Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (41)

Четиридесет и първа глава

за това, как Веня Кашкин събираше железни отпадъци

Не исках нищо да разказвам, но от страничната уличка изведнъж се появи Веня Кашкин. Беше сърдит. Не бяха го поканили на парада. Той също събираше железни отпадъци. Отначало взе от улицата едно кошче за боклук, но му казаха:

— Това не е отпадък. Това е много полезна вещ за онези деца, които си купуват сладолед на улицата в картонени кофички или на клечка…

Но Веня не ни доизслуша. Той плю от досада в също кошче, постави го насред площада и, разбира се, си отиде обиден в къщи да гледа предаването по телевизията.

Той включи телевизора и видя на екрана същия този празник, на който не бяха го поканили.

Веня Кашкин дълго гледа как се веселят децата. Той си казваше: „Чудо голямо, стари железа да събираш! Не ми се занимава с такива глупости!“

А на екрана на телевизора всички играеха, танцуваха на същия оня площад, на който стоеше кошчето на Веня, и децата хвърляха в него кофичките от сладоледа.

Веня изключи телевизора. Стана му много скучно. Излезе на улицата. И тъкмо когато минаваше по Тихия кей, стори му се, че зад ъгъла на крайната къща завиха двама души с чувал.

Веня си свирукаше и гледаше към паважа. А на чистия, измит паваж, освен решетките на водостока какво друго ще видиш, след като нищо не си загубил.

Веня мина покрай самата решетка.

„Там нещо блести“ — забеляза той, пъхна ръката си през решетката и измъкна Сръчко заедно с магнита.

Не може да бъде! Та това е Сръчко?

Да, да! Сръчко! Желязното човече не беше паднало във водата. Магнитът се беше залепил за металната решетка и Сръчко беше увиснал на магнита. Под него клокочеше водата, тичаше, ала Сръчко вече нищо не виждаше и не чуваше.

— Я гледай, желязо! Старо желязо! — зарадва се Веня Кашкин. — Аз сам го намерих! За него ще ми дадат велосипед! И фотоапарат! Всички ще се пукнат от завист… Ей сега ще изтичам до площада на победителите!

И той хукна към площада, размахвайки желязното човече.

Щом стигна площада на победителите, Веня Кашкин гордо влезе в Щаба на младите техници и подаде чудноватата находка.

— Браво! — похвалиха Веня Кашкин. — Металът е здрав, истински. Ще го изпратим в завода за претопяване. От тия стоманени ръждиви детайли ще направят играчка, а може би истинска машина. Искаш ли сладолед?

— А къде ви са фотоапаратчетата?

— Нямаме вече апаратчета.

— Добре! Дайте ми тогава велосипед, а за фотоапаратчето ще дойда утре.

— Но ние раздадохме всички велосипеди на нашите победители. Ти донесе един килограм и деветстотин грама старо желязо. А първият победител е събрал двадесет и един килограм…

Веня си тръгна с празни ръце, заскита по улиците и изведнъж забеляза на площада боклукчийско кошче. Същото, което искаше да предаде като старо желязо.

— Аха, падна ли ми сега! — закани се той.

И така го ритна, че то отхвръкна и с трясък се затъркаля по улицата, а хартиените кофички се разпиляха. Но никой нищо не забеляза, защото на всички им беше много весело.

Веня настигна кошчето, ритна го още веднъж и се затича, продължавайки да го подритва към Тихия кей.

— Ти си виновно за всичко! — викаше ядосан Веня Кашкин. — Ще те пробия с гвоздей и после ще те предам като старо желязо. Тогава никой няма да каже, че си полезна вещ!… Но защо да те пробивам, все едно — няма вече велосипеди. Ще те хвърля в рекичката. Просто така, за смях!

Веня Кашкин тичаше по тихите улички и с гръм и трясък се приближаваше към Тихия кей, към нощната река.