Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (20)

Двадесета глава

за това, как Сръчко искаше да намери горещо мляко за болния Моливко

Сръчко напълни догоре печката със сухи листа и тихичко се приближи до болния.

Моливко спеше неспокойно.

„Той трябва да пие топло мляко, тогава ще се оправи — помисли си желязното човече. — А аз не мога да рисувам мляко. Но все нещо ще измисля.“

Той оправи одеялото и излезе на улицата тъжен, много тъжен.

В града настъпваше утрото. През нощта дърветата изглеждат черни, а сега бяха сиви, синкави. С всяка минута те все повече и повече позеленяваха. Прозорците на къщите започнаха да просветляват, да проблясват. На булеварда се появи метачът с бяла престилка и брезова метла в ръце.

— Чудна работа!… — рече си метачът. — Всяка нощ толкова много листа падат, а днес всички пътечки са чисти.

Нима метачът можеше да се досети, че Сръчко е събрал всички листа за печката!

А Сръчко стоеше на градския площад, без да знае накъде да тръгне. Още нищо не беше измислил.

На площада и наближите улици в прохладния утринен въздух се носеше мирис на току-що изпечен хляб. А кой не знае как чудно мирише топлият хляб!

Двамата нощни разбойници се появиха на отсрещния ъгъл на площада. Сръчко не ги видя. Те също не видяха Сръчко.

Разбойниците се спряха изумени. Пиратът вдъхна дълбоко с нос. Шпионинът подуши въздуха.

— Колко съм гладен! — изстена той.

— Апетитно мирише — измърмори пиратът и коремът му закъркори. — Сега бих изял цяла печена акула заедно с костите! Ах, колко съм гладен!

„Бам! Бам! Бам! Баммм!“ — изби часовникът на градската кула. Дърветата станаха съвсем зелени. На покривите, под покривите, на балконите се събудиха гълъби и запляскаха с криле. Те се спуснаха като облак към площада и той стана гълъбов.

На площада пристигна един дълъг камион, който много приличаше на вагон. Пристигна и спря. Гълъбите не му обърнаха никакво внимание. Те бяха заели целия път и като че ли съвсем не мислеха да отлитат.

Камионът сърдито бръмчеше с мотора, пухтеше. А гълъбите важно се разхождаха по улицата пред колелата и за никъде не бързаха. Тогава от кабината изскочи сърдит човек в бяла престилка и размаха ръце:

— Къш! Къш!

Гълъбите неохотно отлитаха. Човекът тръгна напред, ръкомахайки, а камионът бавно потегли след него и прекоси целия площад.

Той спря пред голямата сладкарница, чиито врати не се затварят нито денем, нито нощем. През нощта докарват в магазина сладкиши, бонбони, милинки, шоколад. А денем, от сутрин до вечер весели купувачи изнасят от магазина бонбони, милинки, сладкиши, шоколад.

В тоя магазин, кой знае защо, никога не влизат тъжни, мрачни купувачи.

От камиона се носеше дъх на ванилия като от сладкиш. От магазина излязоха работници, отвориха каросерията на камиона и започнаха да пренасят сандъците в магазина.

Двамата разбойници предпазливо се запромъкваха към работниците. Единият вървеше напред, а другият зад него, сякаш едва смогваше да го следва. До тях пристъпяше като котка едно черно петно.

— Ти им кажи: „Горе ръцете!“ — зашепна първият разбойник. — А пък аз ще стоя тук. Щом се уплашат от теб, аз ще изскоча и ще почна да грабя. Хайде, върви!

— Не мммога! Аз съм слабичък! — примоли се другият разбойник. — Те дори няма да ми повярват! По-добре вие им кажете: „Горе ръцете!“ — а пък аз ще постоя тук.

— Най-напред ти! — съскаше първият.

— Аз пппосле! — отговаряше другият с плачлив шепот.

— Деца, не пречете — каза работникът, като забеляза грабителите. Сигурно не ги беше познал. — Недейте пречи, дечица! По това време трябва да спите още. Хайде, марш в къщи!

— Горе ръцете! — закрещя пронизително първият разбойник и се спусна към работника.

— На тебе казват, горе ръцете! — кресна вторият грабител, надничайки иззад ъгъла на съседната къща.

— Нямам време да си играя с вас, момчета — засмя се работникът, без да се оглежда.

И надигна от камиона един сандък с ароматни бонбони.

— Горе ръцете! — закрещя първият разбойник.

„Ррр — джаф“ — изджафка Петното.

Работникът се обърна и без да иска, блъсна грабителя със сандъка.

Разбойникът отхвръкна надалеч, омитайки тротоара с брадата си като с метла.

Работникът учудено се озърна наоколо, ала никого не видя.

Бедният грабител седеше на паважа зад близката къща. Другият разбойник и рунтавото куче, кой знае как, се озоваха в кошчето за боклук и надничаха отвътре, скимтейки и треперейки.

Работникът отнесе сандъка в магазина, върна се за друг и срещна до камиона Сръчко.

— Ти ли викаше? — попита го работникът.

— Не, аз не съм викал. Дайте да ви помогна да занесете сандъците — съвсем като голям рече Сръчко.

Работникът се усмихна:

— Благодаря ти, момченце. Заповядай, вземи едно бонбонче. А пък аз сам ще се оправя. Сандъкът е малко тежичък за тебе.