Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (10)

Десета глава

за това, как Притко летя на Луната

Рано сутринта Сръчко скочи от леглото като пружинка, погледна към креватчето, където снощи бяха сложили Притко, и извика:

— Притко е изчезнал! Ставай, Моливко! Няма го Притко!

Наистина креватчето беше празно.

Те разтвориха широко вратата, изскочиха от къщата, без да знаят накъде да тичат, ала изведнъж… забелязаха Притко.

Как мислите, какво правеше Притко? За нищо на света няма да познаете! Той висеше на едно дърво, закачен на ризката, а може би на панталонките си за клона и се усмихваше! Главата му беше пъхната в прозрачна найлонова торбичка. Най-обикновена торбичка, в която слагат хляба, за да не изсъхва.

Под клона стояха деца със също такива прозрачни торбички на главите. Едно момче, по всичко личеше, командуваше:

— Приготви се за полет! Всички ли са готови?

— Тъй вярно, готови! — отвърнаха дружно децата.

— Тъй вярно, готов! — изпищя и Притко.

— Пускай ракетата!

Момчетата хванаха клона, на който се поклащаше доволен и сияещ Притко, и с всички сили го огънаха към земята…

Ала в същия миг Моливко и Сръчко отчаяно замахаха с ръце, спуснаха се към момчетата и „ракетчиците“ си плюха на петите и побягнаха кой накъдето види.

Клонът се изправи и Притко излетя заедно с него.

— Ура! — завикаха възторжено момчетата отдалеч. — Изведохме го в орбита! В орбита! В орбита!

За да свалят Притко от клона, трябваше да нарисуват стълба. Моливко много се вълнуваше, затова стълбата стана малко крива. Сръчко свали момченцето от клона, изгледа го сърдито и поклати глава.

— Взехме си белята с това момченце! Още малко и щях да се разглобя от вълнение!

— Ах, ти! Ах, ти! — сгълча го строго и Моливко.

— Защо го нарисува такова непослушно? — говореше Сръчко, водейки го в къщи. — Притко, как може да бягаш от къщи?

— Какво го питаш! — рече Моливко. — Не виждаш ли, че още не може да говори и нищо не разбира.

— Мога! — неочаквано се намеси Притко. — Мога… Луна… ра-ке-та… ор-би-та… шлем… фут-бол… ле-вак…

— Ах, какви неразбираеми думи! — учуди се Моливко. — Да не би да е чужденче?

Но Сръчко, кой знае защо, се зарадва, дори зазвъня с пружинките си:

— Момченцето говори правилно. Браво! Сега виждам, че нашият Притко е много способен! Трябва по-скоро да го научим да говори. Аз сам ще го науча! Притко, повтаряй след мен! Та-те! Хайде, кажи!

— Та-те — рече Притко.

— Много способно момченце! — възкликна Сръчко.

— Способно момченце — повтори Притко.

— Най-напред трябва да го умием — недоволно забеляза Моливко, — да го нахраним, а после ще го учим да говори. Хайде, Притко, виж сега как ще се умия!

Малкият художник донесе хавлиена кърпа, спусна кофата в кладенеца, извади я пълна догоре и започна весело да се плиска със студената, святкаща вода. (Вълшебниците също се мият.)

— Бррр!… — изпръхтя Сръчко, потрепервайки. — Какъв лош навик — да се миеш!

Вие сигурно не сте забравили, че майстор Сръчко се страхуваше от водата.

— Лош навввик! — повтори Притко, а Моливко се разсърди.

— Само разваляш момченцето! На какво го учиш?!

— Гледай ти!… — промърмори Сръчко. — Нищо да не кажа…