Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (38)

Тридесет и осма глава

или как Моливко и Сръчко попадат в плен

Шпионинът, зъл като бито куче, излезе от метрото.

— Ах, калпазанчета! — мърмореше той, като измъкваше увеличителното стъкло. — Къде ми избягахте, малки вагабонтчета?

И той започна да оглежда асфалта, ала никъде не намери никакви следи. Първите сутрешни минувачи гледаха учудени шпионина, затова Зирка побърза да скрие увеличителното стъкло в джеба си.

По улицата преминаха автомобили фургони с надписи:

„БОНБОНИ, ШОКОЛАД, СЛАДОЛЕД“

Те караха бонбони, шоколад, сладолед и четиридесет и две хиляди най-вкусни неща за празника. Гладният шпионин въртеше нос и изпращаше автомобилите със завистливи очи.

„Ко-ко-ко!“ — чу се непривичен за шпионина звук. Тоя звук идеше откъм малката градинка.

Любопитният Зирка се приближи на пръсти, внимателно разтвори храстите и едва не извика от радост, ала навреме натъпка в устата си собствената си шапка.

— Хе, хе! — пошепна Зирка, изплювайки шапката. — Виж къде били! Готовички ми лежат, като на чинийка! Но тоя път няма да ме измамите! Спете, гълъбчета, спете! Нани, нани! Ще се спусне нощта и аз ще ви събудя. Хе, хе! Тебе, желязно плашило, най-напред хубавичко ще те уплаша, а после ще те разглобя на части. Пък тебе, жалък мазачо, ще те отведа на кораба си! Нани, нани…

— Ко-ко-ко! — рече сърдито петелът.

— Къш, проклетнико неден! Ще ги събудиш!

— Ко-ко-ко! Ко-ко-ко! — продължаваше Будилника.

— Ах, ти, пиленце печенко-препеченко! — изсъска Зирка. — Ще те науча аз тебе!… Ела де, ела!…

И той помами петела с пръст. Но гордият петел дори не помисли да се приближава. Тогава разбойникът се престори, че ръси на земята трошици.

— Пи-пи-пи!

— Кво-кво? — попита петелът недоверчиво.

— Пи-пи-пи-пи, пиленце! — викаше умилен разбойникът, като си придаваше най-добродушен вид.

Глупавият петел се приближи и попита:

— Кво-кво?

Тогава шпионинът се хвърли върху Будилника като лисица. И го удуши.

Разбойникът събра сухи листа, начупи клонки, запали огън, оскуба петела и го опече.

Никой не видя дима от огъня. Хората гледаха на друга страна.

В града забиха барабани, засвириха сребърни тръби. На улицата излязоха отряди от момчета и момичета. Редом с тях вървяха камиони, украсени с надписи:

„ЗА МЕТАЛ“

Започна голям поход.

Прозорците на къщите се отвориха. На прозорците се показаха бабички.

— При мен елате, дечица! — викаше една. — Имам стар чайник. Не може вече да се поправя!

— Чудо голямо! — обаждаше се друга бабичка. — Аз пък имам самовар! Дръжте, дечица, ще ви го спусна с въженце.

— У дома ела те, дечица, у дома! — ехтеше отвсякъде.

Хората сами изнасяха разни ненужни метални предмети. Децата трупаха в камионите изгорели тигани, пробити чайници, стари велосипедни колела и какво ли не още.

Дежурните свързочници бързаха на летни кънки към брезентовата палатка. Те носеха в Щаба на младите техници рапорти за количеството събран метал.

Биеха барабани, свиреха тръби, но Сръчко и Моливко нищо не чуваха. Толкова непробудно спяха.

Разбойникът оглозгваше петльовите кокалчета и ръмжеше като сит пес.

— Ей, че вкусно! Всеки ден ще карам тоя мърляч да рисува кокошка. Само че не ми се пече. Нека я рисува печена, хе, хе!

Часовникът на градската кула изби дванадесет. Голям оркестър засвири весела музика. По Пролетния булевард в стройни редици потеглиха младите майстори, младите техници.

Сред тях вървеше и малкият Притко, нарисуваното момченце.

Децата носеха модели на самолети, ракети, спътници, кораби, автомобили, комбайни, хиляди най-различни модели. Самолетите бръмчаха с перките си; спътниците, сигнализирайки, кръжаха над главите им. Ракетите се мъчеха да се отскубнат от ръцете и да полетят в синьото небе.

Гражданите викаха от балконите „ура!“ и хвърляха цветя. Всеки виждаше плаката, който носеше малкият Притко:

ИЗ ЦЕЛИЯ КВАРТАЛ

ТЪРСЕТЕ

СТАР МЕТАЛ!

Ала Сръчко и Моливко не виждаха Притко.

— Нани, нани… — съскаше разбойникът.

Над града полетяха разноцветни балони и ята гълъби. На високата трибуна на Площада на победителите се изкачиха победителите в празника. Три весели момичета и три весели момчета.

Подариха им велосипеди и фотоапарати.

— Ура! Ура! — завикаха всички.

И Сръчко се събуди. Отвори едното си око, но щом видя шпионина, веднага го затвори.

— Ах, какъв страшен сън сънувах!

— Това не е сън! — рече събудилият се Моливко. — Ние сме в плен.

— Тихо, не шумете! — изсъска разбойникът и измъкна пистолета. — Стойте мирно! Щом се стъмни, ще дойдете с мен.

— Къде ли е нашият Притко? — въздъхна Моливко. — Без нас може да загине, той е толкова мъничък!…