Павка се залови за самоварите.

Тъй започна трудовият му живот. Никога Павка не бе се старал така, както през своя пръв работен ден. Разбра, че тук не е като в къщи, дето можеше да не послуша майка си. Кривогледият го каза ясно, че ако не слуша, ще получи един по сурата.

От тумбестите, побиращи четири кофи самовари се пръскаха искри, когато Павка ги разпалваше, нахлузил снетия си ботуш на кюнеца. После грабваше кофите с помия, тичаше към помийната яма, хвърляше дърва под казана с вода, сушеше мокри кърпи върху кипналите самовари, правеше всичко, каквото му казваха. Късно вечерта умореният Павка се отправи долу, към кухнята. Възрастната миячка на съдове Анисия погледна към вратата, зад която се скри Павка, и каза:

— Гледай, на това момче нещо му липсва — тича като лудо. Не ще да са го пратили от добро да работи.

— Да, оправно момче — каза Фрося, — не иска подканяне.

— Скоро ще клекне — възрази Луша, — всички отначало се стараят…

В седем часа сутринта, съсипан от безсънната нощ и безкрайното тичане, Павка предаде кипящите самовари на смяната си — едно дебелобузо хлапе с нахални очички.

Като се убеди, че всичко е в ред и самоварите кипят, пъхнало ръце в джобовете, хлапето цръкна слюнка през стиснатите си зъби, погледна Павка с малко безцветните си очи с вид на презрително превъзходство и каза с тон, който не допущаше възражение:

— Ей ти, свирчо! Утре ела на смяна в шест часа.

— Защо в шест? — попита Павка. — Нали смяната е в седем?

— Който иска, да се сменява в седем, а ти ела в шест. А ако лаеш много, на бърза ръка ще ти сложа един печат на физиономията. Я го виж ти, пионката му недна, едва постъпил и вече вири нос.

Жените, чиято смяна беше току-що дошла, наблюдаваха с интерес разговора на двете момчета. Нахалният тон и предизвикателното държане на хлапето разсърдиха Павка. Той направи крачка към своята смяна, готов да зашлеви на хлапето хубава плесница, но страхът да не бъде изгонен още първия ден го спря. Черен като облак, той каза:

— Я по-полека, не налитай, че ще се опариш. Утре ще дойда в седем, а колкото за боя, и аз мога не по-зле от тебе; ако искаш да опиташ — заповядай.

Противникът отстъпи една крачка към казана и учуден гледаше наежения Павка. Той не очакваше такъв решителен отпор и се посмути.

— Добре, ще видим — измърмори той.

Първият ден бе минал благополучно и Павка крачеше към къщи с чувство на човек, заслужил честно почивката си. Сега и той работи и вече никой няма да му каже, че е готован.

Утринното слънце се издигаше лениво зад огромната дъскорезница. Скоро ще се покаже и тяхната къщурка. Ей сега, току зад имението на Лешчински.

„Мама сигурно е станала, а пък аз се връщам от работа — мислеше Павка и тръгна по-бързо, като си подсвиркваше. — Не е толкова лошо, че ме натириха от училището. Все едно — нямаше да видя бял ден от проклетия поп, а сега не ща да знам за него — разсъждаваше Павка, приближавайки се към къщи. Като отваряше вратника, той си спомни: — А на оня, белоклепавия, непременно ще му разбия мутрата, непременно.“

Майка му шеташе навън около самовара. Като видя сина си, попита тревожно:

— Е, как е?

— Добре — отвърна Павка.

Майката искаше да го предупреди за нещо. Той разбра — през отворения прозорец на стаята се виждаше широкият гръб на брат му Артьом.

— Какво, Артьом ли е пристигнал? — попита той смутен.

— Вчера пристигна и ще си остане тук. Ще работи в депото.

Павка отвори малко плахо вратата на стаята.

Грамадната фигура, която седеше до масата гърбом към него, се обърна и суровите очи на брата погледнаха Павка изпод гъстите черни вежди:

— О, махоркаджията, дойде ли? Хайде, здрасти!

Нищо приятно не предвещаваше за Павка разговорът със завърналия се брат.

„Артьом знае вече всичко — помисли Павка. — Той може и да ми се скара, и да ме набие.“

Побояваше се Павлик от Артьом.

Но Артьом очевидно нямаше намерение да го бие; той седеше на малкото столче, опрял лакти на масата, и гледаше Павка, без да откъсва очи от него — полунасмешливо, полупрезрително.

— Та, значи, свърши вече университета, изучи всички науки и сега се зае с помията? — каза Артьом.

Павка впери очи в пукнатата дъска на пода, като изучаваше внимателно изскочилата главичка на гвоздея. Но Артьом стана от масата и тръгна към кухнята.

„Ще мине май без тупаница“ — облекчено въздъхна Павка.

Докато пиеха чай, Артьом спокойно разпитваше Павка за станалото в класа.

Павка разправи всичко.

— И какво ще излезе от тебе, като растеш такъв нехранимайко? — тъжно каза майка му. — Какво да го правим? На кого ли се е метнал? Господи боже мой, колко мъки съм изтърпяла с това момче! — оплакваше се тя.

Артьом отмести настрана празната си чаша, обърна се към Павка и каза:

— Ето що, братле. Станалото — станало, сега си отваряй очите, не продавай фокуси на работа, изпълнявай всичко както трябва; ако те изхвърлят и оттам, така ще те наредя, че да ме помниш. Да знаеш. Стига си тормозил мама. Дето и да се пъхне, дяволът неден — все недоразумения, все нещо ще измъдри. Но сега вече — край. Като поработиш година, ще помоля да те вземат ученик в депото, защото с тая помия от тебе човек няма да стане. Трябва да учиш занаят. Сега си още малък, но след година ще помоля — може да те приемат. Аз се местя тук и тук ще работя. Майка вече няма да слугува. Стига е превивала гръб пред всякакви гадини. Но ти внимавай, Павка, човек да станеш!

Той се изправи с грамадния си ръст, облече окаченото на гърба на стола палто и подхвърли на майка си:

— Излизам за малко по работа. — И като се приведе, за да не се удари в горния праг, излезе.

Вече от двора, като минаваше край прозорчето, каза:

— Донесъл съм ти там ботуши и ножче, майка ще ти ги даде.

 

 

Бюфетът на гарата работеше непрекъснато ден и нощ.

Железопътният възел съединяваше пет линии. Гарата гъмжеше от хора и едва през нощта затихваше за два-три часа в паузата между два влака. Тук, на гарата, се срещаха и разминаваха в разни посоки стотици ешелони. От фронта — за фронта. Оттам — с осакатени, накълцани хора, а за там — с потоци нови хора в сиви еднообразни шинели.

Две години се трепа Павка на тая работа. Кухнята и миячната — ето всичко, което виждаше през тия две години. В грамадната кухня-мазе кипеше трескава работа. Работеха повече от двадесет души. Десет келнери сновяха между бюфета и кухнята.

Павка получаваше вече не осем, а десет рубли. Поотрасна за тия две години, заякна. През много митарства мина за това време. Пържи се половин година в кухнята като помощник-готвач, изхвръкна пак в миячната — изхвърли го всесилният майстор, не му хареса несговорчивото хлапе: току-виж, мушнало го с ножа заради някой юмрук в зъбите. Отдавна да го бяха изгонили от работа за това, но го спасяваше неизтощимата му работоспособност. Павка можеше да работи повече от всички, неуморно.

В напрегнатите за бюфета часове тичаше като бесен с таблите, като прескачаше по четири-пет стъпала надолу към кухнята и обратно.

Нощем, когато навалицата в двете помещения на бюфета секваше, келнерите се събираха долу, в килерите на кухнята. Започваше бясна игра на карти: на „31“, на „деветка“. Неведнъж Павка виждаше банкноти на масите. Но не го учудваха многото пари, знаеше, че всеки от тях за едно денонощие дежурство получава бакшиш до тридесет-четиридесет рубли. Събираха им се — оттук половин рубличка, оттам рубличка. А после се напиваха и до забрава играеха на карти. Павка кипеше от възмущение.

„Проклети мръсници! — мислеше той. — Артьом е шлосер, майстор и половина, а получава четиридесет и осем рубли, пък аз — десет, а тия за едно денонощие вземат толкова — и за какво? Поднесат — отнесат. После проиграват и пропиват всичко.“

Павка ги смяташе като съдържателите за чужди и врагове. „Те, подлеците, работят тук като лакеи, а жените и синчетата им живеят в градовете като богатите.“

Довеждаха синчетата си в гимназиални униформи, довеждаха и своите разплути в доволство жени. „А имат, кажи-речи, повече пари, отколкото господата, на които прислужват“ — мислеше Павка.

Не се чудеше той и на това, което ставаше нощем по ъглите на кухнята и в бюфетните складове; знаеше Павка добре, че всяка миячка на съдове и продавачка не би се задържала дълго в бюфета, ако не се продава за няколко рубли на всеки, който има тук власт и сила.

Павка надзърна в самите дълбини на живота, на дъното му, в кладенеца, и него, жадния за всичко ново, неизпитано, го лъхна на застояла плесен, на блатна влага.

Артьом не можа да нареди брат си ученик в депото: не приемаха по-малки от петнадесет години. Чакаше Павка деня, когато ще излезе оттук, влечеше го към огромното каменно, одимено здание.

Той честичко отиваше там при Артьом, ходеше с него да преглежда вагоните и се мъчеше да помогне с нещо.

Особено скучно му стана, когато напусна Фрося.

Нямаше я вече веселата, засмяна девойка и Павка почувствува още по-силно колко здраво се беше привързал към нея. Като идваше сутрин в миячната и слушаше свадливите викове на бежанките, изпълваше го някаква пустота и самотност.

 

 

Една нощ, в паузата между двата влака, като притуряше дърва под казана, Павка клекна пред отворената вратичка; гледаше огъня с присвити очи — тъй хубаво му ставаше от топлината на печката. В миячната нямаше никого.

Не забеляза как мислите му се върнаха към преживянето неотдавна, към Фрося, и пред него ясно изпъкна картината.

В събота през нощния отдих Павка слизаше по стълбата в кухнята. На завоя от любопитство скочи върху дървата, за да надникне в килерчето, дето обикновено се събираха картоиграчите.

А там играта беше в разгара си. Пребледнелият от вълнение Заливанов държеше банката.

На стълбата се чуха стъпки. Обърна се: отгоре слизаше Прохошка. Павка се скри под стълбата, докато той влезе в кухнята. Под стълбата беше тъмно и Прохошка не можеше да го забележи.

Прохошка сви надолу и Павка видя широкия гръб и голямата му глава.

Отгоре по стълбата затича още някой с бързи, леки крачки и Павка чу познат глас:

— Прохошка, почакай.

Прохошка се спря, обърна се и погледна нагоре.

— Какво искаш? — измърмори той.

Стъпките се чуха долу по стълбата и Павка позна Фрося.

Тя хвана келнера за ръкава и каза задъхано, със сподавен глас:

— Прохошка, къде са парите, дето ти ги даде поручикът?

Прохор рязко дръпна ръката си.

— Какво? Парите ли? Че аз не ти ли дадох? — каза той злобно и грубо.

— Но нали той ти даде триста рубли. — И в гласа на Фрося се долавяха сподавени ридания.

— Триста рубли ли, казваш? — ехидно попита Прохошка. — Какво, искаш да си ги получиш? Не е ли множко, госпожичке, за една миячка на съдове? Според мен ти стигат и тия петдесет, дето ти дадох. Та това е цяло щастие! По-чистички госпожици, с образование — и те не вземат такива пари. Да си благодарна и на това — да пипнеш за една нощ петдесет рубли. Няма балами. Ще ти дам още десет-двайсет и свършено, а ако бъдеш умна — ще изкараш още, ще те взема под свое покровителство. — И като подхвърли последните думи, Прохошка се обърна и тръгна към кухнята.

— Подлец, гад! — извика подире му Фрося, облегна се на дървата и глухо зарида.

Не може да се предадат, да се разкажат чувствата, които обзеха Павка, когато слушаше тоя разговор, и застанал в тъмното под стълбата, гледаше как Фрося потреперва и блъска глава о дървата. Павка не се обади, мълчеше, стиснал конвулсивно с ръце железните подпори на стълбата, а в главата му мина и заседна отчетливо, ясно мисълта: „И тази продадоха, проклетниците. Ех, Фрося, Фрося!“

Още по-дълбоко и по-силно се затаи омразата му към Прохошка и всичко наоколо му додея и опротивя. „Ех, да имах сила, щях да пребия тоя подлец до смърт! Защо не съм голям и силен като Артьом?“

Пламъчетата в печката светваха и гаснеха, червените им езичета трептяха, сплетени в дълга, синкава спирала; на Павка се струваше, че някой му се плези насмешливо и подигравателно.

В стаята беше тихо, само в печката пращеше и от чешмата се чуваше шумът на равномерно падащи капки.

Климка бе сложил на полицата последната изтъркана до блясък тенджера и си изтриваше ръцете. В кухнята нямаше никого. Дежурният готвач и помощничките спяха в гардеробната. За три часа през нощта кухнята утихваше и тия три часа Климка винаги прекарваше горе, при Павка. Много се сдружи малкият готварски помощник с черноокото огнярче. Като се качи горе, Климка видя Павка клекнал пред отворената печка. Павка забеляза на стената сянката на познатата рошава фигура и каза, без да се обръща:

— Сядай, Климка.

Готвачето се качи на струпаните дърва, легна върху тях, погледна седящия мълчаливо Павка и каза с усмивка:

— Какво, да не баеш на огъня?

Павка едва откъсна поглед от огнените езици. Две огромни блестящи очи гледаха Климка. И Климка видя в тях неизказана мъка. За пръв път видя тая мъка в очите на другаря си.

— Днеска, Павка, си такъв един чуден… — И като помълча, попита: — Да не ти се е случило нещо?

Павка стана и седна до Климка.

— Нищо не ми се е случило — отвърна той малко глухо. — Тежко ми е тук, Климка. — И ръцете му, отпуснати на коленете, се свиха в юмруци.

— Какво те е прихванало днес? — продължи изправилият се на лакти Климка.

— Прихванало ли, казваш? Винаги ме е прихващало, откак съм дошъл тук на работа. Погледни какво става! Работим като камили и за благодарност, който завърне те удря в зъбите и няма кой да те защити. Господарите са ни наели да им работим, а всеки, който е по-силен, има право да ни бие. И да се разкъсаш, не можеш угоди на всички, а не угодиш ли на някой, вдига ръка. Толкова се стараеш да правиш всичко както трябва, да не може никой да се заяде, тичаш насам-натам, но все ще се намери някой да не си му донесъл навреме — и прас по врата…

Климка го прекъсна изплашен:

— Не викай така, някой ще мине и ще чуе.

Павка скочи:

— Нека чуят, и без туй ще се махна оттук. Да ринеш сняг по пътищата — и то е по-добре, а тук… е същински гроб, негодник до негодник. И колко пари имат всички! А нас ни смятат за добитък, с момичетата правят, каквото си искат, която е хубава и не се поддава, изпъждат я веднага. Къде да идат такива? Вземат все бежанки, бездомни и гладни. Те треперят за комата хляб — тук поне могат да хапнат — и от глад са готови на всичко.

Той говореше това с такъв гняв, че Климка, от страх някой да не чуе разговора им, скочи и затвори вратата към кухнята, а Павка продължи да говори за всичко, което бе накипяло в душата му:

— Ето, ти, Климка, мълчиш, когато те бият. Защо мълчиш?

Павка седна на малкото столче до масата и уморено сведе глава на дланите си. Климка сложи дърва в печката и също седна до масата.

— Днес няма ли да четем? — попита той Павка.

— Нямаме книжка — отвърна Павка. — Будката е затворена.

— Как, не работи ли днес? — учуди се Климка.

— Стражари отвели продавача. Намерили нещо у него — отвърна Павка.

— За какво?

— Казват, за политика.

Климка погледна Павка с недоумение:

— А какво значи политика?

Павка вдигна рамене:

— Дявол го знае! Казват, че ако някой е против царя, това било политика.

Климка трепна уплашено:

— Та има ли такива?

— Не знам — отвърна Павка.

Вратата се отвори и в миячната влезе полусънената Глаша.

— Защо не спите, дечица? Може да подремнете един час, докато няма влак. Върви, Павка, аз ще наглеждам казана.

 

 

Павка завърши службата си по-рано, отколкото очакваше, и то така, както не бе подозирал.

През един студен януарски ден, когато смяната на Павка вече свършваше и той се готвеше да си върви, другото момче не дойде. Павка отиде при съдържателката и заяви, че си отива, но тя не го пусна. Умореният Павка трябваше да виси още едно денонощие и през нощта съвсем отпадна. През почивката трябваше да пълни казаните, за да кипнат за влака в три часа.

Павка отвори крана — нямаше вода. Помпата, види се, не работеше. Остави крана отворен, излегна се върху дървата и заспа — умората надви.

След няколко минути кранът забълбука, закъркори и водата потече в казана, напълни го до горе и се разля по гледжосаните плочи на пода на миячната, дето както обикновено нямаше никого. Водата се увеличаваше все повече и повече. Тя заля пода и проникна под вратата в бюфета.

Под вещите и куфарите на спящите пътници запълзяха вадички. Никой не забелязваше това и чак когато водата заля един легнал на пода пътник и той скочи на крака и се развика, всички се спуснаха към вещите си. Настана суматоха.

А водата все прииждаше и прииждаше.

Прохошка, който раздигаше масите във второто помещение, дотича на виковете на пътниците и като прескачаше локвите, стигна до вратата и със сила я отвори. Водата, задържана от вратата, нахлу като поток в помещението.

Виковете се усилиха. В миячната се втурнаха дежурните келнери. Прохошка се хвърли към спящия Павка.

Върху главата на съвсем замаяното от болка момче се засипаха удари.

Сънен, той нищо не разбираше. В очите му пламваха ярки светкавици и остра болка пронизваше цялото му тяло.

Пребит, той едва се довлече до в къщи.

Сутринта, навъсен и мрачен, Артьом разпита Павка за станалото.

Павка му разправи всичко, както си беше.

— Кой те би? — глухо попита Артьом.

— Прохошка.

— Хубаво, лежи си.

Артьом облече кожуха и излезе, без да каже дума.

 

 

— Мога ли да видя келнера Прохор? — обърна се към Глашка един непознат работник.

— Сега ще дойде, почакайте — отвърна тя. Грамадната фигура се облегна на вратата и главата опря чак горния праг.

— Хубаво, ще почакам.

С цяла камара чинии на таблата, блъскайки вратата с крак, в миячната влезе Прохор.

— Ето го! — каза Глашка и посочи Прохор.

Артьом пристъпи към него, сложи тежко ръка на рамото на келнера и като го загледа право в очите, попита:

— Защо си бил брат ми Павка?

Прохор поиска да освободи рамото си, но страшен удар с юмрук го свали на пода; помъчи се да стане, но втори удар, по-страшен от първия, го прикова към пода.

Изплашените работници се дръпнаха настрана.

Артьом се обърна и тръгна към изхода.

Прохошка се търкаляше на пода с разбито, потънало в кръв лице.

Вечерта Артьом не се върна в къщи от депото.

Майката узна: Артьом е задържан в полицейското управление.

След шест дни Артьом се върна вечерта, когато майката спеше. Пристъпи към седналия в кревата Павка и ласкаво попита:

— Как е, братчето ми, оправи ли се? — И седна до него. — Има и по-лошо. — После, като помълча, добави: — Нищо, ще постъпиш в електростанцията, вече говорих за тебе. Ще се научиш на занаят.

Павка здраво стисна с две ръце грамадната ръка на Артьом.