Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (9)

Девета глава

за мишката и котката

Сръчко сънуваше сини, зелени, бели, червени и черни локомотивчета, целите на ивици.

Те тичаха по релсите и свиреха с тънките си комини: „Ту-ту-ту! Ту-ту-ту-у-у!“

Изведнъж едно локомотивче започна да скърца, сякаш бяха забравили да му смажат колелата: „Скръъц! Скръъц! Скръъц!“

То скърцаше така жално и така високо, че Сръчко го спря и смаза хубаво и дванадесетте колела на локомотивчето. Нима Сръчко можеше да допусне някое локомотивче да скърца, дори ако това локомотивче само му се беше присънило и всъщност нямаше никакви локомотивчета — нито бели, нито черни, нито червени, нито на ивици? Ето защо Сръчко взе голямата масльонка и смаза колелата. Но локомотивчето започна още по-силно да скърца: „Скръъц… Скръъц… Скръъц!…“

— Нищо не разбирам! — рече насън майстор Сръчко и се събуди.

В стаята беше тихо. Луната светеше през прозореца. Листата над покрива шумоляха. В ъгъла на стаята приятно тиктакаше стенният часовник: „Тика-так, тика-так, и така, и не така…“ Сръчко затвори очи и тогава из цялата стая се разнесе: „Скръъц! Скръъц! Скръъц!“

Скърцаше мишка: „Скръъц! Скръъц! Скръъц!“

Сръчко се помъчи да заспи, ала мишката заскърца още по-силно.

Тогава Сръчко почука на стената, за да уплаши нахалната мишка. Но мишката скърцаше толкова силно, че събуди и Моливко, и Притко.

— Кой скърца там? — попита Моливко. — Кой?

— Защо си нарисувал мишка? — замърмори Сръчко.

— Не съм рисувал мишка — отвърна Моливко, — честна дума, не съм рисувал!

— И таз добра! Не си рисувал мишка, а мишката скърца! Може би аз съм я нарисувал? — рече Сръчко.

Мишката скърцаше все по-силно и по-силно. Моливко не издържа, грабна обувката си и я запрати към тъмния ъгъл на стаята. Мишката за миг спря да скърца, но после…

— Скръъц! Скръъц! Скръъц! — рече весело Притко.

— Скръъц! Скръъц! Скръъц! — обади се мишката.

— И детето не спи! — възмути се Сръчко.

— Не, не мога повече така! — извика Моливко.

Той стана. И как мислите, какво направи Моливко? Взе и нарисува една котка. Хубава, пухкава, сива котка.

В стаята веднага стана тихо. Кой знае защо, мишката вече не скърцаше. Сръчко се обърна на лявата си страна и задряма, Моливко се зави с одеялото и…

Нарисуваната котка отначало се поразходи из стаята, после чу как трака стенният часовник: „Тика-так, тика-так…“ След това видя как се клати махалото на часовника. Тя го погледна със зелените си очи и измяука. Стори й се, че това е черно топчесто мишле с дълга тънка опашчица.

Тя започна да се прокрадва и току изведнъж скочи! И махалото, и часовникът, и нарисуваната котка с ужасен грохот и мяукане паднаха на пода.

— Не мога повече! — завика Сръчко.

— Псст! — рече Моливко и запрати към котката и другата обувка.

А Притко запляска с ръце и се засмя. Много му беше смешно.

И тримата започнаха да гонят котката. Те викаха, котката мяукаше и тичаше из стаята. Падаха столове, чупеха се чаши. Докато котката се досети да изскочи през прозореца.

— Що ти трябваше да рисуваш котка! — обади се Сръчко.

— Момченцето още не е заспало — рече Моливко. — Това на нищо не прилича.

— Трябва да спиш! — строго забеляза Сръчко.

Той зави момченцето с одеялото, а сам легна на своето легло. Много скоро започна отново да сънува локомотивчета — и бели, и черни, и на ивици.