Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (40)

Четиридесета глава

най-печалната

Моливко и Сръчко се бяха скрили под високия свод на Лъчезарния мост. Ала Петното се спусна право натам, където се бяха спотаили приятелите.

— Котка! Нарисувай котка! — пошепна Сръчко.

С треперещи ръце Моливко нарисува рошава, зла котка.

„Мяуу!“ — замяука провлечено котката и щом видя Петното, цялата настръхна.

Черният пес не можа да изтърпи такава наглост и с пронизителен лай се нахвърли върху нея. Котката се шмугна в страничната уличка. Кучето и разбойниците също свиха нататък.

Сръчко и Моливко хукнаха по Тихия кей.

„Джаф-джаф!“ — чу се далеч зад тях.

— По-бързо, Моливко! По-бързо!…

Но бандитите, проклинайки глупавото куче, бързаха към кея.

Бегълците силно чукаха по вратите на къщите, викаха за помощ, ала никой не им отваряше. Всички бяха отишли на Пролетния булевард.

По една странична уличка мина автомобил. Не прост автомобил, а дето полива с чиста студена вода улиците, тротоарите, храстите и дърветата.

Моливко и Сръчко заръкомахаха и дотичаха до него.

— Чичко, спрете! Качете ни! Гонят ни разбойници!

Но шофьорът не ги чу. Той си помисли: „Ама че са тия момчета! Дори нощем се пъхат под струите“. Помисли си и продължи, като измокри до кости и Моливко, и Сръчко.

„Джаф-джаф-джаф!“

Разбойниците ги настигаха.

— Почакай — рече Моливко на Сръчко. — Ще нарисувам кърпа. Трябва да се избършеш, иначе ще ръждясаш от водата.

— Няма време! По-бързо! По-бързо! Да бягаме!

Но скоро Моливко видя, че Сръчко изостава.

— Ах, колко зле изглеждаш! Сигурно се разболяваш?

„Аз ръждясвам — тъжно си помисли желязното човече, — не мога да тичам бързо!“ Но му рече:

— Аз нарочно не искам да тичам! Знам какво трябва да се направи! Аз ще се бия!

— Ти си съвсем болен!

— Не, не съм болен! По-скоро бягай! Те не гонят мене, а тебе. Ти им трябваш на разбойниците! Бягай! А аз ще се бия! Ще ги науча аз тях! Целите ще станат на цицини! Аз съм най-храбрият! Аз съм най-силният! Ще видиш!

И Сръчко заподскача на място като боксьор, готов за бой. Той така войнствено размахваше ръце, че Моливко му повярва.

— Добре, ще бягам! Ще извикам милиция!

Той целуна приятеля си и побягна.

— Ах, ти, падна ли ми! — извика пиратът на Сръчко. — Къде е Моливко?

— Няма го Моливко!

— Ами като те фрасна! — разлюти се пиратът.

— Ах, ти, разбойнико брадати! — извика Сръчко. — Я ела да ти оскубя брадата!

— Каквооо?! — изрева капитан Бъл-Бъл, позеленял от ярост.

— Удряй! — насъскваше го Зирка. — Ей, Сръчко, ако не ни дадеш Моливко, ще те застрелям!

Но малкото желязно човече не трепна. Зазвънтя, засмя се!

Тогава шпионинът Зирка насочи към него страшния си пистолет и гръмна.

Куршумът удари Сръчко в гърдите, звънна и отскочи.

— Ура! Мен куршум не ме лови! — извика Сръчко, подскочи на пружинките си и чукна Зирка с желязната си глава.

Зирка се пльосна на паважа.

— Победа! — извика Сръчко и фрасна пирата.

Капитан Бъл-Бъл зарева от болка. Но раненият Сръчко вече ръждясваше и също не се задържа на нозете си. Той падна. Всичко се завъртя пред очите му. Петното го захапа за петата.

Брадатият разбойник налети върху него с юмруци.

— Удряй! — крещеше Зирка, проснат на улицата. — Пречукай го! Силите му вече свършват!

Но Сръчко подскочи и — бам! Брадатият изтрака със зъби и се строполи до шпионина.

— Помощ!… — примоли се запъхтян Зирка.

— Победа! — едва промълви Сръчко. Ръцете и нозете му се движеха с голяма мъка.

Хитрият шпионин Зирка измъкна от джеба си магнита, който беше откраднал в магазина за играчки, протегна го към Сръчко и желязното човече се строполи в безсъзнание. То залепна за магнита.

— Хе, хе! — изхриптя Зирка. — Побеедаа…

— Поо-бедааа! — изстена капитан Бъл-Бъл. — Дай сега да го вържем!

И разбойниците вързаха клетия Сръчко.

— Ей сега ще те разглобя на части, проклето желязно човече!

Разбойникът измъкна отвертката, същата, която открадна от шлосера. Той я хвана за единия край, после за другия, повъртя я, дори, кой знае защо, я помириса. Но разбойниците не знаеха как се ползува тоя инструмент. Никога не бяха работили с отвертка. Затова нищо не излизаше.

Зирка захвърли отвертката. Тя звънна и изчезна някъде.

— Падна в оная зирка! — рече брадатият разбойник.

— В каква зирка? Нали аз съм Зирка? — учуди се шпионинът.

— Не говоря за тебе — отвърна пиратът. — На паважа има зирка! С решетка отгоре!

И наистина, на паважа имаше малка дупка, покрита с желязна решетка. По улиците на всеки град има такива решетки. Това са водостоците. В тях се стича водата след дъжд.

Очите на шпионина светнаха.

— Ето къде ще хвърлим Сръчко! Долу водата тича, хе, хе, бърза към рекичката! Той ще потъне и никога вече няма да ни бие!

— Накъде тича водата, не знам — викна капитан Бъл-Бъл. — Ама оня мърляч Моливко сам тича при мене!

По тъмната безлюдна уличка тичаше запъхтян Моливко. Той беше чул изстрела и летеше на помощ на приятеля си.

— Пуснете Сръчко! Смилете се над него!

— А нещо друго не щеш ли? — вресна разбойникът Зирка и повлече неподвижния Сръчко към решетката на водостока.

Отчаяният Моливко се нахвърли върху въоръжените разбойници. Той плачеше, викаше, риташе. Ала разбойниците го вързаха, напъхаха го в един чувал, а после пуснаха Сръчко между решетките на водостока.

Чуваше се как долу клокочи водата…

Загина малкото желязно човече! Загина Сръчко! А Моливко го отвлякоха разбойниците! Не мога повече да разказвам. Няма да кажа нищо друго, освен

Край