Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (6)

Шеста глава

за Веня Кашкин и нарисуваните разбойници

В това време на площада се появиха няколко много войнствени момчета. Те тичаха нанякъде, викаха, размахваха истински дървени саби и истински детски пистолети. Като че градът беше нападнат от страшни разбойници.

— Ура! — крещяха момчетата. — Ура! Огън!… Бам! Бум! Тряс!

Нашите малки пътешественици дори се уплашиха. Те искаха да завият някъде, но колата летеше право към момчетата.

Насреща им тичаше разчорлен русокос малчуган с черна разбойническа маска. Истинска маска от черна хартия. Такива маски понякога може да се видят на кино или на карнавал.

— След мен! — викаше момчето. — На конете! — макар че нямаше никакви коне. Види се, това момче обичаше да командува.

От бързото тичане маската на лицето му се беше изкривила на една страна. Тя му закриваше очите, пречеше му да вижда. Сигурно затова русокосото момче връхлетя върху колата на Сръчко и се просна на паважа.

Колата изскърца, разпадна се на части, а колелата се затъркаляха на различни посоки.

— Авария! — каза момчето и седна на паважа.

Децата спряха запъхтени.

— Как можахте да счупите такъв хубав, такъв прекрасен автомобил! — рече сърдито Сръчко. Сега той можеше да говори съвсем правилно. Вече не друсаше.

— Ние не сме го счупили — отвърнаха момчетата. — Нашият главатар Веня Кашкин, без да иска падна върху колата.

— „Ние не сме го счупили“ — подразни ни Сръчко. — А защо така страшно размахвахте пръчки, тичахте срещу нас и викахте? Значи нарочно сте искали да счупите автомобила!

— Това не са пръчки! — обидиха се момчетата. — Това са саби. Истински саби. Ние играем на разбойници и шпиони. А Венка ни е главатар…

Дочул тия непознати думи, Моливко наостри уши. Този любопитен художник дори забрави счупената кола.

— Вие казахте — разбойници и шпиони, нали? — попита той.

— Ами да! В нашия двор всички деца играят на разбойници и шпиони.

— А какво е това разбойници и шпиони?

— Фюют!… — свирна с уста Веня Кашкин. — Такива прости неща да не знаеш! Книжки трябва да четеш, книжки!…

— Нарисувайте ми, моля ви се, разбойници и шпиони, искам да видя какви са — помоли малкият художник. Кой знае защо, той беше сигурен, че всички на света умеят да рисуват. — Сигурно са много интересни — говореше Моливко, — а аз нищо не знам за тях. Автомобили вече видях, но разбойници и шпиони още не съм срещал. Аз всичко трябва да знам. Много ви моля, нарисувайте!

— Как пък не, ще взема сега да рисувам! Не виждаш ли, че нямам време… — избоботи Веня Кашкин.

— Хайде, Венка! Нарисувай морски разбойник и шпионин.

— Заповядайте четчица и боички — предложи Моливко и извади от джеба си кутийка с боички, лист бяла чиста хартия и мека гумичка.

— Е, щом всички искате — съгласи се Веня, — добре тогава, ще нарисувам.

Той взе боичките, свали си маската и се залови да рисува.

Отначало върху белия лист се появи голямо черно петно, което приличаше на рошаво зло куче. От четчицата случайно беше капнала боя. А после русичкото момче нарисува невероятни, страшни картинки!

Един свиреп човек с голяма рижа брада, в моряшка фланелка и моряшка куртка държеше черен разбойнически флаг, на който беше нарисуван бял череп и две кръстосани кости. На кръста му стърчеше огромен крив нож и два старинни разбойнически пищова. До него стоеше друг човек в сива мушама с вдигната яка, с черна маска, и с дълъг, отвратителен нос.

Брадатият морски разбойник размахваше черния флаг, а другият, който, разбира се, беше шпионин, зловещо оглеждаше всички през зирките на черната маска.

— Ето тоя е разбойник, морски разбойник, или по научному, пират. А другият е шпионин — поясни Веня.

— Браво! — похвалиха го момчетата. — Съвсем като истински!

— Ужасно!… — промълви Сръчко.

— Ах, колко страшно! — рече Моливко, потрепервайки. — Такива страшни картини никога няма да рисувам.

— Ха! — рече Веня. — Ти просто не можеш да рисуваш като мен!

— Кой, аз ли не мога?! — обиди се Моливко. (Художниците ужасно много се обиждат.)

— Кой, Моливко ли не може?! — звънна с пружинките си Сръчко.

Вие сами сигурно разбирате, че малкият художник тутакси започна да рисува. Нека Веня Кашкин види как рисуват истинските художници!

— Хе — рече Веня, щом видя рисунката. — Това го знаем! Точка, точка, колелце, нос, уста и — личице…

— Никакви точки и колелца, аз рисувам момченце — възрази Моливко.

— Да вървим, момчета, нямаме време за приказки! След мен! — сърдито изкомандува Веня.

И момчетата хукнаха след него, размахали саби. На паважа остана само едно малко момченце.

Питате какво момченце? Ами че онова, което нарисува Моливко, вълшебният художник.

Ай, ай, ай, Моливко! Нима може така лекомислено да се постъпва? Нарисувал си истинско момченце! Ами сега? Кой ще го възпитава? Кой ще се грижи за него, кой ще го храни, облича? Ай, ай, ай!…

А момченцето седеше и само примигваше.