Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (27)

Двадесет и седма глава

за стъклената витрина, вълшебното железце, за страшния вълк и Червената шапчица

Отвъд голямото, чисто като огледало стъкло на витрината се намираше играчката Сивият вълк. Раззинал уста, той хитро поглеждаше към малката кукличка Червената шапчица. В едната си ръка тя държеше малка кошничка, а в другата — букетче маргаритки. Тя искаше да попита вълка: „Защо, Кумчо вълчо, са ти толкова големи зъбите?“ Искаше, но не можеше. Та нали беше играчка!

Вълкът също искаше да каже: „А затова, Червена шапчице, ми са толкова големи зъбите, за да те изям!“ Но вълкът нищо не можеше да каже. Той също беше играчка.

Тогава Червената шапчица сигурно си помисли: „Трябва по-бързо да избягам!“ Но не избяга, защото беше играчка. А вълкът си помисли: „Трябва да я настигна!“ Ала не се спусна да я гони. Той не беше вълк с пружинка, дето се навиват, а плюшен, натъпкан с памук. За да не бягат и да не хапят, вълците никога не се правят с пружинка.

Така си стояха вълкът и малката Червена шапчица. Минувачите се спираха, гледаха ги и си мислеха: „Трябва да купим една Червена шапчица, но без вълка. Тогава тя няма да се страхува. А вълкът нека си стой на витрината. Сам си е виновен!“

Засвири весела музика, вратите на магазина се отвориха и радиото съобщи по целия площад:

— Млади техници! Заповядайте в нашия магазин! Доскоро ние продавахме само играчки, а сега всеки може да си купи от нашия магазин най-различни полезни неща. Чукче, трионче, гвоздей, винтове, рендета, всевъзможни колелца, летвички, дъсчици. Две хиляди най-различни приспособления за построяване на хиляда различни автомобилчета, параходчета с пружинки, платноходи, самолети и въртолети. Млади техници, посетете нашия магазин! Татковци и майки, доведете по-бързо децата в нашия магазин!

— Чу ли? — попита Сръчко. — Викат младите техници. Значи и нашият Притко ще дойде!

— Сигурно! — съгласи се Моливко.

И те се затичаха към огромната врата на магазина, без дори да забележат как подир тях се шмугнаха мрачните, зли разбойници.

В магазина беше шумно: кукуригаха курдисани петли, писукаха гумени зверчета, свиреха хармонички, пищяха свирки, биеха барабани, звъняха звънчета.

Тук чукат чукчета — децата опитват може ли наистина да се забие гвоздей, а не само на ужким. Там пък стържат триони — децата се опитват да разрежат истинска дъска.

Моливко и Сръчко тичаха, хванати за ръце, от етаж на етаж из магазина и търсеха Притко.

По друго време Сръчко също би изпробвал и чукче, и трионче, но сега нямаше време. Всеки момент в магазина можеше да се появи малкият Притко — така си мислеха Моливко и Сръчко.

— Кога ли ще дойде? — въздишаше Желязното човече.

А разбойниците сновяха сред купувачите, криеха се ту зад колоната, ту зад широкия гръб на чичкото с куфарите, ту зад полета на гражданката с мрежичката.

— Няма да ни избягате! — съскаше като трион Зирка.

— Паднахте ли ми, гълъбчета!… — радваше се пиратът.

За да може по-добре да наблюдава Моливко и Сръчко, пиратът се промъкна до голямата маса, отрупана с всевъзможни неща за младите техници. Някакво железце, извито като подкова, току подскочи от масата, удари силно пирата в хълбока и залепна за него.

— То се бие!

— Кой се бие? — уплаши се Зирка.

— Това проклето железце! — И пиратът яростно отлепи железцето от себе си и го хвърли на пода.

Но железцето не падна, а подскочи и чукна пирата по корема.

— Проклятие! — заръмжа пиратът. — Сигурно това железце е омагьосано!

— Ох, как ме изплашихте! — рече Зирка. — Не се безпокойте, това не е просто железце, а магнит. Той прилепна към ножа ви.

Шпионинът взе магнита и без някой да забележи, го пъхна в джоба си.

— Може да дотрябва!… — рече той.

Докато разбойниците воюваха с магнита, Моливко и Сръчко питаха младата продавачка:

— Извинете, моля ви се, ние чакаме Притко. Не сте ли виждали Притко? Той е млад техник!

— А с какво се занимава тоя Притко, какво майстори?

— Той обича корабчета.

— Корабчета ли? Тогава тичайте на Тихия кей. Там децата изпробват своите параходчета. Сигурно и вашият Притко е там. Най-напред ще завиете наляво, после надясно… Моля, моля!…

Моливко и Сръчко си проправяха път към изхода, когато разбойниците отново ги забелязаха.

— Ето ги! След тях! — викна пиратът.

Наистина никой не обърна внимание на тоя вик — толкова беше шумно в магазина.